Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дивайн и приятели (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Wed a Wicked Earl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 130 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Оливия Паркър. Брачен капан

Американска. Първо издание

ИК „Тиара букс“, София, 2013

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Галя Иванова

ISBN: 978-954-296-915-0

История

  1. — Добавяне

2

„Един джентълмен ухажва своята любима по подходящ начин.“

Лондон

Април 1814

— О, лека нощ! О, лека нощ! Тъй сладка е…[1]

Една дебела саксия с розови бегонии прелетя през хладния вечерен въздух и се разби върху моравата в смесица от счупен порцелан, вода и смачкани цветя.

Очевидно, да стоиш под прозореца на възлюбената си, намиращ се на втория етаж, докато цитираш Шекспир, не създаваше онова предизвикващо тръпки чувство, което човек би очаквал. Особено, ако мъжът, който рецитираше, без съмнение бе пиян… и ужасно нежелан, ако хвърляните предмети бяха някакъв знак.

Гледайки към градината на съседната къща от прозореца си на втория етаж, Шарлот облегна лакти на перваза, подпряла брадичка на ръцете си.

Да се наеме къща в съседство със зашеметяващо красивата наследница лейди Розалинд, със сигурност се бе оказало забавно. През целия ден, редица мъже обикаляха наперени като петли пред портата й, напред-назад, надявайки се или на случайна среща или просто да зърнат така желаната дама. Шарлот поклати глава. Жената нямаше никакво спокойствие. Милата, посмееше ли да посети някой бал и на следващия ден тълпи от джентълмени се появяваха на прага й. Носеха й цветя, кошници със сладкиши, пееха балади, а един дори й доведе кон. Някои от мъжете бяха допуснати вътре, но повечето бяха върнати учтиво. Може би този долу беше един от отхвърлените, пиян и решен да я спечели някак си.

Несъмнено невеж за нейното присъствие — без да споменаваме за едва избегнатия сблъсък със саксийното растение — мъжът отдолу редуваше мънкане с подсвиркване, сякаш викаше своето коли. Устните на Шарлот потрепнаха и тя поклати тъжно глава. Мъжете можеха да бъдат такива глупаци в компанията на красиви жени.

Първите ивици светлина просветнаха на хоризонта и първите чуруликания на врабчетата прозвучаха в далечината, тъй като романтичният пияница несъмнено беше изплашил всичките им птички с крясъците си.

Защо никой не изпрати да повикат мировия съдия, зачуди се тя. Може би, защото повечето й съседи току-що си бяха легнали, изтощени от безкрайна поредица от празненства. В действителност, Шарлот и майка й тъкмо се бяха оттеглили, след като се завърнаха от бал. А младата жена често не успяваше да се успокои достатъчно, за да заспи след нощи като тази и нерядко лежеше будна с часове.

— Проклятие — недоволно извика мъжът, оглеждайки се наоколо. — Сега пък къде отиде, по дяволите?

Макар да бе почти на разсъмване, все още беше тъмно и тихо. Не изглеждаше да има някой друг наоколо, поне не и в сенчестите градини зад точно този ред от имения. На кого си мислеше, че говори той?

Докато мъжът се отдалечаваше самоуверено към гъста група дървета, Шарлот изправи очилата си, изучавайки безбройните предмети, разпръснати из моравата.

Имаше калъп сапун, три декоративни възглавнички, богато украсена мастилница, няколко поизгорели свещи, дамска четка за коса и нещо, което се оказа малка дървена патица. Очевидно мъжът беше прекарал тук известно време.

Звукът от свистяща хартия привлече вниманието на Шарлот. Тя погледна точно навреме, за да стане свидетел, как една дъска за писане пада през прозореца. За един кратък миг се зачуди дали в края на краищата мъжът може да не е пиян, а просто да е изстрадал последствията от удар в главата от няколко или всичките тези предмети.

Когато погледна надолу, осъзна, че го е изгубила от поглед. Беше ли си тръгнал? Взирайки се в тъмнината, очите й едва различиха високата сянка измежду дърветата. Беше обгърнал с ръка ствола на една бреза, създавайки впечатлението, че я пази, за да не падне. Макар по всяка вероятност да беше обратното.

