Робърт Маккамън
Момчешки живот (33)

Пет
Зефир, какъвто е днес

Зимата беше дълга и студена, а аз си отивам у дома.

Поемаме на юг от Бирмингам, по Междущатска 65, натоварената магистрала, която води към столицата на щата. Ляв завой на Изход 205 и след това следваме пътя, който се стеснява и криволичи покрай сънени градчета с имена като Купърз, Рокфорд, Хисъп и Котидж Гроув. Днес няма знаци, които да посочват къде е Зефир, но аз знам къде се намира той и си отивам у дома.

Не пътувам сам в този прелестен неделен следобед в началото на пролетта. Съпругата ми, Санди, седи до мен, а нашето собствено отроче се вози отзад, с обърната наопаки бейзболна шапка на „Бирмингам Байрънс“ и с разпилени по седалката бейзболни картички. В днешно време като нищо да си возим съкровище там отзад, кой знае? Радиото — извинете ме, стереокасетофонът — работи и от тонколонките се лее „Тиърс фор Фиърс“. Смятам, че Роланд Орзабъл е фантастичен певец.

Годината е 1991. Можете ли да повярвате? Кацнали сме на ръба на цял нов век, за добро или за лошо. 1964-та днес ми се струва като история на Древността. Полароидните снимки от онази година са пожълтели. Вече никой не носи такива прически, модата също се е променила. Мисля, че и хората са се променили. Не само из Юга, но и навсякъде. За добро или за лошо? Решете сами.

А само през какво сме минали и ние, и светът от 1964-та насам! Само като си помисли човек! Препускането през времето е било по-бързо и по-зашеметяващо от всеки възможен атракцион на карнавала „Брендиуайн“! Преживяхме Виетнам — ако сме имали късмет, разбира се — и ерата на Децата на цветята, Уотъргейт и падането на Никсън, Аятолахът, Рони и Нанси, разбиването на Стената и началото на края на комунистическа Русия. Наистина живеем във време на урагани и комети. И както реките, които текат към морето, времето е длъжно да тече към бъдещето. А мисълта какво ни очаква занапред направо замайва! Но, както Дамата каза веднъж, човек не може да знае накъде е тръгнал, ако няма представа къде е бил. Понякога си мисля, че тепърва ни предстои да добиваме представа.

— Такъв прекрасен ден! — казва Санди и се отпуска назад в седалката си, за да гледа плъзгащия се край прозорците пейзаж.

Поглеждам към нея и очите ми са благословени. Слънчеви лъчи украсяват русата й коса като разсипани златни цветя. Тук-там се забелязва и сребро, но на мен ми харесва, макар че тя се притеснява малко. Очите й са бледосиви и погледът й е спокоен и уверен. Тя е скала, когато се нуждая от сила и възглавка, когато се нуждая от утеха. Добър отбор сме. Детето ни има нейните очи, тъмното кестеняво на моята коса и моето любопитство към света. Детето ни има острия гърбав нос на баща ми и тънкопръстите „музикантски ръце“ на майка ми. Мисля, че комбинацията е прекрасна.

— Хей, тате! — за момент бейзболните картички остават забравени.

— Аха?

— Притесняваш ли се?

— Не — отвръщам. По-добре е да си честен, казвам си. — Е… може би малко.

— Какво ще представлява?

— Не знам. Минали са… ами да видим, напуснахме Зефир през 1966-та. Значи са минали… ти ми кажи колко години.

Няколкосекундна пауза.

— Двайсет и пет.

— Което си е вярно… — казвам.

Детето ни е наследило математическите си способности от страната на рода на Санди, истината ви казвам.

— Защо тъй никога не си се връщал тук? Така де, след като толкова ти е харесвало?

— Доста пъти съм се канил. Стигах до изхода от магистралата. Но Зефир не е, какъвто беше. Предполагам, че светът не може да си остане непроменен и така е редно, но… Зефир беше моят дом и боли като си помисля колко много се е променил.

— Е как се е променил? Все още си е град, нали? — чувам как бейзболните карти отново започват да се размесват, за да бъдат сортирани по отбори и по азбучен ред.

