Нора Робъртс
От пръв поглед (16)

Шестнадесета глава

Джъстин се замисли дали да не вземе резервния ключ за апартамента на управителя, после си каза, че личното пространство на Хоуп е било достатъчно нарушено през този ден. Вместо това се качи до третия етаж, изпълнена с мрачни мисли за глупавите жени, които винят другите за проваления си брак, както и за мъжете, които не можеха да съберат кураж, за да се изправят срещу нечии сълзи.

Вдигна ръка, за да почука на вратата на Хоуп. И тя се отвори — мигновено и плавно.

Хоуп веднага скочи от дивана, където седеше и хлипаше.

— Не съм отваряла. — Джъстин вдигна ръце, за да покаже, че са празни. — Някой се грижи за теб.

— Имам нужда от няколко минутки, за да се овладея.

— Имаш нужда от рамо, на което да си поплачеш, а и ако не беше толкова рано сутринта, от едно малко уиски. Ще се задоволим с рамото и с чая, който ще направя след малко.

Отиде при нея, прегърна я здраво и я притисна към себе си.

— О, господи. Господи! — успя само да пророни Хоуп, безпомощна пред безрезервната подкрепа. — Беше ужасно.

Нежно, успокояващо, Джъстин леко я люлееше напред-назад.

— Е, по скалата от едно до десет, като едно е порязване на лист хартия, а десет — да речем, да си отрежеш ръката с мачете, това беше едва трета степен. Но е доста тежко.

— Толкова…

— Не ми се извинявай отново за лошото държане на някой друг.

Макар гласът й да бе строг и рязък, Джъстин успокоително галеше с длан гърба на Хоуп.

— Не съм била с Джонатан заради кариерата си. А Райдър… Моля те, не си мисли, че е така.

— Нека поседнем, докато ти обясня защо това са напълно излишни приказки за мен. Скъпа… — Джъстин стисна устни, когато забеляза червената следа, загрозяваща страната на Хоуп. — Нека първо ти донеса малко лед.

— Няма нужда. — Хоуп инстинктивно вдигна ръка към тъпата, но постоянно пулсираща болка. — Добре съм.

— Улучила те е право по скулата. Имаш много хубави скули, но пък са лесна мишена. Хайде, сядай.

Джъстин отиде в малката кухничка, надникна във фризера.

— Нямаш замразен грах. Винаги имах няколко пакета, докато момчетата живееха с мен — и още имам. Бог ми е свидетел, че непрекъснато се удрят някъде. — Намери малки найлонови пликчета и напълни едно с лед. — И това ще свърши работа. Задръж го до бузата си за няколко минути — нареди тя и подаде импровизираната торбичка с лед на Хоуп.

— Докъде бях стигнала?

— Джъстин…

— О, точно така. Ти и онзи безполезен подлец Джонатан Тиквен.

Нарочно обърка името му и изтръгна полузадавен смях от Хоуп.

— Всяка жена има право на грешка. Аз самата бях сляпо влюбена в един безполезен никаквец, когато бях на шестнайсет и бях луда по Майк Труман. Изневери ми с една мажоретка с големи гърди. Вече има два развода зад гърба си и май върви към третия. Което говори само по себе си.

Бърбореше неспирно, както и двете знаеха, за да даде време на Хоуп да се успокои.

— Какво стана с мажоретката? — попита я Хоуп.

— Надебеля. Дребнаво е от моя страна да изпитвам самодоволство и превъзходство от това, но всяка жена има право на лека дребнавост понякога.

Хоуп не можа да сдържи въздишката си — отчасти тъжна, отчасти развеселена.

— О, Джъстин.

— Миличка, ти просто си отдала чувствата и доверието си на грешния човек и той не е уважил нито едното, нито другото. Явно не уважава и съпругата си, но това не бива да е твоя грижа. Онази глупава жена — с разкошни обувки и отчаяние в погледа — иска да го превърне в твой проблем, за да може да обвини теб за очевидния факт, че съпругът й сега е неин безполезен негодник.

— Знам го. Знам, че е така, Джъстин, но всичко е толкова грозно и объркано.

— За нея, не за теб. Можеше да й кажеш, че е дошъл тук да ти предложи да започнете тайна връзка.

— Не виждах смисъл. Нямаше да ми повярва.

— О, дълбоко в себе си щеше да повярва. Част от нея вече знае как стоят нещата.

