Оливия Паркър
Брачен капан (12)

12

„Един джентълмен приема поражението с достойнство и благоприличие.“

— Sa poitrine est plate comme un flet.^[1]

По някакво чудо, учтивата усмивка на Шарлот дори не трепна. Това беше горд момент за нея. В крайна сметка не се случваше всеки ден дребна стара лейди да ти каже право в лицето, че си плоска като дъска.

Поднасяйки чашата с чай към устните си за малка глътка, тя заглади въображаема гънка върху роклята си със свободната си ръка. Беше наложително да запази спокойствие, дори и само за да не узнае Ротбъри, че в действителност разбира всяка сричка, която баба му изговаряше.

Може би това беше причината да я попита дали тя или майка й говорят родния език на баба му. Многократно ги беше предупредил, че старостта бавно замъглява ума й. И че макар да познава английския, вече отказва да го използва. Въпреки това критиката й бе леко обезпокоителна, като се има предвид, че коментарът й се появи от нищото.

До този момент Шарлот си мислеше, че срещата й с овдовялата графиня върви гладко.

Бе пристъпила в беседката под ръка с Ротбъри, където бе посрещната с голям ентусиазъм от дребна, посивяла жена и мили очи, които изобщо не подсказваха за нестабилното й умствено състояние. Старицата носеше ситно накъдрената си коса вдигната, прихваната с фиби и подпъхната под дантелена шапка, като няколко дребни къдрички се подаваха навън. Розовата й дневна рокля беше семпла, без старомодни финтифлюшки от безкрайна дантела, а с малки розови панделки пришити към подгъва. Кройката на корсажа създаваше впечатлението, че е ушита по дизайн, предназначен за много по-млада жена. Очите й бяха ясни, кехлибаренокафяви, съвсем като на внука й и тя ухаеше силно на лавандула.

Притискайки ръцете на Шарлот между своите, покрити с бръчици, тя целуна младата жена по двете бузи и обяви на френски език, че днес е най-хубавият ден в живота й. Настоя дамите Грийн да се обръщат към нея с малкото й име, Луизет, и изглеждаше, че поне за момента, напълно владее ума си.

И тогава нещата започнаха да се променят. Тя заговори много бързо и ентусиазирано, задаваше много въпроси, повечето за семейството на Шарлот и възпитанието й. Ротбъри търпеливо превеждаше въпросите й, често с извинение в погледа си, когато вдовицата питаше нещо, преди младата жена да е успяла да отговори на предното.

Хаясинт пристигна половин час по-късно от дъщеря си, все още малко отмаляла от дрямката си. Луизет изглежда се радваше също толкова да се запознае с нея и дори разказа за обитаваната гора в близост до павилиона, докато Ротбъри препредаваше, разбира се. Шарлот предположи, че той сигурно е казал на баба си за манията на майка й към свръхестественото.

И тогава Луизет бе продължила да обяснява с подробни и ужасяващи детайли за убийство, което се беше случило там през времето на Якобинските вълнения. Майка й не можеше да разбере и дума от това, което старицата казва, но това нямаше голямо значение. Щом представянето и любезностите бяха приключили, Хаясинт се настани на пейката до жената, която стоеше тихо до графинята.

Високата, посивяваща жена беше мис Дрейк, дългогодишната компаньонка и болногледачка на вдовицата. И което бе още по-интересно, също любител на призраци. Докато мис Дрейк работеше върху ръкоделието си, двете с Хаясинт захванаха непринуден разговор и често звучаха като ученички, докато споделяха опита си в света на духовете.

Шарлот хвърли поглед към Ротбъри. По диагонал от тяхната малка групичка, той се беше разположил върху градински стол с орнаменти, който изглеждаше сякаш е проектиран специално за нежните задни части на една английска дама, а не за дългокракия, зрял мъж, който в момента го заемаше. Действително изглеждаше така, сякаш ще се разпадне под тежестта му.

Шарлот стисна устни, потискайки желанието да се усмихне. Нищо не караше един мъж да изглежда още по-мъжествен отколкото е, както изящна мебел.

С маниер, който подхождаше на непокорен младеж, възпитаник на Итън, Ротбъри се беше облегнал назад. Силните му ръце бяха скръстени на гърдите, очите му бяха затворени, а изваяните му мускулести крака — изтегнати напред, докато едва балансираше стола на двата му задни крака.

