Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

5.
Здравей, Луцифер!

Събудих се от миризмата на изгоряло, задръстваща ноздрите ми.

Птичките пееха и слънцето бе изгряло, но миризмата ми напомни за ужасна случка. Преди три години се бе запалила една къща на две пресечки от нас. Беше горещо, сухо лято и в една августовска нощ къщата бе изгоряла като суха борина. Там живееше семейство Белууд: г-н и г-жа Белууд, десетгодишната им дъщеря Ейми и осемгодишният им син Карл. Пожарът, започнал от късо съединение, изпържил Карл в леглото му, преди родителите да успеят да стигнат до него. Момчето почина няколко дни по-късно, погребаха го на Поултър Хил. На надгробния камък пишеше „На обичния ни син“. Белууд се преместиха скоро след пожара, оставяйки сина си в земята на Зефир. Помня Карл ясно, понеже майка му беше алергична към животни и не му позволяваше да има куче, така че той често идваше у нас да си играе с Ребъл. Беше слабо момченце с къдрава, мръсноруса коса и харесваше банановите близалки, каквито се продаваха от камиончето на „Гууд Хюмър“. Веднъж ми каза, че повече от всичко на света копнее да си има куче. После огънят го отнесе и татко поседя с мен и ми каза, че Господ има план, но понякога е ужасно трудно да го дешифрираш.

Конкретно в тази утрин — пети юли — татко бе отишъл на работа и на мама оставаше да ми съобщи каква е тази миризма на изгоряло. Тя бе прекарала на телефона по-голямата част от сутринта, свързана към изумително точната информационна мрежа на Зефир: обществото на жените, които разчепкваха слуховете като ястреби в търсене на мръвката на истината. Докато поглъщах закуската си от бъркани яйца и грис, мама седна при мен на масата. Попита ме:

— Кори, нали знаеш какво представлява ку-клукс-клан?

Кимнах. Бях гледал за клана в новините по телевизията: мъже, облечени в белите си роби и с конични качулки, обикаляха около горящ кръст и носеха карабини и пушки. Говорителят им — тип, който си беше свалил качулката, за да разкрие приличното си на парче велур лице — разправяше, че трябва да пазиш духа на Дикси[1] или да си обираш крушите и „няма да оставим политиците от Вашингтон да цункат патъците на цветнокожата измет“. Изписаният на лицето на говорителя гняв бе подул бузите и клепачите му, а зад него огънят гризеше кръста, докато облечените в бяло мъже продължаваха мрачния си парад.

— Кланът е изгорил кръст в двора на Дамата снощи — обясни мама. — Сигурно я подготвят да се маха от града.

— Дамата ли? Защо?

— Татко ти казва, че има хора, които се страхуват от нея. Казва, че някои твърдят, че тя има твърде голяма власт над онова, което се случва в Брутън.

— Че тя живее в Брутън — посочих.

— Да, но някои хора се страхуват, че тя иска да получи власт също и над Зефир. Миналото лято помоли кмета Суоп да отворят плувния басейн за жителите на Брутън. Тази година пак е повдигнала въпроса.

— Татко се страхува от нея, нали?

Мама отговори:

— Да, но това е различно. Не се бои от нея заради цвета на кожата й. Страхува се, понеже… — тя сви рамене. — Понеже се плаши от това, което не разбира.

Порових с вилицата в гриса, обмисляйки това изказване.

— И защо кметът Суоп не иска да ги пусне в басейна?

— Те са чернокожи — отвърна мама. — Белите хора не искат да са във водата заедно с черните.

— Бяхме заедно с тях във водата при наводнението.

— Това беше речна вода — уточни мама. — Никога не са ги пускали в плувния басейн. Дамата е пуснала петиция, в която иска или да построят басейн в Брутън, или да отворят зефирския за чернокожи. Сигурно заради това иска да я гони Кланът.

— Тя винаги е живяла тук. Къде другаде да иде?

