Оливия Паркър
Брачен капан (9)

9

„Един джентълмен използва библиотеката единствено за образователни цели.“

Ротбъри вдиша познатия, леко подправен с лимонов аромат въздух, носещ се около него. Запази мълчание, като пренебрегна предчувствието, което звънна у него и вместо това се ослуша за звук от стъпки.

Който и да беше влязъл в стаята, определено бе млада жена. Би заложил един от първокласните си арабски коне на това, но не беше Корделия. Тя непрестанно ухаеше натрапчиво на рози, което му допадаше в началото на тяхната кратка любовна афера, но сега само му напомняше, че жената, с която го свързва, е също толкова лепкава и с бодли, като самото цвете.

Но този аромат — вдиша дълбоко, когато го обгърна — извикваше у него задоволство, което само по себе си беше чудо, като се имаше предвид, че единственото му желание в настоящия момент беше да се освободи, да намери лейди Гилтън и да извие изящното й вратле.

— Кой е там? — настоя Ротбъри, гласът му бе твърд, но тих. Отново задърпа усуканата коприна, която държеше китките му една до друга зад гърба му и забеляза, че най-накрая бе започнала да се разпаря. — Хайде сега — каза с тон, който използваше върху плашливи коне. — Кажи кой си.

Тишина, с изключение на тихото шумолене на фусти. Тя се приближаваше, можеше да го усети, да го чуе. Въздухът се промени, а сетивата му подсказваха, че сега жената стои пред него.

И трепереше, можеше да го чуе в дъха й, почти го почувства да трепти срещу кожата си.

Кой, по дяволите, беше в стаята и защо не искаше да се разкрие?

Вбесен и с нарастващо нетърпение, Ротбъри стисна ръце в юмруци и коприната тихо се скъса. След минута щеше да бъде свободен.

Пред него се разля топлина. Имаше ясно доловимото усещане, че жената се колебае. Постара се да остане почти неподвижен докато разкъсва плата.

Бузата му потрепна, когато кичур коса погъделичка кожата му.

Нейната коса. Явно се беше навела към него.

Устните му се разделиха, но преди да успее да оформи и една сричка, плътно стиснатите й устни се притиснаха към неговите.

По всичко личеше, че го бе целунала намръщена статуя.

Която и да беше тази неопитна жена, тя се отдръпна преди тялото му да реши дали би искал или не да задълбочи целувката.

В този момент, една от ръцете му най-накрая се изплъзна от разкъсаната коприна. Жената ахна. Той бързо освободи и другата си ръка, като първата му мисъл бе да се отърве от стегнатата превръзка на очите си. Но не искаше да поеме риска тя да се измъкне, преди да успее да я свали.

Така че, вместо това се протегна сляпо към нея. Не откри нищо, освен въздух.

Тя се измъкваше.

Без да има време да реагира, Ротбъри се изправи и раздвижи схванатите си рамене. После се втурна към звука на отдалечаващите се стъпки… и в същия момент удари коляното си в ръба на една маса. Изрева от болка.

Странно, но жената в стаята изстена съчувствено. Всъщност прозвуча така, сякаш се разкъсва между решението да продължи лудото си бягство или да протича обратно, за да му помогне.

За нейно съжаление обаче, звукът на гласа й му подсказа точното й местонахождение спрямо него. Той я намери, сграбчи я за талията и я придърпа плътно към себе си.

— Оууу. — Шарлот не можеше да повярва на късмета си. Или по-скоро на липсата му.

Изпищя и се завъртя в ръцете му. Очевидно лорд Ротбъри искаше тя да стои мирно, за да може да махне превръзката от очите си и да разбере кой имаше нахалството да го целуне, но младата жена нямаше намерение да му позволи тази възможност. Заизвива се колебливо, с надеждата, че резките й движения ще го накарат да използва и двете си ръце, за да я усмири.

Стана ясно обаче, докато буташе стената, която представляваха твърдите му, голи гърди, че той е също толкова решен да постигне своето и се нуждаеше само от едната си ръка, за да я държи здраво до себе си. Тя се извиваше и бореше с него, а той стоеше напълно неподвижен, като хватката му около кръста й бе като кадифени окови.

