Нора Робъртс
От пръв поглед (20)

Двадесета глава

По желание на Джъстин Хоуп резервира целия хотел за семейството в нощта, когато ресторант и бирария „Мактий“ неофициално отвори врати за роднини и приятели. През последните десетина дни на горещия август Ейвъри и екипът й — както и всеки, когото успееше да вербува — мъкнеха, влачеха, търкаха и лъскаха в новия ресторант. Често, докато правеше последната вечерна проверка на хотела, Хоуп забелязваше светлините от другата страна на улицата и разбираше, че Ейвъри и Оуен още не бяха приключили работния си ден. Понякога забелязваше пикапа на Уили Би, паркиран навън до късно през нощта, или се случваше да се разсъни, когато Райдър и Глупчо се вмъкваха в апартамента й дълго след като си бе легнала.

Обичайният му коментар бе:

— Господи, Малката Червенокоска е истинска машина и никога не й свършва горивото.

Тя самата помагаше, когато можеше да отдели време, като окачваше картини или търкаше плочки, и както бе станало с хотела, видя превръщането на едно запуснато и неизползвано място в нещо жизнено, вълнуващо и много интересно.

Хоуп прекара по-голямата част от деня на голямото събитие, заета с любимото си занимание — да изпипа перфектно и последните детайли — докато Ейвъри се суетеше с рецепти, приемаше купища свежи продукти и свика екипа си за едно последно събрание.

— Ще стане хубаво, нали? — Докато си почине за малко, Ейвъри донесе бутилка вода на Хоуп и сама отпи голяма глътка от своята.

— Ейвъри, ще стане разкошно.

— Хубаво ще е. — Тя кимна и се завъртя в кръг в помещението на бара. — Изглежда наистина добре.

— Думата е „идеално“.

Осветлението бе перфектна комбинация между съвременния и старинния стил с причудливите си форми и тъмните бронзови тонове. Над гранитния плот на бара имаше ниско падащи висящи лампи. Високи столове до бара, ниски табуретки и кожени дивани предлагаха удобни за сядане места в стаята, която излъчваше много чар и създаваше усещане за уют. С реновираната дървена ламперия и старомодната каменна зидария над нея, както и страничните стени, боядисани в тъмновиолетово със златни акценти, Ейвъри бе създала пространство, което Хоуп си представяше пълно с хора и веселие.

— Точно както го исках. Страхотните братя Монтгомъри го направиха такова. — Ейвъри се облегна на рамката на вратата и се усмихна към сервизното помещение, където Хоуп си бе поиграла с детайлите, добавяйки малки вазички с цветя на плота до мивката от кована мед, и бе излъскала до блясък бронзовата рамка на огледалото. — Дори и тоалетните са идеални.

Ейвъри направи крачка назад, когато чу отварянето на вратата на ресторанта.

— Съжалявам, не можах да дойда по-рано.

— Не се извинявай — каза тя на Клеър, която тъкмо влизаше. — Знаеш ли колко бременна изглеждаш?

Клеър потърка порасналия си корем.

— Доста бременна. — Остана с ръце на корема, докато се оглеждаше наоколо. — Май нямате нужда от мен. Изглежда невероятно, Ейвъри.

Подовете от тъмно дърво блестяха. Лампите искряха.

— Изглежда като съвсем различно място. И, боже, как страхотно мирише.

— Сготвила съм супа. Гладна ли си?

— Постоянно.

— Ела отзад в кухнята да я опиташ.

— Ще дойда. Но първо искам да разгледам наоколо. — Клеър мина в помещението зад бара и прегърна Хоуп през кръста. — Уха, гледай колко много кранчета за бира.

— Ами, нали е бирария все пак — напомни й Ейвъри. — Бих ти предложила една бира, но близнаците може да възразят.

— Възможно е. Получих позволение от доктора. Ще изпия чаша вино довечера — наслаждавайки се на всяка глътка — в чест на откриването. Къде са всички? — зачуди се тя.

