Нора Робъртс
От пръв поглед (13)

Тринадесета глава

След дълъг и адски горещ ден, който включваше сблъсък с инспектор, когото му се бе искало да удуши с ластично въже, инцидент с един от най-сериозните му работници, когото се бе наложило да откарат в Спешна помощ за дванайсет шева, както и една объркана доставка на материали, Райдър се чудеше защо просто не приключи деня си с бира и огромна пица за вкъщи, докато се размотава наоколо по боксерки.

Но уговорката си бе уговорка, така че взе бърз душ и отдели време да се обръсне.

Сети се да оправи и леглото, което рядко му се случваше. После вдигна очи към тавана и замърмори под нос ругатни, които накараха Глупчо да се сгуши в своето легло, докато Райдър отгърна отново завивките и се зае да маха чаршафите.

Най-малкото, което един мъж можеше да направи, бе да осигури чисти чаршафи, след като планира да вкара жена в леглото си.

Знаеше какви са правилата. А те диктуваха чисти чаршафи, нови кърпи в банята, както и изтъркана до блясък мивка. Жените бяха придирчиви, а жена като Хоуп — след като бе прекарал значително време в апартамента й и лично се бе уверил — бе по-взискателна от другите.

Абсолютно в реда на нещата.

Доволен, че спалнята е в ред, той слезе долу, като прибра разни дреболии, докато минаваше през стаите. Не беше мърляч, каза си той. А и си имаше Бетс, която идваше да почиства къщата през седмица. Но заради работата, както и заради времето, прекарано с Хоуп, наоколо бе малко разхвърляно.

Обиколи долния етаж и се отправи към кухнята, като пътьом метна събраните дрехи и вещи в сервизното помещение, за да се оправи с тях по-късно. Никакъв проблем с кухнята, замислено отбеляза той. Винаги я поддържаше в идеален вид, защото, ако майка му се отбиеше — както правеше — нямаше да каже и думичка. О, не. Нямаше и нужда, след като можеше да му отправи онзи поглед, ако завари мръсни чинии или боклук и бутилки навсякъде.

Извади бутилката каберне, която бе купил, взе една чаша. После отново изруга под нос и взе още една. Нямаше нищо против виното, а и бе по-приятно, когато го споделяше с нея.

Знаеше проклетите правила.

Имаше горе-долу чиста къща. Вино и прилични чаши за него. Имаше пържоли. Той не готвеше. Печеше на скара и задушаваше в микровълновата. Така че щеше да опече пържолите, да сложи картофите в микровълновата и да прехвърли свежата салата от плика в някоя купа.

Ако не й харесва, да върви на вечеря в дома на някого другиго.

Защо се притесняваше? Не беше нервен. Това беше нелепо. Бе посрещал жени в къщата си и преди. Обикновено, след като бяха ходили някъде на вечеря, но и преди бе използвал скарата, за да нагости жена.

Никоя не бе имала възражения. И тя нямаше да има.

Изсипа целия плик със салатата в една купа и реши, че е приключил с нея. Обели няколко картофа, отвори виното. После се усети, че се суети наоколо — пусна музика, отвори на кучето да излезе, след това да влезе.

Изпита огромно облекчение, когато чу потропването на входната врата. Биваше го повече в действията, отколкото да мисли как да действа.

Тя изглеждаше зашеметяващо. Всеки път, когато я видеше, сякаш оставаше без дъх.

— Подстригала си косата си.

— Да. — Тя вдигна ръка към късата прическа на каре с дълги, скосени кичури отпред. — Имах малко свободно време, а предишната дължина ме влудяваше. Какво мислиш?

— Отива ти. — Всичко й отиваше. Така изпъкваха пламенните й очите, които подхождаха на дълбокия й глас. Беше с рокля от онзи тип, заради който му се искаше лятото никога да не свършва. Разголваше раменете й, както и голяма част от краката й, а когато влезе вътре, той забеляза, че бе и с гол гръб.

— Заповядай.

Дори не бе забелязал цветята в ръката й и сега само се намръщи при вида им.

— Никой ли не ти е носил цветя досега?

— Май не.

— Нека да съм първа тогава. И взех това от пекарната. Опитвал ли си шоколадовите им курабийки?

— Не. Как са?

— Оргазмични.

— Мислех, че сами ще се погрижим за това.

— Защо да се ограничаваме? Повярвай ми, чака те приятна изненада. Ще натопя цветята вместо теб. Имаш ли ваза?

