Оливия Паркър
Брачен капан (4)

4

„Един джентълмен, цени приятелите си, дори когато някой от тях го навести неочаквано.“

Три месеца по-късно

Лорд Ротбъри спеше гол.

Ето защо, както някой би предположил, той почувства раздразнение, когато откри, че се е пробудил от безпогрешния звук на катерещ се по решетката с розови храсти човек, от външната страна на прозореца на спалнята му.

Проклятие. Освен това беше по средата на един странен и похотлив сън. „Странен“, защото никога в живота си не си бе помислял, че изпитва тайно привличане към овчарките и „похотлив“, защото изглежда не можеше да си държи ръцете далеч от една от тях. Макар да не виждаше лицето й, тя бе доста чувствена, с гърди, обрамчени с розови връхчета, които се подаваха от ръба на корсажа й. Той беше свел глава…

Скърцащ звук, последван от пречупването на тънко дърво, мигновено го изтръгна от сънливите му размишления.

Надигайки се, за да се подпре на лакти, Ротбъри успя да премигне и да отвори едното си око точно навреме, за да види как поръбен с набрана дантела слънчобран неочаквано се появява върху перваза на прозореца. Последният се приземи върху пода му с трополене.

Какво, по дяволите?

Откога крадците, главорезите и безделниците на Лондон бяха заменили пистолетите и бухалките с декоративни чадърчета?

Той тръсна глава в опит да я проясни. Въпреки уникалния избор на оръжие, графът все още се нуждаеше от бърз план за действие, за да възпре намерението на мерзавеца да влезе с взлом. Но нямаше много време и трудно щеше да бъде особено заплашителен за натрапника, ако изскочи от леглото си, без да размахва нещо различно от наболата си през нощта брада.

Въпреки че, помисли си той със сънлива усмивка, би заложил цяла конюшня с така привлекателните му арабски кобили, че елементът на изненада щеше да е на негова страна.

В този момент поредица от тихо, несъмнено женско сумтене долетя откъм отворения прозорец. Усмивката му изчезна.

— Ах, дявол да го вземе — промърмори той, отпускайки раменете си обратно върху матрака. — Още една проклета жена? Наистина, всеки мъж си има предел.

В миналото почитателките на Ротбъри имаха склонността да се държат на безопасно разстояние от него, наблюдаваха го иззад копринените си ветрила, намигваха му от другия край на балната зала… или дискретно опипваха бедрата му под масата за вечеря.

Беше станал доста умел в избора само на онези красавици, които съответстваха на вкуса му и увещаването им да заемат онази позиция, която той ценеше най-много — и която, разбира се, случайно бе под него, в леглото му. И естествено, с външността и парите му, това не беше трудно постижима цел.

Но през този сезон всичко се промени.

Сега те прииждаха на тълпи при него. И това заради циркулиращ скандален лист хартия, който съобщаваше, че възнамерява да захвърли неприличния си начин на живот, за да си намери съпруга.

Просто изявление, да, но авторът на рубриката в съответния вестник със същия успех можеше да завърже дебело парче говеждо месо за задника му и да освободи всички настървени за брак хрътки.

Все пак, бидейки порочен тип, той беше обречен да привлича вниманието на същия вид — на жени, които не таяха никакви резерви да проникнат в дома му.

Звук от боричкане, последван от тъп удар в стената на сградата, привлече вниманието му. Който и да се опитваше да се покатери по стената на градската му къща, очевидно изпитваше трудности.

— И така, коя ли ще е този път? — измърмори младият мъж, отмятайки бретона от очите си. Дръзка любовница, решена да открие обратния път до леглото му, по един или друг начин?

Графът се сви. По-вероятно едно от онези празноглави момичета, което се надяваше да го впримчи в компрометираща ситуация, за да изтръгне предложение за брак от него, вместо да бъде застрелян от баща й.

Така или иначе, бе обречен да изтърпи дразнещото задължение да я изхвърли навън. В края на краищата, той никога не би се възползвал от състоянието й на отчаяние. Е, поне никога повече, напомни си Ротбъри. Предполагаше се, че трябва да се държи прилично.

Синкавите нюанси лунна светлина хвърляха издължени сенки по пода и тих южен бриз поклащаше дългите, тънки завеси. Би сметнал вечерта за доста приятна, предназначена за хубав сън, ако не беше тихото, причинено от физическо натоварване пъхтене, което се чуваше все по-близо с всяка изминала секунда, докато жената най-накрая се изкачи догоре.