— Адам, ще счупиш стола ми. Седни като джентълмен — нареди Луизет на родния си език и се изправи, само за да го удари през крака с ветрилото си, преди да се настани обратно на стола си, разположен точно срещу Шарлот.

Твърде късно, младата жена не успя да възпре усмивката, която разцъфтя на устните й. Едновременно, защото баба му използва кръщелното му име и смъмри този зрял мъж сякаш беше дете.

Той обаче не я послуша. Едното ъгълче на устните му се вдигна в усмивка.

— Но аз не съм джентълмен, grandmere^[2]! — изтъкна безсрамно.

— Ако слушаше мен, а не онзи ограничен простак, който имаше за баща, да не споменавам и безполезните ти чичовци, сега можеше и да бъдеш.

Очевидно с нарастващо раздразнение, Луизет се завъртя на стола си, връщайки вниманието си отново към Шарлот. Безсрамно плъзна погледа си по долната половина на тялото на младата жена.

— А и къде са й бедрата, хм? — внезапно изтърси старицата.

Столът на Ротбъри се разклати, балансът — и невъзмутимото му изражение — за момент се изгубиха при дръзкия й въпрос. Младият мъж обаче бързо се овладя, равновесието на стола беше възстановено, а лицето му отново придоби съкрушаващо привлекателен вид на аристократична отегченост.

Шарлот само премигна в отговор на избраната от вдовстващата графиня тема за разговор. Макар дамата да не беше това, което очакваше, трябваше да признае, че Ротбъри с основание я беше предупредил.

— Аз не мога да ги видя. Ти можеш ли? Как ще успее да износи деца? — представи въпроса си пред Ротбъри, след като отправи невинна усмивка към младата жена.

Той измърмори нещо неразбираемо и започна да разтрива слепоочията си.

— Е? — подтикна го тя. — Да не би жената да има формите на пръчка?

— Elle est bien roulee^[3] — отвърна графът тихо.

Шарлот се поизправи на стола, мисълта да му благодари беше на върха на езика й. Тя я потисна, като поднесе чашата към устните си за нова глътка.

— Хубавка е — призна Луизет тихичко.

— Красива е — заключи графът, дори още по-тихо.

Младата жена извърна лице настрани и се престори, че съсредоточено изучава пейзажа. Неочаквани напиращи сълзи опариха очите й. Не знаеше дали Ротбъри наистина вярваше в това, което казва или просто умиротворяваше баба си. Във всеки случай по врата на Шарлот започна да се прокрадва червенина.

Това са просто думи. Той постоянно говореше подобни неща на купища жени. Комплиментите несъмнено се сипеха лесно от устата му.

— Никога не съм си мислела, че харесваш блондинки — продължаваше Луизет, — след като и ти самият си рус. Смятах, че харесваш само тъмнокосите. Дръзките и някак диви. Подобно на конете ти.

Мъжът не отговори.

— Харесваш ли семейството й, Адам? А те харесват ли те?

Той въздъхна.

— Неучтиво е да се говори на друг език пред гости — отвърна вместо това.

— Аз не говоря на друг език. Те го правят. Сега отговори на въпроса ми.

— Ти си в Англия — изтъкна Ротбъри, очевидно с нарастващо раздразнение, но все още запазващ спокойствие.

— Знам къде се намирам. Сега отговори на въпроса ми.

Чуждите думи, изплъзващи се от устата му, звучаха съблазнително. Дори само гласът му омагьосваше Шарлот.

— Познавам само майка й, а и до скоро мисис Грийн не смяташе за подходящо да ми позволи да се доближа до дъщеря й. Не знам как, но изведнъж получих нейното благоволение. Би могло да бъде… интересно, ако нещата останат така.

Изглежда си имаше своите предимства да бъдеш подценяван. Особено що се отнасяше до Ротбъри. Шарлот знаеше, че я мисли за наивна. Може би наистина беше такава от време на време, но това не означаваше, че не притежава нито частица проницателност от своя страна. И се надяваше, че като оставя впечатлението, че не може да разбере думите им, ще опознае някои нови черти от характера му.

Макар да го познаваше донякъде, имаше много неща, които не знае за него, а й се искаше. Но изглежда той държеше мислите си здраво заключени и често криеше чувствата си зад стена от сарказъм и цинични забележки. Когато все пак споменаваше нещо, което звучи поне малко лично, беше невъзможно да се различи дали говори сериозно или не. Нямаше съмнение, че това беше намерението му от самото начало.

