Оливия Паркър
Брачен капан (8)

8

„Един джентълмен винаги отдава на дамата цялото си внимание.“

— Реших да позволя на граф Ротбъри да ме съблазни.

— Да му позволиш?

— Забравяш, че за да бъде съблазнена една жена, тя трябва да окаже поне малко съпротива. А всички знаем, че ти едва ли ще възразиш.

Последва съзвучие от хихикания.

Шарлот, която в никакъв случай не можеше да се нарече деен участник в разговора край нея, сметна за свой личен триумф, че успя да се въздържи и не извъртя многозначително очи. Не че близначките Феърборн или Лора Елис биха забелязали, ако го бе направила. Всички бяха прекалено заети да хвърлят влюбени погледи на лорд Ротбъри.

След доста смущаващото й падане в скута на осемдесет и три годишен старец, Шарлот бе навлязла в претъпкана тълпа от гости, застанали рамо до рамо, които забавиха напредъка й почти до пълен застой. Трите млади жени продължиха да разговарят, без да обръщат внимание на ушите, които могат да ги чуят. Мис Грийн се опита да ги подмине, един влудяващ сантиметър след друг.

— Е, тогава трябва скоро да предприемеш нещо — предупреди Белинда Феърборн, — преди аз да съм се възползвала от шанса си с него.

Тя нагласи лебедовата си маска с пера и гордо изсумтя.

— Искате ли да се обзаложим? — попита Лора Елис.

Скъпоценните камъни, пришити към тъмносиния й корсаж, които елегантно образуваха шарката на паунови пера, проблясваха на светлината на свещите.

— Може би — отвърна Бернадет Феърборн, която беше облечена като снежнобял гълъб. Тя вирна предизвикателно изящното си носле към пауна. — Смея да твърдя, че печелившата ръка е моя. Негова Светлост изглежда доста разсеян тази вечер и мисля, че знам защо.

— Действително — промърмори Шарлот, най-сетне намерила смелост да проговори. Така или иначе нямаше какво друго да прави, след като още един човек блокира пътя й към свободата. Нямаше причина да не се включи в разговора. — Лейди Роз…

Следващите й думи застинаха на езика й, когато Лебеда, Пауна и Гълъба внезапно обърнаха главите си към нея. Като че ли едва сега забелязваха, че тя стои до тях и слуша.

По измъчените изражения на лицата им разбра, че не са доволни от намесата й. Очите им се присвиха насреща й. Шарлот отказа да се свие притеснено, въпреки че действително се чувстваше застрашена.

— Исках да кажа само, че ако той изглежда разсеян, е много вероятно да гледа…

— Знаем кого наблюдава, малко диво пате такова — отбеляза Гълъба. — И, разбира се, това никога не би могла да си ти!

Твърдението, размисли Шарлот, си беше безспорно вярно. Господ й беше свидетел, че в миналото бе заставала на пътя на Ротбъри безброй пъти, но той никога не се опита да я прелъсти, да флиртува или дори да я огледа така, та костите й да се размекнат. О, сега те бяха приятели, графът я дразнеше, но мис Грийн бе достатъчно умна, за да не го взема на сериозно.

Прочисти гърло.

— Не това имах предвид…

Лебедът ахна, притисна пръсти към устните си и лицето й придоби тревожен пурпурен цвят.

— Той гледа насам! — възбудено прошепна тя.

Шарлот въздъхна, устоявайки на изкушението да последва погледите на трите глупави птици.

Изведнъж тълпата се раздвижи, когато голяма група от мъже се отправи към терасата, вероятно, за да пушат. Тя се надяваше Уитърби да е сред тях. Почти бе успяла да се измъкне и би било ужасно да се сблъска с виконта точно сега.

Побърза да се възползва от една пролука.

Без предупреждение нов Паун се изпречи право на пътя й. Но за разлика от другата отрупана с бижута птица, тази беше доста дребна.

Стъпалата й едва се застопориха на място, за да предотвратят сблъсъка с мис Лизи Хоторн.

— Мили боже! Та той е истинска мечта! — произнесе момичето, очите й се бяха ококорили, за да подчертаят думите й.

Шарлот вирна брадичка.

— Сигурна съм, че не знам за кого говориш.

— О, не бъди такава глупачка. Знаеш точно за кого говоря.

Когато Шарлот вдигна рамене невинно, Лизи кимна към графа, а дългите сини пера, които стърчаха от кестенявите й къдрици подскочиха.

