Оливия Паркър
Брачен капан (6)

6

„Един джентълмен е приеман радушно от всички.“

Маскеният бал на Хоторн

Нортъмбърленд

— Лорд Ротбъри е забранен.

Шарлот кимна покорно на майка си и сбърчи чело за по-голям ефект, да не би тя да допусне, че не й обръща внимание или по-лошо, не приема на сериозно страшните й предупреждения.

— Осъзнавам, че сме станали доста отчаяни — подчерта Хаясинт Грийн с всичката майчинска закрила, която можеше да вложи, — но Негова Светлост не е отговорът.

— Да, майко.

— Не му обръщай абсолютно никакво внимание.

— Разбира се.

Сякаш някоя жена с пулс би могла да игнорира Ротбъри.

Както се беше разположила върху позлатен шезлонг заедно с майка си, предателска топлина се разпространи по врата й и стигна до бузите й. Винаги е била ужасна лъжкиня, кожата й неизменно се изпъстряше в розово и я издаваше. За нейно щастие майка й винаги бе твърде разсеяна, за да забележи.

Хаясинт прочисти гърлото си, очевидно забелязвайки слабото внимание на Шарлот.

— Не би искала да изплашиш всички възможни обожатели, като общуваш с този негодник, нали?

Възможни обожатели? Кои пък бяха тези? Ах, да. Онези, неуловимите създания.

Шарлот махна пренебрежително с ръка във въздуха.

— Можеш да бъдеш сигурна — каза младата жена кисело, — че съм в пълна безопасност с него. — Майка й се притесняваше излишно. Тя не беше някоя хленчеща дебютантка. — Ако лорд Ротбъри имаше някакъв интерес към мен, щях да знам. Той щеше да се погрижи за това.

Като например, когато така глупаво се изкачи до спалнята му, за да се увери, че ще присъства на маскения бал. И колко разочароваща се оказваше тази вечер.

Майка й я наблюдаваше, сякаш е джебчия, за да се увери, че Шарлот никога няма да посмее да се доближи до лорд Ротбъри. Тристан пристигна късно и след това прекара по-голямата част от остатъка на вечерта в стаята за игра на карти. Но тя все още таеше надежди, че планът й да предизвика ревността му ще се изпълни.

— Тази вечер има странно излъчване — отбеляза Хаясинт, тревогата бе очевидна в тона й. — Сякаш е на лов. Това е доста обезпокоително. Доста.

— Моля те, не се притеснявай за мен. Ще се справя.

Шарлот признаваше обаче, че има някакво основание в тревогата на майка й що се отнасяше до лорд Ротбъри. В случай, че той случайно придобие апетит към носещи очила отшелнички, които се обличат в отвратителни костюми на маскени балове, за да угодят на майките си.

Не. Тя тръсна глава, което разклати множеството панделки и ленти, украсяващи старомодната измишльотина, наречена боне, върху главата й. Много малко вероятно.

— Трябва да признаеш — каза Шарлот с дяволита усмивка, в очакване на възбудената реакция на майка си при следващите думи, — че Негова Светлост изглежда несъмнено привлекателен тази вечер.

— Шарлот! — Бузите на майка й се зачервиха. Тя перна нежно скута на дъщеря си с отвореното си ветрило. — Този факт не трябва да е от значение за теб… или мен. — Прочисти гърло. — Просто обещай на милата си майчица, че ще стоиш далеч от лорд Ротбъри, ще го направиш ли? Не върши нищо, което би грабнало вниманието на този развратник. Костюмът ти е доста очарователен.

Ъъъ… точно така. С големи усилия младата жена се въздържа да не извърти очи. Тя не беше от типа жени, които правят залози, но бе склонна да се прости с порядъчна сума в полза на това, че костюмът на „овчарка“ не предизвиква похот.

До нея Хаясинт се прозя. Шарлот се усмихна успокоително на майка си за последен път, след което въздъхна.

На двадесет и две беше стигнала до този момент в живота си, в който е задминала желанието да се отърве от положението си на самотница. Не се срамуваше, че е по-скоро наблюдател на живота, отколкото участник в него и че по всяка вероятност някой ден ще се превърне в стара мома. Редица жени правеха същото.

С изключение на Ротбъри, често след множество заекване осъзнаваше, че не иска нищо повече от това да се слее с обстановката, вместо да бъде център на вниманието. Знаеше коя е и какво желае от живота.

И макар да ценеше великолепната стратегия на майка си за атрактивен костюм, с изключение може би на избора на облеклото, точно тази вечер Шарлот просто искаше да бъде невидима.

Е, поне за един човек, в частност: противният виконт Уитърби.

Когато се отнасяше до събития като тези, неизменно я съпътстваше притеснението да не се натъкне на него. Изглежда, той се появяваше на всяко едно събиране на което тя присъства. Или я дебнеше като побъркана дива котка, или майка й го снабдяваше с информацията.

Потръпна. Коя жена с всичкия си на драго сърце би се омъжила за старец, който постоянно мирише на застояли пури, има жълти зъби и говори директно на деколтето й при всяка възможност, когато е без придружител?