— Не знам. А и не мисля, че това вълнува кой знае колко хората, запалили онзи кръст — мама се намръщи и около очите й изплува паяжина от бръчки. — Не знаех дори, че Кланът има група в околностите на Зефир. Татко ти разправя, че те са просто сбирщина изплашени мъже, които искат да върнат времето назад. Казва, че нещата ще се влошат още повече, преди да се подобрят.

— А какво ще стане, ако Дамата не иска да се махне? — попитах. — Онези мъже ще я наранят ли?

— Може би. Поне ще опитат.

— Тя няма да се махне — казах, припомняйки си зеленооката красавица, която бях видял да надзърта към мен иззад сбръчканото лице на Дамата. — Тези мъже не могат да я накарат да си отиде!

— Напълно си прав — мама се надигна от стола си. — Не бих искала да се озова от лошата й страна, това е сигурно. Искаш ли още една чаша портокалов сок?

Отказах й. Докато мама си наливаше сок, довърших яйцата и след това казах нещо, което я накара да ме погледне, сякаш току-що й бях поискал пари за пътешествие до Луната:

— Искам да отида да чуя какво има да каже преподобният Блесет.

Мама изгуби дар слово.

— Относно песента — уточних. — Искам да знам защо я мрази толкова много.

— Ангъс Блесет мрази всичко — каза майка ми, когато успя да си възвърне гласа. — Той може да види края на света в чифт евтини обувки.

— Това е любимата ми песен. Искам да разбера какво чува той в нея, а аз не мога.

— Много лесно. Той има стари уши — мама ми се усмихна лекичко. — Като мен, предполагам. И аз не мога да понасям тази песен, но не смятам, че в нея има нещо зло.

— Искам да знам — настоях.

За първи път ми се случваше. Никога преди не бях проявявал упорство по повод ходенето на църква и не ставаше дума дори за нашата конгрегация! Когато татко се прибра, даде всичко от себе си да ме откаже, като ми обясни, че преподобния Блесет бил толкова пълен с горещ въздух, че може да надуе и балон, че дори не би си помислил да пресече прага на църквата на преподобния и тъй нататък, но накрая — след съвещание шепнешком с мама, от което долових думата „любопитство“ и „еми нека го разбере от собствен опит“… Та, накрая татко мрачно се съгласи да дойде с нас в сряда вечер.

Ето как се озовахме заедно с още стотина души в задушната сауна на Свободната Баптистка Църква на „Шоусън Стрийт“, недалеч от моста на гаргойлите. Църквата беше нагрята като фурна, имаше над сто човека. И двамата с татко не носехме сака и вратовръзки, тъй като това не беше неделна служба, а някои от другите сред паството даже си бяха дошли по оцапаните работни гащеризони от полето. Видяхме много познати хора, и, преди да започне проповедта, в залата вече нямаше къде игла да падне, присъстваха и група нацупени младежи с вид, все едно мрачните им родители ги бяха замъкнали на църква с клуп на гърлото. Предполагам, че настоятелното врещене на преподобния бе разпространило вестта. За което несъмнено бяха помогнали и плакатите, разлепени от него из целия град, които обявяваха, че той ще „се бори с дявола в сряда вечер — децата ни си струват борбата“. В предната част на църквата бяха инсталирани грамофон и говорители и най-сетне преподобният Блесет — със зачервено лице и запотен в белия си костюм с розова риза — се изкачи на подиума, стиснал в ръка противната му грамофонна плоча на 45 оборота. В другата си ръка държеше кожената дръжка на дървено куфарче с малки дупчици по страниците. Постави го до себе си на пода. След това се ухили на публиката и изкрещя:

— Готови ли сте да се сборите със Сатаната тази вечер, братя и сестри?

Амин! — извика паството. — Амин! Амин!

О да, бяха повече от готови.

