Оливия Паркър
Брачен капан (17)

17

„Един джентълмен владее темперамента си през цялото време.“

Докато се носеше в стъпките на дълъг кадрил с кавалера си, на Шарлот й хрумна, че несъмнено ще й достави удоволствие да удуши Ротбъри.

За последните две седмици, а може би и повече, тя подозираше, че той изпитва тайна привързаност към нея. Може би не беше точно любов, но беше напълно сигурна, че е нещо повече от приятелство.

Но каквито и да бяха чувствата му, той ги таеше в себе си. Точно както всичко останало. Ако я искаше, трябваше да направи първата стъпка. А тя отказваше да го улесни. Ако я искаше, просто щеше да му се наложи да дойде и да предяви претенциите си към нея.

А тя щеше да направи всичко, което бе нужно, за да извади на бял свят истинските му чувства. Нямаше да е приятно и можеше да загуби част от здравия си разум през това време, но беше готова.

Всички витаещи съмнения се изпариха, когато го зърна сграбчил парапета в галерията, оглеждайки балната зала. С периферното си зрение тя забеляза как хищният му поглед се плъзна по тълпата, търсещ. Вероятно нея.

Когато почувства взора му върху себе си, който я сгря отвътре, затанцува с още по-голяма лекота, усмихна се широко на партньора си и се засмя високо на скучните му шеги.

И когато танцът свърши, вместо да се настани до майка си, както обикновено, тя пресече балната зала с високо вдигната глава, докато се наслаждаваше на чувството очите му да следят всяко нейно движение.

Тази вечер се чувстваше различно. Вместо да се затвори в себе си, когато влиза в някоя стая, тя разцъфтяваше.

Някога бе мислила, че да бъде срамежлива и тиха й даваше възможност да наблюдава редица от привичките на останалите хора, дребни неща, които другите трудно биха забелязали: леката промяна в силата на гласа, когато чувствата на човека са били наранени; накъсаният, развълнуван дъх на младеж, който кани красива млада дама на танц; нейното добре прикрито разочарование, тъй като се е надявала вместо това да бъде поканена от приятеля му. Неща, които не биха накарали повечето хора дори да повдигнат учудено вежди.

Тази вечер обаче бе открила, че има доста за изпускане, когато човек упорито стои със сведена надолу глава. Защото тази нощ Шарлот държеше своята вдигната високо. И тази нощ я забелязваха, вместо тя да забелязва всичко за всички останали.

Новооткритата й нагласа бе привлякла мистър Холт. Вдовец, в средата на тридесетте, той имаше гъста червеникавокафява коса и доста приятна усмивка. А също така беше и един от приятелите на Ротбъри и мъжът, с когото тъкмо приключи да танцува.

Сега стоеше до масите за напитки, а мистър Холт тъкмо бе целунал кокалчетата й и й бе пожелал приятна вечер, когато лорд Тристан се появи от едната й страна.

— Наистина, мис Грийн — каза той, докато се приближаваше. — Толкова е приятно да ви видя отново.

Тя сведе глава.

— Милорд!

— Мога ли да запитам дали сте запазили един валс за мен тази вечер?

Вълна от топлина възпламени бузите й. Беше забравила напълно за странното си гостуване по-рано този следобед.

— Наистина много съжалявам. Забравих и тефтерът ми за танци вече е пълен.

Той изглеждаше… облекчен.

— Тогава, може би — провлече той, — бих могъл да ви донеса чаша пунш?

Добре. Пуншът беше добра идея. Вярно, че напитката на Лангли всъщност бе хладка, разводнена смес, направена от доста съмнително вино, но си беше чудесна идея лорд Тристан да й донесе питие. Тя се надяваше Ротбъри да гледа.

— Разбира се — отговори Шарлот. — След този последен танц усещам, че устата ми е доста пресъхнала.

Макар, честно казано, да смяташе, че ако попадне на остров, на който няма нищо за пиене, освен пунша на Лангли, то би предпочела да пие морска вода и да умре.

Лорд Тристан се усмихна и трапчинките му се показаха, образувайки идеална рамка за изваяните му устни.

— Чудесно. Връщам се след малко.

— Ще ви чакам — отвърна тя, усмихвайки се.

 

 

Един мъртвец току-що връчи на съпругата му чаша пунш.