— Хората ми ще дойдат отново в… — Ейвъри се взря изумено в часовника си. — О, боже, след около час. По-късно е, отколкото си мислех. Винаги така става.

— Всичко е готово. — Хоуп протегна ръка към Ейвъри и трите останаха прегърнати за миг. — Иди в хотела и си вземи една вана — хубава ароматна вана.

— Нямам време за ароматна вана.

— Имаш, защото всичко е готово.

— Клеър иска супа!

— Значи, аз ще й дам супа, ще обиколя набързо навсякъде и ще заключа. Ти върви, за да можеш да си починеш и да си вземеш вана, след което да се облечеш и да изглеждаш като прекрасната собственичка на разкошния нов ресторант в Бунсборо.

— И бирария.

— И това също — засмя се Хоуп. — Върви, Ейвъри, почини си за час. Това ще е последната ти възможност да си поемеш дъх, докато не затвориш вратите тук късно тази нощ.

— Добре. Ясно. Ще ида да се потопя в приказната медна вана на „Титания и Оберон“. О, боже, май е по-добре първо да изтичам до „Веста“ и да видя дали…

— Не. Тръгвай. Веднага. — Хоуп я издърпа до вратата, отвори и я избута навън. — Чао!

Клеър се смееше, докато се опитваше да се настани удобно на един от високите столове до бара.

— Всъщност не искам супа. Просто исках да отвлека вниманието й, за да не се тревожи.

— Сигурна ли си? Хапнах от нея по-рано. Страхотна е. С печени червени чушки и домати.

— О, боже. Добре, щом настояваш. Само половин купичка. Колкото да я опитам.

— Настоявам. Сядай — добави Хоуп, когато Клеър понечи да стане. — Ще ти я донеса тук.

Наслаждавайки се на блясъка в кухнята на Ейвъри, Хоуп сипа с черпака от супата, изключи котлона. Когато изнесе купичката, Клеър седеше на бара, извърната към стаята.

— Благодаря. Тъкмо си мислех за гимназията. Двете с Ейвъри бяхме капитани на мажоретките. Разбирахме се, но не бяхме особено близки. Сближихме се, когато се върнах у дома, след като Клинт загина. Тя много ми помогна да направя книжарницата, да се установя отново в града. А и без нея нямаше да срещна теб. Виж ни сега.

Опита от супата и вдигна очи към тавана.

— Чудесна е.

— Без Ейвъри и аз нямаше да те срещна, нито пък щях да стана управител на хотела.

— И нямаше да се влюбиш в Райдър. — Клеър се усмихна, когато Хоуп запази мълчание. — Личи си, поне за човек с бушуващи хормони.

— Мислех си, че ще се забавляваме един с друг, после ще се разделим постепенно с приятелски чувства. Любовта не беше част от плана ми.

— Но толкова ти отива.

— Чувството вътре в мен е прекрасно.

— Не си му казала.

— Това определено не влиза в ничий план. Добре сме си, Клеър — настоя Хоуп, — точно както сме в момента. Означавам много за него. Не очаквам нищо повече.

— А би трябвало.

— Хубаво е да си с човек, за когото знаеш, че си важна. Не просто предполагаш — поясни тя, — а наистина знаеш. Да бъдеш с човек, който, дори когато не смяташ, че искаш или се нуждаеш от това, е готов да те защити. Който ти изпраща цветя и ти купува вълшебна пръчица. Няма да се озъртам зад ъгъла, за да видя какво следва.

— Направи го заради мен. Ако надзърнеш за миг, какво би се надявала да видиш?

— Възможността да изградим живота си заедно. Предполагам, че искам същото като Илайза. Любов, дом, семейство, което съм създала с човека, когото обичам. И естествено, искам да имам същата работа, отличен мускулен тонус и зашеметяваща колекция от обувки.

— Вече имаш последните три, така че ще насоча цялата си хормонална енергия към желанието ти да получиш първите три неща. Ето, погали с длан вълшебните бебета!