— Не какъвто е бил — казвам. — Военновъздушната база я затвориха през 1974-та, а мелницата за хартия на Текумзе я закриха две години след това. Юниън Таун се разрастваше. Сега е четири или пет пъти по-голям отколкото като бях момче. Но Зефир… се смаляваше.

— Хм… — вниманието вече се разсейва.

Поглеждам към Санди и се усмихваме един на друг. Тя полага длан в моята. Ръцете ни са правени да си пасват една в друга. Пред нас се издигат хълмовете, обграждащи Адамс Вали. Покрити са с дървета, които горят в жълтото и пурпурното на новите цветни пъпки. Тук-там се вижда и зелено, но април още не е настъпил. Въздухът извън колата все още е студен, но слънцето носи възхитително обещание за лято.

Ние с родителите ми наистина напуснахме Зефир през август 1966 г. Татко, който си беше намерил работа в железарията на г-н Вандеркамп, надуши промяната на вятъра и реши да потърси по-свежи пасища. Хвана се на работа в Бирмингам като помощник-управител на нощната смяна на завод за бутилиране на „Кока-кола“. Взимаше два пъти повече пари, отколкото някога е изкарвал в мандрата. До 1970-та се беше издигнал до управител на нощната смяна и си мислеше, че сме се уредили прекрасно. Същата година тръгнах в колежа, в Университета на Алабама. Татко ме видя да взимам диплома по журналистика, преди да умре от рак през 1978-ма. Благодаря на Господ, че смъртта му бе бърза. Мама страдаше ужасно и по едно време си мислех, че ще загубя и нея. Но през 1983-та, по време на круиз до Аляска с група приятели от църквата й, тя срещна вдовец, собственик на ферма за коне близо до Боулинг Грийн, Кентъки. Две години по-късно стана негова съпруга и сега продължава да живее на фермата му. Той е чудесен човек и се отнася много добре с мама, но не е моят баща. Животът си продължава и пътищата, които ни предстоят, са с неразгадаеми посоки.

„Шосе 10“ съобщава ни знак с проядени от ръжда дупки от куршуми.

Сърцето ми започва да бие по-силно. Гърлото ми е пресъхнало. Очаквам промяната, но и се боя от нея.

Положил съм дяволски много усилия да не остарявам. Това само по себе си е трудна работа. Нямам предвид да не се състаря, понеже старостта е почетен знак. Имам предвид душевно остаряване. Виждал съм хора на моята възраст да се събуждат внезапно една заран, забравили, че бащите им са забранявали да слушат онези демонични „Ролинг Стоунс“. Забравили са, че бащите им са ги карали да напускат домовете си, ако ще си пускат бретон до очите. Забравили са какво значи да те юркат, вместо ти да юркаш. Разбира се, сега светът е по-суров, в това няма съмнение. Сега има по-тежки избори за правене, с по-ужасни последици. Децата се нуждаят от напътствия, така си е. Аз се нуждаех и се радвам, че е имало кой да ме напъти, понеже така съм успял да пропусна правенето на много грешки. Но мисля, че родителите вече не са учители. Родителите — или поне нашето поколение, най-малкото — водят с реч, а не с пример. И бих казал, че ако героят на детето са неговите майка или татко — или дори по-хубаво, те двамата заедно — тогава неравният път на учението и опита ще бъде поне малко по-гладък. А дори и най-малкото изглаждане на пътя е от полза в този суров стар свят, който иска от децата да бъдат миниатюрни възрастни, лишени от чар и магия, и от красотата на невинността.

Е, моята фамилия не е нито Ловой, нито Блесет, тъй че вече е време да сляза от пюпитъра.

Разбира се, и аз съм се променил от 1964-та насам. Нямам толкова много коса, нося очила. Посбрал съм някоя и друга бръчка, но съм си спечелил и гънки от смях. Санди твърди, че според нея съм по-хубав сега, отколкото когато и да било преди. Това се нарича любов. Но, както казвам, наистина съм се старал да избягна душевното сбръчкване. В това отношение мой спасител се явява музиката. Вярвам, че тя е езикът на младостта и че колкото по-пълно го приемаш за вярно, толкова по-млада става душата ти. „Бийч Бойс“ имат началния принос да се заинтересувам от музиката като такава. Сега колекцията ми плочи, извинете, касети — включва музиканти като Елвис Костело, U2, Шйниъд О’Конър, „Конкрит Блонд“, „Симпъл Майндс“ и „Технотроник“. Трябва да призная обаче, че понякога усещам привличането на класиките, например „Лед Цепелин“ и „Ловин Спуунфул“. Но при цялото това разнообразие на трапезата, аз пирувам.

