Нора Робъртс
От пръв поглед (17)

Седемнадесета глава

Катеренето нагоре-надолу по подвижната стълба, за да свали, измие и постави обратно всички филтри на вентилационната система в хотела, възпираше Хоуп да мисли — прекалено често — за Райдър. След като приключи с привидно безкрайната задача, тя се захвана с подреждане на документи.

Бяха направили грешка, очевидно, вярвайки, че могат да имат някакви отношения, базирани на прекалено много страст и твърде малко общи неща.

Не мислеха еднакво, характерите им се различаваха прекалено много.

Не можеше да има връзка с човек, който не уважаваше чувствата й, нуждите й, способностите й.

Беше за добро, че бяха направили тази голяма крачка назад, преди нещата да станат твърде объркани.

Работата й я ангажираше изцяло и я удовлетворяваше напълно. А когато свършеше с всички задачи за деня, можеше да отдели време за издирването на Били по-късно вечерта. Както бе направила предната вечер и по-предната, докато Райдър упорито стоеше настрани.

Голямо постижение, отбеляза тя, при положение че всеки ден работеше на една ръка разстояние.

Излезе от офиса си, за да приеме доставката от цветарския магазин за стаите, които бяха резервирани за тази вечер, и с удоволствие се зае да качи свежите букети на горния етаж. Слезе тъкмо когато Ейвъри влизаше във фоайето.

— Първо почуках. — Ейвъри прибра ключа в джоба си.

— Бях горе в „Мансардата“. Има резервация за днес.

— Супер. Свободна ли си сега? Имаш ли минутка?

— Имам няколко, ако ти трябват. Нещо свързано с „Мактий“ ли е?

— Не. Остава планът да отвори врати след две седмици — или поне ще направим посрещането на роднини и приятели в четвъртък. Официалното откриване е в петък. — Ейвъри притисна с длан корема си. — Малко ми става лошо, когато го казвам, но в хубавия смисъл. Искаш ли да чуеш голямата новина за деня? Мисля, че си намерих булчинска рокля.

— Къде? Кога?

— По интернет. Тази сутрин, докато се ровичках, преди да дойда насам.

— По интернет ли? Но…

— Знам, знам, но работата по новия ресторант напредва толкова бързо, а и „Веста“ е натоварена, Клеър започва да стъпва все по-тежко — не й казвай, че съм го казала — а ти си вързана тук, така че няма много възможности за обикаляне по магазините. А и, ами, аз само си ровичках, опитвах се да получа някаква представа за стила, който искам, какво мисля, че ще ми стои добре, и ето че я видях.

Хоуп вдигна ръка. Тя самата пазаруваше доста по интернет, предимно за хотела, и уважаваше удобството на този метод. Но си имаше граници.

— Поръчала си сватбената си рокля по интернет?

— Още не! За каква ме вземаш? Не бих поръчала и една шнола — ако реша, че искам такава — без да я покажа първо на теб и Клеър. Сега минах през книжарницата и я показах на Клеър. — Размаха айпада, който носеше. — Искам и ти да я видиш. Не ти изпратих снимката, защото искам да видя лично първата ти — искрена — реакция.

— Добре. Давай.

— Отбелязала съм си страницата на айпада.

— Да седнем за малко.

— Можеш да ми кажеш, ако не ти харесва — подхвана Ейвъри, докато отиваха към кухнята.

— Какво каза Клеър?

— Аааа, не. Трябва да я видиш без предубеждение. — Ейвъри седна, пое си дълбоко въздух и изтегли снимката на екрана.

В пълно мълчание Хоуп огледа внимателно и дълго роклята.

— Ами, красива е.

— Никак не е трудно една булчинска рокля да е красива. Направо могат да ти изтекат очите от красота, докато ги разглеждаш по интернет. Силуетът и отделните детайли ми привлякоха вниманието точно към тази. Имам дребна фигура, затова не мога да си позволя да нося пищна рокля на принцеса, което е жалко. Но имам хубави рамене и ръце, затова мога да облека нещо без презрамки. А и лекият набор по корсета маскира липсата на достатъчно едър бюст.