Луизет се пресегна и покри ръцете на Шарлот със своите.

— Нали няма да го напуснеш? — попита тя, а милите й очи я умоляваха.

Да го напусне?

За какво говореше тя? Шарлот искаше да попита, но задържа устните си здраво стиснати.

— Не съм сигурна, че той може да понесе болката отново. Беше много отдавна, но някои рани са прекалено дълбоки и никога не зарастват. Той не е като тях. Никога не е бил. Но без нейните напътствия, лесно попадна в ръцете им и под влиянието им. Кажи ми, че ти няма да го напуснеш.

Очите й полетяха към Ротбъри. Гърлото му беше напрегнато, а челюстта му стисната, но очите му останаха затворени. Изглеждаше ядосан… или притеснен, а може би и двете.

— Милорд — помоли Шарлот, — моля ви преведете. Баба ви е много настойчива и изглежда очаква моя отговор.

Той отвори леко очи и ги прикова в нея.

— Просто се усмихвай и кимай, Шар… мис Грийн. Казах ви, че тя говори безсмислици.

Този коментар му спечели един остър поглед от иначе обичливата му баба. Съвсем ненадейно старицата опита да го удари с ветрилото си, но пропусна с най-малко тридесет сантиметра, а дръжката от слонова кост издрънча върху каменния под.

— Предполагам, че не е от значение — промърмори Луизет, размахвайки безразлично ръка във въздуха по посока на внука си. — Вярвам, че до Еньовден тя вече ще е натежала с детето ти.

Младата жена се задави, докато отпиваше от чая, като върна част от течността в чашата, а после се изправи и се закашля, за да прочисти дробовете си.

— За бога, Шарлот! Добре ли си? — попита Хаясинт.

Шарлот кимна, използвайки ленената салфетка върху подноса за чай, за да подсуши устните си.

— Добре съм — отговори дрезгаво и хвърли поглед към Ротбъри, за да прецени реакцията му от предсказанията на баба му.

Първоначално, когато тя се закашля, той се вцепени, наблюдавайки я за момент, а после отново се отпусна назад в стола си.

Свивайки устни, Шарлот започна да се чуди, дали коментарът на баба му наистина е само бръщолевене на жена, която губи разсъдъка си. Или това бе някакъв вид тактика от страна на Ротбъри, която още не е разгадала?

Той можеше да почувства изучаващия поглед на Шарлот върху себе си.

Вместо да отвори очите си напълно, продължи да я наблюдава, незабелязано, както правеше от момента, в който седна на този смешен стол, от който задника го наболяваше.

Исусе, беше същински негодник.

Не заслужаваше приятелството й, добротата, усмивките й. Тя нямаше идея защо я покани тук. Ала си седеше там и се усмихваше на баба му сякаш разбира всяка дума, която Луизет казва, което, разбира се, младият мъж знаеше, че е невъзможно. В противен случай, малката му хитрост щеше да се провали с гръм и трясък.

Обедното слънце беше затоплило щипещия въздух, но той скоро се завърна, понесен от откос тъмнолилави облаци, приближаващи към Обри парк, като снишил се звяр.

В далечината се чу тътен на гръмотевица и вятърът започна да свисти.

Ротбъри отвори очи и спусна краката на стола си на земята. Като се наведе напред, подпря лакти на коленете си, стисна ръце една в друга пред себе си и се взря необезпокоявано в Шарлот, тъй като му бе обърнала гръб.

Мис Грийн се беше загледала в далечния хълм и той се питаше какво може да е нещото, което държи вниманието й. И тогава прозрението го осени, като удар право в гърдите.

Тя чакаше Тристан.

Беше забравил. Замисълът му вървеше толкова добре, че отсъствието на Тристан се беше изплъзнало от ума му. Не знаеше къде, по дяволите, може да се намира приятелят му. Или си беше променил мнението за идването си в Обри парк или бе предпочел да изчака задаващата се буря да отмине.

Точно тогава я чу да си поема дълбоко въздух, което в ушите му прозвуча като въздишка.

Поклати бавно глава. Външно можеше да не си го признава, но Ротбъри смяташе, че Шарлот иска повече, много повече, от това просто да накара Тристан да ревнува. Подозираше, че тя търси шанс да го спечели отново.

