Нора Робъртс
От пръв поглед (4)

Четвърта глава

Райдър грабна суха и относително чиста тениска от пикапа си, изрови и джинсите за спешни случаи. Реши, че измокряне до кости с градински маркуч определено е такъв случай.

Замъкна ги в „Мактий“.

— Жени — измърмори той само, а Глупчо го дари с поглед, който можеше да се тълкува като мъжка солидарност. Влязоха и се озоваха насред оглушителна музика — кънтри от радиото, тъй като не бе минал оттук, за да я смени с рок — бръмченето на бормашини и ударите на пневматични чукове.

Мина през ресторанта, покрай водопроводчиците, които работеха в сервизните помещения, и влезе в кухнята.

Бекет стоеше до импровизиран плот и проверяваше нещо в чертежите си.

— Здрасти. Мислех си, че след като ще се спрем на единична врата тук, не е зле да… — Бекет го погледна и вдигна високо вежди, когато Райдър тупна дрехите до големия трил. — Да не си попаднал в неочаквана буря?

Райдър само изсумтя и се наведе да развърже обувките си.

— Хотелски управител с градински маркуч.

Смехът на Бекет прогърмя, докато брат му се бореше, проклинайки, с прогизналите връзки на обувките.

— Измокрила те е до кости, братле.

— Млъквай, Бек.

— Какво направи, пак ли й посегна?

— Не. И изобщо не съм й посягал. — Райдър се изправи, измъкна през глава ризата си и я метна на пода, където тя се приземи с тупване.

Бекет се облегна на плота, кръстосвайки крака, и се ухили.

— Аз друго чух.

Райдър изгледа унищожително брат си, докато ядно измъкваше колана от джинсите си.

— Вече ти казах, че нямаше никакво посягане, а и идеята беше нейна. Млъквай.

— Господи, здравата те е накиснала. Какво си направил, подгони я из двора ли?

Вярно го бе накиснала — чак до боксерките. И понеже не държеше резервно бельо в пикапа, щеше да мине без такова.

Съблече се до голо, докато Бекет се хилеше насреща му.

— Ако жена ти не беше бременна, щях да ти сритам задника.

— Явно върху твоя задник е нарисувана мишена.

— Не ми е нужна мишена, за да улуча твоя. — Много внимателно Райдър намести чувствителните части от тялото си, преди да вдигне ципа. — Излязла навън и полива проклетите цветя, без да гледа какво прави. Освен това е нервна.

— Може би защото си й посегнал.

Без да откъсва очи от Бекет, Райдър напъха колана в гайките на джинсите си бавно и полека.

— Свърши ли вече?

— Сигурно мога да измисля и още. Сещам се за мокра кокошка и такива неща.

Райдър му показа среден пръст и на двете си ръце, докато навличаше тениската си през глава.

— Може другия път и да те обръсне, след като те изкъпе. Добре, това стига засега.

— Пратих Чад в апартаментите над пекарната да довърши монтирането на бравите и ключовете, защото Оуен иска всичко да е нагласено, преди да ги покаже днес. Мивката на Каролий пак нещо не е наред и ме помоли да й хвърля едно око. Тъкмо си вървях от пекарната към хотела, за да взема ключа и малко кафе, по дяволите, а тя се обръща и ме залива с вода. Уцели слабините първо, естествено, а после и всичко останало.

— Нарочно ли го направи? Защото бихме могли да изчакаме Оуен. Тримата би трябвало да успеем да я надвием.

— Много смешно. — Райдър подритна мокрите си дрехи. — Получих кафе и кексче в замяна.

— Какво кексче?

— Мое си е. Ще кача бояджиите на вишката. Очаква се да остане сухо следващите няколко дни, така че могат да започнат с фасадната боя.

— Добре. Вече сме си взели сутрешния душ. Какво да направя? — Бекет разпери ръце, докато в очите му играеха весели пламъчета. — Пред очите ми е.

— Другия път, когато някой се обади от хотела, ще пратя Дик да се оправя. Той да я целува.