Със странна смесица от нетърпение и страх, Ротбъри наблюдаваше как облечена в ръкавица длан се хваща здраво за перваза. В следващата минута щеше да научи самоличността на най-новия малък нарушител.

Ръбът на боне, украсено с набрана дантелена панделка, изникна пред погледа му. Млада жена значи, но фигурата й закри лунната светлина, хвърляйки сянка върху чертите на лицето й. С тих писък и сумтене, тя се бореше да се повдигне, като подпря рамене върху касата на прозореца.

Последва продължителен разпарящ звук, когато вдигна крака си и го преметна през перваза. Най-вероятно някой волан по подгъва на роклята й се бе закачил на трън, предположи той. Тя смънка едно проклятие и секунда по-късно, съвсем буквално, падна в стаята му.

— Ооох!

Графът щеше да я изчака да се изправи, за да я извести за присъствието си, но тя изглеждаше съвсем доволна да лежи там на пода му, взирайки се в тавана.

Естествено, погледът му се спря върху гърдите й, които бързо се издигаха и спускаха, без съмнение заради усилията при скорошното й изкачване.

Ротбъри седна и провеси краката си отстрани на леглото. Тънкият чаршаф се свлече до кръста му, но той избра да го игнорира. Поглеждайки надолу към себе си, обмисли голото си състояние. Все пак сега се намираше в присъствието на дама. Сви рамене и реши да се въздържи от обуването на чифт бричове в името на благоприличието. В края на краищата, нямаше много, че да го пилее. Благоприличие. Не панталони.

Не след дълго момичето, очевидно приключило с кратката си почивка, опита да се изправи, след което се спъна в раздрания си подгъв, който се влачеше под краката й, докато вървеше към прозореца. Тя се наведе през перваза и се подаде навън, като сигнализира на някого долу с кратко махане.

Ротбъри се размърда, докато гледаше към прозореца и се чудеше дали баща й и някой свещеник не чакат в храстите.

Като се обърна, младата жена наклони глава, сякаш търсеше някого в тъмното. Тя трепереше, той можеше да го долови по дишането й, почти усещаше тръпките срещу кожата си.

Момичето направи две тихи, бавни стъпки в негова посока.

— Мен ли търсите?

— О! — Тя отскочи назад и за малко да падне през прозореца.

Ротбъри се наведе напред и чаршафът почти се свлече до коленете му.

— Добре съм — каза момичето и вдигна ръка в уверение, докато с другата бе сграбчила рамката на прозореца. — Просто ме стресна, това е всичко!

— Аз ли ви стреснах?

— Действително. — Тя се оттласна от прозореца, изтупвайки полепналите листа и цветчета от полата си, след което свали едната си ръкавица, за да огледа върха на малкото си пръстче. С едно свиване на раменете, бързо пренебрегна каквото и да беше видяла върху него и наклони глава, като очевидно търсеше местоположението му в тъмнината. — Къде си?

— О, тук — отвърна небрежно той, като че ежедневно се случваше да посреща натрапници в дома си. — В леглото си.

— Какво? — извика тя въпроса. — В леглото?

— Точно така.

— Но как е възможно, за бога?

— Е, след като това е моята спалня и повечето спални, колкото и странно да е, имат легла в тях, не разбирам защо това толкова ви шокира.

— Сигурно се шегуваш — заяви момичето с лек смях, сякаш се надяваше, че той просто я дразни, но в гласа й се прокрадна съмнение. — Стига толкова шеги, не си ли съгласен?

Ротбъри скръсти ръце на гърдите си.

— Трябва да ви попитам — започна той предпазливо, — къде точно очаквахте да се озовете?

— В кабинета ти, разбира се.

— Разбира се — повтори графът внимателно и се зачуди дали наскоро не са съобщавали за някой, избягал от Бедлам, а той е пропуснал.

— И така — каза тя с превзетия и благовъзпитан тон на смръщена дойка, — готов ли си да започваме? — Дамата наклони глава, като очевидно отново търсеше местоположението му в тъмнината. — Бих искала да започнем веднага. Къде трябва да седна?

— Тук няма никакви столове.

— Защо?