— Бюстът ти е прекрасен.

— О, благодаря. Но няма кой знае какво изобилие. И виж, малко напомня за викторианския стил с висока талия, което ще ме направи по-висока, а тези детайли и мънистата… — Ейвъри показа в по-едър план мънистата, с които бе обшита разкроената пола. — Всичко е много деликатно и премерено.

— Като теб.

— Да. Полата има известно разкрояване и пада свободно, но не и голям обем. — Тя леко въздъхна. — Много бих искала пищна пола. Ако на сватбения си ден не можеш да си позволиш огромна пола, то кога? Зададох си този въпрос и заключих, че за мен — никога. И кожата ми е прекалено бяла, за да облека снежнобяла рокля, затова избрах слоновата кост, която ще стопли тена ми. Ще пропусна напълно воала и ще избера някоя блестяща тиара. Като на принцеса. Искам да имам нещо като на принцеса.

— Ще изглеждаш като такава в тази рокля — отсече Хоуп и взе айпада от ръцете й, за да премести образа, да го завърти, да увеличи отделни детайли и да прецени сама. — Приказна принцеса. Направила си чудесен избор, като си предпочела разкроен силует вместо обемна пола, по-висока талия и по-малки и деликатни детайли. Мисля, че ще изглеждаш прелестно.

— Усещам някакво прикрито „но“.

— Просто, ако я поръчаш по този начин, не можеш да я изпробваш, да я сравниш с други, да пипнеш материята.

— Мога да я пробвам, когато пристигне, да пипна плата. И ако не отговаря на очакванията ми, мога да я върна.

Хоуп се замисли за тръпката, за несравнимото вълнение от това да бъдеш заобиколен от сватбени рокли, коприна, тюл, нежни нюанси на бялото.

И осъзна, че това е повече нейна фантазия, отколкото на Ейвъри.

— Напълно вярно.

— Ще я облека и ще се покажа пред теб и Клеър. И Джъстин. Има достатъчно време да потърся друга, ако тази не става.

След един последен внимателен поглед — на роклята, както и на приятелката си — Хоуп й подаде обратно айпада.

— Много ще ти хареса.

— Харесва ми на снимката. Ще ми се да видя дали ще е същото и когато я облека.

— Значи, трябва да я поръчаш.

— Добре, защото съм я заредила в кошницата си и съм попълнила всичко необходимо. Трябва само да… — Ейвъри докосна с пръст бутона, прехвърли се на друга страница, преглътна и натисна „Поръчай сега“. — О, боже, току-що си купих булчинска рокля, Хоуп.

Засмяна и с влажни очи, Хоуп се наведе и я прегърна, а после заедно заподскачаха от радост.

— Какво е усещането?

— Страшно е, но и хубаво. И е вълнуващо да си поръчам нещо, което не готви, замразява или мие, както всичко, за което си харча парите напоследък.

— Искам да разбера в мига, в който пристигне.

— Обещавам. Предполагам, че е прекалено рано да проверя докъде е стигнала поръчката ми. — Ейвъри се ухили, изтегли отново снимката на екрана, само за да й се порадва. — Както ще правя на всеки час, докато не дойде при мен.

— Обувки. Трябват ти фантастични обувки.

— Искам да са високи до небето — заяви Ейвъри. — Секси, зашеметяващи и с високи до небето токчета. Мога да си обуя по-ниски, когато танците се разгорещят, но искам да се чувствам висока. Блестящи, мисля, като тиарата, така че да блестя от глава до пети.

— Отлична идея. — Хоуп присви очи. — Май си ги набелязала вече.

— Всъщност харесала съм си три чифта.

Хоуп тупна леко таблета.

— Да ги видим.

Следващите десет минути преминаха в обсъждане на затворени обувки, сандали с тънки каишки и обувки с отворена предна част. Хоуп отхвърли категорично затворените обувки — красиви, но прекалено претенциозни, и по неин съвет Ейвъри поръча другите два чифта, за да може да ги сравни, след като си облече роклята.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб за експертен съвет относно обувките. — Ейвъри погали с пръсти снимката на роклята за последен път, после остави таблета настрани. — Е, как са нещата между теб и Рай? Наред ли е всичко?