— Той е просто божествен, не си ли съгласна? Може би трябва да отидем там под претекст, че искаме да говорим с лорд Тристан?

— Това е блестяща идея.

— О, но виж, лорд Ротбъри вече си тръгва. — Тя ахна високо, с ръка върху гърлото си. — И следва лейди Гилтън. Представяш ли си?

Съвсем неочаквано, стомахът на Шарлот болезнено се сви. Какво, за бога, й ставаше? Знаеше какъв е Ротбъри. Знаеше, че е истински развратник. Със сигурност не ревнуваше.

— О, за малко да забравя да ти кажа! Кити каза, че свекърва й е казала на майка ми, че нейният лакей е казал на готвача, че миналата седмица мисис Брийдлъв, последната му любовница, заплашила, че ще се хвърли пред движеща се карета, ако лорд Ротбъри не се съгласи да подновят връзката си, но очевидно той е отказал, въпреки настояванията й. Представяш ли си?

На мис Грийн й беше нужна цялата й воля, за да не изстене на глас. Тя харесваше Лизи. Наистина я харесваше. Двете бяха с еднаква височина, на еднаква възраст и страдаха от майки, които непрестанно избираха най-смешните костюми за събития като тези. Но приликите свършваха тук.

Шарлот бе тиха, срамежлива и предпочиташе да наблюдава хората. А Лизи беше шумна, говореше с обезпокоително бърза скорост — все клюки и спекулации, разбира се — и имаше ужасния навик да се опитва да въвлича Шарлот в ситуации, които тя с удоволствие би избегнала.

Лизи уви ръка около тази на Шарлот докато вървяха покрай група хихикащи се дебютантки, които бяха заети да гледат след графа с кравешки погледи.

— Не можеш да отречеш, че е красив! Не се ли радваш, че майка ти разреши да дойдеш, вместо да скиташ по онези древни пътеки и пещери в търсене на духове? — Тя поклати глава в жест на почуда, който изглеждаше доста комично, като се има предвид костюма й. — Без съмнение майка ти не е очаквала графът да присъства. Двете с майка ми не можем да повярваме, че е тук. Сигурно Тристан го е убедил. С баба му са канени всяка година, но никога не идват. Не мога да си представя защо е решил тази година да дойде. А ти?

— Всъщност, да — промърмори Шарлот, усмихвайки се многозначително на лейди Розалинд, която отвърна на приятелския жест, докато се разминаваха. — Всички знаят причината, поради която той е тук. И това е тя.

— Да, е, може и да е вярно, нали знаеш, но доколкото знам… а аз съм добре осведомена, както знаеш…

— Лизи, като нищо можеш да държиш рекорда за употребата на думата „знам“ най-много пъти в едно-единствено изречение.

— … тя не е показала, какъвто и да е интерес към него.

— Тя просто изпълнява волята на херцога — предположи Шарлот с повдигане на рамене.

— О, вярно! С херцогинята сте близки приятелки. Как можах да забравя? Как са младоженците?

— Възхитително — отговори Шарлот с усмивка. — Въпреки че вече едва ли могат да се нарекат младоженци. Отново пътуват. Този път до Уелс, а след това отиват в… Ирландия, мисля.

— Сега, когато тя се омъжи, навярно не я виждаш толкова често. Сигурно ти липсва.

Шарлот се усмихна тъжно.

— Така е. Но е щастлива и това прави и мен щастлива. Писа ми, но се опасявам, че не се задържат на едно място достатъчно дълго, за да отговоря на писмата. Ще наваксаме, когато се върнат. — Чудеше се какво ли би казала Маделин, ако знаеше за приятелството й с Ротбъри.

Всъщност знаеше какво би казала нейната покровителствено настроена приятелка. Щеше да изтъкне, че напълно се е побъркала и трябва да стои колкото се може по-далеч от лорд Ротбъри. И, разбира се, щеше да е права.

Докато заобикаляха една мраморна колона, високата, твърда яка на костюма на Лизи случайно събори чашата с пунш от ръката на някого.

— Хей! — извика човекът.

С широко отворени очи, Шарлот премигна към своята братовчедка, но Лизи продължи да бъбри, без да забелязва безпорядъка, който оставя след себе си.

Мис Грийн се присви. За щастие се появи лакей с кърпа в ръка. Шарлот отправи извинителна усмивка на госта и ускори крачка, за да настигне братовчедка си.