Бекет си представи работника — съвестен, с добра душа. И лице, което само късогледа майка би харесала.

— Това е жестоко, братле.

— Ако твоят призрак е решил да си играе игрички, да си намери друга жертва.

— Тя не е мой призрак. И се съмнявам, че Лизи иска да събере Хоуп с Дик.

— Никой с никого няма да ме събира, а и ако исках да съм с идеалната Хоуп, щях сам да се уредя.

— Щом казваш.

Чуха глъчка от детски гласове и топуркане на крачета. Райдър забеляза как лицето на брат му светна, когато трите момчета нахлуха в кухнята.

Мърфи, най-малкият от тях, на шест годинки, заобиколи братята си и застана пред Бекет. Вдигна пред себе си обезглавена фигурка на Капитан Америка.

— Главата му падна. Можеш да го оправиш. Нали? Защото му трябва.

— Да видим. — Бекет се наведе. — Как се случи?

— Проверявах дали може да вижда зад гърба си, защото лошите се промъкват отзад. И главата му падна. — Той я подаде на Бекет. — Но ти можеш да го оправиш.

— Можем да го погребем. — Лиъм, средният брат, се ухили. — Имаме онези ковчези, които ти ни направи. Може да направиш и още един — само за главата му. — Озари и Райдър с лукавата си усмивка. — Ако главата ти падне, значи си умрял.

— Виждал ли си някога пиле, след като му е отрязана главата? Останалата част от него продължава да тича наоколо, сякаш я търси.

— Не може да бъде! — Най-големият, Хари, се изкикоти, а гласът му бе изтънял едновременно от погнуса и удоволствие, докато Лиъм само зяпна с отворена уста.

— О, може, млади братко джедай. И даже… О, виж ти, красивата Клеър.

— Извинявайте. Бяхме на профилактичен преглед — всички са добре. Много искаха да се отбием и да видим всичко, преди да идем в книжарницата.

— Мога да остана и да работя тук. — Хари отправи умолителен поглед към Бекет. — Ще помагам.

— Ако Хари остане, тогава и аз оставам. — Лиъм задърпа джинсите на Райдър. — И аз ще помагам.

— И аз — обади се като ехо Мърфи и вдигна ръчички към Бекет. — Нали?

— Имахме уговорка — подхвана Клеър.

— Само питаме. — Знаейки с кого си има работа, Хари смени умолителния поглед с изражение на неподправена искреност. — Могат да откажат.

— Можем да използваме неколцина роби — замислено отбеляза Райдър и си спечели ангелската усмивка на Хари.

— Райдър, не искам да ви натрапвам…

— Този тук е малко слабоват. — Той вдигна ръката на Лиъм и стисна бицепса му. — Но има потенциал.

— Ще трябва да си ги поделим. — Бекет подаде на Мърфи поправения супергерой.

— Знаех си, че можеш да го оправиш. — След като ентусиазирано прегърна Бекет, Мърфи се усмихна на майка си. — Моля те, нека да сме роби.

— Коя съм аз, че да устоя на силата на петима красиви мъже? Обещах да ги заведа във „Веста“ за обяд, но…

— Ще се видим там. — Бекет пусна Мърфи на земята и отиде до нея. Погали с ръка бузата й, после докосна с устни нейните. — По пладне?

— Става. Обади се, ако ти трябва подкрепление. Момчета! — Майчинско предупреждение пропиваше всеки звук от тази единствена думичка. — Правете каквото ви се казва. Ще разбера, ако не слушате — даже и да не ми кажат. От другата страна на улицата съм — обърна се тя към Бекет.

— Как така разбира какво става, даже и когато не е тук? — попита Мърфи, след като Клеър си тръгна. — Защото наистина е така.

— Това е тайнствената сила на майките — увери го Бекет.

— Както и да е, ако оплескате нещо, ще ви заковем на стената за обувките. С главата надолу — добави Райдър. — Ще вземеш ли дребосъка?

— Да. — Бекет сложи длан върху главата на Мърфи.