Отдръпвайки се от парапета, Ротбъри се спусна по стълбите, като не откъсваше очи от Шарлот и Тристан.

Тълпата сякаш се раздели пред него, докато вървеше уверено през залата.

Малко преди да я достигне, замръзна на място, поразен от красотата й.

Носеше светлосиня рокля с къси ръкави и дълбоко изрязано деколте; дантелената ивица пришита над гърдите й имаше за цел да ги прикрие, но единствено го раздразни.

Друга тясна ивица дантела беше обвита около деликатната й шия, а златните й къдрици бяха спретнато вдигнати нагоре. Малки перли бяха вплетени тук-там в косата й, която бе събрана върху главата й. Изглеждаш елегантна и изискана и… всичко, което искаше, бе да я съблече чисто гола и да я оближе от горе до долу.

Спомняйки си за Тристан, той обърна погледа си към него.

— Ротбъри — поздрави Тристан.

Графът само се намръщи. Отново насочи вниманието си към Шарлот.

— Трябва да говоря с теб — изръмжа.

— Това ще трябва да почака — каза тя и подчертано хвърли поглед към лорд Тристан. — Не виждаш ли, че Негово Благородие беше така любезен да ми донесе чаша пунш?

Ротбъри отскубна чашата от ръката й, обърна към най-близката саксия с папрат и я изсипа в пръстта.

— Можеш да ми благодариш по-късно.

Шарлот ахна.

— Ти си невероятно груб — прошепна тя.

— Не ме интересува — промърмори той.

С периферното си зрение Ротбъри наблюдаваше със задоволство как лицето на Тристан леко пребледня и приятелят му започна да се поти.

— Ъ… току-що си спомних, мис Грийн, че помолих… че помолих мис Лангли за танц… така мисля. Приятен ден! — И тогава той на практика избяга.

Погледът на Шарлот се присви срещу Ротбъри.

— Не разбирам какво те прихвана.

— Трябва да поговорим веднага, Шарлот.

Тя понечи да протестира, но стисна устни, щом видя свирепия поглед в очите му.

— На терасата. Аз ще изляза пръв.

— О, добре де! Но как ще те намеря?

— Ще чакам.

— Да, но…

Той се обърна и се запъти към вратите на терасата, а дългите му, целенасочени крачки бяха изпълнени с такава сила, та Шарлот се изненада, че гостите по пътя му имаха време да се отместят, преди да е минал през тях.

Тя изчака няколко минути, с нарастващо неудобство, тъй като в следващите двадесет минути щеше да започне провинциален танц и бе вероятно да го изпусне. Някой щеше да тръгне да я търси и ако я откриеше на терасата, сама с Ротбъри, репутацията й щеше да бъде съсипана. Мили боже, ами ако майка й разбереше и настояваше да се оженят?

По стар навик Шарлот пресече стаята, движейки се покрай стените. Изглежда, че никой не я забеляза, когато се плъзна през вратите на френските прозорци навън в прохладната, черна нощ.

Една двойка стоеше до парапета, гледащ към градината, като шепнеха и се смееха. Шарлот мина плахо покрай тях и се спусна по стълбите в дълбоките сенки в основата им. Нямаше никаква представа къде е Ротбъри, ако изобщо беше тук някъде.

Очите й се опитваха да привикнат към тъмнината, но едва успяваше да различи собствената си ръка пред лицето си. Точно когато се канеше да хукне обратно нагоре по стълбите, голяма, топла ръка се настани на кръста й. Тя се обърна, издавайки изненадан скимтящ звук, когато устните му се оказаха върху нейните.

Устата му беше гореща, ненаситна, упояваща. Младата жена нямаше представа къде бяха изчезнали ръкавиците му, но ръцете му бяха голи и се плъзгаха нагоре-надолу по гърба й, като обхванаха дупето й и я притиснаха по-плътно към него.

Шарлот простена при великолепната обсада на сетивата й. Тя също искаше да го докосне, но й бе нужна невероятна концентрация, за да направи дори нещо толкова малко, като да повдигне ръце. Плъзна ги по силните му рамене и после по врата му, зарови пръсти в гъстата коса на тила му, прилепяйки се по-близо до него, в нуждата си той да продължи да я докосва.

