Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

5.
Случай #3432

След онзи ден на игрището братята Бранлин не ни тормозеха повече. Гота се върна в училище с изкуствен преден зъб и преглътнал хапа на унижението, а когато Гордо излезе от болницата, гледаше да се скатае нанякъде, щом ме забележеше. Върхът дойде, когато Гота сам отиде при Джони и го помоли да му покаже — на забавен кадър, естествено — страхотния удар, който той дори не бе забелязал да се задава. Не си мислете, разбира се, че двамата братя са станали светци за една нощ. Но побоят над Гота и сърбящата агония на Гордо им послужиха добре. Беше им дадена възможност да отпият от чашата на уважението, което все е начало.

Докато октомври напредваше, хълмовете пламнаха в златно и оранжево. Миризмата на горящи листа пропиваше въздуха. Алабама и Обърн побеждаваха, Ковашкия мях понамали градуса на тирадите си, а Демонката бе влюбена в някой друг, вместо в мен, така че всичко щеше да бъде наред със света.

Само дето не познах.

Често се хващах, че мисля за татко — как в ранните утринни часове изписва въпроси, на които не може да си отговори. Вече бе започнал видимо да окльощавява, а апетитът му бе изчезнал. Когато се насилваше да се усмихне, зъбите му изглеждаха твърде големи и очите му грееха с престорена светлина. Мама започна да си гризе ноктите и тя наистина преследваше татко, задето отказва да отиде да се види и с д-р Париш, и с Дамата. Двамата проведоха няколко кавги, заради които татко излизаше от къщата, качваше се в пикапа и го подкарваше нанякъде. След това мама плачеше в тяхната стая. Чувах я неведнъж по телефона да умолява баба Сара да налее малко здрав разум на татко.

— … яде го отвътре — чух мама да казва и след това отидох да си играя с Ребъл, понеже ме болеше да чувам каква болка изпитва майка ми.

Татко, както добре знаех, вече се бе заключил в собствената си килия на мъченията.

И да не забравяме съня. Той постоянно се повтаряше — две нощи една след друга, после прескача една, после ето ти го пак, прескача три нощи, след това седем последователно…

Кори? Кори Макенсън? — шепнат момиченцата, застанали в белите си рокли под изгорено и обезлистено дърво. Гласовете им са тихи като звук на гълъбово лято в полет, но в тона им имаше настоятелност, която запали искрица страх в мен. И тъй като сънят продължаваше, полека-лека, като през замъглено стъкло, започнаха да ми се разкриват дребните подробности — зад четирите чернокожи момичета имаше стена от тъмни камъни и в тази стена — счупен прозорец, в чиято рамка са останали само няколко неравни зъба от стъкло.

Кори Макенсън?!

Чува се далечно тиктакане.

Кори?

То става все по-силно, и пружината на неясния страх се натяга в мен.

Кор…

На седмата нощ лампите светнаха. Втренчих се в родителите ми, а очите и мозъкът ми все още бяха замаяни от съня.

— Какъв беше този шум? — попита татко.

Мама посочи:

— Виж там, Том!

На стената срещу леглото ми имаше голяма следа от одрано. На пода лежаха стъкло и колелца, стрелките на будилника бяха застинали на два и деветнадесет.

— Знам, че времето лети — каза ми мама, — но будилниците струват пари!

Родителите ми приписаха случката на мексиканската енчилада със задушено, която мама беше правила за вечеря.

От известно време бе започнало да се оформя и едно нещастие — от онези, плод на съдбовния пръст, посочил конкретното място и обстоятелства. Нямах представа за това. Нито пък родителите ми. Нямаше представа и господинът от Бирмингам, който се качи в камиона на компанията за газирани напитки като всяка сутрин и потегли да разнесе доставките по предварително изготвения списък с бензиностанции и зарзаватчийници. Дали щеше да има някакво значение, ако тази сутрин човекът бе решил да прекара две допълнителни минути под душа? Ако бе хапнал бекон вместо наденичка с яйцата си на закуска? Ако преди да тръгна за училище, аз бях хвърлил на Ребъл пръчката само още един път — дали това можеше да промени тъканта на предстоящите събития?

Тъй като бе мъжко куче, Ребъл имаше склонност да скита, когато го връхлети подходящо настроение. Д-р Лезандър неведнъж бе казвал на родителите ми, че ще е най-добре кучето и семейните му ценности да тръгнат по отделни пътища, с което да се излекува този копнеж към скитане, но татко трепваше всеки път, когато станеше въпрос за това, а и аз не бях много склонен да се съглася. Така че просто отлагахме за по-нататък. Мама не държеше Ребъл в дворчето му през целия ден, като се има предвид, че той и бездруго през повечето време си стоеше на верандата, а и по нашата улица нямаше натоварено движение.

Сцената бе подготвена. Заровете бяха хвърлени.

На тринайсети октомври, когато влязох вкъщи след училище, открих, че татко се е прибрал по-рано от работа и ме чака.

— Сине… — поде той.

Тази дума незабавно ми подсказа, че се е случило нещо ужасно.

Той ме качи в пикапа и ме закара до дома на д-р Лезандър, който се издигаше на три акра равна земя между „Мърчант Стрийт“ и „Шантък“. Бяла дървена ограда заобикаляше собствеността, а застанали на слънце два коня пасяха избуялата трева. От едната страна имаше кучешка клетка с дворче за разходки, от другата — обор. Двуетажната къща на д-р Лезандър беше бяла и квадратна, с изчистени линии, все едно въплъщение на математическо уравнение. Алеята за коли ни отведе до задната страна на къщата, където имаше табела „МОЛЯ, ВЗЕМЕТЕ ЛЮБИМЦИТЕ СИ НА ПОВОД!“ Оставихме пикапа паркиран пред задната врата, а татко дръпна една верижка, която накара звънеца да задрънчи. След минутка вратата се отвори и г-жа Лезандър изпълни рамката на вратата.

