Оливия Паркър
Брачен капан (7)

7

„Един джентълмен угажда на всеки, който търси компанията му.“

— Е, какво мислиш? Мама Гъска или Пердита?

Ленива усмивка изви устните му, когато Ротбъри спря погледа си върху Шарлот.

— Определено Пердита — отговори той, като имаше предвид образ от пиеса.

— Ах, сега разбирам — отвърна Тристан Евърет Дивайн, който тъкмо се беше промъкнал до своя приятел на излизане от залата за игра на карти. — Овчарската гега, която носи, я издава.

С лекотата на мъж, който може да прецени една жена и стойността й за секунди, погледът на Ротбъри се спусна по крехката, слаба мис Грийн — от светлите къдрици, полюшващи се изпод боне, клюмнало от прекалено много дантелени панделки, чак до копринените пантофки, които надничаха изпод украсения й с волани подгъв.

— Тя е по-скоро като кротко агънце, за разлика от това, което костюмът й подсказва — отбеляза Тристан със сподавен смях.

— Може би.

Ротбъри я наблюдаваше, когато тя улови усмивката му и после погледна зад себе си, очевидно в търсене към какво или към кого гледа той.

— Не, любима — промърмори под нос. — Гледам теб.

— Какво каза? — попита Тристан добродушно. — Тя е доста приятна, хубава и почтена.

Ротбъри реагира с безразлично свиване на рамене.

— Исусе! — измърмори Тристан с презрение. — Трябва да е дяволски дразнещо, нали? Да те следват като заслепени от любов ученички и да наблюдават всяко твое движение.

Графът се обърна, като повдигна въпросително едната си вежда.

— Ето там — каза младият Дивайн и посочи зад Ротбъри с кимване на глава.

Младият мъж хвърли небрежен поглед през рамо, докато вдигаше чашата с коняк към устните си. Малка група от млади жени се беше събрала зад него, пърхайки с мигли, усмихвайки се с престорена свенливост и шепнейки зад ветрилата си. Той им кимна бавно и учтиво в знак на признателност. Както се очакваше, бузите им почервеняха в синхрон и те се пръснаха, последвани от възбуден момински кикот, отмествайки виновно погледи, задето ги бяха хванали да го зяпат.

Ъгълчето на устните на Ротбъри се повдигна в кисела усмивка. Сви безразлично рамене и отново се обърна към приятеля си:

— Сигурен ли си, че не гледат теб? — Вдигна чашата си, погълна съдържанието й и я остави на една странична масичка.

Макар Ротбъри да беше свикнал жените да се изчервяват и да го зяпат, когато влиза в някоя стая, той имаше склонността да гледа на своята необикновена красота като на същинска случайност. Всекидневен дразнител, ако щете. Или казано още по-точно: беше си дяволско проклятие.

И ставаше направо абсурдно.

Един слуга със строго изражение се приближи.

— Лейди Гилтън чака, милорд — измърмори мъжът крадешком и пъхна парфюмирана бележка в дланта на Ротбъри, преди да се слее с тълпата.

Устните на графа се разтеглиха в лека усмивка, докато прибираше хартийката във вътрешния джоб на сакото си. Колкото и да му се искаше да напусне тази вечер и да се наслади на неподправено страстно блаженство на някое тайно място, уточнено в бележката, щеше да се наложи виконтесата да почака. Тази вечер имаше други задължения.

Тази вечер Ротбъри трябваше да си намери съпруга. И то бързо.

Но не просто коя да е съпруга. Имаше нужда тя да бъде… заменима, защото не възнамеряваше да я задържи. Всъщност не смяташе и да се ожени за нея. Искаше само да я вземе за малко назаем.

И така от дъното на залата, той оглеждаше неомъжените гостенки, както един методичен лъв би изучавал стадо подскачащи газели. Търсеше слабите и беззащитните.

Някъде в тази ужасна тълпа трябва да има поне една задоволителна жена, която да му помогне. Но уви, нощта отлиташе, а възможностите му намаляваха.

Беше се отдръпнал и преценяваше внимателно всяка необвързана жена в залата. Търсещият му поглед беше директен, обстоен и пресметлив. Имаше търпение. Притежаваше нужните инстинкти. Разполагаше дори с необходимите познания по отношение на разнообразните им характери и коя би могъл да манипулира, за да изпълни желанията му и коя не. Това, което нямаше обаче, бе време.