— По простата причина — подчерта той, — че се намирате в спалнята ми. Освен ако, разбира се, не сте се надявала да скочите в леглото ми… или да се сгушите в скута ми. В такъв случай, всяка друга нощ с удоволствие бих ви услужил. Макар че… — Ротбъри почеса тъмнозлатистата набола брада по челюстта си с дяволита мисъл в главата — може да стане забавно, ако ви хрумне да ми завъртите ума.

Почти неуловимо ахване се прокрадна в стаята.

— А-аз съм в спалнята ти, нали? — тихо попита момичето.

Гласът й прозвуча болезнено познато.

Следващите му думи бяха изречени бавно.

— За трети път, да. — Със сигурност неговият натрапник не би могъл да бъде…

Тя се наведе, за да грабне слънчобрана си. Очевидно мислеше да го използва като оръжие. Но когато се изправи, лъч светлина се отрази близо до лицето й и го накара да осъзнае, че дамата носи очила.

Очите му се присвиха. Сред всичките си познати, той се сещаше само за една млада жена, която имаше подобна нежна фигура и носеше очила. Но Шарлот бе поразително стеснителна. Безспорно не беше от типа жени, които дебнеха градската къща на някой ерген и проникваха в спалнята му. Това не можеше да е тя. Вероятно умът му беше размътен от съня.

Дамата бръкна в корсажа си, издърпа смачкан лист хартия и го задържа на лунната светлина.

— Боже мой, тази карта е напълно грешна. — Тя тропна раздразнено с крак.

— След като повдигнахте темата — отвърна той, — знаете ли в чия спалня се намирате?

— Е, разбира се, че знам. — Младата жена погледна в негова посока, размахвайки ръка въодушевено. — Да не мислиш, че обикалям наоколо и се прехвърлям през прозорците на нищо неподозиращи мъже?

— Не мога да кажа, че зная отговора на този въпрос. — Какво ставаше, по дяволите? Сънуваше ли още? Прочисти гърло. — Едно нещо обаче знам със сигурност.

— И то е?

— Никога не съм очаквал да ви открия да се промъквате в градската ми къща посред нощ.

Тя сви рамене.

— Кое друго време е по-подходящо за промъкване в градската къща на някого от посред нощ.

Жената имаше право.

— Освен това — каза тя, като че ли той притежаваше интелекта на пита кашкавал. — Не мога просто така да почукам на входната ти врата и да събудя целия квартал.

— Не, не. Не искаме това.

— Ротбъри, добре ли си? — попита тя. — Защо звучиш толкова раздразнително? Съжалявам за нахлуването в спалнята ти — неволна грешка — но все пак, ти знаеше, че ще дойда.

— Така ли?

— Е, разбира се, че да. Градската ти къща беше единственото място, където бихме могли да се срещнем тайно в такъв кратък срок. Не е като да посещаваш същите обществени събития, които и аз. Приятелските ни кръгове не се пресичат, както добре знаеш.

— Мога да ви уверя, мило мое несъмнено обезумяло съкровище, че нямах никаква представа, че се очаква да пристигнете тук.

Устата й леко се разтвори при думите му.

— Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш… — Докато думите й заглъхваха, гръбнакът й се изправи по начин, който можеше да означава единствено изблик на възмущение. — Какво безочие! Ти ме пренебрегваше, нали?

— Може би — призна той с присвиване на рамене. — Постоянно пренебрегвам редица жени. Уверявам ви, че е напълно необходимо. Със сигурност нямам достатъчно време на този свят, за да обърна внимание на всичките.

Тя започна да крачи по протежение на прозорците, мърморейки под нос. Ротбъри не успя да различи нищо от казаното, с изключение на няколко ключови думи: „арогантен“, „инат“ и „простак“.

— Момент — заяви и спря напълно точно пред него, но все още достатъчно далеч, така че не можеше да го види напълно. — Получи писмата ми, нали?

Писма… писма. Умът на Ротбъри препусна. Той получаваше писма от жени постоянно. По негова заповед, адвокатът му изхвърляше голяма част от тях.

Тя въздъхна с видимо раздразнение.

— Писмата, които ти изпращах и в които ти казвам, че трябва да се видим тайно — тази вечер. Въпросът е спешен.

— Отново — започна той, като губеше търпение, — получавам подобни писма постоянно.

— Помисли, Ротбъри.

Единственото, за което можеше да мисли, беше фактът, че е в леглото, гол и те са напълно сами в стаята му. Очевидно не я беше грижа за добродетелта й, така че оставаха само две причини за промъкването й в спалнята му посред нощ. Или искаше да си уреди среща с него като неин любовник, или да го впримчи в брак. Може би и двете. Но не беше направила нищо повече от това да му се ядоса, което напълно го озадачи и накара да застане нащрек.