Както казах и преди, тя имаше конско лице и буцесто тяло, което можеше да уплаши дори гризли. Беше винаги мрачна и не се усмихваше, сякаш вървеше под буреносен облак. Но аз бях плакал и очите ми бяха подути, и може би това предизвика промяната, на която станах свидетел.

— О, мило бедно дете! — каза г-жа Лезандър с такова изражение на загриженост, изписано на лицето й, че останах полувцепенен. — Толкова, толкова съжалявам за кучето ти! — както тя го произнесе, „куче“. — Моля, влезте! — каза на татко и ни преведе през малка приемна с окачени по боровата облицовка на стените портрети на деца, прегръщащи кучета и котки.

Отвори ни врата, водеща към стълбите, спускащи се към кабинета на д-р Лезандър в мазето. За мен всяка стъпка бе мъчение, понеже знаех какво ме чака долу.

Моето куче умираше.

Камионът с доставките на безалкохолни от Бирмингам го бе ударил, докато претичвал през „Мърчант Стрийт“ около един на обяд. Ребъл бил заедно с глутница други кучета, разказал г-н Долар на мама, когато се обадил вкъщи. Именно той, докато излизал от кафене „Брайт Стар“, където обядвал, чул писъка на гумите и смазаното квичене на Ребъл. Любимецът ми лежал насред улицата, останалите кучета от глутницата лаели по него да стане, а г-н Долар помолил шеф Марчет да му помогне да качат Ребъл в багажника на пикапа на Уайн Джили и да го закарат при д-р Лезандър. Мама също била смазана от вестта, понеже имала намерение да затвори Ребъл в дворчето му този следобед, но се увлякла и се загледала в „Търсене на бъдещето“[1]. Никога през целия си живот Ребъл не се беше отдалечавал толкова, че да стигне до „Мърчант Стрийт“. Ясно ми беше, че се е събрал с лоши приятели и това бе цената.

Долният етаж миришеше на животни — не неприятна, но натрапчива миризма. Там имаше цял набор стаи, озарени с флуоресцентни лампи и сиянието на бели плочки и лъскава неръждаема стомана. Д-р Лезандър също беше там, облечен в бяла лекарска престилка, а плешивата му глава блестеше под крушките. Когато поздрави татко, гласът му бе приглушен и лицето — мрачно. След това ме погледна и сложи ръка на рамото ми.

— Кори? — каза. — Искаш ли да видиш Ребъл?

— Да, сър.

— Ще те заведа при него.

— Не е… умрял, нали?

— Не, не е мъртъв — докторът масажира стегнатия мускул в основата на врата ми. — Но умира. Искам да го разбереш правилно — погледът на д-р Лезандър улови моя и не ми позволи да отклоня очи. — Погрижил съм се да се чувства добре, доколкото е възможно, но… той е пострадал много лошо.

— Можете да го оправите! — възразих. — Нали сте доктор!

— Така е, но дори ако го оперирам, няма да мога да го излекувам, Кори! Просто е пострадал твърде зле.

— Не можете просто… да го оставите… да умре!

— Върви да го видиш, сине! — подкани ме татко. — По-добре върви!

Докато още можеш, искаше да каже.

Татко изчака, докато д-р Лезандър ме въведе в една от стаите. На горния етаж чух свиркащ звук — чайник. Г-жа Лезандър се намираше над нас и вареше вода в кухнята. Стаята, в която влязохме, ухаеше на болест. Тук имаше шкаф с бутилки и тезгях с докторски инструменти, подредени на синя кърпа. А в средата на стаята имаше маса от неръждаема стомана с поставено на плота нещо, завито с памучно одеяло кучешки размер. Краката ми почти отказаха да се движат — под плата се бяха просмукали петна от кафява кръв.

Сигурно съм се разтреперил. Д-р Лезандър каза:

— Няма нужда да го правиш, ако не…

— Трябва! — отвърнах.

Докторът нежно вдигна част от одеялото.

— Леко, леко… — каза, сякаш говореше на ранено дете.

„Нещото“ потрепери и чух скимтене, което буквално ми разкъса сърцето. Очите ми плувнаха в горещи сълзи. Спомнях си това скимтене от деня, в който татко донесе Ребъл вкъщи — кученце в картонен кашон, което се боеше от тъмното. Изминах четирите крачки до ръба на масата и погледнах към онова, което ми показваше д-р Лезандър.

Една от гумите на камиона бе променила формата на главата на Ребъл. Бялата козина и плътта от едната страна на черепа бяха разкъсани, оголвайки костта и зъбите в постоянна усмивка. Розовият език се люлееше в езерце от кръв. Едното око бе добило мъртвешки сив цвят. Другото бе влажно от ужас. Около ноздрите на кучето бълбукаха балончета с кръв, а дишането му бе съпроводено с болезнен стържещ звук. Предната му лапа бе смазана на кайма, а от изкривения неестествено крак стърчаха парченца кост.

Мисля, че простенах. Не съм сигурен. Оцелялото око ме откри и Ребъл започна да се бори да се изправи. Д-р Лезандър подхвана тялото му със силните си ръце и движенията му спряха.

Видях игла, забодена в хълбока на кучето ми и система с бистра течност, вливаща се в тялото му. Ребъл простена и аз инстинктивно посегнах с ръка към съсипаната му муцуна.

— Внимателно! — предупреди ме д-р Лезандър.

