Нора Робъртс
От пръв поглед (9)

Девета глава

Писъкът я накара да скочи в леглото си в два посред нощ. Дали бе сънувала? Може би беше…

Следващият писък я изстреля от леглото и Хоуп хукна към вратата. На бегом грабна телефона си и изскочи в коридора само по памучни боксерки и потника, с който спеше. С разтуптяно сърце се втурна надолу по стълбите и завари същинска лудница на втория етаж.

Таралежа надаваше пронизителни викове един след друг, докато съпругът й, само по боксерки, я стискаше за раменете и й викаше да спре. Надали изненадани и въпросителни викове, останалите гости постепенно се показваха от стаите си, разсъблечени и едва навлекли нещо.

Спокойно, нареди си Хоуп, някой трябваше да остане спокоен.

— Какво е станало? Какво има? Госпожо Редмън. Госпожо Редмън. Лола, престани.

Заповедта на Хоуп изплющя като камшик, но тя реши, че това е далеч по-малко обидно от шамар през лицето. Жената си пое дълбоко въздух. Лицето й стана червено като домат.

— Не ми дръж такъв тон!

— Извинявам се. Наранена ли сте?

Цветът отново се оттегли от лицето й, но поне не запищя.

— Има някого, нещо, в онази стая. То, тя, стоеше точно до леглото. Тя ме докосна.

— Лола, там няма никого — подхвана съпругът й.

— Видях я. Вратата към верандата беше отворена, широко отворена! Влязла е през вратата.

Когато всички заприказваха в един глас, Хоуп вдигна ръце.

— Дайте ми само минутка, моля.

Отвори вратата на „Елизабет и Дарси“, мислено проклинайки, и светна лампите. Не забеляза нищо извънредно, но определено надушваше орлови нокти. Господин Редмън влезе след нея, следван по петите от Джейк Карло. Жената на Джейк задържа вратата отворена, вперила зорко очи вътре, докато затягаше колана на халата, който бе наметнала на раменете си.

— Няма никого — обади се Редмън и провери и двете врати към верандата. — Заключени са отвътре!

— Нищо и в банята — обяви Джейк, после падна на колене и лакти, за да надникне под леглото. — Чисто е.

— Лош сън, това е — каза Редмън и разроши късо подстриганата си побеляла коса. — Просто е сънувала кошмар. Съжалявам за безпокойството.

— Моля Ви, господин Редмън, не се извинявайте.

— Остин — обърна се той към Хоуп и разтри лицето си с ръка. — Стоя пред Вас по бельо. Наричайте ме Остин. Съжалявам и за това. — Въздъхна и отиде да вземе халатите от закачалката в банята.

— Всички сме облечени доста небрежно. — Джейк бе намъкнал джинсите си толкова набързо, че не се бе сетил да ги закопчае. — Можем ли да помогнем с нещо?

— Сигурна съм, че вече всичко е наред — увери го Хоуп, — но ви благодаря.

Излезе в коридора, където госпожа Редмън стоеше все така скована, стиснала здраво скръстените си пред тялото ръце. Може и да бе бодлива като таралеж, но сега трепереше и очевидно бе уплашена.

— Остин, съпругата Ви май се нуждае от халат.

— Не ме интересува дали има някого сега, или няма. — Лола вирна брадичка, която обаче потрепери. — Не ме интересува, че казвате, че вратите са заключени. Имаше някого.

— Лола. — С търпение, на което Хоуп искрено се възхити, Остин наметна раменете на жена си с халата. — Имала си лош сън, това е. Просто един лош сън.

— Видях я. Вратата беше отворена и светлината минаваше право през нея. Няма да се върна в онази стая. Тръгваме си. Тръгваме си още сега.

— Два часът посред нощ е. — Раздразнение и леко неудобство се прокрадваха под маската на търпение в гласа му. — Няма да си тръгнем сега.

— Не е ли по-добре да сляза и да Ви направя един чай? — предложи Хоуп.

— Би било хубаво — прие с благодарност Остин, след като жена му остана мълчалива. — Благодаря.

— Ще ти помогна.

Жената на Джейк — Кейси, спомни си Хоуп — тръгна редом с нея.

— Няма нужда да се притесняваш.

