Нора Робъртс
От пръв поглед (7)

Седма глава

Райдър отключи вратата на хотела малко преди седем сутринта, докато утринните слънчеви лъчи галеха нежно розите, окичили градинската стена. Бе извикал работниците да почнат рано работа, преди късното юнско слънце да ги напече. Шумът от чукове, триони и бормашини вече се носеше през отворените прозорци на обекта отсреща.

Хотелът бе притихнал, което не го изненада. Предполагаше, че жените, които са имали на разположение цялата сграда само за себе си и са правили каквото там правят жените, когато са сами през цялата нощ, сега ще искат да поспят до късно.

Бегло си спомняше какво е да поспиш до късно.

Отиде в кухнята. Каквото и да правеха жените, когато са сами през цялата нощ, явно оставяха кухнята подредена, забеляза той. Остави празната чиния от пая на плота и тръгна да излиза.

Върна се.

Доброто възпитание изискваше повече, затова отвори няколко чекмеджета в търсене на нещо за писане. Късметът му се усмихна при третото и намери лепящи се листчета и химикалка.

„Вкусен пай. Квит сме.“

Залепи бележката на ръба на чинията, после се загледа в кафемашината. Замисли се.

Докато обмисляше, Клеър се появи с бавни стъпки и леко се стресна.

— Спокойно. — Той понечи да заобиколи плота и да я хване за ръка, в случай че не успееше да запази равновесие заради тежестта на бебетата в корема си. Но тя само му махна да не се притеснява.

— Изплаши ме. — Каза го през смях, докато се облягаше на хладилника, сложила ръка върху корема си, както всички бременни жени се чувстваха длъжни да направят. — Не мислех, че ще се натъкна на някого толкова рано.

— Само донесох обратно тази чиния. — Косата й се стелеше, буйна като розовите храсти навън, а лицето й грееше. Бременността й отиваше, реши той. — Защо си будна? Мислех, че всички ще сте нокаут след разгулна нощ по женски.

— По навик, предполагам. Вътрешният ми часовник не е минал на лятно време. А и бездруго момчетата обикновено вече са станали. — Тя потърка корема си. — Тези двамата определено са будни.

Представата за две малки същества, които се боричкаха вътре, накара Райдър да се почувства неловко.

— Трябва да поседнеш.

— Първо, кафе. Чудесно, топло, прочистващо мозъка кафе. Позволена ми е една мизерна чашка дневно.

Той се опита да си представи как изкарва цял ден само с една чаша кафе. Направо не му се мислеше.

— Тогава седни. Ще направя. Тъкмо си мислех да си направя.

Зарадвана от идеята да й поднесат кафе, тя се настани на един от високите столове до плота.

— Благодаря. Много мило, че двамата с Оуен се съгласихте да останете с Бекет и момчетата снощи.

— Получих безплатна вечеря за отплата. — Погледна към нея, след като включи кафемашината — Клеър със слънчеворусите коси, любовта на живота на брат му. — Първородният ти син е истински звяр на боксовия ринг.

— И го натяква на всички. Направо обожават мъжката си вечер. Обикновено се стараем да съвпада със сбирките на моя читателски клуб. Когато близнаците се родят, мисля да ги вземам с мен, за да може традицията да продължи, докато и те пораснат достатъчно, че да се включат.

— Не вярваш ли, че Бекет може да се справи с петима?

— Никога не е имал шанса да започне от самото начало. Не е лесно.

— Все ще го измисли.

— Знам. Той е прекрасен баща, толкова е естествен и спокоен. Промени живота ми. Предполагам, че двамата се променихме взаимно. — Усмихна се, докато Райдър изваждаше порцеланова чаша за нея и картонена за себе си. — Пая си го биваше, нали?

— Да. Бързо свърши.

— Хоуп ни разказа подробно за посещението на Джонатан. Не съм наивна. Знам, че по света има егоистични и зли хора. Но въпреки това се изненадвам как може да я третира по този начин. Да постъпи така с нея.