Той въздъхна, провирайки пръсти през вече разрошената си коса.

— Просто кажете, каквото имате и си вървете по пътя, мис.

— Мис? И от кога ме наричаш „мис“?

Ротбъри не успя да направи нищо друго, освен да поклати бавно и объркано глава.

— Това съм аз — каза тя с тон, в който имаше нотка на уязвимост, която никога не пропускаше да докосне една струна в него. — Шарлот.

Добре. Това не беше сън. Беше проклет кошмар.

Ченето му увисна. Със същия успех можеше да сънува. Пълното удивление от факта кой всъщност стоеше пред него, го удари право в гърдите.

Тя пристъпи напред в лъч лунна светлина, който попадна върху извивката на скулата й, елегантните линии на врата й и голяма светла къдрица, която се беше заплела в панделката на бонето й.

Шарлот. Срамежлива, тиха и обикновено съвършено предвидима — с изключение на тази нощ, очевидно.

Той не знаеше какво бе провокирало отчаяното й изкачване до стаята му, но възнамеряваше да разбере. Въпреки всичко те бяха приятели или поне тя продължаваше да го твърди, така или иначе. При това твърде непреклонно.

Той й угаждаше, разбира се, като я оставяше да вярва в каквото поиска, в каквото я радва.

Според нея, приятелството им бе започнало в нощта на бала за лов на невести. Шарлот бе заявила, че той я е спасил от несъмнено унижение, когато нито един от присъстващите джентълмени не я бе поканил на танц. Тя го беше нарекла нейният „неохотен герой“. Което не беше истина.

Но той й позволи да запази малката си история и дори осъзна, че се смее, докато тя преразказваше оживено случката за стотен път.

Шарлот беше прекрасна жена. Несъмнено импулсивна, но също толкова прекрасна. Беше го виждала в най-лошото му състояние. Е, може би не най-лошото, но това не променяше факта, че тя му предлагаше симпатия. За човек като него, това беше повече от забележително. Кой знае, ударът върху главата му, придружен от пияното му състояние онази нощ, отвън под прозореца на Розалинд, като нищо можеше да доведе до смъртта му, ако мис Грийн не беше там да го върне обратно в съзнание.

А той я желаеше, но тайно се беше заклел никога да не пресича онази всеизвестна граница. Разбира се, имаше три извънредно полезни довода, които му помагаха в тази особено деликатна ситуация.

Първо: Тя смяташе перспективата да се омъжи за него за напълно абсурдна.

Второ: Подозираше, че все още е влюбена в приятеля му Тристан.

И трето: Тя го беше „осиновила“ за най-новия си проект, като неин приятел.

Господи, той мразеше тази дума. „Приятел“.

Колко жалко за Шарлот, че малката й приятелска мисия трябваше да се проведе изцяло в тайна. Майка й, подобно на повечето майки, го смяташе за презрян измамник и им бе забранила да общуват или да се доближават един до друг. Така че те се срещаха в парка и на множество други места, съгласувайки обществените си появи, така че уж да се „натъкнат“ един на друг.

Това беше странна връзка, като се замислеше. А те бяха странна двойка, размишляваше той, когато погледът му улови краищата на бронзовата му коса, разпусната и почиваща върху ключицата му. Почти като лъва и мишката.

О, колко ужасно абсурдно. Очевидно, най-накрая бе полудял напълно.

— Шарлот — измърмори той отново, разтривайки слепоочията си. — Не мога да повярвам, че си в къщата ми, в спалнята ми.

— Е, за кого ме помисли? — Младата жена поклати глава с присмех, докато поставяше картата си върху масичката му за бръснене — но не и слънчобрана си, забеляза той. — Наистина, кого другиго очакваше тази вечер?

— Многобройна тълпа от жени.

Тя не хареса този коментар, ако се съдеше по начина, по който скръсти плътно ръце върху гърдите си. Това беше отбранителен жест. А едно от нещата, в които той беше удивително добър, бе разчитането на езика на тялото. Особено на нейния.

Графът хвърли кратък поглед към прозореца.