— Просто избери една — предложи Тристан, очевидно прочел накъде текат мислите му. — Би трябвало да е доста лесно.

— Само да беше вярно.

— Каква всъщност търсиш? Твоят типаж? Великолепна? Чувствена?

Ротбъри изсумтя язвително.

— Дявол го взел, нищо от това няма значение, нали?

— А защо не, по дяволите?

— Тя е само временна — отговори графът и облегна рамо на една мраморна колона.

— Не би ли предпочел някоя, която ти подхожда?

— Предпочитам да е правдоподобна — отвърна той провлечено.

— Хмм, да видим — промърмори Тристан, докато потупваше брадичката си замислено. — В такъв случай тя трябва да бъде интелигентна, хитра?

— Не е необходимо да е много умна — отвърна приятелят му, а внимателният му поглед се фокусира върху друга групичка млади жени и придружителките им в отсрещната страна на залата. — Всъщност, предпочитам по-скоро да е глупава и ненатрапчива. Под мой контрол, така да се каже. Не мога да си позволя да крои планове да ме впримчи в истински годеж или да притежава достатъчно ум, та да реши да ме изнудва до края на дните ми за отплата.

— Ах, разбирам — отбеляза Тристан. — В твърде забавно затруднение си попаднал, стари приятелю. Аз избегнах примката, а ето те теб да търсиш една скалъпена. — Той се подсмихна и прочисти гърло, мигновено отрезвен от острия поглед на Ротбъри. — Може би баба ти вече е забравила твърдението ти, че имаш годеница.

— На това се надявах, но случаят не е такъв.

Когато Ротбъри беше пристигнал в Обри парк три дни по-рано, бе намерил баба си ридаеща в градината. Струваше му доста търпение от негова страна, но в крайна сметка разбра какво я е натъжило толкова. Изглежда жената изживяваше моментен проблясък, при който паметта и разумът й се бяха върнали поне за малко. Но през този кратък, ценен момент тя бе осъзнала, че е остаряла и умът й често е объркан. И разбра още, че може никога да не види любимия си (и единствен) внук женен или дори да срещне съпругата му — бъдещата графиня.

Ротбъри я бе уверил, че ще се венчае… все някога, което не беше лъжа, но вместо да я успокоят, неговите обещания я бяха ядосали и старицата отново изпадна в обичайното си объркано състояние. Тя се втурна като ураган по стълбите, изискваща появата на иконома. Малко по-късно, в присъствието на адвоката си — скъпо платена маймуна със слаби колене, баба му започна изготвянето на документите за продажбата на Обри парк и прилежащата й коневъдна ферма от двеста акра. Освен ако Ротбъри не си намереше съпруга и то бързо.

Паркът не беше имот, който се унаследява по определен ред, а земя, която й бе оставена от майка й, запалена ездачка. И вероятно след това щеше да бъде предадена на следващата жена по роднинска линия. Но това, което вдовстващата графиня не разбираше, беше, че основният приход, върху който бе изградено графството Ротбъри, идваше именно от конефермата. Без тези постъпления, дори и той да е пестелив, графството щеше да изпадне в мизерия, неспособно да издържа останалите наследствени имоти, както и фермерските семейства, които разчитаха на тези пари за ремонти и поддръжка.

Затова в онзи момент той излъга. Нямаше друг избор. Изрече опашата лъжа. Обясни й, че отскоро е сгоден и дори обеща, че ще заведе годеницата си да посети Обри парк и двете ще могат да се срещнат.

Каза й всичко това, като мислеше, че тя няма да си спомня и думичка от разговора само петнайсет минути по-късно. Вместо това старицата се вкопчи в информацията, както вълк улавя миризмата на тлъстичък заек, подскачащ през полето.

Поне беше благодарен, че успя да я спре да не присъства на този бал. Поведението й беше в най-добрия случай непостоянно. В последно време баба му отказваше да говори на друг език, различен от родния си френски и беше склонна да изпада в гневни изблици и пристъпи на ридания.

Което означаваше, че той има само една жалка възможност: да открие своята гореспомената, нежелана, изцяло въображаема годеница.

— Възможно ли е да наемеш някоя жена от селото близо до Обри парк? — попита Тристан, споделяйки мислите си на глас.