Шест години той бе свидетел на увлечението й по приятеля му. Беше виждал как сапфирените й очи следват Тристан в безброй бални зали. Наблюдаваше я как се променя, как крие очилата си, как дори пъха разни неща в корсажа си понякога, и всичко това, за да спечели вниманието на младия Дивайн. Напразно.

Съзерцаваше я как се превръща от непохватна като малко пате дебютантка в пленителна, грациозна млада жена, която винаги пазеше по някоя усмивка за него, въпреки привличането й към Тристан.

Не гледаше по същия начин на привързаността си към Шарлот, както тя оценяваше манията си по Тристан. Увлечението й по приятеля му беше избуяло от един-единствен случай на проявен героизъм, придружен от щипка от очарованието на Тристан.

Възхищението му към нея бе растяло постепенно, неизменно, въпреки усилията му да я пренебрегва. Тя не съдеше прибързано, беше мила, искрена, тайно забавна и доста наблюдателна. Шарлот беше единствената жена сред познатите му, действително единственият човек, пред когото беше разкривал, макар и съвсем малък намек от истинските си чувства.

Беше грешка да я покани тук. Да бъде толкова близо до нея, при това за цял един ден, можеше да се окаже достатъчно да разплете нишките на прикритието, което поддържаше с толкова много труд. Скоро, опасяваше се той, нямаше да е в състояние да се крие зад него.

Можеше направо да си признае… съвсем преднамерено я беше измамил да дойде в имението му и да се представи за негова годеница. Ставаше толкова добър в прикриването на чувствата си, че сам се беше накарал да повярва, че всяка жена на бала на Хоторн ще свърши работа и погледът му съвсем случайно е попаднал върху Шарлот.

Но в действителност единствено Шарлот можеше да му бъде годеница. Престорена или истинска, винаги щеше да бъде само тя. Никога не би предположил, но ето на. Нямаше как да не му се прииска да бъде различен човек и тя да беше тук поради съвсем други причини.

Искаше тя да бъде тук, защото… ами, тъй като това е нейното желание. Не защото има нужда да накара Тристан да ревнува, не защото смяташе себе си за негова „приятелка“, не защото искаше да му покаже някакъв ужасен списък с мъже, за които предпочиташе да се омъжи. Господ му беше свидетел, че той никога нямаше да бъде в този списък. Дявол го взел, ако имаше късмет, тя щеше да е забравила напълно за проклетото нещо.

Кажи й, че я обичаш.

Не. Не можеше. Шарлот никога нямаше да повярва, че е сериозен. Така и не забрави, че когато й спомена за брак в градината на Уолвърест, тя му се беше изсмяла в лицето. Сигурно отново щеше да я докара до истерично състояние, ако й признае чувствата си.

В този момент мис Дрейк загръщаше баба му с дебел шал и й помагаше да стане.

Той се изправи, слушайки как баба му бърбори за гората, която искаше майката на Шарлот да види, преди да си тръгнат, като мис Дрейк, разбира се, превеждаше думите й. Ротбъри се присъедини към тях и всички заедно се отправиха към изхода на перголата, с намерението да се завърнат в къщата и да изчакат задаващия се дъжд да спре, преди да пояздят до павилиона, където щяха да обядват.

Младият мъж предложи ръката си на Шарлот и тя я прие, а погледът й остана сведен докато вървяха. Беше замислена, нещо се въртеше в ума й.

Мис Дрейк, забравила бродерията си, се затича назад да я вземе, като се усмихна топло на Ротбъри и Шарлот, когато се разминаха. Баба му и майката на Шарлот вървяха една до друга няколко крачки напред.

— Мис Грийн — обърна се към нея мис Дрейк, докато се връщаше обратно и бързаше да настигне вдовицата. — Непременно трябва да ви изкажа личните си поздравления за предстоящата сватба. Познавам графа откакто беше на четиринадесет. Никога не съм мислила, че ще го видя така влюбен. Нямаше да го повярвам, ако не го бях чула от собствените му уста. А вие двамата сте толкова очарователна двойка.

Ротбъри изстена вътрешно. Надяваше се — не, молеше се — коментарът просто да премине незабелязано през красивата малка главица на Шарлот.

Намествайки очилата на носа си, младата жена деликатно прочисти гърло:

— Моля? — попита тя и вдигна пръст към мис Дрейк да изчака.

Но компаньонката беше продължила забързано и на практика тичаше, за да настигне вдовицата и майката на Шарлот.