— Ще заведа „фъстъчено масло с конфитюр“ горе в апартаментите. Може да помага с ключалките.

— Защо аз да съм „фъстъчено масло с конфитюр“? — възмути се Лиъм.

— Защото си по средата.

— Няма да съм, когато се появят бебетата. Мърфи ще е по средата.

— Пресметнал го е — обади се Бекет смешно горд.

— Още един математик? Ще назначим Оуен за негов надзорник, когато се появи. Аз ще взема този. — Той сграбчи Хари в здрава хватка през врата, което страшно развълнува момчето. — Не е толкова нисък като другите. Ще идем отсреща във фитнеса. Пътьом ще оставя временния среден брат в пекарната.

— Чудесно. Благодаря. — Докато Райдър излизаше, последван от двете момчета, Бекет се обърна към Мърфи. — Да идем да си вземем инструментите.

Мърфи се усмихна, сладък като ангелче.

— Нашите инструменти.

Понеже и двамата мъже, които работеха в апартаментите, имаха свои деца, Райдър сметна, че едва ли ще оставят Лиъм да свърши някоя голяма беля. Въпреки това остана няколко минути, докато даде на момчето няколко капачки за електрическите ключове и малка отвертка.

Хлапето беше почти на осем, каза си той, и имаше сръчни ръце. Освен това — вероятно защото беше средният брат — беше с най-изобретателния ум и с най-избухлив темперамент.

— Получаваш по долар на час, ако не оплескаш нещо. Оплескаш ли — увери го Райдър, — получаваш кръгла нула.

— Колко е кръглата нула?

— Нищо.

— Не искам кръгла нула — възмути се Лиъм.

— Никой не я иска, затова не върши глупости. Ако ви създава грижи — обърна се той към мъжете, — заведете го при Бек. Да вървим, Хари Кари.

— Аз трябва да получавам повече от Лиъм, защото съм по-голям.

— По долар на час — повтори Райдър, докато слизаха по външното стълбище. — Такава е тарифата за всички.

— Мога да получа бонус.

Развеселен и леко впечатлен, Райдър загледа Хари, докато вървяха.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Мама дава на хората бонуси на Коледа, защото работят много.

— Добре, обади ми се на Коледа.

— Ще ми дадеш ли да работя с един от онези чукове, които изстрелват пирони?

— Разбира се. След около пет години.

— Баба казва, че ще направите това място такова, в което хората да идват да правят упражнения и да се забавляват, докато тренират за здраве.

— Такъв е планът ни.

— Ние трябва да ядем броколи, за да сме здрави, освен когато имаме мъжка вечер и тогава не ги ядем.

— Хубавото на мъжката вечер е, че броколите никога не са част от менюто.

— Ще мога ли да меря разни неща? Имам си ролетка у дома, която Бекет ми даде, но не я нося.

— Имаме резервни.

Когато прекрачиха прага, Хари само зяпна и остана без думи.

След като бяха приключили със събарянето на излишното, сега стояха само външните стени, полуразрушеният покрив и огромно като хамбар пространство. Бръмчаха триони, чуваше се тракането на пневматични чукове и бумтене на тежки чукове, докато работниците действаха по задачите си.

— Голямо е — отрони Хари. — Не мислех, че е толкова голямо, но е огромно. Как така вътре няма нищо?

Райдър отговори простичко.

— Защото онова, което беше вътре, не струваше. Ще го построим по-добре.

— Просто ще го построите? Всичко вътре? Как знаете какво да правите?

Райдър разбра, че хлапето говори буквално, и го заведе до чертежите.

— Бекет ги направи. Видях го. Покривът не изглежда така.

Добре, отбеляза си наум Райдър, хлапето не само имаше много въпроси — което му се струваше логично — но и обръщаше внимание на детайлите. Може би в момента подготвяха следващото поколение строителни предприемачи.

— Ще изглежда. Ще махнем стария покрив.

— Ами ако завали?

— Ще се измокрим.

Хари го изгледа широко усмихнат.

— Може ли и аз да построя нещо?

— Да. Да ти намерим чук.

