Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хотелът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfect Hope, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Нора Робъртс. От пръв поглед

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2013

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1194-3

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Майка му го подлудяваше. Ако измислеше още някакъв проект, преди да е завършил поне един от половин дузината, с които се бе нагърбил понастоящем, най-добре да си грабне кучето и да се пресели на Барбадос.

Можеше да си построи чудесна малка вила на брега. Знаеше как да го направи.

Райдър паркира пикапа си в двора зад хотела, който бе един от големите проекти. Слава богу, бе почти завършен, но не напълно, разбира се, защото винаги щеше да има и още нещичко. Паркингът бе общ за хотела и бъдещия — замислен от вечно планиращата нещо ново Джъстин Монтгомъри — приятен, привлекателен и в крак с последните новости фитнес център.

В момента сградата бе само една грозна, зелена и прогнила развалина с плосък покрив. И то само на външен вид. Вътрешността й към настоящия момент представляваше истински лабиринт от тесни стаички, наводнено мазе, стълбища като излезли от филм на ужасите и паднали тавани. Изобщо не му се мислеше за трагичното състояние на електрическата мрежа и водопровода, тъй като и бездруго направо щяха да изринат до основи цялата кочина.

Част от него искаше да се промъкне тайничко някоя нощ, подкарал огромен булдозер, и да срине цялата проклета сграда. Но здравият му разум надделяваше и трябваше да си признае, че обича предизвикателствата.

А това си го биваше.

И все пак, след като винаги изрядният Оуен му бе пратил съобщение, че вече са получили разрешение за ремонтните работи, поне можеха да започнат със събарянето вътре.

Райдър постоя за миг с грозноватото си и добродушно куче Глупчо, клекнало до него, докато Лейди Гага съблазнително пееше за изкушенията на славата. Тази мацка беше повече от странна, но пък определено имаше глас, отбеляза мислено Райдър.

Двамата с кучето гледаха изпитателно грозната зелена развалина. Обичаше да руши стари сгради. Събарянето на стени винаги му носеше удовлетворение. На това поне можеше да разчита. А и работата по преобразяването на това грозилище щеше да е интересна.

Фитнес център. Не разбираше хората, които се качваха на някаква машина, която не отиваше никъде. Защо просто не се захванеха с нещо продуктивно, което да ги изпоти? Спортна зала — да, можеше да си представи спортен салон с боксови круши, ринг и няколко прилично тежки щанги. Но „фитнес център“ му звучеше прекалено женски. Както и йога курсове и пилатес.

И жени в онези прилепнали спортни клинове, напомни си той. Да, имаше го и това. Също като събарянето на стени, кой би отказал подобна гледка?

Нямаше смисъл да го мисли толкова, отсече той. Вече бе решено.

Слезе от пикапа и Глупчо послушно скочи подире му.

Не можеше да разбере защо бе в такова мрачно настроение. Работата по пекарната бе на финалния етап — оставаха само боядисването и довършителните работи, ресторантът на Ейвъри „Мактий“ се движеше по график и той нямаше търпение да седне на висок стол край бара на новата й бирария и да изпие една халба бира.

Почти бе приключил с ремонта на кухнята за един клиент, а Оуен довършваше вградените шкафове за друга поръчка. Много работа бе за предпочитане пред липсата на такава. Можеше да си построи вила на брега в Барбадос, когато остарее.

И все пак беше напрегнат и неспокоен, а не можеше да определи точната причина. Докато не погледна към хотела.

Хоуп Бомон. Да, тя определено можеше да го напрегне.

Работеше добре, това бе безспорно. Фактът, че бе педантична, маниакално организирана и държеше да изпипа всичко до последния детайл, не го притесняваше особено. Бе живял и работил с подобен тип през целия си живот в лицето на брат си Оуен.

Откакто се бяха целунали в навечерието на Нова година, нещо бе влязло под кожата му и от време на време го човъркаше.

Беше просто инцидент, каза си той. Импулсивна постъпка. Не възнамеряваше да се повтаря.

Но му се щеше тя да е пълничка и невзрачна женица на средна възраст с няколко внуци и влечение към плетивата.