Не си и помислях, че животно в агония може да посегне към всичко, което мърда, дори към ръката на момчето, което го обича. Кървавият език на Ребъл излезе навън и вяло близна пръстите ми, а аз стоях и се взирах вцепенено в червената следа, с която ме бе белязал.

— Той страда ужасно — каза д-р Лезандър. — Виждаш го, нали?

— Да, сър — отвърнах като в кошмар.

— Ребрата му са счупени, едно от тях е пробило дроба. Очаквах, че досега сърцето му ще се е предало. Вероятно така и ще стане съвсем скоро…

Д-р Лезандър отново зави Ребъл с одеялото. Аз можех само да се взирам в треперещото телце.

— Студено ли му е? — попитах. — Сигурно му е студено!

— Не, не му е студено — докторът го произнесе като „здудено“. Отново ме стисна за рамото и ме поведе към вратата. — Да вървим да поговорим с баща ти, става ли?

Татко все още чакаше, където го бяхме оставили.

— Добре ли си, партньоре? — попита и аз потвърдих, макар че ми беше много, много зле. Миризмата на кръв витаеше в ноздрите ми, гъста като грях.

— Ребъл е силно куче — каза д-р Лезандър. — Оживял е след травма, която би убила повечето други кучета на място… — той взе от бюрото си една папка и извади от нея лист хартия. Оказа се предварително напечатан лист, на най-горния ред на който пишеше „Случай #3432“. — Не знам колко дълго още ще живее Ребъл, но мисля, че към момента това е без значение.

— Искате да кажете, че няма шанс? — попита татко.

— Не, няма — отвърна докторът. Погледна косо към мен. — Съжалявам!

— Той е моето куче! — казах и се облях в пресни сълзи. Носът ми бе като запушен с цимент. — Може да се оправи!

Дори когато го казвах, знаех, че и цялото въображение на света не би стигнало за това.

— Том, ако бъдеш така любезен да подпишеш тук, ще мога да инжектирам на Ребъл упойка, която… ъъъ… — докторът отново ме стрелна с поглед.

— … ще му дари покой — уточни татко.

— Именно. Точно така. Само подпиши ето тук. А, да, ще ти трябва химикалка. Ето! — докторът отвори едно чекмедже, порови в него и извади отвътре писалка.

Татко я взе. Знаех за какво става дума. Не исках да ме заблуждават и лъжат, все едно съм на шест годинки. Знаех, че става въпрос да бият на Ребъл инжекция, с която да го убият. Може и да беше редно да се постъпи така, може да беше хуманно, но ставаше дума за моето куче. Аз го хранех, когато беше гладен и го къпех, когато се изцапаше, и познавах миризмата му и усещането от езика му върху лицето ми. Познавах го. Никога нямаше да има второ куче като Ребъл. В гърлото ми заседна огромен възел. Татко се бе навел над листа, почти докосвайки го с химикалката. Потърсих нещо, в което да прикова поглед и намерих черно-бяла снимка със сребърна рамка на бюрото на доктора. На снимката бе изобразена светлокоса, млада и усмихната жена, зад която имаше вятърна мелница. Отне ми няколко секунди да разпозная младото лице с форма на ябълка — това бе Вероника Лезандър.

— Задръж за момент — татко вдигна химикалката. — Ребъл ти принадлежи, Кори. Ти какво имаш да кажеш по въпроса?

Запазих мълчание. Досега не ми бяха предлагали подобно решение. Беше тежко.

— Обичам животните повече от всеки друг — каза д-р Лезандър, — знам какво означава кучето за едно момче. Това, което предлагам да направим, Кори, не е нещо лошо. Съвсем естествено е. Ребъл изпитва ужасни болки и няма да се оправи. Всеки се ражда и умира. Такъв е животът. Нали?

— Той може да не умре — промърморих.

— Да речем, че остане жив още час. Или два, или три. Да речем, че преживее нощта. Да речем, че успее да изкара дори следващите двайсет и четири часа. Не може да ходи. Едва-едва диша. Сърцето му бие до спукване и той е в дълбок шок… — д-р Лезандър се намръщи, гледайки празното ми изражение. — Бъди добър приятел на Ребъл, Кори. Не го оставяй да страда така зверски!

— Мисля, че трябва да се подпишеш, Кори — каза и татко. — Не смяташ ли, че е редно?

— Може ли… да поседя с него за минутка? Самичък?

— Да, разбира се. Аз не бих до докосвал обаче. Може да посегне. Ясно?

— Да, сър…

Като сомнамбул се върнах на сцената на моя кошмар. Ребъл все още трепереше на масата от неръждаема стомана. Скимтеше и стенеше в търсене на господаря си, който да спре болката му.

Разплаках се. Беше силен плач и не можех да го сдържа. Паднах на колене на студения твърд под, сведох глава и сплетох пръсти за молитва.

Молех се, стиснал здраво очи. Сълзите прогаряха горещи следи по лицето ми. Не си спомням какво точно съм казал в тази молитва, но знаех за какво точно се моля. Молех се за ръката, която да се спусне от небесата или от рая, или от Обетованата земя и да затвори портите пред Смърт. Да ги задържи здраво затворени пред напора на смъртта, дори ако Смърт се бунтува и крещи, и драпа да се докопа до кучето ми. Ръка, божествена ръка, която да отпрати това чудовище и да излекува Ребъл, да прогони СМЪРТ като торба стари избелели кости и като просяк под дъжда. Да, СМЪРТТА беше гладна и можех да я чуя да облизва устни в онази стая, но могъщата ръка можеше да запечата тази уста, да й избие зъбите и да сведе СМЪРТТА до малка лигавеща се твар с голи венци.