— О… едва ли.

— Ще намеря нещо. И не съм забравила и теб — каза тя на Глупчо, който се отъркваше в краката й. Отвори чантичката си и извади оттам огромен кокал от груба кожа.

— Какво, да не си убила мастодонт?

Тя се разсмя и не престана да сочи, докато Глупчо не седна най-сетне на размаханата си опашка.

— Беше сурова битка, но победих.

Глупчо стисна играчката със зъби и изтича към всекидневната, където се строполи на пода и я задъвка. Хоуп се усмихна на Райдър.

— Е?

— В кухнята съм отворил вино.

— Точно каквото ми е нужно, след като победих мастодонта.

Озърна се наоколо — дискретно — докато влизаше навътре към кухнята заедно с него. Веднъж бе идвала в дома му, но не бе видяла друго, освен спалнята.

Харесваше й пространството, цветовете и усещането за комфорт, както и всички детайли от дърво. Знаеше, че той и братята му са построили къщата, както и тези на Бекет и Оуен.

Ако някога се окажеше, че търси да си купи къща, непременно щеше да иска някоя, построена от тяхната фирма.

Много й хареса кухнята му, с непретенциозната си функционалност, изчистени линии — шкафчета от тъмно дърво, открити рафтове, остъклени витрини.

— Имаш ли нещо против да потърся в какво да сложа цветята?

— Не, разбира се. Сигурно имам някаква кана или нещо подобно.

Той сипа виното, докато тя търсеше.

— Чух, че имало малка засечка с инспектора в „Мактий“.

— Само си търси за какво да се заяде. Ще се оправим.

— Видях мястото онзи ден. Господи, ще стане страхотно.

Намери една прозрачна кана, напълни я с вода.

— Първата почерпка ще е от Червенокоска.

— Можеш да си сигурен в това — каза Хоуп, докато аранжираше цветята. — Харесва ми къщата ти. Личи твоята ръка в нея — както и труда на братята ти. А и на майка ти, предполагам, по отношение на градината. Всички от семейство Монтгомъри имат пръст в нея.

— Всички участват във всеки проект.

— Хубаво е. Ние не сме особено сръчни, моето семейство. Имам предвид в практичните неща. Майка ми е творческа и артистична натура, а баща ми може да обсъжда надълго и нашироко всяка книга или филм, създаден някога, но никой от двамата не може да се оправи с нещо по-сложно от отвертка.

— Такива хора поддържат бизнеса ни.

— И двамата имат запаметени на бързо набиране номерата на майстори по поддръжката. Лично аз обичам сама да се справям с дребните ремонти. — Забеляза ироничната му усмивка и присви очи. — Мога и наистина сама се оправям с дребните неща. Да не мислиш, че всеки път викам теб или някого от братята ти, когато нещо се нуждае от удар с чук или завъртане с отвертка? Имам си собствени инструменти.

— Да не са от онези красивите, с цветя по дръжките?

Сега тя забоде пръст в корема му.

— Не са. — Взе чашата си с вино, трогната от факта, че е любимата й марка. — Какво мога да направя?

— За кое?

— За вечерята. С какво да помогна?

— Няма много за правене. Можем да излезем и ще запаля скарата.

Поведе я през трапезарията, която в момента му служеше за офис. Вродената склонност към организация и ред на Хоуп я накара да потрепери. Неподредени документи, разбъркани канцеларски материали, бюро, което направо се огъваше под тежестта на недовършени задачи.

— Не започвай — обади се той, забелязал погледа й.

— Някои от нас се оправят добре с инструменти, други — с офис материали. Мога с гордост да заявя, че аз съм относително сръчна с първите и истински гений с вторите. Бих могла да ти помогна тук.

— Аз…

— Знаеш къде се намира всичко — довърши тя. — Така казват всички.

Хоуп излезе на широката веранда, пое си дълбоко въздух. Не се съмняваше, че именно майка му е положила основите на очарователната градина в рустикален стил, с цветни сандъчета, които преливаха от цветове. Тя плавно преминаваше в зеления простор на гората и възвишенията отвъд.

— Прекрасно е. Бих пила кафето си тук всяка сутрин.

— Никога няма достатъчно време за това сутрин. — Той вдигна капака на гигантска лъскавосребриста скара, която й се стори малко плашеща. — Не бих очаквал къща в гората да е типично в твоя стил.

