Робърт Маккамън
Момчешки живот (8)

6.
Визитата на Стария Мойсей

Когато телефонът звънна, слушалката вдигна мама. Беше след десет вечерта около седмица след посещението ни в дома на г-н Скъли.

— Том! — каза тя и в гласа й се усещаше трескаво притеснение. — Джей Ти казва, че дигата се е спукала при Лейк Холман! Свикват всички да се съберат в залата на общината!

— О, Боже! — татко скочи от дивана, където се бе изтегнал да гледа новините по телевизията и пъхна крака в обувките си. — Ще има наводнение, ясна работа. Кори! — викна ме. — Обличай се!

Познах по тона му, че е по-добре да мърдам чевръсто. Положих настрана разказчето, което се опитвах да пиша за черна спортна кола с призрак на волана и пъргаво скочих в джинсите си. Когато родителите ти се уплашат, сърцето ти започва да тупка с деветдесет удара в минута. Бях чул и татко да споменава думата наводнение. Последното ни бе сполитало, когато съм бил на пет и не беше нанесло кой знае какви щети, освен да събуди блатните змии. Знаех от прочетеното за Зефир обаче, че през 1938 г. реката е заляла улиците на дълбочина четири фута, а през 1930-та пролетното наводнение дигнало нивото чак до покривите на някои от къщите в Брутън. Така че градът ми беше добре запознат с наводненията и с всичкия този дъжд, който се изливаше при нас и в целия Юг от началото на април, нямаше начин да се познае какво ще стане тази година.

Река Текумзе се захранваше от Лейк Холман. Езерото се намираше на около четирийсет мили северно. И тъй като поговорката гласи, че всички реки текат към морето, ние бяхме на пътя й натам.

Убедих се, че Ребъл е на сигурно място в дворчето си зад къщата, а след това с мама и татко се напъхахме в пикапчето и се насочихме към общината, стара готическа постройка, която се издигаше в основата на „Мърчант Стрийт“. Лампите светеха почти навсякъде, съобщителната система работеше с пълна пара. В момента само препръскваше леко, но водата стигаше до джантите на пикапа заради препълнените канализационни тръби и тук-там вече имаше наводнени мазета. Тъкмо по тази причина приятелят ми Джони Уилсън и родителите му бяха принудени да се преместят да живеят при роднини в Юниън Таун.

Коли и пикапи преливаха в паркинга на общината. В далечината светкавица проряза небесата и озари ниските облаци. Новодошлите биваха насочвани към главната съвещателна зала — голямо помещение със стенопис на тавана, на който бяха нарисувани ангелчета, разнасящи бали с памук; картината бе реликва от времето, когато тук са се провеждали търговете на памучната реколта, преди двайсет години, преди сушилните и складовете за памук да бъдат преместени в недосегаемия за наводнения Юниън Таун. Намерихме си места на една от пускащите тресчици пейки, което си беше късмет, понеже идваха още много хора, и скоро нямаше да има място дори да се диша. Явно на някой му бе останал достатъчно здрав разум да включи вентилаторите, но бълващият от устите на хората горещ въздух сякаш бе не охладим. Г-жа Кейти Ярбъро, една от най-големите клюкарки в града, се пъхна до мама и започна да дърдори оживено, докато съпругът й, който също беше млекар в „Грийн Медоус“, приклещи баща ми. Видях Бен да влиза с г-н и г-жа Сиърс, но те седнаха срещу нас в другия край на стаята. По петите на чудовищната си майка и кльощавото си татенце влезе Демонката, чиято коса изглеждаше така, сякаш все едно току-що е била сресана с грес. Намериха си места близо до нас и аз се втресох, когато тя улови отвратения ми поглед и ми се ухили. Преподобният Ловой дойде със семейството си, появиха се шериф Еймъри и съпругата му с дъщерите им, семейство Бранлин също, както и г-н Парлоу, г-н Долар, Дейви Рей и родителите му, мис Синьогласна и мис Зеленогласна, както и още много хора, които не познавах добре. Залата се препълни.

— Тишина, моля! Тишина!

Г-н Уайн Джили, заместник-кметът, се бе качил на подиума, където навремето са стояли аукционерите на памук, а зад него на маса седяха кметът Лутър Суоп и шефът на пожарната Джак Марчет, който беше също и шеф на „Гражданска защита“. — Тишина! — изрева г-н Джили, а по кльощавия му врат изпъкнаха вени.

Разговорите замлъкнаха и кметът Суоп се изправи, за да говори. Той беше висок и слаб, на около петдесет години, и имаше издължено, мрачно лице и сива коса, зализана назад от „вдовишкия връх“. Той вечно дърпаше от лулата си от бриаров корен^[1], досущ локомотив, горящ въглища при изкачване на дълъг, стръмен склон, и носеше идеално изгладени панталони и ризи с инициалите си, извезани на предния джоб. Имаше излъчване на преуспял бизнесмен, какъвто и беше — притежаваше както „Мъжка мода Стаг“, така и „Ледената Къща на Зефир“, които бяха в ръцете на рода му от години. Съпругата му, Лана Джийн, седеше до д-р Къртис Париш и жената на доктора, Брайти.

— Предполагам, че всички вече са научили лошата новина — поде кмета Суоп. Той имаше кметски вид, но говореше така, сякаш устата му е пълна с овесена каша. — Ора, нямаме много време да знайте! Шеф Марчет ми рече, че реката вече е на ниво наводнение. Когато оная вода от Лейк Холман стигне до тука, ще ни се стовари същински проблем. Може да е най-лошото наводнение, дет сме имали. Което значи, че Брутън ще бъде залят първи, понеже е най-близо до реката. Банди, къде си? — кметът се огледа и г-н Вандеркамп Старши вдигна тънката си ръка. Кметът Суоп ни каза: — Г-н Вандеркамп ще отвори железарския магазин. Той има лопати и чували за пясък, които можем да използваме да почнем са си строим собствена дига помежду Брутън и реката, и що пък да не успеем да спрем най-лошата част на наводнението. Което значи, че всички требе да се фащат за работа: мъже, жени и децата също. Обадих се във въздушната база „Робинс“, оттам ще пратят хора на помощ. Идват и помагачи откъм Юниън Таун. Тъй че всички, способни да работят, требе да идат до Брутън и да са готови да размахат лопатите.

