Серия
Хотелът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfect Hope, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)
Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Нора Робъртс. От пръв поглед

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2013

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1194-3


„На Сюзън, идеалния управител.“

„За да станеш по-добър, трябва да се променяш; за да бъдеш идеален, трябва да се променяш често.“

Уинстън Чърчил

Първа глава

С пъшкане и въздишки старата сграда най-сетне притихна в нощта. Под звездното небе каменните й стени блестяха меко, извисявайки се над площада в Бунсборо вече близо два века. Дори и кръстопътят бе тих, лежеше кротко под светлините на лампите и тънеше в сянка помежду им. Всички прозорци и витрини на главната улица изглеждаха заспали, потънали в доволна дрямка в топлата и уханна лятна нощ.

И тя трябваше да направи същото, помисли си Хоуп. Да се отпусне, да се протегне в леглото. Да заспи.

Това би било най-разумното, а тя се смяташе за разумна жена. Но след дългия ден се чувстваше неспокойна и се наложи да си напомни, че Каролий ще пристигне рано сутринта, за да поднесе закуската.

Управителят на хотела можеше да поспи до късно.

И бездруго бе едва полунощ. Когато живееше и работеше в Джорджтаун, рядко бе успявала да си легне толкова рано. Естествено, тогава беше управител на хотел „Уикъм“ и ако не бе заета с разрешаването на някакъв дребен проблем или не изпълняваше желание на гост на хотела, щеше да е навън и да се забавлява по клубовете.

Бунсборо, скътан в подножието на планината Блу Ридж в Мериленд, може и да имаше богата и славна история и определено притежаваше собствен чар — част от който според нея бе и реновираният хотел, който тя управляваше сега — но градът не бе прочут с нощния си живот.

Това донякъде щеше да се промени, когато приятелката й Ейвъри отвореше вратите на новия си ресторант и бирария. Щеше да е истинско удоволствие да види какво ще направи с новото си начинание в близката сграда енергичната Ейвъри Мактавиш — точно от другата страна на площада, срещу пицарията „Веста“.

Преди края на лятото Ейвъри щеше да е заета с управляването на два ресторанта, помисли си Хоуп.

А хората наричаха нея амбициозна.

Озърна се в кухнята — чиста, лъскава, топла и уютна. Вече бе нарязала плодове, проверила бе запасите им, напълнила бе хладилника. Така че всичко бе готово за Каролий, която щеше да приготви закуската за гостите им, които в момента спяха в стаите си.

Беше приключила с работата по документите, проверила бе всички врати и бе обиколила навсякъде, за да види дали няма оставена чиния — или нещо друго — не на място. Задълженията й бяха приключили, каза си тя, но въпреки това не бе готова да се оттегли в апартамента си на третия етаж.

Вместо това си сипа чаша вино и направи една последна обиколка из фоайето, като изключи полилея над голямата маса с неговите красиви летни цветя.

Мина под арката, провери за последен път входната врата и се отправи към стълбите. Пръстите й леко погалиха железния парапет.

Вече бе проверила в библиотеката, но отново надникна вътре. Това не бе проява на педантизъм, каза си тя. Някой гост можеше да се е отбил вътре за чаша уиски или за книга. Но стаята бе притихнала като останалите.

Погледна назад. Имаше гости на този етаж. Господин и госпожа Варгас — Дона и Макс — женени от двайсет и седем години. Нощувката в хотела в стаята „Ник и Нора“ бе много мил подарък за рождения ден на Дона от дъщеря им. Другите й гости, на горния етаж, в „Уесли и Лютиче“, бяха избрали хотела за първата си брачна нощ. Надяваше се, че младоженците, Ейприл и Трой, ще отнесат със себе си прекрасни и трайни спомени.

Провери вратата към верандата на втория етаж, после, действайки импулсивно, я отключи и излезе навън в нощта.