Дишането й се промени. Това беше първото нещо, което той забеляза. Гърдите й се вдигаха и спускаха бързо, макар крачката им да беше бавна. Не можеше да каже дали тя ще започне да му крещи или, господ да му е на помощ, ще заплаче.

Шарлот рязко спря.

— Знаех си! Знаех си, че си намислил нещо! — обърна се тя към него, бледите й устни бяха стиснати гневно, деликатно оформените й вежди се бяха сключили намръщено, а сапфирените й очи бяха присвити и го гледаха обвинително.

Господи, беше красива, когато се ядосаше. Една странна мисъл проблесна в съзнанието му. Започна да съставя списък с нещата, които би могъл да направи, за да я разгневи само защото тя щеше да го погледне с тази страст в очите си. Разбира се, за предпочитане беше страстта, предизвикана от желание, вместо от гняв, но в този момент би приел и двете.

— Ти ме изигра — прошепна тя. — Покани ме тук, за да се преструвам на твоя годеница. Затова попита дали аз или майка ми говорим френски. Искаше да си сигурен, че няма да разберем и дума от това, което баба ти казва!

Той вдигна ръка помирително.

— Виновен.

— Щеше ли да дойде изобщо лорд Тристан?

Ротбъри преглътна, напомняйки си, че не би трябвало да е изненадан от незабавното споменаване на Тристан.

— Да, ще дойде. С други думи, щеше. Нямам идея дали са го задържали или е променил намеренията си.

Тя се взря в него, имаше вид като че ли хиляди мисли минаваха през главата й. Устните й се отвориха, но от тях не излезе нито дума.

Вероятно това бе връхната точка на гнева й? Надяваше се. Може би? Той й отправи опустошителна, дяволита усмивка, надявайки се с нея да смекчи гнева й. Вършеше му работа преди… макар и не точно с тази жена.

— Как смееш да ми се усмихваш — процеди тя, блъскайки го в гърдите с всичка сила.

Той не се помръдна дори със сантиметър.

Младата жена продължи да опитва, като сумтеше от усилието.

— Шарлот, какво се опитваш да направиш?

— Да те съборя, себелюбив, самовлюбен егоист такъв!

— Можеше да се ограничиш и с първото прилагателно. Съвсем сигурен съм, че всичките значат едно и също.

— Какво ще правим? — запита го отчаяно и го бутна за последен път, без да постигне нищо друго, освен да намачка ризата му.

— Не трябва да правим нищо — увери я тихо.

— Как така? Разбира се, че трябва да направим нещо! Сега ще се наложи да се оженим!

Той поклати бавно глава, а умът му отново се бореше с факта, че тази жена абсолютно никога няма да поиска да се омъжи за него.

— Не мога да се омъжа за теб — каза тя, звучеше така, сякаш ще се разплаче.

Челюстта му се стегна.

— Добре запознат съм с предпочитанията ти относно мъжете, съкровище. Хайде сега — каза той, като се спря малко преди да се пресегне, за да отметне една копринена къдрица от ключицата й, — не се тревожи. Баба ми няма да ни държи отговорни. Всъщност, възможно е да забрави всичко това преди дори да е стигнала до къщата.

— Ами майка ми?

— Тя няма никаква представа и така ще си остане.

Погледът й потърси неговия.

— Но защо? Защо ти беше нужно да правиш това? — попита с едва доловим глас.

В този момент Ротбъри забеляза колко много е потъмняло небето. Наистина, изглеждаше почти сумрачно.

— Ела, ще ти обясня докато вървим.

Бяха на половината път до къщата и той едва беше преполовил обясненията си за необходимостта от бързане да си намери временна годеница, когато небето сякаш се отвори и ги заля с тежки капки дъжд.

Най-близкият заслон беше малката покрита веранда на задната врата. Ротбъри свали палтото си и го подаде на Шарлот, за да го държи над главата си. Те се затичаха, като се хлъзгаха в калта, която изглежда мигновено се беше образувала върху пътеката.

Ръката му потърси нейната, надявайки се младата жена да я поеме, за да е сигурен, че няма да падне. Но тя я отблъсна.

— Защо аз? — изкрещя въпроса си Шарлот над рева на проливния дъжд и последвалата гръмотевица. — От всички онези жени на бала в Хоторн, защо избра мен?

