Нора Робъртс
От пръв поглед (10)

Десета глава

Хоуп зави по алеята към дома на Джъстин доста по-късно, отколкото бе планирала, в неделния следобед. Но пък се бе насладила на шофирането по малките и виещи се пътища, заобиколена от лятната зеленина, със смъкнати прозорци и развети от вятъра коси.

Денят бе просто идеален за кола с гюрук, каза си тя. Някога си бе помечтала за такава кола, но не бе могла да оправдае пред себе си покупката й, предвид градския си живот тогава. А сега не би било оправдано, предвид дългите и често снежни зими в провинцията.

Бе ужасно да си настроен практично.

Харесваше й, че къщата на Джъстин изглеждаше едновременно сгушена сред дърветата и все пак много просторна. А и градината й, забеляза тя, предлагаше великолепна гледка.

Забеляза причината за това, когато видя Джъстин да скубе плевели с огромна сламена шапка, кацнала върху главата й, морави ръкавици на ръцете и яркочервена кофа до нея.

Когато Хоуп спря и паркира колата си, сгушвайки я зад трио пикапи, цяла глутница кучета се втурна към нея. Животните искаха да я подушат, да махат с опашки и да подскачат наоколо. Двата лабрадора на Джъстин, Атикъс и Финч. Хоуп започна преброяването, докато полека отваряше вратата си. Кучетата на семейството на Клеър, Йода и Бен, Глупчо на Райдър, както и… О, малкото кученце!

Душенето и размахването на опашки не спираше, докато тя потъркваше подред главите им.

— Здрасти, приятелче. Ти сигурно си Спайк. О, колко си сладък!

Джъстин плесна с ръце и обеците й се разлюляха край врата.

— Хайде, момчета, дръпнете се малко. — Докато говореше, един мопс се подаде с поклащане иззад голямата червена кофа.

— О, те са навсякъде. — Засмяна, Хоуп пристъпи напред, а Джъстин вдигна пълната с плевели кофа и тръгна да я посрещне.

— Да, навсякъде. Този се казва Тайрън и е малко срамежлив.

— Всички други са толкова големи. Здравей, Тайрън.

— Чува само с едното си ухо и още се стеснява. Но е много мил, когато се окопити напълно.

Трите момчета се появиха откъм цеха и хукнаха на бегом към тях, като Мърфи се напрягаше с всички сили в тила на групичката. Кучетата — без Тайрън, мигновено се втурнаха да ги обградят.

— Жадни сме — обяви Хари.

— Мама ще ни направи нещо за пиене и ще ни го донесе. Може ли от специалния сок? Може ли, бабо?

Джъстин перна козирката на шапката на Лиъм. Бе започнала да се запасява с големи бутилки натурални сокове, а специалитетът й бе да добави по мъничка глътка джинджифилов сок към всяка чаша.

— Нямам нищо против. Вземете този мъник с вас. — Тя махна към мопса. — И гледайте да не ми опикае пода.

— Добре!

Мърфи обви ръчички около коленете на Хоуп и вдигна нагоре озареното си от радост личице.

— Имаме много кучета. Имаме повече кучета от всички в цялата Вселена.

— Така ми се струва и на мен.

— Чакайте! Чакайте ме! — викна той и хукна след братята си.

— Известно време бяхме само аз и двете ми кучета — обади се Джъстин, докато отнасяше кофата с плевели до машината за компостиране. — Макар момчетата все да си измисляха разни причини да минат да ме проверят как съм. Сега имам тези тримата и цяла глутница.

 

— И това много ти харесва.

— Обожавам всеки миг с тях. Клеър! — Джъстин опря свития си юмрук на хълбока, когато забеляза Клеър да слиза по хълма откъм цеха. — Аз щях да приготвя питиета за момчетата.

— Добре, ще ми дойде малко раздвижване, както и да поседна вътре в къщата. Не съм чула колата ти — обърна се тя към Хоуп. — Там е доста шумно.