 

 

Той се забавляваше. Хлапето бе умно и любознателно, и с онова желание да върши всичко, което идваше от това, че не го е правило досега. А странното бе, че понякога го правеше и съвсем съзнателно. Райдър бе помагал с наглеждането на децата, докато боравят с различни инструменти, докато довършваха къщата на Бекет, затова знаеше, че Хари е относително внимателен. Обичаше да се учи и му харесваше да строи.

А докато учеше момчето на основните неща, Райдър се връщаше в детството си, когато сам бе учил занаята от баща си.

Сега нямаше да има семейна фирма „Монтгомъри Фемили Кънстракшън“, ако Том Монтгомъри не бе притежавал уменията, желанието и търпението да строи — и не се бе оженил за жена с въображение и неизчерпаема енергия.

Райдър съзнаваше, че баща му му липсва най-много в началото на всеки проект, когато различните възможности се простираха пред тях като безкраен килим.

Той щеше да изпита огромно удоволствие от всичко това, мислеше си Райдър, докато напътстваше Хари как да отмери и отбележи следващия опорен стълб. От огромното празно пространство, което отекваше от ударите на инструментите, от миризмата на пот и на дървени стърготини.

И много би харесал момчето, потенциала, който се криеше в него. На девет, почти на десет години, напомни си Райдър. Жилаво и високо, с остри лакти и крака, които сякаш бяха прекалено големи за тялото му.

А сега чакаха още две. Да, баща му страшно би се зарадвал на потомството на Брустър-Монтгомъри.

Хлапето работеше с мъжете. Носеше разни неща и неуморно тичаше напред-назад. Това нямаше да продължи безкрайно, даваше си сметка Райдър, но беше нещо ново и им бе от полза — а и караше момчето да се чувства като мъж. Като част от екипа.

Отстъпи крачка назад, отпи глътка от енергийната си напитка. Хари последва примера му и застана в същата поза като него, оглеждайки свършената работа.

— Е, хлапе, построи първата си стена. Ето. — Измъкна дърводелски молив от колана си. — Напиши си името върху нея.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ще бъде скрито под изолация, гипс и боя, но ти ще си знаеш, че е там отдолу.

Очарован, Хари взе молива и върху грубите дървени подпори изписа внимателно името си с ръкописни букви.

Вдигна очи под одобрителните викове на останалите и видя Лиъм да подскача към него.

— Изритаха ли те? — обади се Райдър.

— Неее! Сглобих един милион контакти, а също и една брава на врата. Чад ми показа как. После Бекет дойде да ме вземе, за да идем да хапнем пица.

Докато момчето говореше, Бекет се появи с Мърфи.

— Построих стена! Вижте. Аз и Райдър вдигнахме стена.

Лиъм се намръщи.

— Не е стена, след като можеш да минеш през нея. Виж. — Той показа.

— Това е стена от дървени подпори — важно поясни Хари.

Лицето на Лиъм мигновено се изкриви в гримаса.

— И аз искам да построя стена от дървени подпори.

— Другия път. — Бекет го прегърна през врата. — Внимавайте. Спазвайте правилата за безопасност на строителен обект.

— Аз построих платформа. Можеш да стоиш на нея — обясни Мърфи. — Сега е обедна почивка и ще ядем пица.

Беше изгубил представа за часа, осъзна Райдър.

— Ще ги заведа да се поизмият — обади се Бекет.

— И първо можем да поиграем на видеоигрите. Имам си три долара. — Лиъм размаха банкнотите във въздуха.

— Да, да. — Райдър се пресегна за портфейла си под многозначителния поглед на Хари. — Изработи си ги.

— Благодаря! Ще обядваш ли с нас?

— Ще дойда след малко. Имам да довърша някои неща.

— Оуен е в новия ресторант и обсъжда нещо с Ейвъри. Каза, че ще свърши след двайсет минути.

— Става.

— Добре, бригада, да вървим да се мием.

Хоуп ги зърна през прозореца на кухнята — Бекет и неговите малки мъже. Мила картинка, каза си тя. Предположи, че отиват да обядват във „Веста“.

