Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дивайн и приятели (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Wed a Wicked Earl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 130 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Оливия Паркър. Брачен капан

Американска. Първо издание

ИК „Тиара букс“, София, 2013

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Галя Иванова

ISBN: 978-954-296-915-0

История

  1. — Добавяне

10

„Един джентълмен се въздържа от всякакви форми на двуличие.“

Останала без дъх след бягството си от библиотеката, Шарлот се застави да намали крачка, за да не предизвиква излишно внимание върху себе си.

Освен това беше малко вероятно Ротбъри да изхвръкне полугол от помещението, имайки за цел да издири глупачката, която бе решила да си открадне целувка. Дори някой порочен колкото него, не би направил нещо толкова шокиращо. Или поне тя се молеше да е така.

С надеждата да се слее отново с тълпата, Шарлот реши да се върне при дремещата си майка.

Колко неразумно бе постъпила, мислеше си, докато клатеше глава. Очевидно беше прекрачила невидимите граници на свят, в който нямаше работа да си пъха носа. Или устните, в това число.

А и наистина, вече можеше да изостави натрапчивите си импулси да мечтае за Ротбъри. Мистерията бе разбулена. Беше го целунала, замисли се тя с повдигане на рамене и в това нямаше абсолютно нищо удивително.

Земята не се завъртя под краката й, коленете й не омаляха и определено не се почувства така, сякаш ще припадне. Несъмнено би могла да омаловажи дори пулсиращата топлина, която почувства, когато той се хвърли отгоре й, като резултат на това, че го повлече при падането си.

Въпросното откритие само засили убеждението й, че действително е в безопасност с развратника и греховните му игри. Нямаше никаква идея защо държеше да уверява себе си в този факт.

Докато заобикаляше група столове осъзна, че ще й отнеме цяла вечност да си проправи път през тълпата от гости, затова реши да завие по тесен коридор, който свършваше от другата страна на балната зала. Тук въздухът беше по-хладен, а сенчестият под се ширеше празен пред нея, напълно безлюден. Шарлот изпусна въздишка на облекчение.

За жалост успокоението й бе твърде прибързано.

Тя беше само на пет крачки от вратата, когато почувства студени, тънки пръсти да стискат плътта на ръката й в противната си хватка. Противна, защото знаеше много добре кой стои зад нея.

Завъртя се рязко и едва потисна стона си.

Облечен като римски бог, виконт Уитърби демонстрираше повече бледа, отпусната кожа, отколкото тя мислеше, че би пожелала да види през целия си живот. Той се изравни с нея и повдигна белите си рунтави вежди насреща й в жест, който несъмнено намираше за очарователен и приятелски, но всъщност накара Шарлот да потръпне от отвращение.

— Изглеждате изключително красива, мис Грийн.

— Благодаря ви — промърмори тя.

Изучаващият му поглед се спусна по белите, набрани поли на отвратителната й рокля и накрая се спря върху кръстосаната дантела на корсажа й.

— Да не би… да не би да сте млекарка?

— Овчарка съм, милорд. — Тя си пое дълбоко дъх и си спомни, че има оръжие. Овчарската гега. Мълчаливо се закле да фрасне кокалчетата на пръстите му с нея, ако само повдигнеше пръст в нейна посока… Я почакай…

Сърцето й подскочи. Шарлот започна трескаво да върти глава в двете посоки в търсене на гегата.

— О, не! — простена младата жена. — Къде ли съм я оставила?

— Какво, кукличке? — почти изтананика Уитърби.

Пристъп на паника се спусна надолу по гръбнака й. Завъртя се в кръг, за да претърси пода в близост, но напразно.

— Какво сте загубили?

Шарлот преглътна и се застави да си поеме един успокояващ дъх.

Положително нямаше нужда да се тревожи за местонахождението на гегата, нали?

— О, няма значение — изстреля тя.

— Добре ли сте? — попита Уитърби, наклонявайки глава на една страна.

— Да. Да, добре съм.