Преподобният Блесет започна със страстна проповед за това как злините на големия град пропълзяват в Зефир и как Сатаната искал да завлече всички младежи в ада, а също и как гражданите трябва да се бият със злото във всеки миг от живота си, за да се предпазят от пламъците в Отвъдното. Лицето на пастора потъна в пот и ръцете му се вършееха във въздуха, докато крачеше напред-назад пред паството си като обладан от духове. Трябва да призная, че изнесе страхотно представление и бях повече от наполовина убеден, че Сатаната се крие под леглото ми и чака да отворя „Нашънъл Джиографик“ на някоя от снимките с голи бюстове.

Преподобният спря да обикаля и се ухили с блеснало от потта лице. Вратите бяха отворени широко, но жегата бе смазваща и потта залепваше ризата ми към кожата. В мътната златиста светлина преподобният Блесет димеше. Той вдигна плочата.

— Дошли сте да я чуете — каза той. — И чута ще бъде тя!

Той включи грамофона си, сложи плочата на дебелата подложка и вдигна игличката над първата песен.

— Чуйте — рече ни — гласовете на демоните!

След това пусна игличката и през говорителите се разнесе пукането на главичката й по драскотините.

Тези гласове. Демони или ангели? О, тези гласове! Навред, навред аз обикалям. Далеч извън града. Познават ме.

Чувате ли това? — преподобният дръпна иглата нагоре. — Ето тук! Казват на децата ни, че тревата е по-зелена от другата страна на оградата? Че вече не бива да са доволни да живеят по родните си градчета? Ето тук те пеят за дяволската страст към скитничество!

Иглата отново се спусна върху плочата. Когато песента достигна куплета, посветен на това да имаш кола, която не е била побеждавана и никога да не пропускаш момичетата, които срещаш, преподобният Блесет направо танцуваше от бесен гняв.

— Чувате ли го? Не казват ли на нашите младежи да се състезават с колите си по улиците? Не им ли казват да се насладят на безплатни и достъпни наслади на плътта? — той го произнесе така, все едно бе мръсна дума. — Замислете се, хора! Синовете и дъщерите ви са запалени от този боклук, а Сатаната само ни се надсмива! Представете си улиците ни оцветени в червено от кръвта на децата ни в смачкани спортни коли и вашите дъщери — бременни, и синовете ви — полудели за секс! Да не мислите, че такива неща се случват само в големия град? Да не мислите, че тук в Зефир сте в безопасност от принца на мрака? Послушайте още малко от тази тъй наречена музика и ще се убедите колко грешите!

Той пусна иглата да посвири още малко. Звукът не беше особено добър. Мисля, че самият преподобен бе слушал песента поне дузина пъти, съдейки по всички драскотини. Не ми пукаше какви ги плещи — музиката беше за свободата и за щастието, не за размазващи се по улиците коли. Не чувах песента така, както я чуваше преподобния Блесет. За мен тя беше звукът на лятото, на резен от рая, свален на земята — за него беше пълна с димяща сяра и смеха на дявола. Не можех да не се запитам как Божи човек като него може да чува гласа на Сатаната във всяка дума. Не беше ли Господ да управлява всичко, както ни учеше Библията? Ако беше, то тогава защо преподобният Блесет толкова се плашеше от дявола?

— Сластен боклук! — изрева той за онази част, където „Бийч Бойс“ пееха да не оставяш най-хубавото си момиче у дома в събота вечер. — Секс мръсотии! Бог да помага на дъщерите ни!

Татко се наведе към мама и прошепна:

— Този човек е луд като еднокрак жабок!

Докато песента свиреше, преподобният Блесет беснееше за неуважението към закона и за разрухата в семейството, за греха на Ева и за змията в Райската градина. Плюеше лиги и пръскаше пот, а лицето му бе станало толкова червено, че се притесних да не експлодира по шевовете.

— „Бийч Бойс“! — изсъска с поредната доза зловещо презрение. — Знаете ли кои са те? Те са скитници, които няма да познаят честната работа, дори ако им връчите лопата и им платите петдесет долара! Те се излежават по цял ден там в Калифорния и се съвкупяват в пясъка като диви зверове! И това ли е, което слушат нашите младежи денем и нощем? Бог да помага на този свят!