— Хмм. — Лизи потупа с пръст брадичката си. — Имаше още нещо, което исках да ти кажа, но забравих какво беше. — Тя завъртя глава, като почти събори цялото съдържание на поднос, покрит с пълни чаши за вино. Единствено пъргавата ръка на нов слуга успя да предотврати разливането на подноса, залюлял се в ръцете му, върху друг гост.

— Лизи, може би е време да намерим място, където да седнем — предложи Шарлот. — Костюмът ти…

— … е отвратителен. Знам. И от тези ужасни пера ме сърби носа.

— Е, поне майка ти не е настояла да се облечеш като пастирка — промърмори Шарлот с печална усмивка. — Не мисля, че има човек в залата, който да не съм ударила случайно по тила с тази дяволска овчарска гега. — Тя погледна предмета, след което хвърли поглед на братовчедка си и широката й яка.

Между тях казано, двете лесно биха могли да изпочупят цялата бална зала. Идеята си заслужаваше.

— Наистина — промърмори Лизи. — Но ти действително изглеждаш очарователно, наистина.

— „Очарователно“ не е точната дума. Всъщност мога да се сетя поне за още три по-подходящи думи, без дори да се замислям. „Абсурдно“. „Нелепо“. И „смущаващо“.

— Истината е, че се открояваш — предложи едва-едва Лизи с колеблива усмивка.

Е, това поне, размисли Шарлот, несъмнено беше вярно.

Открадна си един поглед към двойките, въртящи се по подиума. Повечето млади дами носеха украсени със скъпоценни камъни полумаски и ефирни бели рокли, които се люшкаха игриво около глезените им и привличаха одобрителните погледи на редица джентълмени.

Роклята на Шарлот обаче имаше твърда долна фуста, която я караше да се чувства като бухнало тесто. А и на фона на дребната й фигура безспорно се създаваше впечатлението, че роклята носи нея вместо обратното.

Поне можеше да намери утеха във факта, че като по чудо успя да избегне отвратителния виконт Уитърби тази вечер.

— Шарлот — прошепна Лизи с предупредителни нотки в гласа. — Не… се… обръщай. Всъщност трябва направо да избягаш.

Тя затвори очи, премигна бавно и оформи с устни:

— Уитърби?

Лизи кимна, с очевидна тревога в погледа.

— Просто тръгвай — каза тя, без да движи устните си.

Шарлот пристъпи напред, но братовчедка й я сграбчи за раменете и я бутна в друга посока.

— Отиди и се скрий в библиотеката. В момента я ремонтираме. На никой не му е позволено да влиза там.

Доверявайки й се сляпо, Шарлот се втурна през гъстата тълпа, влачейки след себе си овчарската гега, разбира се. За пръв път се зарадва, че носи проклетото нещо със себе си. Очевидно репутацията му на опасен за здравето предмет го предшестваше, тъй като всеки, който се случеше да му отдели дори бегъл поглед, буквално отскачаше встрани от пътя й. Това ускори обикновено бавния процес по прекосяването на препълнена бална зала.

Достигна коридора, който водеше до убежището на безлюдната библиотека, направо за нула време. Забърза напред, без да обръща внимание на факта, че около нея ставаше все по-тихо и значително по-тъмно колкото по-навътре отиваше.

Лизи беше казала, че библиотеката е в процес на ремонтиране и е затворена за гостите. Имаше логика да няма хора, които да се разхождат из коридора.

Един облак в бяло сякаш се материализира точно пред погледа на Шарлот от съседен коридор. Нямаше никакво време да спре или дори да забави инерция. Преди да успее да издаде дори писък, тя се блъсна право в лейди Гилтън.

Когато двете жени се удариха, лейди Гилтън остана на крака, като се задържа, подпирайки изтънчената си ръка на стената.

Шарлот обаче нямаше този късмет. Спъна се в нещо, което можеше да се закълне — беше нежният крак на милейди, и заедно с глупавата гега полетя към пода. Със силен удар се приземи върху ръцете и краката си.

— Мили боже! — възкликна лейди Гилтън с лек кикот. — Май доста бързате, а?

Като измести тежестта си върху бедрата, по-младата жена си пое дълбоко дъх, докато чакаше пулсиращата болка в наранените й колене да се разсее.

— Извинете ме — отвърна Шарлот. — Не ви видях.

— Доста забавно — каза лейди Гилтън със самодоволна усмивка, която събеседницата й не можа толкова да види, колкото да чуе. — Не сте ли съгласна? Искам да кажа, като се има предвид, че за пръв път в живота си всъщност носехте очилата си и в балната зала.