Докато говореше, Джъстин стана, намери носни кърпички. Когато отново седна, сама попи сълзите от страните на Хоуп.

— Това я ядосва и я кара да се срамува. Затова се опитва да засрами теб. Това е нещото, за което аз съжалявам. Колкото до Райдър, защо да си мисля, че си с него заради някакъв напредък в кариерата? Ти вече си управител на хотела, а аз не възнамерявам да правя верига такива. В добавка към това, Рай си има недостатъци, Бог ми е свидетел, но е добър човек. Приятна гледка за окото е, а и вярвам, че знае какво и как да прави, при това добре, в леглото.

— О, господи.

— Това те притеснява, но, миличка, ако двамата с Райдър не се забавлявате страхотно в леглото на този етап от връзката си, би било много жалко. Като оставим това настрани, ти си горд и почтен човек. Ако не беше такава, сега щеше да си с онзи негодник, който тайно изневерява на жена си, и щеше да използваш секса, за да измъкнеш каквото искаш от него.

— Защо просто не ме оставят на мира? Аз не ги закачам.

— Ти ще бъдеш като трън в петата й, докато е с него. Което, подозирам, няма да е повече от година — най-много две. И винаги ще бъдеш трън в неговата пета. Зарязала си го — простичко обясни Джъстин. — Той никога няма да го разбере и няма да проумее, че сам си е виновен. Но не мисля, че някой от двамата ще се появи отново, за да те тормози. Ако обаче дойдат, искам да науча. Искам да ми кажеш. Това не подлежи на обсъждане.

— Добре.

— Хайде, дай да видя сега. — Джъстин махна торбичката с лед и огледа внимателно бузата на Хоуп. — Така е по-добре.

— Няма проблем. Наистина. Просто беше огромен шок. И аз само си стоях и гледах. Ти би отвърнала на удара й.

— О, скъпа, направо щях да я съборя на кльощавия й задник. Но аз съм си такава. Ти си различна. Сега ще ти направя чай.

— Благодаря.

— Няма защо. — Отиде отново в кухнята, сложи чайника и порови из шкафовете, докато намери кутията с чай. Избра пакетче с любимия й аромат на жасмин.

— Сега ще ти се извиня.

— Ти ли? — Хоуп избърса няколко закъснели сълзи. — Защо?

— Заради сина си. Трябваше той да се качи при теб, да ти предложи рамото си, да те изслуша, да ти се скара и да ти направи чай.

Усмивката й бе израз на така желаното облекчение.

— Изобщо нямаше да му е приятно.

— И какво от това? Жените как търпят, когато мъжете оставят вдигната тоалетната седалка или не внимават особено къде се целят, след като са изпили прекалено много бира. Приемаме тези неща. Той бяга далеч от сълзите, винаги е бил такъв. Другите двама ги понасят, но не и Рай. Ако си отрежеш пръста, можеш да разчиташ на него. Но ако се разплачеш, изчезва яко дим.

— Не му се сърдя за това.

— Аз самата харесвам мъже, които могат да преглътнат няколко сълзи, стига жената да не циври всеки път, щом леко се одраска. Няма да питам дали искаш съвета ми. Ще кажеш да, макар че никой не иска съвети в действителност. Затова просто ще ти го кажа. Гледай да те изслушва. Чувствата трябва да бъдат изразявани, Хоуп. Невинаги се подразбират, както си въобразят хората.

Сипа гореща вода върху пакетчето чай в чашата.

— Той е добър човек, както вече казах. Умен е. Съобразителен, трудолюбив и винаги казва истината, независимо дали ти харесва, или не. Ако няма да каже истината, изобщо не си отваря устата. Има чувствителна страна в характера си, която невинаги показва, както и доста опак нрав, който често е на показ.

Донесе чая на Хоуп, леко наклони глава.

— И никога в живота си не е имал сериозна връзка с жена. Уважава жените, харесва ги, оценява ги и винаги много е внимавал да стои здраво стъпил на земята. С теб леко губи равновесие, в случай, че не си забелязала.

— Не, аз не… Мислиш ли?

— Определено. Ще ти изпрати цветя и ще се надява бурята да е отминала, докато се появи край теб. — Наведе се и целуна по-младата жена по главата. — Не го оставяй да му се размине току-така. Сега си изпий чая и си отдъхни малко.