Въпреки че голям оголен клон скриваше по-голяма част от лицето му, тя можеше да види, че не носи палто или жилетка, само свободна бяла риза, скандално разкопчана до средата на гърдите му.

За секунда Шарлот се замисли върху възможността той да е обикновен мъж, може би дори странстващ слуга, но имаше нещо неоспоримо величествено в него, което го отличаваше, въпреки пияното му състояние.

Дори на слабата светлина, излъчвана от няколкото осветени прозореца на именията, тя можеше да забележи, че тялото на мъжа е атлетично и приятно за женското око. Не беше младо, сляпо влюбено хлапе, което провъзгласява любовта си. Той бе мъж.

Очевидно крайно упорит, но все пак мъж. Висок и с жилести мускули, стегната талия, тесни бедра и силни крака, обгърнати от черни бричове, които несъмнено трябваше да е нахлузвал сантиметър по сантиметър. Много тесни панталони. Шарлот почти въздъхна.

Защо не можеше да не обръща внимание на такива неща? Би трябвало да затвори прозореца и да се върне в леглото.

Мъжът под дървото започна да мърмори, връщайки вниманието й към настоящето. Този определено принадлежеше към категорията на негодниците, група мъже, които наскоро се беше заклела да избягва на всяка цена. Не че се избиваха пред вратата й, но все пак.

Видя как измъкна празна гарафа за бренди от тревата. Намръщен, джентълменът затвори едно око, за да надникне вътре през тясното стъклено гърло. Когато откри, че е празна, сви рамене и хвърли бутилката през рамо.

В този момент се появи вятър, носейки със себе си хладното напомняне, че зимата все още спира настъпването на пролетта тук, в Лондон. Шарлот потрепери, придърпвайки краищата на белия си вълнен шал по-близо.

— Какво е едно име? — обяви изведнъж мъжът, скрит в сенките, а дълбокият му глас гръмна високо в тъмното, карайки Шарлот почти да изскочи от дебелите си, вълнени дълги чорапи, които носеше в леглото. — Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко под всяко друго име.[2]

След като подсили цитата с ненавременно хълцане, той направи две големи, лениви крачки изпод подслона на дърветата… и тогава веднага се наложи да се приведе за прикритие под клоните.

Един голям ботуш беше добавен към инвентара от вещи, разхвърляни по земята.

Шарлот ахна. Не заради ботуша, въпреки че наистина беше неочакван. Не, дъхът й секна, защото тя най-накрая разпозна пияния мъж.

Това беше не някой друг, а именно лорд Ротбъри: прочут развратник и нечестен грешник, отдавал се на хазарта с карти, коне и безброй жени. Без да споменаваме, че бе и нейният неохотен спасител в нощта на бала за лов на невести от миналата есен.

Той бе образец на бронзова мъжка красота или привлекателност, ако подобно определение можеше да се използва за един мъж. Окаляната репутация на графа караше подходящите дами на възраст за женене да се държат на разстояние от него, но това не ги спираше да го зяпат… и въздишат по него.

Отличен танцьор, лорд Ротбъри беше поканил Шарлот на танц седем пъти и половина през последните четири години. Половината беше за онзи път, когато майка й с маршова стъпка пристъпи на подиума за танци и насилствено издърпа Шарлот от обятията му, удряйки ръката му многократно с дамската си чантичка.

Колкото и унизително да беше, това не спря Шарлот да го гледа през рамо, докато майка й я извеждаше от стаята. Той също бе наблюдавал оттеглянето й. Винаги се беше чудила защо.

Въпреки това, да мечтае за лорд Ротбъри беше ужасна, греховна слабост от нейна страна, отстрана на която и да е млада дама, всъщност. Графската титла Ротбъри бе свързвана с грехове и скандали стотици години наред. Беше за доброто на Шарлот и репутацията й, че тя просто се бе оказала незабележима за него. Беше му навик да отделя внимание само на най-пленителните от всички жени.