Хоуп се разсмя, подчини се и нежно докосна корема й.

— Ритат.

— Или ритат, или се боричкат върху пикочния ми мехур. Малко се плаша от това колко ще щуреят, когато излязат навън и разполагат с повече място.

— Искаш ли още супа?

— Не ме изкушавай. Взех си почивка от работата до края на деня, за да помогна тук, а се оказва, че нямате нужда от помощ. Майка ми наглежда момчетата; двамата с татко ще ги доведат довечера. Както с пълно основание изтъкна Хари, те също са приятели и роднини. После ще преспят у родителите ми. С развързани ръце съм.

— Освен това си настанена в „Ив и Рурк“. Иди и направи същото като Ейвъри. Вземи си ароматна вана.

— Имаш ли представа колко отдавна не съм се отпускала в ароматна вана самичка, само аз? Без да се налага да се ослушвам за бойни крясъци отвън?

— Не.

— Нито пък аз.

— Възползвай се тогава и дръж телефона си наблизо. Можеш да пратиш зов за помощ, ако не можеш да се измъкнеш с вълшебните бебчета от ваната.

— Това беше леко гадничко, но същевременно показва загриженост. Хайде, ще ти помогна с последния оглед и заключването.

 

 

Хоуп нямаше достатъчно време, за да се наслади на ароматна вана, но все пак си позволи известна доза лукс. Райдър й бе казал да избере стаята и тя запази „Елизабет и Дарси“ за двамата тази нощ. По сантиментални причини, каза си тя, а и смяташе, че Лизи сигурно ще се зарадва да има компания.

— Това е голямата вечер на Ейвъри. — Уютно загърната в халата на хотела след взетия душ, Хоуп прецизно нанасяше грима си. — Ще бъде страхотно. Най-голямото събитие в града, откакто отворихме хотела, поне според мен. Всичко изглежда фантастично, а тази нощ е само за приятели и роднини. Нещо като освещаване на мястото и едновременно с това последна репетиция.

Тя погледна встрани, когато сенките за очи, които бе избрала, увиснаха във въздуха.

— Момичешки играчки. Забавни са. Тази нощ ще бъда с опушен грим на очите и само лек блясък на устните, за да подхожда на убийствената ми червена рокля и великолепните обувки.

Каза си, че едва ли има много жени — живи или мъртви — които да не обичат да си играят с грима. Според нея онези, които не обичаха, просто изпускаха едно от големите предимства на това да си жена.

— Клеър ме накара да се замисля колко съм щастлива днес, че имам това място и приятелите си, Райдър и цялото семейство Монтгомъри. Имам теб.

Огледа се внимателно в увеличителното стъкло, после отстъпи крачка назад за цялостен поглед.

— Не е зле, нали?

Отиде в спалнята, за да се облече, без да бърза, наслаждавайки се на всяка стъпка от подготовката за тържествената вечер.

Седна, за да закопчае каишките на безбожно високите сребристи сандали, и стана да се огледа вече напълно готова, тъкмо когато Райдър влезе в стаята с прашни работни дрехи и бира в ръка.

Спря насред крачка, защото тя направо подкоси коленете му. Яркочервената, дяволски секси рокля прилепваше по извивките на тялото й, беше доста къса и с дълбоко деколте. Дългите й крака свършваха сред бляскави сребърни каишки, върху тънки като игла токчета. Бе сложила бляскаво колие на шията си и висулки на ушите, така че направо цялата искреше и проблясваше под светлината на кристалния полилей.

— Хубава си — промълви той.

Тя вдигна вежди, завъртя се бавно и го погледна изкусително през рамо.

— Само хубава?

— Добре де, направо си убийствено красива.

— Ще приема това за комплимент. — Приглади роклята върху хълбоците си. — Тежък ден на работа?

— Аха. Забавихме се.

— Но имате напредък?

Райдър трябваше да си напомни, че тя иска да чуе подробности, а после се наложи да тръсне глава, защото тя се напръска с парфюм, който направо го подлудяваше.