Но в действителност не беше. Умът й препусна в опит да си припомни къде е оставила проклетото нещо.

И тогава, когато заключението я осени, почувства как сякаш целият въздух в дробовете й се свлече в коленете, ако подобно нещо въобще беше възможно.

Трябва да съм я оставила в библиотеката.

Щеше ли Ротбъри да я намери? Молеше се отговорът да е не. Но ако все пак я откриеше, щеше ли да се досети, че е нейна? Имаше вероятност да не го направи.

Също така беше възможно още да се търкаля по пода след удара в слабините. Шарлот направи гримаса. Надяваше се да му е минало. Не бе имала намерение да го нарани силно.

Уитърби привлече вниманието й, когато се пресегна към джоба си и извади монокъла си. Със стъклата, набутани отпред, очите му изглеждаха двойно по-големи от нормалния си размер, докато той нагло изучаваше корсажа й.

— Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен следващия танц? — попита гърдите й.

— Е… аз, ах… така да се каже… — Шарлот хвърли отчаян поглед на стаята.

— Вярвам, че ще е валс… последният за вечерта. А и има нещо от изключителна важност, което чаках да обсъдя с вас.

И тогава Шарлот разбра, просто знаеше, че ако сега тръгне с Уитърби, той щеше да й направи предложение за брак.

Мили боже, тя не желаеше да танцува с този мъж. Не искаше и да се омъжва за него. Единственото, което копнееше да направи бе, да грабне майка си и да се втурне към стаята си, за да се скрие от Ротбъри. Дори не я интересуваше къде, по дяволите, бе изчезнал лорд Тристан. Но какво извинение би могла да използва, без да го е употребявала стотици пъти до сега? В миналото вече бе изчерпала всяко възможно оправдание. Нуждаеше се от нещо ново. Умът й се бореше да измисли основателна причина.

Може би трябваше да танцува с него, запротестира разумът й. Вероятно в този случай, ако графът я проследеше, би могъл да си помисли, че е била в балната зала през цялото време.

Но така поемаше риска да окуражи виконта. А това беше нещо, което Шарлот искаше да избегне дори повече от проучващия поглед на Ротбъри.

— Това, което исках да кажа, сър, е, че аз… — Странна топлина се разпръсна по гърба й. Младата жена я пренебрегна.

— Да? — поинтересува се Уитърби.

За миг очите му се стрелнаха над главата й и я накараха да се запита дали бонето й не беше в ужасно състояние след падането в библиотеката.

Господи, горещината, разливаща се по цялата дължина на гръбнака й, я накара да се почувства така, сякаш стои съвсем близо до пещ на каменни въглища.

— Не мога да танцувам с вас, защото аз… аз… — Тя прочисти гърло. — … така да се каже…

— Мис Грийн не може да танцува с вас — отекна дълбок и равен глас зад нея, — защото вече е обещала следващия танц на мен.

Шарлот преглътна ужасено, тъй като веднага разпозна на кого принадлежи дрезгавият, провлачен глас.

Уитърби възнегодува при това вмешателство.

— Нима? — отвърна той, докато гледаше Ротбъри с недоверие. — Нищо чудно, че младата дама се колебаеше над предложението ми. Знам със сигурност, че на мис Грийн не й е разрешено да танцува с вас.

Ротбъри само се засмя ниско и гърлено в отговор. Шарлот можеше да го почувства надолу по гърба си чак до подметките на обутите си в пантофки крака.

Докато се обръщаше, тя скришом му хвърли кос поглед. Той стоеше със здраво приковани към пода крака и ръце зад гърба. Лъскавата му златиста коса беше пригладена назад, с изключение на плътен кичур, който падаше ниско от едната страна на челото му.

Небрежно притворените му очи се вгледаха в Уитърби, докато устните му се разтеглиха в крива усмивка, която върху всеки друг мъж, предположи тя, би изглеждала напълно чаровно и по момчешки. Върху красивото лице на Ротбъри обаче изглеждаше бдително и дори смъртоносно. Сякаш мълчаливо предизвикваше Уитърби да я докосне, така че да има удоволствието да му строши пръстите.