С изключение, разбира се, на онази нощ.

Неговият мил жест я бе разтърсил до пръстите на краката. Въпреки това, наскоро се бе научила да не позволява подобни неща да й замайват главата. Той просто бе мил, предполагаше тя. Нищо повече. Несъмнено за него е било обикновен танц. Порочен или романтичен, лорд Ротбъри нямаше никакви намерения спрямо нея. Ако бе искал Шарлот, тя щеше да е разбрала още преди векове.

Но той наистина беше великолепен, помисли си с нова въздишка. Висок и мъжествен, графът поддържаше изтънчена елегантност в облеклото и обноските си, която противоречеше на порочния му ум. Каквото и да правеше — разходка, танц, разговор или езда — правеше го, изглеждайки напълно пленяващо.

С изключение, очевидно, на тази нощ.

Но любовта, размишляваше Шарлот, може да направи това с човек. Отслабва волята, изпитва решителността му, изменя възгледите му, кара го да върши идиотски неща — като да стои под нечий прозорец в четири часа сутринта и да бъде удрян от лични вещи.

Разбира се, че ще бъде тук точно тази сутрин. Макар да бе добър приятел с по-младия брат на Розалинд, лорд Тристан, му бе забранено да посещава имението, когато херцогът не беше тук. А херцогът и неговата нова херцогиня понастоящем пътуваха из Уелс на своето сватбено пътешествие.

Което, разбира се, беше оставило лейди Розалинд съвсем лишена от упоритата защита на по-големия й брат.

Малка въздишка се изплъзна от устните й. Щеше ли някога да се научи Ротбъри? Красивата лейди Розалинд можеше да има всеки мъж, когото поиска. Защо, за бога, би избрала да общува с негодници? И какво точно беше прихванало Ротбъри тази нощ? Не си бе помисляла, че е от типа мъже, които се държат като безнадеждно влюбени. Още не можеше да повярва.

Поклати глава с презрение, убедена, че никога няма да разбере напълно привичките на елита на висшето общество. Преди да се отблъсне от перваза и да се върне в леглото, си открадна още един поглед към него.

В този момент той за пореден път се появи иззад дървото, а клоните вече не му предлагаха подслон, полюлявани от засилващия се вятър.

Заобикаляйки опитно разхвърляните вещи, графът се отправи с бавна крачка към градинския кът с гъсти храсти. Без кожената връзка, която той винаги използваше, за да връзва косата си назад, разрошените му, тъмнозлатисти коси се къдреха на тила му по измамно момчешки начин.

— Какво каза? — провлачено попита Ротбъри, звучейки по-малко като пиян и повече като опитен прелъстител, за какъвто го считаха — най-вероятно, защото сега говореше на френски.

Шарлот продължи да подслушва, благодарна на факта, че действително бе обръщала внимание на уроците си по френски.

— Ще се криеш там цяла вечер — запита той, — или ще излезеш и ще ми помогнеш?

Огромна тъмна сянка се появи иззад гъстата група от високи храсти, сгушени в близост до стената на имението, под прозореца на Розалинд. Лъскавата козина на звяра блещукаше на слабата светлина. Като се изключи това, красивият кон бе почти незабележим в тъмното.

— Ето те и теб. — Пресягайки се, Ротбъри разроши разбърканата абаносова грива между ушите на коня, точно както човек би направил с косата на обично дете.

Що за мъж говореше на коня си все едно е човек? На френски при това?

— Както си и мислех — каза той нежно на животното. — Ти си малък страхливец. Изплашен от жена.

Конят изпръхтя, тръскайки изящната си глава.

— Какво знаеш ти изобщо? — измърмори Ротбъри. — От къде може да знае тя, че сърцето ми не е заето? Взема се за проклет четец на мисли? Въпреки това ще я спечеля.

— Боже мой, съмнявам се — изкикоти се Шарлот, след което ахна. Небеса, беше ли достигнал гласът й до него?

Бронзовата глава на Ротбъри рязко се вдигна в нейна посока.