— И вътре ще е шумничко — изтъкна Джъстин.

— С това съм свикнала. И без това ме изгониха от цеха. Ще почват да боядисват и лакират разни неща и не искат да съм близо до изпаренията.

— Не съм отгледала глупаци. Влизай в къщата. Почти съм свършила тук, така че скоро ще дойда да ти помогна с момчетата. Хоуп, защо не идеш до цеха и не провериш кога се очертава да си направят кратка почивка.

— Добре.

Тя тръгна към цеха и кучетата се втурнаха подире й. Финч тичаше с блеснали очи, стиснал в уста оръфана и олигавена топка.

— Няма да пипна това нещо — увери го тя.

Той я пусна в краката й.

— И все пак няма да я докосна.

Кучето повтаряше упражнението на всеки няколко крачки, чак докато стигнаха до покритата веранда пред цеха, която бе задръстена със стари столове, маси, рамки за прозорци и най-различни останки и материали, които не би могла да разпознае. През отворените прозорци гърмеше музика, придружена от силни мъжки гласове, които може би обсъждаха нещо, спореха или се караха.

Хоуп надникна през вратата и видя мъжете, множество инструменти, купчини дървен материал, кутии с боя, рафтове, отрупани с кутии и буркани, а и бог знае още какво.

Финч се промуши вътре и пусна топката в краката на Райдър. Той дори не погледна надолу, а направо изрита топката през прозореца.

Кучето скочи след нея. Последва трясък и тупване. Хоуп притеснена се върна да види дали кучето е добре, но видя как Финч се търколи с топка между зъбите и се втурна обратно вътре.

— О, за бога — измърмори тя. Върна се и този път влезе. И в последния момент успя да вдигне ръце и да хване топката, преди да я удари в лицето.

— Отлични рефлекси — коментира Райдър.

— Гадост. — Тя метна топката навън. Безумно щастливият Финч изхвърча подире й.

— И хвърлянето ти си го бива.

— Не е зле да гледаш накъде риташ това противно нещо.

— Щеше да излети през прозореца, ако не беше се изпречила на пътя. — Той измъкна от джоба си голяма носна кърпа.

Тя само я изгледа, когато й я предложи, и вместо това бръкна в чантичката си за шишенцето с антибактериален гел.

— Не, благодаря.

— Хоуп! Погледни бара ми. — Ейвъри, обута в спортни къси панталони с огромни джобове, туристически обувки и яркозелена кърпа на главата си, приличаше повече на някой от туристите, които се катереха из Апалачите, отколкото на ресторантьор. Промъкна се през лабиринта от страховити на вид инструменти и дървения материал, за да сграбчи ръката на Хоуп и да я затегли навътре. — Това са панелите, които ще оформят бара. Не са ли страхотни?

Хоуп не разбираше много от дърводелство, но все пак забеляза потенциала в неполираното дърво, в ясно очертаните детайли.

— Всички тези ли? Ще бъде много по-голям, отколкото очаквах.

— Страшилище! — Ейвъри завъртя леко дупе. — Почти съм решила какво искам за горната част. Все се колебая и двоумя. Ще започнем да лакираме някои от панелите още днес, за да мога да видя как ще изглеждат.

— Хич недей да броиш и себе си — скастри я Оуен.

— Но аз…

— Аз меся ли се в кухнята ти?

— Не, но…

— Защо?

Ейвъри вдигна очи към тавана.

— Защото си прекалено придирчив и упорстваш всичко да е подредено като малки войничета по плота и не искаш да експериментираш.

— А ти не си такава. Което те прави добър готвач. Придирчивостта и упорството ме правят добър дърводелец.

И тогава направи нещо, което Хоуп никога не би очаквала да види от придирчивия и спретнат Оуен. Близна палец и го потърка върху небоядисаното дърво.

— Хубаво е — каза той, когато влагата открои наситения и дълбок цвят. — Иди да сготвиш нещо.