И Шарлот беше радостна да забележи, че той не държи овчарската й гега. Това, разбира се, означаваше, че не я е открил в библиотеката и съответно не би могъл да има някаква идея, че тя е тази, която си открадна целувка от него.

Погледът му се спря за кратко върху нея преди отново да се прикове върху застаряващия виконт.

— Защо не попитаме мис Грийн накъде е насочен интересът й?

Тръпка пробяга по кожата й. И двамата знаеха, че не може да се обръща към нея неофициално на публични места, защото някой можеше да го чуе. Въпреки това, независимо колко формално би могло да бъде обръщението „мис Грийн“, когато се плъзгаше по езика на Ротбъри, винаги успяваше да прозвучи крайно неприлично. Сякаш той знаеше някаква порочна тайна и копнееше да я сподели. Все пак тя се страхуваше, че този път не беше просто преструвка. Графът пазеше тайна — нейната тайна. И възнамеряваше да я разкрие.

Виконтът изпъчи гърди, очевидно убеден, че Шарлот ще направи правилния избор. Лесният избор. Безопасният избор.

Отсреща в стаята тържествените акорди на цигулките известиха началото на валса.

Когато Шарлот се поколеба, Уитърби се намръщи с неодобрение, задълбочавайки бръчките около тънките си устни.

— Мога ли да ви напомня, моя скъпа мис Грийн, че майка ви седи само на няколко крачки оттук? Тя наблюдава цялата тази сцена.

Тогава майка й вече се бе събудила. В такъв случай трябваше да продължава да стои с гръб към Ротбъри, за да не издаде присъствието му. Ако Хаясинт разбереше, че графът се опитва да попречи на танца й с Уитърби, нямаше никакво съмнение, че Шарлот за пореден път щеше да се намери далеч от него.

Но какво щеше да прави? Колкото и отблъскваща да беше идеята, танцът с Уитърби щеше да я избави от смущението да разговаря с Ротбъри след това, което беше направила, което беше видяла. Макар да не бе възможно той да знае, че е станала свидетел на разсъблечения му вид, нито, че го беше целунала. От друга страна, танцът с младия мъж щеше да я спаси от Уитърби.

Шарлот се поколеба. Вярно, щеше да я спаси, но честно, по-скоро се чувстваше така, сякаш ще избегне челюстите на стар вълк, само за да попадне в леговището на измамно любезната и хитра лисица.

И все пак несъмнено лисицата до сега щеше да я е изяла, като се имаше предвид, че Ротбъри бе имал предостатъчно възможности. Тя пое дълбок, окуражаващ дъх, взела твърдо решение.

— Така е, сър. Обещах този танц на лорд Ротбъри — каза Шарлот с категоричен тон.

— Добре тогава. — Уитърби наклони глава по-близо, а устните му се спряха над ухото й. — Ако не бях сигурен в противното, млада госпожице, щях да си помисля, че ме отбягвате. Няма значение. Здравият разум ще надделее. И докато това стане, аз ще чакам. Желая ви приятна вечер. — Пускайки отново монокъла в джоба си, той се поклони дълбоко и се обърна да си върви.

Шарлот наблюдаваше оттеглянето му в мълчание, странно благодарна на Ротбъри за появата му. Макар срамът от необичайното й поведение в библиотеката да измести това признание.

Имаше и нещо друго, което занимаваше ума й сега, когато имаше време да помисли върху него. Каква ли гледка щеше да съзре, ако беше сварила лейди Гилтън и Ротбъри пет минути по-рано.

Стомахът й се разбунтува и внезапно й прилоша. Младата жена преглътна, опитвайки с всички усилия да потисне това чувство и безименната емоция, която го причиняваше.

— Благодаря ти — прошепна тя и обърна брадичката си съвсем леко, колкото да забележи с периферното си зрение, че той все още стои зад нея. Макар че в действителност топлината, която се излъчваше от тялото му и се разливаше по нейното, беше достатъчно доказателство.