— Благодаря. Благодаря ти, Джъстин.

— Всичко е наред. Ще ида да видя какви ги вършат момчетата ми. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Добре.

Джъстин тръгна към вратата и тя се отвори сама. Засмя се смутено.

— Трудно се свиква. Е, изглежда, че тя ще ти прави компания.

 

 

Докато майка му беше при Хоуп, Райдър се опитваше да удави яда си в работата. Колкото повече работеше, толкова повече се ядосваше.

Подизпълнителите го заобикаляха, пречеха си един на друг, вдигаха много шум и непрекъснато задаваха въпроси. Все се вряха под носа му и вече му бе писнало. Писнало му беше да търси отговори, да взема решения, да приключва всеки проклет ден, покрит с мръсотия и плувнал в пот.

Следващият нещастник, който му се изпречеше пред погледа, щеше…

— Здрасти, Рай, искам да…

Той се нахвърли на нищо неподозиращия Бекет.

— Върви на майната си.

— Ако нещо ти е влязло под кожата, по-добре стисни зъби. Имам…

— Пет пари не давам какво имаш. Казах ти да вървиш на майната си. Зает съм.

Неколцина от работниците се отдалечиха на безопасно разстояние.

— Аз също, набий си го в главата. — Очите на Бекет се присвиха и блеснаха опасно също като на брат му. — Ако замахнеш да ме удариш, братле, ще ти го върна, но поне не кръшкам от работа. — Обърна се и извиси глас. — Обедна почивка. Веднага. Отнася се за всички.

— Аз съм началник на обекта. Аз казвам кога ще почиват.

— Искаш да го направим пред публика? Нямам нищо против.

Райдър стисна зъби.

— Обедна почивка. Сега. Изнасяйте се. Каквото и да става в „Мактий“ — обърна се той към Бекет, — оправяй се сам. Затънал съм до гуша тук.

— И ръждив петак не давам докъде си затънал. Спри. Върви си у дома, по дяволите. Иди да пребиеш боксовата си круша или каквото там правиш.

— Не приемам заповеди от теб.

— Аз не приемам подобно отношение от теб. Ако имаш проблем с работата, или си се скарал с Хоуп, просто се оправяй, Рай. Като ми викаш пред работниците, само се правиш на глупак пред тях.

— Нямам проблеми. Не съм се скарал с Хоуп, по дяволите. Махни ми се от главата.

Бекет отиде до хладилния шкаф, вдигна капака. Извади бутилка вода и я метна на брат си.

— Охлади малко страстите — предложи той, когато Райдър я улови само на сантиметри от лицето си.

Замисли се дали да не я метне обратно, но продължи да кипи вътрешно, докато отвърташе капачката, след което отпи голяма глътка.

— Тъпата блондинка си развява задника тук, нахвърля се на Хоуп. Удари я.

— Какво каза? Кой? Хоуп е ударила някаква блондинка?

— Обратното. — Райдър потърка врата си със студената бутилка. Учуди се, че от кожата му не се вдига пара.

— Какво, по дяволите, става тук? — Оуен се появи, запасал колана с инструменти. — Двама от работниците се домъкнаха в „Мактий“ и ми казаха, че на паркинга имало женски бой, а вие тук сте се нахвърлили един на друг.

— Прилича ли ти на бой?

Оуен изгледа братята си.

— Изглеждате така, сякаш ви се иска да се сбиете. Какво става, за бога?

— Рай тъкмо ми разправяше. Някаква блондинка ударила шамар на Хоуп.

— Мили боже. Била е ударена от гост на хотела?

— Не от гост. — Райдър осъзна, че обърква всичко. — Новата госпожа Уикъм, русата кучка. Тъкмо излизах да поговоря с представителя на фирмата за екстериорни бои, когато видях Хоуп да приказва с някаква нафукана блондинка близо до колата на Каролий. Изглеждаше напрегнат разговор с много емоции. Личеше си по виковете на блондинката. Нямах никакво намерение да се меся, но в следващия момент русата се нахвърли на Хоуп и й удари шамар. Можеше да се чуе чак от другия край на паркинга.

— За бога — измърмори Бекет.

— Докато стигна до тях, вече изглеждаше, че блондинката може пак да й посегне. Крещеше всякакви глупости за това, че Хоуп била правила секс с онзи негодник, че била спала с него, само за да стане управител, и всякакви други гадости.