— Ти си доста решително момиче. Също и сръчно. — Направи пауза, за да се прозее и протегне ръце над главата си. — Последната жена, която се опита да се покатери по градската ми къща, се оказа заплетена в жилава лоза от рози за връзките на роклята си. Горкото същество. Откриха я едва на разсъмване, висяща почти с главата надолу. — Той не си беше у дома по това време, но градинарят твърдеше, че му е платила щедро в замяна на дискретността му, след като й е помогнал да се измъкне.

— Благодаря ти за безочливата история.

— Готов съм на всичко, за да ти доставя удоволствие. — Графът прокара ръка през косата си.

— Ти — каза тя остро, — си безсрамен флиртаджия.

Той се взря в нея с кичур коса, висящ пред очите му.

— Повярвай ми, когато ти казвам, че обвинението ти ме обижда. Как смееш да очерняш характера ми.

— Предполага се, че трябва да се държиш прилично.

— И го правех — заяви, с престорена обида. — Очевидно не и ти.

— Бъди сериозен.

— Аз съм. За човек, решен да отбягва негодниците, се справяш доста зле.

— Не ставай глупав. Ти си единственият. — Кракът й потропваше в нетърпеливо стакато по пода му. — Сериозно, сега трябва да преминем върху належащия въпрос… макар да подозирам, че ти дори не знаеш защо съм тук.

— Ще предположа. Може ли да бъде фактът, че си имала внезапно просветление? Да, това трябва да е. Нека видим… След месеци в търсене на перфектния джентълмен, сега копнееш за стабилна доза порочни мъже и си решила да започнеш с мен. — Той потупа скута си, знаейки, че тя не може да види жеста в тъмното. — Не мисля, че ще ми хареса да намериш някой друг, така че ще трябва да се потрудя усилено, за да задържа вниманието ти.

Мис Грийн си пое дълбоко дъх, като очевидно се опитваше да потисне язвителния си отговор.

— Тя прие ли някое от посещенията ти? — попита, говорейки за Розалинд, жената, която той се „опитваше“ да ухажва, само дето брат й считаше него и репутацията му недостойни дори да оближат ботите й.

Шарлот мислеше, че всеки ден през последната седмица Ротбъри оставя визитката си на лакея й. Не й беше известно, че всъщност не е оставил нито една.

— Не — отвърна той, наблюдавайки я внимателно.

Какво ли щеше да направи, какво щеше да каже, чудеше се графът, ако разбереше, че единствената причина, поради която все още се преструваше, че желае Розалинд, е, за да бъде близо до Шарлот. Тя го приемаше за малкия й проект и това изкарваше на повърхността погребаната й самоувереност — нещо, което се съмняваше да е мислила някога, че притежава. Нещо, което го привличаше към нея като спасителна светлина. Като че ли му бе необходимо допълнително поощрение.

Тя мислеше, че му помага, докато в действителност си губеше времето. О, Ротбъри знаеше, че да се преструва все още на заслепен от Розалинд, само за да бъде близо до Шарлот, бе малко подмолно, но не можеше да се спре. Освен това, да бъде непочтен, беше негов специалитет.

— Не се притеснявай — измърмори младата жена. — Имам друга идея.

— Не съм притеснен — каза той със свиване на рамене.

Но тя трябваше да бъде.

Беше я предупредил онзи ден в Уолвърест, че жените и мъжете не могат да бъдат просто приятели и че някой ден един от тях несъмнено ще пожелае другия. Разбира се, пропусна факта, че вече беше в това положение и дори отвъд него.

Въпреки това той знаеше, че нищо по-различно от това да бъдат приятели, няма да излезе от връзката им. Нищо повече. Несъмнено чувствата му щяха да избледнеят… евентуално. И щеше да опита да се държи прилично до тогава. Независимо колко болезнено ставаше.

И без значение колко пъти й казваше, че не трябва да му се доверява, тя продължаваше да настоява, че може. Искаше да й повярва. Вярата й в него беше мила, макар и напълно неоправдана.

Тази вечер Шарлот премина границата; наруши неписано правило с идването си в спалнята му посред нощ.

— Трябва да заявя — каза Ротбъри с напрегнат глас, — че съм изумен от поведението ти тази вечер.

И беше нужно да й покаже как стоят нещата, преди да се е озовала в беда. Съмняваше се, че ще успява винаги да намира убежище във въображението си… Колкото повече се лишаваше, толкова по-детайлни мисли го връхлитаха.