Мили боже, очилата й! Трябваше да са излетели от носа й, когато е паднала. Въобще не обърна внимание на красивата жена с хаплив език, която вече се прокрадваше обратно към балната зала, без дори да помоли да я извинят.

Шарлот опипваше пода трескаво с леки потупвания и въздъхна с облекчение, когато ги откри. Бързо ги сложи отново, благодарна, че не се бяха счупили.

Изправи се внимателно, взе гегата си и продължи по потъналия в сенки коридор, макар и по-бавно и с видимо накуцване.

Натисна дръжката на първата врата, до която стигна, но тя се оказа плътно заключена. Като пренебрегна лудото препускане на сърцето си, Шарлот опита следващата. Издаде въздишка на облекчение, когато се отвори съвсем лесно на добре смазаните си панти, без да се чуе нито звук.

Тихомълком, младата жена се плъзна вътре и с изненада откри, че претрупаната с вещи стая е окъпана в златиста светлина, извираща от изящните месингови стенни свещници върху отсрещната стена.

След като внимателно затвори вратата зад гърба си, Шарлот направи кратък оглед на разхвърляната стая. Вътре се намираше широка редица столове, дивани, маси, високи шкафове и много други трудно определими предмети от обзавеждането, покрити или с прах или с бели чаршафи. Ленени платна бяха опънати върху шкафовете с книги, които покриваха стените, навярно, за да ги предпазят от праха и боята.

На челото на Шарлот се появи бръчка. Защо, за бога, майката на Лизи би поръчала да запалят свещите в това помещение? Повдигна рамене и пропъди тази мисъл.

Докато пристъпваше все по-навътре в стаята, почти се препъна в пухкава възглавничка с пискюли, облегната срещу крака на един стол. Използва овчарската си гега, за да я избута от пътя си.

И тогава го чу. Тихо шумолене. Сякаш някой се наместваше по-удобно на мястото си.

Тръпка се разля по гръбнака й, а въздухът натежа. Остана напълно неподвижна на място. Може би беше котката, предположи Шарлот. Тогава чу шума отново. И отново, ставаше все по-настойчив и развълнуван, като че някой или нещо се опитва да се освободи.

Ръмжене, което определено принадлежеше на човек, се разнесе откъм дъното на стаята.

Инстинктите й подсказваха да си тръгне, да се омете дяволски бързо от стаята. Веднага. Но нещо друго я накара да остане. Може би любопитството или очевидната й глупост.

С тихи стъпки, тя се промъкна покрай един висок, широк шкаф, който й пречеше да вижда стаята по цялата й дължина.

А каква гледка само имаше да се види. Ченето й увисна от изненада и Шарлот съвсем забрави да диша.

Там, на стол с високи резбовани крака, разположен до отсрещната стена, под топлото сияние на двойката месингови свещници, седеше лорд Ротбъри. Очите му бяха завързани със собственото му шалче, а ръцете му вързани на гърба на стола.

Напразно тя се опита да преглътне, но чувстваше гърлото си пресъхнало, сякаш бе посипано с пясък.

Мили боже! Защо, за бога, беше завързан?

Ризата му беше разкопчана и разкриваше бронзовата кожа на широките му гърди, плоските зърна и пръснатите златисти косъмчета, които се спускаха по равния му мускулест корем. Алчните й очи се задържаха върху този гладък, гол стомах, хипнотизирани от повдигането и спускането му при всеки дъх, който мъжът поемаше.

Едно тънко гласче от дълбините на съзнанието й казваше, че трябва да извърне поглед. В края на краищата, той беше самото олицетворение на греха. Но само каква гледка представляваше за зажаднелите й очи.

Тъмнорусите му коси лежаха в прекрасен безпорядък и той рязко отметна глава, за да отмести косата, която бе паднала върху челото му. Не успя и копринените кичури се плъзнаха в предишното си положение. Ротбъри изрази недоволството си с ниско ръмжене.

Шарлот не знаеше какво прави графът тук, завързан, без съмнение във възбуждащо разголено състояние, в едно от свободните помещения на домакинята. Можеше само да си представя, че това има нещо общо с любовните му занимания. Но той си беше тръгнал с лейди Гилтън, а Шарлот само преди минути се сблъска с жената. Със сигурност не биха могли да направят каквото и да са възнамерявали за толкова кратко време. Нали?

Е, това, което вече знаеше със сигурност бе, че е пълна глупачка да се сприятелява с развратник и след това да очаква той да се държи подобаващо и да спазва обещанията си.