— Амин! — извика някой. Тълпата започваше да се вживява.

— Амин, братко! — разнесе се и още нечий глас.

— Още нищо не сте чули, приятели! — извика преподобния Блесет.

Той вдигна иглата, положи разперената си длан на плочата, за да й попречи да се върти и потърси нужната пътечка на диска, докато зъбчатките на грамофона виеха в знак на протест.

— Чуйте това! — свещеникът изключи предавките и спусна иглата, а с другата си ръка завъртя плочата на обратно.

Онова, което се разнесе като бавно стенание, беше: Дааааааааалаааааааамааааааииииаааагоооооооооокаааааа.

— Чухте ли, чухте ли! — очите на преподобния горяха триумфално, той беше отключил загадката в сърцето на песента. — Дяволът е моя ягодка! Това казват те! Ясно като камбана! Те пеят песен в хвала на Сатаната и дори не ги е грижа кой го знае! И това чудо се разнася по радиовълните над цялата страна, точно в тази минута! Свирят го на децата ни и те дори не знаят какво чуват, докато не стане твърде късно и няма път назад! Това е планът на дявола да заграби душите ни!

— Мисля, че са казвали същото нещо и за чарлстона — сподели татко с мама, но неговият глас бе самотно жужене в благоговеещия хор от „Амин!“

Така се върти светът: хората искат да вярват в най-доброто, но винаги са готови да се боят от най-лошото. Ако собственото ви съзнание ви кара да търсите определени задни помисли, то можете да чуете дяволът да говори и в най-невинните писани някога песни. Тези, които казват нещо съществено за света и за хората в него — хора, които се борят с грехове и проблеми точно като нас самите — са специално прокълнати, понеже за мнозина истината е болезнено нещо. Седях в църквата и слушах свещеника да беснее и да крещи, и гледах как лицето му се зачервява и очите му засияват, а от устата му пръска слюнката. Видях, как един ужасен човек прехвърля горещите въглени на ужаса на паството си. Той местеше иглата и ни пусна още няколко откъса с въртене назад, които според мен прозвучаха като бръщолевене, но за него съдържаха сатанински послания. Хрумна ми, че сигурно е прекарал ужасно много време, прегърбен над този грамофон, стържейки с иглата напред-назад в търсене на зли мисли. Не бях сигурен дали се опитва да защити хората или по-скоро да ги направлява. В последната област постигаше големи успехи — скоро успя да накара всички да крещят „Амин!“ със същата страст, с която мажоретките от гимназия „Адамс Вали“ викат за тъчдауни. Татко просто клатеше глава и скръсти ръце, а не съм убеден, че и мама знаеше какво да прави с цялото това вълнение.

След това, когато потта вече капеше от брадичката му, а погледът му бе напълно налудничав, преподобният Блесет обяви:

— А сега ще накараме дявола да танцува на собствената си музика, нали?

Той отвори с трясък дървеното сандъче и от него изскочи нещо, което бе живо и се съпротивляваше. „Бийч Бойс“ продължиха да напяват, а преподобният Блесет сграбчи една каишка и накара тварта в другия й край да започне да танцува лудо в тон с музиката.

Зверчето се оказа дребна маймунка-паяк, сякаш сглобена само от дългурести ръчички и крачета, с личице, което плюеше от гняв, докато свещеникът я дърпаше на верижката й насам и натам.

— Танцувай, Луцифер! — крещеше преподобният, а гласът му надвикваше дори греховните калифорнийци. — Танцувай, това е твоята музика!

Луцифер, който бе прекарал в онова ми ти сандъче Бог знае колко време, изобщо не изглеждаше очарован. Той съскаше и щракаше със зъби, а опашката му се усукваше като пухкав сив камшик. Преподобният Блесет въртеше маймунчето насам и натам на края на каишката му, и продължаваше да крещи:

— Танцувай, Луцифер! Стани и танцувай!