Карам покрай врязващ се в гората буренясал път и знам каква руина лежи в края му на петдесетина ярда оттук. Г-жа Грейс и нейните лоши момичета си вдигнаха партакешите веднага след като Блейлок влязоха в затвора. Покривът на къщата бе издухан по време на голямата буря през юли 1965 г. Съмнявам се, че от самата сграда е останало кой знае какво. Лозите на кудзуто в района винаги са били гладни.

Бен постъпи в колежа на Университета на Алабама в същата година като мен и се дипломира в търговията. Дори остана да продължи обучението си за докторат, а никога на света не бих повярвал, ако някой ми кажеше, че в действителност Бен ще харесва учението. От време на време се виждахме в университета, но той постепенно се увличаше все повече и повече в делата на търговското си братство и аз не го срещах често. Присъедини се към братството Сигма Чи и стана вицепрезидент на ложата. Сега живее в Атланта, където е брокер на борсата. Обади ми се преди три години, след като прочел една от книгите ми, и се виждаме на всеки няколко месеца. Миналото лято отидохме до малък град на щатската линия между Алабама и Флорида, за да навестим шефа на полицията там. Казва се Джони Уилсън.

Винаги съм си знаел, че Джони носи кръвта на вожд^[1] във вените си. Той управлява с желязна ръка града си и не търпи глупости. Но знам, че е честен човек и явно всички го уважават, понеже кара втори мандат^[2]. Докато бяхме там, ние с Бен се срещнахме и със съпругата на Джони — Рейчъл. Тя е поразителна жена с такава външност, че без проблем би могла да стане моделка. Но обожава приятеля ни. Макар че нямат деца, Джони и Рейчъл са напълно щастливи. Един уикенд ходихме на подводен риболов в Дестин^[3] и Джони хвана марлин^[4]. Моята корда се заплете под лодката, а Бен страхотно изгоря. Но определено се посмяхме здравата и доста си наваксахме.

Стигаме целта преди да се усетя. Стомахът ми се стяга.

— Саксън Лейк! — казвам на семейството си.

Те и двамата се надигат да погледнат.

Езерото изобщо не се е променило. Същото си е на размер, същата тъмна вода, същата тиня и плевели, и същия червен скален нос. Не е нужна особена фантазия да си представи човек паркиран наблизо млекарския камион на татко и как той скача във водата след потъваща кола. Не изисква особени усилия да си спомня и люлеещия се вътре „Буик“, водата нахлува през счупеното задно стъкло и татко се напъва да ме измъкне с нарязаната си от стъклата ръка. Изобщо не изисква усилия.

„Татко, обичам те!“ — мисля си, докато оставяме Саксън Лейк зад гърба си.

Спомням си лицето му, обляно от светлината на огнището, докато седим вкъщи и той ми разказва за доктор Гюнтер Доловемарке. И на двама ни — а също и на мама, както и на всички други жители на града — ни отне доста време да приемем факта, че докторът и съпругата му бяха извършили такива ужасни неща. Явно беше, че д-р Лезандър не е бил изцяло и напълно зъл, иначе защо щеше да ми спаси живота? Всъщност не мисля, че има хора, зли отвъд спасението. Може би съм като татко в това отношение — наивен. Но по-добре наивен, смятам аз, отколкото закоравял до костния си мозък.

Години по-късно ме бе озарило прозрение за д-р Доловемарке и неговите нощни дежурства пред късовълновото радио. Твърдо вярвам, че той е слушал чуждите радиостанции в търсене на новини кой от останалите ръководители на нацисткия режим е бил заловен и изправен пред съда. Вярвам, че под хладната си външност е живял в постоянен ужас, в очакване на съдбовното почукване на вратата. Вярно е, че е носил агония, но я е и преживял. Дали щеше да ме убие, щом веднъж се бе сдобил с онова зелено перо? Така както те с Кара бяха измъчвали и убили Джеф Ханафорд, задето ги е изнудвал за пари? Честно не знам. А вие?

О, да! Демонката!

