Оливия Паркър
Брачен капан (11)

11

„Един джентълмен винаги оставя тежката работа на работническата класа.“

Привлекателността на мъжкия задник си имаше своите предимства, разсъждаваше Шарлот, докато наблюдаваше как Ротбъри блъска мускулестото си рамо в задницата на каретата на Грийн с мъжко настървение.

Макар да имаше много прозорливи жени, които коментираха колко важна е симетрията на чертите на лицето, красивите очи, силната челюст и широките рамене, Шарлот вярваше, че един хубав, стегнат, атлетичен задник е също толкова значимо качество.

— Можеш ли да повярваш колко много кал има тук? Наистина, няма и наполовина толкова кал в Ковънтри. — Хаясинт подсмръкна от сигурното място върху куфара си, а чадърчето й я пазеше от мъгливия дъжд. — Добре че лорд Ротбъри настоя да ни придружи до Обри парк и да доведе трима ездачи. В противен случай можеше да ни се наложи на нас двете, мила моя, да избутваме каретата от калта.

Както стоеше под собствения си чадър, от едната страна на силно набраздения път, в близост до майка си, Шарлот наклони глава, докато продължаваше да съзерцава как Ротбъри бута каретата им. Обутите му в ботуши крака се хлъзгаха, докато се опитваше, заедно с други двама мъже, да освободи задните колела, които бяха затънали в плътна, лепкава кал.

Кочияшът крещеше окуражителни заповеди на конете, докато мъжете работеха усилено. На един от ездачите бе наредено да препусне към Обри парк, откъдето да изпрати друга карета в случай, че тази на Грийн се нуждае от поправка или впряга им — от почивка.

— О, съмнявам се, че това би се случило — промърмори разсеяно Шарлот. — Просто щяхме да изпратим слугата ни да доведе помощ.

Хаясинт изсумтя.

— И да чакаме безпомощно докато някой благороден „рицар на пътищата“ се появи и ни заговори? В никакъв случай.

Думите на майка й едва проникнаха в замечтаните мисли на Шарлот.

За разлика от другите мъже, които носеха дългите си палта, Ротбъри бе съблякъл своето и го бе оставил на Шарлот да го държи. Тя го притисна до гърдите си, наслаждавайки се на възхитителната топлина, останала в плата от тялото му. Хладният утринен въздух ухаеше на влага и свежест и — тя дискретно наклони лице към яката на връхната дреха на Ротбъри — на чист, топъл мъж. Затвори очи и едно непознато, но доста приятно чувство премина през нея. Успя да предотврати една въздишка, преди да й се изплъзне, като се прокашля, за да я замаскира.

— Надявам се, че не се разболяваш от настинка. Ще останем само една вечер. Предполага се, че това е кратко пътуване, Шарлот.

— И действително ще бъде такова.

— Нямах представа, че пътищата ще бъдат така трудно проходими само заради малко дъжд. Стоим тук и чакаме поне от четвърт час. Всичкото това бутане, бутане, бутане и въпреки това каретата не помръдва.

— Рот… Лорд Ротбъри ни увери, че друга карета пътува насам.

— О, надявам се да е прав. — Тя поклати бавно глава. — Хубавите му дрехи несъмнено са съсипани.

— Така е.

В този момент всички действия замряха, след като изтощените мъже отстъпиха назад за така нужната им почивка. Отдалечавайки се със стъпка повече от останалите, Ротбъри се наведе и остави ръцете си да почиват на коленете, за да си поеме дъх.

Шарлот сведе поглед към майка си, която, както с удоволствие отбеляза, се взираше надолу по пътя, търсейки с очи каретата от Обри парк. След като Хаясинт бе несъмнено ангажирана, младата жена реши да задоволи любопитството си и позволи на погледа си да обходи Ротбъри. Все пак той бе обърнат с гръб към тях и нямаше да разбере.

