Оливия Паркър
Брачен капан (13)

13

„Един джентълмен винаги намира място в сърцето си да прости малка лъжа, особено когато е съобщена от добронамерен приятел.“

— Кажи ми, какви са плановете ти за нея?

— Тя е малко чувствителна и незряла.

— Да, но победител ли е? — попита Тристан. Той кимна на конярчето, което изведе оседлания му кон. — Забелязах, че често реагира остро на всяко движение, което правиш с нея.

— Трябва да се движиш бавно с нея — посъветва го Ротбъри. — Тя тъкмо започва да свиква с рутината.

— Вероятно още не е готова и има нужда да я изчакаме да стане инстинктивно по-зряла. Може би я притискаш твърде много.

Ротбъри поглади челюстта си с ръка, докато се взираше през полето към мястото, където тригодишната кобила се упражняваше в момента. Умът му беше на друго място. Надяваше се Тристан да не забележи.

— Тя е готова. Вярвам, че от тук нататък само ще става все по-добра.

— Не знам. Не мога да реша.

— В прекрасно състояние е — промърмори Ротбъри. — Мислех, че не искаш да я изпуснеш. Имали сме и други предложения…

Тристан се засмя.

— Ако не знаех, че кръвта ти е толкова синя, бих казал, че във вените ти тече кръвта на амбулантен търговец.

Ротбъри се намръщи с престорена обида.

— Надницата на един амбулантен търговец често е посредствена. Моите коне са едни от най-добрите в цяла Англия. Прини купи превъзходен двугодишен жребец миналия месец. Би трябвало да те предизвикам на дуел след тази лекомислена забележка.

Приятелските закачки замряха, мъжете притихнаха и двамата бяха съвсем наясно с търканията, появили се помежду им. Бяха приятели още от Итън, имаха еднакви интереси и сходни характери, макар Тристан несъмнено да бе по-безгрижен и по-малко склонен да се задоми — и въпреки това много жени усещаха, както си му е редът, че той е по-безопасният избор между двамата.

Почти никога не стигаха до размяна на неприятни думи, често всеки отгатваше мислите на другия, преди да ги е изрекъл, и имаха дълго и щастливо общо минало, придружено от пиене, залагане, ловуване и дружно забавление.

Никога не се бяха съревновавали за жена. И Ротбъри не планираше да започне сега. Не че Шарлот не си заслужаваше да се бори за нея, той просто искаше цялото й сърце. Можеше ли да го обикне някога? Или винаги щеше да изпитва тайно обожание към Тристан?

— Сигурен съм, че мнението ми е нежелано — заяви накрая Тристан, — но мисля, че трябва да й кажеш какво изпитваш. Може да останеш изненадан от отговора й.

С камшик, потръпващ от едната му страна, Ротбъри обърна сериозния си поглед към приятеля си.

— Не мисля, че малката кобилка я е грижа.

— Знаеш за кого говоря.

Графът погледна надолу, докато стягаше ръкавиците си.

— Знам. Аз съм неин приятел. И съм благодарен за това. Мъжете като мен често нямат възможността да познават жена като мис Грийн.

Мятайки се върху седлото си, Тристан се засмя.

— Приятел? Ако имах „приятелки“, които ме целуват по този начин, никога нямаше да се нуждая от любовница.

Ротбъри прочисти гърло. Тристан може и да беше негов приятел, но графът се колебаеше да споделя прекалено. В края на краищата, нямаше представа дали младият Дивайн не е започнал да се влюбва в Шарлот. Дявол да го вземе, Тристан дори можеше да ревнува, доколкото му беше известно — възможно бе точно това да е причината да повдигне темата за Шарлот.

— Ако не мога да я имам — каза той напрегнато, с хладнокръвие, което не чувстваше, — то ще се уверя, поне доколкото е във властта ми да го сторя, че тя няма да встъпи в съюз, който не намира за напълно подходящ.

— Разбирам — отбеляза Тристан, гледайки Ротбъри с дяволит блясък в очите. — Е, ако бях на твое място, щях да я грабна, преди някой дебел, напарфюмиран, гръмогласен извратеняк да я докопа.