— Я чакай една минутка, Лутър!

Мъжът, който заговори, се изправи. Човек не можеше да го пропусне. Мисля, че на негово име е била кръстена една книга за бял кит. Г-н Дик Моултри имаше червендалесто, подпухнало лице и сини джинси, в които щяха да влязат едновременно татко, шеф Марчет и кметът Суоп. Той вдигна обвинително ръка и насочи показалеца си към кмета.

— Значи квото ни казваш, както ми се чини, е да зарежем собствените си домове! Дасър! Зарежете си къщята и вървете да се напъвате да спасявате банда чернилки!

Този коментар заби клин в глината на сплотеното гражданство. Някои от присъстващите се развикаха, че г-н Моултри се бърка, а други крещяха, че е съвсем прав.

— Дик — обади се кметът Суоп, напъхвайки лулата в устата си, — нали знаеш, че ако реката прелее, винаги се почва в Брутън. Там е низината. Ако успеем да спрем водата там, то…

— Амче де са хората от Брутън? — попита г-н Моултри и голямата му квадратна глава се завъртя наляво-надясно. — Не виждам тъмни муцуни тука! Къде са? Как тъй не са туканкана да просят помощ от нас?

— Понеже те никога не молят за помощ — кметът изригна струя синкав дим — парният локомотив започваше да дига налягането. — Гаранция давам, че вече са наизлезли на речния бряг и се мъчат да строят дига, но няма да помолят за помощ, ако ще водата да им стигне и до покривите. Дамата няма да позволи. Но те се нуждаят от помощта ни, Дик! Също като миналия път.

— Ако имаха капка здрав разум, щяха да се изнесат! — настоя г-н Моултри. — По дяволите, писна ми и от тая смахната Дама! За каква се мисли тая, за проклета кралица?

— Седни, Дик! — каза му шеф Марчет. Пожарникарят беше едър мъж с издялано лице и пронизващи сини очи. — Нямаме време да се разправяме сега!

— Как пък да нямаме! — г-н Моултри беше решил да се инати. Лицето му бе почервеняло като пожарен кран. — Нека Дамата дойде тука, в земята на белите хора, и ни помоли за помощ!

Това изказване предизвика буря от одобрителни и разгневени викове. Съпругата на г-н Моултри, Федър, се изправи до него и се провикна:

— Амчи да!

Тя имаше платиненоруса коса и беше по-скоро гюле, а не перце^[2].

Г-н Моултри надвика шумотевицата:

— Нема си давам зор зарад некви негри!

— Но, Дик… — поде кметът Суоп, сякаш изумен от обрата на нещата, — те са наши негри!

Виковете и крясъците продължиха, неколцина разправяха, че е християнско дело да предпазим Брутън от наводнение, други пък настояваха, че наводнението им идва таман навреме и дано вземе, та отнесе Брутън веднъж завинаги. Родителите ми си мълчаха, както и повечето от останалите — това беше война на големите усти.

Внезапно започна да се разпространява тишина. Разнесе се отпървом от дъното на залата, където хората бяха струпани около вратата. Някой се изсмя, но смехът бе задушен почти незабавно. Неколцина от присъстващите започнаха да мърморят и да шепнат. А след това един мъж си проправи път през залата и човек би могъл да си помисли, че Червено Море се разтваря, толкова пъргаво отстъпваха присъстващите, за да му направят път.

Мъжът се усмихваше. Имаше младежко лице и светлокафява коса, оредяваща на челото.

— За какво е всичката олелия? — попита той. Имаше южняшки акцент, но човек можеше да познае, че е добре образован. — Проблем ли има, кмете Суоп?

— Ами… не, Върнън. Няма проблеми. Нали, Дик?

Г-н Моултри изглеждаше така, сякаш е готов да плюе огън и жупел. Под купата платинени къдрици лицето на жена му беше по-червено от коледно цвекло. Чух момчетата Бранлин да се хилят, но някой им изшътка.

— Надявам се да няма проблеми — рече Върнън, все още с усмивка. — Знаете колко мрази татко проблемите!

— Сядайте! — нареди кметът Суоп на семейство Моултри и те се подчиниха. Задниците им за малко да счупят пейката.

— Усещам някакво… разединение тук — продължи Върнън.

В дъното на гърлото ми напираше кикот, но татко ме стисна за китката, и то толкова силно, че задави смеха ми. И други сред присъстващите се въртяха неловко на местата си, особено някои от по-възрастните овдовели жени.

— Кмете Суоп, може ли да се кача на подиума?

— Боже, опази ни… — прошепна татко, а мама потрепери с беззвучен смях, напиращ в ребрата й.

— Ами… предполагам, че може, Върнън. Разбира се. Ела насам! — кметът Суоп отстъпи назад, а димът от лулата се виеше около главата му.

Върнън Такстър се изкачи на подиума и се обърна към присъстващите. Беше много блед на светлината на лампите. Целият беше блед.

Беше гол-голеничък. Един парцал нямаше на себе си.

Чурката и топките му висяха пред очите на всички. Той беше слабичък, вероятно защото ходеше толкова много. Подметките на краката му сигурно бяха по-корави и от сушена кожа. Дъждовни капки блестяха по бялата му плът и косата му също бе мокра. Беше като излязъл от снимките на тъмнокожи хиндуистки мистици, бях виждал такава в един от броевете ми на „Нашънъл Джиографик“, обаче, разбира се, той не беше нито мургав, нито индиец. Можех да се обзаложа, че не е и мистик. Върнън Такстър си беше откровено, от-глава-до-пети, изкукал.