Ето за това се молех. Молех се с цялото си сърце и цялата си душа, и целия си ум. Молех се през всяка пора на плътта си, молех се така, сякаш всеки косъм по главата ми беше радиоантена и силата на сигнала ми се стичаше през тях, мега-мега-милиард вата, виещи през пространството и вечността към далечното ухо на всезнаещия, всемогъщ Някой. Който и да е.

Просто ми отговори!

Моля те!

Не знам колко време съм стоял на пода — преклонен, хълцащ и молещ се. Може да бяха десет минути, може и повече. Знаех, че когато се изправя, ще трябва да изляза навън, където татко и д-р Лезандър ме чакат и да им кажа „да“ или…

Чух пъшкане, последвано от ужасен звук от всмукване на въздух в съсипани, задръстени с кръв дробове.

Погледнах нагоре. Видях Ребъл да се напъва да се изправи на масата. Космите на врата ми настръхнаха, целия ме полазиха ледени тръпки. Кучето ми успя да се изправи на два крака, главата му лудо се мяташе. Изстена — дълго, ужасно стенание, което ме прониза като кинжал. Обърна се, сякаш за да захапе опашката си, а лампата се отразяваше в единственото му око и в мъртвешката усмивка на зъбите му.

— Помощ! — извиках. — Татко! Доктор Лезандър! Бързо!

Гърбът на Ребъл се изви с такава ярост, че бях убеден, че измъченият му гръбнак ще се счупи. Чух дрънчене като семенца в суха кратуна. После Ребъл се сгърчи и падна по хълбок на масата, и повече не помръдна.

Д-р Лезандър се втурна в стаята, а баща ми го следваше по петите.

— Назад! — каза ми докторът и положи длан на гърдите на Ребъл. След това извади стетоскоп и се вслуша. Вдигна клепача на здравото око — то също се бе забелило назад.

— Дръж се, партньоре! — Каза татко, положил две ръце на раменете ми. — Просто се дръж!

Д-р Лезандър каза с въздишка:

— Е… явно няма да ни трябва писменото съгласие.

— Не! — изплаках. — Не! Татко, не!

— Да си вървим у дома, Кори!

— Молих се, татко! Молих се той да не умре! И той няма да умре! Не би могъл!

— Кори? — гласът на д-р Лезандър беше тих и твърд, така че през горещата мъгла на сълзите вдигнах поглед към него. — Ребъл е…

Чу се кихавица.

Всички подскочихме при този звук, силен като изстрел в стаята с плочките. Последва го въздишка и всмукване на въздух.

Ребъл седна със стичащи се по ноздрите му кръв и пяна. Здравото му око се въртеше в орбитата и той тръсна смазаната си глава насам-натам, сякаш се отърсваше от дълъг, тежък сън.

Татко каза:

— Мислех, че е…

— Беше мъртъв! — на лицето на д-р Лезандър беше изписано крайно изумление, а около очите му се бяха очертали бели кръгове. — Mein… Боже мили! Това куче беше мъртво!

— Жив е — казах, подсмръкнах и се ухилих. — Видяхте ли? Казах ви!

— Невъзможно! — д-р Лезандър почти го изкрещя. — Сърцето му не биеше! Сърцето му беше спряло да бие и той беше мъртъв!

Ребъл се опита да се изправи, но не му стигаше сила. Оригна се. Отидох до него и докоснах топлата крива на врата му. Той започна да хълца, после положи глава на масата и се захвана да ближе студената стомана.

— Той няма да умре — казах убедено. Сълзите ми бяха пресъхнали. — С молитва прогоних Смърт от него!

— Не мога да… няма да… — промърмори д-р Лезандър, но това бе всичко, което можеше да каже.

Случай #3432 остана неподписан.

Ребъл спа и се събуди, спа и се събуди. Докторът постоянно проверяваше сърцебиенето и температурата му, и записваше всичко в една тетрадка. Г-жа Лезандър слезе долу да ни попита с татко дали бихме искали чай или ябълков пай, така че се качихме горе заедно с нея. Бях напълно сигурен, че Ребъл няма да умре, докато ме няма. Г-жа Лезандър наля на татко чай, а аз получих с пая си чаша „Танг“. Докато баща ми се обади на мама да й каже, че по всичко изглежда, че Ребъл ще се оправи и че ще се приберем след някое време, аз се разходих из отделението, което се намираше до кухнята. В тази стая от куки на тавана висяха четири клетки за птици, а един хамстер бясно търчеше в колелото в собствената си клетка. Две от птичите клетки бяха празни, но в другите две имаше канарче и папагал. Канарчето започна да пее с топъл и мек глас и г-жа Лезандър влезе с торбичка със семена.

— Би ли искал да нахраниш пациентите ни? — попита ме тя.

Отвърнах, че искам.

— Те не се чувстваха много добре, но скоро ще се оправят! — уточни жената на доктора.

— На кого са?

— Папагалът е на г-н Гроувър Дийн. Канарчето — не е ли прекрасна госпожица? — принадлежи на г-жа Джудит Харпър.

— Г-жа Харпър ли? Учителката?

— Да, точно така! — г-жа Лезандър се наведе напред и премлясна срещу канарчето. Звукът бе странен, особено предвид, че излизаше от тази конска уста. Птичето деликатно клъвна от семената, които бях сипал в хранилката му.

— Казва се Тинкърбел. Здравей, Тинкърбел, ангелче мое! Ковашкия мях имаше канарче на име Тинкърбел, казах си аз. Не можех да си го представя.

— Птиците са ми любими — обясни г-жа Лезандър. — Толкова доверчиви, тъй изпълнени с господ и доброта. Погледни ето там, това е птичарникът ми.

Тя ми показа комплект от дванайсет ръчно изрисувани керамични птици, които почиваха върху капака на едно пиано.

— Дойдоха заедно с нас по целия път от Холандия — каза тя.