Бен ми разказа следното. Демонката, която по време на гимназиалните години демонстрирала, че е истински гений, отишла в колежа във Вандербилт и станала химичка за „Дюпонт“. Преуспявала в професията си, но странната й природа не я оставяла в покой. Последно Бен беше чул за нея, че Демонката станала актриса в пърформанса в Ню Йорк и кръстосвала шпаги с Джеси Хелмс^[5] по повод арт парче, в което пищяла и дърдорела за корпоративна Америка, докато седяла в бебешко легенче, пълно с… хайде, сетете се с какво.

Мога да кажа само, че е най-добре Джеси Хелмс да внимава да не застава откъм лошата й страна. Ако го стори — горко му. Нищо чудно един прекрасен ден да открие, че е залепнал за бюрото си.

Следвам същите завои, които ми бяха изкарали акъла, когато Дони Блейлок летеше по тях. А след това хълмовете отстъпват назад и пътят става идеално прав, досущ прокаран от г-н Долар върху нечия глава… и после идва ред на моста с гаргойлите.

Те липсват. Главите на конфедеративните генерали са били отсечени. Може да е акт на вандализъм, може и някой да е взел за тях по хиляда долара на парче като продукт на южняшкия примитивизъм. Не знам, важното е, че липсват. Ето го железопътният мост, горе-долу същия, ето го и блясъкът на река Текумзе. Според мен Стария Мойсей е доста по-щастлив сега, когато мелницата за хартия е затворена. Разбира се, сега не си получава пиршеството за Разпети петък. То приключи, беше ми казал Бен, когато дамата минала над своята река през 1967 г. на достолепната възраст от сто и девет. Лунният човек, добави Бен, не след дълго напуснал града и поел към Ню Орлиънс, а след това населението на Брутън започнало да намалява с по-бързи темпове даже и от тези на Зефир. Река Текумзе може и да беше по-чиста днес, но се чудех дали понякога нощем Стария Мойсей не вдига главата си над повърхността и не бълва пара и вода през двойната пещ на ноздрите си. Чудех се дали не се вслушва в тишината отвъд звука на водата, която плиска по камъните и дали не мисли на своя си влечугски език: „Защо вече никой не идва да играе с мен?“

Може би още си е там. А може и да си е отишъл, следвайки реката към морето.

Преминаваме през моста с гаргойлите. Там, от другата му страна, е родното ми градче.

— Пристигнахме — чувам се да казвам, докато натискам спирачките, но веднага осъзнавам, че не съм прав. Може да се намираме в определено място във времето, но то вече не е Зефир.

Поне не и Зефир, който познавам. Къщите все още са си по местата, но много от тях се рушат, а дворовете са запустели. Градът не е напълно мъртъв обаче, понеже някои от домовете все още изглеждат така, сякаш в тях се живее — много, много малък брой, както се оказва — и по улиците има някоя и друга кола. Но ясно се усеща, че големият празник — възхитителният купон в чест на живота — се е преместил някъде другаде, изоставяйки доказателствата за пребиваването си като градина с мъртви цветя.

Идването в града ще се окаже още по-трудно, отколкото си представях.

Санди долавя мъката ми.

— Добре ли си?

— Така ми се струва — казвам й и успявам да се усмихна бледичко.

— Тук няма жива душа, а, тате?

— Нито една — съгласявам се.

Слизам от „Мърчант Стрийт“, преди да стигна до центъра на града. Все още не съм способен да го понеса. Карам покрай бейзболното игрище, където братята Бранлин ни бяха нападнали варварски преди време и спирам колата на края на игрището.

— Нещо против да поседим тук за малко, деца? — питам.

— Не — отвръща Санди и ми стиска ръката.

По повод братята. Джони ме снабди с тази информация, тъй като беше представител на закона. В крайна сметка излизаше, че братята не са като две капки вода. В гимназията Гота започнал да играе футбол и станал голямата работа, когато уловил пас на „Гимназистите от Юниън Таун“ право на тяхната голлиния, след което хукнал обратно да отбележи тлъста победа. Славата сторила чудеса за него, доказвайки, че през цялото време просто е копнеел за вниманието на майка си и баща си, и двамата твърде тъпи, за да му го дадат. Гота, както ми каза Джони, сега живеел в Бирмингам и бил застрахователен агент, а в свободното си време тренирал местния футболен отбор от Детската лига. Каза ми също, че Гота вече не си изрусявал косата с кислородна вода, понеже не му бил останал и косъм.

