Нора Робъртс
От пръв поглед (8)

Осма глава

След като гостите й бяха станали и излезли навън, стаите бяха оправени, а Каролий бе прескочила до пазара за продукти, Хоуп реши да отдели малко време за офиса си. Трябваше да се занимае с платежните нареждания, фактурите, както и със сайта на хотела, със страницата му във Фейсбук, имейлите и резервациите. За да свърши всичко това, й бе нужно малко спокойствие.

След това бе ред на списъците и рутинните задачи и задължения, които трябваше да се вършат ежедневно. Гостите коментираха колко свеж, хубав и чист е хотелът, но това изискваше постоянна сериозна работа.

След като приключи с финансовите документи, тя качи няколко нови снимки в страницата във Фейсбук, добави и кратък коментар, след което се зае с имейлите.

Тъкмо изпрати отговор и на последния, когато чу звънеца откъм рецепцията. И бездруго й беше време за почивка, каза си тя. Понечи да стане и се сети за Джонатан. Ако той се окажеше на вратата, нямаше проблем. Даже щеше да е добре. Този път щеше да му даде да се разбере.

Стегна се вътрешно, приготви се за битка и дори я очакваше нетърпеливо, но на вратата се оказа Джъстин.

— Здравей! Мислех, че имаш ключ.

— Имам, но не обичам да го използвам. — Надзърна през рамо към работниците, които чукаха и режеха с триони върху конструкцията на покрива на отсрещната сграда. — Надявам се шумът да не ви създава проблеми.

— Не е чак толкова зле, а и гледката става все по-хубава с всеки изминал ден. Гостите ни са много развълнувани и заинтригувани от идеята, че ще има фитнес център в града.

— Точно това искам да чуя.

— Съжалявам, че съм ви изпуснала с Уили Би вчера.

— Сега ще наваксаме. Тук винаги е ухаело толкова хубаво. — Джъстин отиде към кухнята и си взе диетична кола от хладилника. — Настроението ми се повдига винаги, когато вляза. О, видя ли, че вече монтират оборудването на Лейси? Пекарна „Айсинг“ ще бъде готова, ще бъде отворена за клиенти след около десетина дни.

— Нямаме търпение. Хубаво е и че ще си имаме съседка — при това такава, която прави страхотни сладки гевречета, както се говори.

— Ейвъри твърди, че всички ще сме на седмото небе. Освен това дадохме под наем двата апартамента над пекарната. Така че ще имаш още съседи. Имаш ли време да поседнеш за минутка?

— Разбира се. — Хоуп мислено преподреди графика си и седна заедно с Джъстин на столчетата до кухненския бар.

— Има ли гости в хотела?

— Една невероятно сладка двойка е отседнала в „Джейн и Рочестър“ за уикенда. Той е страхотно запален по всичко, свързано с Гражданската война. Дори отидоха до книжарницата, преди да затвори вчера, за да си купи няколко книги от местни автори, които нямал. Човек би помислил, че е намерил злато. Сега обикалят бойното поле. Резервацията им е за пакетната оферта „Историческо приключение“. Но уговорката им е тя да го придружи днес, а утре той да отиде с нея в обикаляне на антикварни магазини.

— Така е справедливо.

— Пълен е с истории. Снощи имахме още две двойки и той забавлява всички до полунощ. О, и много му хареса шахът с фигурки от Гражданската война в салона. Надява се някой от гостите, които ще пристигнат днес, да умее да играе.

— Томи и Уили Би обичаха да играят шах. Аз обичам монополи. — Тя се разсмя с гръмкия си смях.

— И играеш страхотно. Щях да ти пратя имейл, след като получа всички подробности, но имаме запитване за резервация на хотела за сватбено парти.

— Сватба ли?

— Не, вече имат подходящо място за церемонията и тържеството, но искат да резервират нашия хотел за нощта преди това. За булката, младоженеца, шаферите, родителите на младоженците. Както и за сватбената нощ. Запазих исканата засега от тях дата. Очаква се да потвърдят до понеделник.