Разбира се, разхождането из града в костюм марка „Както мама ме е родила“ не беше новост за Върнън Такстър. Той го правеше непрекъснато, щом времето започнеше да се затопля. Човек не го мяркаше много-много през късна есен или през зимата. Когато за първи път се появяваше през пролетта, представляваше стряскаща гледка. До юли хората вече не го и забелязваха, през октомври падащите листа бяха по-интересни от него. След това отново настъпваше пролет и ето ти го Върнън Такстър, изложил на публично обозрение семейните си бижута.

Човек да се зачуди защо ли шериф Еймъри не си плюе на ръцете и не завлече Върнън в затвора за непристойно разголване. Причината да не го направи се наричаше Муърууд Такстър — бащата на Върнън. Муърууд Такстър притежаваше банката. Притежаваше също мандра „Грийн Медоус“ и компанията „Зефир Риъл Истейт“. Кажи-речи всяка къща в града беше ипотекирана през банката на Муърууд Такстър. Той притежаваше земята, на която се издигаше кино „Лирик“, също и парцелът, на който стоеше сградата на общината. Притежаваше всяка цепнатина по „Мърчант Стрийт“. Негови бяха и оръжейниците в Брутън, имаше и собствено имение с двадесет и осем стаи на върха на „Темпъл Стрийт“. Страхът от Муърууд Такстър, който беше над седемдесетте и рядко се появяваше пред хора, беше нещото, което държеше шериф Еймъри на мястото му и позволяваше на четиридесетгодишния Върнън да обикаля гол улиците на родния ми град. Положението си бе все такова, откакто се помня.

Мама ми беше казвала, че Върнън навремето бил наред, но после написал книга и заминал за Ню Йорк с нея, и година по-късно се върнал у дома да обикаля наоколо гол и луд.

— Дами и господа — поде Върнън, — и деца, също, разбира се… — той разпери крехките си ръце и сграбчи ръбовете на катедрата. — Изправени сме пред много сериозна ситуация.

— Мамо! — внезапно изписка Демонката. — Виждам му чур…

Длан с космати кокалчета се лепна върху устата й. Предполагам, че старият Такстър притежаваше и тяхната къща, заедно с всичко останало.

— Много сериозна ситуация — повтори Върнън, забравил за всичко, освен за собствения си глас. — Татко ме прати тук с вест за вас. Каза, че очаква от хората в този град да покажат истинско братство и християнска добродетел в този миг на затруднение. Господин Вандеркамп Старши, моля?

— Да, Върнън? — обади се старецът.

— Бихте ли бил така любезен да водите списък на онези силни телом и добродетелни духом хора, които вземат от вас шанцови инструменти с цел да помогнат на жителите на Брутън? Татко би оценил помощта Ви!

— С удоволствие — съгласи се г-н Вандеркамп Старши, който беше богат, но не чак толкова, че да каже „не“ на Муърууд Такстър.

— Благодаря Ви. Така татко ще разполага със списък под ръка, когато се вдигнат лихвите по заемите, а те непременно ще се вдигнат в тези неспокойни времена. Татко винаги казва, че онези мъже — и жени, — които не си мърдат пръста да помогнат на съседите си, следва да се наблюдават особено внимателно! — Върнън се усмихна, загледан в публиката си. — Някой друг да има въпроси?

Нямаше такива. Беше малко трудно да питаш гол човек за каквото и да е, освен защо не иска да носи дрехи, а никой не смееше да повдигне такава чувствителна тема.

— Мисля, че в такъв случай мисията ни е ясна — каза Върнън. — Късмет на всички ви!

Той благодари на кмета Суоп, задето му е позволил да говори, и след това слезе от подиума и излезе от залата по същия път, по който бе дошъл. Червено море се разтвори за него отново и се затвори зад гърба му.

Минута-две всички останаха смълчани, може би изчаквахме да се убедим, че Върнън Такстър се е отдалечил достатъчно. След това някой се разсмя и още неколцина го последваха, а после Демонката започна да пищи от смях и да подскача нагоре-надолу, но мнозина присъстващи викаха на смеещите се да млъкнат и цялата зала изглеждаше като веселяшка сценка от ада.

— Успокойте се! Тишина, хора! — викаше кметът Суоп, а шеф Марчет се изправи и ревна като алармена сирена за тишина.

— Това е проклето изнудване! — г-н Моултри отново беше на крака. — Проклето изнудване, ето туй си е!

Неколцина се съгласиха с него, но татко бе един от хората, които се изправиха и казаха на г-н Моултри да си затваря плювалника и да обърне внимание на началника на пожарната.

Та така се организираха нещата: шеф Марчет каза, че всички, които желаят да вложат усилия, трябва да идат до Брутън, където реката прелива откъм града по пътя си към моста с гаргойлите, а той ще накара няколко доброволци да натоварят лопати, кирки и други инструменти в камион в железарията на г-н Вандеркамп. Властта на Муърууд Такстър никога не е била по-очевидна от мига, когато шеф Марчет свърши с обясненията — всички потеглиха към Брутън, дори г-н Моултри.

Тесните улици на Брутън вече плуваха във вода. Сред вълните пляскаха пилета и плуваха кучета. Дъждът отново се бе усилил здравата и блъскаше по тенекиените покриви като груба музика. Тъмнокожи жители извлачваха покъщнината си от дъсчените си къщи, опитвайки се да достигнат по-високи земи. Идващите от Зефир коли и камиончета вдигаха вълни, които пресичаха потънали под вода дворове, за да ударят белопенни чела в основите на къщите.

Татко рече:

— Ужасна сприя се задава!