Въпреки че й харесваше да танцува с Ротбъри, неговото предложение беше предвидено само като средство, с което да я спаси от Уитърби. И двамата знаеха, че не могат да танцуват сега. Не и тук. Не и когато майка й се бе нагърбила със задачата да пази сърцето на Шарлот с настървението на улична котка. За прът път се радваше на този факт. Изведнъж усети, че не би искала да бъде в прегръдките му; реакцията й на тялото му в библиотеката я уплаши.

Тя прочисти гърло.

— Това вторият, третият или четвъртият път е, в който ми се притичваш на помощ? Ако не внимаваш, непременно ще се превърнеш в джентълмен. С или без моята помощ.

Затваряйки очи за момент, Ротбъри вдъхна лекия й лимонен аромат. В този миг нямаше нищо друго на света, което да желае повече от това, всеки един гост в балната зала да изчезне, за да му се отдаде възможност да я притегли в прегръдката си, да смъкне глупавото боне и да потопи пръсти в косата й, докато впива жадно устни в шията й. Исусе, защо тя трябваше да ухае толкова дяволски хубаво?

Той тихо се наруга задето не беше осъзнал кого всъщност е хванал в библиотеката, когато я беше приклещил, извиваща се под него. Проклятие, щеше да се наслади на момента, колкото и кратък да бе той, ако знаеше, че това е Шарлот.

Все пак призна пред себе си едно за нея: фактът, че не бе разбрал, че тя е тази, която се гърчи под него в онзи момент, бе нещо положително. Несъмнено и с удоволствие щеше да се почувства задължен да й разясни в разточителни подробности, сложността на истинската целувка.

— О, съмнявам се, че ще се превърна в джентълмен в близко бъдеще — каза провлечено зад нея, — ако въобще някога се случи.

Навсякъде около тях гости започнаха да кръстосват коридора, някои на път да се присъединят към танцуващите, а други напускаха балната зала, за да се разходят другаде. Преминаващата тълпа позволяваше известно уединение, тъй като гледката на майка й беше, без съмнение, препречена от хората, които минаваха покрай тях. И дори Хаясинт да скочеше от мястото си, за да сложи незабавно край на разговора им, щеше да й отнеме най-малко десет минути да прекоси стаята. Засега можеха да продължат да говорят. Дори и само за няколко минути.

— Забавляваш ли се тази вечер, мис Грийн?

Тя кимна и реши, че сега е безопасно да го погледне.

— Хубаво — отвърна той и я дари с порочна усмивка, когато очите й се вдигнаха към неговите. — Вярвам, че всички млади дами, особено стеснителните и скромни като теб, трябва да покоряват нови хоризонти… да опитват нови неща, ако щеш. Безспорно бих одобрил и, всъщност, те окуражавам да задоволиш и най-грешните си фантазии. Като говорим за това, случайно да си загубила нещо?

Позната тръпка на смущение, да не говорим и ужас, се спусна върху сетивата й.

— О… Н-не, не съм.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Внезапно той изкара овчарската й гега иззад гърба си.

Тя се почувства така, сякаш пулсът й прескочи удар. Шарлот преглътна, твърдо решена да не признава нищо и да мисли ясно. Имаше шанс да успее да го убеди в друга история.

Младата жена си придаде изненадан вид.

— О, я виж ти! Прибрах това неудобно нещо преди, о… трябва да е било преди цяла вечност. Съвсем забравих за него, наистина! Благодаря ви, милорд! Колко глупаво от моя страна да го изоставя някъде.

Засмените му очи блестяха пакостливо.

— Да го изоставиш някъде, а?

— Мхм — кимна тя, държейки устните си плътно стиснати. Това поне беше вярно.

— Кажи ми, не мога да не се зачудя… къде мислиш се е случило да я оставиш?

Шарлот повдигна рамене.