— А ако аз бях на твое място — парира графът, мятайки се върху седлото на любимия си черен арабски жребец, — щях да престана да сравнявам мис Грийн с кон, преди да се окажа с камшик в задника.

 

 

— Благодаря, Надин — промърмори Шарлот на прислужницата, която тъкмо довършваше преправянето на прическата й в свободен кок, умело подреждайки къдриците.

Седнала на тапицираната табуретка пред тоалетката, Шарлот изчака младото момиче с пълни бузи да си тръгне, преди да позволи на малката усмивка, залепена върху лицето й, да изчезне в намръщена гримаса. Навеждайки се напред, тя изстена и отпусна чело върху скръстените си ръце.

Това не беше от полза. Опита каквото можа, но настроението й не се промени.

Беше поискала да си вземе вана, като мислеше, че паренето на горещата вода върху хладната й кожа ще прогони усещането за високото, твърдо тяло на Ротбъри, притиснато към нейното.

Но само влоши нещата. Топлината послужи единствено като напомняне за разтапящото усещане, което почувства, когато той я беше докоснал, притиснал, целунал…

Тогава тя бе изтъркала устата си, надявайки се да прогони остатъчния спомен за устните му, които се движат жадно върху нейните, но вместо това всичко се повтори в ума й. Не можеше да сбърка насладата, която изпита от порочния акт, беше размислила тя, докато плъзгаше влажните върхове на пръстите по устата си. Милостиви боже, не го ли беше помолила за още?

А когато се обличаше, избра семпла рокля от бял муселин с дълги ръкави, чиято единствена украса бе бледа, розова панделка от сатен, която прихващаше долната част на полата й. Несъмнено строгата моралност на дневната рокля щеше да разсее всички еротични мисли от съзнанието й, нали?

Обаче всичко, за което продължаваше да мисли, когато се огледа, бе как силните ръце на Ротбъри се плъзгат по раменете й, сграбчват дупето й, притеглят ханша й напред, за да приюти неговата…

Тя си пое дъх остро, повдигайки глава нагоре, за да се погледне в огледалото.

— Престани, Шарлот! Той сигурно си мисли, че си като всяка друга пърхаща с мигли, безсрамна развратница, която е повече от благосклонна към ласките му.

Младата жена придаде цвят на страните си, като ги щипеше грубо, в желанието си болката да спре потока от порочни мисли.

Седеше си тук и продължаваше да мисли, мисли, мисли. Преживяваше момента отново и отново, и за какво? Без съмнение Ротбъри беше изчезнал някъде в имението, пиеше бордо, играеше билярд, ловуваше или каквото там правеха мъжете в провинцията, без изобщо да се замисля за това, което се бе случило помежду им днес.

Несъмнено, до известна степен, тя бе удовлетворена от факта, че Тристан може би беше станал свидетел на малка част от страстната прегръдка на Ротбъри. Но да я целува, докато е на косъм да загуби добродетелта си, не бе точно това, което бе имала предвид, когато го помоли да флиртува с нея.

Господи, тя не бе искала той да спира. Беше по-хубаво отколкото някога си е мислила, че може да бъде. И коленете й действително се подкосиха, и наистина усети, че губи почва под краката си. Беше прекрасно. Опияняващо.

За него всичко бе игра.

А той бе толкова дяволски добър в нея, помисли си със стон.

Не трябваше изобщо да идва тук. Не биваше да се натрапва на Ротбъри и да го насилва да присъства на бала на Хоторн. Как щяха да продължат да бъдат приятели, след като се случи нещо подобно?

Наистина не беше честно. Фактът, че тя бе така повлияна от случилото се, а той не, я измъчваше до мозъка на костите й.

Всъщност, това вероятно е просто ежедневие за него. Кой знае, може би беше втората, третата или четвъртата жена, която целуваше днес.

А после имаше наглостта да омаловажи реакциите й. Да й каже, че е една добра малка актриса. Беше се отърсил от целувката, подобно на мокро куче, което се отърваваше от дъжда, докато тя продължаваше да тръпне дори сега.