— Явно мръсникът си заслужава русата кучка — сподели мнението си Оуен.

— Може и така да е, но тя продължи да напада Хоуп, да я заплашва, че ще говори с шефа й и ще каже, че сега спи с Уикъм, за да се върне обратно във Вашингтон. Тогава се намеси мама.

— Мама е била там. — Бекет за първи път се усмихна, показвайки зъбите си. — Не чух да пристига линейка.

— Сигурно е излязла по някое време, не съм я видял, но нареди на блондинката да се маха, и то по-бързичко. Имаше и още. Заплахи за викане на полиция.

— Мама е казала, че ще повика полицаите? — не повярва Оуен.

— Блондинката. А аз й казах, че може и така да направим. Както и да е, тръгна си. Беше адски грозна картинка. — Отново пийна вода. — Тръгна си.

— Добре. — Бекет свали шапката си и прокара ръце през косата. — Жестоко, грозно и приключено.

— Разплака Хоуп.

— По дяволите. — Бекет се облегна на стената. Според него имаше приключени дела и такива, с които не бе свършено. — Май трябва да направим една малка екскурзия да си поприказваме с Уикъм.

— И след като ви платя гаранцията и ви измъкна от ареста, тогава какво? — попита Оуен. — Като пребием Уикъм, няма да помогнем на Хоуп. Тя няма да се почувства по-добре.

— Ние ще се почувстваме — отвърна Бекет и Оуен бе принуден да кимне в съгласие.

— Да, така е. По дяволите. Аз ще карам.

— Аз ще се оправя — увери го Райдър. Но мисълта, че братята му го подкрепят, му помогна да овладее напиращата да избухне ярост.

— Някой трябва да ти плати гаранцията — напомни му Оуен.

— Няма да се бия с никого. Вероятно. Имам по-добра идея. Трябва да вървя. Вие двамата ще трябва да се оправите тук до края на деня. И се погрижете за кучето ми.

— Какво ще правиш? — попита Бекет.

— Няма да го ударя по лицето. Ще засегна джоба и гордостта му. Мисля, че това е нещо, което ще усети.

— Обади се, ако ти е нужна подкрепа — каза Оуен, докато Райдър сваляше колана си с инструменти.

— Няма да ми трябва.

 

 

Шофирането до Вашингтон му даде възможност да помисли. Наистина не можеше да си позволи да губи време, но нямаше избор. Докато гневът се надигаше като вълна в него, а впоследствие се уталожваше, той си бе представил много ясно как би могло — а и вероятно щеше — да свърши това. Блондинката, ядосана и натрупала достатъчно отрицателна енергия, щеше да се нахвърли на Уикъм заради Хоуп. Отново щеше да забърка името й. И вероятно щеше да има много за разправяне — във фризьорския салон, при маникюристката си, в проклетия си кънтри клуб.

Щеше да очерни, както само тя си знае, името и репутацията на Хоуп.

Категорично нямаше да го допусне.

Целият отвратителен скандал можеше да подтикне Уикъм към мисълта, че Хоуп може да е по-склонна да приеме предложението му, след като и бездруго я обвиняват в това. Можеше да му щукне да пристигне пак в Бунсборо или да й се обади, да й прати имейл, по дяволите, и пак да я разстрои.

Това също нямаше да се случи.

Би могъл да предупреди Уикъм, но така негодникът само щеше да получи прекалено много внимание, да му придаде важност. Той и лудата му жена бяха унизили Хоуп, и то на нейна територия.

Нека сега изпитат същото.

Навлизайки в града, Райдър следваше указанията на навигационната си система и проклинаше трафика, тъпите еднопосочни улици, кръговото движение, както и неумелото шофиране на останалите водачи.

Мразеше да идва тук, избягваше го като напаст. Само някакви сгради и улици, хора, отклоняване на движението заради ремонти и всичко това — наблъскано натясно, без според него, никакъв смисъл.

Нямаше търпение да се измъкне оттук колкото може по-скоро.

Но имаше работа за вършене, напомни си той, когато най-сетне успя да паркира. Жега и влага, издигащи се на талази откъм тротоара, го погълнаха целия, докато вървеше към излъскания до блясък вход на хотел „Уикъм“. Елегантност в колониален стил с водопади от летни цветя, високи прозорци, които отразяваха слънчевите лъчи, и портиер в ливрея в изискано сиво с червен кант.