Той я завъртя и притисна гърба й към каменната стена на терасата. С пръст на долната й устна, той лесно я склони да я разтвори, потапяйки език в устата й, за да срещне нейния. Със сигурност костите й се топяха.

Една от силните му ръце се уви около ханша й, пое нагоре по гръдния й кош и се настани върху гърдата й. Тя простена в устата му, когато той подръпна зърното й през роклята. Нетърпелива за още от докосването му, тя се повдигна на пръсти и разтвори бедрата си. Шарлот потръпна от удоволствие, когато усети възбудата му да се притиска в корема й.

Нежно, сякаш се оставяше на усещането, той направи пътечка от целувки по врата й, предизвиквайки тръпки по цялата й кожа. Движенията му се забавиха, малко по-малко, докато стана ясно, че има намерение да спре.

Младата жена стисна рамене му.

— Какво правиш? — попита задъхано.

— Шарлот, няма да те взема облегната на стената.

„Защо не?“ й се искаше да изкрещи.

Тя трябваше да си събере мислите. Той беше прав. Бяха в градина, за бога! Всеки можеше да се натъкне на тях.

Постави ръце на гърдите му и леко го побутна. Ротбъри не помръдна.

— Днес, когато те видях да си тръгваш от дома на Тристан и Розалинд… Защо беше там?

Графът разтриваше врата и раменете й. Чувството беше великолепно, но й бе трудно да се концентрира.

— Той искаше да ме покани на танц.

Не можеше да види лицето му, но незнайно как, можеше да каже, че отново се мръщи.

— Е, няма да го получи.

— За това ли трябваше да говориш с мен?

— Не! Става дума за нещо много по-важно.

Музика долетя откъм френските прозорци. Следващият танц беше започнал. Ако не се върнеше в балната зала, някой, най-вероятно майка й или кавалерът й за този танц, щеше скоро да я потърси.

— Ще трябва да почака. За първи път в историята на живота ми, тефтерчето ми за танци е пълно! Можеш ли да повярваш?

— Не може да чака.

— Знаеш ли… до сега вече петима мъже ме попитаха дали може да ме посетят утре!

Ротбъри погледна към краката си, внезапно почувствал се изтощен. Трябваше да й каже и нямаше да бъде лесно. А и очевидното й щастие от вниманието на други мъже, най-вече на лорд Тристан, означаваше също, че няма да е особено възхитена от новината.

Предположи, че трябва да й позволи да се забавлява тази нощ. Да я остави да се порадва на заслуженото внимание. Тя изглеждаше абсолютно зашеметяваща тази вечер, но имаше и нещо друго.

Движеше се различно. Вместо да стъпва колебливо, придържайки се към стените и да стои със сведен поглед, днес тя притежаваше едва доловим вид на увереност. Като че ли най-накрая приемаше красотата си, вместо да се бори с нея и да я принизява до кротко послушание.

И както изглежда, той не беше единственият мъж, който го бе забелязал.

— Колко? — попита Ротбъри мрачно.

— Колко какво?

— Колко танца още?

Тя се замисли за момент.

— Четири.

Той прокара ръка по челюстта си.

— Исусе, това може да отнеме цяла нощ.

Шарлот пристъпи в ивица светлина, идваща откъм балната зала. Точно както много други пъти преди това, тя го наблюдаваше със своя преценяващ маниер, сякаш се опитваше да улови някоя от мислите му и да я изрече на глас.

— Предполагам, мога да кажа, че имам главоболие.

— Не — каза той, вече примирил се с взетото решение. — Ще почакам. Забавлявай се.

Защото това щеше да е последният път, в който позволяваше на друг мъж да я докосва.

* * *

Четири часа по-късно Ротбъри си мислеше, че има опасност да си загуби ума.

Майка му беше права. Той наистина беше порочен. И плащаше за всичките си грехове, като наблюдаваше как другите мъже флиртуват с жена му.

В продължение на четири часа.

Въпреки това се държа прилично. Ръцете му останаха отпуснати до тялото, макар и свити в юмруци и дори успя да се усмихне. Веднъж. И то на майката на Шарлот.

Или по-точно, на чисто новата си тъща.