— Явно няма нищо между нас. Не съм говорила с него от онзи ден.

— Боже. Ако трябваше да реша кой от двама ви е по-голям инат, щях да отсъдя равен резултат.

— Не проявявам инат. Тук съм, ако той иска да поговорим.

— А той е отсреща, ако ти искаш да говориш с него. — Ейвъри вдигна очи към тавана и посочи с пръст към вратата. — Не искаш ли поне да знаеш какво е казал на бащата на Джонатан, както и той на него?

— Няма значение. — Макар че наистина я влудяваше леко. — Освен това ти знаеш. Той със сигурност вече е казал на Оуен.

Ейвъри въздъхна през стиснати зъби.

— Значи, вместо да проведеш истински разговор с Райдър, предпочиташ да разбереш по заобиколен начин от това, което е казал на Оуен, а Оуен е казал на мен?

— Да.

— Но не си инат — добави Ейвъри.

— Нима ще ми кажеш, че Райдър е имал право да иде да се срещне с Бакстър Уикъм, без да говори с мен преди това?

Ейвъри въздъхна дълбоко, стана и си взе безалкохолно от хладилника. Явно щеше да отнеме повече време, отколкото бе предполагала, и можеше да се окаже тежка задача.

— Ти си израснала с майка и сестра, освен баща и брат. Колкото до мен? Аз бях най-вече с баща си и с „приемното“ ми семейство Монтгомъри, в което имаше три момчета. Имам по-скоро мъжки поглед към повечето неща.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че Райдър е постъпил както са му диктували инстинктите — или поне вторият вариант на действие, защото първоначалната му реакция сигурно е била да издири Джонатан и да го пребие. На мен първият вариант ми харесва, но ти не би го оценила. Вторият е по-цивилизован.

— Цивилизован?

Тонът на Хоуп бе толкова възмутен, че Ейвъри вдигна рамене и разпери ръце.

— Съжалявам, така виждам аз нещата. Шофирал е чак до Джорджтаун, а трябва да знаеш, че страшно мрази да ходи там. Райдър смята околовръстния път за седмия кръг на ада. Освен това сигурно е бил бесен, задето ще изгуби половин ден от работния си график. Но го е направил, защото не може някой да се подиграва така с теб и това да му се размине.

— Но…

— Взаимоотношенията невинаги са рационални и балансирани, Хоуп. Човешко е. А ти имаш връзка с човек, който е склонен да действа, вместо да говори за това — да обсъжда, спори, да претегля алтернативни варианти. Което е трудно за теб, защото ти си от типа хора, които говорят, обсъждат и претеглят всички страни. Никой не греши, нито един от двама ви. Просто в природата ви е да реагирате по различен начин.

Да разбере, че приятелката й стои от другата страна на браздата, или поне е стъпила отгоре й, бе тежък залък за преглъщане. Но честността бе по-ценна от подмазването.

Обикновено.

— В това е проблемът, нали? Прекалено различни сме.

— Както и ние с Оуен. Всъщност той повече прилича на теб, а аз съм по-скоро като Рай. Но не съм влюбена в Райдър. Няма да се оженя за него в роклята, която току-що си купих. Аз съм разпиляна и импулсивна и се паля по-лесно от повечето хора. Но Оуен не се опитва да ме промени.

— Не се опитвам да променя Райдър. Не искам да го правя — коригира се тя, когато Ейвъри само повдигна едната си вежда. — Тази каша е само моя, Ейвъри.

— Глупости. И аз се бях оплела в мислите си покрай историята с майка ми, водена от същата логика. Не бях права.

— Мислиш, че сега аз не съм права.

— Мисля, че двамата с Райдър трябва да поговорите, вместо да се цупите. И да, не си права.

Хоуп не можеше да не се засмее.

— Предпочитам да мисля, че съм разумна. Е, по дяволите, кажи ми какво е казал Райдър на Бакстър Уикъм и какво Бакстър на Райдър.