— Ах, ти забравяш, че не разполагам с лукса на времето — отвърна Ротбъри, фиксирайки бдителния си поглед върху тълпата празнуващи пред себе си. — Нуждая се от някоя отчаяна. Някоя, лесна за манипулиране. Някоя…

Каквото и да искаше да каже, то не излезе от устата му, тъй като сред морето от хора, погледът му се закова върху многобройни бели дантели и панделки.

Мис Шарлот Грийн. Покорна. Невероятно наивна.

Цялата тази работа беше по нейна вина, нали? Вярно, не тя го беше накарала да излъже, но истината бе, че ако не бе нахлула в дома му, пърхайки с мигли и молейки го да присъства на този бал, той нямаше да напусне Лондон, за да тръгне към Нортъмбърленд. Нямаше да отиде в Обри парк. И нямаше да излъже своята изкуфяла баба.

Да. Що се отнасяше до него, всичко това беше по нейна вина.

Той я проследи с поглед докато младата жена пресичаше балната зала и за малко да се самозабрави и да й извика предупредително, когато тя почти удари по тила един слуга с гегата си. За негова изненада, Шарлот се завъртя на пети, като сръчно избегна тази малка катастрофа, само за да се катурне в следващия момент в скута на лорд Астърли. Отскочи от възрастния човек и се усмихна надолу към него, заливайки го с извинения, а междувременно алени петна избиха по бузите и врата й.

През последните две години тя не беше получила нито едно предложение за брак. Единственият път, в който се бе оказала в близост до непосредствена женитба, беше миналият август, когато я поканиха на бала за лов на невести, организиран от херцог Уолвърест.

Беше невероятен комплимент за семейството й, че я включиха в най-вълнуващото събитие от изминалия сезон. Само че вълната от интерес, появила се така бързо, в крайна сметка бе привлякла единствено навлеци, което я принуди да се върне към своето чудато, плахо поведение и да бъде пренебрегвана и лесно отхвърляна.

И като се имаше предвид, че имотите на Грийн се унаследяваха само по мъжка линия, сватба за добра партия несъмнено се беше превърнала в определящ фактор дали Шарлот и майка й ще гладуват или не след смъртта на баща й.

За пръв път тази вечер ъгълчетата на устните на Ротбъри се извиха в бавна, неподправена усмивка.

— Не може наистина да ти минава през ума да използваш мис Грийн! — каза Тристан с изненада, когато възприемчиво предположи върху кого се е спрял погледът на Ротбъри.

— Защо не?

Нито една жива душа не знаеше, че Шарлот и Ротбъри са приятели. Дори и Тристан. Бяха успели да го запазят в тайна до сега и нямаше съмнение, че не биха могли да пазят… други тайни.

— Поради простия факт, че тя е… е, защото е приятелка със съпругата на брат ми. И освен това съвсем случайно е моята почти годеница.

Ротбъри повдигна язвително вежда.

— Твоята почти годеница, така ли?

— Не мисля, че тя трябва да бъде замесвана. Рискуваш да й разбиеш сърцето.

— Ах, да. А ти се погрижи неимоверно за сърцето й, нали?

Тристан поклати глава.

— Безспорно тя е доста наивна. И твърде състрадателна, за да се опита да те впримчи в истински годеж. Но тя е добър противник, мила…

— Тя е съвършена — отвърна Ротбъри. И с нея бяха приятели, повече отколкото Тристан можеше да си представи.

Естествено мис Грийн се нуждаеше от малко убеждаване, но той беше сигурен, че ще успеят да изиграят фалшивия годеж без проблем. В края на краищата щеше да продължи само един ден.

— Мисля, че правиш грешка. Шарлот има вид на леко… импулсивна, но на твое място не бих я подценявал.

Ротбъри вече беше взел решение. Напрежението в раменете му намаля и веднага реши да отиде и дръпне настрани Шарлот, в някое закътано ъгълче, за да й изложи плана си.

— Желая ти успех — каза Тристан, клатейки глава. — Ще ти е нужен, особено с порочната ти репутация, подкрепена от всички мръснишки истории от миналото ти за мъжете от семейство Ротбъри. Хоторн ми каза, че на теб специално, не ти е позволено да се доближаваш до нея.

— А това спирало ли ме е преди?