— Някой ден може и да стане такава — измърмори той на Глупчо, който послушно тупна с опашка.

Сви рамене, тръгна и прекоси улицата, за да отвори вратите на бъдещия ресторант и бирария „Мактий“ за работниците си.

Харесваше това място, особено сега, когато бяха съединили отново двете сгради, като бяха отворили голям портал в стената, така че посетителите на ресторанта и бара, както и персоналът, да могат да се движат спокойно от едното помещение към другото.

Ейвъри знаеше какво иска и как да го постигне, затова бе убеден, че „Мактий“ ще се превърне в чудесно място за хапване и пийване, както и за срещи с приятели, ако човек бе в подходящото настроение. Изискано място за хапване за възрастни, както го наричаше тя, в контраст с непринудената семейна обстановка на „Веста“.

Той обичаше „Веста“ — обожаваше голямата им пица с всички добавки, но след като Ейвъри месеци наред изпробваше върху тях новите си рецепти, предполагаше, че ще може да преглътне някоя и друга вечеря в новото й заведение.

Отиде до портала и огледа пространството за бара. Имаше още много работа, реши той, но можеше да си го представи завършен, с дългия барплот, който заедно с братята му щяха да направят на място. Тъмно дърво, наситени цветове, тухлени стени. И многото кранчета за наливна бира.

Да, никак нямаше да е зле да поседне тук и да вдигне халба, доволен от отлично свършената работа. Когато стане готово. Чу гласове и се върна до портала.

След като работниците се заеха със задачите си, той се запъти към пекарната, за да провери как вървят нещата. Ако имаше избор, би предпочел да си сложи колана с инструментите и да се заеме с истинска работа.

Но имаше насрочена сутрешна среща на новия обект и вече закъсняваше.

Заобиколи откъм задния вход и забеляза пикапите и на двамата си братя на паркинга. Предполагаше, че Оуен е взел кафе и понички, освен разрешението за ремонта. Човек можеше да разчита на Оуен както за ежедневните неща, така и в случай на ядрена авария.

Замисли се и за Бекет, женен за красавицата Клеър, мигновено превърнал се в баща на трима синове, а сега очакваше и близнаци.

Господи, близнаци!

Но пък може би близнаците щяха да разсеят майка му от мисли за нов проект. Едва ли.

Влезе през отворената врата откъм улица „Сейнт Пол“ и усети аромата на кафе.

Да, на Оуен можеше да се разчита.

Грабна единствената останала картонена чаша, върху която имаше буквата „Р“, отбелязана с маркер от педантичния му брат. Отпи голяма глътка още докато отваряше кутията с понички.

Опашката на кучето му мигновено затупа по пода.

Дочу гласовете на братята си някъде из лабиринта от стаи, но взе кафето си и след като метна голямо парче от поничката си с конфитюр на Глупчо, отиде до архитектурните планове, разгънати върху импровизирана маса от шперплат върху дървени магарета.

Беше ги виждал и преди, естествено, но пак остана впечатлен. Проектът отговаряше на всички изисквания на майка им и дори ги надхвърляше. Да, помисли си той сега, по-добре, отколкото да изравнят мястото със земята. По-добре да съборят онова, което се нуждаеше от събаряне, и да надграждат върху онова, което е стабилно.

На Райдър не му приличаше на спортна зала — поне не и такава с боксови круши и пропити от пот съблекални, каквато той самият би посещавал, но пък беше същинска прелест.

И отваряше толкова работа и допълнителни усложнения, че да го накара да проклина името на Бекет седмици и месеци наред. Вероятно дори и години.

И все пак…

Повдигането на покрива и превръщането му в заострен такъв бе практично, освен че бе естетически издържано. Премахването на терасата с плосък покрив откъм страната на паркинга и превръщането й във веранда също бе много разумно. Имаше и достатъчно стъкло за осигуряването на светлина през новите прозорци и врати. Нямаше спор, че сградата се нуждаеше от тях, макар това да означаваше да разбиват циментови стени.