На няколко пъти, докато тя бърбореше за някаква смешна шапка, която смяташе да преправи или каквото и да беше това, което жените правеха с бонетата си, за да ги украсят, Ротбъри се усещаше, че си я представя седнала в скута му, носейки онези очила, разбира се… и дълги чорапи, и нищо друго.

Проклятие. Трябваше ли съзнанието му да се отклонява към порочното всеки път? Беше истински отвратен от липсата си на дисциплина. Очевидно моделът на мисълта му беше идентичен с този на диво животно.

За щастие, мис Грийн нямаше никаква представа за грешните помисли, които пораждаше поквареният му ум, което беше добре. Направо чудесно. Защото, ако знаеше, можеше просто да изчезне от живота му.

Ротбъри затвори очи за момент и потисна разхвърляните си мисли.

— Трябва да попитам… Известна си със своята стеснителност, запъваш се на всяка дума или въобще не си способна да изречеш и сричка в присъствието на мъже. Въпреки това никога не си била такава в мое присъствие. Защо?

Той знаеше отговора, но въпреки това я попита. Причината беше, че тя не изпитва абсолютно никакъв романтичен интерес към него.

Шарлот изглеждаше изненадана от въпроса му, но бързо се съвзе.

— Е, предполагам, че е така, защото се чувствам сигурна с теб. Макар да осъзнавам колко абсурдно звучи това, предвид че произхождаш от стар род негодници. Но истината е, че знам, че желаеш някоя друга и то от доста дълго време. И дори преди лейди Розалинд, беше предложил на приятелката ми Маделин да стане твоя съпруга или може би любовница? Не мога да си спомня. — Тя поклати глава. — Във всеки случай, ти си директен. Ако въобще си изпитвал някакво желание спрямо мен, предполагам, че щях да разбера за това още преди цяла вечност. Щях да бъда прелъстена в някоя градина или някъде другаде. — Млъкна и се отдаде на тих, дрезгав смях.

Беше изумен от факта, че младата жена нямаше никаква очевидна представа колко предизвикателно звучеше. И господи, тя несъмнено го бе преценила напълно погрешно.

— Представяш ли си? — попита го през смях. — Ти и аз? В някоя градина… в страстна… прегръдка? — Думите й заглъхнаха и станаха сериозни, когато продължи.

Дали си го представяше?

Да, дявол да го вземе, той можеше да си го представи. И вече го беше правил. Безброй пъти.

— Ела тук — каза Ротбъри по-скоро, за да види какво би направила, отколкото заради реален план.

След кратко колебание, тя направи малка крачка в негова посока.

По неизвестни за него причини, постъпката й го накара да изскърца със зъби. Колко пъти трябваше да й казва, че не е мъж, с когото можеше да си играе? И че няма добра страна, без значение колко твърдо настояваше тя за обратното. Да не би да го мислеше за безобиден, защото веднъж го бе видяла да се държи като пиян глупак?

Не знаеше ли колко е покварен? Не беше ли чувала за всички ужасни неща, които бе вършил? Защо му се притече на помощ в градината, когато всяка друга жена би се обърнала на другата страна, преструвайки се, че не е видяла абсолютно нищо? И защо все още беше тук? Дявол го взел, тя можеше и да не знае кое е добро за нея, но Ротбъри беше наясно, че той със сигурност не е.

Никога не би предположил, че Шарлот ще направи нещо толкова неразумно, като да го посети посред нощ. Приятелка или не. Какво можеше да бъде толкова важно, че да трябва да говори с него така спешно? Не се ли тревожеше за своята безопасност? Не осъзнаваше ли изкушението, което представляваше за него? Да я вижда в парка, във Воксхол, или да седят с гръб един към друг на съседни маси в кафенето, за да скрият факта, че всъщност са там заедно, беше едно нещо. Но присъствието й в стаята му беше нещо съвсем различно.

Изправяйки се, младият мъж стисна здраво чаршафа към тялото си с юмрук, с намерението най-накрая да покаже на Шарлот колко глупаво беше да подценява самоконтрола му. По дяволите, да подценява влиянието, което имаше върху него. В края на краищата, той беше само един мъж. А тя беше прекрасна жена, макар и съвсем лишена от основни умения да преценява хората.

Без да го е грижа, че е гол, пренебрегвайки топлината и напрежението, които пулсираха в него, той закрачи към нея, като напредваше така, че тя да няма друг избор, освен да се отдръпне назад… или да бъде връхлетяна от него.