— Защото аз… Тъй като аз… — Защото те обичам. — Защото знаех, че от всички тях ти си най-лесна за убеждаване, най-бързо щях да те заблудя.

Ротбъри мразеше тези думи.

Тя се спря вкаменена. Той също.

Поройният дъжд се сипеше върху тях. Графът се обърна, за да я погледне. Готов да понесе всяко наказание, всички язвителни погледи или думи, които тя искаше да отправи към него. Заслужаваше ги.

Първоначално помисли, че тя просто щеше да си стои там и да го гледа вбесено, с очила, обсипани с капки дъжд. Но тогава брадичка й се стегна и вирна нагоре. Пресегна се с една ръка и го блъсна колкото можа по-силно.

Този път обаче Ротбъри не се намираше върху твърда земя. Кожените му ботуши бяха затънали в хлъзгава кал и жалкият й тласък го събори.

Падна назад. Дори не направи опит да се задържи.

По ирония на съдбата, Шарлот не изчака, за да стане свидетел на резултата от удара си. Младият мъж предположи, че тя дори не осъзна какво всъщност беше постигнала.

Докато лежеше в калта, наблюдавайки как мис Грийн се отдалечава от него, държейки сакото му над главата и раменете си, чувстваше, че се намира точно там където заслужава.

Всичко приключи. Утре, след като посетят обитаваната гора, Шарлот и майка й щяха да тръгнат към Лондон. И с пълно право. Не знаеше кое го притеснява повече — фактът, че я беше наранил или това, че ако бързо не намереше кандидат, щеше да се окаже омъжена за Уитърби още преди да е изтекла годината.

Имаше нужда да поязди. По дяволите дъжда. Веднага след като се преоблечеше, щеше да впрегне собственоръчно коня си и да се отправи един господ знаеше къде. Всъщност, защо да си прави труда да се преоблича? Наистина, защо да се грижи да остава в Англия? Може би щеше да замине в чужбина. Щеше да посети обширната си вила в Италия, отново щеше да навести слънчевия рай, наречен Кипър и да се запознае с екзотичните подправки на Ориента.

Бавно и небрежно той се изправи достатъчно, за да се подпре на лакти, а очите му следваха отдалечаващата се фигура на Шарлот.

Тогава се случи най-странното нещо. Тя спря и се завъртя.

Поклащайки глава, мис Грийн закрачи обратно към него, като почти се подхлъзна на няколко пъти, но успя да се задържи на крака, преди да се е присъединила към него в калта.

Младата жена протегна ръка.

— Хайде — каза тя, сдържайки смеха си. — Ставай.

— Не — отвърна той. — Мисля да си остана тук.

— Не ставай смешен. Хвани ръката ми.

— Шарлот, влизай в къщата. Студено е, мокра си, а аз имам кал на места, за чието съществуване дори не подозирах.

— Ротбъри…

— О, добре де. Идвам. Но няма да ми помагаш да се изправя. Сега си само мокра. Аз обаче, съм покрит с поне пет фута кал. Ако те докосна, ще съсипя дрехите ти.

Предпазливо се изправи, тръскайки глава, за да изкара водата и калта, които се бяха промъкнали в ушите му, след което я последва до покритата веранда.

Когато пристъпиха между боядисаните колони се спряха за малко, за да си поемат дъх. Почувстваха се като в рая, далеч от сипещия се дъжд.

Подгизналите й поли бяха полепнали по краката й, но горната половина на дрехите й беше почти напълно суха благодарение на палтото му. Имаше само малко влага по голата кожа на деколтето над корсажа й, както и пръснати капки дъжд върху лицето й. Ротбъри наблюдаваше как една малка капчица се спусна по бузата към крайчето на устните й. Замисли се дали беше ручей от дъжда или проклета сълза, която той бе предизвикал.

— Прощавам ти — каза тя задъхано. — Помагал си ми в миналото. Но все още мисля, че трябваше да ме попиташ, вместо да ме мамиш.

— Съгласен съм — отговори й, също толкова задъхано.

Очите й се спуснаха към устните му, докато той говореше, разпалвайки изгаряща топлина в кръвта му.

Несъмнено погрешно беше преценил накъде е отправен погледа й. Очилата й бяха нашарени със струйки дъжд. Може би се бъркаше. Трябваше да разбере.

Бавно посегна и нежно ги свали от лицето й. Тя не направи нищо, за да го спре. По дяволите, сапфиреният й поглед продължаваше да е насочен към устните му.