Когато тя само му се озъби, той се засмя и я сграбчи в прегръдките си за целувка и пошляпване по дупето.

Бекет се появи от друга част на помещението, понесъл няколко големи кутии.

— Казах ти, че знам къде е. Здрасти, Хоуп.

— Ако го беше оставил, където го сложих, нямаше да се налага да го търсиш.

— Пречкаше ми се, а и знаех къде е.

— Няма как да ти се пречка, след като е сложен на рафта с бои, лакове и оцветители.

— Дами.

Хоуп се обърна към Райдър, щом той заговори.

— Не ти. Говорех на тях. Отворете проклетите кутии — подкани той братята си. — Иска ми се да лакираме тези панели, преди да е минал и този век.

— Нека да направя поне мъничко. — Ейвъри опита с най-милата си усмивка. — Само едно малко ъгълче от един панел. Така ще мога да казвам, че имам пръст в работата. Отпусни се малко, Оуен.

— Да — съгласи се и Бекет. — Отпусни се, Оуен. Това сложи началото на нова размяна на реплики.

— Винаги ли е така? — обърна се Хоуп към Райдър.

Той отпи голяма глътка от безалкохолната си напитка.

— Как?

Преди тя да може да поясни, Финч се върна с топката. Едва успя да отскочи встрани, за да не пльосне мократа и мръсна топка върху обувката й. Райдър просто я изрита през прозореца, за да може полудялото от радост куче да скочи след нея.

— Играех футбол в гимназията — обади се той, когато Хоуп се намръщи насреща му.

— Не се ли страхуваш, че ще се нарани?

— Досега не се е случвало. Направи ни услуга и разкарай Малката Червенокоска оттук. Всичко отнема три пъти повече време, когато наоколо има жени.

— О, така ли?

— Освен ако жената не грабне инструментите и не знае точно какво да прави с тях, да. Ако искаш да стигнем до разговора за духове, преди да е мръкнало, най-добре я отведи някъде.

— Ако познаваш Ейвъри изобщо, значи ти е ясно, че няма да тръгне, преди да е лакирала поне едно ъгълче. Когато го направи, ще я отведа.

— Добре. — Той взе един пистолет с лепило и нанесе солидна доза от него по ръба на нещо, което приличаше на плот с рафтове отгоре му.

— Какво ще е това?

— Вграден шкаф за сервитьорите. Ако само ще си стоиш там, подай ми онази стяга.

Тя огледа старателно масата, по която имаше разпилени болтове, инструменти, парцали, туби с лепило, и намери стягата. И усети нещо точно над косата си.

— Да не би да ме подуши преди малко?

— Миришеш хубаво. Щом си си направила труда да миришеш хубаво, би трябвало да очакваш да бъдеш помирисана. — Погледите им се срещнаха над дървената стяга. — Защо не се отбиеш до моята къща, когато свършим тук?

— Имам гости.

— Имаш Каролий.

Усети надигащото се желание, но поклати глава.

— Вторник вечер. — Отстъпи бързо назад, преди да промени мнението си. — Ейвъри, хайде да се омитаме оттук.

— Лакира своето ъгълче, Червенокоске — добави и Райдър. — Марш оттук. Няма място за момичета.

— Момчетата са лоши. — Ейвъри забоде пръст в корема на Райдър, докато минаваше край него.

После, когато се озоваха навън, където деца и кучета тичаха като диваци из двора, тя хвана приятелката си под ръка.

— Прехвърчат огнени сексискри.

— Стига.

— Усещам кога наоколо хвърчат парещи чувства.

— Имам…

— Гости. И все пак. Сексът набързо често е подценяван.

— Отново ще отбележа, имаш еднопосочен ум.

— Сгодена съм за гаджето си. Нормално е да мисля за секс.

— Очаква се да мислиш за сватбени рокли и аранжори.