Ленената риза, която прилепваше по широкия му гръб като втора кожа, бе изцапана с пръски кал. Тъй като беше навил ръкавите си още в началото на трудната си задача, сега мускулестите му ръце бяха покрити с ивици кал и дъжд, както и високите му ботуши и тесни черни бричове, които обгръщаха плътно жилестите мускули на дългите му и несъмнено силни крака.

Възхитеният й взор попадна на златистокестенявата му коса, която сега изглеждаше повече кафява, отколкото златна, тъй като беше влажна от потта и мъглата. Няколко кичура бяха прилепнали за врата му.

Внезапно на Шарлот й стана прекалено топло. Да го види… мокър… някак я смущаваше. Чувството бе непознато, интимно. Наистина, ако я нямаше калта — и дрехите — предполагаше, че би изглеждал точно така след баня.

Тръпка се спусна по ръцете й, когато очите й проследиха влажните следи от дъждовни капки, които се стичаха по леко наболата брада и врата му, изчезвайки под разхлабеното шалче.

И тогава жадният й поглед се вдигна… и срещна този на Ротбъри. Всички мисли се изпариха от главата й.

Гледайки към нея през рамо, той се изправи, а устните му се извиха в арогантна усмивка.

Макар въздухът да беше хладен, тя имаше чувството, че бузите й пламтяха. От колко ли време наблюдаваше нейното задълбочено проучване? Достатъчно дълго, предположи, ако се вземеха предвид жарките искри в очите му.

Шарлот премигна и рязко поклати глава. Надяваше се, че по този начин безмълвно му заявява: „Не, определено не гледах към теб“.

Ротбъри отговори на жеста й с бавно кимване, с което я уведоми, че знае точно какво правеше тя и я бе хванал на местопрестъплението.

Тя отново поклати глава настоятелно.

Той тръгна бавно към каретата, а усмивката му се разшири, като продължаваше да я гледа през рамо. Повдигна рамене все едно й казваше: „Не ме интересува. Гледай колкото си искаш“.

Тя отново поклати глава, настървено.

Той й намигна.

Тя преглътна.

И тогава Ротбъри се върна при останалите мъже, за да продължат с опитите да освободят каретата.

Шарлот се обърна и почти подскочи, когато откри, че майка й се взира в нея озадачено.

— Какво, за бога, ти става?

— Моля? — попита Шарлот.

— Защо така яростно поклащаше глава?

— О, това ли? — сви рамене. — Влезе ми капка дъжд в ухото.

Смехът на Ротбъри се разнесе откъм каретата, където работеше с другите мъже. И да беше чула, майка й не го спомена.

Чу се далечен звук от трополенето на карета по пътя.

Хаясинт скочи на крака.

— О, чудесно! Чудесно! Ваша Светлост, пристигнаха.

Бляскав черен екипаж, теглен от четири подхождащи си сиви коня, се показа от завоя на пътя пред тях. Хералдическият герб на Ротбъри върху вратите — лъв и шпага, обгърнати от бодливи рози, гордо свидетелстваше за аристократичното потекло на собствениците му.

— Каква елегантна карета, милорд — отбеляза Хаясинт, стоейки неподвижно.

Шарлот протегна ръка, за да може майка й да се облегне на нея. Хладното и влажно време причиняваха остри болки в костите на възрастната жена и дъщеря й знаеше, че след като е стояла продължително време в една и съща позиция, ставите й са така схванати, като че ли са замръзнали.

— Позволете на мен — дълбокият глас на Ротбъри се чу зад тях.

Шарлот нямаше представа от къде я беше взел, но изненадващо графът бе покрил ръката си с чиста, бяла кърпичка, за да предпази белите ръкавици на майка й от калта по ризата му, когато тя го хвана под ръка.

Бавно и сигурно, Ротбъри прекоси малката тревна площ на пътя с Хаясинт от едната си страна. Шарлот вървеше след тях, като държеше чадъра на майка си над главите им и едновременно с това придържаше своя.