За съжаление, Уитърби бе стар, доверен приятел на семейство Грийн. И невероятно богат. И невероятно ужасно уморен от чакане Шарлот да се откаже от мечтата си да открие любовта с джентълмен, който е по-близо до нейната възраст.

Майка й определено се надяваше, че застаряващият вдовец скоро ще поиска официално ръката на дъщеря й. Докато Шарлот по-скоро се надяваше, че той ще се качи на следващия кораб до Китай.

Наистина всеки един сезон се беше оказвал неуспешен и тя бе започнала да усеща наченките на паника относно неомъженото си положение, но неизменно й оставаше надеждата, че няма да й се наложи да се омъжи за виконт Уитърби и един ден ще открие своята половинка в любовта.

Та тя дори знаеше каква точно ще бъде нейната истинска любов. Той щеше да е мил и грижлив, внимателен и заслужаващ доверие. Щеше да й се усмихва всеки път, когато влиза в стаята и да попива всяка нейна дума, всяка нейна сричка. И никога нямаше да позволи на очите си да се отклонят към друга жена. Той щеше да бъде един истински джентълмен. Някой, който майка й несъмнено би одобрила. Някой, който щеше да я кара да въздъхва с удоволствие само при мисълта за него…

Почти простена, когато мисълта за лорд Тристан се прокрадна в ума й. В продължение на години тя бе вярвала, че младият Дивайн притежава всички тези качества и повече. В продължение на години беше таяла ученическо увлечение към него. Всеки път, когато го виждаше да язди елегантно в тръс своя червеникавокафяв кон в парка, да купува дрънкулка за сестра си в някой магазин, или да кара файтона си по алеята, той винаги докосваше върха на шапката си и й се усмихваше. Без да осъзнава, само беше насърчавал глупавите й надежди и желания — бляновете на плахо момиче, запътило се право към положението на стара мома.

Но всичко това беше в миналото. Сега тя бе жена. И никога не би си позволила да допусне идеята, че може да впримчи и задържи вниманието на един от най-търсените ергени. Мъже като него използваха думите, за да манипулират жените емоционално, заради което тя искаше да осъществи отмъщението си.

— О, къде е този човек? — процеди въпроса между зъбите си.

— Къде е кой?

— Никой — отвърна Шарлот невинно.

Хаясинт седна по-напред.

— Прозвуча, сякаш попита: „Къде е този човек?“.

Младата жена стисна устни и поклати глава.

— Не. Чай. Попитах: „Къде е чаят?“.

— О! — Хаясинт се настани отново назад в канапето, доволна.

Шарлот изпусна въздишка на облекчение, когато майка й се отказа да настоява, преди кожата й да се е оцветила трайно в алено след всичките дребни лъжи, които изреди тази вечер. Честно казано, понякога да бъде приятелка с Ротбъри беше неприятна работа.

Трябваше да говори с него. Веднага. Искаше да открие какво задържа лорд Тристан и какъв щеше да е следващият им план.

— Отново придоби онзи отнесен поглед, скъпа моя. — Хаясинт се пресегна и нежно потупа ръката на дъщеря си. — Бъди добро момиче и нека се оттеглим в стаите си над стълбите. Вечерта е към края си и аз се изморих. Освен това е нужно да почиваме. Баща ти ми писа, че сме отсъствали достатъчно дълго и иска да стоим далеч от всякакъв вид поквара и неморалност. Трябва да заминем за Лондон на сутринта.

— Толкова скоро?

Раменете на Шарлот се отпуснаха. Понякога се чудеше дали майка й, в действителност, не се опитва да я възпре да се омъжи за друг, освен за Уитърби. Пое дълбоко дъх, после изпусна дълга уморена въздишка, която прозвуча съвсем като приглушен погребален звън, отбелязващ края на най-съкровените й желания.

Прехапа долната си устна.

— Може ли да попитам семейство Хоторн, дали мога да се прибера с Лизи? Не трябва да се тревожиш…

— Категорично не. Последният път, когато оставих майка й да ви придружава, те върнаха при мен чак в два часа сутринта.

Младата жена въздъхна. Да имаш по-възрастни родители означаваше да се оттегляш по-рано от всички останали, дори ако вечерта тъкмо е започнала да става интересна.

И тази не правеше изключение — необичайната поява на лорд Ротбъри пораждаше доста вълнение. Тя просто имаше нужда да се измъкне за малко.

— Ще ми бъде ли позволено да изляза за малка разходка на терасата, преди да си тръгнем? — Погледна към майка си, но Хаясинт отказа да срещне очите й, и вместо това се заигра с дантелата на кърпичката си, стиснала челюсти решително.

Работата бе там, че Шарлот се беше родила в късен етап от живота на родителите си. Като се оставеше настрана високият разход на един лондонски сезон, хаосът на градския живот и безкрайния поток от балове, вечерни приеми и кратките набези в провинцията започваха да идват в повече на старите й родители. Но това, което я тревожеше най-много, бе фактът, че този сезон е последен за нея.

Възторгът на майка й от брачния пазар бе намалял значително след бала на херцога. Шарлот подозираше, че Хаясинт иска единствената й дъщеря да прекрати борбата в една изгубена битка и да се установи с Уитърби.