Толкова изискан, че изобщо не мигна, докато отваряше вратата на хотела за някакъв човек в работни дрехи.

Фоайето се простря пред погледа му с белия си мраморен под с черни жилки и огромните вази с цветя — цяла гора от цветя. Тъмната дъбова ламперия, кристалните полилеи, кадифените дивани — всички те свидетелстваха за висока класа. Както и бляскавата рецепция, зад която стоеше жена в черен костюм, която спокойно би могла да си изкарва прехраната на модния подиум.

— Добре дошли в хотел „Уикъм“. С какво да Ви услужим?

— Искам да се видя със собственика. Уикъм. Старши.

— Съжалявам, господине, господин Уикъм е ангажиран. Бихте ли искали да говорите с нашия управител?

— С Уикъм. Кажете му, че Райдър Монтгомъри иска да говори с него. Не си правете труда да се обаждате на управителя — предугади намерението й той. — Или на охраната. Просто предайте на Уикъм, че съм дошъл да обсъдим обвиненията за нападение срещу снаха му.

— Моля?

— Чухте ме. Ако му е все едно, просто ще се върна у дома и ще подам оплакване в полицията. Ако не, ще говори с мен. — Райдър само сви рамене, когато жената изгуби самообладание и го зяпна ококорено. — Ще почакам.

Отстъпи крачка назад, озърна се. От фоайето се минаваше към чудесен на вид бар, отбеляза той. Много би искал да влезе вътре — не за да пийне една бира, нали щеше да шофира в отвратителния трафик след малко — а за да види как е направено всичко.

Лесно можеше да си представи Хоуп тук. С елегантния й костюм и зашеметяващо високите токчета. Щеше да е съвсем като у дома си сред мрамора и кристалните полилеи, сред блясъка и изисканите мебели, както и сред тези толкова големи цветя, които му навяваха мисли за анаболи и стероиди.

— Господин Монтгомъри.

Обърна се, огледа мъжа в тъмен костюм.

— Охрана? Няма нужда да ме изхвърляте. Просто ще се видим с господин Уикъм в съда.

— Ще Ви придружа до офиса на господин Уикъм. И ще остана с Вас.

— Устройва ме.

Качиха се по едно извито стълбище, минаха през мецанина, после през двойна дъбова врата и влязоха в малко вътрешно фоайе.

Човекът от охраната почука на друга врата.

— Влез!

— Господин Монтгомъри, сър. — Охранителят отстъпи крачка назад.

Уикъм остана седнал зад пищно гравирано бюро, което би подхождало на президента или краля на някоя по-малка страна. Имаше гъста бяла коса, строги сини очи и лек тен.

— Не позволявам на никого да заплашва семейството ми.

— Така ли? — Райдър пъхна палци в предните си джобове. — Аз също. Нека изложа позицията си, а след като свърша, ще можете да кажете каквото имате да казвате и ще приключим. Семейството ми притежава хотел „Бунсборо“. Хоуп Бомон е нашият управител.

— Известно ми е.

— Чудесно, спестява ми предисловията. Няма да обсъждам какво е имало между Хоуп и сина Ви, нито Вашата или нечия друга роля. Не съм бил свидетел, а и това бездруго е минало. Става дума за настоящето.

— Моето семейство няма нищо общо с Вашето, господин Монтгомъри. А аз приемам заплахите срещу съпругата на сина си много сериозно.

— Чудесно, така и трябва, защото наистина са сериозни. Колкото до това, че семейството Ви няма нищо общо с моето? Ще се наложи да преосмислите думите си, след като ме изслушате. Преди няколко месеца синът Ви се появи в хотела ни. Казал на Хоуп, че имате предложение за нея, доста солидно подплатено, за да я примамите обратно. Това си е Ваша работа и не мога да Ви виня, че сте се опитали. Тя е страхотна в работата си. После той й направил допълнително предложение. Да се върне обратно при него и той щял да се погрижи за нея. Щял да я издържа и да я осигури добре.

Червенина — раздразнение или срам — обагри страните на Уикъм.

— Ако си мислите, че можете да дойдете тук и…

— Ще довърша, господин Уикъм. Тя му отказа. Ако изобщо я познавате, не бихте се изненадали. Напуснала е това място, защото той я е излъгал, изневерил й е, и я е използвал. А когато е научила, че той ще се жени за друга, тя се е махнала от пътя му. Но това не е достатъчно за някои хора.