Нагазили до колене във водата, повечето жители на Брутън вече се трудеха по протежение на обраслия с дървета речен бряг. Стената от кал растеше, но реката беше гладна. С нашите паркирахме пикапа близо до общественото баскетболно игрище на брутънския спортен център, където вече стояха множество други возила, след това заджапахме към реката. Над надигащата се вода се виеше мъгла и нощта бе насечена от лъчите на фенерчета. Бляскаха светкавици и трещяха гръмотевици. Чух настоятелни подкани към хората да работят по-усърдно и по-бързо. Ръката на майка ми сграбчи моята и ме задържа здраво, докато татко продължи напред, за да се присъедини към група мъже от Брутън. Някой беше изпразнил на брега на реката цяло ремарке с пясък, местните издърпаха татко нагоре по купчината и започнаха да пълнят малки конопени чувалчета и да ги хвърлят към други просмукани от дъжда мъже.

— Насам! Насам! — извика някой.

— Няма да удържи! — извика друг.

Гласовете се пресичаха и сливаха като лъчите на фенерчетата. Гласовете бяха уплашени. Аз също бях уплашен.

Има нещо в излязлата от контрол природа, което докосва струна на първичен ужас в душите ни. Свикнали сме да вярваме, че ние сме господари в царството си и че Господ ни е дал земята да я управляваме. Нуждаем се от тази илюзия да ни служи за нощна лампа. Истината е много по-страховита: ние сме крехки като млади фиданки пред торнадо и обожаваните ни домове са на едно наводнение разстояние от купчина плавеи. Садим корените си в трепереща земя, живеем там, където се надигат и изчезват планини и където древни морета са се превърнали в мъгла. Ние и градовете, които строим, не сме вечни — самата земя е като минаващ влак. Когато стоиш в кална вода, която се надига към кръста ти и чуваш хората да викат в мрака, и виждаш силуетите им да се борят да устоят на теченията, които не могат да бъдат спрени, осъзнаваш истината: че няма да победим, но и не можем да се предадем. Никой от намиращите се под проливния дъжд на потъващия речен бряг не вярваше, че можем да отклоним Текумзе. Не се бе случвало. И все пак работата кипеше. Пристигна камионът, натоварен с инструменти от железарията, а г-н Вандеркамп Младши носеше клипборд, където хората се разписваха, когато вземаха лопата. Стените от кал и чували с пясък растяха, а реката се стичаше през барикадата като кафява супа през уста, пълна с редки зъби. Водата се вдигаше. Токата на колана ми потъна под повърхността.

Светкавица се стрелна на зигзаг от небесата, последвана от толкова силен гръмотевичен тътен, че човек не можеше да чуе писъците на жените от него.

— Удари някъде наблизо! — каза преподобният Ловой, който държеше лопата и приличаше на направен от кал.

— Токът угасна! — извика една чернокожа жена след секунди и наистина, лампите гаснеха навсякъде из Брутън и човек не можеше да отличи небето от водата.

В далечината видях нещо, което ми заприлича на свещ на прозореца на къща, толкова отдалечена от Брутън, колкото е възможно, като при все това остане в границите на Зефир. Докато гледах, светлината се местеше от прозорец на прозорец. Осъзнах, че гледам към имението на Муърууд Такстър горе на високото на „Темпъл Стрийт“.

Долових присъствието, преди да го видя.

От лявата ми страна се намираше някой, който ме наблюдаваше. Който и да беше, носеше дълъг шлифер и бе пъхнал ръце в джобовете си. Вятърът се юрна откъм бурното небе и размести мокрите гънки на шлифера, а аз за малко да се задавя със заседналото в гърлото ми сърце, понеже си спомних силуетът в гората срещу Саксън Лейк.

След това наблюдателят, който и да беше той, зашляпа през водата покрай майка ми и мен и в посока на работниците. Беше едър човек — мъж, както предположих — и се движеше целеустремено. За няколко секунди два лъча на фенерчета се срещнаха във въздуха и се кръстосаха като шпаги, и мъжът с шлифера мина право през тях. Окъпалата го светлина не разкри лицето на странника, но ми показа нещо друго.

Мъжът носеше мокра и капеща шапка с широка периферия. Лентата на шапката бе прикрепена посредством сребърен диск с размер на половин долар, а от него стърчеше малко декоративно перо.

Перо — тъмно от влагата, но все пак с ясен оттенък на зелено.

Също като зеленото перо, което бях намерил на подметката на маратонката си онази сутрин…

Мислите ми препускаха. Дали е възможно на лентата на онази шапка да е имало две зелени перца, преди вятърът да откъсне едното?

Едното фенерче, победено, оттегли лъча си. Този на другото отлетя встрани. Мъжът продължи да крачи в мрака.

— Мамо? — казах. — Мамо?

Непознатият се отдалечаваше от нас през водата и беше преминал на не повече от осем фута от мен. Пресегна се с бяла длан да задържи шапката на главата си.

— Мамо? — пробвах пак.

Майка ми най-сетне ме чу в цялата суматоха и отвърна:

— Какво има?

— Мисля… мисля… — но не знаех какво мисля. Не бях съвсем сигурен дали това е човекът, когото съм видял от другата страна на пътя, или пък че не е.

Стъпка подир стъпка, силуетът напредваше през кафявата вода.

Издърпах ръка от хватката на мама и се втурнах след него.

— Кори! — викна ме тя. — Кори, хвани се за мен!

Чух, но не я послушах. Водата се вихреше около кръста ми. Продължих напред.

— Кори! — извика мама.

Трябваше да видя лицето му.

— Господине! — извиках.

Дъждът, реката и кипящият наоколо труд вдигаха толкова шум, че непознатият не би могъл да ме чуе. А и дори да ме чуеше, не би се обърнал. Усетих течението на Текумзе да ме дърпа за обувките. Бях потънал до кръста в студена вода. Мъжът се насочваше към речния бряг, където се намираше и татко. Лъчите на фенерчета подскачаха и се люлееха, трепкащо отражение затанцува нагоре и се удари в дясната ръка на мъжа, точно когато той я извади от джоба си.

В юмрука му блестеше нещо метално.