— И за секс. — Засмяна, Ейвъри свали кърпата от главата си и разроши косата си с пръсти. — Не искам още да се спирам на една рокля. Разглеждам списания и ровя в интернет за идеи, опитвам се да намеря стила, който ми допада. Същото е като с плота на бара.

— Ейвъри. — Хоуп вдигна очи към небето и въздъхна заради липсата на романтични приоритети у приятелката й. — Сватбената ти рокля изобщо не е като плота на бара.

— Такава е, защото и двете трябва да са абсолютно подходящи, да изглеждат просто зашеметяващо и да ме карат да се вълнувам.

— Добре, роклята ти е като плота на бара.

Ейвъри влезе в къщата през кухненската врата и завари Клеър да бели картофи, седнала до плота. Джъстин стоеше и режеше целина, а мопсът се бе свил в краката й. Нещо вреше на печката.

— Ейвъри, баща ти ще дойде.

— Супер. Искам да го запозная с кученцата. — Наведе се да погали и гушне Тайрън, който тъкмо се бе скрил под стола на Клеър.

— Ще запалим барбекюто навън — обяви Джъстин. — Рай подхвърляше разни намеци как в живота му липсвала картофена салата, та реших да се възползвам от това, че имам три момичета у дома. Все ще успеем да приготвим нещо.

— С удоволствие бих помогнала — обади се Хоуп, — но наистина трябва да се връщам в хотела след около час.

— Обадих се на Каролий. Тя ще държи фронта, докато се върнеш.

— Наистина трябва да вървя, за да може тя да дойде, да бъде със семейството.

— Добре си е така — настоя Джъстин. — Ейвъри, ще забъркаш ли онази марината, която правиш за пилешкото? Лютивата. Ще ни дойде добре — а за Хари и Лиъм ще приготвим нещо по-малко пикантно. Бог ми е свидетел, че Мърфи може да яде люто. Това момче би хапвало лютиви чушлета като желирани бонбони, ако го оставим.

— Харесват му повече от бонбоните — съгласи се Клеър. — Спокойно — обърна се тя към Хоуп. — Така ще имаме повече време да обсъдим положението с Лизи.

Самата истина, призна си Хоуп. Но ако бе знаела, че ще има допълнително време на разположение, щеше да приеме предложението на Райдър да се отбие до къщата му.

Сега кой мислеше за секс?

— Много ще се радвам да се включа в барбекюто — каза тя и се усмихна на Джъстин. — Как да помогна?

Тя само й подаде картофобелачката.

 

 

Райдър влезе вътре с братята си, купчина деца и глутница кучета. Мигновено настана хаос. Тичане, търкаляне, боричкане, викове за храна и нещо за пиене. Майка му, както и очакваше, не обръщаше внимание или съответно отговаряше на исканията. Ейвъри се включи адекватно, което също бе очаквано. Клеър посрещна лудеенето на момчетата с поглед, който намали нивото на шума поне наполовина — типично за една майка — докато Бекет грабна чаши и се зае да спасява умиращите от жажда хлапета.

Нищо от това не го изненадваше.

Изненада го Хоуп.

Тя вдигна дребосъка на скута си и се заслуша с напълно уместни реакции на шок и възхищение, докато той я бомбардираше с всяка подробност от приключенията си през последния половин час.

Жените бяха отворили бутилка вино, но едва ли то бе отговорно за самообладанието й. По негово мнение тя просто се справяше с всичко, с което се сблъскаше.

— Може ли да хапнем нещо? — Лиъм задърпа Джъстин. — Умираме от глад.

— Ще ядем веднага щом се измиете и Уили Би пристигне.

— Може да мине цяла вечност дотогава.

— Мисля, че ще е по-скоро. Всъщност мисля, че чувам камиона на Уили Би да спира отпред.

Същото важеше и за кучетата, които веднага изтичаха навън, освен Тайрън, който стоеше до Джъстин като залепен за нея.

— Хайде, отивайте да си миете ръцете. Ще хапнем отвън на верандата.