Някои от присъстващите станаха и започнаха да пляскат и да се гърчат в прохода между пейките. Жена, чийто стомах беше голям като възглавница на диван, се изправи на крака като дървесни трупи и се заолюлява наоколо, плачейки и призовавайки Иисуса, все едно Той беше изгубено кученце.

— Танцувай, Луцифер! — вресна преподобният.

Имах чувството, че скоро ще започне да върти горката маймунка в кръг над главата си, като заешко краче на верижка на ключодържател. Някакъв мъж на реда пред нас разпери ръце и започна да крещи името на Господа и „слава тебе“ и „сполети развратниците“, а аз се хванах, че съм се втренчил в изгорелия му от слънцето врат и се опитвам да видя къде е X-образният прорез на извънземните.

Църквата се беше превърнала в лудница. Татко посегна да хване мама за ръката и заяви:

— Махаме се оттук!

Хората се въртяха и подскачаха в идиотски екстаз, а през целия си живот бях мислил, че баптистите не могат да танцуват!

Музиката гърмеше с все сила, а преподобният Блесет разтърси жестоко маймунката:

— Танцувай, Луцифер! — нареди. — Покажи им какво те изпълва!

И — внезапно — Луцифер стори точно това.

Маймунката изпищя — очевидно й беше дошло до гуша от тръскането и дърпането. Скочи към главата на преподобния. Паякоподобните й ръце и крака се обвиха около черепа му и преподобният Блесет изпищя от ужас, когато Луцифер заби острите си малки зъби в дясното му ухо. В същото време маймуната показа съвсем точно какво го изпълва, тъй като от задния й край блъвна струя смрадлива, кафява като какао течност, която плисна върху белия костюм на пастора. Беше гледка, която незабавно сложи край на всички екстази и бръщолевене на езици[2]. Преподобният се олюляваше наоколо, опитвайки се да свали маймуната от главата си, а червата на Луцифер шареха костюма му с течнокафяви шарки. Жената с възглавничестия корем изпищя. Няколко от мъжете на предния ред хукнаха да помагат на преподобния, чието ухо бе разкъсано на парчета. Докато посягаха към борещия се свещеник и дъвчещата го маймуна, Луцифер внезапно извърна глава и видя напъващите се да го сграбчат ръце. Между зъбите му висеше парче окървавена плът. Отпусна хватката си върху черепа на преподобния Блесет и с пронизителен писък скочи над главите на мъжете, които се разкрещяха и приклекнаха, тъй като върху тях шурна нова порция кафяв сос. Каишката се изтръгна от ръката на свещеника и Луцифер бе свободен.

Досущ като отвратителния си адаш, маймуната скачаше от човек на човек, щракаше със зъби към ушите им и изпръскваше дрехите им. Не знам какво му е давал да яде преподобният, но явно никак не е подхождало на стомаха на Луцифер. Мама изпищя и татко се приведе, когато тварта скочи покрай нас, на косъм се разминахме със струята нечистотии. Луцифер скочи от ръба на пюпитъра, завъртя се на канделабъра и след това кацна върху жена със синя шапка, където натори изкуствен карамфил. Миг по-късно отново бе в движение — лапи, нокти и опашка като бич, щракащи зъби, писъци и струя. Миризмата на гнили банани можеше да повали човек. Смел християнски войник посегна да сграбчи каишката, но за усилията си получи кафяви пръски по лицето. Маймунчето издаде досущ подобен на смях звук, щом, временно заслепен, мъжът се олюля назад, а собствената му съпруга избяга от него. Луцифер впи зъби в носа на една жена, украси с кафява течност косата на някакъв юноша и скачаше от ред на ред като демонична версия на Фред Астер[3].

— Хванете го! — крещеше преподобният Блесет, хванал се за кървящото си ухо. — Хванете проклетата твар!