Според Райдър щедрите и добри хора често бяха малцинство сред егоистичните и злите.

— Свикнал е да получава каквото поиска, просто защото го иска. Такова поне е моето впечатление.

— Мисля, че си прав. Хоуп заслужава нещо по-добро. Винаги е заслужавала.

— Не го ли харесваш?

— Не. Имам предвид, че едва го познавам всъщност, но никога не съм го харесвала особено. Хоуп казва, че не е като Сам.

Той си спомни как се бе втурнал в спалнята на малката къща на Клеър на главната улица малко след Бекет. Как я бе видял бледа, замаяна, олюляваща се, след като онова копеле Сам Фриймънт я бе нападнал. И как Бекет бе размазал физиономията на Сам — след като Клеър го бе зашеметила с единственото оръжие, което бе намерила подръка, четка за коса.

— Скъпа, не е същото. Нищо подобно. Фриймънт е побъркано копеле. Уикъм? — Спомни си как го бе нарекла Хоуп. — Долен мръсник.

— Успя да ме убеди горе-долу в това. Но когато човек наистина се убеди колко далеч могат да стигнат някои хора, колко вманиачени могат да бъдат… Ще бъдете ли нащрек за всеки случай?

— Вече сме се погрижили.

Тя взе кафето, което той й подаде.

— Значи, вече се чувствам по-добре. — Вдъхна аромата. — Много по-добре.

— Трябва да тръгвам. Ще се оправиш ли сама?

Усмивката й се стопли, докато потупваше лекичко корема си.

— Ние сме добре.

Излезе навън, пусна кучето да слезе от пикапа и заедно тръгнаха към „Мактий“. Може и да дразнеше добродушно брат си на тема бащинство и брак, но знаеше, че Бекет е ударил джакпота с Клеър. Райдър смяташе, че тя е една на милион.

Двамата бяха променили живота си взаимно, както бе отбелязала тя, но това бе в реда на нещата. Промяната означаваше напредък, подобрение, някоя и друга приятна изненада.

Както когато бяха почнали да събарят стената между бара и ресторанта и бяха открили старата дървена ламперия и двата запазени прозореца там.

Оуен също бе извадил голям късмет с Ейвъри, замисли се Райдър. Тя бе хвърлила само един поглед на старата ламперия и вместо да поиска отново да я скрият, се зарадва, оценявайки чара й и как се вписва в атмосферата на сградата.

Представяше си как след няколко години Оуен ще жонглира умело с деца, работа и брак. Брат му може и да настояваше за спазване на графици, но не бе толкова глупав и неотстъпчив, че да не може да се адаптира.

Промени, замисли се той, докато подхващаше работата за деня, това бе същината на бизнеса им.

Въоръжен с инструменти, той потъна в задачите си, прекъсван три пъти от телефона, който отново намрази.

Отиде отсреща във фитнеса, за да се разправи с някакъв проблем, после се върна в ресторанта и завари Бекет да довършва онова, което той бе започнал.

— Оуен се е срещнал с инспектора — осведоми го Бекет. — Пекарната е готова за действие.

— Чух.

— Сега приказва с Лейси — продължи Бекет, имайки предвид сладкарката. — После ще иде да вземе разрешителното за ползване. Това е голяма крачка напред.

— Има още много да извървим. Нещата тук са под контрол. — Райдър се огледа наоколо, за да се увери. — Ела с мен.

— Къде?

— Ще съборим онзи нещастен покрив.

— Планирали сме го за средата на седмицата.

— Днес няма да вали и се очаква температурата да остане под трийсет градуса. Да свършим и това.

Не беше първият покрит с асфалт за изолация покрив, който щяха да разбиват, но определено щеше да е най-големият. А Бекет помнеше — с откровена неприязън — колко тежка, мръсна и като цяло противна работа беше това.

— Не искаш ли да изчакаме Оуен?

Райдър само му се присмя.

— Страх те е от малко пот ли, съкровище?

— От слънчев удар по-скоро.

— Стягай колана и да се захващаме.