Каретата бе обърнала и спряла на отсечка от пътя, където имаше повече камъни и трънливи прещипи, отколкото кал. Стълбичката беше свалена и Ротбъри помогна на Хаясинт да се качи.

— Ще се видим в имението — каза той на майка й. — Простете за забавянето с каретата ви, мадам. Щом я измъкнем, ще наредя да я огледат за щети.

Хаясинт кимна и настани дребната си фигура върху удобните, меки седалки.

— Чувствам се ужасно заради състоянието на изисканите ви дрехи — каза тя с прозявка. — Знам, че хората от вашия тип държат на изрядния си външен вид.

Когато тя започна да тършува из дамската си чанта в търсене на нещо, той се обърна към Шарлот.

— Хората от моя тип? — попита, понижавайки глас, така че Хаясинт да не го чуе. — Шарлот, трябва да ми кажеш какво имаше предвид тя. Преди жената би ме напердашила, ако се осмеля дори да застана до теб, а сега хвали каретата ми и се вълнува за състоянието на дрехите ми? Какво, дявол да го вземе, си й казала, за да спечелиш благоволението й към мен?

Младата жена срещна погледа му с възможно най-невинния израз на лицето, който можеше да си придаде.

— Не се тревожи. Върши работа, така че какво значение има?

Той я погледна скептично и й помогна да се качи в каретата, след като и двамата бяха затворили чадърите си.

Щом се настани вътре, Шарлот забеляза, че майка й вече похърква тихо.

Ротбъри мушна глава във вътрешността и повдигна вежда.

— Тя винаги ли заспива толкова бързо?

— Винаги.

За момент в златистите му очи се появи искрица на подозрение.

— Това се дължи на лауданума, който пие заради болките в ставите — прошепна тя.

Той кимна, като се надяваше, че майка й не развива пристрастеност към болкоуспокояващи.

Макар мнозина да използваха подобни на опиуми лекарства за облекчаване на различни болки или като приспивателно, също така много от тях прекаляваха, което водеше до налудничави халюцинации. Някои злоупотребяваха до такава степен, че намираха смъртта си.

Въпреки че, както изглеждаше, майката на Шарлот не бе поела по пътя на саморазрушението, той все пак почувства нужда да я предупреди. Кой знае, може би щеше да успее да намери алтернативно лекарство в някоя от книгите в библиотеката на Обри хол.

— Ще се видим скоро. — Тонът му бе непринуден, но очите му положително проблеснаха с топлина.

Шарлот си каза, че вероятно се дължеше на потиснат подигравателен кикот. През последните два дни тя си бе откраднала целувка от него, а сега той я бе хванал как го оглежда. Божичко, дали Ротбъри я смяташе за разпусната жена? Разтърси глава, за да изтласка тези мисли от главата си. Ако бе обърнала внимание на някоя от тях за малко по-дълго, сигурно щеше да изскочи от каретата му и да извърви целия път до дома си пеша.

Какво ли си мислеше той? Тя беше привлечена от него, в това нямаше съмнение. Въпреки това, да му позволи да го разбере, щеше да е наистина безполезно. Първо, той не се интересуваше от нея и дори, по някакво странно стечение на съдбата, наистина да беше запленен от нея, то причината би била похот и нищо друго. Ротбъри бе напълно негоден за съпруг, отвратителен развратник, който не е способен да разпознае друга, освен физическата любов — тема, за която тя знаеше прекалено малко.

Бракът на родителите й беше по любов и винаги й служеше за идеален пример какво би представлявал един добър съпружески живот. Изпълнен с привързаност, взаимно уважение и възхищение. Както и вярност. Тя искаше същото и за себе си и мислеше, че може да го има с лорд Тристан.

Страстта бе грях. Или поне така й казваха непрекъснато. Да й се отдадеш, значи да опиташ от забранено лакомство, беше я предупредил баща й. След като всичко приключи, човек се чувства нещастен и изпълнен със срам за липсата на самоконтрол. Но въпреки страховитите предупреждения на мистър Грийн, изглежда Ротбъри постоянно се промъкваше във фантазиите на Шарлот и тя не можеше да го спре.