— Звучи добре. Как беше вашата женска вечер?

— Страхотна, много съм щастлива, че се състоя. Искам да си организираме и друга подобна след известно време с теб и Каролий, може би и Дарла ще се присъедини. Ще поканя и майка ми и сестра ми, ако могат да дойдат.

— Така звучи още по-хубаво. — Джъстин кимна доволно и се облегна назад. — Щастлива си.

— Това е работа мечта за мен, Джъстин. Не бих могла да съм по-щастлива.

— Значи, не си била изкушена да приемеш офертата на Джонатан Уикъм?

Хоуп потръпна.

— Трябваше ли да ти кажа за това?

— Не е нужно. — Джъстин махна с ръка да отхвърли въпроса й. — В крайна сметка винаги научавам всичко, което си струва.

— Сигурна съм, че е така, и не, не съм била ни най-малко изкушена. Това е моят дом. Джонатан може и да си мисли, че не мога да живея без Джорджтаун, хотел „Уикъм“ и без него, но греши. Чувствам се… по-истинска тук, отколкото от много време.

— Радвам се да го чуя. Хубаво е да знам, че не си обърнала никакво внимание на никое от предложенията му.

— О, само не ме подсещай за оферта номер две.

Джъстин отново се засмя.

— Точно затова съм тук. Да те чуя. Мъжете не споделят важните подробности, а само нахвърлят ситуацията.

— С какъв човек съм се била забъркала? — Хоуп бутна стола си назад и отиде да си вземе безалкохолна напитка. — Знаех, че има недостатъци, всеки ги има. И осъзнавах, че има слабости, но естествено, мислех, че ще постигнем компромис. Знам, че не е постижимо, но…

— Била си свикнала с него. Била си привързана към него.

— Така е, права си. Като се върна назад, осъзнавам, че е било заради всичко, свързано с него. Онова място, Джонатан, хората. Смятах сестра му за една от най-добрите си приятелки. Не е била такава. Мислех, че съм намерила своето място, а и стилът им на живот! Беше хубав живот. Или поне на повърхността. Трудно е да признаеш, че всичко е било само за показ.

— Как би могла да го видиш, ако си вътре в ситуацията?

— Като си отваряш очите. — Тя въздъхна. — Дори и след като го разбрах, след като го приех и видях — и него, и всичко останало — в истинската му светлина, той все пак ме свари напълно неподготвена с предложението си да се върнем към онова, което е било — и като бонус добави някакъв вид заплащане.

— Мръсник.

— О, това е най-меко казано. След като малко се поуспокоих, се обадих на майка ми и близо час й се оплаквах. Той винаги беше толкова очарователен с майка ми, със семейството ми. Това беше важно за мен. Тя ме подкрепи, когато всичко приключи, но знам, че винаги е имала слабост към него. Докато не й изпях всичко. След като свърших, бе по-ядосана и от мен.

— Мисля, че двете с майка ти ще се разбираме много добре.

— Така е. Идва тук с костюма си на „Версаче“ и вратовръзка „Ерме“, с тена си от медения му месец и ми заявява, че съм неудовлетворена тук, че не съм на мястото си и че трябвало да се върна в „Уикъм“ — на доста по-висока заплата — и при него. Щял да се погрижи за мен. Копеле.

— Това е чист комплимент в сравнение с думата, която ми идва наум.

— Никога не съм мислила, че ще изпитам съжаление към Шеридън — жена му. Но сега е така.

— Чакай малко. Тя не злорадстваше ли? Нали тъкмо тя, знаейки отлично, че той е имал връзка с теб, беше дошла в офиса ти, за да ти нареди да се заемеш с организацията на сватбата й в хотела?

— Да, вярно е. — Очите на Хоуп се присвиха, докато отпиваше от питието си. — Да, направи го. Край със съжалението ми към нея. Двамата се заслужават един друг.