Модерни съблекални с парни бани и сауни. Практично настроеният му мозък се възмущаваше, но пък трябваше да си признае, че и той понякога обичаше да постои в парната баня.

Изяде поничката си, като подхвърляше парченца и на тропащия с опашка Глупчо, докато внимателно разглеждаше чертежите за първия етаж, за втория, както и техническите параметри.

Истинска прелест, помисли си той. Бекет имаше талант и въображение, макар неминуемо част от вдъхновените му проекти да докарваха големи главоболия от гледна точка на практическото изпълнение.

Прокара поничката с кафе, тъкмо когато братята му се измъкнаха от лабиринта.

— Разрешително за ремонта.

— Дадено — обади се Оуен. — Добро утро и на теб.

Слънчевите му очила бяха затъкнати върху безукорно бялата му тениска. Тъй като Бекет бе планирал и той да участва в събарянето на стени, бялото нямаше да остане такова задълго.

— Изгладени ли са джинсите ти?

— Не. — Ясните сини очи на Оуен за миг се отклониха към поничките и той разчупи една на две половини. — Просто са чисти. Имам няколко срещи по-късно.

— Аха. Здрасти, татенце.

Бекет се ухили и прокара пръсти през гъстата си кестенява коса.

— Момчетата искат да ги кръстим Логън и Люк.

— Върколака и Скайуокър. — Развеселен, Райдър се замисли. — Съчетание между „Ексмен“ и „Междузвездни войни“. Интересно.

— Харесва ми. Клеър отначало се разсмя, но после идеята сякаш й допадна. Имената са хубави.

— Достатъчно хубави са за Върколака и Скайуокър.

— Мисля, че ще се спрем на тях, което е супер. Но ушите ми още бучат. Нали се сещате — както става след голяма експлозия.

— Две е само с едно повече от едно — изтъкна Оуен. — Всичко опира до планиране и подреждане на графика.

— Говориш, все едно имаш огромен опит с хлапетии — изсумтя с пренебрежение Райдър.

— Всичко зависи от планирането и графика — възрази му Оуен. — И като стана дума, да видим плана и графика. — Измъкна телефона от колана си.

Райдър реши да си вземе още една поничка и да се остави захарта да му помогне да преглътне купищата детайли. Проверки, разрешителни, поръчки за материали и доставки, груб строеж, довършителни щрихи, работа в цеха, на обекта.

Той също бе подредил всичко това в ума си, само че едва ли толкова спретнато и педантично, колкото Оуен. Но знаеше какво трябва да се направи и кога, на кои работници да възложи определена задача и колко дълго трябва да отнеме даден етап. Както вътре, така и отвън — вземайки предвид капризите на строителните работи.

— Мама оглежда различни уреди — вметна Бекет, когато Оуен спря да говори за миг. — Нали се сещате, бягащи пътечки и кростренажори, и всякакви такива.

— Сега няма да мисля за това. — Райдър се озърна наоколо. Скапани стени, помисли си той, прогнили подове. Всичко беше пред разпад. Кростренажорите, гиричките и тъпите постелки за йога бяха адски далеч във времето.

— Може би не е зле да помислим за паркинга.

Сега Райдър присви очи към Оуен.

— Какво за паркинга?

— След като вече целият е наш, вместо да го закърпваме, можем да го изтърбушим, подравним, да го дренираме и да сложим нова настилка.

— По дяволите. — Искаше му се да възрази заради принципа, но имаха нужда от проклетите дренажи. — Добре. Но точно сега няма да мисля и за това.

— За какво толкова пък мислиш?

Вместо да отговори, Райдър просто излезе.

— Дали не е по-кисел от обичайното? — запита се Оуен.

— Трудно е да се каже. — Бекет отново погледна към чертежите. — Няма да е никак лесно — най-вече за него — но ще се получи.

— Най-грозната сграда в града.

— Да, определено печели наградата. Хубавото е, че каквото и да направим с нея, все ще е по-добре. Веднага щом контейнерите за строителни отпадъци пристигнат, можем да…

Замлъкна, когато видя Райдър да влиза с огромен чук и железен лост.