— Не знам, може би не съм имала възможност да разбера. От предградията — в големия град, от него — в малкото градче. Всичко ми харесваше. Мисля, че би ми харесала и къща в гората. Къде е къщата на Клеър? А тази на Ейвъри?

След като включи скарата, той отиде до нея, застана зад гърба й. Вдигна ръката й със своята и посочи напред.

— Ейвъри. — После леко завъртя ръката й. — Клеър. И там… — Завъртя я и отново посочи. — Майка ми.

— Хубаво е, че сте близо. Но не прекалено.

— Мога да видя светлината в прозорците им, когато листата опадат. Достатъчно близо е.

Надникна през рамо с усмивка и се озова притисната в прегръдките му. Устните му покориха нейните, горещи и нетърпеливи. Изненада я, тъй като й изглеждаше доста овладян. Чудесна изненада, помисли си тя, когато страстта му разпали и нейната.

Той взе виното й, остави го настрани.

— Ще ядем после. — Сграбчи ръката й и я затегли обратно в къщата.

Тя хукна подире му.

— Добре.

Успя да стигне до стълбите, преди да я притисне към стената и да измъчи сетивата си с вкуса на устните й, тялото й.

— Чакай само да…

Намери късия цип, който започваше някъде от средата на гърба й, дръпна го надолу. Тя нямаше време дори да си поеме дъх, преди да се озове гола, само по оскъдни бикини, високи токчета и чифт висящи обеци.

— Господи. По дяволите. — Бе се заклел мислено да си държи ръцете далеч от нея до след вечеря — след филма или поне по време на филма. Но начинът, по който изглеждаше, ухаеше, звучеше… Беше прекалено изкусително. Прекалено.

Напълни шепи с гърдите й, опустоши устните й.

А тя му отвръщаше — също толкова нетърпелива и разпалена като него. Задърпа ризата му нагоре, измъкна я през главата му и я метна настрани, прокара нокти по голия му гръб и го остави без дъх.

Когато я вдигна на ръце, тя се разтопи в прегръдката му като горещ и уханен восък.

Чувстваше се лека като перце. Той я понесе нагоре по стъпалата, сякаш бе точно така. Никога досега не я бяха носили по стъпала, определено не и докато роклята й лежи на купчинка в основата им.

Разкош.

Впи устни в шията му, целуваше го по лицето, пируваше с устните му, докато той я пренасяше през прага на спалнята.

— Не мога да си държа ръцете далеч от теб.

— Недей. — Притисна го здраво, докато се търкулнаха върху леглото. — Не ги дръж далеч.

Желаеше нейната топла и гладка като коприна плът, стройното й тяло и сладостните извивки. И вкусът й, който изпълваше сетивата му, докато се спускаше с устни надолу. Тя се изви на дъга, извика.

Знаеше, че е груб, опита да забави темпото, да бъде нежен поне малко. Помъчи се да не забравя колко е крехка тя и колко загрубели са ръцете му. Отново впи устни в нейните, но този път по-нежно, дълбоко и с бавна наслада. Бушуващият в тялото й огън премина в тлеещ копнеж.

Нещо се обърна дълбоко в нея, направи бавен и плавен завой, после пак и пак, и я остави замаяна и безпомощна.

Произнесе с въздишка името му, докато устните му се плъзгаха по тялото й, този път нежни като перце. Като наркотик, проникващ в кръвта й.

Отново се пресегна към него, нейните ръце също го докосваха нежно, унесено, докато усещанията я връхлитаха меки като пух.

Сега търсеха наслада, вместо светкавично утоляване на глада, съблазняваха се един друг, вместо да се изгарят взаимно, и се движеха в синхрон с помръкващата светлина навън.

Когато обхвана лицето му с длани, когато очите им се срещнаха, тя усети радостта, примесена с желанието.

Той видя как устните й се извиват в усмивка, преди да сведе своите за нежно докосване. Усети пръстите й да се сплитат в косата му. И тогава, когато тя се изви нагоре към него, когато отвори себе си и го приветства, той се плъзна в нея, потъна в кадифената жарава.

Тя спря да диша, после си пое въздух и отново затаи дъх. А очите й не се откъсваха от неговите, докато двамата се издигаха и спускаха заедно. Дълбоки, замаяни очи, които станаха тъмни и невиждащи, когато той я издигаше все по-високо и по-високо, чак до върха.