— Каквото е имало, или има между Вашата служителка и моя син, си е само тяхна работа.

— Няма нищо в сегашно време и Вие го знаете. — Райдър го виждаше в очите му. — Той и лудата му жена го превърнаха в моя работа. Днес, тази сутрин, съпругата на сина Ви дойде чак в Бунсборо, в хотела ни. Кара червено „БМВ Роудстър“, последен модел. Беше с безумно високи обувки с червени подметки и една от онези рокли без ръкави, които изглеждат така, сякаш някой е нарисувал цветна градина отгоре им. Сигурно бихте могли да проверите какво е избрала да облече тази сутрин, ако искате да се уверите в думите ми. Направи сцена на наша земя. Сам станах свидетел на това, както и мнозина други. Крещеше различни обвинения, заплахи. Според нея Хоуп отново спи със сина Ви, което мога да гарантирам, че не е вярно — но той определено спи с някоя друга, освен със съпругата си. Жените усещат. Връх на всичко бе, когато тя нападна физически Хоуп и не искаше да престане или да си тръгне, докато не заплашихме да извикаме полиция.

Сякаш някаква тежест се стовари на раменете на Уикъм и пролича в гласа му, когато заговори.

— Седнете, господин Монтгомъри.

— Не, благодаря.

— Джералд. — Уикъм махна на охранителя, който тихо се измъкна от стаята.

Самият Уикъм се изправи и се обърна към прозореца с изглед към задната градина и вътрешния двор на хотела му.

— Не ми е удобно да обсъждам семейството си с Вас. Ще кажа само, че нямам причина да не Ви повярвам.

— И това спестява време.

— Бяха ли извикани полицаите? Повдигнати ли са обвинения?

— Още не.

— Какво искате?

— Искам пет минути насаме със сина Ви, а снаха Ви да прекара трийсет дни зад решетките. Но ще се задоволя и с това никой от двамата да не припарва до Хоуп или хотела ни, нито да се свързва с нея по какъвто и да било повод или начин. И ако чуя, че някой от тях разпространява лъжи, които вредят на репутацията й, ще причиня далеч по-голяма вреда на тяхната, а съответно и Вашата, и на хотела Ви. Постарайте се това да се случи и ще бъдем квит.

— Имате думата ми. — Възрастният мъж се обърна с мрачно лице и Райдър забеляза искрица на отвращение в очите му. — Нито синът ми, нито съпругата му ще притесняват повече Хоуп, по какъвто и да е начин. Съжалявам, дълбоко, че вече са го направили.

— Добре. Ще се доверя на думата Ви, Вие имате моята. Но Ви предупреждавам, господин Уикъм, че ако те не спазят дадената от Вас дума, ще им причиня големи неприятности.

— Разбирам. — Той взе визитка от бюрото си, написа нещо на гърба й. — Бих желал да ме уведомите — това е личният ми номер — ако някой от двамата наруши думата, която Ви давам. Повярвайте ми, господин Монтгомъри, аз мога да им причиня далеч по-големи неприятности, отколкото Вие. И ще го направя.

— Дадено. — Райдър прибра визитката в джоба си.

— Джералд ще Ви изпрати.

— Знам пътя. Да се надяваме, че няма да се виждаме повече.

 

 

Райдър се бореше с ужасния трафик на път за вкъщи и усети част от напрежението да го напуска, едва когато зърна отдалеч планините, докато пътуваше на север.

Направил бе това, което му се струваше редно — не толкова удовлетворяващо в личен план, както да срита Джонатан Уикъм в слабините — но не ставаше дума за лично удовлетворение.

Вярваше, че Уикъм ще удържи на думата си. Само Бог знаеше колко силен бе гневът му и какъв натиск можеше да упражни над двамата, но Райдър си го представяше като жесток и напълно достатъчен.

Не само гняв и срам бяха изписани по лицето на Уикъм в края на срещата им. Имаше и съжаление.

Отби от магистралата, пое по заобиколния и блажено познат път, който се виеше сред хълмовете, мина и подмина Мидълтаун и пристигна право в Бунсборо.

Зави на светофара на площада и забеляза пикапа на Бекет, но не и кучето си, когато спря до него.