— Вземете си сами инструменти — каза им той и след като остави лоста настрани, избра напосоки една от стените. Замахна здраво. Силният и безспорно удовлетворяващ удар накара парченца гипс да полетят навсякъде.

— Контейнерите… — подхвана Оуен.

— … са на път, нали? — Райдър вложи цялата си сила в удара и отново замахна. — Според заветните писания в свещения ти график.

— Трябва да повикаме някои от работниците — замислено отбеляза Бекет.

— И защо само те да се забавляват? — Когато огромният чук отново се издигна във въздуха, Глупчо се затътри под едно от дървените магарета да подремне.

— Има право. — Бекет погледна Оуен, който му отвърна с вдигнати рамене и широка усмивка. — Трябва да почнем от втория етаж.

— Тази стена не е носеща. — Още два удара и Райдър превърна рехавата вътрешна стена в развалина. — Но, да. — Облегна се на чука и се ухили на братята си. — Да изтърбушим тази грозотия.

 

 

След като няколко дни бе слушала удари и трополене, любопитството на Хоуп надделя. Тъй като Каролий бе на работното си място — младоженците бяха тук вече четвърти ден след сватбената им нощ — тя прекоси паркинга, за да надникне в най-новия проект на семейство Монтгомъри. Имаше си основателна причина да ги потърси, но си признаваше, че основният й мотив бе любопитството.

Бе чула достатъчно разтърсващи удари през целия ден, а всеки път, щом надникнеше през прозореца, зърваше някой прашен работник да мъкне строителни отпадъци към огромния зелен контейнер.

От съобщението на Ейвъри в телефона си знаеше, че са започнали с ремонта на бъдещия фитнес център.

Искаше сама да види какво става.

Оглушителните удари станаха по-силни с приближаването й, а чу и неочаквано силен мъжки смях през отворените прозорци. Придружен от рок музика с пронизително китарно соло.

Запъти се към страничния вход — или каквото бе останало от него — и надникна вътре.

Очите й се разшириха.

Никога не бе влизала в сградата, но бе надничала през прозорците и бе почти сигурна, че преди вътре имаше стени и тавани.

Сега бе останал само скелет, както и оплетените жици на инсталацията и огромно количество сив прахоляк.

Вече по-предпазливо, понеже ударите, трополенето и стъргането сякаш разклащаха цялата конструкция, тя заобиколи към предната част.

Вратата бе отворена. За проветрение може би, зачуди се тя. Кой знае?

Друга врата, която някога бе водила към апартаментите на втория етаж, също беше отворена. Музика, мъжки гласове и удари на чукове отекваха от горе.

Тя погледна замислено тесните стълби и прашните парапети и се заслуша в шума. Не беше чак толкова любопитна, отсече тя, след което се оттегли.

Докато заобикаляше отново към задния вход, двама мъже — покрити със сив прахоляк и напълно скрити от предпазните си очила, работни ръкавици и мръсни лица, измъкнаха поредния чувал с остатъци от някаква стена. Метнаха го в контейнера, където пльосна с приглушено тупване.

— Извинете — обади се тя.

Позна Райдър по начина, по който извърна глава и застана накриво.

Той вдигна очилата си и й отправи един от обичайните си погледи, изпълнен с леко раздразнение и нетърпение.

— Не е зле да стоиш настрани.

— Виждам. Изглежда, сте решили да изтърбушите цялата сграда отвътре.

— Горе-долу. Трябва да стоиш далеч.

— Да, вече ми каза.

— Искаш ли нещо?

— Всъщност, да. Имам проблем с някои от лампите — стенните аплици. Мислех си, че ако електротехникът е тук, би могъл…

— Тръгна си. — Райдър рязко кимна с глава на помощника си, за да го прати да върви, после свали предпазните си очила.

Сега й заприлича на миеща се мечка, само че с обратно оцветяване, каза си Хоуп и не можа да сдържи усмивката си.

— Явно е мръсна работа.

— И то доста — отвърна Райдър. — Какъв е проблемът?