— Бих казала, че е точно така. Радвам се, че Райдър е наминал, за да може и ти да му натриеш носа.

Хоуп срещна развеселения поглед на Джъстин, бавно глътна от колата си.

— И това си чула, значи?

— Държа си ушите отворени, скъпа. Винаги.

— Просто не съм мислила, че Райдър ще го спомене пред теб. Не смятам, че е тема, която би повдигнал.

— Чух го от друг източник, после му поставих въпроса ребром. Както и за втората целувка.

— Не беше… Чула си и за това.

— Така е в малките градчета. Ако целунеш някого на паркинга, някой непременно ще види.

А тя си мислеше, че вече е влязла в ритъма на малкия град. Явно имаше още какво да научи.

— Явно. Бих разбрала, ако предпочиташ аз да не — или ние — да не поддържаме такива отношения. Аз…

— И защо да го предпочитам? — Джъстин повдигна вежди. — И двамата сте големи хора.

— Той е твой син. Аз съм твой служител.

— Обичам сина си. Достатъчно много, за да вярвам, че може и трябва да взема сам решенията си и да направи своя избор. Обичам и този хотел — не чак толкова, колкото синовете си, но почти. Не бих назначила за негов отговорник човек, в когото не вярвам и когото не харесвам. Човек, на чиито решения не бих се доверила и уважила. Ако двамата с Райдър решите, че искате да имате някакви отношения — каквито и да били те — това си е ваш избор.

Тя спря за миг и усмивката й грейна.

— Виждала съм искрите помежду ви, скъпа. Чудех се какво, по дяволите, чакате още.

— Дори не знаех, че двамата се харесваме взаимно. Още не съм напълно сигурна.

— Аз съм предубедена, но бих казала, че и от двете страни има много за харесване. Ще го измислите. И ако се окаже, че искате просто секс, значи, и двамата ще се забавлявате чудесно.

— Това е нещо, което не съм очаквала да чуя от работодателя си, нито пък от майката на мъжа.

— Аз съм Джъстин, на първо място. След като уточнихме това, има ли някакви въпроси относно хотела, които трябва да обсъдим, преди да ида до книжарницата и да се уверя, че Клеър се грижи добре за себе си и за бъдещите ми внучета?

— Като заговорихме за това, дали е възможно да направим тук бебешкото парти? Знам, че ще бъде чак през есента, но ако си съгласна, искам да уточним датата и да я запазя в календара.

— Мисля, че ще бъде идеално. Само ми кажи с какво мога да помогна.

— Можеш да останеш да пренощуваш тук. Ти, Клеър, Ейвъри, майката на Клеър, Каролий. Има и място за още трима, ако Клеър поиска.

— Бебешко парти, последвано от женска вечер? Супер идея. Напълно съм съгласна. Само ми кажи датата, след като я уточните с Клеър. Можем да направим същото и за моминското парти на Ейвъри.

— Надявах се да го кажеш. Господи, ще бъде толкова забавно.

— Мисля, че и Лизи иска да бъде поканена.

— Не забелязах — обади се Хоуп, след като долови уханието на орлови нокти. — Понякога не го усещам. Просто е част от мястото. Тя е част от всичко тук.

— Това означава, че се чувстваш комфортно с нея.

— Така е. Чакам информация от една братовчедка, която пише биография за Катрин Дарби. И се свързах с училището, писах на главния библиотекар с надеждата, че може би пазят в архива си някакви писма или документи. Опитите ни да намерим нейния Били с толкова малко сведения не са никак лесни.

В гласа й се прокрадна разочарование. Когато имаш да свършиш някаква работа, поставена задача, задължение, просто го правиш. Осъзнаването, че не може да я свърши, или поне не с желаната експедитивност, изнервяше Хоуп.

— Ще ми се тя да ни каже — на някого от нас — нещо повече, фамилията му. Преди проговори на Оуен. Все очаквам отново да поговори с него.