Реши, че е добре и тя да хапне нещо, преди гостите й да се върнат и да не й остане време. Вече бе направила обичайната си обиколка на стаите, за да събере чаши, чинийки и разни други дреболии. Трябваше да поръча допълнително нови подложки за чаши, както и кърпи за тоалетната за гости в салона. И още порцеланови чаши, напомни си тя, тъй като някои гости явно си тръгваха с тях.

Но точно сега хотелът бе притихнал и пуст, след като всички гостенки бяха отишли да се поглезят с разкрасителни процедури, а Каролий бе придружила Джъстин, за да оглеждат плочки и подови настилки — както и каквото още им хрумне — за фитнес центъра.

Хората от почистващата фирма щяха да дойдат след час, за да оправят и почистят стаите за гости. После тя щеше отново да ги провери. Затова сега щеше да приключи с приготвянето на каната студен чай, да зареди наново хладилника с вода и безалкохолни напитки. А после да си даде кратка почивка, преди да се заеме с поръчките и документацията.

Но още докато оставяше каната на плота, до купата със сочно червено грозде, звънецът на рецепцията се обади.

Нямаше предвидени доставки, помисли си тя, но понякога се случваше гост да си забрави ключа — или пък някой да се отбие с надеждата да му позволят да разгледа наоколо.

Тръгна да провери с професионално любезната усмивка на управител на хотел.

Която мигновено помръкна, когато зърна мъжа през стъклото на вратата.

Беше с костюм, естествено, перленосив за лятото. Вратовръзката с идеален уиндзорски възел бе в абсолютно същия нюанс и имаше контрастно райе в наситено тъмночервено.

Беше с бронзов тен и руса коса, висок и строен, с класически красив външен вид. И крайно нежелан.

С голяма неохота Хоуп отключи вратата и я отвори.

— Джонатан. Не те очаквах.

— Хоуп. — Усмихна й се самоуверено и чаровно — сякаш не я бе изоставил преди по-малко от година като отминала модна линия. — Изглеждаш чудесно. Имаш нова прическа, отива ти.

Посегна, сякаш да я прегърне. Тя се дръпна, категорично отхвърляйки жеста му.

— Какво правиш тук?

— В момента се питам защо не ме поканиш да вляза. Странно е да завариш заключена вратата на хотел посред бял ден.

— Политиката ни е такава, а и ние предлагаме само нощувка и закуска. Гостите ни ценят усамотението си.

— Естествено. Мястото изглежда очарователно. Бих искал да го разгледам по-добре. — Изчака за миг, после усмивката му стана още по-широка. — Професионална учтивост?

Да затръшне вратата под носа му, би й донесло безкрайно удоволствие, но щеше да е детинско. А и той можеше да го изтълкува като знак, че я е грижа за него.

— Повечето от стаите ни за гости са заети, но мога да ти покажа общите части, ако те интересува.

— Интересува ме. Много.

Тя не можеше да разбере защо.

— Отново питам, Джонатан, защо си тук?

— Исках да те видя. Родителите ми ти изпращат поздравите си.

— И ти можеш да ги поздравиш от мое име. — Тя си пое въздух. Добре, каза си мислено, какво пък толкова. — Това е зоната на рецепцията.

— Не е просторна, но е уютна и с известен чар.

— Да, така смятаме.

— Това оригиналната тухлена зидария ли е?

Тя погледна към дългата, изложена на показ тухлена стена.

— Да, а това са стари фотографии, на които се вижда хотелът и главната улица.

— Мммхмм. Камината сигурно е много полезна през зимата.

Хоуп се бореше с негодуванието си срещу присъствието му тук, срещу това, че той коментираше нейното място.

— Да, любимо място на гостите е. Имаме отворена кухня — обясняваше тя, докато го водеше напред, и през цялото време си мислеше, че щеше да е хубаво да бе намерила пет минутки да освежи грима и прическата си. Въпрос на гордост. — Гостите са свободни да вземат каквото пожелаят.