— Спокойно. И аз бих пийнала един. Ако бях на твое място — продължи тя, снижавайки гласа си, докато слизаха по стълбите, — щях да добавя и солидна доза от онова уиски, което държите в библиотеката.

Изкушаваща мисъл, каза си Хоуп.

— Ще й предложа. — Хоуп заобиколи към кухнята и сложи чайника. — Какво да ти сипя?

— И сама мога да се обслужа. Тази жена доста те измъчи снощи. Няма нужда да казваш каквото и да било — добави тя. — Просто познавам този тип. Работех като сервитьорка, докато учех в колежа.

Чувствайки се у дома си, Кейси извади отворена бутилка вино от хладилника, махна тапата.

— Тя е от онези, които искат да си променят всичко в поръчката, оплакват се от храната, от обслужването, от масата, оставят унизително малък бакшиш и се държат така, сякаш ти правят огромна услуга при това.

Докато говореше, тя взе две чаши и сипа вино и в двете.

— Хотелът е чудесен и ти се постара — много повече от нужното — да й угодиш, при това със стил. На някои хора и цяла манерка с вода да им дадеш в пустинята, докато умират от жажда, пак ще се оплачат, че водата не била достатъчно мокра.

— За жалост, е вярно. — И това, сметна Хоуп, бе всичко, което можеше дискретно да си позволи да коментира относно случая. — И все пак, съжалявам, че сънят ви бе обезпокоен.

— Няма проблем. Вълнението винаги е плюс. А и двамата с Джейк още не бяхме заспали. — Тя се усмихна, отпи глътка. — Тъкмо се унасяхме. Е, Хоуп. — Жената се настани на един от високите столове. — Разкажи ми за призрака.

— Аз… — Хоуп замлъкна, когато Джейк се появи.

— Другите жени заведоха Лола в библиотеката. Остин пийва чаша уиски с Боб на верандата. Мисля, че тя вече се е поуспокоила.

— Да се надяваме, че малко чай ще й помогне да се отпусне напълно.

— Хоуп тъкмо щеше да ми разкаже за призрака.

— Така ли? — Джейк взе чашата от жена си и отпи голяма глътка. — Каква е историята?

— Джейк е много запален по духовете — обясни Кейси.

— Винаги, когато успее да си осигури малко свободно време, намираме някое интересно хотелче или гостилница с потенциал. Като този тук.

— Бяхме на верандата преди няколко часа — обади се Джейк. — Мисля, че я видях. Млада жена с дълга старомодна рокля. Може би от деветнадесети век. Беше само кратко видение, нали разбираш. Сякаш… — Той щракна с пръсти.

— И въздухът ухаеше сладко.

— Аз не я видях, но е прав за уханието. Сладко и хубаво.

— Бурна нощ — измърмори Хоуп и затопли една от малките канички за чай с гореща вода.

— Не беше страшна, нито ужасяваща. Но предполагам, че ако не си падаш по този род неща и те събуди някакъв призрак, крясъците са съвсем разбираеми.

— Стига. — Кейси взе обратно чашата си с вино. — Тя пищеше, сякаш нечие мръсно куче е изгризало токовете на новите й обувки „Джими Чу“. Толкова силно викаше, че събуди Боб и Кони, а те са в стаята откъм задната веранда.

— Ако не го беше направила, щяхме да пропуснем гледката на Боб по бельо на Мики Маус. Струваше си. Добре — продължи Джейк, след като Хоуп му сипа чаша вино и на него. — Какво знаеш за нея? Сигурно знаеш нещичко. Живееш с нея.

Може би заради късния час или приятната компания след шока и напрежението, но Хоуп се улови, че им разказва.

— Казва се Илайза Форд. Дошла е тук от Ню Йорк и е починала през септември хиляда осемстотин шейсет и втора. Усетили сте аромата на орлови нокти. Той й е любим.

— Точно така! Не можех да се сетя. — Джейк й се ухили. — Орлови нокти. Толкова е интересно.

— Как е починала? — попита Кейси.

— От треска. Била е млада и от заможно семейство. Дошла е тук, за да се срещне или да намери младеж на име Били. Още го чака.

— Толкова е тъжно и романтично. Как разбрахте за Били?

— Тя ни каза — простичко отвърна Хоуп и приключи с приготвянето на чая. — Тя е лоялна, забавна и да, романтична душа е — и абсолютно добронамерена. Освен това е една от моите прапрароднини.