— Имам ги, откакто съм била малко момиченце!

— Хубави са.

— О, много повече от хубави! Когато ги погледна, заливат ме такива приятни спомени: Амстердам, каналите, лалетата, които с хиляди цъфтят през пролетта… — тя вдигна една керамична червеношийка и погали червеното й жабо с показалец.

— Бяха се счупили в куфара ми, когато се наложи набързо да си съберем багажа и да заминем. Всичките бяха на парчета. Но аз ги сглобих отново, една по една. Пукнатините почти не се забелязват… — тя ми показа, но наистина бе свършила много добра работа по възстановяването на фигурките. Добави. — Липсва ми Холандия. Много!

— Никога ли няма да се върнете?

— Може би, някой ден… С Франц понякога го обсъждаме. Дори сме си взели туристически брошури. Но… онова, което се случи с нас… нацистите и цялата тази ужасна… — тя се намръщи и върна червеношийката на мястото й между скореца и присмехулника. — Е, някои счупени неща не се оправят толкова лесно — заключи.

Чух кучешки лай. Беше гласът на Ребъл, дрезгав, но силен. Звукът се носеше през отдушника от мазето. След това чух д-р Лезандър да казва:

— Том? Кори? Ще слезете ли и двамата долу, моля?

Когато се спуснахме, открихме, че лекарят отново мери температурата на Ребъл, от задния край. Кучето ми все още беше вяло и сънено, но не показваше признаци на умиране. Д-р Лезандър бе намазал с бяло лекарство ранената му муцуна и го беше свързал с вече две игли и две бутилки капеща бистра течност.

— Исках да видите температурата на това животно — каза докторът. — Мерих я четири пъти през последния час… — той вдигна тетрадката си и прочете записките си за термометъра: — Това е нечувано! Абсолютно нечувано!

— Какво има? — попита татко.

— Телесната температура на Ребъл спадаше. Сега изглежда се е стабилизирала, но още преди половин час си мислех, че ще умре — д-р Лезандър показа на татко записките си. — Виж сам.

— Мили Боже! — гласът на татко прозвуча изумено. — Толкова ли е ниска?

— Да. Том, никое животно не може да живее с телесна температура от шейсет и шест градуса. Просто е… абсолютно невъзможно!

Докоснах Ребъл. Кучето ми вече не беше топло. Бялата му козина бе твърда и жилава. Обърна глава и единственото му око ме откри. Опашката му започна да се върти, макар и с очевидно усилие. А след това езикът му се изплъзна между зъбите през онази ужасна, съставена от разкъсана плът усмивка и близна дланта ми. Беше студен като надгробна плоча.

Но кучето бе живо.

Ребъл остана в дома на д-р Лезандър. В течение на следващите дни докторът заши разкъсаната му муцуна, тъпчеше го с антибиотици и планираше да ампутира счупения му крак, но след това той започна да съхне. Бялата козина опада, оголвайки мъртва сива плът. Заинтригуван от това ново развитие, д-р Лезандър отложи ампутацията и вместо това бинтова съхнещия крак, за да следи развитието му. На четвъртия ден под грижите на лекаря Ребъл получи кашличен пристъп и повърна купчина мъртва плът с размер на мъжки юмрук. Д-р Лезандър сложи парчето месо в бутилка със спирт и го показа на двама ни с татко. Беше разкъсаният дроб на кучето.

Но то беше живо.

Започнах всеки ден след училище да карам Рокет до дома на д-р Лезандър, за да навестя кучето си. Всеки следобед докторът отново имаше озадачено изражение и нещо ново, което да ми покаже — парченца повърнати кости, които можеха да са само счупени ребра, зъби, които бяха изпадали, сляпото око, което се бе търкулнало от орбитата си като бяло камъче. За известно време Ребъл гризваше предложеното му месо и пийваше по няколко близвания вода, а вестниците на дъното на клетката му бяха оцапани и залети с кръв. След това спря да яде и да пие, и не искаше да докосне храна или вода, все едно колко го подканвах. Свиваше се в ъгъла и се взираше с единственото си око в нещо зад рамото ми, но не можех да открия какво привлича вниманието му. Изкарваше в това състояние по час и повече, сякаш беше заспал с отворено око, или бе изгубен в мечти. Не можех да го накарам да реагира, дори когато щраках с пръсти пред муцуната му. После той внезапно излизаше от вцепенението, близваше ръката ми с ледения си като надгробна плоча език и заскимтяваше. Понякога си поспиваше, треперейки, или пък отново потъваше в омаята си.

Но беше жив.

— Чуй му сърцето, Кори! — предложи ми един следобед д-р Лезандър.

Така и сторих, с помощта на стетоскопа, и чух бавно, мъчително туп. Дишането на Ребъл звучеше като скърцането на врата в стара, изоставена къща. Той не беше нито топъл, нито студен — просто беше жив. След това д-р Лезандър взе една мишка-играчка, нави пружинната й и я пусна да се върти и да танцува право пред кучето, а аз продължавах да слушам сърцето му през стетоскопа. Ребъл размаха полека опашка. Звукът на сърцебиенето му не се промени нито на йота от бавното си, бавно тупкане. Държеше се като двигател, настроен да работи на определена скорост денем и нощем, без увеличаване или намаляване на силата, все едно каква дейност се изисква от него. Беше звукът на машина, биеща в мрака без цел или разбиране. Обичах Ребъл, но ненавиждах кухия звук на това сърцебиене.