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Какво има? Да не би внезапно да ти се върза езикът? Намирам това трудно за вярване, като се вземат предвид няколко пъти, в които сме споделяли компанията си и никога не си имала проблем да намериш правилните думи.

Издайническа червенина започна да пълзи нагоре по врата й.

— А-аз внезапно открих, че нямам желание за повече разговори или танци. Ако ме извините, милорд. — Тя се пресегна да грабне гегата.

Ловко той я отдалечи от обсега й, което накара Шарлот да залитне напред. Гърдите й се притиснаха в твърдата стена на гръдния му кош. Ротбъри не се помръдна дори на сантиметър, за да й помогне да се отмести от него. Само продължаваше да се взира в нея с тази негова полуразвеселена-полусъблазнителна усмивка.

— Е — загадъчно каза той, дълбокият му, плътен глас я опияняваше и примамваше. — Би ли желала да ми обясниш защо ме целуна, Шарлот? Не можа да се въздържиш, предполагам?

Възвръщайки равновесието си, тя се оттласна от него и пое дълбоко, успокояващо дъх, преди да се вгледа свирепо в гегата, която все още беше в ръката му. Тайничко си пожела да можеше да го спъне в нея.

— Едва ли — отвърна със сумтене. Отказваше да бъде от онези жени, които ежедневно допринасяха за увеличаване размера на егото му. — Беше просто обикновена проява на любопитство, това е всичко.

— И беше ли задоволено любопитството ти?

— Напълно. Вече не се питам какво представлява целуването — добави тя, примигвайки пред клюмналата панделка, която висеше близо до очите й. — Всъщност, намерих го за доста… обикновено.

Изражението му стана замислено.

— Колко интересно.

— Защо това ти е толкова интересно?

— Виждаш ли — започна той, прокарвайки ръка по челюстта си, — открих, че моето любопитство нарасна десетократно в резултат от действията ти.

— Наистина ли? — попита тя и сепнато осъзна, че звучи невероятно заинтригувана от неговото признание. Прочисти гърло. — Наистина ли? — повтори, като този път вложи безразличие.

Ротбъри кимна бавно и премести тежестта си, като се приближи само със сантиметър към нея, но топлината на тялото му сякаш я поглъщаше. Очите с цвят на уиски като че ли я попиваха ненаситно, караха я да се чувства все едно нещо я притегля към него, макар краката й да оставаха неподвижни.

— Очевидно значително съм те подценил.

Шарлот преглътна с усилие.

— Ако продължаваш да ме гледаш по този начин, със сигурност ще привлечем внимание. Не можем ли просто да забравим за цялата случка и да преминем към някоя друга тема?

— И коя ще да е тази тема? Лорд Тристан или Уитърботъм?

— Уитърби — изтъкна тя.

— Все тая.

— И не, със сигурност не желая да говоря за него.

— Да разбирам ли, че този стар трътльо има намерение да се ожени за теб някой ден?

Младата жена не отговори, само въздъхна. Беше съвсем очевидно.

— И майка ти и баща ти, несъмнено, поощряват стремежите му? — попита графът скептично.

— Може би — отговори тя с повдигане на рамене. — Той е приятел на родителите ми откакто се помня. Но това наистина не те засяга.

— Е, все някого трябва да го засяга!

Виконт Уитърби, известен сред утайката на обществото с тайното си влечение към много млади момичета, без съмнение бе насочил противните си намерения към Шарлот отдавна. Макар че беше доста по-голяма в сравнение с обичайната плячка на Уитърби, понякога Шарлот изглеждаше много по-млада, отколкото всъщност беше. Може би това бе привлякло извратеното внимание на виконта.

Но Ротбъри не можеше просто да нахлуе с маршова стъпка в градската къща на Грийн в Лондон и да посочи с пръст техния дългогодишен познайник. Кой щеше да му повярва? Помисли си, че би било като да наеме човекояден лъв, който да я пази от изгладняла мечка. Можеше и да убие мечката, но какво щеше да го спре да я излапа самият той след това?