— Не. — Ейвъри стана и кимна решително. — Питай Райдър.

Различното мнение може да бе труден залък за преглъщане, но отказът на Ейвъри направо заседна в гърлото й.

— Ейвъри!

— Не. И сега ще си тръгна, преди да съм отстъпила. Обичам те и затова няма да ти помагам да избегнеш нещо, което и двете знаем, че трябва сама да разрешиш. Може би нещата между теб и Райдър няма да се получат, но двамата сте длъжни поне да размените няколко думи.

Откровено слисана, Хоуп зяпна как Ейвъри грабва айпада си и решително се отправя към вратата, която отключи, и излезе навън.

— О, по дяволите — повтори тя.

Сега на всяка цена трябваше да разбере какво са си казали, иначе щеше да се побърка. А вероятно Ейвъри имаше право, поне до известна степен все пак. Но не можеше просто да иде и да пита Райдър. И не можеше — нямаше — да се извинява за това, че има чувства и собствена гледна точка.

Можеше да обмисли настоящата ситуация, да прецени различни варианти за изход от нея. Но нямаше просто да отстъпи.

И не защото беше инат или обичаше да се цупи.

— И какво, ако е така — измърмори си тя.

Неспокойна и леко ядосана, тя измъкна торбата с боклук от кухнята, за да я занесе до бараката. След като вече бе навън, реши да оплеви цветната леха, събра прецъфтелите розови пъпки. И да, наистина погледна към фитнес центъра, за да види какво става.

Не забеляза Райдър, което бе само за добро, каза си тя. Трябваше да обмисли кой е най-добрият изход от патовата ситуация, в която се намираха.

Върна се обратно и понечи да влезе през вратата към фоайето, но видя, че е затворена и заключена, макар да бе сигурна, че я е оставила леко открехната, когато излезе. Сви рамене и измъкна ключа от джоба си. Пъхна го лесно, но не можа да го завърти.

— Престани — измърмори тя. — Пусни ме вътре.

Резето не помръдваше.

Нито на задната врата, както и на тази на втория етаж.

— За бога! Това е нелепо.

Хоуп изтича ядосана надолу по стъпалата. Добре, просто щеше да иде да вземе ключа на Ейвъри. И ако и той не станеше, щеше да се обади на Каролий и да я помоли да дойде по-рано на работа.

Мислено беснееше и крачеше по тротоара, заобикаляйки сградата, когато й се наложи да спре под носа на Райдър, който идваше в нейната посока.

Той се вгледа внимателно в лицето й.

— Някакъв проблем?

— Не. Да, по дяволите. Тя ме заключи отвън.

— Каролий?

— Не, не Каролий. Ключът ми не иска да отвори никоя от вратите.

Той просто протегна ръка за ключа и след като го взе, отиде обратно към най-близката врата. Ключът се пъхна в бравата и се завъртя.

— Сега става.

— Виждам.

— Какво си направила, за да я ядосаш?

— Не съм направила нищо. — Тя извади ключа си ядно и понечи да влезе вътре.

В камината избухна силен пламък. Всички лампи почнаха да светват и примигват. От мястото, на което стоеше, Хоуп чуваше как вратата на хладилника се блъска многократно.

— На мен ми изглежда ядосана. — Райдър побутна Хоуп настрани.

В мига, в който той влезе вътре, всичко спря.

— Това сега ли започна?

— Да, в тази минута. Не знам защо е разстроена. Отделих поне пет часа на проучването за последните две нощи.

— Сега се успокои. — Той се обърна към вратата и всичко започна отново.

Взе дистанционното и изключи камината.

— Стига толкова!

В отговор последва шумно заключване на входната врата.

— Може би е разстроена, че не си се мяркал насам през последните няколко дни.

Райдър остави дистанционното.

— Останах с впечатлението, че управителят на хотела не ме иска наоколо.

— Останал си с грешно впечатление. Не ми хареса, че си направил нещо, което ме засяга, без да говориш с мен.