 

 

Не беше толкова лошо, колкото помнеше Бекет. Беше по-зле.

Омазан с пот и слънцезащитен крем, той дишаше тежко през маската на устата и носа си, докато блъскаше здраво с острата лопата. Мускулите му пареха, сякаш бяха покрити с живи въглени. Работниците изнасяха отломките с ръчни колички и кофи и мъкнеха нагоре нови бутилки студена вода.

Пиеха като камили и не смогваха да утолят жаждата си, понеже всяка капка се изпаряваше наново под формата на пот.

— Колко слоя още от това чудо има тук, по дяволите? — викна Бекет.

— Истинско чудо е, че цялата конструкция не се е срутила миналата зима. — След като сряза поредния участък с огромните клещи, Райдър вдигна очи и се усмихна. — Свършено е с него.

— Ако първо не довърши нас. На какво се усмихваш?

— Харесва ми гледката.

Бекет спря за миг, бършейки потта от челото си, и погледна нататък. Медният покрив на хотела блестеше и грееше на слънцето. Можеше да види площада и минаващите коли, хората, които влизаха във „Веста“ за обяд, а като се извърна леко, се загледа надолу по главната улица към „Обърни нова страница“.

— Предпочитам да се наслаждавам на гледката от някоя сенчеста веранда с бира в ръка и любимата жена до мен.

— Използвай въображението си. — Райдър смъкна напоената си с пот маска, загълта жадно вода. Тъй като не можеше да си позволи да я хаби, само си представи как излива студената течност върху главата си.

Тъкмо разкършваше рамене, когато забеляза Хоуп да излиза на верандата на втория етаж. Тя спря за миг, погледна в тяхната посока и нагоре, загледа се в работата и мъжете. Усети точния миг, в който погледът й се спря на него; би могъл да се закълне, че го почувства като стрела в слабините си.

Тя остана неподвижна за един миг, също като него, после отключи вратата към „Джейн и Рочестър“ и се скри вътре.

— Сигурно очаква гости — отбеляза Бекет.

— Хм?

— Хванах те да я зяпаш.

Райдър взе нова предпазна маска.

— Не е забранено със закон.

— Още не. Защо не я поканиш на среща?

— Ти защо не свършиш нещо полезно с тази лопата?

— Вечеря, лек разговор. За бога, жената ти опече цял пай.

— Ти изяде от него толкова, колкото и аз. Ти я покани на вечеря и говори с нея.

— Вече съм я канил. Двамата с Клеър сме я канили на гости. Да не би да ти е нужна подкрепа, братле? Може да поканим и двама ви, да те улесним.

— Майната ти — любезно отвърна Райдър и заблъска по покрива.

 

 

Нямаше нищо лошо да позяпа, каза си Хоуп. Влезе вътре и отключи „Ив и Рурк“. Тук можеше да отвори лекичко щорите, колкото да надзърне през тях и да види покрива насреща. Или поне каквото бе останало от него.

Не се бе замисляла как точно възнамеряват да съборят покрива. Явно работата изискваше доста остри на вид инструменти, лопати, дебели лостове и нещо като трион. Както и много шум.

Представяше си колко е изнурително, но пък й откриваше интересна гледка.

Повечето мъже бяха хвърлили тениските си. Надяваше се да са използвали щедро и многократно слънцезащитен крем, иначе тази вечер щяха да страдат.

Поспори със себе си за миг, после си каза какво пък толкова.

Изтича горе до апартамента си, грабна театралния си бинокъл и отново хукна надолу.

Работата определено бе изнурителна, заключи тя, когато приближи интересната гледка с помощта на малкия бинокъл. О, мили боже, този мъж определено имаше страхотно тяло.

Беше го виждала, когато беше с риза или тениска, бе го усетила в онези няколко пъти, когато се бе притискала до него. Но… нищо не можеше да се сравни с гледката на изпотен мъж с добре очертани мускули.

Никоя жена не би отрекла, че изпитва лека тръпка дори и ако потните и мускулести типове не са по вкуса й по принцип.