— Шегуваш се! — зяпна Кейси. — Сериозно?

— Става все по-готино.

— Горе-долу толкова мога да ви кажа. Трябва да занеса този чай на госпожа Редмън.

— Чакай, нека да го кача аз. — Джейк пое таблата, която тя бе подредила. — Илайза е трябвало да дойде в нашата стая. Ние нямаше да събудим цялата къща с писъци.

— Не мисля, че госпожа Редмън би го сметнала за толкова забавно.

Но пък и Лизи едва ли бе искала да е забавно, помисли си Хоуп, докато вървяха нагоре.

Беше почти три и половина, преди хотелът отново да утихне и Хоуп да настани гостите си по леглата. Уискито в чая — Остин бе добавил доста щедра порция саморъчно — бе свършило работа. Щом Джейк и Кейси им предложиха да си сменят стаите, той с благодарност бе повел полузаспалата си съпруга към „Титания и Оберон“.

Озовала се отново в своя апартамент, Хоуп въздъхна тежко-тежко.

— Лизи, какво си мислеше? — Прозя се толкова широко, че за малко да разкачи челюстта си, след което се затътри отново към спалнята си. — О, знам какво си си мислела. Тази жена е груба, претенциозна и неблагодарна, и като цяло е таралеж в гащите. Изплашила си я нарочно, малка отплата от отвъдното.

Сложи телефона си да се зарежда и нагласи за всеки случай будилника си, преди да се пъхне в леглото.

— Свърши работа. Може и да успяхме да я накараме да си легне с помощта на няколко глътки ирландско уиски, но няма начин съпругът й да успее да я разубеди да си тръгнат утре, което си е цял ден по-рано. Не смятам, че и той самият ще иска — стига му толкова. И на мен също. Така че ще им коригирам сметката и ще се сбогувам с тях утре. Не мисля, че ще дойдат пак някога.

Пресегна се да угаси лампата и ръката й замръзна.

Лизи не се появи с леко потреперване на образа или постепенно, както се проявяват снимки под въздействието на химически реагент. Тя просто стоеше там, русата й коса бе прихваната ниско на тила, а сивата — не, синя — синята й рокля се спускаше на нежни дипли. Устните й бяха извити в усмивка.

— Прав им път — каза тя.

— Ти си тук — успя да прошепне Хоуп.

— Не знам как да бъда някъде другаде. Но тук ми харесва, особено сега, когато и ти си тук.

— Трябва да ми кажеш нещо повече, за да мога да го намеря вместо теб, да намеря Били за теб. Всички искаме да го намерим.

— Избледнява. — Лизи вдигна ръце, завъртя ги. Хоуп видя как се разфокусират и отново се материализират. — Аз избледнявам. Но любовта остава. Можеш да намериш любовта. Ти си моята Хоуп^[1].

— Името му. Другото му име.

— Райдър. Той дойде ли?

— Беше тук по-рано. Ще се върне. Кажи ми цялото име на Били.

— Беше тук. — Скръсти ръце пред сърцето си. — Близо, но и толкова далеч. Аз бях болна и всичко избледнява като старо писмо. Почини си сега.

— Илайза…

Но тя изчезна мигом. Хоуп отметна завивките. Докато всичко още бе прясно в главата й, тя записа всичко от този кратък и свръхестествен разговор.

Сега никога нямаше да заспи, каза си тя и остана да лежи в тъмното нащрек, в случай, че Лизи се появеше отново. Но в мига, в който затвори очи, се беше унесла.

 

 

Не изпълзя от леглото си, но много й се щеше да направи точно това. Пусна душа на максимална струя и горещина, на която можеше да издържи, после стисна зъби и се обля с ледена вода, надявайки се да събуди и тялото, и мозъка си.

Един поглед към лицето й в огледалото я накара да простене. Имаше сериозна нужда от фон дьо тен.

Докато се добере до кухнята, Каролий вече бе там и бъркаше тесто за гофрети, тананикайки си.

— Съжалявам. Малко закъснях.

— Не, не си. Пийни кафе и ми кажи как мина снощи.

— О, боже, колко имам да ти разказвам.

— Знаех си, че тази жена ще създава проблеми.