— Кой знае какви бариери има между нейното измерение и нашето? Иска ми се да вярвам, че тя ще ти каже каквото може, когато може.

— На мен ли?

— Ти си с нея повече от всеки друг от нас, а и си нейна потомка — изтъкна Джъстин. — Някой от гостите споменал ли е нещо?

— Една жена ми спомена, че е чула музика посред нощ и й се сторило, че усеща ухание на орлови нокти. Събудила се, защото не се чувствала много добре и не можела да заспи. Затова отишла до библиотеката за книга. И докато била там и четяла, чула музика.

— Интересно.

— Мислеше, че е задрямала и й се е присънило. Не съм сигурна дали наистина не е било така, тъй като музиката досега не е била част от репертоара на Лизи.

— Няма да се изненадам, ако е разширила въздействието си. Трябва да те оставя на мира. Само ми кажи онези дати и ще ги отбележа с неизтриваемо мастило в календара си.

— Непременно.

Хоуп стана заедно с нея, изпрати я до вратата. За момент останаха там, загледани в мъжете, които работеха отсреща.

— Първия път, в който видях Томи Монтгомъри, той беше покачен на една работна стълба, без риза на гърба. Тъкмо започвах новата си работа и исках да се държа професионално и да бъда строга. И тогава го видях и си помислих: „О, боже“. — Джъстин тихичко се засмя и сложи ръка на сърцето си. — Това бе краят и началото за мен.

— Ще ми се да го бях познавала. Всички, които говорят за него, разказват чудесни неща.

— Беше добър човек. Имаше си недостатъци — както всички. Понякога ме подлудяваше, но и ме разсмиваше много. Не бих искала да е иначе. В каквото и да е отношение. — Прегърна по-младата жена през рамо. — Ако Райдър не те разсмива, зарежи го. Сексът не си струва, когато мъжът не те кара да се смееш. Мисля да прекъсна неговата работа, преди да досаждам на Клеър.

Хоуп се загледа след нея, докато прекосяваше паркинга с червените си кецове и махаше на Райдър за поздрав. А той изправи гръб, поклати глава и се ухили широко на майка си от високо.

„Кой не би искал да е като Джъстин, когато остарее?“, помисли си Хоуп и влезе обратно в хотела.

 

 

Нямаше време да мисли за потенциални любовници или духове, или каквото и да било друго, след като петъчните гости започнаха да пристигат. Хоуп се качи и слезе — или изтича нагоре и надолу — по стълбите толкова много пъти, че престана да ги брои. Каза си, че докато отворят фитнес центъра, поне има възможност за кардиотренировки на работното си място. Заведе гостите до стаите им, отговори на въпросите им, прие комплименти от името на шефа си, поднесе освежаващи напитки, предложи съветите си относно местата за хапване и пазаруване.

Когато двойката любители на истории за Гражданската война се завърна, тя ги настани с бутилка вино — по тяхно желание — на открито в двора.

От опит знаеше, че някои гости искат малко усамотение, при което управителят на хотела трябва да е почти невидим, като Лизи. За други тя трябваше да е част от преживяването и искаха да споделят приключенията си от деня с нея.

Тя ги изслушваше и разговаряше с тях, когато бе нужно, изчезваше на заден план, когато не беше. И също като Джъстин, по отношение на градчето, Хоуп винаги бе нащрек за пулса на хотел „Бунсборо“.

Към пет часа, след като всички стаи бяха заети, имаше гости, поседнали както на двора, така и в салона.

— Мога да остана — предложи Каролий. — А онази жена от „Елизабет и Дарси“ само те разиграва. Предполагала, че имаме винен лист — опита се да имитира надменния й тон Каролий. — И определено се надява, че имаме гръцки йогурт. Не ми е криво, че трябваше да изтичам и да й купя, но би могла да помоли възпитано — или още по-добре, предварително.

— Знам, знам. Тя е истински таралеж в гащите. — Хоуп сипа малко ядки в една купичка. — Само два дни — повтори си тя като мантра. — Само два дни. И може би няма все да е такъв таралеж занапред.