С виното в ръка, тя прекоси широката дървена веранда и се облегна на парапета. От другата страна на площада, апартаментът над „Веста“ бе тъмен — и празен, след като Ейвъри се бе пренесла да живее с Оуен Монтгомъри. Хоуп с готовност си признаваше — поне пред себе си — че й липсва възможността да погледне натам и да знае, че приятелката й е наблизо, точно отсреща.

Но Ейвъри бе намерила своето място, реши Хоуп, при Оуен, нейния първи и както се оказа, последен любим.

Не можеше да има по-сладко нещо.

 

 

А тя щеше да помогне с планирането на сватбата — през май, с майски цветя — точно тук, във вътрешния двор на хотела, където бе и сватбата на Клеър през изминалата пролет.

Замислена за това, Хоуп се загледа надолу по главната улица, към книжарницата. „Обърни нова страница“ бе голям риск за една млада вдовица с две деца и трето на път. Но Клеър бе успяла. Тя можеше да накара всяко начинание да успее. Сега беше Клеър Монтгомъри, жената на Бекет. И с идването на зимата щяха да приветстват новото попълнение в семейството си.

Странно, но двете й приятелки бяха живели в градчето толкова дълго, а тя се бе преместила едва миналата година — даже нямаше и цяла година оттогава. Тя беше новото хлапе на улицата.

А сега от трите само тя все още бе тук, почти в сърцето на града.

Беше глупаво да й липсват, след като ги виждаше почти всеки ден, но в неспокойни нощи като тази й се искаше, съвсем мъничко, да са все още наблизо.

Толкова много неща се бяха променили за всички тях през тази година.

Тя бе напълно доволна от живота си в Джорджтаун, от дома си, работата и ежедневието си. От Джонатан, лъжливото копеле.

Тогава имаше сериозни и разумни планове, без никакво бързане и припряност, стабилни планове. „Уикъм“ бе нейното място. Познаваше неговия ритъм, атмосфера и нужди. И бе свършила страхотно добра работа за семейство Уикъм и техния подъл син Джонатан.

Щеше да се омъжи за него. Не, нямаше официален годеж, нито конкретни обещания, но бракът и общото им бъдеще бяха обсъждани.

Не беше глупачка.

Но през цялото време — или поне през последните няколко месеца — докато двамата са били заедно, докато той споделяше леглото й или тя неговото, той се е срещал и с друга жена. От неговия по-висок социален кръг, би могло да се каже, размишляваше горчиво Хоуп сега. Жена, която не работеше по десет-дванайсет часа на ден, а често и повече, за да поддържа бутиковия хотел, а която отсядаше в него — в най-изискания апартамент, естествено.

Не, не беше глупачка, но беше прекалено доверчива и унизително шокирана, когато Джонатан й бе казал, че ще обяви годежа си — за друга жена — на следващия ден.

Унизително шокирана, повтори си мислено тя, особено след като бяха голи и в нейното легло в същия момент.

Но пък и той бе останал шокиран, когато тя му бе наредила да се маха оттам. Искрено не можеше да разбере защо отношенията им трябваше да се променят.

Този момент бе довел до големи промени.

Сега беше управител на хотел „Бунсборо“, живееше в малко градче в Западен Мериленд, доста встрани от ярките светлини на големия град.

Вече не прекарваше свободното си време в планирането на изискани малки партита или в обикаляне на бутиците, за да намери идеалните обувки към идеалната рокля за следващото официално събитие.

Липсваше ли й всичко това? Любимият й моден бутик, малкото бистро, където обядваше, прелестните високи тавани и отрупаното с цветя дворче на нейната къща в града? Или напрежението и вълнението от подготвянето на хотела за посещение на видни личности, знаменитости, бизнес магнати?

Понякога, призна си тя. Но не толкова често, колкото бе очаквала, и не толкова много, колкото бе предполагала, че ще й липсват.

Защото, макар да бе доволна в личния си живот, изправена пред предизвикателства в професионален план, и да бе смятала, че „Уикъм“ е нейното място, бе открила нещо през изминалите месеци. Хотелът не бе само нейното място, това беше домът й.