Нещо с острие!

Сърцето ми прескочи.

Мъжът с шапката със зеленото перо беше тръгнал към речния бряг за уречена с баща ми среща. При това уречена доста отдавна, още откакто татко се бе хвърлил след потъващата кола. В царящия наоколо хаос, в шумотевицата и в мокрия мрак мъжът със зеленото перо на шапката несъмнено би открил удобна възможност да забие нож в гърба на баща ми, нали? Не виждах къде е татко; не различавах никой познат — просто блестящи силуети, превиващи гърбове срещу неизбежното.

Пришълецът се справяше с течението по-добре от мен. Разстоянието помежду ни се разширяваше. Хвърлих се напред, борех се яростно с реката и точно в този момент краката ми се плъзнаха изпод мен и аз потънах. Калната вода се затвори над главата ми. Пресегнах се нагоре, опитвайки се да докопам нещо, за което да се хвана. Не напипвах нищо стабилно, не успявах и да стъпя на дъното. Гласче в главата ми пищеше, че никога повече няма да успея да си поема дъх. Плясках и се въртях, а после някой ме хвана и ме вдигна, а калната вода се стичаше по косата и лицето ми.

— Държа те! — каза мъжът. — Всичко е наред!

— Кори! Какво ти става, хлапе? — това беше гласът на майка ми, от ужас достигнал високи октави. — Да не си откачил?

— Според мен е стъпил в дупка, Ребека! — мъжът ме постави долу.

Все още стоях в дълбока до кръста вода, но поне краката ми опираха в дъното. Обърсах съсирек кал от очите си и погледнах в лицето на д-р Къртис Париш, който носеше сив дъждобран и шапка. На шапката нямаше лента, следователно нямаше сребърен диск и зелено перо на него. Обърнах се, търсейки силуета, който се бях опитал да догоня, но той се бе слял с останалите труженици на речния бряг. Досущ като тях — само да не беше ножът, който извади от джоба си.

— Къде е татко? — попитах, а в гърдите ми се разгаряше нов трескав ужас. — Трябва да намеря татко!

— Полека, полека, успокой се! — д-р Париш ме хвана за раменете. С една ръка държеше фенерче. — Том е ето там!

Докторът посочи с лъча на фенерчето към група окаляни мъже. Посоката нямаше общо с тази, в която се бе отдалечил мъжът със зеленото перо на шапката. Но наистина забелязах там баща ми, рамо до рамо с някакъв чернокож и с г-н Ярбъро.

— Видя ли?

— Да, сър!

Отново потърсих загадъчния силует. Бе изчезнал.

— Кори, не ми се измъквай по този начин! — скара ми се мама. — Изплаши ме почти до смърт!

Тя ме хвана отново за ръката и хватката й беше желязна.

Д-р Париш беше с едро телосложение, около четиридесет и осем или и девет годишен, с твърда, квадратна челюст и сплескан нос, който напомняше на всички, че като сержант в армията е бил боксов шампион. Със същите ръце, с които ме бе измъкнал от дупката под краката ми, д-р Париш ме бе извадил и от утробата на майка ми. Имаше гъсти вежди, надвиснали над очи с цвят на стомана, а под шапката му кестенявата му коса посивяваше по слепоочията. Докторът каза на мама:

— Чух преди малко от шеф Марчет, че са отворили училищния спортен салон. Слагат вътре маслени лампи и са внесли походни легла и одеяла. Понеже водата продължава да се покачва, за през нощта насочват натам жените и децата.

— Там ли трябва да идем и ние?

— Мисля, че така ще е най-разумно. Няма полза вие с Кори да седите в тази каша! — той махна с фенерчето отново, този път встрани от реката и към заблатеното баскетболно игрище, където бяхме паркирали. — Събират който иска да ходи в укритието в тази посока. Вероятно след няколко минути ще дойде поредният камион.

— Татко няма да знае къде сме! — възразих, все още със зеленото перо и ножа наум.

— Аз ще му предам. Том би искал и двамата да сте на сигурно място, и да ти кажа истината, Ребека — както вървят нещата, до заранта вече ще си ловим сомове по таваните.

Нямахме нужда от особени подкани.

— Брайти вече е там — добави д-р Париш. — Непременно трябва да се качите на следващия камион. Ето, вземете!

Той даде на мама фенерчето и след това ние с нея обърнахме гръб на подпухналата Текумзе и се насочихме към баскетболното игрище.

— Дръж ме здраво за ръката! — предупреди мама, докато вълните на наводнението се вихреха около нас.

Погледнах назад, но различавах само движещи се в мрака светлини и отблясъци по накъдрената водна повърхност.

Мама добави:

— Внимавай къде стъпваш!

По-нагоре по речния бряг, отвъд мястото, където се трудеше баща ми, се надигна хор от викове. Тогава не разбрах, но пенеста вълна току-що бе прехвърлила най-високата точка на глинения вал и водата кипеше и се пенеше, а когато реката проби, мъжете се бяха озовали до лактите в проблеми. Лъч на фенерче се отрази върху напръскани с кафяво люспи в калната пяна и някой извика:

— Змии!

В следващата секунда мъжете бяха залети от вихрещите се води, а г-н Стелко, управителят на „Лирик“, се състари с десет години, когато опипващата му в търсене на опора ръка набара люспеста форма с дебелина на дънер, движеща се покрай него във водовъртежа. Г-н Стелко се вкочани и нацапа гащите в същата секунда, а когато успя да намери глас да изпищи, чудовищното влечуго вече го нямаше, носеше се с наводнението по улиците на Брутън.

— Помощ! Някой да ми помогне!

Чухме глас на жена някъде наблизо и мама каза:

— Почакай!

Към нас зашляпа жена с маслена лампа в ръка. Дъждът съскаше по горещото стъкло на лампата и от нея се вдигаше пара. Непознатата изплака:

— Моля ви, помогнете ми!