Тя отчаяно имаше нужда да се махне от стаята. Ако някой случайно влезеше в помещението и видеше картината, която представляваха, репутацията й щеше да е напълно съсипана. Шарлот се обърна, за да си върви… без значение колко срамно интригуваща се оказа неговата позиция.

— Каквато и игричка да играеш, аз няма да участвам! — изтънченият глас на Ротбъри проряза стаята. — Имам работа за вършене. И ти нямаш право да ми се сърдиш. Развържи ме веднага, Корделия!

Шарлот ахна и затисна устата си с ръка. Защо лейди Гилтън би го оставила тук?

Лицето и врата й пламнаха.

— Ти си безсрамна — прошепна разпалено.

Представи си, да се отдадеш на рискована любовна игра, докато десетки хора се разхождат надолу по коридора в балната зала. Никога не бе разбрала, макар да се чудеше, какви игри играят любовниците зад затворени врати. Действително граф Ротбъри беше порочен, много порочен мъж.

Но въпреки това, размишляваше тя, докато го наблюдаваше, наклонила замислено глава, той наистина изглеждаше съвсем… безпомощен.

Раздърпан и уязвим. Подобно на красив, затворен звяр, оковите му създаваха илюзията, че той е достъпен, безобиден, когато в действителност беше също толкова опасен или сега дори много повече, заради надигащата се ярост.

Ами ако беше станал жертва на някаква шега? Кой би го намерил тук? Може би трябваше да го развърже.

Не. Поклати глава. Не биваше. Собствените му порочни и алчни намерения го бяха докарали до това положение и тя не се интересуваше какво ще се случи с развратника. Като отново поклати глава, Шарлот тихо се смъмри задето му се беше доверила с приятелството си. Всъщност, може би той не й беше кой знае какъв приятел, в края на краищата.

Родителите й бяха прави да й забранят да се доближава до Ротбъри. Той беше покварен. Неморален. Непоправим.

И можеше въобще да не й връща услугата, която й дължеше. Вече не я искаше.

Обърна се да си върви, стъпвайки на пръсти към вратата.

Докато заобикаляше една кръгла масичка, погледна към вратата в другия край на стаята и се намръщи с колебание.

Щом излезеше през тази врата, всичко щеше да бъде постарому. Отново щеше да бъде срамежливата Шарлот, сладката Шарлот, Шарлот, която никога дори не е стигала близо до целувка с мъж.

Утрешният ден щеше да настъпи и тя пак щеше да си е неомъжена, без никакви перспективи за бъдещето, освен Уитърби. В края на годината сигурно щеше да се окаже нещастно венчана за него. Завинаги свързани. Мили боже, определено щеше да й се наложи да го целуне, нали?

Когато стигна до вратата, младата жена положи ръка върху месинговата дръжка. До края на живота си нямаше да забрави възбуждащия вид на лорд Ротбъри в тази скандална поза.

Може би само още един последен поглед. Въобще не беше същото, както когато беше в спалнята му. Той дори не знае, че си тук. Можеш да гледаш колкото си искаш.

Обърна се и направи една тиха крачка към него.

От доста време Шарлот имаше усещането, че животът я подминава… и започваше дяволски да й дотяга.

— Стига толкова! — прошепна тя.

Грабна един стол наблизо и го подпря под дръжката на вратата, като така сполучливо спираше лейди Гилтън или който и да е друг в това число, да влезе в стаята.

Тази вечер или поне в този момент, Шарлот щеше да направи точно това, което искаше. По дяволите последствията.

Беше на път да поеме нещата в свои ръце за разнообразие. И точно сега желаеше да разбере какво е да целунеш един негодник.

— Кой е там? — Ротбъри почти изръмжа, опъвайки шалчето си, а мускулите на възхитително бронзовите му ръце се издуха и стегнаха.

Тя не му отговори. Вместо това пое дълбоко дъх и пристъпи решително към графа, като по пътя си изрита друга смачкана възглавничка с пискюли и хвърли настрани овчарската си гега.

Както беше със завързани ръце и очи, тя щеше да вземе това, което иска и да избяга през вратата, преди той да предположи коя е. Всъщност Ротбъри можеше дори да си помисли, че тя е любопитно изпарилата му се любовница.

А когато той се върнеше в балната зала, Шарлот щеше да се усмихва вътрешно. Графът никога нямаше да разбере, никога нямаше да предположи, че неговата срамежлива приятелка би посмяла да опита забранения плод. Освен това как можеше да навреди една малка целувка?