За това трябваше да благодари на приятелките си, както и на братята Монтгомъри и майка им. Джъстин Монтгомъри я бе наела на секундата. По онова време Хоуп не я познаваше достатъчно, за да се изненада от предложението й. Но познаваше себе си и не спираше да се чуди на собственото си бързо и импулсивно съгласие.

Препускане презглава? Направо бе излетяла от място и продължаваше в същия дух.

Не съжаляваше за импулса, решението и преместването си.

Новото начало не бе част от плана й, но тя бе добра в преподреждането на плановете. Благодарение на семейство Монтгомъри, реновираният с много любов и къртовски труд хотел, сега бе неин дом и работно място.

Разходи се по верандата, провери висящите саксии, нагласи — съвсем леко — дървения стол до масичката.

— И харесвам всеки сантиметър тук — прошепна тя.

Една от вратите, която водеше към стаята „Елизабет и Дарси“, се отвори. Уханието на орлови нокти се понесе в нощта.

Явно и някой друг беше неспокоен, помисли си Хоуп. Но пък дали духовете изобщо спяха? Съмняваше се, че призракът на жената, която Бекет бе нарекъл Елизабет заради предпочитаната от нея стая, ще й каже, ако попита. Досега Лизи не бе благоволила да говори със съкилийничката си.

Хоуп се усмихна на думата, отпи от виното си.

— Прекрасна нощ. Мислех си колко е различен животът ми сега и колко съм доволна, че е така, имайки предвид всичко. — Говореше спокойно и дружелюбно. Все пак проучването, което двамата с Оуен бяха направили досега за постоянната им гостенка в хотела, бе доказало, че Лизи или Илайза Форд приживе, беше далечна роднина на Хоуп.

А с роднините, смяташе Хоуп, човек трябва да се държи приятелски и непринудено.

— Имаме младоженци в „Уесли и Лютиче“. Изглеждат толкова щастливи, толкова млади и някак свежи. Двамата гости, настанени в „Ник и Нора“ са тук, за да отпразнуват нейния петдесет и осми рожден ден. Те не са млади, но също изглеждат щастливи, толкова мили и приятни. Харесва ми, че мога да им предложа специално място за нощувка, специално преживяване. В това ме бива.

Цареше тишина, но Хоуп можеше да усети присъствието. Дружелюбно, осъзна тя. Странно дружелюбно. Просто две жени, будни в този късен час, загледани в нощта.

— Каролий ще дойде рано сутринта. Тя ще поднесе закуската утре, а аз имам почивен ден, е, сутрин. Затова… — Тя вдигна чашата си. — Малко вино, малко самоанализ, леко самосъжаление, което доведе до осъзнаването, че изобщо нямам причина да се оплаквам. — С усмивка на уста Хоуп отново пийна глътка. — Така че виното се оказа добра идея. И след като успях да свърша толкова много, редно е да си лягам.

Но въпреки това остана още малко в тихата лятна нощ, обгърната от уханието на орлови нокти.

 

 

Когато слезе долу на другата сутрин, уханието беше на кафе, пържен бекон и ако не я лъжеше носът, канелените палачинки с ябълки на Каролий. Дочу спокоен разговор откъм трапезарията. Дона и Макс обсъждаха дали да не обиколят градчето, преди да се приберат у дома.

Хоуп мина по коридора и отиде до кухнята, за да види дали Каролий не се нуждае от помощ. Сестрата на Джъстин бе подстригала лъскавата си руса коса късо за лятото, като бе добавила и закачлив бретон над весело проблясващите пъстри очи. Сега те грейнаха насреща й, макар да й размахваше пръст под носа.

— Какво правиш тук, млада госпожице?

— Вече е почти десет.

— Това е свободната ти сутрин.

— Която прекарах — досега — в спане до осем, малко йога и размотаване. — Сипа си чаша кафе и затвори тъмнокафявите си очи, докато го опитваше. — Първата ми чаша за деня. Защо винаги е най-хубавата?