— Той е филантроп, голям почитател на животните и птиците. Обожава те още от дете. Той е твоето убежище — бе твърдяла майка й в редица случаи, отново и отново.

Виконтът можеше и да е всички тези неща, но също така беше четири десетилетия по-възрастен от нея — по-подходящ да се ожени за майка й, отколкото за нея, мислеше си Шарлот безсрамно — и фактът, че го познаваше още от дете и той я обожава от тогава, ни най-малко не я успокояваше. Мисълта да се омъжи за него или… тя потръпна… да го целува, я караше да се обрива. Той на практика й беше чичо.

Тихо похъркване привлече вниманието й. Когато погледна надясно, осъзна, че майка й за пореден път е заспала пред погледите на най-малко осемдесет души. Като се пресегна напред, Шарлот примигна и се спря насред движението, преди да побутне майка си.

Общо взето беше свикнала с неочакваните дремки на Хаясинт, както и повечето от познатите им. Но от време на време, особено по време на литургия, ставаше направо унизително.

Въпреки това Шарлот тайно смяташе този навик за прекрасен. Той й позволяваше рядка свобода, глътка благословен свеж въздух, както и краткотрайно усещане за независимост. Сега, когато майка й дремеше, имаше намерение да се изгуби в тълпата. О, тя щеше да събуди майка си рано или късно, в края на краищата беше добро момиче, но засега щеше да потърси лорд Ротбъри.

Планът им нямаше да проработи. Преди всичко лорд Тристан не си беше показал носа от стаята за игра на карти в продължение на почти два часа. И по-важното: как щеше Ротбъри да й помогне, когато не му беше позволено да се приближава на три стъпки от нея? Нещо трябваше да се направи.

Шарлот се изправи и погледът й незабавно намери този на Ротбъри. Силно усещане се плъзна надолу по гръбнака й.

Преливащ от чувственост, графът стоеше с гръб към стената, а позата му, както винаги, излъчваше ленива увереност. Влажният пролетен въздух в претъпканата стая къдреше леко тъмнорусите му кичури, там където косите му се бяха изплъзнали от меката като кадифе опашка, вързана зад врата му. Не носеше костюм, нямаше маска, което, разбира се, не беше задължително и затова привличаше погледа на всяка жена с гореща кръв в радиус от двеста крачки.

Това не бе преувеличение. Женски въздишки на възхищение заобикаляха Шарлот. Макар да ги намираше за леко нелепи, не би могла да ги обвинява. Той просто бе наистина привлекателен.

Изкусно скроеното му тъмносиво палто обгръщаше широките му рамене, а съвършено бялото му шалче, къдрещо се на елегантни гънки, подчертаваше издяланата му брадичката, покрита със златиста набола брада. И устата му — о, тази великолепна уста — едновременно надменна и порочна, извита във вечно присъстващата му проницателна усмивка. Господи, какво ли трябваше да е усещането да докоснеш тези устни със своите собствени.

Шарлот изпусна една одобрителна въздишка, изпивайки го с поглед. На маскен бал, обикновеното му вечерно облекло, облечено от всеки друг мъж, би го накарало да се слее с обстановката. Но не и Ротбъри. Пресвети небеса, не. Дрехите само допринасяха за греховната му, предизвикваща изчервявания, привлекателност.

Младата жена стегна челюст в притеснение, че устата й е зейнала отворена, докато го зяпаше отдалеч. Нещо повече, презираше факта, че и тя започва да се чувства като прегладняло коте, което дразнят с купа, пълна със сметана.

— Мили боже, момиче — прошепна, — той е просто мъж.

Но това не беше вярно. Той бе порочен мъж. Въплъщение на греха. Демон под прикритието на ангел, лицето и тялото му бяха предназначени да примамват в изкушение онези със слаба воля.

Господи, наистина трябваше да спре да чете всички тези романи на Минерва^[1].

Но истината бе, че Ротбъри имаше властта да изтръгне ярко изчервяване от всяка жена, млада, стара, непорочна или безсрамна, само с едно докосване от притворения му, оцветен с цвят на уиски поглед. Всяка млада жена, разбира се, с изключение на Шарлот.

Без пропуск, на социални събития като тези, той просто я поглеждаше сякаш е стъкло — наясно, че е там, но без нужда да си прави труда да се фокусира върху нея, тъй като отвъд имаше далеч по-интересен пейзаж.

И сега го правеше отново.

Дрезгав женски смях се разнесе зад Шарлот, подтиквайки я да се обърне и да погледне през рамо.

Тъмнокосата красавица лейди Розалинд стоеше, обкръжена от множество боготворящи я ухажори.

Шарлот кимна на себе си и се почувства леко неудобно, а вратът и бузите й се покриха с червенина. Разбира се. Лорд Ротбъри не гледаше нея, а зад нея, към красивата наследница.

Е, след като тази мистерия бе разплетена, младата жена изпусна тежка въздишка, изправи отново очилата на носа си и си запробива път през тълпата към Ротбъри. И през цялото време се молеше да не се окаже лице в лице с Уитърби вместо това.