Видя го да вдига очи, а после свали маската си и викна нещо на един от другите мъже. Имаше и страхотно привлекателно лице, на всичкото отгоре — малко грубовато и небръснато, но адски секси. А щом се засмя, както сега, нова тръпка прониза тялото й.

Тя измърка тихичко.

— Хоуп? Не бях сигурна какво искаш да правим с…

Хоуп се обърна. За малко да скрие бинокъла зад гърба си, но реши да не пада толкова ниско. Вместо това се ухили, може би малко гузно, когато Каролий се показа на вратата.

— Шпионирам съседите.

— Така ли? — Каролий повдигна вежди и се приближи. — Какво… О, покривът. Боже, сигурно са потни и разгорещени и… — Тя млъкна и се разсмя. — Точно това е хубавото. Дай да погледна.

Тя взе бинокъла и надникна през летвичките на щорите.

— Хубава гледка, нали? Виждам само две от момчетата — синовете на Джъстин. Оуен сигурно е намерил начин да се измъкне. Това е тежък труд. Трябва да им направим малко лимонада.

— О, ами, не знам дали…

— Разбира се. — Каролий върна бинокъла на Хоуп с грейнали очи. — Ще напълним два термоса, ще вземем кофичка лед, малко пластмасови чаши. Долу имаме и една сгъваема маса. Ще направим едно добро дело.

— А и аз ще си платя за шоуто, нали?

Каролий лекичко я потупа.

— Не бих казала. Хайде, няма да ни отнеме много време. Имаме няколко часа преди пристигането на гостите.

Не би могла да откаже на Каролий, особено след като бе заловена да зяпа племенника й. Затова двете направиха огромно количество лимонада. Изнесоха навън сгъваемата маса, термосите, леда и чашите. Каролий повика по име един от мъжете, махна му да дойде. После мъжете започнаха да се редуват да идват от покрива, от вътрешните помещения.

Получи много „мерси, Хоуп“, както и няколко „госпожице Хоуп“.

— Спасявате ми живота. — Бекет изгълта една чаша наведнъж, намигна на леля си.

— Внимавайте там горе.

— Разбира се. Почти приключихме. Вече стигнахме до гумената изолация. Много точно улучихте момента. Ще спрем за обедна почивка и после ще довършим.

— Проверете внимателно в онзи участък за пирони — нареди на някого Райдър, после грабна една чаша и изгълта течността. — Благодаря.

— Ще се обадя да поръчам обяд — заяви Бекет и се дръпна встрани с телефон в ръка.

— Ето, Райдър, изпий още една. Майка ви ще мине по-късно.

— За какво?

— Казах й, че събаряте покрива, и иска да види. Ще приготвя още лимонада, за да пийнете малко и с обяда.

— Ще иска да види и ресторанта, и пекарната — измърмори под нос Райдър. — Къде, по дяволите, е Оуен?

— Ето. — Хоуп му наля още една чаша. — Да се охладиш малко.

— Няма достатъчно лимонада на света. — Но изпи предложената му чаша. — Ще успеем да свалим онова проклето нещо отгоре, преди да е станало прекалено горещо, така че все пак е добре.

Чул гласа на стопанина си, Глупчо се появи отнякъде и отърка глава в крака му. Хоуп измъкна кучешка бисквитка от джоба си.

— Ще започне да очаква бисквитка всеки път, щом те види.

— Ти получи лимонада.

— Той не е събарял покрив от асфалт и цимент и не е свалил пет килограма, потейки се.

Тя се наведе да погали кучето и вдигна лице нагоре, така че очите й проблеснаха изпод тъмната завеса на косата й.

— Може би е добре да извадя градинския маркуч.

— Може и да се възползвам от него в края на деня. — Той се поколеба. — Очакваш ли гости?

— Да. Три стаи са резервирани, едната за целия уикенд.

— Добре.

— Има ли причина да питаш?

— Не.

Явно бе минал отново към едносрични отговори, отбеляза си тя и опита друг подход.