— Какво има? — мама насочи фенерчето ни към изкривеното от паника лице на млада чернокожа. Не я познавах, но майка ми попита: — Нила Кастил? Това ти ли си?

— Да, ма’ам, Нила съм! Вие коя сте?

— Ребека Макенсън. Преди време четях книги на майка ти.

Било е преди да се родя, предположих.

— Тате не е добре, ’спожо Ребека! — обясни Нила Кастил. — Мисля, че сърцето му сдаде!

— Къде е той?

— В къщата! Ето там! — тя посочи в мрака, а водата се вихреше около кръста й. Аз вече бях потънал до гърди. — Не може да стане!

— Добре, Нила. Успокой се!

Майка ми, цялата трепереща от всевъзможни страхове, превърнали се в нейна втора природа, беше изумително спокойна в моменти, когато някой друг се нуждаеше от утеха. Това, както го разбирах аз, беше част от порастването. Когато наистина имаха нужда от нея, майка ми можеше да разкрие страна, която напълно липсваше у дядко Джейбърд: смелост.

— Води ни! — рече.

Водата нахлуваше в къщите в Брутън. Домът на Нила Кастил, също като много други, беше тясна, сива кирпичена колиба. Жената ни въведе вътре, реката се вихреше около нас, а тя се провикна в първата стая:

— Гейвин! Върнах се!

Нейната лампа — и лъчът на фенерчето на мама също — се спряха върху седнал в кресло стар чернокож господин. Водата му стигаше до коленете, а около него в течението се въртяха вестници и списания. Той стискаше с ръка мократа си риза над сърцето, а абаносовото му лице беше изкривено от болка и очите му — здраво стиснати. До него стоеше и го държеше за другата ръка малко момче на може би седем или осем години.

— Дядко плаче, мамо! — каза момченцето.

— Знам, Гейвин. Татко, доведох помощ! — Нила Кастил остави лампата на масата. — Можеш ли да ме чуеш, тате?

— Оххххх — простена старецът. — Много лошо ме боли тоя път!

— Ще ти помогнем да станеш. Ще те изведем оттук!

— Не, скъпа — той поклати глава. — Старите ми крака… ги няма.

— Какво да го правим? — Нила погледна към майка ми и в очите й видях ярки сълзи.

Реката си пробиваше път навътре. Бурята се обади навън и блесна светкавица. Ако това беше телевизионно шоу, сега щеше да е моментът за рекламите.

Но в реалния живот няма паузи.

— Ръчна количка — отсече майка ми. — Имате ли?

Нила отрече, но обясни, че са взимали назаем количката на съседите и според нея може би тя още се намираше на задната им веранда.

Мама ми връчи маслената лампа и заръча:

— Остани тук!

Сега аз трябваше да съм храбрият, все едно дали ми харесва или не. Мама и Нила излязоха с фенерчето, а аз останах в заливаната от водата предна стая с малкото момченце и старецът.

— Аз съм Гейвин Кастил — представи се хлапето.

— Аз съм Кори Макенсън — представих се и аз.

Трудно е да запазваш добрите маниери, когато си затънал до бедра в кафява вода и трепкащата светлина на лампата не озарява цялата стая.

— Това тук е дядо ми, г-н Букър Торнбери — продължи Гейвин, стиснал здраво стареца за ръката. — Той не се чувства добре.

— Как така не сте излезли заедно с всички други?

— Понеже — каза г-н Торнбери, надигайки се леко — това е домът ми, момче! Моят дом. Не ме е страх от проклетата река!

— Всички други се страхуват — отвърнах.

Всички с акъл в главата, имах предвид.

— Ами нека тогава всички други тичат да се спасяват!

Нов пристъп на болка прониза и разтърси г-н Торнбери, който, както бях започнал да осъзнавам, притежаваше същата инатчийска нишка като дядко Джейбърд. Той примигна полека, тъмните му очи се взираха към мен откъм кокалестото му лице.

— Моята Рубинел почина в тази същата къща. Точно тук. Няма да умра в някаква си болница на белите!

Попитах го:

— Искате ли да умрете?

Старецът обмисли въпроса и отвърна:

— Ще умра в собствения си дом!

— Водата е доста дълбока — заявих. — Човек може да се удави в нея!

Г-н Торнбери се намръщи. След това извърна глава и се загледа в малката черна ръчица, която се държеше за него.

— Дядо ми ме води на киното! — заяви Гейвин, лепнал се за здравата тъмна ръка, докато водата се надигаше към гърлото му. — Гледахме „Шантави рисунки“^[3]!

— Бъгс Бъни — съгласи се старецът. — Гледахме Бъгс Бъни и оня заекващия тип, който прилича на прасе. Нали, момче?

— Да, сър! — отвърна Гейвин и се ухили. — Ще ходим да ги гледаме пак съвсем скоро, нали, дядо?

Г-н Торнбери не отговори. Момчето не го пусна.

Тогава разбрах какво е това смелостта. Тя е да обичаш някого повече, отколкото обичаш себе си.

Майка ми и Нила Кастил се върнаха, влачейки количка.

— Ще те сложа в нея, тате — каза Нила на баща си. — Ще можем да те избутаме до мястото, където ’спожа Ребека каза, че товарели хората в камиони.

Г-н Торнбери си пое дълбоко и продължително дъх, задържа въздуха за няколко секунди и го изпусна.

— Проклети да са! — промърмори. — Проклето старо сърце в този проклет стар глупак! — гласът му се пречупи леко на последната дума.

— Нека Ви помогнем! — намеси се и мама.

Той кимна.

— Добре. Време е да тръгваме, нали?

Те го качиха в градинарската количка, но много скоро мама и Нила осъзнаха, че макар г-н Торнбери да беше една торба с кости, се налагаше и двете здравата да се борят, за да го бутат и да пазят главата му над водата. Видях какво им предстои — отвън на наводнената улица главата на Гейвин щеше да е под повърхността. Течението можеше да го грабне все едно е царевично зърно. Кой щеше да държи него над водата?