— Такива като нея се раждат с бодли. Тя ти щракна с пръсти.

Така си беше, сети се Хоуп, но по някаква причина това само я разсмя.

— „О, момиче, момиче“ — защото съм прекалено важна, че да помня или използвам името ти — „имате ли поне диетични бисквитки?“ Ще й дам аз едни диетични бисквитки.

Сега Каролий се засмя.

— Е, поне всички други изглеждат много мили и настроени за почивка и забавления. Мога да остана — повтори тя.

— Не, върви си у дома. Трябва да дойдеш рано сутринта, за да ми помогнеш да приготвя закуска за тази тайфа. Любителят на Гражданската война, Боб, със сигурност отново ще забавлява всички.

— Не би могъл да разсмее онази жена, дори и ако жонглира с огнени топки, и то гол. Обади ми се, ако искаш да дойда. Мога дори да преспя в стаята ти за гости, ако се нуждаеш от мен.

— Ти си съкровище. — И защото наистина го мислеше, Хоуп я притегли в силна прегръдка. — Ще се справя. Не се притеснявай.

Изнесе навън още една купичка с ядки, нова бутилка вино и се усмихна любезно, когато претенциозната гостенка поиска коктейлни маслини. Понеже имаше такива, тя ги сложи в красива чинийка и ги поднесе навън. Поприказва с онези, които искаха компания, после влезе отново вътре, за да види как са гостите в салона.

Продължи да разделя вниманието си между двете компании, докато най-сетне дойде време да си поеме глътка въздух и да отправи благодарствена молитва, след като Таралежа и съпругът й излязоха да вечерят навън.

Боб, любителят на Гражданската война — Бог да го благослови — придума жена си и две други двойки да останат в салона и да си поръчат пица, след което да поиграят на забавни игри. Хоуп чуваше веселия им смях и с удоволствие си отбеляза, че оттам нямаше да има никакво щракане с пръсти.

Можеше и тя да хапне нещо за вечеря, може би дори да се занимае с проучването на Били, докато се храни — като непрекъснато се ослушва за гостите си, естествено.

Но първо щеше да обиколи двора и да събере останалите там чинии или салфетки.

Пристъпи навън в благоуханната привечер. Светлината бе толкова красива, помисли си тя, а и бе тихо, след като ремонтният екип бе приключил с фитнес центъра за днес. При първа възможност, когато нямаше гости в хотела, щеше да се наслади на приятна вечеря на двора. Дори можеше да си приготви нещо по-специално, само за нея, да пийне една-две чаши шампанско. Малко развлечение за управителя, каза си тя, докато събираше празните бутилки за рециклиране.

Може би той крачеше по-шумно или тя по-ясно отличаваше стъпките му, но Хоуп вдигна поглед, точно когато Райдър пристъпи под арката от глицинии.

— Чудно парти — отбеляза той.

— Всички стаи са заети и някои от гостите се възползваха от приятната вечер. До късно си в града.

— Имах малко работа. Среща във „Веста“.

— Всички онези топки във въздуха трябва да се координират.

— Така твърди Оуен.

— Прав е. — Тя махна към строящата се сграда. — Покривът изглежда добре. Мисля, че вече мога да си представя тази част завършена. Ще изглежда много по-голяма и по-хубава.

Той взе кофата, в която тя събираше бутилките.

— Аз ще я занеса.

— Мога и сама.

— Ще я занеса — повтори той и издърпа силом кофата от ръцете й. Отнесе я до бараката и я изсипа в контейнера. Преди тя да успее да вземе торбата с боклук, която бе напълнила, той взе и нея.

— Благодаря ти.

Той затвори вратата на бараката, обърна се и я загледа.

— Има ли нещо…

— Да.

След последвалата тишина тя повдигна вежди.

— Добре, какво?

— Да — повтори той. — Обмислям идеята.