— Не искат да светят. Само…

— Смени ли крушките?

Тя само го зяпна.

— Боже, защо не се сетих за това?

— Добре. Някой ще мине да провери. Това ли е всичко?

— Засега.

Той й кимна, провря се през отвора и изчезна.

— Много благодаря — измърмори Хоуп на празното пространство и се върна в хотела.

Обикновено настроението й се оправяше само като влезеше вътре. Заради начина, по който изглеждаше, по който миришеше — особено сега, когато шоколадовите курабийки на Каролий сладко ухаеха. Но този път закрачи направо към кухнята адски раздразнена.

— Какъв му е проблемът на този човек?

Каролий, с лице зачервено от печенето, пъхна нова тава курабийки във вградената фурна.

— Кой човек, скъпа?

— Райдър Монтгомъри. Да не би кредото му да са грубите обноски?

— Може да е малко рязък, особено когато работи. Което, предполагам, е през повечето време. Какво е направил?

— Нищо. Държа се както обикновено. Нали знаеш, че онези аплици все изгарят или не искат да светнат? Отидох да му кажа — или поне на някого от тях, и попаднах на него. Направо ме попита дали съм сменила крушките. На идиотка ли приличам?

Каролий се усмихна и й подаде курабийка.

— Не, но веднъж една от наемателките им наистина се оплакала, че има проблем, и когато Рай отишъл, се оказало, че е изгоряла крушката. Жената, която, предполагам, е била идиотка, била крайно учудена, че трябва да смени крушката.

— Хмм. — Хоуп захапа курабийката. — И все пак.

— Е, какво става отсреща?

— Рушат, събарят и се смеят като луди.

— Груб строеж. Забавно е.

— Предполагам. Не знаех, че ще съборят всичко, освен външните стени. Не е голяма загуба, просто не бях разбрала. — Сега леко се притесни как шумът ще се отрази на гостите й.

— Трябва да видиш плановете. Хвърлих им едно око. Ще стане страхотно.

— Не се и съмнявам. Работят много добре.

— Джъстин вече е започнала да избира лампи и мивки. Курабийката и Каролий повдигнаха настроението на Хоуп.

— Сигурно е на седмото небе.

— Спряла се е на модерна и лъскава визия. Много хром каза. Ще бъде издържано в един стил, нали разбираш, не различни варианти като тук, но все пак има много неща, които трябва да се съобразят. Ще бъде забавно да видим как всичко се подрежда.

— Така е. — Наистина щеше да е хубаво, осъзна тя. Не бе присъствала на реновирането на хотела от самото начало. Сега имаше шанс да види друга сграда, преобразена от начало до край. — Ще отхвърля малко работа преди настаняването на гостите.

— Аз ще отскоча до пазара, когато курабийките са готови. Искаш ли да добавиш нещо към списъка?

— Мисля, че всичко е в него. Благодаря, Каролий.

— Обичам си работата.

Както и аз, помисли си Хоуп, когато се настани в офиса си. Един кисел Монтгомъри не можеше да промени това.

Провери си електронната поща, усмихна се на благодарственото писмо от доволен гост, отбеляза си, че трябва да изпълни молбата на бъдещ гост, който искаше бутилка шампанско, с която да изненада родителите си при посещението им.

Погледна резервациите — хотелът щеше да е пълен за уикенда — прегледа и личния си график.

Когато пристигна цветарят, тя качи свежите букети на горния етаж в стаята „Титания и Оберон“. Макар вече да го бе направила, отново огледа за последен път стаята, за да се увери, че всичко е идеално за новите гости.

По силата на навика и рутината влезе в библиотеката, провери лампите — всекидневният й график включваше и проверка на всички лампи и полилеи, за да види дали няма изгорели крушки. Много ви благодаря, господин Райдър Монтгомъри. Използвайки телефона си, тя си изпрати имейл, когато попадна на изгоряла крушка, като добави и напомняне да качи допълнителни таблетки за кафемашината в библиотеката.

Продължи надолу, за да огледа внимателно и фоайето, салона, трапезарията. После зави към кухнята и се наложи да прехапе устни, за да не извика стреснато, когато забеляза Райдър до плота да си похапва курабийки.