Простена недоволно.

— От всички арогантни, самонадеяни…

— Вярвам, че говориш за мен.

— … възприемчиви.

— Ах, да. Бях прав. Все пак говориш за мен.

— Ротбъри — напрегнато каза тя, улавяйки отражението му в огледалото, докато той стоеше на вратата. — Какво правиш в спалнята ми?

— Странно как се обръщат нещата, нали? Не беше много отдавна, когато аз ти зададох абсолютно същия въпрос.

Шарлот се завъртя на мястото си пред тоалетната масичка, за да срещне погледа му. Дъхът й заседна в гърлото. Тя преглътна тежко.

Той изглеждаше болезнено красив. Носеше изкусно скроен черен редингот над риза с цвят на сметана и подходяща жилетка с малки сребърни копчета. Днес шалчето му беше обикновено, падащо само в няколко гънки, но подхождаше на леко квадратната му челюст, с едва набола златиста брада. Жълтеникави на цвят бричове обгръщаха дългите му, мускулести бедра, а полираните му ботуши бяха подгънати на коленете. Силните му, изключително вещи ръце бяха покрити с кожа и той носеше камшик със себе си.

Изпъстреният му с кехлибарени точици поглед последва нейния към това, което държеше в ръката си.

— Изтичах от конюшнята. Майка ти, колкото и абсурдно да звучи, ме изпрати да те доведа. Искаше да знае защо се бавиш толкова дълго.

Тя наблюдаваше как един мускул потръпва върху бузата му.

— Шарлот, доверието й в мен е необичайно голямо и боя се, напълно неоправдано, след случилото се преди около час. Не мога да проумея какво си могла да й кажеш, за да й дадеш основание внезапно напълно да опрости миналите ми грехове.

Тя сви рамене, твърде раздразнена в момента, за да предложи обяснение.

Той погледна в двете посоки по коридора, преди да пристъпи в стаята й. С бавни, премерени стъпки се разходи до подножието на леглото и облегна гръб на най-близката до нея колона.

Лекият мирис на сандалово дърво се разнесе около нея, примесен с този на кожа, което й подсказа, че наскоро той също се е изкъпал. Вероятно имаше удивителен камериер, предвид количеството кал, с което бе покрит.

— Но съм благодарен, тъй като дойдох да ти се извиня — каза тихо Ротбъри, гледайки надолу към нея с… нежност.

Нежност? Несъмнено грешеше. Отбеляза наум да помоли майка си да й купи нови очила.

Не, това, което беше видяла в погледа му, трябва да е съжаление. Той не искаше тя да мисли, че има нещо повече в тази целувка.

Тогава Шарлот осъзна, че да искаш извинение за една целувка, не е на добре. Означаваше, че даряващият целувките си отхвърля всички възможности истинска, искрена, чиста страст да е предизвикала случката.

Оприличаваше я на грешка, недоразумение, сбъркана преценка, нещо, което никога не трябва да се повтори. Не биваше да му позволява да разбере как в действителност я бе накарал да се почувства.

Той беше женкар, порочен мъж, роден в семейство на развратници. Не можеше да разбере нищо друго, освен похотта, търсещ собственото си удоволствие, без да го е грижа за някой друг. В продължение на години бе преследвал жените една след друга. Доколкото й беше известно, никога не бе ухажвал жена, както е редно.

Защо, за бога, продължаваше да си припомня тези факти?

Ротбъри се взря в Шарлот. Искаше му се да притежава способността да изтрие болката и смущението в погледа й. Без съмнение бе шокирана от силата на страстта му и се боеше, че сега е най-новата му цел.

— Осъзнавам, че отидох твърде далеч с целувката ни — каза той тихо. — Не бях осъзнал колко близо е Тристан.

— Да. Съгласна съм, че бяхме прекалено ентусиазирани. За в бъдеще би могъл да се придържаш към изпълнени с копнеж погледи и да ми се усмихваш често.

— Действително — каза той, накланяйки глава леко.