Все пак младата жена успя да отблъсне лакътя му точно преди той да вдигне превръзката нагоре.

— По дяволите, жено! Стой мирно!

— Пусни ме! — заповяда тя през зъби.

Насред боричкането им, краката на Шарлот се заплетоха в част от чаршафа, с който бе покрита масата, в която графът удари коляното си. Тя падна назад и за щастие пискюлената възглавница, която бе изритала от пътя си по-рано, омекоти удара.

Ротбъри я последва на пода — не защото бе загубил равновесие, подозираше момичето, а заради простия факт, че нямаше намерение да я остави да се измъкне.

Оплетена в чаршафи и възглавници, Шарлот запълзя назад по гръб, като използваше лактите и петите си. Но графът беше прекалено бърз — дори с превръзката, стояща все още на мястото си.

— О, не, няма да стане — каза той с мрачно задоволство. Запълзя внимателно към нея, като дебнеща пантера, разрошените му тъмноруси кичури се бяха освободили напълно и падаха върху лицето му. — Няма да ходиш никъде, докато не разбера коя си.

Мускулите на гърдите му играеха при всяко негово движение. За секунда Шарлот се почувства парализирана от възхита. Той беше хипнотизиращ. След кратко колебание й се наложи да си напомни да продължи да се движи назад, макар че една порочна част от нея не искаше нищо повече от това, да го изчака да я хване.

Голямата му ръка безпогрешно сграбчи глезена й, за да й попречи да избяга, докато с другата се опита да вдигне парчето плат от очите си.

Тя напразно се помъчи да се освободи, като тръскаше пленения си глезен, но нежната хватка на Ротбъри бе непоколебима.

Каква глупачка бе да си помисли, че той е безпомощен! Инстинктите й я подтикнаха да смени действията си. Тя го ритна по рамото с петата на свободния си крак.

Мъжът изсумтя от болка.

— Защо, ти малка…

И тогава, с едно бързо и премерено движение, Ротбъри се хвърли напред, и покри тялото й със своето.

За секунда дъхът й заседна в гърдите и тя мигновено се оказа неподвижна под тежестта му. Топлото му, твърдо бедро бе разположено тежко между нейните.

Задиша с усилие от напрежението и срамна вълна от топлина се разпали дълбоко в корема й. Без усилие той събра китките й и ги задържа над главата й само с едната си ръка, докато с дългите, аристократични пръсти на другата очерта ефирна пътечка по бузата й.

— Коя си ти? — прошепна Ротбъри.

Дъхът й секна при експлозията от чувства и мисли, която отекна в нея. Той изглеждаше толкова властен над нея, толкова красив, сякаш бе създаден, само за да прелъстява. Нито една от порочните й мечти не я беше подготвила за множеството усещания, които възпламени у нея само с върха на пръстите си върху лицето й.

Със закъснение тя осъзна, че тялото й отказва да слуша разума й. Беше престанала да се извива. В действителност бе започнала да се наслаждава на опияняващото чувство на високото му, мускулесто тяло върху нейното. Топлите му, голи гърди се притискаха към корсажа й, а твърдото му бедро бе поставено плътно срещу слабините й.

Очите й се спуснаха към устата му, която беше леко притворена, разкривайки прави, бели зъби. Трябваше само да извие врата си и устните й щяха да се съединят с неговите.

Тя потрепна, изненадана и засрамена от начина, по който тялото й реагираше на него. Трябваше да избяга преди той да открие самоличността й.

Но разумът й се двоумеше между това, което беше правилно и това, което й носеше прекрасни усещания. В крайна сметка, годините мрачни предупреждения от набожния й баща за греховете на плътта, върнаха поне малка част от здравия й разум.

— Махни се от мен! — настоя тя, макар и слабо.

— В никакъв случай — изръмжа той, а горещият му дъх погали устата, бузата и врата й. — Няма да те пусна да се измъкнеш сега. Не и преди да разбера коя си. Искаше да ме вкусиш, нали?