— Ще трябва да се върнем после за момчетата — реши мама. — Кори, вземи лампата и вие с Гейвин стъпете на масата!

Плотът на масата бе залян, но щеше да ни държи над водата. Сторих както ми каза мама, а Гейвин също се покатери при мен. Стояхме заедно, аз държах лампата: малък боров остров под краката ни.

— Добре — прецени мама. — Кори, не мърдай оттук. Ако мръднеш, така ще ти нашибам дупето, че ще го помниш до края на живота си. Ясно?

— Да, ма’ам.

— Гейвин, веднага се връщаме — обясни Нила Кастил, — трябва да заведем дядко там, където могат да му помогнат, ясно?

— Да, ма’ам! — отвърна Гейвин.

— Момчета, да слушате майките си! — обади се и г-н Торнбери с издрезгавял от болката глас. — Че в противен случай ще ви нашибам и на двамата дупетата!

— Да, сър! — изрекохме и двамата.

Предположих, че г-н Торнбери е решил, че иска да живее.

Мама и Нила Кастил се заеха с тежкия труд да избутат срещу кафявата вода количката със стареца. Всяка от тях крепеше по една дръжка, а мама държеше и фенерчето. Те наклониха количката колкото е възможно по-високо и г-н Торнбери на свой ред вирна глава, с изпъкнали по кльощавия му врат вени. Чух майка ми да пъшка от усилието. Но количката се движеше и те я изтласкаха през водата, която се вихреше около отворената външна врата и през залятата веранда. В основата на двете циментови стъпала нивото стигна до шията на г-н Торнбери и в лицето му заплискаха вълнички. Двете жени с товара си продължиха нататък, течението иззад гърбовете им им помагаше да бутат количката. Никога преди не бях смятал майка си за физически силна. Предполагам, човек никога не знае на какво са способни другите, докато не им се наложи да го демонстрират.

— Кори? — обади се Гейвин след минута-две.

— Да, Гейвин?

— Не мога да плувам — съобщи ми той.

Беше се притиснал плътно до мен. Сега, когато не се налагаше да се държи храбро заради дядо си, бе започнал да трепери.

— Няма страшно — уверих го, — няма да ти се наложи да плуваш!

Поне се надявах.

Чакахме. Майките ни несъмнено щяха да се върнат скоро. Водата вече ближеше прогизналите ни обувки. Попитах Гейвин дали знае някакви песни и той отвърна, че знае „На върха на Олд Смоуки“, която започна да пее с висок, треперлив, но не неприятен глас.

Пеенето му — или по-скоро трелите му — привлякоха нещо, което внезапно се появи през вратата с шумно шляпане и със секнал от предизвикания шум дъх аз го озарих със светлина.

Оказа се кафяво куче, цялото покрито с кал. На светлината очите му блестяха диво, дишаше трескаво, докато плуваше през стаята към нас през носещите се по водата хартии и други боклуци.

— Насам, момче! — казах му.

Нямаше значение дали е момче или момиче — кучето определено изглеждаше така, сякаш се нуждае от убежище.

— Хайде!

Дадох на Гейвин лампата, а кучето приквикна и изскимтя, когато бавна вълна се плъзна през вратата и отново го повдигна нагоре-надолу. Водата се удари в стената.

— Хайде, момче! — наведох се надолу да подхвана борещото се куче. Сграбчих го за предните лапи. То ме погледна в очите, под тъмножълтата светлина виждах как розовият му език висеше от устата. Гледаше ме така, както прероден християнин гледа Спасителя.

Започнах да вдигам кучето за лапите и усетих как през него премина тръпка.

Чу се шумно изхрускване.

Бързо като мълния.

А след това раменете и главата на кучето излязоха от водата и внезапно се оказа, че под тях няма още куче, не и отвъд средата на гръбнака му — няма задница, опашка, задни крака… нищо, освен зейнала дупка, от която започна да се изсипва порой от черна кръв и димящи черва.

Кучето издаде тих скимтящ вой. Това беше всичко. Но лапите му се гърчеха и то ме гледаше, а агонията, която видях в очите му, ще остане запечатана в съзнанието ми завинаги.

Извиках — нямам представа какво точно съм казал — и изтървах ужасното месиво, представлявало доскоро куче. То цопна, потъна, показа се отново на повърхността, и лапите му все още се опитваха да гребат. Чух Гейвин да подвиква нещо — звучеше като Гопусподвата? А след това водата кипна около половината от трупа, с черва, влачещи се зад него като ужасяваща опашка, и видях на повърхността да изплува чудовищен гръб.

Беше покрит с ромбоидни люспи с цвета на есенни листа: светлокафяви, призрачно-пурпурни, тъмнозлатисти и ръждивокафеникави. В тях бяха събрани и всички оттенъци на реката — от спирали кална охра до лунно-розово. Видях прилепнали към плътта му гори от миди, сиви каньони от белези и почервенели от ръждата рибарски куки. Видях тяло, дебело като древен дъб, което бавно се въртеше във водата, наслаждавайки се на свободата си. Бях омаян от спектакъла, макар че Гейвин пищеше от ужас. Знаех какво виждам и макар че сърцето ми трещеше и едва успявах да си поема дъх, според мен той беше прекрасен — красота, дарена ни от ръцете на Господа.

След това си спомних за назъбения зъб, забит като кинжал в парчето дърво в кабинета на г-н Скъли. Прекрасен или не, Стария Мойсей току-що бе разкъсал на две цяло куче.

Все още беше гладен. Случи се толкова бързо, че съзнанието ми едва имаше време да го види: разтвори се чифт челюсти, зъбите блеснаха, а на един от тях имаше нанизан стар ботуш, редом с трепкаща сребърна риба. С ръмжащо гъргорене на вода втората половина от трупа на кучето бе всмукана между челюстите, които се затвориха деликатно, все едно хлапе вкусваше лимонов бонбон в салона на кино „Лирик“. Мярнах за миг тясно, бледозелено око с вертикална котешка зеница, но с размер на бейзболна топка, покрита от желатинов слой. След това Гейвин падна от масата във водата и лампата, която стискаше, угасна със съскане.