Райдър отвори хладилника за бира, забеляза купата с картофена салата. Ухили се.

— Дръж си ръцете далеч от нея — нареди Джъстин, предугадила намеренията му. — Измий се.

Хоуп хапваше пиле на скара с картофена салата, седнала на верандата в ранната лятна привечер, редом с Райдър, докато кучетата обикаляха тъжно из двора и чакаха някой да им подхвърли нещо.

Освен Тайрън. Той седеше — въпреки протестите на Джъстин — в скута на Уили Би и го гледаше с блеснали от любов очи.

— Много е вкусно.

Джъстин вдигна вежди.

— Колко даде на кучето?

— О, стига, Джъстин, не му давам. Той е добро момче — нали си добро момче? Дори не си проси. — Тайрън сложи предните си лапички върху широките гърди на Уили Би и радостно завъртя дупе, докато ближеше брадата му.

После кученцето сгуши глава на рамото му.

— Край. — Ейвъри поклати глава. — Татко, кучето е твое. Същата безрезервна любов грееше и в очите на Уили Би, докато галеше гръбчето му.

— Първото куче на дъщеря ми.

— Не, твое е. Ти го вземи.

— Ейвъри, няма да ти взема кученцето!

— Твое е. Познавам любовта от пръв поглед. Той ме харесва, с времето ще се научи и да ме обича. Но определено е влюбен в теб. Както и ти в него. Вземаш го.

— Права е — съгласи се Оуен. — Създадени сте един за друг.

Малкото животинче се сгуши в ръцете на едрия мъж.

— Не ми се струва редно да вземам… — Тайрън повдигна глава и впери тъмните си изпъкнали очи в Уили Би. — Сигурни ли сте?

— Мини през нас на път за вкъщи да вземеш нещата му. Току-що получи допълнителен подарък за Деня на бащата.

— Най-хубавия. Но ако си промените решението…

— Татко. — Ейвъри се протегна и почеса с любов гръбчето на Тайрън. — Любовта си е любов.

Да, така е, мислеше си Хоуп. А в тази ранна лятна привечер наоколо имаше предостатъчно от нея.

Когато раздигаха храната, успяха да заинтригуват момчетата с играчките, които Джъстин бе започнала да събира в една от стаите за гости. Която тя мислено наричаше „стаята на момчетата“.

Всички седяха навън, докато Хоуп им разказваше подробно за вълненията от петъчната нощ.

— Преди да поговорим за това, какво би могло да значи всичко и така нататък, исках да те попитам, Джъстин, дали не трябва да имаме определена политика. Искаш ли да казвам на хората за Лизи, или да не им казвам?

— Мисля, че конкретна политика би била прекалено ограничаваща. Трябва да действаш както и досега. Преценяваш спрямо всеки гост какво да кажеш и колко. Това е първият път, в който тя изобщо притеснява някого — замисли се Джъстин. — И изглежда, го е направила нарочно. Не й е приятно да гледа как някой се държи грубо с теб.

— Хората трябва да се държат по-възпитано — отбеляза Уили Би и погъделичка Тайрън под брадичката. Кученцето изръмжа доволно.

— Е, доброто възпитание не е абсолютно задължително за гостите, които си плащат. Просто е приятен бонус. Определено съм се оправяла и с по-груби.

— Но сега не говорим за Рай — обади се Бекет и се ухили, когато Райдър му се усмихна саркастично.

— Мисля, че Лизи е определила своеобразни граници — продължи Хоуп. — Споменах й, че е хубаво да ги разшири малко.

— Пак ли си говорила с нея?

— Не точно. Понякога си приказвам с нея. Тя не ми отвръща. Освен в петък вечерта.

— Направо ми къса сърцето — промърмори Клеър. — Онова, което е казала за избледняването.

— И въпреки това тя рядко изглежда тъжна. Има надежда. — Бекет се усмихна на Хоуп. — Още преди да се появиш ти. Не мога да си обясня защо е споменала Райдър. Той се е сблъсквал с нея много по-малко от мен и Оуен.