Мрачните му думи предизвикаха друга мисъл, която прелетя през ума й. Щеше ли да я направи своя? Би могъл, ако иска, осъзна Шарлот с нарастващо безпокойство. Изведнъж съжали за всичките готически романи, които бе прочела в миналото. Истории на приятно възбуждащ ужас, страстни прегръдки, мъже на ръба да загубят самоконтрол, някои от които се поддават на примитивните си нужди.

Част от нея си помисли да му каже, че това е тя, приятелката му, но бе твърде смутена от откраднатата целувка, за да признае коя е. Просто трябваше да се измъкне.

Усука китките си. Той бе толкова тежък върху нея и поне десет пъти по-силен. Притискаше я под себе си единствено с тежестта си и само с една ръка придържаше двете й китки. Тя бе напълно безпомощна.

За щастие беше спрял да предизвиква тръпките, пробягващи по гърба й само с любопитната милувка на върховете на пръстите си. Сега ги използваше, за да махне усърдно шалчето от очите си.

Само почакай, обади се съзнанието на Шарлот. Само почакай да види коя си. Може ли наистина да се умре от унижение?

Ще отскочи от теб сякаш си нищо повече от калинов храст. И точно това искаше тя. Нали? Небеса, какво не беше наред с нея? Не искаше ли да се измъкне изпод него? Не се ли опитваше да избяга от него само до преди момент?

Ротбъри премеси тежестта си със сумтене. Единственото, което искаше да направи, бе да махне проклетата превръзка от очите си. Оказа се изненадващо трудно да го направи само с една ръка. Особено, когато под него имаше задъхана мистериозна жена.

В мига, в който мисълта се появи в ума му, жената подскочи под него и го извади от равновесие. Движението й освободи малко, но достатъчно пространство, за да вдигне коляното си и да го удари в слабините.

Той изръмжа и падна настрани, свивайки се на кълбо.

— Предполагам, че си го заслужих — простена младият мъж една октава по-високо от обичайното.

Последваха звуци от спъване и боричкане. Вратата се отвори със замах и после се затръшна с трясък след нея. Неговата малка крадла на целувки, за съжаление, се измъкваше.

Ротбъри изчака разпростиращото се болезнено пулсиране да отшуми до тъпа болка. След това бясно захвърли превръзката с нетърпеливи, разочаровани ръце.

За какво, по дяволите, беше всичко това?

Изправи се, с ръце на ханша, докато се опитваше да успокои дишането си и се загледа във вратата за известно време. Поклати глава и реши да се облече и да провери дали ще успее да я намери, макар да трябваше да се уповава единствено на аромата й и чифт здраво стиснати устни.

Лицето му придоби смръщено изражение, докато закопчаваше ризата си. Това, което трябваше да направи сега, бе да потърси лейди Гилтън. Но всъщност, защо да си прави труда? Знаеше защо тя го завърза и заряза тук.

Когато бяха започнали малката си игра в библиотеката, той бе активен участник, но след като му сложи превръзката на очите, образа на Шарлот изникна в съзнанието му. Ротбъри не очакваше, че тя ще бъде там, спотайваща се сред спомените му и бе убеден, че всички мисли за нея моментално ще се изпарят, когато виконтесата положи алчните си ръце върху него, но не стана така. Картините в съзнанието му ставаха все по-ярки и живи.

И изведнъж това, което правеше с Корделия и това, което се готвеше да направи с нея, вече не му се струваше така възбуждащо. Виконтесата беше усетила съвсем очевидно избледняващия му интерес, беше се ядосала — най-вероятно също и леко притеснила, че губи уменията си — и го бе зарязала да си кисне там.

След като завърза свободно шалчето си, Ротбъри прекоси стаята. Точно когато бе на път да хване дръжката на вратата, побутна нещо с върха на ботуша си, което издрънча. Погледна надолу и върху лицето му се изписа удивление.

Лекият аромат на лимони.

Докато стоеше там и се взираше в изобличаващата овчарска гега, безброй чувства го връхлитаха едно след друго. Беше смутен. Шокиран. Озадачен. Не беше в състояние да повярва. И можеше направо да си признае, бе невероятно възбуден.

Устните му се извиха в крива усмивка, когато се наведе, за да я вдигне от земята. Велики боже, той бе открил своята мистериозна дама.