Беше й трудно да скрие привличането, което изпитваше към него и се боеше, че младият мъж подозира за чувствата й. Но какво щеше да направи, ако знаеше? Да й се подиграе? Да й се присмее?

Или да я съблазни?

Въздъхна, докато се настаняваше в елегантната карета, облечените й в ръкавици ръце се плъзнаха по облицовката в кървавочервено. Очакваше Ротбъри просто да отстъпи назад и да затвори вратичката и почти подскочи, когато мократа му глава отново се показа.

— Исках да ти кажа…

— Какво?

— Имаш нещо на носа си.

— Така ли?

Той се протегна и нежно докосна върха на носа й с пръст, при което остави кално петно.

— Милорд!

— Шшт. Ще събудиш майка си. Освен това калта никога не е изглеждала толкова добре, колкото върху теб.

След тези думи той затвори вратичката и с приглушен вик нареди на кочияша да потегли.

— Безсрамен флиртаджия — промърмори Шарлот, отказвайки да се поддаде на усмивката, която затрептя на устните й.

Със залитане, здравата карета затрополи напред.

Започваше да омеква към него. Действително, тя го смяташе за свой приятел. Той бе танцувал с нея, когато никой друг не пожела, заговаряше я през годината на дебюта й, когато не бе в състояние (вследствие на, макар и временно, заекване). Никога не се бе опитвал наистина да се възползва от нея, въпреки че беше имал безброй възможности; беше я спасил от Уитърби, предложи да й съдейства да си намери подходящ джентълмен и се съгласи да й помогне да отмъсти на най-добрия му приятел, той от всички хора. Винаги е бил мил към нея. Понякога дори изменяше на привичките си, за да го постигне. Може би Ротбъри притежаваше повече качества, отколкото тя предполагаше.

Ако не внимаваше, майка й щеше да се окаже права. Сърцето й отново щеше да е в опасност.

Точно така, по-безопасно бе да го възприема само като приятел. Като обикновен познат. Като неин проект. По този начин лесно би могла да го държи на разстояние. Да флиртува беше в природата му, напомни си тя. Това бе част от характера му. Би се проявила като глупачка, ако повярва, че между тях се заражда нещо. Но… можеше ли любовта да се породи от страст? Или всичко бе обречено да завърши с нещастие и срам, както баща й винаги й повтаряше? Нямаше никаква идея, а и главата започваше да я боли, така че Шарлот реши да се отърси от тези объркващи мисли.

Освен това, днес щеше да види лорд Тристан. Хаясинт беше омекнала, съгласявайки се да се запознае с вдовицата и да останат за кратък излет в прочутите им градини. Несъмнено това време бе достатъчно, за да осъществи плана си.

Шеметно вълнение изпълни Шарлот. Ротбъри беше обещал да флиртува като луд с нея и както изглежда, вече бе влязъл в ролята.

Обри парк бе величествено имение от епохата на кралица Елизабет, умело реставрирано в духа на последния век и снабдено с безброй готически шумове — достатъчно, за да накарат майката на Шарлот да се впусне в лудо преследване на духове.

Масивната къща от кремави на цвят камъни бе закътана в гората подобно на романтична къщурка. На пръв поглед изглеждаше доста непретенциозна, обградена от малък двор, като горните етажи бяха облицовани с дърво и имаха фронтони, но ако човек се загледаше отвъд фасадата, имението се простираше още напред, свързвано с безброй крила и кули, скрити от високи дървета, пълзящи лози и уединени градини.

— Очарователно — промърмори Шарлот, прокарвайки върховете на пръстите си по острите връхчета на украсена с дръжка от слонова кост четка за коса.

Тя седеше пред тоалетна маса в красива стая, която щеше да бъде нейна по време на краткия им престой. Уютни, но в никакъв случай малки, предоставените й стаи имаха гостоприемен и топъл вид.