— И не знаеш и половината. — Сипа си кафе и изпи първата чаша без добавки. Започна да подрежда плодовете, които бе нарязала от предната вечер, докато осведомяваше Каролий за подробностите.

Изслуша много възклицания от рода на: „О, мили боже“, „Шегуваш се“, „Не мога да повярвам“, но успя да приключи с цялата сага, докато заедно подредят таблите с плодове, бекон, сок и зърнени закуски.

— Сигурно си изтощена!

— Нямаше да е толкова зле, ако в тази групичка нямаше няколко нощни птици.

— Нали Джъстин ясно ти даде да разбереш, че само защото на някой гост му е хрумнало да будува цяла нощ, не е нужно и ти да го правиш?

— Знам, но не мога да си легна, докато и те не са по леглата. Ще се оправя.

— Веднага щом приключим със закуската, отиваш горе да дремнеш.

— Нека да видим как ще потръгне. Поне ще имаме само седем заети стаи довечера.

— Прав им път — измърмори Каролий и накара Хоуп да се усмихне.

— Така каза и тя. Лизи.

— Толкова е вълнуващо. — Будните пъстри очи на Каролий затанцуваха весело. — Говорила е с теб. Знаех си, че ще го направи рано или късно. И ако ми позволи, бих й стиснала ръката, задето е прогонила онази жена оттук.

— Ще посрещаме и други груби или капризни гости наред с останалите. Това е част от хотелиерския бизнес. Но и аз не съжалявам.

— Седни за малко, пийни още кафе. Аз ще сложа масите.

— Вече са готови. Имах много време снощи. Защо не напълниш каната с кафе? Аз ще приготвя яйцата.

Хоуп обичаше ритъма и рутината, която си бяха изградили с Каролий, когато имаха пълен с гости хотел. Както и откъслечните разговори, които успяваха да проведат, докато сервираха храната и поздравяваха ранобудните гости.

Въпреки късното лягане някои се събудиха рано и бяха гладни.

Тя допълни чашата с кафе на Лола Редмън, докато минаваше през трапезарията.

— Как се чувствате?

— Чудесно, благодаря.

Жената отговори сковано, но Хоуп усети повече неудобство, отколкото грубост.

Провери съдовете с топлата храна, допълни някои, донесе още кани с плодов сок, побъбри си с Кони за най-добрите места за търсене на антикварни съкровища в околността, както и с Майк и жена му за планирания им излет до „Кънингам Фолс“.

Мислено похвали всички гости, задето не отваряха дума за събитията от изминалата нощ, макар да предполагаше, че всички подробно ги обсъждат далеч от ушите на Лола.

Докато някои останаха да се насладят на кафето и сладките приказки, а други се качиха по стаите си да вземат нужното им за дневните приключения, Хоуп седна да оправи сметката на семейство Редмън.

Остин почука на отворената врата на офиса й.

— Натоварих багажа — каза той. — Ето ключа.

— Благодаря. Съжалявам, че престоят ви тук бе по-малко приятен от очакваното.

— Вината не е Ваша. На мен ми беше приятно.

— Надявам се да е било така. Искате ли да платите с кредитна карта?

— Да, чудесно.

— Само един момент.

— Мисля да взема две бутилки вода за из път.

— Моля, заповядайте.

Когато отиде в кухнята, завари Остин да си приказва любезно с Каролий.

— Благодаря, Остин. Приятен път.

— Вие направихте много за нас. — Той хвана ръката й и притисна няколко банкноти в нея.

— Не, няма нужда.

— Моля Ви. Ще ми направите услуга, ако ги вземете. Беше ми приятно да се запозная и с двете ви. Всичко добро.

Когато мъжът си тръгна, Хоуп погледна към двете сгънати петдесетдоларови банкноти в дланта си.

— Това е неговият начин да се извини — обади се Каролий. — Не бива да отказваш едно искрено извинение.

— Все пак не беше нужно. Ето. Твоята половина.

Каролий поклати глава.

— Твои са, скъпа.

— Каролий…

— Не. — За да подчертае думите си, тя вдигна показалец. — Твои са и ти си ги заслужи. Защо не се качиш в апартамента си за малко, да си починеш?

— Пих прекалено много кафе. — Комбинацията от умора и кофеин я караше да се чувства като изтощен хамстер, който просто не може да спре да бяга на малкото си колело. — Може би по-късно. Но Ейвъри е първа на смяна днес. Може да изтичам и да си поприказвам с нея.