Гордо, от друга страна, продължил да затъва. Мъчно ми е да го кажа, но през 1980-та бил застрелян от собственик на „Севън-Илевън“^[6] в Батън Руж, Луизиана, където се бил събрал с лоша компания. Гордо умрял, опитвайки се да открадне по-малко от триста долара от касата и колкото кексчета „Литъл Деби“^[7] му се събирали по джобовете. Чини ми се, че едно време му беше дадена възможност да се поправи, но той не се вслуша в отровния бръшлян.

— Ще сляза за малко да се поразтъпча — казвам.

— Искаш ли да дойдем с теб, тате?

— Не — отвръщам. — Не точно сега.

Излизам и прекосявам обраслото бейзболно игрище. Заставам на хълмчето на питчъра, под ласката на хладния бриз и топлото слънце. Трибуните, където за първи път бях видял Немо Кърлис, са изкорубени. Протягам към небето ръка с разтворена длан и чакам.

Какво ще стане, ако топката, която Немо Кърлис бе хвърлил към небесата, внезапно се спуснеше към дланта ми след всичките тези години?

Чакам.

Но не се случва нищо. Немо, момчето със съвършената ръка, което бе попаднало в капана на твърде несъвършения живот, бе хвърлило онази топка отвъд облаците. Тя така и не падна и няма и да падне, и само ние с Бен и Джони си я спомняме.

Затварям длан и отпускам ръка край хълбока си.

От мястото си виждам Поултър Хил.

Гробището също е тръгнало по пътя към разрухата. Плевелите избуяват между надгробните плочи и изглежда, че отдавна никъде не са слагани нови цветя. Срамота, казвам си, понеже там лежат верните на Зефир хора.

Не искам да крача между камъните. Не съм се връщал там след пътуването си с влака. Бях се сбогувал с Дейви Рей и той се бе сбогувал с мен. Каквото и да е друго щеше да е пълна лудост.

Обръщам гръб на Смъртта и се връщам при живите.

— Това беше моето училище — казвам на жена си и детето, докато спирам колата пред двора.

Тук вече слизаме всички, Санди върви до мен, докато обувките ми разбъркват прахта по игрището. Нашето отроче се втурва да търчи във все по-широки кръгове, като пони, пуснато на свобода след дълго време в конюшнята.

— Внимавай! — предупреждава Санди, понеже е видяла счупена бутилка.

Притесненията, както ми се струва, си вървят с професията.

Прегръщам Санди през рамото и тя също ме прегръща. Основното училище е празно, някои от прозорците са счупени. Там, където множество младежки гласове са крещели и пищяли, днес се е слегнала тишина. Виждам мястото близо до оградата, където се биха Джони и Гота Бранлин. Виждам вратата, през която избягах с Рокет от Гордо и го поведох към присъдата на Луцифер. Виждам…

— Хей, тате! Виж какво намерих!

Отрочето ми пристига тичешком.

— Намерих я ей там! Готина е, а?

Взирам се в малката, разтворена длан и не мога да сдържа усмивката си.

Върхът за стрела е черен, гладък и почти идеално оформен. Почти не се забелязват резки по него. Очевидно е сътворен от някой, който се гордее от работата си. Най-вероятно от вожд.

— Може ли да я задържа, татко? — пита дъщеря ми.

Нарича се Скай. Навърши дванайсет през януари и минава през фаза, която Санди нарича „мъжкаранска“. Скай предпочита да си носи бейзболната шапка наопаки и да търчи ухилена през прахоляка, вместо да си играе с кукли и да мечтае за „Ню Кидс он дъ Блок“. И на това ще му дойде редът, предполагам. Но за момента Скай е добре.

— Според мен си длъжна — казвам и тя с радост пъха върха за стрела в джоба на джинсите си, все едно тайно съкровище.

Нали разбирате, това е също така и момичешки живот.

И ето че караме по „Мърчант Стрийт“ и навлизаме в центъра на спрялото сърце.