— Не ми хареса да гледам как те удрят. — Той сви рамене. — Не може всичко да ти харесва.

— Не греша, когато искам да говориш с мен.

— Не е грешка да те защитавам.

Тя понечи да възрази, но осъзна, че не може. И не иска.

— Кажи ми, че не съм сбъркала, като искам да говориш с мен, и аз ще ти кажа, че не си сбъркал, като ме защитаваш.

— Добре. Първо ти.

Смехът й прозвуча по същото време, когато на устните му се появи самоуверена усмивка.

— Добре. Не си сбъркал.

— Нито пък ти. Приключихме ли с това?

— Не, не сме. Трябва да знам, че ще зачиташ чувствата ми.

По лицето му отново се изписа объркване и раздразнение.

— Хоуп, само за чувствата ти си мислех. За болката и обидата ти. Не можех да оставя всичко да се размине просто така.

— Ако просто беше поприказвал с мен, преди…

— Нямаше да ме разубедиш. Щяхме да се скараме по-рано, но аз пак щях да ида и да кажа каквото имах да казвам.

— Нямаше да те разубедя — съгласи се тя. — Щях да се опитам отначало. После щях да дойда с теб.

Той се сепна, намръщи се.

— Щеше да тръгнеш с мен?

— Да. Всъщност, преди да разбера, че си тръгнал, вече се бях успокоила достатъчно, за да премисля нещата. Щях да уредя всичко с писмо — в което да изложа подробно случилото се — до Бакстър Уикъм. Защото разбрах, че не мога и не бива да оставям това без последствия.

— Лице в лице е по-добре. Но не бях помислил за това — че може да поискаш и ти да дойдеш. Ти плачеше.

— Престанах. Имах нужда да поплача, а после спрях и започнах да мисля. Имах да казвам много неща и възнамерявах да го направя писмено. Признавам, че щях да направя поне няколко чернови, да ми отнеме няколко дни, докато намеря подходящия език и тон на писмото.

— Убеден съм.

— Но ако ми беше казал и бях видяла, че не мога да те разубедя, щях да тръгна с теб, Райдър. Щях лично да се изправя лице в лице с него.

— Добре. — Раменете му се отпуснаха и той кимна. — Добре. Мога да кажа, че съжалявам, задето съм те лишил от това.

— Аз съжалявам, че не оцених подобаващо факта, че ме защити.

— Хубаво. Сега вече приключихме ли?

— Не.

— О, господи.

— Ще ти донеса нещо студено за пиене и ще ми кажеш какво си казал на Бакстър, както и той на теб. Представи си обратната ситуация. Обзалагам се, че щеше да изгаряш от нетърпение да научиш.

— Искаш да ти разкажа всичко дума по дума?

— Абсолютно.

— По дяволите. — Подробности, помисли си той. Жените все искаха всички подробности. — Добре, но ако го направя, искам секс за сдобряване.

Тя му донесе студена кока-кола от хладилника и се усмихна.

— Дадено.

Можеше да отдели малко време, пресметна той, докато се настаняваше на една табуретка. Хубаво беше да поседне поне за пет минути. Беше хубаво и да я види отблизо, да усеща уханието й, да чува гласа й. Можеше да й каже за сделката с Уикъм. Не сметна за нужно да й казва, че са се сблъскали навън, защото той бе зарязал работата си с намерението да дойде точно където се бе озовал — с нея — и да си изяснят всичко.

Беше му писнало, това е, дотегнало му бе да чака тя да се успокои и да стои настрани от нея. Достатъчно дълго бе мислил за нея през цялото време, та чак не можеше да спи.

Никога не бе губил съня си заради жена.

И определено му бе писнало да се чуди какво, по дяволите, иска тя от него, след като обичайният номер с цветята се бе провалил с гръм и трясък.

Така че бе длъжник на Лизи, задето бе подредила всичко така, че се бе озовал точно, където искаше да бъде. И дори бе станало още по-добре, призна си той, защото сега седеше със студена кола в ръка, а Хоуп беше до него и чакаше. Гледаше го.

А в близкото му бъдеще предстоеше и секс за сдобряване.