— Инспекцията на грубия строеж мина сутринта и започваме с изолацията. На външните стени.

— Това е добре.

— Защо вече си облечена?

— Ще ида по-рано, за да помогна.

— Няма да облека костюм. — Заяви го като предупреждение, може би дори лека заплаха.

— Че защо да обличаш?

— Уили Би ще сложи костюм. С жилетка. И вратовръзка. Аз не.

— Добре. Понеже вече съм готова, ще ида да видя с какво мога да помогна.

— Иска ми се да те сграбча. Ще те изцапам.

— Можеш да ме сграбчиш по-късно. — Тя пристъпи към него, наведе се леко — като много внимаваше мръсотията от дрехите му да не полепне по нея — и го целуна. — Ще се видим там, след като се преоблечеш в нещо, различно от костюм, жилетка и вратовръзка.

— Да.

Виждаше я пред себе си, помисли си той, даже след като бе затворила вратата зад гърба си. Искряща и топла, и по-красива от всяка друга на света.

 

 

Музиката се лееше от джубокса, бирата — от кранчетата, а гласове изпълваха мястото, което твърде дълго бе стояло празно. Роднини и приятели си приказваха и споделяха новини един с друг, докато хапваха предястия, седяха и си говореха, не спираха да говорят даже и докато хапваха вкусните ястия. И всички вдигаха наздравици за „Мактий“.

Ейвъри хвърчеше от кухнята към салона за гости, после през бара и обратно като същински червенокос дервиш в къса зелена рокля и пластмасов пръстен от машина за дъвки, който подскачаше на верижка около врата й.

Хоуп най-сетне я спря, притискайки я в здрава прегръдка.

— Наистина е хубаво — каза й Ейвъри. — Нали е много хубаво? Имахме няколко малки засечки.

— Много е хубаво и никой не е забелязал засечките.

— Сега ги изглаждаме. Има свещи по масите, музика, вкусна храна. Добри приятели.

— Улучи десетката, Ейвъри, право в центъра. Също като с „Веста“. Спокойно можеш да разчиташ, че ще бъде пълно с хора ден след ден, нощ след нощ.

— Всички места са резервирани за вечеря утре, както и за следващия ден. Видя ли как хората спират, за да надникнат през прозорците?

— Видях.

— Гледай, Клеър и Бекет танцуват, а татко си приказва с Оуен и Райдър до бара. Това е моят бар, да знаеш.

— Така си е. И е много хубав.

— А там на един от столовете седи и годеникът ми. Толкова е готин. Мисля да се оженя за него и да заживеем щастливо завинаги.

— Задължително. Толкова се радвам за теб, Ейвъри. Гордея се с теб.

— Всички важни за мен хора са тук, точно тук, тази вечер. В моя ресторант. Няма нищо по-хубаво. Иди, седни и пийни нещо. Трябва да проверя разни неща.

С удоволствие, мислено си каза Хоуп, отправяйки се към бара и Райдър. Той се смъкна от високия си стол и махна с ръка към него, когато тя му се усмихна озадачено.

— Сядай. Глезените ти сигурно вече крещят от болка.

— Глезените ми са от стомана, но благодаря. — Тя се настани на мястото му.

— Налей й от онова шампанско, което предлагаш — поръча той на бармана. — Много ще подхожда на начина, по който изглеждаш тази вечер.

— Благодаря. И ти не изглеждаш никак зле.

— Но не съм като Уили Би.

Облечен в костюм от три части и вратовръзка на едри точки, Уили Би се изчерви целият.

— О, стига.

— Къде е Ейвъри? — попита Оуен.

— Отиде да провери нещо.

— Има нужда да поседне поне за пет минутки, независимо дали го съзнава, или не. Ще се погрижа за това.

Когато Оуен се отдалечи, Уили Би се усмихна над халбата си.