Тялото й се напрегна, опънато като тетива на лък, и продължи да тръпне, докато накрая се отпусна безпомощно.

Той притисна лице в извивката на шията й и намери своето освобождение.

Все още замечтана, тя извърна глава и докосна с устни косата му, а ръката й нежно галеше гърба му, докато лежаха мълчаливи. Когато той се отмести, тя се сгуши до него. Ръката му я обгърна за прегръдка. Замаян, той не осъзна, че обичта се бе смесила здраво със страстта. И за двамата.

— Май е време да сложа онези пържоли на скарата.

— Бих хапнала. Но мисля, че ще ми трябва роклята.

— Изглеждаш чудесно без нея, но иначе е хубава рокля. Ще ти я донеса.

— И чантичката ми?

— За какво ти е?

— Трябва да нанеса леки корекции.

Той се намръщи.

— За какво? — повтори пак. — Изглеждаш добре.

— Ще ми отнеме само пет минути да изглеждам още по-добре.

И така можеше да завърти главата на всеки мъж, но той само сви рамене и слезе по стълбите. Роклята ухаеше на нея, установи той, докато я подушваше, обикаляйки кухнята, за да намери чантата й.

Глупчо, стиснал здраво в зъби кокала, който изглеждаше доста по-окаян от преди, му отправи поглед, който казваше: „Знам какво си правил“.

— Просто завиждаш. — Отнесе роклята и чантата на горния етаж, където тя седеше на леглото с присвити пред тялото колене. Когато му се усмихна, изпита желание отново да й скочи.

— Благодаря. Ще сляза след минутка, за да ти помогна.

— Добре, но няма нужда.

Остави я сама, преди волята му да се прекърши и да се хвърли в леглото отново.

Вярна на думата си, тя слезе след пет минути.

— Не виждам никаква разлика, освен роклята.

— Чудесно. Не бива да се забелязва.

— Как предпочиташ пържолата си?

— Средно изпечена.

— Това опростява нещата. — Метна няколко огромни картофа в микровълновата, натисна няколко копчета, после извади от хладилника салатата.

— Искаш ли да я овкуся?

— Имам бутилка италиански сос и синьо сирене.

Замислена, тя надникна в хладилника, отбеляза си какво има.

— Мога да предложа нещо по-хубаво, стига да имаш зехтин.

— Да. Там горе. — Посочи към един от шкафовете.

Тя го отвори и намери още няколко неща, които заслужиха одобрението й, затова ги взе.

— Малка купа, телена бъркалка?

— Имам купа.

— Значи, купа и вилица.

Зае се за работа, сръчна и пъргава, и никак не приличаше на жената, която само преди минути бе замъглила разума му. Остави я и отиде да сложи пържолите на скарата. Когато се върна, тя разбъркваше салатата.

— Не намерих приборите за салата.

— Нямам такива. Използвам вилици.

— Отлично. — Тя остави вилиците, с които боравеше, вътре в купата.

— Мислех да хапнем навън, на верандата.

— Идеално. — Тя изнесе салатата, върна се за чинии и прибори. Докато той извади пържолите от скарата, тя бе подредила масата — донесла бе и цветята — и бе допълнила чашите им с вино. Бе успяла да намери и маслото, сметаната, солта и пипера. И бе поднесла картофите в голяма чиния.

Трябваше да си признае, че масата изглеждаше доста по-изискано, отколкото, ако той я бе подредил.

— Какъв беше твоят талант в конкурса по красота? Фокуси?

Тя само се усмихна, докато той слагаше пържолата в чинията й.

Сервира му салата, после сипа и на себе си, преди да вдигне чаша и да я чукне леко в неговата.

— За дългите летни нощи. Любимите ми.

— Голям почитател съм им. Какъв беше талантът ти? — повтори той. — Това е част от представянето, нали? Обзалагам се, че си подхвърляла запалени палки във въздуха.

— Губиш облога.

Хоуп отпи от виното си, взе вилицата.

— Предай се, принцесо. Просто ще накарам Оуен да разбере. Него повече го бива в ровичкането в интернет от мен.

— Изпях песен.

— Можеш да пееш?

Тя вдигна рамене и продължи да се храни.

— Не спечелих етапа с демонстрирането на таланти.

— Не можеш да пееш.