Всичко е затворено. Бръснарницата на г-н Долар, „Пигли-Уигли“, кафенето „Брайт Стар“, железарията, „Лирик“, всичко. Прозорците на „Улуърт“ са измазани с восък отвътре. Разрастването на веригите аутлети, жилищните блокове и търговския център с четири кинозали в Юниън Таун са погълнали духа на Зефир така, както „Биг Пол’с Пантри“ изтри от картата маршрута на млекаря. Това е движение напред, но дали е прогрес?

Минаваме покрай общината. Тишина. Покай общинския плувен басейн и черупката на „Спининг Уийл“. Тишина, тишина. Минаваме покрай дома на г-ца Синьогласна и там, където преди царстваше музика, тишината е особено гъста.

Г-ца Синьогласна. Ще ми се да мога да кажа, че знам какво се е случило с нея. Но не зная. Сега би трябвало да е към осемдесетте, ако все още е жива. Просто не знам. Същото важи и за толкова много други познати, оттеглили се постепенно от Зефир с хода на годините: г-н Долар, шериф Марчет, Джазман Джаксън, г-н и г-жа Дамаронде, Нила Кастил и Гейвин, г-жа Велвадийн, кметът Суоп. Вярвам, че всички са все още живи в други градчета. Вярвам, че все още носят частица от Зефир в себе си и че, където и да отидат, оставят семето на Зефир в земята. Както правя аз.

След като завърших колежа, работих в течение на две години за един вестник в Бирмингам. Пишех заглавия и редактирах статиите на други журналисти. Когато след работа се прибирах в апартамента си в този голям град, сядах пред магическата си кутия — не онази същата, а нова — и пишех. И пишех. Разказите се понасяха по пощата и се връщаха обратно. След това, от чисто отчаяние, опитах да напиша роман. Чудо на чудесата, той си намери издател.

Сега съм библиотека. Малка, но раста.

Забавям колата, докато минаваме край къща, отдалечена от улицата и кацнала до обор.

— Той живееше точно тук — казвам на Санди.

— Уау! — възкликва Скай. — Зловещо е! Прилича на къща с призраци!

— Не — отвръщам й, — според мен сега е просто къща.

Както Бо знае футбола^[8], така дъщеря ми знае къщите с призраци. Познава Винсънт Прайс и Питър Къшинг, филмите на Хамър, трудовете на По, хрониките за Марс и градчето на име Сейлъмс Лот. Но знае също и коя е Алиса в Огледалния свят, познава Верния тенекиен войник, Грозното патенце и приключенията на Стюърт Литъл. Скитала се е в страната на Оз и в джунглите на Тарзан и, макар все още да е твърде млада да оцени напълно друго, освен цветовете, знае четките на Ван Гог, Уинслоу Хомър и Миро. Слуша Дюк Елингтън и Каунт Бейзи, а също и „Бийч Бойс“. Тъкмо миналата седмица ме пита дали може да сложи на скрина си снимка в рамка. Каза, че смята, че този конкретен пич бил много готин.

Нрича се Фреди.

— Скай — казах, — наистина смятам, че ако го сложиш там, то ще имаш кош…

И след това замлъкнах. Охо, казах си. Олеле.

Фреди, запознай се със Скай. Ще поговориш ли с нея за могъществото на въображението, ако обичаш?

Взимам завоя по „Хилтоп Стрийт“ и се изкачваме към моята къща.

Справям се добре с писането си. Трудна работа е, но й се наслаждавам. Със Санди не сме от типа хора, които трябва да притежават половината свят, за да са щастливи. Трябва да призная обаче, че веднъж се отдадох на слабостите си. Купих стар червен кабриолет, който ме призова откъм една къща за употребявани коли, докато със Санди си карахме почивката в Ню Инглънд. Мисля, че такива коли са ги наричали роудстъри. Вече съм я възстановил до състоянието, в което е била по времето, когато са основавали Зефир. Понякога, когато съм сам навън, в тази кола, нося се и вятърът брули косата ми и слънцето — лицето ми, аз се забравям и й говоря. Наричам я с определено име.

Знаете как я наричам.