Хаясинт се бе приближила до него, за да го попита дали би имал нещо против да придружи Шарлот до вкъщи. Било много късно и тя била изморена. Той беше изненадан от предложението й, но прие с готовност. Да бъде с нея насаме в карета, би му дало възможност да й съобщи новините.

— Бъди дискретен — бе прошепнала Хаясинт. — Никой не трябва да разбира.

Ротбъри кимна, почувствал пристъп на вина.

— Тя така добре се забавлява. Никога не съм я виждала толкова щастлива и ще ми е неприятно да скъся вечерта й, заради схванатите си колене и гръб.

Болка проряза гърдите му. Шарлот може и да беше щастлива, но той бе на път да потъпка доброто й настроение.

А може би не. Вероятно имаше нещо, което може да направи. Молба до шотландската църква за анулиране? Честно казано, освен да твърдят, че са брат и сестра, не се сещаше за друг начин, по който да се измъкнат от това затруднено положение.

Освен, разбира се, ако Шарлот успее да убеди съда, че той не е в състояние да изпълнява съпружеските си задължения. Но кой, по дяволите, щеше да повярва на това?

И накрая, разбира се, биха могли да се позоват на измама.

* * *

Петнадесет минути по-късно Шарлот се оказа удобно разположена в елегантната карета на Ротбъри.

Макар да бе имала прекрасна вечер — никога не беше танцувала толкова много през живота си — внезапно нетърпение завладя сетивата й. Сърцето й препускаше, усещаше крайниците си нестабилни и си поемаше въздух твърде често.

Предполагаше, че това няма нищо общо със състоянието на здравето й и изцяло е свързано с очевидно напрегнатия, съкрушително красив мъж, седнал срещу нея, който, по незнайно каква причина, намираше за напълно приемливо да я гледа така, сякаш иска да я изяде.

Русата, леко набола брада върху брадичката и челюстта му блестеше от време на време на лунната светлина. Той изглеждаше… малко уморен, очите му бяха притворени и я наблюдаваха как го изучава. Копринен кичур от косата му беше паднал така, че отчасти скриваше едното му око, едва докосвайки извивката на ъгловатата му скула. Златните му коси изглеждаха почти кестеняви в сенките, а чупливите им краища почиваха върху раменете му. Шалчето му беше разхлабено, но останалата част от вечерното му облекло беше безупречна.

Шарлот не мислеше, че някога ще свикне да бъде в затворена карета с мъжа. Ротбъри беше толкова висок, краката му сякаш заемаха цялото пространство на пода. А ако ги прибереше към себе си, за да й позволи повече място, едва ли би се чувствал удобно. Затова тя сви краката и полите си на една страна, на практика притискайки се към вратата, за да може той да се събере.

Младата жена стисна ръце в скута си и се застави да изглежда спокойна.

— И така… майка ми те помоли да ме заведеш вкъщи, нали?

Той кимна веднъж.

— И твоя… твоя кочияш… нямаше как да не чуя… Ти го помоли да обиколи три пъти, преди да ме отведе у дома.

— Точно така.

— Защо?

— За да сме сигурни, че никой няма да те види да излизаш от каретата ми без придружител.

— Аха, е, има логика. — Гласът й звучеше малко писклив в собствените й уши, затова тя си пое дълбоко въздух с надеждата, че ще й помогне да се успокои.

Заля я срам, от което почувства бузите си като обхванати от пламъци. Проблемът беше в това, че макар да прекара невероятно на соарето у Лангли, тази вечер беше най-развълнувана от факта, че Ротбъри я изпраща до дома й.

Тя на практика беше умолявала майка си да го помоли. Хаясинт се беше поколебала. И въпреки че майка й все още вярваше, че Ротбъри е като чичо Хърбърт, обществото не беше наясно с това. И тя със сигурност не биваше да бъде видяна да се качва в каретата му и в същото време репутацията й да бъде напълно съсипана.

Но Хаясинт бе отстъпила и Шарлот вътрешно ликуваше. Тъй като имаше собствен план тази вечер, който включваше това да целуне Ротбъри още веднъж… и да остави на него да спре.

Как щеше да го постигне — не знаеше, но беше убедена, че удобният момент ще настъпи от само себе си.

Деликатно прочисти гърло, преди да каже:

— По-рано каза, че трябва да поговорим.

Още едно кимване.