Успя да зърне Хоуп в една от леките си летни рокли да сервира питиета за неколцина гости в градината.

Трябваше да провери какво е свършено във фитнеса в негово отсъствие, както и в „Мактий“, да си намери кучето и една леденостудена бира.

Но още докато слизаше от пикапа си, Хоуп заобиколи градинската стена и се появи до него.

Не забеляза никакви следи от сълзи — слава богу — а и не мислеше, че тя ще позволи гостите да видят такива.

— Как си?

— Добре съм. Искам да говоря с теб. Насаме.

— Добре.

— Там става. — Посочи към фитнес центъра. — Каролий е тук.

Ясно, помисли си той, тя беше малко подразнена, че не й е държал ръката, докато е плакала. Може би цветята още не бяха пристигнали.

Отключи вратата, направи бърз оглед. Имаше напредък в грубото окабеляване на електрическата инсталация и водопровода на това ниво, както и признаци, че климатичната система се монтира по график. Трябваше да се качи горе и да види как е там. Може би ако…

— Райдър, моля те да ми обърнеш внимание.

— Добре. Какво?

— Нямаш право да се разправяш с Джонатан зад гърба ми. Нямаш никакво право да поемаш нещата в свои ръце, както и да правиш каквото и да било изобщо, без дори да го обсъдиш с мен. Това е мой проблем. Да не си мислеше, че няма да чуя какви ги вършиш, къде си отишъл?

— Не съм се замислял особено. И не съм се занимавал с онзи негодник, бившия ти. Отидох направо при човека, който дърпа конците, обикновено така е най-добре. Говорих с баща му.

— Ти… — Първо пребледня, после бузите й пламнаха от справедлив гняв. — Как си могъл да го направиш? Защо? Това си е мой проблем, моя работа.

Той току-що бе прекарал три часа в отиване и връщане от място, което считаше за създаден от човека ад. А тя му викаше насреща?

— Ти си моя работа. Наистина ли си мислиш, че ще оставя някаква руса кучка да идва тук и да те удря, без да направя нищо?

— Удари ми само един шамар. Тя е тази, която е обвързана с Джонатан. Мога да кажа, че е в по-лошо положение.

— Много си права. Но няма да й се размине. Няма как да се измъкне просто така, след като те е ударила, след като те разплака. Това е.

— Не плачех, защото ме удари. Бях унизена. Не просто унизена. Даже не намирам думата. А и майка ти видя всичко, чу всичко.

— Тя може да го понесе.

— А и твоите работници, всички онези мъже, които го видяха. Всички в града вече знаят какво е станало или поне са чули някаква версия на историята.

— И какво от това, по дяволите? — Господи, беше уморен и започваше да го боли глава, а тя стоеше насреща му и му опяваше, задето е постъпил както е редно. — Така стоят нещата, а и тя е тази, която се държа като глупачка, не ти. И недей, недей, за бога, само не почвай пак да плачеш.

— Не плача! — Но една сълза се отрони. — И имам право да плача. Хората плачат! Преглътни го!

— Ето. — Грабна един чук от колана с инструменти, който бе захвърлил по-рано. — Удари ме с него по главата. Това мога да приема по-лесно.

— Престани. Стига. — Говореше повече на себе си, отколкото на него, стиснала главата си в ръце, докато се обръщаше. — Това няма значение. Изобщо не е там въпросът! Ти пое нещата в свои ръце, без да ми кажеш и думичка, отишъл си чак до „Уикъм“ и си разправил на бащата на Джонатан за цялата тази противна каша.

— Точно така. Говорих с него и всичко е уредено.

— Говорил си с него, но не и с мен. Не можеш да отделиш пет минутки, за да поговориш с мен, но си прекарал близо четири часа на път — в двете посоки — за да идеш в Джорджтаун и да поговориш с Бакстър Уикъм. Не очаквам от теб да ми бършеш сълзите, Райдър, нито да ме целунеш и да обещаеш, че всичко ще се оправи, но със сигурност очаквам да говориш с мен, да изслушаш какво мисля, как се чувствам и от какво имам нужда. И докато не го осъзнаеш, няма да говоря с теб.

— Чакай малко — каза той, когато тя хукна към вратата.

Хоуп се извърна.

— Чаках четири часа. Сега е твой ред. И благодаря за проклетите цветя.

Излезе и го остави озадачен и отново безкрайно ядосан.