— Много обича момичето ми. — Въздъхна и се озърна в бара. — Виж само какво е направила. Моето малко момиче. Какво направихте всички заедно — поправи се той и чукна чаша в тази на Райдър.

— Тя е моторът на всичко.

— Ще ида да й кажа колко се гордея с нея.

— За пореден път — подхвърли Райдър, когато Уили Би се отправи с тежка стъпка нататък. — Не е много пиян, просто е истински щастлив.

— Нужно е само да пресече улицата, за да се озове в леглото, когато реши, че му е време, така че може да си пийне повечко, ако му се ще. Това е важна вечер за Ейвъри. За Бунсборо. За всички нас.

— Да. — Райдър се взря в очите й. — Много важна.

Останаха до полунощ, след това се събраха всички в хотела да обсъдят подробно партито, докато не стана един часът. Когато изкачи стълбите за последен път тази нощ, стоманените глезени на Хоуп бяха почнали да стенат тихичко.

Тя се сети за още едно предимство на това да си жена. Да свалиш високите токчета, да се измъкнеш от убийствената рокля и след като премахнеш всички следи от грима, да се пъхнеш в легло с купчина меки възглавници до сексапилен и страстен мъж.

А когато най-сетне влезе в „Елизабет и Дарси“ при Райдър, забеляза бутилката шампанско.

— Както вече казах, тази вечер изглеждаш като шампанско. Можем да поседим за малко на верандата, да пийнем по чашка.

Щеше да свали обувките, роклята и грима и да се пъхне в леглото малко по-късно, каза си Хоуп.

— Звучи добре.

Излезе навън с него и се настани на дървената пейка, като предполагаше, че той ще седне до нея. Вместо това, след като пъхна чаша в ръката й, той отиде до парапета и се облегна на него.

Нямаше начин да го последва, отсече тя. Стигаше й толкова стоене права в тези обувки.

— Знам, че мнозина го казаха — неведнъж и по различен начин — но това наистина бе разкошно парти.

— Да. Ейвъри се справи чудесно.

Той се обърна и не каза нищо повече.

Бе мислил за това. Дълго и усилено. И бе измислил всичко. Но сега, докато я гледаше — толкова жива и блестяща, с красивата чаша скъпо вино в ръка, той се запита дали не си е изгубил ума.

Кралица на красотата, градско момиче. Вярно, беше тук, беше Хоуп, но и тези неща бяха част от нея. Като уханието й, омайващите очи и тези обувки, които струваха повече от един приличен трион.

— Мразя операта. Няма да слушам опера. — Не знаеше защо го бе изтърсил. Просто му хрумна.

— Чудесно. И аз не обичам оперна музика.

— Напротив, обичаш я.

— Не, не е вярно.

— Имаш от онези оперни очила.

Тя отпи глътка шампанско и се намръщи озадачено.

— Какви очила?

— Ами такива… като малък бинокъл?

— Театралният бинокъл. — Тя се засмя. — Хвана ме, но те не са само за операта. Много са полезни и когато искаш да шпионираш секси строителни работници в горещите летни дни, когато си свалят ризите.

Устните му се извиха закачливо.

— Така ли?

— О, да. Както и за балет и…

Сви устни.

— Няма да ходя и на никакъв балет.

— Много жалко за теб.

— Нито на художествени филми, чужди такива или каквото и да било със субтитри.

Тя наклони глава.

— И кога съм предлагала да гледаме такъв филм?

— Само го казвам, за всеки случай. Както и женски филми. — Кимна решително и прокара пръсти в косата си. — Не подлежи на обсъждане.

Тя наклони глава на другата страна, замисли се.

— Аз харесвам хубавите романтични комедии. Склонна съм да разменя една романтична комедия за два екшъна.

— Може би. Ако има поне частично разголване.

Господи, винаги я разсмиваше. Караше я да потръпва. Тя си пое въздух бавно и дълбоко.

— Аз мразя футбола.

Лицето му се сви в гримаса на човек, който изпитва истинска физическа болка.

— О, боже.