Мъжът преглътна тежко.

— Шарлот, добре ли си?

Младата жена кимна.

— Разбирам защо си го направил, но аз…

— Ти какво? — Тя трябваше да спре да се взира в устните му.

— Съвсем сигурна съм…

— Шарлот? — Ударите на сърцето му отекваха в ушите му.

— Хмм?

— Ще заменя съсипаната ти рокля — обяви решително той.

— Но-но роклята ми не е съсипана. Това е просто дъжд.

— И кал.

— Няма никаква кал — изтъкна тя, а челото й се изкриви учудено. — Ти си този, който е покрит…

Едната му тежка ръка обгърна кръста й, а другата обхвана тила й и той я притегли грубо към себе си. Жадните му устни се впиха в нейните, задушавайки последвалите й думи с целувката си, като вместо това тя издаде тих, женствен стон.

Палтото му лежеше забравено на земята, заедно с очилата й.

Тази целувка, тази първа целувка не бе едва доловима, нежна или внимателна. А сякаш бяха изгладнели един за друг. Тя го допусна с лекота. Ротбъри не очакваше подобна реакция от нейна страна. Наистина, не беше планирал да я целуне днес. Но когато устните им се сляха, разменяха милувки, движейки се жадно, с непоколебимо нарастваща настойчивост, той се запита защо не го беше направил по-рано.

— Мога да те целувам с часове — разпалено измърмори срещу устата й. — Вероятно дори с дни. — Струваше му се, че опитва от рая. Място, което Ротбъри никога не бе помислял, че дори ще зърне, а още по-малко — вкуси.

Тя отговори на думите му, като сграбчи мокрия плат на ленената му риза с ръце, приклещени между гърдите им.

Усещането за сочните й устни под неговите беше опияняващо. Вкусът й беше сладък, влажен, а ручейчетата дъжд върху лицата им правеха целувката им някак по-дива, по-гореща.

Устните му се движеха разпалено върху нейните. Бе мислил за този момент толкова дълго и сега, когато всъщност се случваше… беше още по-невероятно отколкото някога си бе представял, че може да бъде.

Шарлот залитна леко, притискайки се още по-плътно в него. Ръцете й вече стискаха здраво раменете му, а пръстите й потъваха в мускулите му. Милостиви боже, сега тя отвръщаше на целувката му малко прекалено ентусиазирано, особено когато той забави леко темпото, преди отново да възвърне настойчивостта си. Сякаш се боеше, че той смята да спре.

Отново и отново тя посрещаше движенията му, изненадвайки го със страстта си, покорявайки го с неочаквания си ентусиазъм. За секунда се запита всъщност кой кого целува тук?

Ротбъри прекъсна целувката за момент, устните му бяха на дъх разстояние от нейните. И двамата дишаха тежко.

— Все още ли мислиш, че целувките ми са доста обикновени, Шарлот?

— Оби… какво?

Хм. Беше си загубила ума от целувките му. Можеше да живее с това.

— Направи го отново — прошепна тя и наклони глава, предлагайки му устата си.

Взиращ се в подутата й долна устна, той леко я облиза.

Тих, нежен стон се изтръгна от гърлото й.

— Помоли ме мило — прошепна мъжът.

— Моля те. — Тя подръпна нетърпеливо кичур от косата на тила му.

Ротбъри бе погубен. Зарови език в сладката й уста и я поведе назад, докато гърба й не срещна една от колоните. Едната му ръка придържаше тила й, за да я предпази, а другата държеше хълбоците й неподвижно, под контрол. Ритмично, езикът му потъваше в сладките й дълбини, имитирайки любовен акт.

Тя изскимтя, звук на отчаяна молба. Пръстите й се вплетоха във влажната коса на тила му, а другата й ръка държеше силно рамото му.

Той стисна хълбока й и дългите му пръсти се впиха в мекото й дупе, когато я привлече към възбудата си.

За няколко мига тя прилепи бедра плътно към него, докато той жадно плячкосваше устата й. Целувката вече не беше достатъчна. Искаше да я вземе. Точно тук и сега. Върховете на пръстите му се спуснаха по тила й, за да помилват рамото, ръката, гърдите й. Дъхът му секна, когато тя се притисна още по-плътно към ръката му. Шарлот желаеше неговото докосване. Той се подчини, разбира се, никога не би й отказал. Нежно започна да масажира хълмчето през плата на роклята й, като преднамерено прокарваше палец по втвърдения връх. Младата жена издаде тих звук на удоволствие, който почти го докара до ръба на лудостта.