Ние с д-р Лезандър седяхме на верандата му през един топъл октомврийски следобед. Пиех чаша „Танг“ и ядях парче от ябълковия пай на г-жа Лезандър. Докторът носеше тъмносин плюшен пуловер със златни копчета; сутрините бяха започнали да стават хладни. Седеше в люлеещо се кресло с лице към златните хълмове и каза:

— Нищо не разбирам. Никога в живота си не съм виждал такова нещо. Никога. Трябва да го запиша и да си водя дневник, но не мисля, че някой ще ми повярва… — той скръсти ръце, а по лицето му пробяга тъничък слънчев лъч. — Ребъл е мъртъв, Кори!

Просто се взирах в него с оранжев мустак на горната си устна.

— Мъртъв — повтори той. — Не очаквам от теб да го разбереш, щом и аз не го разбирам. Ребъл не се храни. Не пие вода. Не изхожда нищо. Тялото му не е достатъчно топло да поддържа работата на органите му. Сърцето му е… барабан, който отново и отново изпълнява един и същ удар без отклонения и вариации. Кръвта му — когато успявам да изцедя поне капка — е пълна с отрови. Той се стапя бавно и упорито, но въпреки това живее. Можеш ли да ми го обясниш, Кори?

Да, помислих си. С молитва прогоних Смъртта от него.

Но не казах нищо на глас.

— Е, добре. Загадки, загадки… — промърмори докторът. — Ние идваме от мрака и в мрака ще се завърнем… — говореше почти на себе си, докато се люлееше назад-напред в креслото си с преплетени пръсти. — Важи за хората, а сигурно и за животните.

Не ми харесваше тази посока на размислите и разговора. Не ми харесваше да мисля за факта, че Ребъл окльощавява и космите му падат, нито пък че не се храни и не пие нищо, но е все тъй жив. Не ми харесваше празният звук на сърцебиенето му, като часовник, тиктакащ в къща, която вече е необитаема. За да се отърва от тези мисли, казах:

— Татко ми каза, че сте убил нацист!

— Какво? — д-р Лезандър ме погледна, стреснат.

— Убил сте нацист! — повторих. — В Холандия. Татко каза, че сте бил достатъчно близо да му видите лицето!

Ветеринарят не отговори веднага. Спомних си, че татко ме помоли да не го разпитвам точно по тази тема, понеже повечето мъже, които са ходили на война, не обичат да говорят за убийства. Но аз бях израсъл с подвизите на сержант Рок, сержант Саундърс[2] и Галантния отряд[3], и представата ми за героичната война бе създадена от телевизионните шоута, адаптирани по комикси.

— Да — каза докторът. — Бях ей толкоз близо до него.

— Леле! — възкликнах. — Сигурно сте се уплашили! Искам да кажа… аз щях да съм!

— О, разбира се, че бях уплашен! Много уплашен. Той нахлу в къщата ни. Имаше пушка. Аз имах пистолет. Той беше младеж. Всъщност — тийнейджър. Едно от онези руси, синеоки момчета, които обичат парадите. Застрелях го. Той падна… — д-р Лезандър продължаваше да се люлее в креслото си. — Дотогава не бях стрелял с оръжие. Но нацистите бяха на улиците и те нахлуваха в домовете ни, какво можех да направя аз?

— Бяхте ли герой? — попитах.

Той се усмихна тънко и в усмивката му имаше болка.

— Не, не бях герой. Просто оцелях!

Проследих как дланите му се стягат и се отпускат върху подлакътниците. Пръстите на доктора бяха къси и затъпени, като здрави инструменти.

— Всички бяхме ужасени от нацистите, нали разбираш. Блицкриг. Кафявите ризи. Вафен ЕсЕс. Луфтвафе… Тези думи ни изпълваха с чист ужас. Но няколко години след като приключи войната срещнах германец. Бивш нацист. Едно от някогашните чудовища… — д-р Лезандър вдигна брадичка и се загледа в ято птици, които пресичаха хоризонта, запътени на юг. — Оказа се просто човек в крайна сметка. С лоши зъби, смрад на пот и с пърхот. Не супермен, а обикновен човек. Казах му, че съм бил в Холандия през 1940-та, когато нацистите ни превзеха. Той отвърна, че не е ходил там, но ме помоли… за прошка.

— А вие простихте ли му?

— Да. Макар че имах много приятели, смазани от онзи ботуш, простих на един от хората, които го бяха носили. Понеже той беше войник, беше изпълнявал заповеди. Това е стоманата в характера на германците, Кори. Те изпълняват заповеди, дори ако това означава да влязат в огъня. О, можех да ударя шамар на онзи човек. Можех да се изплюя в лицето му и да го прокълна. Можех да намеря някакъв начин да го преследвам до деня, в който ще умре, но аз не съм животно. Миналото си е минало, а спящите кучета е най-добре да бъдат оставени на мира. Нали?

— Да, сър.

— И като стана дума за спящи кучета, трябва да идем да погледнем Ребъл! — той се изправи, коленете му изскърцаха и аз го последвах вътре в къщата.

Дойде денят, когато д-р Лезандър каза, че е сторил всичко по силите си и няма смисъл повече да държи Ребъл в дома си. Върна ни го и ние го закарахме у дома в пикапа.

Обичах кучето си, макар че сивата плът се показваше под оредяващата му бяла козина, черепът му бе белязан и изкривен, а съхнещият му сив крак бе тънък като омотана с кожа клечка. Мама не можеше да го понася. Татко повдигна темата да приспим Ребъл, но аз не исках и да чуя за това. Ребъл беше мое куче и беше жив.

Той никога не ядеше. Никога не изпи и капка. Стоеше си в дворчето, понеже едва успяваше да ходи на изсъхналия си крак. Можех да преброя ребрата му и през хартиената му кожа да видя счупените им краища. Когато следобед се прибирах вкъщи след училище, той ме поглеждаше и помахваше няколко пъти с опашка. Аз го галех — макар че, за да съм честен тук, ще призная, че от допира до кожата му целия настръхвах — и след това той се втренчваше в пространството и все едно оставах сам-самичък, докато не се върнеше, колкото и време да отнемаше това. Приятелите ми казваха, че Ребъл е болен, че трябва да го заведа да го приспят. Питах ги дали биха искали да приспят тях, когато се разболеят, и това ги накара да млъкнат.