— Е? — подкани го тя накрая.

— Мисля. Колко дълго мислиш, че ще изкара блондинката, преди да зареже негодника, за когото се е омъжила, обвинявайки го за връзка с теб?

— Не я познавам толкова добре. Вероятно няма да е много — призна Хоуп.

— И какъвто е безгръбначен червей, колко дълго ще му е нужно да обърне всичко и да се оправдае, че ти си го търсила, ти си му предложила да се съберете отново, все от този род?

— Ще го направи на секундата.

— Да, така и предполагах. Ти все още имаш познати в града, хора от бизнеса или такива, които обичат да пътуват, да отсядат на хубаво място с уникално обслужване.

— Да, имам. Според твоя сценарий, за да се защитят от някого, който и пет пари не дава за тях, и да запазят гордостта си, те двамата може да се опитат да очернят името ми. Биха могли да почнат да разпространяват лъжи и клюки за горката, пресметлива Хоуп, която е използвала секса за напредък в кариерата си преди, и го прави и на новото място.

— Не е добре за бизнеса.

— Значи, си мислел за бизнеса.

— И това е от значение. — Може би съвсем мъничко на фона на цялата картина, но все пак. — По-важното е, че те — никой от двамата — не заслужават да се измъкнат леко от ситуацията. Да му сритам здраво задника? Оуен все се притеснява заради арести за нападение и повдигане на криминални обвинения.

— И това е от значение — иронично се съгласи тя.

— Мен ако питаш, си струва, но пък като се замисли човек, синините и счупените кости заздравяват. А и мнозина инстинктивно симпатизират на онзи, чийто задник е бил сритан, независимо как си го е заслужил. Затова ми хареса повече идеята за дълготрайни последствия. Негодникът е страхливец. Освен това един поглед ти стига да разбереш, че и той, и жената, за която се е оженил, ценят най-много парите, показността и положението си в обществото. Старият Уикъм все още дърпа конците, така че властта е в неговите ръце. Може да им спре парите — или каналите, по които стигат до тях, да ограничи възможностите им.

Тя бе стигнала до същите заключения, но си признаваше — с известна доза срам — че не бе вярвала Райдър да си направи тези изводи.

— Обмислил си всичко това?

— Адски дълго се пътува дотам в ужасно натоварен трафик. Има много време за мислене. Както и да е. Хотелът изглежда много добре.

— Да, така е.

— Можех да си те представя там.

— Наистина ли?

— Подхожда ти целият този блясък.

— Така беше. Някога.

Загледа се мълчаливо в нея за миг.

— Предполагам, че аз самият съм изглеждал доста не на място, след като тръгнах направо от обекта. Бяха много учтиви, признавам го, и вероятно също толкова учтиво щяха да ме изритат навън, ако не бях подхвърлил за предстоящото повдигане на обвинение в нападение, в случай, че Уикъм не говори с мен.

— Нападение?

— Тя ти удари шамар.

— Да, но…

— Това си е нападение, по дяволите. Ако аз бях ударил онзи мръсник, можеш да си сигурна, че щеше да има замесени ченгета и адвокати. Може ние тук да не уреждаме нещата, като тичаме презглава към полицията или адвокатите си заради един шамар или удар с юмрук, но реших, че те са от онези, които го правят. Оуен е прав в това отношение.

— Доста си помислил в натоварения трафик.

— Или това, или трябва да си купя пушка и да застрелям някого. Накара човек от охраната да ме заведе до офиса му.

— Джералд?

— Да, така го нарече Уикъм. След като започнах да навлизам в подробности, Уикъм даде знак на Джералд да излезе от стаята. Мислех си, че ще отнеме доста време, че ще има стъпка напред, после назад, атака, контраатака. Но не стана така всъщност.

— Какво му каза, Райдър?