Един от мъжете успя да сграбчи Луцифер, но след миг си дръпна ръката, украсена с дупка на пръста. Маймуната беше бърза и зла като адско изчадие. Почти всички присъстващи бяха твърде заети да отскачат от пръскащата струя, за да си мислят за лов на дявола. Аз лежах по корем на пейката, а татко и мама бяха приклекнали на пътеката. Преподобният Блесет крещеше:

— Вратите! Някой да затвори вратите!

Идеята беше добра, но дойде твърде късно. Луцифер вече се бе насочил към вечерния полъх от изхода, а подобните му на мъниста очички сияеха от наслада. Зад себе си оставяше подписа си по стените.

Преподобният изрева:

— Спрете го!

Маймунчето обаче изтанцува по рамото на някакъв мирянин, гмурна се като плувец от главата на една жена и с писък на триумф се шмугна между отворените врати и изчезна в нощта.

Няколко души изтичаха след него. Всички останали си поеха облекчено дъх, макар че въздухът не беше много годен за дишане. Татко помогна на мама да се изправи и след това на други двама мъже — да вдигнат дебелата дама, която беше припаднала и се бе срутила като посечен дъб.

— Всички да запазят спокойствие! — призова свещеникът. — Всичко е наред вече! Всичко е наред!

Чудех се как може да твърди такова нещо, когато половината му ухо е отхапано, а белият му костюм е залят с маймунски фъшкии.

Напълно забравена остана греховната песен, която се бяхме събрали да чуем. В момента тя изглеждаше незначителна. Хората започваха да преодоляват шока си и мястото му замести унижението. Някой извика на преподобния Блесет, че не е трябвало да пуска на свобода маймунката, друг каза, че първата му работа заранта ще е да прати сметката си от химическото. Жената с ухапания нос се разквича, че ще съди свещеника. Гласовете се надигаха и множаха, и видях как преподобният Блесет се спихва под натиска им и как те изсмукват силата от него. Изглеждаше объркан и нещастен, точно като всички останали.

Мъжете, които преследваха Луцифер се върнаха, запотени и останали без дъх. Маймуната се качила на едно дърво и изчезнала, казаха те. Предположиха, че все ще се появи отнякъде, когато се съмне. На светло биха могли да го хванат с мрежа например.

Хората да се опитват да пленят Луцифер, вместо той да се мъчи да плени тях. Това ми се стори странно и забавно едновременно, но татко изрази на глас същността на тази мисъл:

— Мечтайте си!

Преподобният Блесет седна на подиума. Докато паството го напускаше, той остана там неподвижен, в смрадливия си костюм, със сведен към ръцете си поглед. На грамофона иглата цъкаше… цъкаше… цъкаше…

Прибрахме се вкъщи в задушната лятна вечер. Улиците бяха тихи, но ни съпровождаше симфонията на пеещите в короните на дърветата насекоми. Не можех да не си помисля, че Луцифер ни наблюдава от някое от тези дървета. Сега, когато се бе измъкнал на свобода, кой можеше да го върне обратно в кутията му?

Стори ми се, че надушвам отново изгорелия кръст, чиято смрад лъха над родния ми град. Реших, че просто някой готви хотдог на открит огън.

Бележки

[1] „Дикси“ е прякорът на Конфедеративните обединени щати; идва от банката в Луизиана, където се издавали десетдоларови банкноти, отбелязани с DIX от опаката страна (10 на френски). Под „духа на Дикси“ се подразбират старите южняшки ценности, които в никой случай не се изчерпват с расизъм, робовладелско общество и т.н., но за съжаление и те са част от тях.

[2] „Говоренето“ на езици — т.е. нечленоразделно бръщолевене в религиозен екстаз е присъщо на някои течения в протестантската вяра (и особено в петдесятните църкви), други не обръщат особено внимание на тази „дарба“, а православието като цяло не я приема.

[3] Фред Астер — танцьор и изпълнител в бродуейски мюзикли; снимал е 31 музикални филма, със станали знакови за американската култура и кино сцени.