— Ела — каза нежно, отклонявайки мислите си. — Можеш да споделиш. Аз ще те изслушам. Мога дори да се уверя, че Уитърби никога повече няма да те безпокои, ако пожелаеш.

— И защо би си направил този труд?

— Ние сме приятели.

Тя вирна брадичка.

— Не. Реших да оттегля предложението си.

— Това не е много спортсменско от твоя страна.

— Открих, че никак не ме интересува — отвърна младата жена хладно.

— Но мен да.

— В такъв случай може би трябва да потърсиш лейди Гилтън — изтърси Шарлот и в същия момент намери за особено интересна дантелата върху ръкавицата й. — Тя като че ли проявява интерес към някои видове спорт.

Ротбъри застина. Ревнуваше ли тя? Чудеше се дали ще му повярва, ако й каже, че макар намеренията му да бяха наистина порочни, много бързо бе загубил интерес към това, което му предлагаше Корделия. Щеше ли да му повярва, ако й каже, че е мислил за нея, Шарлот, толкова много, та просто не е могъл да продължи?

Не, нямаше да му повярва и той не можеше да я обвинява. Все още не беше сигурен дали самият той го вярва.

Мисълта, че тя ревнува, беше нелепа. Освен това, през последните шест месеца тя старателно се опитваше да му намери подходяща съпруга.

Не. Тя не ревнуваше. Шарлот не проявяваше интерес към него, освен като към приятел. Макар че, размисли той, наистина трябваше да престане да му изпраща противоречиви сигнали. Защо го беше целунала въобще? Беше ли това предизвикателство? Или шега? Продължаваше да настоява, че се чувства в безопасност с него, но дали наистина вярваше в това? Може би го изпитваше.

— Кажи ми, на какво се основава решението ти да оттеглиш предложението си за приятелство?

— На основанието, че вие сте презрян развратник, сър.

— Презрян? Не те ли спасих току-що от ръцете на онзи противен, влюбен козел?

— Къде е лорд Тристан? — попита тя, като нарочно го пренебрегваше. — Трябваше да дойде. — Шарлот го наблюдава няколко секунди.

Топлината в погледа му бавно се изпари при споменаването на името на приятеля му.

Един лакей мина покрай тях с поднос, отрупан с чаши бордо. Ротбъри бързо грабна две от тях, предложи й едната и когато тя му отказа, изля съдържанието им в гърлото си една след друга.

— За пореден път са го задържали в стаята за игра на карти, предполагам — каза той с гримаса и постави чашите върху една близка масичка.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Говориш ли френски?

Какво? За секунда въпросът му я смути. Концентрирайки се отново, тя отвори уста с намерението да му обясни, че макар да разбира по-голямата част от френския език, с изключение на някои провинциални диалекти, произношението й беше под средното ниво и винаги имаше проблеми със спрягането на глаголите.

Но като се замисли повече, се поколеба. Въпросът беше доста странен от негова страна в този момент. Каква беше целта му?

— Е — подтикна я той нежно.

Шарлот поклати глава съвсем леко.

— Не, не говоря френски.

Това не беше лъжа. Ротбъри я попита дали може да говори френски, а не дали го разбира.

— Много добре — отвърна той, а ъгълчетата на устните му се извиха надолу, докато размишляваше. — А дали случайно майка ти говори френски?

Колкото повече въпроси й задаваше, толкова повече младата жена се убеждаваше, че бе добра идея да запази малката си тайна. Но защо той се нуждаеше от нейното уверение, че нито тя, нито майка й говорят френски?

— О, не. Тя въобще не говори френски.

Това поне беше самата истина. Хаясинт Грийн не разбираше езика, не го говореше и не си правеше труда да участва в разговорите на френски, така популярен из салоните на висшето общество.

— Перфектно — каза той провлечено.

— Чудя се… — Очите й се присвиха подозрително.

— Виждайки как майка ти е твърдо решена да те похаби за онова отвратително прасе, реших да ти предложа решение за затруднението ти. При условие, че и ти ми помогнеш с нещо от своя страна.