Онова колело дойде с мен, когато напуснахме Зефир. Преживяхме много приключения и златното му око забеляза навреме много неприятности и ме предпази от тях в поне няколко ситуации. Но в крайна сметка провисна под тежестта ми, а дланите ми вече не пасваха на кормилото. Така че колелото бе пратено в мазето и завито със син брезент. Представях си как заспива като птица. Един уикенд се върнах от колежа, за да открия, че мама е провела гаражна разпродажба, в която е включила и съдържанието на мазето. Тя ми връчи двайсетдоларова банкнота и ми я представи като „парите, платени от един господин за старото ти колело“. Купил го бил за собствения си син, не е ли това страхотно, Кори? Кори? Не е ли страхотно?

Страхотно е, казах на мама. Но тази вечер облегнах глава на рамото на татко и плаках, сякаш съм все още на дванайсет, вместо на двайсет.

Сърцето ми прескача.

Ето я. Тя е!

— Моят дом — казвам на Санди и Скай.

Къщата се е състарила под слънцето и дъжда. Нуждае се от пребоядисване и грижа. Нуждае се от любов, но сега е празна. Спирам колата на тротоара и се взирам във верандата. Внезапно съзирам татко да излиза с усмивка през вратата. Изглежда силен и здрав, какъвто е винаги, когато си го спомням.

— Хей, Кори! — казва. — Как е хавата?

Всичко е тип-топ, сър, отвръщам.

— Определено си имаш хубава жена и добра дъщеря, Кори! И тези твои книги! Знаех си, че ще се справиш добре, през цялото време бях сигурен!

Татко? Искаш ли да вляза и да постоя малко?

— Тук вътре ли? — той се обляга на едната колона на верандата. — Че защо ти е такова нещо, Кори?

Не си ли самотен? Искам да кажа… толкова е тихо тук.

— Тихо ли? — той се разсмива сърдечно. — Понякога ми се ще да е тихо! Тук изобщо не цари тишина!

Но… празно е. Нали?

— Пълно е до ръба — казва татко. Поглежда към слънцето, над пролетните хълмове. — Няма нужда да идваш дотук да ги видиш, Кори! Или да се срещнеш с мен! Наистина няма нужда. Няма нужда да изоставяш настоящето, за да посетиш миналото. Имаш хубав живот, Кори. По-добър, отколкото съм си мечтал. Как се справя майка ти?

Щастлива е. Имам предвид, че й липсваш, но…

— Но животът е за живите — казва ми той с бащинския си поучителен тон. — А сега върви и продължавай нататък, вместо да искаш да влизаш в стара къща с пропадащ под.

Да, сър — казвам, но все още не мога да си тръгна.

Той понечва да се прибере, но също се спира.

— Кори?

Да, сър?

— Винаги ще те обичам. Винаги. И винаги ще обичам майка ти, и много се радвам и за двама ви! Разбираш ли ме?

Кимвам.

— Винаги си бил моето момче! — казва татко, след което се прибира в къщата и верандата опустява.

— Кори? Кори?

Обръщам се и поглеждам към Санди.

— Какво видя? — пита ме тя.

— Сянка — отвръщам.

Иска ми се да посетя още едно място, преди да обърна колата и да напусна града. Насочвам се по криволичещия път нагоре по „Темпъл Стрийт“, към имението на Такстър на върха.

Тук наистина са настъпили сериозни промени.

Някои от големите къщи направо са били съборени. На мястото им се ширят зелени ливади. Ето и още една изненада: имението на Такстър се е разраснало, и от двете му страни са изникнали нови крила. Имението около него е огромно. Мили Боже!, осъзнавам. Върнън сигурно още живее тук. Карам през портата и покрай голям плувен басейн. В прегръдките на масивен дъб се е настанила детска къщурка. Самото имение е безупречно, ливадите са прекрасни, а по-малките сгради са построени в същия стил.

Спирам колата отпред.

— Не мога да повярвам! — казвам на Санди. — Трябва да проверя дали Върнън още живее тук!

Слизам от колата и тръгвам към входната врата, а вътрешностите ми кипят от възбуда.

Но преди да стигна до входа, чувам гласчето на звънче. Зън… зън… зън… зън.

Чувам звук като от приливна вълна, набираща сила и скорост.

И дъхът ми секва, и то задълго.

Понеже те идват.

Излитат през входната врата като стършелите от гнездото в църквата по време на великденската служба. Пристигат със смях и крясъци, бутат се едни други. Идват, обгърнати от прекрасна какофония от звуци.