— Ще ми се да знаех. Още се опитвам да мина на чай. Моята Дарла се е запалила по здравословното хранене и се старае да привлече и мен. — Каролий говореше за дъщеря си с обич, примесена с раздразнение. — Наистина ми харесва специалната ни смес за „Титания и Оберон“. Но… просто не е кафе.

— Нищо няма същия вкус.

— Сама го каза. Чака с нетърпение отварянето на новия фитнес салон. Твърди, че ако сама не се запиша на курс по йога, тя щяла да ме запише и да ме мъкне дотам.

— Йогата много ще ти хареса. — Хоуп се засмя при вида на съмнението и тревогата изписани по лицето на Каролий. — Честно.

— Хмм. — Каролий отново взе кухненската кърпа и продължи да лъска гранитния плот. — Семейство Варгас много са харесали стаята и както обикновено, банята — с вълшебната тоалетна седалка — получи най-възторжени отзиви. Още не съм чула и звук от младоженците.

— Щяха много да ме разочароват, ако беше иначе. — Хоуп приглади косата си. За разлика от Каролий, тя се опитваше да я остави да израсте от късата и строга прическа, с която бе свикнала през последните две години. Тъмните й лъскави връхчета сега стигаха до под брадичката, точно толкова дълги, че да я дразнят.

— Ще ида да видя как са Дона и Макс, да проверя дали не искат още нещо.

— Нека аз — обади се Хоуп. — И бездруго исках да ги поздравя, а после мисля да изтичам до книжарницата и да се видя с Клеър, докато още съм в почивка.

— Видях я снощи на сбирката на читателския клуб. Има много сладко коремче. О, имам още много тесто, ако младоженците искат повече палачинки.

— Ще им кажа.

Тя отиде в трапезарията и поприказва любезно с гостите, докато дискретно проверяваше дали има достатъчно пресни плодове, кафе, сок.

След като се увери, че те са доволни, тръгна обратно нагоре по стълбите, за да си вземе чантата, и се натъкна на младоженците, които тъкмо влизаха откъм задната веранда.

— Добро утро.

— О, добро утро. — Младата съпруга сияеше като след добре оползотворено утро от медения си месец. — Стаята е фантастична. Всичко много ми харесва. Чувствах се като принцеса.

— На вашите желания — обади се Хоуп и разсмя и двамата.

— Чудесно хрумване е да наречете и обзаведете всяка стая в памет на влюбена двойка.

— Само такива с щастлив край — напомни й Трой и получи от жена си топла и замечтана усмивка.

— Като нас. Искаме сърдечно да ви благодарим, задето направихте първата ни брачна нощ толкова специална. Точно както си бях мечтала. Идеално.

— Затова сме тук.

— Но… питахме се… Знаем, че скоро трябва да напуснем хотела, но…

— Ако искате да тръгнете по-късно, мога да го уредя — намеси се Хоуп.

— Ами, всъщност…

— Надявахме се да можем да останем още една вечер. — Той прегърна жена си през рамо и я притегли по-близо до себе си. — Много ни харесва тук. Канехме се просто да пътуваме към Вирджиния и да избираме къде да отседнем по пътя, но… Наистина много ни харесва това място. Ще приемем, която стая е свободна, ако има такава.

— Много ще се радваме да останете, а вашата стая е свободна за довечера.

— Наистина ли? — Ейприл подскочи лекичко. — О, това е най-добрият вариант. Благодаря.

— Удоволствието е мое. Радвам се, че се наслаждавате на престоя си.

Щастливите гости правят щастливи управителите на хотели, мислеше си Хоуп, докато тичаше нагоре за чантата си. Изтича обратно долу, мина през офиса си, за да промени резервацията на двойката, след което, следвана от уханията и гласовете откъм трапезарията, мина по край рецепцията и излезе отзад.

Заобиколи отстрани сградата и погледна от другата страна на улицата към „Веста“. Знаеше графика на приятелките си почти толкова добре, колкото и своя. Ейвъри сигурно в момента се подготвяше за отварянето на пицарията, а Клеър вече трябваше да се е върнала от посещението при лекаря по-рано тази сутрин.