Очевидно беше. Твърде късно, тя притисна ръка към устата си.

— Кой е там? — попита той, вече на английски. — Покажи се!

Всеки неин мускул замръзна. Задържа дъха си, надявайки се графът скоро да подмине това, което си мислеше, че е чул. Шарлот плъзна крак назад, като планираше просто да се скрие във вътрешността на спалнята си.

Движение, идващо откъм прозореца на съседната къща, привлече вниманието й. Устата й се отвори в шок. Незабележимо за графа, някой, най-вероятно Розалинд, сега държеше един доста обемен том навън през прозореца.

Точно над главата му.

Намерението беше очевидно.

Шарлот се наведе напред и паниката накъса думите й.

— Ваша Светлост! — провикна се от прозореца си, сочейки. — Книга!

Привидно, без да се учудва от изявлението й, несъмнено в резултат на обилното пиене, обикновено елегантният и важно изглеждащ граф просто повдигна вежда.

— Книга? Моля за извинение, но не съм дребен крадец на книги, мис.

Не! Наведи се, ти болен от любов палячо.

— Патица[3]? Ако искаш една от тези, cherie[4], мисля, че видях ей там. — Мъжът направи нехайно жест с ръка към моравата.

Погледна нагоре. Но беше прекалено късно. Преди да успее да премигне, книгата се приземи върху главата на графа с глух звук. Конят му отново се скри зад храстите в лек галоп.

Стенейки, Ротбъри рухна тежко на земята, а ръката му се изхлузи от широките му гърди и падна безжизнено на тревата.

— О-боже-о-боже-о-боже — повтаряше тревожно Шарлот, докато се движеше напред-назад, чудейки се какво трябва да направи.

Сграбчи перваза и се вгледа навън. Нищо не помръдваше. Наоколо нямаше нито едно живо същество. Дори птиците в далечината бяха утихнали.

Трябваше ли просто да го остави да лежи там и да се върне в леглото? Да, определено да, тя трябваше… но нямаше да го направи. Как можеше да не се притече на помощ на мъж, който я бе спасявал? Мили боже, възможно беше да е мъртъв!

След като изтича през стаята си, напъха краката си в чифт ботуши, без да завърже връзките. Те се развяваха встрани, докато пристъпваше бързо надолу по стълбите и в предния салон. Като се придвижваше из къщата колкото се може по-тихо, Шарлот се насочи към задната част. Когато достигна задната врата, се плъзна навън и забърза, забавяйки крачка само за момент, за да прескочи един нисък жив плет. Почти се спъна на връзките си, което щеше да я запрати върху графа, но успя да възстанови равновесие точно навреме.

Задъхвайки се от усилието, Шарлот сложи ръцете на кръста си, докато изучаваше проснатата фигура на мъжа. Беше облекчена да види, че гърдите му се надигаха и спадаха, бавно и ритмично. Погледът й се плъзна надолу по твърдото му, слабо и мускулесто тяло, като забеляза очарователно раздърпаните дрехи. Знаеше, че не трябва да мисли подобни неща точно в този момент, но той изглеждаше толкова… толкова висок. Наистина, вероятно спеше в огромно легло или в противен случай краката му щяха да висят от ръба.

Повдигна брадичка и хвърли кратък поглед към прозореца си отсреща, казвайки си безмълвно, че е същинска идиотка да дойде до тук, за да му помага.

Боже мили, скоро щеше да се съмне. Но тя не би могла просто да го остави тук. Вероятно можеше да го събуди набързо и да поеме обратно, преди някой да я забележи в нощната й роба в градината с един негодник.

— Може би трябва да си тръгна — промърмори и тревожно смръщване помрачи челото й. — Дори в безсъзнание си опасен за репутацията ми.

Бележки

[1] Цитат от „Ромео и Жулиета“, превод Валери Петров. — Б.пр.

[2] Цитат от „Ромео и Жулиета“, превод Валери Петров. — Б.пр.

[3] Игра на думи — Duck на английски език означава и патица, и наведи се бързо. — Б.пр.

[4] скъпа (фр.). — Б.пр.