— Не трябва да има повече докосване… от какъвто и да било вид. Без съмнение е прекалено. А и смятам, че един малък флирт може да постигне много.

— Без повече докосване.

Тя се изправи и приглади всяка гънка по роклята си, спирайки, за да издърпа една мъничка нишка от късата дантела, с която бе поръбен корсажът й. Очите му проследиха движенията й. Шарлот вдигна очи, за да открие, че той я наблюдава и незабавно замръзна.

— И трябва да спреш… да ме гледаш по този начин.

Ротбъри се престори на изненадан.

— Ти току-що каза, че гледането е допустимо.

— Когато Тристан е наоколо, глупчо.

Той се усмихна, радостен да види, че изглежда сега тя се държеше малко повече като себе си.

— Но не всичко е загубено — каза младата жена с чаровен блясък в очите. — В интерес на истината, имам всички основания да вярвам, че твоят… разпален показ на привързаност може да е проработил в моя полза. Надин ми каза, че той е решил да се присъедини към нас за официалния обяд.

— Действително го направи.

Задържайки зоркия си поглед върху мъжа, тя го заобиколи и се насочи към малкото писалище в ъгъла. Отвори едно чекмедже и извади измачкан лист от тънък пергамент.

Докато вървеше решително към него, младата жена го накара да си пожелае това да е тяхната обща спалня и тя да е на път да го избута обратно върху леглото и да се хвърли отгоре му.

— Заповядай — каза Шарлот, бутайки хартията към него.

— Какво е това? — попита той, докато я вземаше.

— Моят списък с подходящи бъдещи съпрузи. Донесох го с мен.

— И защо да ме е грижа да разглеждам подобно нещо? — попита графът с иронична нотка в гласа, разглеждайки хартията сърдито.

— Вече си забравил? — попита Шарлот недоверчиво. И тогава осъзна, че той само я дразни. — Каза ми да съставя списък. Също, че ще го погледнеш и ще ми помогнеш да намеря подходящ кандидат измежду имената.

Ротбъри кимна, очите му се плъзнаха по имената.

— Лорд Бекъм… сър Никълъс Кемдън… маркиз Рейвънсдейл… мистър Уилям Холт… лорд Фийлдкрест… граф Лангли… херцог Голдингс… мистър Джеймс Кантрел…

Той бавно поклати глава и насочи погледа си към Шарлот, която сега се усмихваше, без никакво свидетелство за щетите, които беше нанесъл този следобед в сините дълбини на очите й.

— Шарлот, аз съм изумен.

— Какво има? Какъв е проблемът? — попита тя невинно.

— Тези мъже… Всички те са мои приятели. Всеки един от тях… — Погледът му се върна към списъка. — Лорд Танинг, мистър Томас Нордстром… всички.

— Е, тогава би трябва да е лесно, нали? Да откриеш някой сред тях, който смяташ, че може да се заинтересува от това да ме ухажва. В крайна сметка ги познаваш, нали?

— Не искам…

Точно в този момент Ротбъри бе спасен от обяснението колко мъчително болезнено щеше да бъде да тласне жената, която обича, на пътя на някой от тези мъже, когато звукът от гласа на майка й отекна надолу по коридора.

— Шарлот! Къде си? Всички те чакат — извика Хаясинт, а стъпките й бързо се приближаваха.

Без да каже и дума той заобиколи леглото и се наведе, за да се скрие от поглед.

Шарлот го погледна странно.

— Какво правиш?

Мъжът притисна пръст до устните си.

— Ах! Ето те и теб! — обяви Хаясинт. — И изглеждаш хубава като маргаритка, бих добавила.

— Благодаря — промърмори Шарлот и смутено заглади отново полите си.

— Е, какво чакаш, скъпото ми дете? Въздухът е топъл, компанията е приятна и има духове в действие!

— Има ли? — попита момичето, без особен ентусиазъм.

— Ама, разбира се. Затова ми се искаше да не закъсняваш. Първо ще си направим пикник в павилиона, а след това утре ще проучим близкия участък от гората, обитавана от духове. Мис Дрейк каза, че там има пещера, където може да се чуят стоновете на неспокоен шотландски призрак. Тя твърди, че веднъж дори е чула дишане и стъпки.