— Че Джонатан е дошъл тук неканен, неочакван и нежелан, твърдейки, че баща му има оферта за теб, ако искаш да се върнеш обратно на работа. И че той самият ти е направил предложение, ако пак започнеш връзка с него. И че ти не си проявила интерес. Уикъм не беше много радостен от чутото. Именно тогава останах с усещането, че той изпитва известна вина спрямо теб. Има угризения. Но когато стигнах до втория епизод, когато му казах как блондинката е била тук — именно тогава изпрати охраната навън — спомни си Райдър.

— Представям си го — кимна Хоуп.

— Схвана картинката и се разбрахме.

— Какво се разбрахте?

— Той ще направи така, че те да те оставят на мира, а това включва и да не разпространяват лъжи. Така сме квит. Ако някой от двамата се мерне тук или се опита да ти навреди по някакъв начин, ще си платят. Това е.

— Това ли е всичко?

— Да. Даде ми визитка с някакъв личен номер на нея. Помоли ме да го уведомя, ако някой от двамата не спазва уговорката ни.

— Чакай. — Слисана, тя вдигна ръка. — Бакстър Уикъм ти е дал личния си номер?

— Да, и какво? Той не е Господ. Просто човек е, един малко засрамен и ядосан човек, който има син негодник. Вече всичко е уредено, както казах. — Отпи голяма глътка, защото, господи, имаше чувството, че е говорил цял час, без да спира. — Ти си тази, която много държи на говоренето, изразяването на чувства. Приказки, приказки, приказки. Може би трябваше да поговориш и да изразиш чувствата си към негодника, когато се появи тук. Старецът ми прави впечатление на доста разбран човек.

„Разбран човек“ не бяха най-често използваните думи за описание на Бакстър Уикъм, отбеляза мислено Хоуп. Властен, потаен, на моменти заядлив.

— Той ми бе работодател много дълго време. И вярвах, че ще ми бъде свекър. Но имаш право, трябваше да се обърна към него. Предполагам, че все още съм изпитвала известна болка и обида в това отношение — освен това кръвта вода не става.

— Може би. И може би затова би пренебрегнал предложението на сина си. Имала си свободата да откажеш. Но колкото до снаха му? Не. Онзи слабохарактерен негодник може и да не успява да я държи изкъсо, но старецът ще го направи.

— Не биваше да се стига дотам. И изобщо не биваше да предизвиква раздор между нас. Съжалявам, че стана така.

— Сексът за сдобряване ще оправи това.

Когато тя се засмя, той се пресегна, без да мисли, погали с пръсти бузата й и жестът му секна смеха й.

— Липсваше ми лицето ти — каза той.

Трогната, тя улови дланта му.

— И на мен ми липсваше твоето.

Той стана бързо и ловко, вдигна я от мястото й и я притисна здраво към себе си. Тя очакваше да бъде нетърпелив и настоятелен, като прелюдия към секса за сдобряване. Вместо това, вълшебна и сладостна, целувката заплени всичките й сетива. Проблесна топло до сърцето й, а после се вмъкна в него, преди да го осъзнае, преди да успее да се подготви.

Дори и когато той се отдръпна, тя остана там вътре, сякаш пулсираше в кръвта й.

Палецът му погали скулата й. Кожата му бе загрубяла, а ласката — нежна.

— Ще взема храна и ще дойда после.

— Добре. Имам…

— Гости. Знам. В течение съм. Ще почакам. — Очите му, зелени и търсещи, останаха за миг приковани в нейните. — Двамата ще почакаме — поправи се той. — На Глупчо също му липсваше.

Излезе и я остави замаяна и учудена.

Това ли си бе мислила, че е изпитвала към Джонатан? Колко глупаво от нейна страна да сбърка доволството, навика, оказалата се в последствие неразумна привързаност и лоялност с това всеобхватно, разтърсващо и ослепително чувство.

Трябваше да седне, да изчака, докато дишането й се нормализира и коленете й спрат да треперят. Не бе знаела, никога не бе осъзнавала, че любовта предизвиква такава зашеметяваща физическа реакция. Чувстваше се трескава, нестабилна и трябваше да си признае това със затворени очи, уплашена.

Имаше си план. И влюбването не бе част от него.

— Промени го! — нареди си сама тя и опря буза в хладния гранитен плот. — Ще го промениш.