— Ти… О. — Това не бе разговор, който бе очаквала да води, докато хотелът е пълен с гости, които играят на карти.

— Не се изразих точно. Приключих с обмислянето на идеята.

— Ясно. И какво е заключението ти?

Отправи й онази типична своя усмивка, която бе нещо средно между подигравателна, надменна и развеселена.

— Ти как мислиш?

— Ще поема риска да кажа, че заключението ти е било в подкрепа на идеята.

— Браво на теб. — Той се пресегна, а тя отстъпи рязко назад.

— Вътре има хора. Гости. Не бих нарекла това оптималния момент да продължим напред със заключението.

— Нямах намерение да те съборя на земята още тук и сега. — Но прибра ръце в джобовете си, защото представата как прави точно това, бе доста съблазнителна. — Е, кой момент би нарекла оптимален… Господи, започнах да говоря като теб. Кога е удобно за теб?

— Аз…

Той измъкна ръце и ги размаха енергично. Можеше да подходи много по-умело, за бога. Тя просто го изваждаше от равновесие.

— Искаш ли да вечеряме или нещо подобно? Нямам нищо против. Сигурно имаш някоя почивна вечер или такава без резервации. Мога да се съобразя с това. — Когато тя се поколеба, той сви рамене. — Освен ако не си променила мнението си.

— Не. — Просто, напомни си тя. Съвсем откровено, без никакви увъртания и превземки. Това искаше тя. Нали? — Не съм си променила мнението.

— Добре тогава. Сигурен съм, че помниш наизуст целия си график. Имам брат, чийто мозък е устроен по същия начин.

— Удобно ми е във вторник.

— Вторник става. Можем да…

— По дяволите. Извинявай. — Забеляза някой да пресича фоайето на път към кухнята. — Трябва да ида да видя гостите.

Когато тя се втурна вътре, Райдър погледна отвисоко кучето си.

— Чакай тук. Знаеш какво е мнението й за влизането ти вътре, когато има други хора.

Глупчо въздъхна, пльосна се на земята и го изгледа тъжно, преди да сгуши муцуна в лапите си.

Райдър влезе. Откъм салона долетя бурен смях, последван от множество викове. Нова порция смях се чу откъм кухнята.

Оживено място, каза си той. Никога не бе идвал тук, когато в хотела имаше истински гости. Не беше никак зле да види, че когато тя посрещаше хора тук, те се забавляваха. Само му се щеше всички те да се махнат нанякъде за малко, за бога, за да могат двамата да си довършат разговора.

Или още по-добре щеше да е, ако можеха да изчезнат някъде за няколко часа, и тогава биха могли направо да приключат с това още сега. Долови уханието на орлови нокти и вдигна очи към тавана.

— Стой настрани, скъпа — измърмори под нос.

Хоуп се появи откъм кухнята с мъж, обут с леко старомодни джинси с висока талия, които Райдър винаги бе наричал „таткови джинси“ — макар неговият баща никога да не бе носил такива. Човекът стискаше по бутилка бира във всяка ръка, докато Хоуп носеше две чаши червено вино.

— Имаш новопристигнал гост, Хоуп. — Мъжът се ухили безкрайно добродушно. — Най-добре приготви още едно легло.

— Райдър. О, Боб Маки, запознай се с Райдър Монтгомъри. Семейството му притежава хотела.

— Да, да, каза ни за това. — Боб намести гърлата на бирените бутилки между пръстите на едната си ръка и протегна другата за енергично ръкостискане. — Приятно ми е да се запознаем. Страхотна работа сте свършили тук, страхотна. Със съпругата ми още дори не сме си тръгнали и вече кроим планове да се върнем.

— Радвам се да го чуя.

— Какви бани само — продължи Боб с широка усмивка. — А и каква история има това място. Много ми харесват старите снимки, които сте сложили вътре. Аз си падам по Гражданската война. Двамата с Кони прекарахме деня на бойното поле край Антиетам. Красиво място. Направо красиво.

— Така е.