— Не те чух да влизаш. — Как така се движеше безшумно с тези огромни и тежки ботуши?

— Тъкмо дойдох. Вкусни курабийки.

— Каролий току-що ги опече. Сигурно е на пазара.

— Добре.

Той просто си стоеше там, похапваше курабийка и я гледаше, а кучето клечеше в краката му. Доволното му изражение я накара да заключи, че то също е похапнало от сладките.

Мъжът се бе поизмил — горе-долу. Поне не бе домъкнал със себе си прахоляка от строителния обект.

— Добре. Има един на втория етаж и един на третия. — Тя се извърна, предполагайки, че той ще я последва.

— Има ли някого тук в момента?

— Имаме настанени гости в „Уесли и Лютиче“, но са навън, а скоро ще пристигнат и гостите за „Титания и Оберон“. Ето, сега свети. — Тя посочи към втория аплик на стената, когато се качиха по стълбите. — Преди малко бях тук и не светеше.

— Аха.

— Виж, питай Каролий, ако не ми вярваш.

— Не съм казал, че не ти вярвам.

— Държиш се така, сякаш не ми вярваш. — Леко ядосана, тя се качи нагоре към третия етаж. — Виж! Не свети, както сам можеш да се увериш.

— Да, виждам. — Той отиде, вдигна глобуса и разви крушката. — Имаш ли нова?

— Държа няколко в апартамента си, но не е от това.

Извади ключа си и отвори вратата на апартамента си. Райдър я спря с ръка, преди да се тръшне в лицето му.

Стоеше на разстояние от нея, но все пак нали беше тук. Затова сега бутна вратата и надникна вътре.

Спретнато и подредено, както навсякъде другаде. И ухаеше приятно — както навсякъде наоколо. Никакъв безпорядък. Нямаше и много момичешки дреболии, което напълно отговаряше на очакванията му. Върху дивана имаше доста възглавнички, но не познаваше много жени, които да не отрупат дивана и леглото си с възглавнички. Ярки цветове, няколко цветя в саксии, дебели свещи.

Тя изскочи откъм кухнята си и спря рязко, което му подсказа, че отново я е стреснал. После му подаде новата крушка.

Той се отдалечи по коридора, зави я на мястото й. Тя грейна ярко.

— Не е от крушката — настоя Хоуп. — Сложих нова тази сутрин.

— Добре.

Глупчо седеше до краката на Райдър, вперил поглед във вратата на „Мансардата“. Размахваше опашка.

— Не ми повтаряй „добре“. Казвам ти, не е… Виж! — В гласа й се промъкна тържествуваща нотка, когато лампата отново угасна. — Пак го направи. Сигурно има някакво късо съединение или нещо не е наред с връзките на инсталацията.

— Не.

— Как така „не“? Нали сам го видя. — Докато говореше, вратата към „Мансардата“ се открехна плавно.

Хоуп едва й обърна внимание. И тогава й просветна. Усещаше уханието на орлови нокти, естествено, но беше свикнала с него.

— Защо ще си играе с лампите?

— Откъде да знам? — Райдър вдигна рамене и пъхна палци в предните джобове на джинсите си. — Може да й е скучно. Все пак е мъртва от известно време. Или пък ти е ядосана за нещо.

— Не е. Няма причина. — Хоуп понечи да затвори вратата на „Мансардата“, но вместо това я отвори по-широко. — Тече вода.

Изтича бързо през малкото коридорче към голямата и изискана баня. Водата течеше в двете мивки на плота, както и в голямата вана с масажни струи, и от душа със специалния панел за хидромасаж.

— О, за бога!

— Често ли се случва?

— За първи път. Хайде, стига, Лизи — измърмори тя, докато спираше кранчетата на мивките. — Ще дойдат гости.

Райдър отвори стъклената врата, спря душа, както и масажните струи.

— Заела съм се с проучването. — Вече доста нетърпеливо, Хоуп спря водата във ваната. — Знам, че и Оуен го търси, но не е толкова лесно да се намери някой на име Били, който е живял, както предполагаме, през деветнадесети век.