Стените бяха покрити с toile de Jouy^[1], синьо-бяла репродукция, изобразяваща очарователна селска сцена, която допълваше идеално мебелите от тъмен махагон. Покривката върху канапето бе в нежно синьо и бяло, с подходящ балдахин отгоре. Огледало от три части висеше над гипсовата камина и имаше три много удобно изглеждащи стола, подредени един до друг в близост до вратата, която свързваше стаята с тази на майка й.

Висок стенен часовник тиктакаше в коридора, птица чуруликаше приятно отвън и ако Шарлот се напрегнеше, можеше да чуе едва-едва лекото монотонно похъркване на майка си. Но въпреки всички увещавания също да си почине, младата жена едва успяваше да стои мирно. След час трябваше да се срещнат с бабата на Ротбъри, вдовстващата графиня.

Когато бяха пристигнали, докато стоеше в просторната входна зала, с отметната назад глава, взираща се в сложния, позлатен овален таван, през цялото й тяло се разля особена топлина.

Брадичката й се сведе и тя откри лорд Ротбъри да я наблюдава настоятелно с недискретно изражение. Той изгледаше… някак изпълнен със съжаление.

— Какво има? — беше го попитала нежно, внезапно чувствайки, че е допуснала сериозна грешка в преценката си с идването си тук.

Графът примигна и поклати леко глава.

— Нищо. Надявам се краткият ви престой в Обри парк да е приятен.

— Не виждам причина за противното.

Появи се икономът и взе пелерините им.

— Смея да кажа, милорд — отбеляза Хаясинт, докато надничаше в една неосветена стая, — че усетът ви за обзавеждане е забележителен. Уютен и провинциален, без да губи аристократичния си вид. Впечатлена съм, точно както си му е редът.

Той се обърна към Шарлот с повдигната вежда.

Тя сви рамене. Погледна надолу и насочи вниманието си към порцеланова ваза, изрисувана с низ от маргаритки около ръба.

Ротбъри прочисти гърло, а дълбокият му глас вибрираше в малкото, но елегантно фоайе.

— Не мога да си припиша заслугите, мадам. Моята ба…

Шарлот бързо поклати глава, надявайки се графът да разбере сигнала й да замълчи, докато все още има предимство.

— Защо? — попита той безмълвно.

Очите й се отвориха широко.

Златният му поглед се присви за момент, а после се отпусна. За щастие, не я притисна, за да му даде разяснение.

След това той бързо им обясни непременно да очакват странни случки, тъй като вдовицата остарявала — нежно се пошегува, че баба му си е направо на сто години, ако не и повече — и старостта се опитвала да завладее ума й.

Заяви, че ще се видят по-късно, тъй като трябвало да посети един арендатор, който имал проблеми с мародери, крадящи ценните му овце.

Преди да си тръгне обаче, намигна на Шарлот… отново. Би дала лявата си обувка, за да разбере какво целеше с този жест. Но тогава си напомни да не се вълнува прекалено заради някакви си намигвания. Той просто флиртуваше. Само я дразнеше. Те бяха приятели. Щяха да си помогнат един на друг.

Ярката слънчева светлина я примами към прозореца. Оставяйки четката, Шарлот прекоси стаята, а краката й шумоляха по плюшения килим.

Светложълта отоманка стоеше под прозореца и тя прокара върха на пръста си по облегалката, преди да коленичи върху нея, за да надникне навън. Навеждайки се напред към стъклото, положи ръце върху перваза.

Точно под прозореца й, тъмните води на едно езерце отразяваха накъсаните облаци, кръстосващи проясняващото се небе. До него се привеждаха двойка върби. Тъжните им клони висяха ниско, сякаш заплашваха да нарушат спокойната му, стъклена красота.

Отвъд езерото се простираше обширна градина във формата на лабиринт със стени от извисяващи се, съвършено подрязани тисови храсти. От мястото, на което се намираше, той изглеждаше доста лесен за разгадаване, макар да подозираше, че щом веднъж човек се окаже заобиколен от кръстосващ се жив плет, всяко чувство за ориентация би се изкривило.