Имението, дъждът и калта изчезнаха. Разумът и практичността бяха мигновено забравени. Нищо нямаше значение в този момент. Нищо, освен непрестанно покачващата се сила на страстта им.

И тогава изведнъж всичко сякаш притихна. Дъждът беше спрял. Излъчваната от слънцето топлина се плъзна по гърба му. Движенията им замряха, устните им се разделиха. Магията, която ги бе завладяла, си беше отишла.

Ритмичният шляпащ звук, който идваше някъде от далечината, се засили. Някой идваше.

Той я отдръпна от себе си тъкмо навреме, за да види как Тристан завива покрай отсрещния ъгъл на имението.

— Кой е? — попита Шарлот.

— Тристан.

— Той дали… мислиш ли, че е видял…

— Несъмнено, поне малка част. — Честно казано, единственото, което може би беше видял, е как Ротбъри я отдалечава от себе си. Но тя не го знаеше. И като се имаше предвид какво целеше да постигне Шарлот днес, това можеше да е всичко, което бе нужно Тристан да види.

— За… защо направи това? — попита тя, вдигайки ръка, за да докосне устни с върховете на пръстите си.

Погледът му се върна върху нея. Беше такъв проклет идиот. Не трябваше да я води тук изобщо. Но беше слаб. Годините на самоналожено въздържание, месеците, през които беше близо до нея, всичко това бе стигнало критичната си точка, когато тя се втренчи в устните му, сякаш искаше да го целуне. Но идеята за това беше абсурдна. Шарлот го смяташе за свой приятел. Мислеше, че може да го превърне в джентълмен и ако не друго, то държанието му току-що само доказваше неоспоримо, че просто си губи времето.

Със закъснение осъзна, че тя не носеше очилата си. Вярно, той ги беше свалил. Трябва да са паднали. Огледа по земята.

— Знаеше ли, че е тук? Знаеше ли, че ще дойде? Затова ли беше всичко?

Не, дявол го взел, не беше затова. Но не можеше да й каже защо.

Не, тя не го искаше за съпруг, не беше достатъчно добър за нея. Но беше дяволски сигурно, че не можеше да отрече отклика на ласките му. Трябваше да се наслаждава на момента, но единственото, за което Ротбъри можеше да мисли сега, бе колко много искаше сърцето й.

— Затова ли ме целуна? — попита през зъби тя.

Младият мъж се вкопчи в извинението, което присъствието на Тристан му предоставяше.

— Такъв беше малкият ти план, не е ли така? — процеди той. — Обаче малко се отнесе, а?

Наведе се и вдигна очилата й, които лежаха точно отляво на покрития му с кал ботуш. За момент се замисли върху факта, че нямаше и сантиметър от дрехите му, който да не е пропит с дъжд и кал. Не бе възможно да ги почисти. Но нямаше нужда да се тревожи за това дълго.

Тя грабна ядосано очилата си от хватката му.

— Влизай вътре — каза й Ротбъри, — преди да е приближил още.

Издайнически червени петна избиха по врата и бузите й. Той знаеше защо. Това винаги се случваше, когато е притеснена или засрамена. Точно сега, предположи, че е и двете.

Срещна погледа й и й отправи крива усмивка.

— Трябва да кажа, че си една много добра малка актриса. За момент си помислих, че се наслаждаваш на случващото се.

Тя си пое дълбоко и ядосано дъх, после издиша, опитвайки се да събере мислите си и да дойде на себе си.

Почти стигнал до тях, Тристан им извика за поздрав, казвайки нещо от сорта, че е бил задържан в конюшните, докато е изчаквал дъжда да спре. Нито Шарлот, нито Ротбъри му обърнаха внимание.

Кални петна бяха размазани по цялата дължина отпред на роклята й, особено по полите й. Линии от кал, оставени от пръстите му, се бяха отбелязали по врата, гърлото и косата й. Колко подходящо, помисли си той мрачно. Беше я опетнил с докосването си, в буквалния и преносния смисъл.

Ротбъри й отвори вратата, правейки й жест с другата си ръка да влезе вътре.

Тя го направи, но не и преди да му отправи един дълъг и унищожителен поглед.