Той огледа масивните железни свещници, уредите от неръждаема стомана, наситения цвят на гранитния плот.

— Разчитате на съвестта на хората?

— Безплатно е. Всички закуски и напитки са включени. Искаме гостите ни да се чувстват като у дома. Централното фоайе е насам.

Той спря за миг пред офиса й, отново й отправи многозначителната си усмивка.

— Спретнат и подреден както винаги. Липсата ти се усеща, Хоуп.

— Така ли?

— Много.

Хрумнаха й множество отговори, но никой не бе учтив. А тя бе твърдо решена да се държи любезно.

— Много се гордеем с настилката от плочки в целия хотел. Тук можеш да видиш красивото им подреждане във формата на килим под голямата маса. Цветните аранжименти са дело на местен специалист по декорация и са съобразени не само със сезона, но и със стила и атмосферата на всяка стая.

— Прекрасно, да, красив детайл. Аз…

— Както и дървената ламперия. — Продължи тя, заглушавайки думите му. Любезно. — Облицовката на старите арки. Семейство Монтгомъри проектират, реновират и обзавеждат хотела. Той е най-старата каменна постройка в Бунсборо и първоначално е бил странноприемница. Салонът, минава се оттук, някога е бил навес за файтони.

— Хоуп. — Той прокара пръст надолу по ръката й, преди тя да успее да се дръпне. — Нека те заведа на обяд след обиколката. Мина толкова много време.

Недостатъчно.

— Джонатан, на работа съм.

— Работодателите ти сигурно са предвидили разумна обедна почивка. Къде би препоръчала да отидем?

Нямаше нужда да придава допълнителна студенина на гласа си. Тонът й просто отразяваше чувствата й. Той очакваше от нея да се съгласи, осъзна тя. Нещо повече, очакваше тя да е очарована, поласкана, може би дори леко притеснена.

Беше безкрайно доволна да го разочарова във всяко отношение.

— Ако си гладен, можеш да отидеш във „Веста“, точно отсреща на улицата. Но аз нямам намерение да обядвам с теб. Може би е добре да видиш вътрешния двор, преди да ти покажа останалата част от долния етаж. — Отвори вратите на фоайето и пристъпи навън. — Прекрасно място, особено при хубаво време, където да поседнеш с едно питие.

— Гледката не е особено привлекателна — коментира той, като спря погледа си отвъд красивия зелен плет и паркинга, върху зелената сграда отсреща.

— Няма да е задълго. Тази сграда в момента се реновира от семейство Монтгомъри.

— Явно са заети хора. Поне седни за малко. Не бих отказал едно питие.

Гостоприемство, напомни си Хоуп. Независимо кой е насреща.

— Добре. Ще се върна след минутка.

Влезе обратно, постара се да отпусне стегнатата си челюст. Той можеше да препоръча хотела на много хора, напомни си тя. Гости и клиенти, които си търсят усамотено, добре поддържано и красиво подредено местенце.

Каквито и да бяха личните й чувства, не можеше да отрече, че Джонатан разбира от хотелиерство.

Щеше да изпълни задълженията си и да бъде учтива.

Сипа студен чай върху кубчетата лед в една чаша, прибави и чинийка с бисквити към таблата. И понеже бе въпрос на учтивост, сипа чаша чай и за себе си.

Когато излезе с подноса навън, го завари седнал на една от масите със слънчеви чадъри.

— Изненадана съм, че не водиш и съпругата си. Надявам се, че е добре. — Браво, поздрави се мислено Хоуп. Не се задави, докато го изричаше.

— Много добре, благодаря. Днес е на събрание в клуба, а после ще обикаля по магазините. Сигурно ти липсва Джорджтаун — магазините, нощният живот. Това го няма тук.

— Всъщност тук съм като у дома си. Много съм щастлива.

В усмивката му имаше лека нотка на съчувствие. Която ясно показваше, че той смята, че тя лъже, за да запази достойнството си.

Тя си представи как му показва среден пръст, за да я изтрие от лицето му. Но това не би било учтиво.