Момчета. Дузини са, дузини. Някои са бели, други са черни. Оттичат се покрай мен, сякаш аз съм остров в средата на река. Някои се втурват към къщурката на дървото, други се пръскат из зеленеещия се двор. Аз съм в центъра на млада вселена, и след това виждам месинговата табела на стената до вратата. Тя съобщава:

ЗЕФИРСКИ ДОМ ЗА МОМЧЕТА

Имението на Върнън се е превърнало в сиропиталище.

И децата още притичват покрай мен, трескави в свободата си в този прекрасен неделен следобед. На втория етаж се отваря прозорец и наднича сбръчкано лице.

— Джеймс Луциъс! — обажда се гласът й. — Едуард и Грегъри! Я се качвайте тук за урока си по пиано, начаса!

Старицата носи синьо.

Излизат две по-възрастни жени, които не познавам, и се втурват след момчетата. Наум им пожелавам късмет. А след тях се показва по-млад мъж, който спира пред мен.

— Мога ли да съм ви полезен?

— Ами… живеех тук едно време. Имам предвид в Зефир — толкова съм поразен, че едва намирам думи. — Кога са основали сиропиталище тук?

— През 1985-та — отвръща мъжът. — Г-н Върнън Такстър ни го остави.

— Г-н Такстър жив ли е още?

— Той напусна града. Съжалявам, но не знам какво е станало с него — този господин има нежно изражение. Косата му е руса, а очите му са теменуженосини. — Може ли да попитам за името ви?

— Аз… — спирам, понеже осъзнавам кой би трябвало да е той. — А вие кой сте?

— Аз съм Бъба Уилоу — той се усмихва и виждам Чили в него. — Преподобният Бъба Уилоу.

— Много се радвам да се запознаем — ръкуваме се. — Срещнах майка ви веднъж.

— Мама ли? Наистина? Как се казвате?

— Кори Макенсън.

Името не му говори нищо. Аз бях кораб, минаващ през нощта на Чили.

— Как е майка Ви?

— О, добре е. Премести се в Сейнт Луис и сега преподава на шести клас.

— Обзалагам се, че учениците й смятат, че са изкарали голям късмет!

— Отче? — обажда се старчески глас. — Отче, щеш ли…

Навън излиза възрастен чернокож с гащеризон. Около кльощавия си кръст носи колан за инструменти с накачени по него чукчета, отвертки и зловещи на вид гаечни ключове.

— Отче, свърших с оправянето на оная задръстена мивка горе. Требе да погледнем оня стар фризер сега… — очите му се спират върху мен. — О — казва с мека, бавна въздишка. — Познавам те!

По лицето му се разлива усмивка като ден, прииждащ след нощта.

Прегръщам го и когато той ме стисва, инструментите по колана му зазвънтяват.

— Кори Макенсън! Мили Боже! Това ти ли си?

Вдигам глава към жената в синьо.

— Да, госпожо, аз съм.

— Мили Боже, мили Боже! Ще ме прощавате, преподобни! Мили Боже, мили Боже! — след това вниманието й се насочва натам, накъдето се полага — към новото поколение момчета. — Джеймс Луциъс! Да не си посмял да се качваш на оная къщичка и да си строшиш пръстите!

— Ще желаете ли да влезете със семейството си? — пита преподобният Уилоу.

— Моля, заповядай! — казва с усмивка и г-н Лайтфут. — Има за какво да си говорим!

— Мога да ви почерпя с понички и кафе вътре! — съблазнява ме свещеникът. — Г-жа Велвадийн върти страхотна кухня!

— Кори, я влизай вътре! — и после. — Джеймс Луууууциъс!

Санди и Скай излизат от колата. Санди ме познава и знае, че ще искам да поостана малко. Няма да се бавим дълго тук, понеже родното ми градче не е нашият дом, но около час би бил съвсем добре употребено време.

Те влизат, а аз се помайвам пред вратата, преди да се присъединя към тях.

Вдигам глава нагоре, към яркия син въздух.

Струва ми се, че виждам четири крилати силуета и техните крилати кучета — да се гмуркат и да играят в реките от светлина.

Те винаги ще са тук, докато магията е жива.

А магията има силно, силно сърце.