— Отивай.

Известно време с приятелка бе също толкова освежаващо, колкото и една дрямка, мислеше си Хоуп, докато пресичаше главната улица. Освен това имаше нужда от мнения, съвети, коментари. Потропа на стъклената врата и изчака Ейвъри, с хваната на опашка коса и престилка през кръста, да се появи откъм закритата кухня.

— Хей, какво става? Мислех, че имаш пълна къща.

— Каролий държи фронта. Аз си взех кратка почивка и само ако знаеш колко имам да ти разправям. Само ако можеше и Клеър да е наблизо.

— Нещо хубаво ли е? Пикантни клюки?

— Всичко изброено и още в добавка.

— Ела отзад и си излей душата. Снощи имахме извънреден интерес към пиците и сега приготвям още тесто.

— Ще си взема една кола. Не бива да поемам повече кофеин, но все някак трябва да издържа.

— Тежка нощ?

— И още как, че и отгоре. — Последва Ейвъри навътре, където тя застана до плота от неръждаема стомана и се зае да разпределя тестото в тавите за втасване. — Първо се разправях с Таралежа.

— Нещо мръснишко ли е?

— Имаш много еднопосочен ум. Таралежа е Лола Редмън.

— О, познавам този тип — обади се Ейвъри, след като Хоуп поясни. — И при нас ги има. Не може да работиш с хора и да не ги срещнеш. Казах ли ти за онзи тип миналата седмица, който… Извинявай, сега ти разказваш.

— Има и още. Опитвам се да реша дали да разказвам в хронологичен ред, или по важност.

— По важност.

— Дори и така ми е трудно да преценя. Затова ще продължа със секса.

— Правила си секс? — Ейвъри опря оцапаните си с брашно ръце на кръста. — И кога намери време за секс, откакто говорихме с теб последно?

— Не съм правила секс. Ще правя. Слава богу. Следващият вторник.

— Имаш уговорена дата за секс. — Ейвъри въздъхна и я изгледа със съчувствие. — Само ти можеш да го направиш.

— Свързано е с планиране на нещата — изтъкна Хоуп.

— Нямаме никакви резервации за вторник вечер. Не мога да правя секс, когато имам гости.

— Защо не? Имаш си апартамент с врата и ключалка. Наречи ме луда, ако щеш, но подозирам, че някои от гостите ти правят секс зад затворените врати на стаите си.

— Вярно е, но не искам да рискувам първия път. Някоя весела групичка може да реши да се весели до един след полунощ. Искам малко лично пространство.

— Фойерверки ли планираш?

— Мина повече от година — напомни тя на приятелката си. — Може да се стигне до фойерверки. Трябва да си купя ново бельо. Секси бельо. Не съм си купувала такова повече от година, което е много, много тъжен факт. Случаят изисква нещо ново, нали?

— Абсолютно. Не че Райдър ще обърне голямо внимание на това, преди да го свали от тялото ти.

— Не съм казала, че ще правя секс с Райдър.

— Разгадах подтекста. — Ейвъри отнесе няколко от тавите до хладилника под плота, разбърка соса, който вече къкреше на печката. — Ще излезете ли някъде първо, на вечеря или на кино, или направо ще скочите в леглото?

— Предложих да поръчаме доставка, което бе посрещнато с одобрение. После ще му се нахвърля.

— Колко мило. — Ейвъри грейна насреща й. — Защо не ви приготвя нещо като за големи хора? Някое от предястията на „Мактий“.

— Няма нужда да го правиш. И спагетите стават.

— Спагетите на „Веста“ са повече от отлични, но защо да не вдигнем малко нивото? Това ще бъде моят принос към събитието под надслов „Хоуп най-после ще прави секс“.

— Благодаря ти за подкрепата.

— Остави на мен. Можеш да ми се отплатиш, като ми се обадиш или ми пратиш съобщение по телефона при първия възможен случай, за да потвърдиш успеха на мисията.

— Дадено. Трябва ли да се притеснявам за усложнения в случая? С Райдър.

— Райдър не е сложен тип. Той е мъж, ти си жена. Познавам някои от жените, с които е излизал в миналото.

— Какви са? Хайде — подкани я Хоуп, — кой не би искал да знае?