— Чух, че си споделил пая си с другите, по време на мъжката вечер.

— Децата са като лешояди. Подценявал съм ги.

— Остана ми половината от другия. Можеш да го вземеш.

— Ще го взема.

— Мини, преди да си тръгнеш довечера. Трябва да се връщам на работа.

— Ще върнем обратно масата и останалите неща. Благодарни сме за всичко.

— Добре. О, мисля, че мога да отделя от времето си, ако искаш да те полея с маркуча.

С удоволствие забеляза как очите му се присвиха замислено, преди да се обърне и да се отдалечи.

Хоуп се смяташе за доста добра в преценките си и сега бе уверена, че с Райдър Монтгомъри флиртуват съвсем сериозно.

Тепърва щеше да стане ясно накъде ще продължат.

 

 

Оуен се появи тъкмо когато Райдър слизаше от покрива за последен път за този ден. Искаше му се да се заяде с него, но забеляза, че Оуен също е потен и покрит с прахоляк, а и още беше с колана си с инструменти.

Но какво пък, малко заяждане между братя си беше просто израз на привързаност.

— Очаквах, че ще се появиш, след като тежкият труд е свършил.

— Някой трябваше да се занимава с другия екип, след като на теб ти е щукнало да действаш извън графика. Онези противни плочки вече са изкъртени, но знаеш ли колко беше забавно?

Изобщо не е било, каза си Райдър, като гузно се зарадва, че той не се е разправял с тях.

— Ако докараш нужните материали тук утре, можем да почнем да вдигаме новия покрив.

— Ще пристигнат в осем. — Оуен изгледа брат си от глава до пети. — Май си заслужил да изпиеш една студена бира.

— Заслужил съм цяла каса.

— Ейвъри ще затваря пицарията тази вечер, така че ще ида да се помотая там. Бекет е наред да черпи.

— Бекет си отива у дома — обади се брат им. — И ще остана под душа поне пет часа. Може да ям и да спя под душа.

— Явно оставаме двамата с теб, Рай.

— Оставаш сам — поправи го Райдър. — Аз ще правя каквото и Бекет, както и кучето ми.

— Става, като се има предвид как миришете и двамата. Ще го отложим за утре. Трябва да обсъдим някои въпроси и за двата обекта. Можем да го направим, преди работниците да се появят тук или след като приключат за деня.

— След — категорично отсече Райдър.

— Петък вечер? — Бекет повдигна вежди. — Нямаш ли среща?

— Срещите ми не започват толкова рано, а продължават до ранни зори. — Но нямаше никаква уговорка и не се бе сещал за това. Може би, след като поизтъркаше три-четири сантиметра мръсотия от себе си под душа, щеше да го обмисли по-сериозно.

— Значи, до утре тогава. — Докато Оуен се отдалечаваше, Бекет се извърна отново към сградата. Двамата с Райдър приличаха на някакви бегълци от ада.

— Да хвърляме ези-тура, за да видим кой ще направи последната проверка и ще заключи тук.

Понеже още си спомняше кафето рано призори с Клеър, Райдър сви рамене.

— Прибирай се у дома при жена си и децата. Аз ще се заема.

— Вече ме няма.

Райдър влезе в сградата, грабна твърдата папка. Искаше да отметне някои неща, веднага след като се приведе в малко по-приличен вид. Провери вратата към улица „Сейнт Пол“, взе термоса си.

Сети се за лимонадата.

Нямаше време за това, каза си той. И макар да се изкушаваше от пая, нямаше да влиза в хотела в сегашния си вид. Щеше да отложи и това.

Тръгна да излиза и чу някаква кола да спира навън.

Уили Би, забеляза той, а майка му седеше редом. Стараеше се да не мисли за факта, че бащата на Ейвъри спи с майка му. Предпочиташе да гледа на Уили Би както винаги досега: като на стар семеен приятел — много свестен мъж, който бе най-добрият приятел от детинство на Томи Монтгомъри.

Ако си представеше грамадния Уили Би с червената брада като любовник на майка му, нещата ставаха сложни.