— Откъде знаеш? — попита Райдър.

— Не си спомням да си казвал нещо за нея, докато не почна да ви върти номера на теб и Хоуп — в „Мансардата“.

— Всички сме прекарвали много време в хотела — заедно, поотделно. Двамата с нея се разбирахме. Без да си пречим един на друг.

— Виждал ли си я някога? — попита го Оуен.

— Няма нужда да я виждаш, за да знаеш, че е там. Тя не харесваше Крис — сещате ли се, дърводелеца, който бяхме наели веднага щом започнахме?

— Никой не харесваше Крис, след като разбрахме, че краде от материалите за други свои поръчки — изтъкна Оуен.

— И сваляше жената на Дени. Що за идиот трябва да си, за да задиряш жената на градския полицай, особено когато той е приятел на шефа ти, а и жената не се интересува от теб?

— Преди ние да го намразим и да го уволним — Лизи не го харесваше. Криеше му инструментите, кутията с обяда, ръкавиците, такива неща. Отначало си мислех, че просто е небрежен, но после намерих някои негови вещи долу в старото мазе, където не беше слизал. Всички бяха подредени чинно и миришеха на орлови нокти.

— В този случай е преценила човека по-добре от нас — отсъди Оуен.

— Изглежда, е така. Понякога стряскаше някой и друг от работниците, но само на шега. И…

— Охо. — Бекет го посочи с пръст. — Май криеш нещо от нас.

— Не ми се струваше важно. Но понеже сега се ровим по-дълбоко… — Райдър сви рамене. — Онзи път с Хоуп не беше първият, в който тя ме затваря в „Мансардата“. Случи се още когато Хоуп се появи и мама я нае. Мигновено.

— Доказвайки, че съм добра в преценките си за хората.

— Добре де, добре. Както и да е, може да съм бил малко подразнен, че наемаме някого толкова бързо, без да го обсъдим.

— Беше груб — напомни му майка му. — Груб и твърдоглав.

— Изразяването на мнение не е твърдоглавие. Може и да съм бил груб. Извиних се — изтъкна той. — Може и да съм бил малко ядосан след това. Качих се горе, за да свърша още нещо. Вратата се затръшна подире ми и не искаше да се отвори. Още дори не бяхме монтирали бравите, но проклетата врата не се отваряше.

— Направо те е нокаутирала — обади се Ейвъри.

— Кой разказва историята? Можех да усетя аромата й вътре и това само още повече ме ядоса. Прозорците не помръдваха, нито вратата. Беше ме затворила като в капан. — Той се засмя ведро и спокойно. — Няма как да не уважиш подобно нещо. После написа името ти на прозореца — вътре в малко сърчице.

Хоуп примигна изненадано.

— Моето име ли?

— Вътре в сърцето. Схванах намека. Харесва те и иска да си наоколо, затова по-добре да свиквам. Което още повече ме подразни, но е трудно да спориш с дух.

— Което компенсира със сопнатото си държане спрямо мен. Кажи на управителя това, кажи й онова.

Райдър отново вдигна рамене.

— Тя нямаше нищо против.

— Хмм.

— Може би ти трябва да опиташ да поговориш с нея, Райдър — предложи Клеър. — След като специално е споменала името ти. А и след като двамата с Хоуп сте… по-близки.

— Няма нужда да говориш завоалирано — обърна се към нея Джъстин. — Но имаш право.

— Аз не говоря много и с живите хора.

— Не е зле да опиташ — настоя и Хоуп. — Тя има специална връзка с теб, с трима ви — обърна се тя към братята. — Двете с Ейвъри си говорихме за това. Смятаме, че понеже вие върнахте мястото й — дома й — към живот, имате особена връзка. Понеже вие и майка ви сте достатъчно загрижени, че да го обновите, да го направите красиво и да му върнете топлотата, с което сте й помогнали. Тя каза, че не знае как да бъде някъде другаде. Затова за нея е важно, че мястото, в което се налага да стои, е обичано и грижливо поддържано. И защото е такова, тя присъства повече в него. Но ти, Райдър, си имал най-голямо участие чисто физически в ремонта. Може би на теб ще успее да каже онова, което явно не може да сподели с останалите.