— Хоуп, той се среща с жени и предполагам, „спи“ с тях… — Тя постави думата в кавички, показвайки с пръсти. — … още от ученическите си години. Сигурно са най-различни. Но мога да кажа, че успява да поддържа приятелски отношения с тях, след като „спането“ — показа отново кавички — приключи.

— Това е всичко, което искам. Неангажиращ, приятелски секс с мъж, когото харесвам — което е изненада — и към когото съм привлечена, което не е особено учудващо. Добре. — Тя размаха ръце пред лицето си. — Готово, приключихме. Сега останалата част от историята. Легнах си около дванайсет и половина снощи. И се събудих малко след два заради писъци откъм долния етаж.

— О, мили боже. — Ейвъри спря за миг да допълва съда с подправките. — Какво стана?

— Нека ти разкажа — започна Хоуп и направи точно това.

В един момент от разказа й, когато Ейвъри се бе превила от смях, Хоуп поклати глава.

— Трябваше да се досетя, че ще ти се стори смешно. Вие с Лизи имате много общи неща.

— Направила го е нарочно. Знаеш, че е така. Лизи ни харесва, а Таралежа се е отнасяла с теб като с умствено изостанал слуга, вместо като с любезен и изискан домакин. Заслужила си е да я стресне здравата.

— Определено я стресна. Всички се бяха скупчили в коридора на втория етаж по бельо, наметнати с халати или с оскъдни нощни одежди — включително и аз — а тя крещеше, сякаш някой е бръкнал в окото й с шиш за лед. Беше ми малко гузно, че не й казах, че наистина е видяла нещо — или някого, но…

— Само щеше да се уплаши още повече.

— Точно така. Беше разумният избор. Казах обаче на Джейк и Кейси. Той донякъде бе зърнал Лизи на верандата малко по-рано. Запален е по всичко, свързано с духове, но не е някакъв странен тип. Абсолютно сигурна съм, че тази вечер ще обикаля наоколо и ще се мъчи да я подмами да се появи отново. Както и да е, след две чаши чай, щедро подправени с уиски, успяхме да успокоим Лола. Но спа в „Титания и Оберон“. Джейк и Кейси си размениха стаята с тяхната, но това, естествено, означаваше да сменя спалното бельо и кърпите и в двете стаи. Но си струваше, стига само мир да имаше.

— По кое време се озова пак в леглото?

— Наближаваше четири.

— Господи, сигурно си готова да заспиш права.

— Кофеин. — Тя вдигна колата си. — Най-добрият ми приятел днес — освен теб. Но това не е краят на историята. Видях я.

— Таралежа ли?

— Лизи. Илайза. Приказвах й, докато се приготвях да си легна отново. Понякога го правя с надеждата, че може да я подканя да си общува с мен. Боже, как само подейства.

— Била е в апартамента ти?

— Не е за първи път, но за първи път ми позволи да я видя. Или успях да я видя. И, Ейвъри, тя си поговори с мен.

С широко разтворени очи Ейвъри се пресегна и сграбчи ръката й.

— Какво каза? Попита ли я за Били?

— Най-напред, което показва завиден самоконтрол и присъствие на духа, трябва да отбележа.

— Браво на теб. Какво ти каза?

— Записах всичко с подробности. Мисля, че успях да го предам дума по дума, за да мога да го споделя с Оуен. С всички, но особено с него. — Измъкна листа, който бе сгънала в джоба си, и го прочете на приятелката си.

— Какво общо има с Райдър?

— Не знам. Моето тълкуване е, че понеже е романтично настроена и вижда мен и Райдър като двойка.

— Ще бъде много доволна във вторник вечер.

— Може и така да е, но ще я разочароваме по отношение на любовта.

— Може би не. — Ейвъри вдигна рамене и ръце в знак, че се предава. — Само казвам. Всичко избледнява — тя избледнява. Това е ужасно. Горката Лизи. Изглежда, не може да си спомни или да го извади на показ. Идва и си отива. Мислиш ли, че това се случва? Избледнява и отново се фокусира, също като нея?

— Мисля, че може и това да е причината.