— Нищо не мога да направя, ако твоят призрак е решил да се прави на интересен. — Райдър избърса мократа си ръка в джинсите.

— Тя не е мой призрак. Сградата е ваша.

— Твоя прародителка е. — С обичайното си свиване на раменете той излезе и отиде до вратата на апартамента. Опита да завърти бравата, извърна глава назад. — Защо не кажеш на тази твоя прапралеля да престане?

— Какво да престане?

Той отново разтърси бравата.

— Това е просто… — Тя го избута настрани и сама хвана дръжката на вратата. — Това е нелепо. — Вече изгубила всякакво търпение, Хоуп продължи да разтърсва дръжката. После вдигна ръце и ядно я посочи с пръст. — Направи нещо!

— Какво например?

— Свали бравата или цялата врата.

— С какво?

Тя се намръщи и сведе очи.

— Нямаш ли инструменти? Защо не си носиш инструментите? Ти винаги си с тях.

— Дойдох заради една крушка.

Ядът й бе примесен с лек привкус на паника.

Не беше крушката. Казах ти, че не е тя. Какво правиш?

— Ще поседна за минутка.

— Не!

Тя почти изкрещя, при което Глупчо се затътри към ъгъла и се сви там. Далеч от огневата линия.

— Да не си посмял да седнеш на онзи стол. Не си чист.

— О, за бога. — Но заобиколи стола и отвори прозореца. След което се замисли дали е разумно да опита да излезе на покрива.

— Недей да се качваш там! Какво ще правя, ако паднеш?

— Ще се обадиш на Спешна помощ.

— Не. Сериозно, Райдър. Обади се на някого от братята си или на пожарната, или…

— Няма да се обаждам на пожарната само защото проклетата врата не иска да се отвори.

Тя вдигна ръце, пое си въздух. После сама поседна.

— Просто ще се успокоя.

— Добро начало.

— Няма нужда да се ядосваш на мен. — Тя прокара пръсти в косата си — и да, тази средна дължина определено я дразнеше. — Не аз заключих вратата.

— Да се ядосвам ли? — Усмивката му можеше да се определи като самодоволна или подигравателна, както и като смесица от двете. — Аз ли съм раздразнителен?

— Направо можеш да преподаваш уроци по раздразнителност. Не ме харесваш и аз се старая да стоя настрани от теб, доколкото е възможно. Но все пак съм управител на този хотел и го ръководя прекрасно. Пътищата ни се пресичат понякога. Можеш поне да се преструваш на любезен.

Сега той се облегна на вратата.

— Не се преструвам на никакъв, а и кой е казал, че не те харесвам?

— Ти. Всеки път ми се дразниш.

— Може би така реагирам на високомерието.

— Високомерие! — Искрено засегната, тя го изгледа с ококорени очи. — Аз не съм високомерна.

— Владееш изкуството до съвършенство. Но това е твоят стил. — Той се отдалечи и отново погледна през прозореца.

— Държиш се грубо с мен от първия миг, в който те срещнах. Точно в тази стая, преди още да се превърне в такава.

Тя си спомняше мига отлично, замайването, мощната вълна, надигнала се в тялото й, светлината, която сякаш бе избухнала около него.

Не искаше да мисли за това.

Раздразнен, той се обърна.

— Може да е било заради това, че ме погледна така, сякаш съм те ударил през лицето.

— Не съм. Беше само моментно… не знам какво.

— Вероятно защото тичаш наоколо на кокили.

— Сериозно? Сега пък критикуваш обувките ми?

— Само отбелязвам.

Тя издаде гърлен звук, който му напомни на дива котка, скочи и заблъска по вратата.

— Отвори проклетата врата!

— Ще я отвори, когато поиска. Така само ще се нараниш.

— Не ми казвай какво да правя. — Не би могла да каже защо практичният му подход към ситуацията само разпали още повече яда й и засили паниката. — Ти… ти дори не ме наричаш по име. Сякаш не го знаеш.