— Но въпреки това нямам нищо против един мъж да прекара неделния следобед в гледане на мач пред огромния си телевизор или дори на стадиона — стига да не иска да нашари лицето си с боя като някой дивак.

— Виждала ли си ме някога да си боядисвам лицето?

— Само го казвам, за всеки случай — повтори репликата му тя. — Не бих се чувствала длъжна да го мъкна на балет, който не би харесал, както и той не бива да се чувства длъжен да ме влачи на футболен мач. Харесвам баскетбола.

Заинтригуван, той пристъпи към нея и взе чашата шампанско, която бе налял за себе си, макар да не мислеше, че ще му се пие.

— Така ли?

— Да. Харесва ми бързината на играта, екипите на играчите и драматичният развой. Нямам сериозни възражения срещу бейзбола. Ще се въздържа от сериозна оценка, докато не видя поне една игра на стадиона.

— От висшата лига или местни отбори?

— Смятам, че е добре да опитам и от двете, преди да си направя заключения и да заема категорична позиция по този въпрос.

— Добре, така е честно. Не искам по леглото да има повече възглавници, отколкото са нужни за спане.

Тя поклати глава, бавно отпи от шампанското и се зачуди дали то ще успокои препускащото й сърце.

— Не. Категорична съм за това. Просто ги махаш от леглото вечер и ги слагаш отново сутринта. Отнема само няколко минути, а придава стил и уют в спалнята. По този въпрос съм непреклонна.

Той седна на пейката, протегна дългите си крака. След известен размисъл реши, че човек трябва да избира битките си, а възглавниците не бяха чак толкова важни за него.

— Не ходя по магазините, нито ще се мъкна подире ти да нося чантите или да ме питаш дали някоя рокля не прави задника ти по-голям.

— Можеш да приемеш думите ми като божие слово по този въпрос. Ти си последният човек, когото бих искала за компания в пазаруването. И задникът ми няма да изглежда голям в никоя рокля. Запиши си го и никога не го забравяй.

— Ясно.

Тя въздъхна тихичко. Не, шампанското не бе укротило препускащото й сърце, но нямаше значение. Харесваше й тръпката.

— Какво правим, Райдър?

— Знаеш какво.

— Искам да ми го кажеш съвсем ясно, ако нямаш нищо против.

— Трябваше да предположа. — Наложи се отново да стане, да си даде минутка, заставайки отново до парапета. — Още от първия миг. Влезе през вратата, тук горе, и сякаш ме удари гръм. Не ми хареса никак.

— Така ли?

— Да, така. Стоях настрани от теб.

— Меко казано — измърмори тя.

— Спазвах дистанция. После ти искаше секс.

— О, Райдър. — Тя се засмя, поклати глава. — Е, вярно си е.

— Затова ти дадох шанс. Трябваше да бъде просто секс, нали?

— Вярно.

— Няма нищо лошо, ако се харесваме един друг. Винаги е по-добре така. И може би дори да се опознаем донякъде, пак е добре. Но когато те опознах по-добре, вече не беше само секс. И това също не ми хареса особено.

— Било ти е тежко.

— Видя ли този високомерен тон? Защо това ме привлича толкова в теб? Завладяваш ме целия, Хоуп, спираш дъха ми, разпалваш ме вътрешно, изгаряш слабините ми, сърцето ми.

Тя спря да диша. Колко глупаво. И прекрасно.

— Каза сърцето.

— Все си повтарях, че е заради външния ти вид, защото красотата ти направо подкосява краката на всеки мъж. Но това е само допълнителен бонус. Страхотно изглеждаш, но не е заради това. Заради самата теб е. Всичко сякаш се изплъзваше през пръстите ми, сякаш се опитваше да си намери мястото. И тогава се случи, всичко си пасна. Готово. Ти. Гола в тревата по изгрев-слънце. Това беше.

— С мен се случи по-скоро — успя да промълви тя, — но не чак толкова.