Връхлетя ни сезонът на призраците.

Не става дума само за това, че скоро щеше да настъпи Хелоуин с картонените кутии с глупави костюми и пластмасови маски, които се появяваха на рафтовете в „Улуърт“ заедно с блестящи магически пръчки, гумени тиквени глави, шапки на вещици и паяци, увиснали на черни паяжини. Същността беше в усещането в хладния въздух при здрач; беше в полъха над хълмовете. Призраците се стягаха, събираха сили да се скитат из полята през октомври и да говорят на онези, които искат да ги чуят. Поради моя интерес към чудовищата приятелите ми и дори родителите ми заключаваха, че Хелоуин е най-любимият ми момент от годината. Прави бяха, но бъркаха причината. Смятаха, че се радвам на скелета в килера, на шумовете в нощта, на увитото в чаршаф привидение в къщата на призрачния хълм. Не беше така. Онова, което усещах през късния октомври, когато приближаваше Хелоуин, не беше магазинският вариант таласъм за четвъртък, а титанични и загадъчни сили в действие. Тези сили не можеха да бъдат наречени по име; нито безглавия конник, нито виещия върколак или ухиления вампир. Тези сили бяха стари като света и тъй чисти в тяхното добро или зло, както са самите елементи. Вместо да виждам караконджули под леглото си, виждах армиите на нощта да точат мечове и брадви за сблъсък във вихрещите се мъгли. Виждах във въображението си стълпотворението на Плешивата планина[4] в цялото великолепие на трескавия хаос и при кукуригането на петел, което оповестява настъпването на зората, всичките хиляди въоръжени демони извръщаха на изток ужасните си лица, обзети от тъга и погнуса, и се прибираха в полевите си лагери, стъпвайки в ритъм с „Хора на наковалнята“[5]. Виждах също и любовникът с разбитото сърце, прикован встрани за една сянка, изгубеното и хлипащо прозрачно дете и жената в бяло, която иска само доброта от минувачите.

Именно в една такава студена, спокойна нощ в навечерието на същинския Хелоуин излязох да навестя Ребъл в дворчето му и открих, че при него вече има някого.

Ребъл седеше на задни лапи, наклонил на една страна белязаната си глава. Взираше се в силуета, застанал от другата страна на телената ограда. Силуетът — беше момче, ясно си личеше — изглежда говореше на кучето ми. Можех да чуя приглушения напев на гласа му. Веднага щом задната врата се затвори зад гърба ми, малкото момче подскочи стреснато и избяга в гората като попарена котка.

— Хей! — извиках. — Чакай!

Той не спря. Притича над падналите листа, без да издава и звук. Гората го погълна.

Вятърът духаше, а дърветата шепнеха. Ребъл обикаляше в кръг в дворчето си, влачейки изсъхналия си крак. Близна ръката ми с ледения си език, носът му бе студен като буца лед. Поседях известно време с него. Той се опита да ме близне по бузата, но извърнах лице, понеже дъхът му миришеше на умряло животно. След това Ребъл отново изпадна в едно от втренчените си състояния, с обърната към гората муцуна. Опашката му махна няколко пъти и той изскимтя.

Оставих го загледан в нищото и влязох вътре, понеже ми стана студено.

По някое време през нощта се събудих в агония, понеже бях отказал на Ребъл да ме близне по бузата. Беше едно от онези притеснения, които нарастват и нарастват, докато накрая не можеш да понасяш да ги носиш в себе си. Бях отхвърлил кучето си, ясно и просто. Бях измолил Смъртта да се оттегли от него и егоизмът ми го бе накарал да съществува в това състояние, заклещен между световете. И го бях отблъснал, когато той искаше просто да ме близне по бузата. Станах в тъмното, облякох си пуловер и отидох до задната врата. Тъкмо се канех да включа крушката на задната веранда, когато чух Ребъл да излайва еднократно и дланта ми спря на косъм от ключа.

Опознаваш кучето си, когато го имаш с години. Знаеш значението на приквикването му, на сумтенето и на лая. Всяко трепване на ушите е въпрос или изказване, всяко махване на опашката е възклицание. Познавах това джафкане — говореше за възбудена радост — и не го бях чувал отпреди Ребъл да умре и да се върне към живота.

Бавно и внимателно побутнах задната врата и я открехнах. Стоях в тъмното и слушах през комарника. Чух вятъра. Чух последните летни щурци, кораво племе. Чух Ребъл отново да джафка радостно.

Чух гласа на малко момче да казва:

— Искаш ли да бъдеш мое куче?

Сърцето ми се сви. Който и да беше той, стараеше се да пази тишина.

— Аз със сигурност искам да си мое куче — каза. — Ти си толкова хубав!

От мястото, където стоях, не виждах нито питомеца си, нито момчето. Чух дрънченето на оградата и знаех, че Ребъл е подскочил и е опрял лапи в мрежата, точно както обичаше да прави, когато излизах да постоя с него.

Малкото момченце започна да шушука на Рейбъл. Не чувах ясно какво му казва.

Но знаех кое е то и защо е дошло.

Отворих вратата. Опитах се да бъда внимателен, но едната панта изскърца. Не беше по-шумна от някой от щурците. Докато излизах на верандата, видях малкото момче да търчи към гората и лунната светлина сияеше сребърна по къдравата му, пясъчноруса коса.