— Знам го. Престани да тропаш по вратата, Хоуп. Видя ли, знам името ти. Престани!

Той се пресегна и покри юмруците й с дланите си.

И тя отново го усети, онова силно привличане и странното замайване. Внимателно се подпря на вратата и извърна глава, за да го погледне.

Близо един до друг, както бяха на Нова година. Достатъчно близо, за да забележи златистите точици, изпъстрили зелените му очи. Достатъчно близо, за да види страстта и загрижеността в тях.

Не си и помисли да се наведе към него, но тялото й го стори. За да го спре, тя опря длан в гърдите му. Дали сърцето му не биеше малко по-учестено? Каза си, че е точно така. Или поне се надяваше, за да не е само нейното.

— Тя затвори Оуен и Ейвъри в „Елизабет и Дарси“ — спомни си Хоуп. — Искаше те да… — Да се целунат. Да се открият един друг. — Тя е романтичка.

Райдър отстъпи назад и мигът отмина.

— Точно сега е крайно досадна.

Прозорецът, който бе отворил, се затвори сам.

— Бих казала, че ни дава знак. — Вече по-спокойна, по-уверена, след като той изглеждаше объркан, Хоуп отметна коса. — О, за бога, Райдър, просто ме целуни. Няма да те заболи, а после тя ще ни пусне.

— Може пък да не ми харесва жените — мъртви или живи — да ме манипулират.

— Повярвай ми, целувката с теб няма да е най-вълнуващият миг от деня ми, но гостите ми ще пристигнат всеки момент. Или… — Тя извади телефона си. — Ще се обадя на Оуен.

— Няма да се обаждаш на Оуен.

Беше го хванала натясно. Да извика някого от братята му да ги измъкне оттук? Беше унизително. Да я целуне, щеше да е по-малкото зло, пресметна тя. Развеселена, Хоуп му се усмихна.

— Можеш да затвориш очи и да мислиш за родината.

— Много смешно. — Той пристъпи към нея и опря длани от двете страни на главата й. — Само защото вече изгубих достатъчно време и искам да изпия една студена бира.

— Чудесно.

Той се наведе, остана за миг само на един дъх разстояние от устните й.

Не мисли, нареди си тя. Не реагирай. Това не означава нищо.

Нищо.

Усети експлозия от топлина и светлина, както и мощна вълна, която се надигна сякаш от петите й чак до главата й. Не я докосна, освен допира на устните им, а тя си наложи да свие ръце в юмруци встрани от тялото си, за да не се пресегне към него. Да го сграбчи и да го повлече към себе си.

Отдаде се на чувствата си, не можеше да им устои, докато целувката се задълбочаваше.

Той бе имал намерение просто да допре устни до нейните. Като с приятел, с леля или с някоя пухкава жена на средна възраст с няколко внуци.

Но потъна в целувката прекалено дълбоко. Вкусът й, уханието й, усещането на устните й, които се разтапяха под неговите.

Не беше сладостно, нито остро, а някаква вълнуваща смесица от двете. Нещо уникално и присъщо само на Хоуп.

Това — тя — го развълнува повече, отколкото бе редно. Повече, отколкото би искал.

Да се дръпне от нея, му костваше страхотно усилие.

Загледа се в нея за миг. После тя издиша внимателно, отпусна свития си юмрук и опита да завърти дръжката.

— Ето. — Отвори вратата. — Получи се.

— Размърдай се, преди да си е променила решението.

Щом се озоваха в коридора, той веднага отиде до ярко грейналата лампа, вдигна глобуса от пода и го нагласи.

— Готово. — Остана на мястото си и я изгледа замислено.

Тя понечи да каже нещо, но звънецът на входната врата се обади.

— Гостите ми са тук. Трябва да…

— Ще изляза отзад.

Тя кимна, забърза надолу.

Той се заслуша в потракването на токчетата й по дървения под, пое си дълбоко въздух.

— Не ми погаждай този номер втори път — каза той. Сподирен от вярното си куче, Райдър закрачи по коридора, далеч от уханието на орлови нокти и от Хоуп.