— Мога — натъртено заяви тя. — Освен това мога да свиря на пиано и да танцувам степ. Но исках да се съсредоточа върху едно нещо. — Усмихна се, докато си хапваше салата. — И момичето, което танцуваше степ, докато подхвърляше във въздуха запалени палки, спечели съревнованието.

— Измисляш си го.

— Можеш да провериш в интернет.

— Как си спечелила, щом си загубила надпреварата за талант?

— Като обрах овациите в останалите кръгове. Направо ги разбих на интервюто.

— Сигурно си ги разбила и в кръга по бански.

Тя се усмихна отново с онази ленива и сексапилна усмивка.

— Би могло да се каже. Както и да е, беше много отдавна.

— Сигурно още си пазиш короната.

— Майка ми я пази. По-важното е, че спечелих стипендията. Това бе целта. Не ми харесваше идеята родителите ми да затънат в дългове или пък аз самата. Вече издържаха две деца в колежа, на които им предстоеше университет. Спечелването на наградата щеше да се окаже голяма помощ и аз си я заслужих. Тези конкурси са жестоко нещо. Но аз спечелих и заминах да уча.

— Изпей нещо.

— Не. — Леко смутена и развеселена, тя поклати глава. — Сега ям. Пържолата е идеална, между другото. Хей! — Тя посегна към чинията си, но той бе по-бърз и я издърпа далеч от нея.

— Пей, за да заслужиш вечерята си.

— Държиш се детински.

— Искам да те чуя, сам да преценя.

— Добре, добре. — Замисли се за момент, после му изпя няколко реда от песен на Адел, която бе звучала по радиото, докато шофираше към дома му.

Дълбок, гърлен и много секси глас. Той се учуди на себе си, че е изненадан.

— Можеш да пееш. Продължавай.

— Гладна съм.

— Нямам пиано. — Отново й поднесе чинията. — Но определено ще потанцуваш степ след вечерята.

Тя го изгледа с присвити очи, когато метна парче от пържолата си на кучето.

— Майка ти едва ли би одобрила това.

— Нея я няма. Какво още можеш да правиш?

Хоуп отново поклати глава.

— Не. Твой ред е. Какво можеш да правиш ти, освен неща, за които вече знам?

— Мога да ритам.

— Видях те да риташ топката на кучето на майка ти.

— Това е нищо. Отбелязах печелившия гол за отбора си в последната година в гимназията — спечелихме шампионата. — Преди много, много време, помисли си той, но все пак. — Шейсет и три ярда.

— Предполагам, че е внушително постижение. Толкова много ярдове.

— Сладурче, доколкото ми е известно, най-дългата топка, изритана някога в гимназията, е на седемдесет ярда.

— Значи съм впечатлена. Продължи ли да играеш и в колежа?

— Стипендията ми беше от полза. И ние сме три деца в семейството. Колежът не беше по вкуса ми, но опитах.

— Някога мислил ли си да станеш професионален футболист?

— Не. — Не изпитваше страст към футбола, даде си сметка сега. Нямаше го вътрешния плам. — Беше просто една игра. Харесваше ми. Но исках това, което имам сега.

— Хубаво е, когато става така. Когато получиш онова, което си искал. И двамата сме късметлии.

— Досега.

Светлината премина в сумрак, докато привършваха с вечерята, наслаждаваха се на виното. Тя стана да вдигне чиниите, когато първите светулки започнаха да мигат в зелените сенки.

— Аз ще ги оправя на сутринта — каза й той.

— Ще се погрижа още сега. Не мога да се отпусна и да си почина, ако съдовете не са разтребени.

— Може би имаш нужда от терапия.

— Когато нещата са по местата си, тогава светът е в хармония. Когато свърша, можеш да ме заведеш на кино. Какво ще гледаме?

— Ще намерим нещо. — Засега просто му харесваше да я гледа. — Искаш ли пуканки?

— Ето за такава хармония става дума — каза тя, докато зареждаше съдомиялната. — Кино. Пуканки. Едното без другото просто не върви.

— С масло и сол?

Понечи да откаже, но после се предаде.

— Какво пък. Тази вечер почивам. И съвсем скоро ще имам фитнес център точно под носа ми.

— Имаш ли от онези прилепнали трика?

Тя го изгледа косо изпод дългите скосени кичури на бретона си.

— Имам. Но отварянето на фитнеса ще ми даде повод да си купя нови. Точно сега не ги вижда никой друг, освен мен, когато намеря време да си пусна някоя тренировка на DVD.