Джъстин скочи от пикапа. Носеше от онези панталони, които бяха няколко сантиметра над глезените, и някаква момичешка тениска с дантелени украси около врата.

Беше се постарала косата и лицето й да изглеждат добре и бе много хубава.

— Не се приближавай прекалено. — Той вдигна ръка. — Не ставам за близки срещи.

— Виждала съм те и по-зле, но блузата ми е нова. Затова… — Тя му изпрати въздушна целувка.

— И на теб. Как върви, Уили Би?

— Добре. — Човекът бе висок метър деветдесет и пет. Огромен мъж с голямо сърце и гъста и непокорна червена коса като брадата, която поддържаше в отличен вид. Стоеше с палци, затъкнати в джобовете, и гледаше сградата. — Махнали сте целия покрив.

— Нищо цяло не остана от него. Сигурно искате да погледнете вътре.

— И още как. Ако искаш да тръгваш, аз мога да заключа вместо теб.

— Няма проблем. — Той ги поведе навътре.

Уили Би се наведе, докато влизаше, завъртя глава наляво и надясно, огледа горе и долу, докато крачеше наоколо.

— Джъстин, страшно развито въображение имаш.

— Ще стане разкошно. Момчетата ми няма да се задоволят с по-малко.

— Тя не ни оставя избор. Рано сутринта пристигат материалите и ще започнем с изграждането на новия покрив.

Обсъди подробно покривната конструкция и прозорците с Уили Би, после остави Джъстин да го замъкне навсякъде, за да му показва местата, където щяха да са съблекалните, малката учебна зала, рецепцията.

— Ще се запишеш и ти.

— О, стига, Джъстин.

— Никакво „стига“. — Тя размаха показалец, после потупа мъжа по ръката. — Ще ти направя отстъпка в таксата, понеже ще ставаме роднини.

Той се ухили.

— Страхотно, нали? Моето момиче с твоето момче. Томи сигурно щеше да се разтанцува от радост.

Такъв си беше той, каза си Райдър. Уили Би винаги мислеше за приятеля си, във всяко отношение.

— Така си е. И щеше да каже, че съм луда да купувам това място. После щеше да запаше колана си с инструменти. О, казвам ти, ще имаме страхотно местенце тук, няма да има друго такова никъде. Имам големи планове за съблекалните.

— Майка ти ми спомена за шкафчета за съблекалните и такива неща — обърна се Уили Би към Райдър. — Познавам един човек, работи много добре.

— Оуен проучва тези неща. Може би е добре да му споменеш за него.

— Ще го направя. След малко отиваме във „Веста“. Ще дам името на Ейвъри.

— Оуен е там.

— Идеално. — Джъстин кимна. — Искаме да погледнем и мястото на новия ресторант, преди да идем да хапнем.

— Оуен има ключ. Ще ви го покаже.

— Ще те черпим една бира — предложи Уили Би. — И пица, ако искаш.

— Не и в това състояние. — Райдър разпери ръце. — От здравната инспекция ще затворят пицарията. Но благодаря.

— Когато това място е готово, ще можеш да си вземеш душ и парна баня. — Джъстин му се усмихна. — Чух, че сваляш управителката на хотела ни.

— О, хайде сега, Джъстин — измърмори Уили Би, когато Райдър се намръщи.

— Не е вярно.

— Да не би някой друг, който изглежда точно като теб, да я е целувал на паркинга вчера?

— Това беше… нищо.

— Сторило се е като нещо на Мина Бауърс, която минавала с колата си и после казала на Каролий, която каза на мен.

Знаеше си, че всичко ще се разчуе, но не бе очаквал да стигне до майка му толкова скоро.

— Хората трябва да си гледат своята работа.

— Е, това не се случва никога — бодро продължи Джъстин. — И колкото и да е странно, чух от първа ръка от Криси Абът, която си разхождала кучето, че вие двамата сте разменили подобно „нищо“ и по-рано. С малко ровене се добрах до информацията, че мъжът със скъпия костюм, който е бил тук по това време, е Джонатан Уикъм.