— Е, за какво трябва да говорим?

— За това — каза, като й подаде едно леко смачкано писмо.

Като го разгърна, тя го вдигна към прозореца, за да използва лунната светлина.

— Какво е това?

— Прочети го.

Намести очилата на носа си и очите й пробягаха по страницата, бързо в началото, след което внезапно се спряха на думите „истинска и обвързваща“.

Шарлот го погледна разтревожено.

— Ротбъри, какво е това?

— Моля те — каза той спокойно. — Чети нататък.

Отново и отново, тя четеше писмото, като всеки път си мислеше, че е изпуснала нещо. Това беше шега. Трябваше да е шега.

— Ротбъри, това не е истина… нали?

Мъжът затвори очи, като примигна бавно.

— Опасявам се, че е легитимно.

„Опасявам се“, каза той. Следователно никак не беше щастлив от това развитие на нещата.

— Но… аз не разбирам. Кога получи това?

— Тази вечер.

— Значи аз съм… ние сме… ние можем…

— Да. Да. И не съм напълно сигурен какво имаш предвид под „ние можем“, но с удоволствие ще ти услужа.

— Това е… — Умът й се опитваше да схване случилото се. — Това е… много за възприемане наведнъж. Някой друг знае ли?

— Не още, предполагам, но ще разберат.

— Но какво ще правим?

Шарлот видя как гърлото му потреперва, когато преглътна тежко.

— Свързах се с адвоката си и той вярва, че бракът действително е обвързващ. Винаги можем да се обърнем към шотландската църква с молба за анулиране.

Младата жена погледна надолу към писмото. Не този отговор беше очаквала от него. В този момент тя си мислеше, всъщност надяваше се, че това, което трябваше да й каже, е признанието си в любов или поне някакъв вид напъпила привързаност, покълнала вследствие на дълбоко вкорененото им приятелство. Но той не просто й поднесе най-големия шок в живота й, като й каза, че действително са женени, но също така очевидно бе мислил за начините, чрез които да се измъкне от брака им. Беше се свързал с адвоката си, за бога!

Което означаваше, че беше сбъркала! Напълно сгрешила! Той не таеше никакви тайни чувства към нея. Всички онези погледи, които й отправяше… не значеха нищо. Как можа да се остави да се поддаде на обиграния чар на друг негодник? Беше се заблудила, че в отношенията им има нещо повече, отколкото в действителност.

Когато вдигна ръце, за да разтрие слепоочията си, писмото падна на пода.

Вдигна глава и го погледна, изненадана да види странна смесица от емоции да блести в изпъстрените му с кехлибарени точици очи. Но не смееше да ги назове, дори пред себе си, защото никога не би могла да си повярва.

Бе мислила, че до края на вечерта щеше да е разнищила мъжа. А ето че се оказа още по-объркана от всякога.

— Какво искаш да направиш, Шарлот? — попита той, а гласът му бе страстен шепот.

— Честно казано, точно в този момент, бих искала да ми отговориш на два въпроса.

Той се настани още по-назад върху седалката, като плъзна обутите си в ботуши крака още напред. Сега коленете му докосваха нейните.

— Напоследък беше страшно кисел. Да не би… да не би причината да е, че желаеш друга? Осъзнавам, че не изпълних обещанието си да ти помогна да спечелиш Розалинд, но сега…

— Шарлот — бавно отговори Ротбъри, като леко поклати глава, — аз не искам нея.

Тя се намръщи.

— Не я искаш?

Той отново поклати глава и езикът му се стрелна навън, за да навлажни изваяната му долна устна.

Тя преглътна тежко и усети слаба топлина да се разгаря в корема й.

— От кога? — попита, без да е сигурна дали трябва да му вярва или не.

— От самото начало. Още отпреди това.

— Ами Маделин? Ти помоли приятелката ми да се омъжи за теб преди време?

— Шарлот, винаги съм искал единствено теб!

Дъхът й я напусна със свистене при признанието му, но тя продължи внимателно и не позволи думите му да й завъртят главата.

— Е, предполагам, че това ме води съвсем навреме към втория ми въпрос.

— Да — подкани я той, ухилен като дявол в тъмното.

Можеше ли да прочете мислите й?

— Би ли ме целунал отново, моля те?