— Трудно е да се повярва, че жена с твоята амбиция, твоя вкус, може да се засели в малко провинциално градче. И да ръководи такъв малък хотел, който предлага нощувка и закуска, колкото и очарователен да е той, след като е била управител на „Уикъм“. Предполагам, че живееш тук, в самата сграда.

— Да, имам апартамент на третия етаж.

— Като се сетя за красивата ти къща в града… — Той поклати глава и отново демонстрира онази нотка на съчувствие. — Чувствам се донякъде отговорен за всички тези промени, през които премина. Връщайки се назад мислено, осъзнавам, че бих могъл — и е трябвало — да подходя по-деликатно.

Учтивостта си имаше граници. Тя достигна своите.

— Да не би да имаш предвид това, че спеше с мен, остави ме да си мисля, че имаме сериозна и моногамна връзка, а после обяви годежа си с друга жена? О, и ми каза за тази друга жена точно след като бяхме правили секс? — Отпи от чая си. — Да, в това отношение трябваше да действаш по-деликатно.

— Ако сме честни, никога не съм ти давал обещания.

— Не, но те се подразбираха, така че тълкуването си е лично мое. Приемам това.

Под сянката на чадъра тя се загледа в лицето му. Да, изглеждаше същия. Спокоен, изискан, уверен. Някога увереността му й се струваше много привлекателна. Сега я определи като надменност и това никак не й хареса.

— Затова ли дойде тук, Джонатан? За да си уредиш сметките с мен?

— За да изгладим нещата, надявам се. — В очите му грееше искреност, когато постави длан върху ръката й. — Не се разделихме като приятели, Хоуп, и това ме тревожи много.

— Не е нужно.

— Така е и съм тук, за да изгладя отношенията ни. И да ти предложа да се върнеш на мястото си. Баща ми е готов да ти направи много щедро предложение. Както казах, Хоуп, липсата ти се усеща.

Без да откъсва очи от него, тя издърпа ръката си.

— Имам си работа.

— Много щедро предложение — повтори Джонатан. — Да се върнеш там, където всички знаем, че ти е мястото. Бихме искали да уговорим среща в удобно за теб време, за да уточним детайлите. Можеш да се върнеш, Хоуп, в Джорджтаун, в „Уикъм“, обратно към живота си. И при мен.

Той отново сложи длан върху нейната, след като тя не каза нищо.

— Бракът ми е факт и ще си остане такъв. Но двамата с теб… липсва ми онова, което имахме заедно. Можем отново да го имаме. Ще се погрижа много добре за теб.

— Ще се погрижиш за мен. — Всяка дума се отрони от устните й като камък.

— Няма да ти липсва нищо.

Той продължи с типичната си самоувереност, която доказваше, че изобщо не я познава. И никога не я бе разбирал.

— Ще имаш работата, която те удовлетворява, и дом, какъвто сама си избереш. Има едно страхотно място на улица „Кю“, което знам, че много ще харесаш. Мисля, че е добре да заминем на кратка ваканция, преди да заемеш поста си, за да се опознаем отново, така да се каже. — Приведе се към нея в жест на интимност. — Беше една дълга година, Хоуп, и за двама ни. Ще те заведа където пожелаеш. Какво ще кажеш за една седмица в Париж?

— Седмица в Париж, къща в Джорджтаун. Предполагам, че ще ми осигуриш и прилична сума, за да я обзаведа, както и за да се подготвя, естествено, за завръщането си към „Уикъм“ — и към теб.

Той вдигна ръката й към устните си — жест, който някога много бе харесвала — и й се усмихна.

— Както казах, ще се погрижа добре за теб.

— А какво смята съпругата ти за твоето щедро предложение?

— Не се притеснявай за Шеридън. Ще бъдем дискретни и тя ще свикне.

Видя как той свива безразлично рамене и отхвърля брака си, обетите и съпружеската вярност с този небрежен жест.

— Не можеш да си щастлива тук, Хоуп. Аз ще се погрижа да си щастлива.