— Да, беше дошъл, за да се опита да я отмъкне за своя хотел и да я уговаря да почне пак да спи с него.

— Мислех, че се е оженил — подхвана Уили Би.

— О, Уили Би, не бъди наивен. Долен негодник — разгорещено възкликна Джъстин. — Защо чувам как си целунал Хоуп, но не и че си наритал задника на негодника?

Усмивката на Райдър огря цялото му лице и идваше право от сърцето.

— Обичам те, мамо. Наистина.

— Това не е отговор.

— Защото не го знаех, докато не си замина. Тя го постави на място.

— Не съм и очаквала друго. Ако онзи проклетник отново се появи наблизо, искам да го изриташ оттук. Или ми се обади на мен и аз ще го направя. Много бих искала. Трябва да ида да поговоря с нея.

— Има гости.

— Значи ще поговорим утре. — Пое си дълбоко въздух, после още веднъж, за да се успокои. — Ако искаш да я сваляш и хората да не го обсъждат, прави го дискретно.

— Не я свалям.

— Ако е така, значи съм разочарована от теб. Междувременно върви да се поизмиеш, почини си. Ще поговорим по-късно. А, и, Рай, страхотна работа сте свършили тук. Вече си личи.

Тя сигурно виждаше всичко, помисли си той, когато двамата с Уили Би си тръгнаха. Винаги е гледала в бъдещето. Понякога дори повече, отколкото беше удобно за другите.

— Да я свалям. Господи. Щяла да е разочарована, ако не е така. Човек просто не може да разбере жените, дори и майките. Може би най-вече тях. Хайде, Глупчо, да вървим под душа.

Кучето знаеше тази дума и затова завъртя нетърпеливо опашка, преди да последва господаря си.

След като заключи, Райдър се обърна и видя Хоуп с чиния пай в ръка да отива към пикапа му.

Защо, по дяволите, все се срещаха на проклетия паркинг?

— За малко изпусна майка ми и Уили Би.

— О. Трябваше да се отбият при мен.

— Мислех, че имаш гости в хотела.

— Имам. — Махна с ръка към двете коли на паркинга, редом с нейната и тази на Каролий. — И съм убедена, че те много щяха да се зарадват да се запознаят с нея. Паят ти.

— Благодаря много.

— Каролий в момента поднася вино и сирене на гостите, но трябва да се върна и да й помогна. Първо искам да те питам нещо.

— Добре.

— Обмисляш ли идеята за секс с мен?

— Какво, по дяволите, се очаква да кажа в отговор?

— Истината ще свърши работа. Много държа на откровеността във всякакъв тип взаимоотношения, колкото и неангажиращи да са. Винаги съм се ръководела от този принцип. Затова бих искала да знам дали и ти обмисляш такова нещо, докато аз мисля за същото. Напълно откровено — продължи тя, докато той стоеше намръщен и безмълвен. — Никакви ангажименти, никакви усложнения. Ако не е така, няма проблем. Просто искам да знам дали сме на една вълна.

И това ако не бе слагане на картите на масата!

— На една вълна. Изобщо не знам аз на каква вълна съм.

Беше уморен, мръсен и тя го сваляше на тъпия им паркинг. Нима си бе въобразявал, че му трябва още време да я разбере? По дяволите, нямаше начин да я разбере, никога.

— Добре. Когато решиш, просто ми кажи.

— Просто да ти кажа — повтори той. — Да или не.

— Така е по-просто, нали? Изглеждаш уморен — отбеляза тя. — Ще се почувстваш по-добре, след като се поизмиеш и хапнеш нещо. Трябва да вървя. Приятна вечер.

— Да. — Отвори вратата, за да скочи кучето му вътре. След кратък размисъл реши да кара с пая в скута си. Иначе Глупчо нямаше да се въздържи да натика муцуната си в него.

Седна зад волана и просто остана на мястото си.

— Не, не можеш да разбереш жените, Глупчо. Просто няма начин.