Оливия Паркър
Брачен капан (19)

19

„Един мъдър джентълмен знае точния момент, в който да положи сърцето си в краката на своята дама.“

Тик… тик… тик-так…

Шарлот се обърна, удари възглавницата си за по-голямо удобство и отново се потопи в уютната топлина.

Тик…

Като отвори едното си око с премигване, хвърли бърз поглед през стаята, прецени, че си изглежда съвсем като преди и отново се върна към сладката си дрямка.

Вероятно си бе въобразила шума, нямаше друго обяснение.

След като се промъкна в къщата през кухненския вход, Шарлот беше минала дебнешком покрай задрямалата Нели, която спеше в един стол пред кухненското огнище с дървена бухалка в ръцете си, както често правеше след инцидента с натрапника преди няколко месеца.

После младата жена се качи на пръсти по стълбите, като внимаваше да не стъпва на второто стъпало от горе на долу, защото скърцаше ужасно и най-вероятно щеше да събуди родителите си и най-вече баща си.

Накрая беше пристъпила в убежището на стаята си. След като прислужничката й помогна да разкопчае роклята на гърба, Шарлот я освободи. В каретата бе забелязала малко кръв върху подгъва на долната си риза и не искаше слугинята да издрънка на всичко живо какво е видяла.

Тя се изкъпа, облече нощницата си, разреса косата си и тогава пропълзя в леглото, за да си припомни любенето с Ротбъри, отново и отново, докато се взира в тавана.

Въпреки това, събитията и новините от деня оставиха ума й размътен, а мускулите й натежали и уморени. Докато пропълзяваше в леглото си и се пъхаше под завивките, отмалялото й тяло бързо потъна в дълбок и спокоен сън. Никога през живота си не се бе чувствала толкова спокойна.

Тик… тик…

Обърна се по гръб с раздразнен стон.

Тик… тик… тик-так…

Като въздъхна шумно, Шарлот отметна завивките и провеси крака отстрани на леглото. Повдигна натежалите си ръце и наметна робата си.

Тиктакащият звук идваше откъм вратите на балкона.

Запали свещ и пристъпи по посока на звука, приближавайки предпазливо френските прозорци. Може би трябваше да повика Нели?

Тя подскочи стреснато, когато малко камъче чукна по стъклото.

— Какво, за бога?

Някой навън, под балкона й, подсвирна тихо.

Като постави свещта на земята зад себе си, Шарлот дръпна завесите, освободи резето и отвори вратите на френските прозорци.

Придърпвайки нощницата си по-плътно под брадичката, тя пристъпи върху малката тераса и погледна към кухненската градина отдолу.

Висок, болезнено красив, със светлокестенява коса негодник стоеше ухилен насреща й с едната си ръка зад гърба.

Ротбъри.

Точно в този момент тя осъзна, че го обича. С цялото си сърце. Той беше неин приятел, отскоро любовник, а освен това сега и завинаги неин съпруг. Всичко това беше изключително забележително. Можеше единствено да се надява, че някой ден ще я обикне поне на половина, колкото тя него. Ротбъри беше майстор на физическата любов, но истинската? Как бе възможно човек, отгледан от банда нехранимайковци, да знае нещо за любовта?

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

— Търся начин да се кача.

У Шарлот се прокрадна подозрение, което не й даде мира.

— Пак ли си се сприятелил с бутилката уиски?

Смехът му бе тих, страстен.

— Не. Пил съм само глътка бренди.

— Какво? Никакъв Шекспир за мен?

Усмивката му стана кисела.

— Не. Без Шекспир. Но нося тези. — Той изкара иззад гърба си пълна шепа с розови лалета, чиито цветове бяха затворени за през нощта.

Тя се усмихна, след което почти се засмя. Беше трудно, но се насили да вложи нотка на неодобрение в гласа си.

— Тези не са от градината на майка ми, нали? Тя ще те удуши.

— Не — отговори Ротбъри, правейки се на обиден. — Никога не бих го направил.

— Извинявай — каза Шарлот сладко.

— Всъщност са от градината на съседите ви.

Този път тя се разсмя, заглушавайки смеха си с ръкава на нощницата си.

— Качвай се горе преди някой да те е видял.

След като пъхна малкото букетче в колана на бричовете си, Ротбъри започна да се катери по кленовото дърво, което всъщност беше храст от четири по-малки кленови дръвчета, споделящи общ дънер точно до балкона й.

Горните клони се разклатиха и листата затрепкаха, докато той се изкачваше. И тогава настъпи тишина.

Милостиви боже, дали беше паднал? Не беше чула нищо.

Секунда по-късно, ръцете на Ротбъри сграбчиха парапета. Шарлот му предложи ръка, но той я отказа, прехвърляйки дългите си крака с едно бързо движение.

Когато застана пред нея, тя просто не можеше да проумее, че сега той бе неин съпруг. Но какво правеше тук?

— Какво правиш тук? — попита, вземайки цветята от него. Някои от листенцата им бяха паднали от бурното катерене. — Имам предвид, радвам се да те видя, но защо не си вкъщи?

— Моят дом е там, където спи съпругата ми.

— Не можеш да спиш тук — каза Шарлот нежно и пристъпи обратно в стаята си. Прозя се. — Знаеш ли колко е часът? Сигурно е почти на разсъмване, предполагам.

Също с прозявка, той я последва.

— Четири и половина е.

Ротбъри обиколи стаята й с големи, лениви крачки, като се спираше често, за да вземе някоя дрънкулка или украшение и да я разгледа.

Тя дръпна завесите, затвори френските прозорци и заключи.