Внезапно през ума й прелетяха мисли за Ротбъри и тя се запита дали е тичал из този лабиринт като дете. Вероятно познаваше всяко ъгълче, всеки завой. Чудеше се дали е хвърлял камъчета в езерото или може би е пускал някоя и друга лодчица в него.

Обри парк изглеждаше като магическо, тайно място. Прекрасно място. Място, което щеше да се допълва в нежна хармония от красотата на господарката му. Господарка като лейди Розалинд, помисли си мрачно.

Шарлот поклати глава и си каза, че трябва да се стегне.

В края на краищата Уитърби не се виждаше никъде, освен ако не се криеше в горите. И най-важното бе, че Ротбъри щеше да й помогне. А тя щеше да прекара един чудесен цял ден във великолепното му имение. Всъщност, докато майка й спеше и Ротбъри отсъстваше, не виждаше причина да не излезе навън и да не се разходи из лабиринта от жив плет. Изглеждаше изключително забавно!

* * *

Това си беше същински ад.

Както изглеждаше, от най-малко един час Шарлот се влачеше сред извисяващите се, пресичащи се, изградени от жив плет, пътеки на лабиринта. Всяка алея, ъгъл и стръкче трева изглеждаха напълно идентични с предишните или следващите, или съседните им. Нямаше как да знае. В този момент беше толкова съвършено, нещастно объркана, че единствената посока, в която беше сигурна, бе нагоре и надолу.

Пчели се стрелваха към нея (подозираше, че са си направили кошери в храстите), гълъб прелетя в близост до главата й (подозираше, че също има гнездо някъде наоколо) и една ядосана катерица подскачаше към нея, без тя да я е предизвикала от своя страна по какъвто и да било начин, принуждавайки я да разкъса окончателно дантелата по подгъва на любимата си рокля за разходки, докато бягаше от животинчето.

Ентусиазмът й бе преминал, крайниците й бяха уморени и я боляха, единствената й надежда беше, че градинарят може да я намери следващия път, когато трябва да подкастря стените на лабиринта. След ден, седмица, месец?

Шарлот спря, искаше й се да успее да успокои нервите си. Нямаше да се паникьосва. Трябваше да има изход от това забравено от бога място и тя бе решена да го открие.

Внезапно й хрумна план и притисна длан върху челото си, като мълчаливо се смъмри задето не се беше сетила по-рано.

Пресегна се, откъсна клонка зеленина от най-близкия плет и я пусна върху тревата зад себе си. Повтаряше действието едно след друго, завой след завой, докато не елиминира всяка възможност случайно да повтори стъпките си — щом видеше купчинките зеленина, щеше да разбере, че е минавала по този път и преди.

След няколко минути увереността й нарасна и скоро започна да подтичва. Бързо прекоси място, което предположи, че е центърът: широко пространство от трева, с бяла градинска пейка във всеки край и кръгло езерце оживено от водни лилии и ириси. Също като останалата част от Обри парк, или поне от това, което беше виждала, сърцето на лабиринта бе очарователна изненада. Място, на което би била склонна да поседне и почете при други обстоятелства.

Изключително доволна, че е останал само още един изход, диагонално спрямо позицията, на която се намираше, Шарлот бавно пристъпи напред, печално наясно, че по всяка вероятност закъснява за срещата си с бабата на Ротбъри и няма да има време да смени роклята си.

Като заобиколи по, надяваше се, последния завой, младата жена почти извика с абсурдна радост, когато видя, че наистина е свободна.

Почти без дъх, тя излезе от лабиринта и погледът й незабавно се съсредоточи върху сложната желязна плетеница на перголата, която привличаше вниманието от другия край на поляната.

Ротбъри беше прав. Наистина имаше вид на гигантски купол — кафез от ковано желязо. Поръчана от местен ковач, градинската скулптура имаше изящни детайли. Трябваше всички да пристигнат там за чай и както изглеждаше, някои хора вече бяха започнали да се събират.