Не си и помислих да проявявам храброст. Не си и помислих да се плаша до смърт.

„Не мога да плувам.“

Ето за това си помислих.

Скочих от масата натам, където бе потънал Гейвин. Водата беше натежала от тиня и ми стигаше до раменете, което означаваше, че ще стига до носа на момчето. То цапаше с ръце и риташе, а когато го сграбчих през кръста, сигурно реши, че съм Стария Мойсей, понеже направо ми откъсна китките от дърпане. Изкрещях:

— Гейвин, спри да риташ!

Извадих лицето му над водата. Той бълбукаше „хумма хобба хумма“, като прогизнал от дъжда двигател, който се мъчи да запали свещите си.

Зад гърба си, откъм тъмната и потъваща стая, се разнесе шум. Предизвикан от твар, което се издига от водата. Обърнах се. Гейвин изписка и се хвана за врата ми с две ръце, като едва не ме удави.

Видях силуета на Стария Мойсей — огромен, ужасяващ и спиращ дъха — да изниква от водата като жив блатен пън. Главата му беше плоска и триъгълна, като на змия, но според мен не беше просто някаква си змия, понеже ми се стори, че точно под онова, което минаваше за шия, различавам две малки ръчички със закривени нокти. Чух звук, който вероятно представляваше ударът на опашката му в стената — толкова силно я прасна, че къщата се разклати. Главата му се удари в тавана. От хватката на Гейвин кръвта прииждаше в лицето ми.

И без да го виждам знаех, че Стария Мойсей гледа към нас с очи, които можеха да забележат сом в мътна вода в полунощ. Усетих как ни оценява, все едно някой бе притиснал студеното острие на нож към челото ми. Надявах се да не му приличаме много на кучета.

Стария Мойсей смърдеше като реката по обед: на блато, на пара и на гнойна гнилоч. Да се каже, че уважавах този изумителен звяр, би било изключително омаловажаване. Но точно в този момент копнеех да съм където и да е другаде на земята, дори в училище. Само дето нямах много време за копнежи, понеже змийската глава на Стария Мойсей започна да се спуска към нас като предния край на парна лопата и чух съскането от разтварянето на челюстите му. Отстъпих, крещейки на Гейвин да ме пусне, но той не посмя. Ако бях на негово място, аз също не бих могъл да се пусна. Главата се насочи към нас, но междувременно успях да отстъпя от предната стая в тесен коридор — който със сигурност не знаех, че се намира там — и челюстите на Стария Мойсей се удариха в касата на вратата от двете ни страни едновременно. Това май го вбеси. Той се отдръпна и отново се хвърли напред, със същия резултат, само дето този път касата се разцепи на трески. Гейвин ридаеше с шумно и задавено „уоп-уоп-уоп“, а кипнала от усилията на Стария Мойсей вълна ме плисна в лицето и ме заля презглава. Нещо ме ръгна в дясното рамо и страхът се стрелна като мълния по гръбнака ми. Посегнах на сляпо и открих, че сред боклуците плава метла.

Стария Мойсей издаде звук като локомотив, на който всеки момент ще му избият клапаните. Видях ужасяващите очертания на главата му да се стрелва към входа на коридора и се сетих за Тарзан на Гордън Скот, който с копие в ръка се бори с гигантски питон. Грабнах метлата и когато Стария Мойсей се блъсна отново в касата, забих метлата право в зейналото му, гълтащо кучета гърло.

Знаете какво става, ако докоснете с пръст дъното на собственото си гърло, нали? Е, същото важи, очевидно, и за чудовищата. Стария Мойсей издаде задавен звук със силата на изстрел във варел. Главата му се дръпна и метлата изчезна с нея, царевичните й метличинки — засегнали в гърлото му. След което — и това е единственият начин, по който съм способен да го опиша — Стария Мойсей блъвна. Истината ви казвам. Чух плискането на течност и от устата му се изсипаха един куп ужасии. Около нас се разхвърчаха риби, които все още подскачаха, но имаше и отдавна умрели, смесени със смрадливи рачета, коруби на костенурки, мидени черупки, лигави камъни, тиня и кости. Миризмата беше… ами, можете да си я представите. Беше стотици пъти по-зле, отколкото когато хлапето в училище повърне сутрешната си каша на чина пред теб. Топнах главата си под водата, за да се отърва от смрадта и, разбира се, Гейвин също се потопи, независимо дали му харесваше или не. Там, под повърхността, си казах, че Стария Мойсей определено трябва да подбира по-внимателно какво точно забърсва от дъното на Текумзе.

Течението вреше около нас. Отново изплувах, Гейвин си пое стържещ дъх и се разпищя с пълен глас. Сега вече и аз се разкрещях.

— Помощ! — виках. — Помогнете ни, моля ви!

През входната врата плисна светлина, плъзна се над развълнуваната вода и ме удари право в лицето.

— Кори! — прозвуча съдбовен глас. — Казах ти да не мърдаш, нали?

— Гейвин? Гейвин!

— Мили Боже! — каза мама. — Каква е тази смрад?

Водата се успокояваше. Осъзнах, че Стария Мойсей вече не се намира между двете майки и техните синове. Мъртва риба плуваше в лепкава кафява каша на повърхността, но вниманието на мама бе съсредоточено върху мен.

— Ще ти съдера кожата, Кори Макенсън! — извика тя, докато джапаше навътре с Нила Кастил по петите.

Те двете влязоха право в плаващото повръщано на чудовището и съдейки по звука, който издаде, съмнявам се майка ми да продължаваше да мисли как ще ме бие.

Бях извадил късмет.