— Добре. Добре. Ще питам мъртвата жена.

— С уважение — предупреди го майка му.

— Междувременно — продължи Хоуп — получих отговор от братовчедка си и от училището. Обещава да ми изпрати каквото може. Нито за миг не иска да приеме теорията за духа. Отговорът й бе доста снизходителен, но тя се отнася много съвестно към своето проучване и се радва, че още някой от семейството проявява интерес. Макар и към другата сестра. А библиотекарката се бори с бюрокрацията, но смята, че заради връзките на семейството, както и заради дългогодишната ни подкрепа за училището, ще успее да се справи с пречките. Има писма. Надява се, че ще успее да ги сканира и да ми ги изпрати до няколко седмици.

— Напредък. — Оуен се облегна на стола си. — Много по-добре, отколкото аз се справям.

— Ако и двете изпълнят обещанията си и се окажа затрупана с документи, смятам да прехвърля половината на теб.

— Нямам нищо против.

Ядосани гласчета долетяха през отворената врата до верандата.

— Нямаше как да продължи вечно — обади се Клеър и понечи да стане, за да разтърве момчетата.

— Аз ще ида. — Бекет я побутна обратно на мястото й.

— Остави го — каза й Джъстин. — Вниманието към бременните също не трае вечно. Освен това имам сладолед, с който да ги подкупя. Някой от вас да иска?

Отвърна й гора от вдигнати ръце.

— Благодаря — обади се Хоуп, — но наистина трябва да се връщам. Каролий достатъчно дълго удържа фронта. Благодаря ви за вечерята и за всичко останало. Беше прекрасно.

— Пак ще го направим — обеща Джъстин. — И искам да видя онези писма, когато получиш копията.

— Ще те уведомя веднага щом дойдат. Приятна вечер.

Райдър потропваше с пръсти по коляното си в продължение на двайсетина секунди, преди да скочи от масата.

— Веднага се връщам.

Докато той отиваше към вратата, Оуен имитира звука на престорено звучна целувка.

Райдър само вирна среден пръст и продължи.

— Момчетата ми. — Джъстин въздъхна. — Толкова са изискани.

Настигна я, преди тя да се добере до колата си.

— Чакай малко.

Тя се обърна, при което косата й се залюля край лицето, после застина.

— По кое време ще си свободна във вторник?

— О. Би трябвало да свърша към пет. Може би четири и половина.

— Става, стига да мога да използвам някой от душовете.

— Хотелът е твой.

— Няма значение чий е хотелът.

— Тогава да, можеш да използваш някой от душовете. Който си пожелаеш.

— Добре.

Когато той не каза нищо повече, а само стоеше и разпалваше желанието й с неотклонния си поглед, тя наклони глава.

— Е? Няма ли да ме целунеш за довиждане?

— Сега, като го спомена…

Остави я без дъх и изпълнена с копнеж, замаяна и разтреперана. Идеалният завършек, помисли си тя, на една неочаквана лятна привечер.

— Това ще ти стигне.

Тя се засмя, поклати глава и се настани в колата си.

— Да се надяваме, че на теб ще ти стигне. Лека нощ.

— Да. — Загледа се след нея, докато тя даваше на заден, после направи завой. Махна му за поздрав, докато се отдалечаваше по алеята на майка му. Той продължи да стои на мястото си, а Глупчо дойде и клекна до краката му, вторачил поглед в нищото също като господаря си.

— Господи, Глупчо, какво има в нея? Какво, по дяволите, е това?

Малко притеснен, че може и да открие какво е то, Райдър се върна с кучето си обратно към къщата.