Някои хора никога не усещаха това, което тя изпитваше в момента. Точно в този миг не знаеше дали да им завижда, или да ги съжали. Но реалността трябваше да се приеме. Беше влюбена в Райдър Монтгомъри.

Просто трябваше да реши какво, за бога, да направи.

— Това ли си чувствала и ти? — Хоуп остана на мястото си сред уханието на орлови нокти, докато се опитваше да възстанови душевното си равновесие. — Нищо чудно, че си чакала. Какво друго да направиш? Той също те е обичал. Знаела си го. Не си се чудила, нито тревожила за това. Щом ти си чакала, щом ти си могла да го направиш, значи и той е могъл. Ще го намеря.

Били.

Хоуп чу радостта в изреченото име, животът, който го изпълваше.

Райдър.

— Да. — Въздъхна дълбоко и вдигна глава от плота. — Така изглежда. Явно съм започнала да вървя към този миг, към това, от самото начало. Замаяна, сгорещена, объркана, запленена и уплашена. Точно като сега. Не би трябвало да е така, но се случи. И за теб не е било в реда на нещата, имайки предвид всичко. Сигурно се предава по наследство.

Били. Райдър.

— Обзалагам се, че Били е бил също толкова дързък и самонадеян. Не би трябвало да е толкова привлекателно. Да те омагьоса на мига. Мога да го разбера. Сега го разбирам. Не е имало значение кой е баща ти, какво е общественото ти положение. Той те е обичал. Виждал е истинската теб и само това е било важно. Питам се какво ли е усещането. Някой толкова силен и уверен човек да те види истински, да те погледне и ти да си най-важното за него на света.

Въздъхна тежко и се изправи на крака.

— Не мога да мисля за това сега. Не мога да го очаквам. Трябва да довърша списъка си със задачи и да изпека малко кексчета, преди да дойдат гостите.

Вратата на шкафа, където държеше брашното и другите продукти за печене, се отвори и затвори с трясък.

— Няма защо да ми се ядосваш. Били те е обичал. Разбирам. Искал е да се ожени за теб. Райдър не…

Инстинктивно отстъпи назад, когато вратичката отново се тръшна. Отчетливо чу имената.

Били. Райдър.

— Добре, Илайза. Стига. Ако кажа, че ми се иска Райдър да изпитва към мен същото, което Били е изпитвал към теб, ще бъдеш ли доволна? Но Били и Райдър не са…

Тя млъкна и се опря на плота, когато внезапно й просветна.

— О, господи, това ли било? Винаги ли е било толкова просто? Били Райдър? Джоузеф Уилям Райдър. Това ли е? Името му?

Лампите светнаха ярко, запулсираха като туптящо сърце.

— Били Райдър. Твоят любим и явно и моят. Негов наследник ли е? Възможно ли е това? Негов, както аз съм твоя. Чакай.

Грабна телефона от кухнята и набра мобилния на Райдър.

— Какво?

Пренебрегна дежурното му раздразнение. Мразеше да прекъсват работата му, но това си беше негов проблем.

— Райдър е семейно име, нали?

— Хм? Господи. И какво от това?

Тя повиши глас, за да компенсира ударите с чук от другата страна на връзката.

— Това ли е моминското име на майка ти? Фамилията й?

— Да, и какво?

— Били. Това е и неговото име. Казва се Джоузеф Уилям Райдър.

— Мътните го взели.

— Познато ли ти е това име? Чувал ли си го?

— От къде на къде? Починал е поне двеста години преди да се родя. Питай майка ми. Или Каролий. Обади се на Оуен. Всеки от тях ще знае повече от мен.

— Добре. Благодаря.

— Поздравления.

— Още не съм го намерила. Но да, струва си една похвала. Ще говорим по-късно.

Затвори му, преди той да успее, и незабавно набра номера на Каролий. Нямаше време за печене на кексчета, реши тя. Щеше да вземе нещо готово от пекарната.

И малкото свободно време, което можеше да отдели, щеше да прекара в търсене на Джоузеф Уилям Райдър.