Прегледът с ултразвук. С малко повече късмет щяха да разберат дали Клеър щеше да роди момиченцето, за което си мечтаеше.

Докато чакаше зеления сигнал на светофара, погледна надолу по главната улица. Райдър Монтгомъри стоеше пред сградата, която семейната строителна фирма в момента ремонтираше. Почти бяха готови, отбеляза тя, и скоро в града отново щеше да има пекарна.

Беше с джинси, скъсани на лявото коляно и оплескани с капки боя или гипс, или каквото там се разливаше по строителните площадки. Коланът му с инструменти висеше ниско върху хълбоците му като колана на шериф от старите времена — или поне на нея така й изглеждаше. Тъмната му коса се подаваше изпод ръба на бейзболната му шапка. Тъмни очила скриваха зелените му очи, изпъстрени с жълти точици.

Обсъждаше нещо с неколцина от работниците си, посочи нагоре, завъртя пръста си в кръг, поклати глава, докато през цялото време стоеше, изнесъл тежестта върху единия си крак, както му беше обичай.

Тъй като в момента фасадата бе покрита с белезникава основа за боя, тя предположи, че обсъждат окончателния цвят.

Един от работниците се засмя гръмко и Райдър му отговори със светкавична усмивка, от своя страна, и вдигане на рамене.

Това повдигане на рамене, както и стойката, беше също типично за него, отбеляза замислено Хоуп.

Братята Монтгомъри бяха привлекателни мъже, но според нея двете й приятелки вече бяха взели най-доброто от породата. Намираше Райдър за малко намусен и донякъде необщителен.

И, да, вярно, секси — по един примитивен и грубоват начин.

Не беше неин тип, никак даже.

Докато пресичаше улицата, чу продължително и преднамерено закачливо подсвиркване подире си. Понеже знаеше, че е на шега, тя обърна лице към пекарната, усмихна се прелъстително и после махна на Джейк, единия от бояджиите. Той и работникът до него също й помахаха в отговор.

Но не и Райдър Монтгомъри, разбира се. Той просто пъхна палци в джобовете си и се загледа в нея. Необщителен, отново си каза тя. Дори не си правеше труда да й махне за поздрав.

Прие усещането за бавно разливаща се топлина в корема си за естествената реакция на нормална жена на продължителния и вторачен поглед изпод тъмни очила, отправен от един секси — макар и намусен — мъж.

Особено ако тази жена не бе имала никакъв контакт с мъж от — господи — почти година. Малко по-дълго. Но кой ти брои дните?

Вината си беше само нейна, изборът беше неин, така че нямаше какво толкова да го мисли.

Стигна до отсрещния тротоар, зави надясно към книжарницата и веднага зърна Клеър, която тъкмо излизаше на красивата покрита веранда.

Тя отново махна за поздрав, докато Клеър стоеше на стъпалото, сложила ръка върху издутото си от бременността коремче под леката лятна рокля. Беше прихванала дългата си руса коса на конска опашка, а слънчеви очила със сини рамки смекчаваха яркото сутрешно слънце.

— Тъкмо идвах да видя как си — извика й Хоуп.

Клеър вдигна телефона в ръката си.

— Аз тъкмо ти пишех съобщение. — Пъхна обратно ръката с апарата в джоба си, докато слизаше по стъпалата към тротоара.

— Е? — Хоуп внимателно се вгледа в лицето й. — Всичко наред ли е?

— Да. Наред е. Върнахме се само преди няколко минути. Бекет… — Тя хвърли поглед през рамо. — Сега паркира колата зад пекарната. Носи си инструментите.

— Добре. — Леко притеснена, Хоуп сложи ръка върху рамото на Клеър. — Скъпа, направиха ли ти преглед с ултразвук?

— Да.

— И?

— О. Хайде да идем до „Веста“. Ще кажа едновременно и на двете ви. Бекет ще се обади на майка си, ще каже на братята си. Аз трябва да звънна на нашите.

— Бебето добре ли е?