Той сложи плика с пуканките в микровълновата, хвърли й кос поглед.

— Сигурно ще искаш пуканките в купа, нали?

— Да, така е. И една чиния за шоколадовите курабийки.

— Ще има още съдове за миене.

— Това е естествен процес, Райдър. Може би не е зле да проверя как се оправя Каролий, преди да се настаним удобно с пуканките пред телевизора.

— Тя знае ли къде си?

— Да, естествено.

— Има номера ми, ако й е нужно нещо. Не мисли за това.

— Справях се чудесно досега, но мъничко залитнах.

Той й се усмихна.

— Страхотен управител си.

— Благодаря. Ти не смяташе така.

— Не те познавах.

Веждите й се вдигнаха под кичурите на бретона.

— Мислеше си, че съм някакво градско момиче с шикозен костюм и щури градски идеи.

Той отвори уста, после я затвори.

— Така е било! — Бодна го с пръст в ребрата. — Сноб.

— Очаквах ти да си сноб.

— Сбъркал си.

— Случва се. — Той погали косата й, изненадвайки и двамата. — Харесвам косата ти — каза той и успя да устои на импулса да пъхне ръка в джоба си. — По-къса е от моята.

— Имаш нужда от подстригване.

— Нямам време.

— Мога да те подстрижа.

Той се засмя.

— Не, по дяволите, няма да стане.

— Много съм добра.

Извади пуканките и ги изсипа в голяма купа.

— Да идем да гледаме филм.

— Даже имам подходяща ножица.

— Не. Искаш ли още вино? Имам и друга бутилка.

— Трябва да шофирам, така че не. Ще мина на вода.

— Вземи онези шоколадови вкуснотии. Големият телевизор е долу.

Тя го последва към долното ниво, отвори широко уста и се ухили.

— Страхотно е!

— На мен ми харесва.

Хоуп предположи, че той гледа на помещението като на мъжка бърлога, но тук нямаше нищо, напомнящо за мрачна пещера. Стъклени врати водеха към задния двор, създавайки усещането за повече простор. Отново бе използвал умело цветовете в декора — никакви приглушени и бледи тонове, а само ярки цветове, съчетани с тъмно и лъскаво дърво, много кожа.

Очарована, тя тръгна да обикаля стаята, разгледа нишата, където държеше щангите си, боксовата круша, която професионалистите използваха — как се казваше? За спаринг, спомни си тя.

Надникна зад ъгъла и в малката черно-бяла баня в стил Деко.

Имаше най-различни игри — всички братя Монтгомъри явно ги обичаха. Машина за пинбол, ексбокс платформа, дори и една от онези машини с тъчскрийн, които Ейвъри имаше във „Веста“.

Но най-забележителен беше барът — гравиран и компактен, с ретро хладилник, стъклени рафтове и стари бутилки върху тях.

— Истински ли е, или е реплика? — попита тя.

— Истински е. Харесвам стари неща. — Отвори допотопния хладилник, подаде й бутилка вода.

— Сякаш петдесетте години са пренесени в настоящето. Чудесно е. — Тя се възхити на старинната маса за покер, на старомодната пинбол машина.

— Сигурно правиш невероятни партита тук.

— Оуен е по тези неща, не аз.

— Трябваше да кажа, че би могъл да правиш такива. — Мозъкът й вече бе превключил на вълна организиране на партита и в главата й се въртяха различни теми, менюта, декорации. — А това е, без никакво съмнение, най-големият телевизор, който някога съм виждала.

— По-хубаво е, като е голям. Дисковете са в онзи шкаф. Можеш да избереш какво искаш да гледаме.

— Аз ли да избера? Много мило от твоя страна.

— Там няма нещо, което не бих гледал, така че избирай на воля.

Тя се засмя и преди да иде до шкафа, се приближи към него и го прегърна през кръста.

— Виждаш ли, нямаше нужда да го казваш. Щях да остана с впечатлението, че си внимателен.

— Нещата са такива, каквито са.

— Харесват ми по този начин.

— И на мен. О, а как се нарича онова, преди филмът да почне?

— Преглед?

— Не, старомодното нещо. Преди да завъртят филмовата ролка.

— Увертюра?

— Да, точно така. — Вдигна я на ръце. — Време е за увертюрата.

Хоуп се разсмя, когато двамата заедно се стовариха върху черния кожен диван.