— Не, дявол да го вземе! Но не познаваш баща й. Неприятен мъж. Въобразява си, че е човек на строгите морални ценности. Нехранимайко като теб би се изправил пред смъртна присъда, преди да е успял да докосне и кичур от косата й.

— Тихо, Тристан. Започваш да звучиш като прекалено покровителствена квачка. Освен това, ако не ме лъже паметта, вече съм подръпвал една от въпросните къдрици. — Графът хвърли бегъл поглед към приятеля си, спомняйки си за проклетото обещание, което беше дал на Шарлот. — Ще дойдеш ли в Обри парк утре?

Дивайн кимна, мърморейки под нос.

— Ще проработи, уверявам те. Всъщност, вероятно няма да се наложи да й казвам абсолютно нищо. Просто ще ги поканя двете с майка й на обяд. Тя няма да разбере и една сричка от това, което ще изрече баба ми, а след това ще си тръгне по пътя за Лондон в пълно неведение.

— Можеш просто да кажеш истината на баба си.

И да рискува старицата да изпълни заканата си? В никакъв случай! Имаше нужда да изчака благоприятен момент, в който да си избере съпруга. Това не беше нещо, с което искаше да прибързва. Но настойчивостта на баба му не му оставяше избор. Трябваше да бъде Шарлот. Тя никога не би очаквала това да бъде истински годеж. Беше се разсмяла гръмко единственият път, в който й спомена за тази възможност.

Но преди Ротбъри да успее да направи и една крачка в нейна посока, слаба, топла ръка се сключи около китката му. Притворени, котешкозелени очи му се усмихнаха подканящо, ефективно отклонявайки вниманието му от набелязаната плячка.

— Не получи ли бележката ми? — попита лейди Гилтън нацупено.

— Получих я наистина — отвърна той, без да отмества поглед от мис Грийн.

Очевидно усетила липсата му на внимание, лейди Гилтън ловко застана пред него и съвсем спокойно блокира гледката му.

— Трябваше да се срещнем в библиотеката — изчурулика дамата.

Дръзка, както винаги, тя се пресегна, за да положи ръка до ухото му и прошепна предложение, което само евнух би могъл да отхвърли.

Макар да беше изминала цяла година от последния път, в който бе опитал от прелестите на виконтесата, изглежда двамата лесно се връщаха към старите си навици.

— Надолу по коридора — промърмори, без да го поглежда. — Завиваш надясно. Втората врата отляво. Лорд Гилтън е в градината в компанията на закръглената арфистка. Разполагаме най-малко с час.

След това го подмина, като си даде вид поне пред останалите гости в балната зала, че просто се отдалечава.

Ротбъри не я последва веднага. Остана на място, а погледът му безпогрешно улови мис Грийн, докато тя се опитваше да си проправи път през една особено голяма тълпа от хора, но вместо това за малко да се блъсне в мис Хоторн.

Въпреки лошото му настроение, тих смях се надигна в гърдите му. Вероятно беше сбъркал, когато й предложи да носи очилата си. Поне, когато беше със замъглено зрение, внимаваше при пресичането на претъпканата бална зала, вместо да си проправя път с максимална скорост.

Изведнъж всичките му мускули се стегнаха, когато вълна от лошо предчувствие се надигна в него. Несъмнено не от възможността да изиграе баба си с помощта на Шарлот. Тя щеше да се съгласи.

Нали?

Но какво щеше да стане, ако откаже? Какво щеше да прави тогава? Да разбие сърцето на баба си? Дори той не би могъл да стори това.

Не! Не можеше да поеме риска Шарлот да откаже да участва в плана му. Щеше да я примами да посети Обри парк под предлог да се запознае с баба му. Можеше да го направи. Беше добър в манипулирането на жените.

Защо тогава внезапно се почувства като най-големия сред мерзавците?

Ротбъри отхвърли тази идея и вместо това се замисли за прелестите, които го очакваха надолу по коридора. Да. Това трябваше да направи. Щеше да се повъргаля малко с Корделия и да се порадва на временното облекчение от затруднението, в което сам се забърка. Скоро щеше да забрави всичките си проблеми.

Въпреки това докато вървеше бавно по тъмния коридор, който водеше към библиотеката, не устоя и си пожела Шарлот да беше тази, която го очаква там.