— Напълно. — Тя потупа чантата си, докато вървяха. — Имам снимки.

— Трябва да ги видя.

— Ще ги показвам дни наред. Седмици. Невероятно е.

Ейвъри се показа на входа на ресторанта — с бяла престилка върху панталони до средата на прасците и тениска. Подскачаше на място с лилавите си кецове. Слънцето грееше в червената й като на войнствена шотландска кралица коса и караше върховете й да блестят.

— На розова вълна ли сме?

— Сама ли отваряш днес? — отвърна й с въпрос Клеър.

— Да, сама съм. Франи ще дойде чак след двайсет минути. Ти добре ли си? Всичко наред ли е?

— Всичко е абсолютно идеално и прекрасно. Но искам да седна.

Докато приятелките й си разменяха загрижени погледи зад гърба й, тя влезе вътре и отиде право до бара, където се отпусна на една табуретка. Въздъхна:

— За първи път съм бременна и с три момчета, които тъкмо са излезли в лятна ваканция. Не е лесно.

— Малко си бледа — отбеляза Ейвъри.

— Само уморена.

— Искаш ли нещо студено?

— И още как.

Ейвъри отиде до хладилника, а Хоуп седна и присви очи към Клеър.

— Бавиш се. Ако нещо не е наред…

— Няма нищо, но може би наистина малко се бавя. Новината е голяма.

Тя се засмя на себе си и взе студената джинджифилова напитка, която Ейвъри й подаде.

— Седя си тук с двете ми най-добри приятелки, в приятния ресторант на Ейвъри, който вече мирише на сос за пица.

— Нормално е за една пицария. — Ейвъри подаде на Хоуп бутилка вода. После кръстоса ръце и се вторачи в лицето на Клеър. — Момиче е. Значи, балетни пантофки и панделки за коса!

Клеър поклати глава.

— Изглежда, моята специалност са момчетата. Мисли си за бейзболни ръкавици и екшън герои.

— Момче? — Хоуп се наведе и улови ръката на Клеър. — Разочарована ли си?

— Ни най-малко. — Тя отвори чантата си. — Искате ли да видите?

— Шегуваш ли се? — Ейвъри понечи да грабне плика, но Клеър го дръпна от пръстите й. — На теб ли прилича? Или на Бек? Или на риба? Не се засягай, но всички ми приличат на малки рибки.

— Кое?

— Какво кое?

— Има две.

— Две? — Хоуп за малко да се задави с водата. — Близнаци? Ще имаш близнаци?

— Две? — повтори като ехо и Ейвъри. — Имаш две рибки?

— Две момчета. Вижте красивите ми момченца. — Клеър измъкна ехографските снимки, после избухна в сълзи. — От щастие са — успя да каже тя. — От хормоните е, но съм щастлива. О, господи. Вижте бебчетата ми!

— Прелестни са!

Клеър избърса сълзите си, докато се смееше на Ейвъри.

— Не можеш да ги видиш.

— Не, но са прелестни. Близнаци. Това прави пет. Направила си сметката, нали? Ще имаш пет момчета.

— Направихме сметката, но все още го асимилираме. Не сме очаквали… Никога не сме мислили, че… Може би трябваше да се досетя. Коремът ми е по-голям, отколкото друг път по това време. Но когато докторът ни каза… Бекет пребледня.

Тя се засмя на глас, макар сълзите й да продължаваха да текат.

— Стана бял като платно. Мислех, че ще припадне. После само се гледахме един друг. А после почнахме да се смеем. Като луди. Вероятно и двамата сме били леко истерични. Пет. О, мили боже. Пет момчета.

— Ще се справите. Всички заедно — увери я Хоуп.

— Така е. Знам го. Толкова съм замаяна, щастлива, слисана. Не знам как Бекет ни докара до вкъщи. Все едно не се връщахме от Хагерстаун, а от Калифорния. Бях в някакъв шок, предполагам. Близнаци.

Тя постави длани на корема си.