— Наистина може. Казвала съм ти как я почувствах, усетих уханието й, когато се промъквах в сградата като тийнейджър. И Бекет усети присъствието й, когато започнаха да работят по хотела. Отиваше да обиколи стаите нощем, докато още живееше тук, на горния етаж, да поговори с нея. Даде й име — в това сигурно има много сила, нали? Да назовеш някого.

— А и вероятно още повече, тъй като името е било правилно в общи линии.

— Което доказва правотата.

— На кое? — попита Хоуп.

— На нещо мистично. — Ейвъри размаха пръстите на ръцете си край ушите, сякаш с това доказваше тезата си. — Както и да е, явлението — тя — стана по-силно, след като върнаха сградата към живот.

— Съживяването на сградата е върнало и нея?

— Донякъде, да. Това е нейното място и то не беше приятно. Нали разбираш? Беше занемарено, мръсно и запуснато. Счупени прозорци, боклуци и купища курешки от гълъбите. Това е доста отрицателна енергия, не мислиш ли?

— Определено смятам курешките от гълъби за отрицателно нещо.

— После семейство Монтгомъри върнаха сградата към живота стъпка по стъпка. И вложиха не само много работа, но и много грижи, дори любов тук.

— И си личи.

— Освен това се усеща — добави Ейвъри. — Вие с Каролий правите същото всеки ден. С грижите и любовта си, с поддържането на красотата на сградата. Оуен смята, че на Лизи й харесва да я вижда отново в пълния й блясък, да има хора там. И аз вярвам в това. Но може би е свързано и с енергията — положителна този път.

Хоуп кимна замислено.

— Енергията на мястото и хората в него, които съдействат за съживяването на енергията на духа й. Теорията не е лоша.

— А и ти си там. Живееш там. Тя е твоя прапрароднина — изтъкна Ейвъри. — Това сигурно също носи голяма енергия.

— И отговорност — допълни Хоуп. — Усещам го. Тя има толкова големи очаквания, Ейвъри, и ми има доверие. Не искам да я разочаровам.

— Определено трябва да кажеш на Оуен, но мисля, че е редно да поговориш и с Райдър, след като го е споменала. Може би ще се покаже отново, когато той е там с теб, ще говори и с двама ви. Може би ако сте двамата, енергията ще е по-силна. Не знам, възможно е тогава да ти каже и цялото име на Били.

— Струва си да опитаме. Дай това на Оуен. — Тя подаде листа на приятелката си. — Направих и друго копие.

— Естествено. Днес всички работят в цеха върху моя бар и вградените шкафове. Можеш да идеш и да поговориш с тях.

— Не мога да оставя Каролий, когато сме толкова натоварени.

— Аз ще се отбия на път за вкъщи. За утре също планират да поработят в цеха. Мога да ти се обадя после.

— Утре следобед бих могла да отделя час-два. Работят в къщата на майка им, нали? В онази голяма постройка, която прилича на още една къща.

— Точно там. Аз не съм на работа утре, така че за мен всяко време е удобно. Мога да проверя как е Клеър. Ако няма нещо по-специално предвидено, ще можем да си направим сбирка на всички ловци на духове.

Други хора, други мнения, нови теории. Би било добре да чуе колкото може повече.

— Ще се уговоря с Каролий. Трябва да се връщам при нея. Скоро ще освобождават стаите и ще бъдем затрупани от спално бельо и кърпи за смяна.

— Знам, че обикновено не планираш следобедна дрямка, но направи изключение днес. Изглеждаш уморена.

— Сложила съм си цял тон фон дьо тен, майсторски нанесен върху лицето.

— Познавам те, затова гримът не може да ме заблуди. Поспи малко или поне остави Каролий да се занимава с гостите довечера.

— След като Таралежа няма да е наоколо, може и да я оставя. Ще й бъде забавно с останалите гости. Разкажи на Клеър всичко. Ще се видим утре.

— Ако Лизи се появи отново, обади ми се!

— Непременно. — С доста по-лека стъпка Хоуп излезе навън, после се намръщи и вдигна очи към небето.

Облаци затулваха слънцето. Прогнозата може и да не включваше дъжд този ден, но тя разпознаваше приближаващата буря.

Което означаваше, че гостите вероятно щяха да се завърнат по-рано от предвиденото от дневната си обиколка или щяха да си останат на сухо в хотела и изобщо да не излязат.

Евентуалната й дрямка, реши тя, току-що отпадна от дневния ред.