— Затова ще ти го кажа. — Той отпи нова глътка. — Казвал съм го на майка си и на Каролий. На баба ми, а когато съм бил достатъчно пиян, и на братята си. Но никога не съм го казвал на друга жена. Не е редно да го кажеш, ако не си сигурен, или да го използваш, за да си улесниш живота.

— Чакай. — Тя остави чашата си настрани и стана, за да отиде при него. Застана до него на верандата към главната улица и го погледна в очите. — Сега ми кажи.

— Обичам те. И нямам нищо против това.

Тя се разсмя. Сърцето й пееше, но тя се смееше, докато обгръщаше с длани лицето му.

— И аз те обичам. И нямам нищо против това.

— Не ме бива в поезията.

— Не, Райдър, не те бива в поезията. Но ти ме защитаваш. Казваш ми истината. Караш ме да се смея и да желая. Оставяш ме да бъда себе си и да се чувствам самата аз. И се влюби в мен, макар да не го искаше.

Той сложи длани върху ръцете й.

— И няма да спра да те обичам.

— Не, не спирай.

Тя се наведе към него, облегна се на рамото му и се остави да я понесе тази могъща вълна, остави сърцето си да препуска диво.

— Толкова съм щастлива, че те обичам. Че те имам точно такъв, какъвто си. Щастлива съм, че ми го каза тази вечер, която е важна за приятелите и близките ни, която е посветена на семейството.

— По-рано се притеснявах, че си прекалено идеална.

— О, Райдър.

— Не бях прав. — Леко я отдръпна от себе си, за да я погледне. — Ти си идеална за мен. Затова… — Бръкна в джоба си, измъкна малка кутийка и я отвори.

Тя зяпна слисано диаманта, после — него.

— Ти… — Не знаеше как да изрече думите, объркана от учудване и радост. — Купил си ми пръстен?

— Разбира се, че ти купих пръстен. — В гласа му се прокрадна раздразнение. — За какъв ме вземаш?

— За какъв те вземам ли? — Опита се да си поеме дъх, не успя. И впери поглед в пръстена, който грееше като звезда под светлината на лампите на верандата. — Точно такъв, какъвто си. Точно такъв.

— Обичам те, така че ще се оженим.

Тя протегна ръка, потупа с пръст безименния си.

— Добре. — Той взе пръстена и го сложи на ръката й.

— Става ми — тихо каза тя. — Как знаеш размера?

— Премерих един от другите ти пръстени.

— Какъв късмет, че ще се омъжвам за майстор.

— Когато това стане, ще се преместиш оттук. Жена ми не може да живее в хотела.

— О. — Подробности, помисли си тя. Много я биваше в подробностите и промените в плана. Затова просто обви с ръце врата му. — Сигурна съм, че Каролий ще бъде много щастлива да заеме апартамента на управителя, ще променим графика. Ще измислим всичко.

— По-късно — отсече той.

— По-късно — съгласи се тя и се изгуби в прегръдките му. — Красив е. Всичко е толкова хубаво.

Облегна глава на рамото му и понечи да въздъхне. Тогава дъхът й спря.

— Райдър. О, господи, Райдър, погледни. Ето там. — Посочи към другия край на верандата.

Двамата стояха в сенките прегърнати. Той бе с грубите дрехи на строителен работник, а не в разкъсана и окървавена униформа. Хоуп видя как ръката му се свива в юмрук, стиснала роклята на Лизи на гърба й, както често правеше Райдър с нейната.

— Той я намери. Нейният Били, намери я. Намериха се един друг. Сега са заедно.

— Не плачи. Стига.

— Плача, когато имам нужда от това. Свиквай. След толкова много време, толкова дълго очакване, най-сетне са тук. Ти малко приличаш на него. На нейния Били.

— Може би. Не знам.

— Аз знам. Мисля, че ти си му показал пътя. Не съм сигурна как. Няма значение. — За миг очите й срещнаха тези на Лизи. Радост грееше в погледа и на двете. — Всички са точно там, където им е мястото.