— Нали знаете, има моменти в живота, когато си мислиш, ето това е. Никога няма да бъда по-щастлива или по-развълнувана. Никога няма да изпитвам по-силни чувства, отколкото сега. Точно в този момент. За мен това е мигът.

Хоуп я прегърна, а Ейвъри разпери ръце и обгърна и двете.

— Толкова се радвам за теб — прошепна Хоуп. — И аз съм щастлива, замаяна и развълнувана заедно с теб.

— Децата страшно ще се зарадват. — Ейвъри леко се дръпна. — Нали?

— Да. И понеже Лиъм вече ясно ми заяви, че ако родя момиче, няма да падне толкова ниско, че да си играе с него, мисля, че той ще е най-доволен.

— А кога ще раждаш? — попита Хоуп. — С близнаците не е ли по-рано?

— Малко. Казаха ми около двадесети ноември. Така че ще имаме бебета за Деня на благодарността, вместо за Коледа или Нова година.

— Малки пуйчета — обади се Ейвъри и отново разсмя Клеър.

— Трябва да ни позволиш да ти помогнем с бебешката стая — започна Хоуп. Планирането бе в кръвта й.

— Разчитам на вас. Нямам си нищичко. Раздадох всички бебешки вещи след Мърфи. Никога не съм очаквала пак да се влюбя или да се оженя, нито пък да имам още деца.

— Може ли вече да мислим за бебешкото парти? Темата ще е свързана с двойната радост — реши Хоуп. — Неща, които вървят по двойки, чифтове. Нещо такова. Ще го измисля. Добре ще е да го насрочим за началото на октомври, за всеки случай.

— Бебешко парти. — Клеър въздъхна. — Става все по-истинско. Трябва да звънна на родителите ми и да кажа на момичетата — добави тя, имайки предвид служителките си в книжарницата. Надигна се от мястото си. — Ноемврийски бебета — повтори тя. — Сигурно ще успея да сваля килограмите до май месец, преди сватбата.

— О, да, омъжвам се. — Ейвъри протегна ръка и се възхити на диаманта, заменил пластмасовия пръстен, който Оуен бе сложил на пръста й. На два пъти.

— Омъжваш се и ще отваряш втори ресторант, както и ще помагаш с планирането на бебешко парти, докато междувременно превръщаш настоящата ергенска спалня в къщата, в спалня за щастлива двойка. — Хоуп бутна Ейвъри с лакът. — Имаме да планираме много неща.

— Мога да отделя малко време утре.

— Добре. — Хоуп за миг прелисти мислено бележника си, пренареди някои задачи, прецени с колко време разполага. — Един часа. Мога да разчистя графика си. Ти ще успееш ли? — обърна се тя към Клеър. — Мога да приготвя нещо за обяд и да отхвърлим част от предварителните планове, преди да стане време за настаняване на гостите.

— Утре в един часа. — Клеър потупа коремчето си. — Ще дойдем.

— И аз ще дойда — обеща Ейвъри. — Ако закъснея малко, значи сме имали много клиенти за обяд. Но ще дойда.

Хоуп излезе навън с Клеър, прегърна я още веднъж на раздяла. И си представи как тя съобщава щастливата новина на родителите си. И как Ейвъри праща съобщение на Оуен. А Бекет се измъква от работа, за да провери как е Клеър през деня или просто да си открадне няколко мига, за да се радват заедно на щастието си.

За миг й се прииска и тя да има на кого да се обади или да прати съобщение, или да изтича за малко, да има с кого да сподели чудесната новина.

Вместо това заобиколи и влезе през задния вход на хотела, качи се по външните стълби. Влезе направо на третия етаж, наострила слух, докато вървеше по коридора към апартамента си.

Да, наистина й се стори, че чува гласа на Каролий и вълнението в него. Явно Джъстин Монтгомъри вече се бе обадила на сестра си, за да сподели новината за близнаците.

Хоуп се затвори в апартамента си. Щеше да прекара няколко часа в тишина, реши тя, докато проучва жената, чийто дух обитаваше хотела, и мъжа на име Били, когото тя чакаше.