Тя замълча за миг, леко изненадана, че се сблъска с такава чудовищна обида. После се учуди също, че гласът й остана спокоен и равен, докато обидата впиваше острите си нокти в нея и я караше да крещи.

— Нека ти обясня нещо. Сама отговарям за щастието си. Нямам нужда от теб и от безумно обидното ти — за мен и за съпругата ти — предложение. Не ми е нужен баща ти, нито „Уикъм“. Имам свой живот. Да не би да смяташ, че съм захвърлила живота си само защото ме използва, а после ме изостави?

— Мисля, че се задоволяваш с по-малко, отколкото можеш да имаш, отколкото заслужаваш. Извинявам се искрено, че те нараних, но…

— Наранил си ме? Ти ме освободи. — Тя скочи на крака. Спокойният и равен тон беше дотук. — Ти ме разтърси адски грубо, гадно копеле, но ми даде достатъчно силен тласък, за да ме накараш да направя преоценка на живота си. Задоволявах се с малко в твое лице. Сега това е домът ми. — Тя вдигна ръка нагоре към верандата — стори й се, че за миг зърна фигурата на жена. — Дом, който обичам и с който мога да се гордея. Имам познати и приятели, които харесвам, и близки хора, които ценя високо. Да се върна при теб? При теб, след като имам…

Не би могла да каже какво я накара да го направи. Импулс, безумна ярост, гордост. Но видя Райдър да прекосява паркинга и реагира светкавично.

— Него. Райдър! — Втурна се под арката от глицинии, когато той спря и се намръщи насреща й. Хоуп предполагаше, че усмивката й граничи с лудостта. Нямаше значение. — Следвай примера ми за малко — измърмори тя, докато тичаше към него, — и ще съм ти задължена безкрайно.

— Какво…

Тя го прегърна здраво и притисна устни към неговите, докато Глупчо размахваше опашка и се опитваше да набута носа си между двамата, за да вземе участие във веселбата.

— Следвай ме — прошепна тя до устните му. — Моля те!

Не му оставяше голям избор, тъй като бе залепнала за него като втора кожа. Затова реши да я послуша. Стисна косата й и я последва.

Тя изгуби представа за конкретната цел. Той ухаеше на дървесина, беше вкусен като карамел. Горещ, разтопен карамел. Леко неуверено пристъпяща, тя се отдръпна назад.

— Само ме следвай.

— Не го ли направих?

— Райдър. — Хвана го за ръка и леко я стисна, докато се обръщаше. — Райдър Монтгомъри, искам да те запозная с Джонатан Уикъм. Семейството на Джонатан притежава хотела в Джорджтаун, където преди работех.

— О, да. — Ясно, сега разбираше. Добре, можеше да изиграе ролята без проблем. Обви ръка около талията й и усети как потреперва. — Как вървят нещата?

— Добре, благодаря. — Джонатан измери кучето с предпазлив поглед. — Хоуп ме разведе из хотела ви.

— Той е също толкова и неин. Вие загубихте, нали? Ние печелим.

— Явно. — Очите му се плъзнаха по работните дрехи на Райдър. — Виждам, че сам се занимавате със строителните работи.

— Точно така. Работим с ръцете си. — Каза го с усмивка и придърпа Хоуп по-близо. — Стая ли търсите?

— Не. — Раздразнението личеше в погледа на Джонатан, макар да се усмихваше сковано. — Просто дойдох да видя стара приятелка. Радвам се, че се видяхме отново, Хоуп. Ако си промениш мнението за предложението ми, знаеш как да се свържеш с мен.

— Няма. Предай поздравите ми на родителите си и на съпругата си.

— Монтгомъри — кимна той и тръгна към мерцедеса си.

Хоуп не свали усмивката от лицето си, докато той не потегли и не се отдалечи.

— О, господи. О, господи. — Дръпна се и хукна обратно към двора, започна да крачи наоколо. — Мили боже.

Райдър си помисли за „Веста“ — аромат на вкусна храна, щастливи деца, без проблеми и драма. Вдигна очи към небето и я последва към двора.