— Какво имаш предвид?

— Само това. Баба ми беше поканена да присъства на бала тази вечер, но здравето й не й позволява да се наслаждава на подобни събития, които навремето са й доставяли голямо удоволствие. Боли ме да го кажа, но те я изморяват.

— Разбираемо е — отвърна Шарлот.

Имаше по-възрастни родители, които от своя страна имаха премного такива приятели и въпросите за здравето бяха честа тема на разговор, предизвиквайки съчувствието й.

— Тя няма много посетители — рече Ротбъри и се вгледа настойчиво в очите й — и се чувства самотна. Ела в Обри парк утре за чая и късния официален обяд. Посети я и в замяна аз ще ти помогна да се освободиш завинаги от Уитърби.

Младата жена стисна устни, гледайки го подозрително.

— И как предлагаш да стане това?

— Състави списък с имената на необвързаните мъже, за които би желала да се омъжиш, донеси ми го в Обри парк утре следобед и аз ще ти помогна да спечелиш някой от списъка преди края на сезона.

— Това не ми изглежда като справедлива сделка, милорд. Да се срещна с баба ви е съвсем просто, а задачата, с която се натоварихте би могла да бъде невъзможна.

— Не мисля така.

Устните й се разтвориха, но Шарлот се поколеба да проговори. Очите му бяха придобили вътрешен блясък и сполучливо предизвикваха стичането на топлина ниско в корема й.

Графът отметна кичур коса от очите си с бързо поклащане на глава.

— И, разбира се, винаги съществува възможността Тристан да ни посети. Хвърлил е око на една от моите кобили. Няма ли да се изненада, ако те види в Обри парк с мен? Това може да го накара да съжалява за избора си на съпруга. А нима не искаше да го накараш да ревнува? — прошепна Ротбъри въпроса. — Той заслужава да пострада малко, задето ти причини такава болка и те подведе. Какво ще кажете, мис Грийн? Бих могъл да изпратя покана за двете с майка ви от името на баба ми…

Шарлот не успя да се сдържи и с леко сумтене се засмя невярващо при тези думи. Идеята си заслужаваше, но реално погледнато беше неосъществима. Майка й би си изяла шапката, а вероятно и тази на дъщеря си, преди да насочи дори единия си крак по посока на дома му.

— Благодаря ти, но се страхувам, че няма да се получи. Трябва да си спомняш, че майка ми ми забрани да се доближавам до теб… за неопределено време.

— Но ако успеем да измислим друг начин…

Младата жена поклати тъжно глава.

— Предложението ти е наистина изкушаващо, но се страхувам, че няма нещо, което да я убеди да се съгласи.

— Има една предполагаемо обитавана от духове горичка в градината ми…

Шарлот се опита да прикрие учудването, което се изписа на лицето й.

— Не мога да повярвам, че си запомнил разказа ми за страстта й към свръхестественото.

Едно широко рамо се повдигна.

— Аз обръщам внимание, мис Грийн, на всяка една сричка, която излиза от устните ви. Може би трябва да добавите това към списъка си със задължителни качества у потенциалните съпрузи.

С ръка върху хълбока, тя потропваше с крак докато размишляваше. Дали майка й щеше да се изкуши от твърдението му, че гората в имението му е населена с духове? Може би… Устните й се открехнаха, когато в ума й внезапно се появи нова идея. По-добро разрешение. Стратегия, която не би могла да се провали.

Погледът й се плъзна по цялото му тяло, преди да се върне върху лицето му. Ротбъри не се вписваше в ролята, но със сигурност щеше да убеди майка си да повярва…

— Добре тогава — промърмори Шарлот. — Ще приема предложението ти да посетя Обри парк… и ще се впусна в този твой план.

Графът изви вежда.

— Да отправя ли поканата лично?

Шарлот се засмя.

— О, не. Не си правете труда, милорд. По-добре да оставите убеждаването на мен.