— Какво ще кажеш за една бира?

— Аз само…

— Хайде, мъжът винаги има време за една бира. Трябва да те запозная с Кони. И с Майк и Деб, както и с Джейк и Кейси. Чудесни хора. — Пъхна бира в ръката на Райдър. — Знаеш ли, ние сме в „Джейн и Рочестър“. Обзалагам се, че онази медна вана доста ви е изпотила, докато я качите горе.

Той направо подкара Райдър към салона като истинско овчарско куче, побутващо напред заблудена овца.

Хоуп изчака за миг, докато се овладее. Райдър, който по нейно мнение не бе най-общителният човек на света, бе на път да се сблъска с явлението Боб, Любителя на Гражданската война.

 

 

Опита се да се измъкне. Не че не харесваше човека; Боб Маки бе дружелюбен като сладко малко кученце. Опита се да използва за извинение кучето си, което чакаше на двора, но това само доведе до всеобщо настояване да влезе и Глупчо.

Където кучето му се оказа център на внимание и грижи, сякаш бе някой гостуващ принц.

Майк от Балтимор искаше да поговорят за дърводелство. Накрая разведе всички наоколо, за да им покаже някои от детайлите, да обясни как са били направени, защо, кога. Имаха хиляди въпроси. Преди да свърши, четирима от другите гости се върнаха и го затрупаха с още хиляда.

Хоуп не му помагаше, никак даже. Само се усмихваше, разтребваше след тях или още по-зле, предлагаше нова тема за обсъждане.

Докато успее да се измъкне навън, вече бе станало съвсем тъмно и мозъкът му се бе размекнал. Не от бирата; беше внимавал с нея. От разговорите.

Дори не бе прекосил още паркинга, когато чу отварянето на вратата към фоайето. Олекна му малко, щом разпозна потракването на токчетата на Хоуп.

— Как го правиш? — попита той. — През цялото време?

— Какво как правя?

— Разговаряш с непознати.

— Харесва ми.

— Тревожа се за теб.

— Приятни хора са, с изключение на онези, които се прибраха и веднага се качиха в стаята си. Там извади късмет. Тя сигурно щеше да поиска да прекроиш нещо в стаята още сега. Наричам я Таралежа — само наум. — Усмихна се и докосна ръката му. — Беше много любезен, дори дружелюбен. Сигурно е много приятно, когато хората — дори и съвсем непознати — толкова се възхищават на работата ти.

— Да, но не искам да разговарям с тях.

Тя се засмя.

— Боб ти хареса.

— Готин е. Но следващия път ще гледам да стоя далеч, когато хотелът е пълен с гости. Вторник, нали? Няма никого.

— Само аз. И Лизи.

— Мога да се оправя с теб и Лизи — отвърна той и я притегли към себе си, преди тя да успее да го избегне.

Под лунната светлина, обгърнати от уханието на рози. В сенките на хотела, под бляскавите звезди на небето. Тя не търсеше романтика, но какво можеш да сториш, когато всичко само падаше в ръцете ти?

Хоуп обви ръце около него и се отдаде на страстта, обещанието, тихия разкош на нощта.

Прилепна плътно към него, сякаш точно за това е била създадена. И уханието й се смеси с дъха на розите. Човек можеше да се опияни само от уханието й.

По-добре не.

Той се отдръпна.

— Вторник. Искаш ли вечеря, или не?

— Ще си поръчаме да ни доставят.

Усмивката му блесна светкавично.

— Устройва ме. Хайде, Глупчо, да си вървим у дома.

Нямаше да го гледа как пресича паркинга, каза си тя. Това беше глупаво и съвсем не се вписваше в — каквито и да бяха — отношенията им. Но все пак хвърли поглед през рамо, само веднъж, докато се връщаше към хотела.

Влезе вътре, обратно при гласовете, веселието и звучния смях. Усмихната — като жена с пикантна малка тайна — отиде в кухнята и се зае да приготвя поднос с курабийки за гостите си.