— Няма да остана — каза той, вдигайки малка кутийка от тоалетката й. Разви капачето и го размаха под носа си. — Лимони — усмихна се. — Затова ли винаги ухаеш на лимони?

— П-предполагам. — Шарлот седна на пейката на сини райета в долния край на леглото си. — Това е отвара, която двете с майка ми направихме. Пази лицето от лунички. Не знаех, че си забелязал как мириша.

Ротбъри обърна непоколебимия си поглед към младата жена.

— Обзалагам се, че има много неща, които не знаеш, че забелязвам в теб.

През нея премина тръпка. Поглеждайки надолу към скута си, осъзна, че е забравила за лалетата. Изправи се.

— Извини ме.

Отиде до редица от лавици с книги в ъгъла и без да бърза избира идеалната ваза сред колекция от четири. Най-накрая се спря на бяла, с розови райета, която щеше да се съчетае с розовите лалета до съвършенство. После наля вода в нея от стомната на умивалника и я постави върху писалището си до прозореца.

След като им се полюбува за момент, тя се обърна… и откри Ротбъри, заспал на леглото й.

Може би се преструваше?

Шарлот се приближи.

Гърдите му се повдигаха и отпускаха равномерно, главата му бе обърната към мекотата на възглавницата й, на която до преди пристигането му, тя също се наслаждаваше.

Той изглеждаше… по-млад. Всички следи от циничната му усмивка бяха изчезнали. Също така изглеждаше… спокоен и топъл. Тя се прозя.

Предположи, че сигурно няма да навреди, ако се сгуши до него само за малко.

Като се правеше на заспал, Ротбъри едва помръдна, когато усети, че Шарлот се качва при него на леглото.

Задържа дишането си бавно и спокойно, което беше забележителен подвиг, като се имаше предвид как сетивата му оживяват, когато тя влезе в някоя стая, да не говорим, когато положи глава върху гърдите му, прозя се срещу ризата му и се сгуши до него.

Топлината на тялото й се излъчваше около него. Тя ухаеше просто невероятно. Леко на лимони и… той вдиша дълбоко… жасмин.

Тих стон се отрони от нея, не по-различен от звуците, които издаваше в каретата му, преди не повече от два часа. Тя беше прелестна. Чувстваше болезнено, че не я заслужава, но въпреки това жадуваше да чуе думите да излизат от устните й. Колко абсурдно щастлив би бил, ако дори за един ден Шарлот го гледа по начина, по който гледаше Тристан.

Толкова дяволски дълго беше приемал ролята на прелъстител, на манипулатор. Роля, в която хлътна лесно под ръководството на стария граф — макар „ръководство“ да не пасваше особено на неговия съвсем неблагороден баща.

Но начинът на живот, който беше такава голяма част от живота на баща му и този на братята на баща му, нямаше място в сърцето на Ротбъри.

Когато беше момче, той предпочиташе да ловува, язди, помага във фермата за коне, да ходи за риба или дори да играе карти с баба си (както се очакваше, тя беше ужасен измамник), вместо да е близо до вулгарния си, пиян и понякога жесток баща.

Всъщност, покажеше ли Ротбъри с думи или с израза на лицето си, че е нещастен, когато прекарва време с баща си, точно тогава старият граф ставаше жесток. Може би затова Адам бе станал така добър в прикриването на чувствата си.

И колкото по-голям ставаше, толкова повече майка му го отблъскваше — приемайки, че е неизбежно той да се присъедини към маниера на живот на мъжете Фарамонд. Беше в кръвта му, затова щеше да бъде като тях и като всички мъже от фамилията преди него. Пияници, комарджии, развратници, мързеливи, безсърдечни прахосници.

Адам не можеше да си представи, какво беше примамило Жозефин Обри в ръцете на мъж като баща му. Значителен чар може би? Вероятно беше уредена сватба? Той не знаеше, но пък никога не бе имал възможността да попита.

Шарлот се размърда до него.

Отваряйки мъничко едното си око, той надзърна към спящата й фигура. Тя изглеждаше точно както си я беше представял, чак до бялата памучна нощница.

Не. Грешеше. Беше дори по-красива, отколкото някога би могъл да си представи.

Ротбъри се усмихна, сигурен, че тя вече спи дълбоко. Част от него искаше да я целуне, друга нямаше търпение да прави отново любов с нея, а трета бе доволна просто да си почива тук до съпругата си.

Неговата съпруга.

Имаше толкова много неща, които искаше да й каже. И щеше да го направи, рано или късно, щом е готов, но точно сега, когато тя се беше сгушила така доверчиво до него, той си позволи да признае всичко.

С тих глас, така че да не я събуди, Ротбъри заговори на майчиния си език за всички неща, които не би казал, ако тя го разбираше. Не беше готов да разкрие сърцето си, не и когато не е сигурен, дали обичта й не принадлежи все още на приятеля му.

И така той й сподели всичко за майка си, за нещата, които бяха правили заедно, всички неща, които му липсваха у нея. А после й разказа за онзи ден, когато тя го изостави, просто си стегна багажа и го напусна. Той беше само на осем и нямаше никаква идея колко по-лошо щеше да стане, след като тя си замине. Но майка му не искаше да чуе молбите му… само го избута настрани.

Сподели й, че ако не беше баба му, най-вероятно щеше да е мъртъв. Това беше причината да му харесва да я прави щастлива винаги, когато е по силите му.

И накрая, след като свърши разказа си, Ротбъри каза на спящата си съпруга, на френски, разбира се, как я е обичал през цялото време. Каза й всичко, което знаеше.

Но това, което не би могъл да знае, беше, че Шарлот е съвсем будна.