Шарлот сведе поглед и разгледа състоянието на бледорозовата си рокля. Поне петнадесетсантиметров изцапан от тревата дантелен подгъв се влачеше след нея, корсажът и ръкавите й бяха навлажнени от пот, а хлабаво закрепената й фризура бе несъмнено развалена. Можеше да усети свободните къдрици да подскачат на тила й и да се плъзгат по голите й рамене, докато върви.

Тя се сви. Колко неудобно. Без да има време за губене, трябваше да приеме факта, че щеше да се срещне с баба му с вид на бегълка от Бедлам.

Докато се приближаваше към нея, на връщане от конюшните, погледът на Ротбъри огледа разчорленото състояние на Шарлот: косата й беше в безпорядък, спускаща се върху тила й като водопад от къдрици, а роклята й — леко намачкана, с разпорен подгъв.

— Трябва да кажа, че изглеждаш така, сякаш току-що се връщаш от романтична среща в градината. Така ли е?

При звука на гласа му, младата жена се завъртя и раменете й видимо се отпуснаха, щом очите й се спряха на него.

— О, това си ти — каза тя.

— Разочарована? Облекчена? — Той я погледна с притворени очи. — Възхитена?

— Благодарна.

— Благодарна? — Ротбъри повдигна вежда.

— Да, благодарна — подчерта тя. — Благодарна, че съм намерила друга жива душа. Бях изгубена в този твой лабиринт от жив плет за почти цял час. Бях започнала да вярвам, че никога няма да се измъкна.

Графът се опита да потисне усмивката си, но се отказа и се ухили широко.

— Шарлот, какво те прихвана, за да опиташ да пресечеш това чудовищно нещо сама?

— Разгледах го от прозореца си и реших да се пробвам. Изглеждаше доста лесно, погледнат отгоре.

Той се усмихна.

— Действително изглежда значително по-просто от високо.

Ротбъри й предложи ръката си и тя я пое без колебание. Дори само това действие успя да стопли сърцето му. Шарлот беше единствената жена сред познатите му, която не се взираше надолу към предложената им ръка, сякаш взема някое евентуално съдбоносно решение.

Тя постави ръката си върху неговата и двамата се отправиха към перголата във формата на кафез.

— Предполагам, че е твърде късно да ти споделя един малък трик, който щеше да ти е от полза, ако го знаеше.

Внезапно почувства почти непреодолимо желание да й покаже всичките си детски убежища. Дървената къща, която баба му бе наредила да построят като умалена версия на имението Обри парк, любимото му място за риболов, дъбът, от който беше падал неведнъж, а два пъти — и нямаше нито една счупена кост, с която да го докаже, малката пещера, скрита в гъстите гори, с плитка рекичка, която минаваше през нея, тайното място, където се беше крил от баща си и чичовците си.

Искаше да й разкаже неща за себе си, които не бе споделял с никой друг.

— Предполагам, че си прав — каза тя и се засмя леко. — Но все пак ми кажи. Бих искала да знам.

— Трябва да завиваш само надясно. Или просто постави дясната си ръка върху плета и не спирай да го докосваш. Ще обиколиш всеки ъгъл на лабиринта — добави той, — но в крайна сметка ще излезеш.

— Ще го запомня.

— За следващия път? — Защо трябваше да казва това? Никога нямаше да има следващ път.

Шарлот бавно поклати глава напред-назад.

— Никога. Никога повече няма да се доближа до това място отново, много ти благодаря. Освен ако, разбира се, ти не си с мен.

Графът преглътна, изненадан да открие, че изведнъж му е трудно да го направи. Затвори очи и бавно премигна, докато нещо, което други биха оприличили на съвестта му, надигна чуждата си глава и го нарече бездушен мерзавец, задето я беше довел тук и я бе подвел.

Пое дълбоко дъх и избута мисълта обратно в тъмната, празна яма, откъдето дойде.