Оливия Паркър
Брачен капан (20)

20

„Един джентълмен се грижи да не разстрои нервите на дамата.“

Хаясинт винаги пееше сутрин.

Не песни, които човек би намерил в книга или дори в църквата, в това число. Само кратки песнички, които тя съчиняваше, докато се суетеше из къщата, за да започне деня си. Наистина, Хаясинт повече си тананикаше, отколкото пееше, тъй като те рядко имаха думи.

Но това беше звук, който Шарлот беше привикнала да чува всяка сутрин от живота си.

Изтегната по гръб в леглото, усещайки топлото, тежко тяло на котката си, сгушила се върху стомаха й, младата жена не се сдържа и се усмихна.

Хаясинт беше жена на установения ред. Тя се хранеше всеки ден точно по едно и също време; винаги работеше над бродерията си вечер и никога в друга стая, освен в салона; дори караше прислужничките да се придържат към строга програма. И винаги, без изключение, носеше чаша горещ шоколад на Шарлот всяка сутрин.

Вдишвайки дълбоко, младата жена можеше почти да усети вкусния аромат.

Тя се протегна, изпъждайки котката от корема си.

Очите й внезапно се отвориха.

— Аз нямам котка! — извика и подскочи в леглото.

Ротбъри я погледна със сънени очи, с такова кисело изражение върху обикновено строгите си, красиви черти, та Шарлот си помисли, че ако не беше толкова ужасена, то щеше да се засмее.

— Какво правиш още тук?

— Не спя вече, това е сигурно.

— Трябва да изчезваш — започна да крещи тя, след което понижи глас. — Майка ми ще бъде тук всеки момент.

— Стана ли време за ядене? Стомахът ти къркори ужасно. Да ти взема ли нещо?

Шарлот го удари с възглавницата си по главата.

— Ротбъри, знаеш ли въобще къде се намираш? Знаеш ли въобще коя съм аз?

Той прокара ръка през косата си, поглеждайки я колебливо.

— Сузи? Джоан? Маргарет? Лола?

— Престани — каза тя, смеейки се. — Просто изчезни. Изчезни. — Тя го изпъди от леглото.

И тогава дръжката на вратата щракна. Майка й влизаше в стаята.

— Върни се, върни се, върни се — прошепна тя, държейки одеялата повдигнати, така че той да може да се шмугне по-бързо под тях.

— Не виждам смисъл — долетя дълбокият му, приглушен глас изпод розовата завивка. — Не само че съм ти съпруг, но и майка ти все още вярва, че приличам на чичо ти Хърбърт.

— Въпреки това не искам да го разбира по този начин.

— Притесняваш се, че тя ще припадне?

— Майка ми не припада.

Вратата скръцна и се отвори, побутната от Хаясинт, докато влизаше с гръб в стаята, като в едната си ръка държеше шоколада на Шарлот, а в другата чиния с препечен хляб.

— Добро утро, скъпа моя! — Хаясинт сияеше, докато крачеше през стаята.

Тя подмина леглото на Шарлот, за да вземе дървения поднос, който се намираше на един стол близо до тоалетката.

— Нося ти шоколада, разбира се — каза тя, вече с подноса в ръка. Огледа набързо стаята на Шарлот, след което се обърна към леглото.

Всеки друг ден, Шарлот би помогнала на майка си с таблата. Но през останалите дни нямаше под завивките си красив мъж, който понастоящем подухваше горещ въздух върху бедрото й.

— Аз ще взема подноса — каза тя, протягайки ръце.

Не можеше да допусне майка й да го сложи върху главата на Ротбъри.

Обикновено това беше моментът, в който Хаясинт би си тръгнала, но майка й просто си стоеше там, взирайки се в Шарлот с ръце на кръста.

Младата жена отхапа невинно от филийката си. Не че отхапването от филийка бе нещо всеизвестно подозрително.

Хаясинт се усмихна напрегнато.

Шарлот дъвчеше.

— Е — каза най-накрая майка й, — мисля да отида да видя дали баща ти има нужда от мен.

Шарлот си отхапа още веднъж.

След като се обърна, Хаясинт излезе от стаята, все още с ръце на кръста си.

Когато вратата се затвори, Шарлот изпусна въздишка на облекчение.

Но то трая съвсем кратко, тъй като отново се отвори.

Странно, но Хаясинт затвори вратата зад себе си този път. И още по-странно беше, че сега ръцете на майка й бяха скръстени плътно върху гърдите й.

— Какво има, майко? — попита Шарлот с пълна уста.

Тя се надяваше да я разсее, като предизвика строга лекция относно чистото варварство да се говори с пълна уста.

Не се получи.

— Семейство Мартинс — каза сурово Хаясинт.

Младата жена премигна.

— Семейство Мартинс?

— Да, семейство Мартинс.

— Майко, добре ли си? Защо споменаваш името на съседите?

Хаясинт си пое дълбоко дъх.

— Защото, скъпа моя, семейство Мартинс ни дойдоха на гости тази сутрин.

— Толкова рано?

— Да, изглежда е имало крадец в градината им снощи.

Главата на Шарлот започна да пулсира.

— И знаеш ли кое е странното тук?

Момичето поклати глава.

— Този крадец е откраднал, от всички неща… лалетата. Не много по-различни от тези, които имаш върху тоалетката, скъпа моя.

— Да не ме обвиняваш, че съм откраднала цветята на семейство Мартинс?

— Не. Не те обвинявам. Тъй като семейство Мартинс е видяло точно кой е задигнал цветята им, преди крадецът да избяга. И казват, че не могат да бъдат сигурни, но мислят, че е бил мъж. Граф Ротбъри, за да сме по-точни.

— Колко странно — изписука Шарлот.

— И знаеш ли кое друго е необичайно?

Младата жена поклати глава.

— Издутината под завивките ти.

В крайна сметка Хаясинт припадна. Но не защото Ротбъри беше в стаята на дъщеря й и не защото сега той беше съпруг на дъщеря й. Не, тя припадна щом стана ясно, че Ротбъри не прилича ни най-малко на скъпия чичо Хърбърт.