— Това е доста забележително — отвърна младата жена, но не звучеше впечатлена. — Чудя се… дали са чули блеене на овца, случайно? Ротбъри каза, че един от арендаторите му има проблем с някой, който се промъква и краде овцете му. Напълно е възможно той да е човекът, когото е чула, нали?

Все още в клекнало положение, Ротбъри се усмихна на нейното умозаключение, като мислено си отбеляза да остави на пост охрана пред пещерата в бъдеще, за всеки случай.

— О, въобще не си забавна. Вече никак не си забавна. Ще слезеш ли най-после?

— Да, идвам. Само трябва да си намеря шала.

Хаясинт въздъхна.

— Изглеждаш малко тъжна днес, скъпа. Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Добре съм. Просто съм ужасно гладна, това е.

— Както и аз! Чух, че ни очаква цяло угощение. Казаха ми, че готвачът е доста прочут тук в Обри. И ще ни се наложи да нарушим постите си. Хубаво е да се пътува на пълен стомах, бих казала. Човек не може да зависи изцяло от храната в странноприемниците. Не си забравила, нали? Все още утре си отиваме у дома — напомни й Хаясинт. — Този сезон ще ни бъде последният. Ние — ти — трябва да се възползваш максимално.

Тя кимна и насочи вниманието си върху Ротбъри. Погледите им се преплетоха, макар слухът му да бе съсредоточен върху заглъхващите стъпки на майка й.

— Отиде си — промърмори Шарлот и пристъпи напред, за да грабне списъка си от него.

Той се изправи, клатейки глава.

— Не знам защо се почувства длъжен да се скриеш от майка ми, в името на репутацията ми?

— Стар навик.

— Е, можеш да спреш, още сега. Тя ти има доверие — каза младата жена, докато вървеше към шкафа.

Челюстта му се стегна.

— Защо, Шарлот? Веднага ми обясни.

Тя отвори вратата на гардероба, разрови се в него за момент и накрая извади светлосин шал.

— Не е от значение, уверявам те.

— А аз те уверявам, че е — отвърна той грубо. — Сега ми отговори.

Младата жена въздъхна, докато нагласяше шала около слабите си рамене.

— Наистина не е важно. — Като вдигна поглед от малката си задачка, Шарлот се усмихна… малко прекалено сладко.

Той само се взираше в нея, камшикът потрепваше срещу бедрото му.

— Просто й казах, че си точно като чичо ми Хърбърт.

— Чичо ти Хърбърт?

— Да — отвърна тя, примигвайки невинно насреща му. — Той е брат близнак на майка ми. Те са предани един на друг. Единодушни, както винаги ми е казвала. Понякога дори имат едни и същи сънища. Не е ли забележително?

— Направо е необикновено — той почти изкрещя. — Сега. Защо фактът, че си казала на майка си, че аз съм точно като чичо ти Хърбърт, ще има някакъв ефект върху доверието й към мен? Той е честен човек? Откровен и хрисим?

— И харесван като цяло. Не мога да кажа, че съм срещала човек, който да познава чичо Бърти и да няма нещо мило, което да каже за него. Много е популярен.

Явно тя нямаше представа, колко й беше бесен заради очевидното увъртане.

— Следователно той е проклет светец, така ли? И майка ти вярва, че и аз притежавам всички тези похвални качества?

— Не. О, милостиви боже, не — каза Шарлот през смях. — Не, изобщо.

Една вена на врата му започна да пулсира.

— О, добре — най-накрая се примири тя. — Ще ти кажа.

— Е, крайно време беше, по дяволите.

— Не ругай…

— Шарлот…

— Много добре. Майка ми ти се доверява, защото й обясних, че двамата с чичо ми харесвате — не, обичате — поправи се тя, — едно и също нещо.

— Какво? Фехтовка, коне, карти, крикет, бокс…?

— Небеса, не — каза младата жена.

— Тогава, какво? — попита той.

— Други мъже.