Той беше на осем годинки. И щеше да остане на осем завинаги.

— Карл! — извиках. — Карл Белууд!

Това беше момченцето, живяло на нашата улица, което идваше да си играе с Ребъл, понеже майка му не му позволяваше да си има собствено куче. Това беше момченцето, което изгоря в леглото си, когато от късо съединение възникна пожар и което сега спеше на Поултър Хил под камък, на който пишеше „Наш обичен син“.

— Карл, не си отивай! — извиках.

Той погледна през рамо. Мярнах бялата щриха на лицето му, а очите му бяха уплашени и сияеха под уловената лунна светлина. Не мисля, че той изобщо стигна до края на гората. Просто вече не беше там.

Ребъл започна да скимти и да обикаля в дворчето си, влачейки сухия си крак. Гледаше към гората и не можех да се престоря, че не виждам копнежа му. Застанах до вратичката на дворчето. Резето беше точно до ръката ми.

Той беше моето куче. Моето куче.

Светна лампата на задната веранда. Татко, с присвити от съня очи, поиска да знае:

— За какво са тия крясъци, Кори?

Трябваше да си измисля някаква история, че съм чул нещо да рови в кофите за боклук. Не можех да използвам Луцифер за извинение, понеже през втората седмица на октомври той беше пръснат на малки парченца с карабината на Гейбриъл „Джазман“ Джаксън, който бе хванал маймуната да скубе тиквената леха на съпругата му. Казах, че предполагам, че е било опосум.

На закуска въобще не ми се ядеше. Сандвичът с шунка в кутията ми за обяд „Клъч карго“ остана недокоснат. На вечеря само ръчках препечената си пържола. Мама опря длан в челото ми.

— Нямаш треска — каза, — но изглеждаш някак шугав… — произнасяше го „шуу-гав“, южняшкият синоним на „болен“. — Как се чувстваш?

— Добре съм — свих рамене. — Предполагам.

— Всичко наред ли е в училище? — полюбопитства татко.

— Да, сър.

— Братята Бранлин не са те притеснявали повече, нали?

— Не, сър.

— Но има нещо друго, нали? — попита мама.

Запазих мълчание. Те можеха да ме четат като петдесетфутова табела „ВИЖТЕ ГРАДА НА РОКА“.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Аз…

Вдигнах поглед към тях под ласкавата светлина на кухненската крушка. Зад прозорците земята тънеше в мрак. Вятърът подсмърчаше из върбите, а нощните облаци криеха луната.

— Съгреших — казах и, преди да успея да ги спра, в очите ми нахлуха сълзи.

Започнах да разказвам на родителите си колко съжалявам, че съм се молил Смъртта да се оттегли от Ребъл. Бях съгрешил, понеже другарят ми бе толкова зле наранен, че трябваше да му се позволи да умре. Искаше ми се да не се бях молил. Исках да мога да запомня кучето си каквото е било — с весел поглед и нащрек, преди да се превърне в труп, живеещ по чистата сила на егоизма ми. Копнеех за това, желаех го — но бях съгрешил и се срамувах от това.

Пръстите на татко въртяха чашата за кафе отново и отново. Това му помагаше да обмисля нещата, а в случая имаше много неща за обмисляне.

— Разбирам — каза той и никога не съм посрещал с такова облекчение тази дума. — Знаеш ли, на света няма грешки, които не могат да бъдат поправени. Нужно е само желание да ги отстраниш. Понякога е трудно обаче! Понякога боли, когато оправяш грешките си, но въпреки всичко трябва да бъде сторено… — той спря поглед върху мен. — Знаеш какво трябва да бъде направено, нали?

Кимнах:

— Да заведем Ребъл обратно при д-р Лезандър.

— И аз така мисля — каза татко.

Щяхме да го сторим на следващия ден. По-късно същата нощ, когато наближи времето ми за лягане, отнесох на Ребъл парче от пържолата си. Беше чудесна награда за истинско куче. Надявах се, че може да я изяде, но той само я помириса и после пак се втренчи в гората, сякаш очакваше някой да дойде за него.

Аз вече не му бях господар.

Седнах до него, а студеният вятър ни заобикаляше. Ребъл издаваше тихи скимтящи звуци дълбоко в гърлото си. Остави ме да го погаля, но се намираше някъде другаде. Спомних си го като пале, пълен с безгранична енергия, омагьосан от жълта топка със звънче в нея. Спомних си всички пъти, когато се бяхме надбягвали, и като истински южняшки джентълмен, той винаги ме оставяше да спечеля. Спомних си как сме летели над хълмовете през лятото. Дори и това да е било само във въображението ми, все пак беше по-истинско от истината. Поплаках си малко. Всъщност доста.

Изправих се и се обърнах към гората. Казах:

— Там ли си, Карл?

Той не отговори, разбира се. Винаги е бил срамежливо момченце.

— Подарявам ти Ребъл, Карл! — казах. — Става ли?

Не получих отговор. Но той беше там. Знаех, че е там.

— Ще дойдеш ли да го вземеш, Карл? Не искам да остава сам много дълго!

Просто тишина. Просто тишина, която се вслушва.

— Карл? — подвикнах. — Ти нямаш белези от изгарянето, нали? Дали и Ребъл ще… бъде какъвто си беше?

Обаждаше се само вятърът. Вятърът и нищо друго.

— Сега влизам вътре! — казах. — И няма да изляза повече!

Погледнах към Ребъл. Вниманието му бе насочено към гората, а опашката му лекичко се поклащаше. Тръгнах към къщата, затворих вратата и изключих лампата на задната веранда.

Много след полунощ се събудих от щастливото джафкане на кучето ми. Знаех какво ще видя, ако отида при задната врата. Но беше най-добре да ги оставя да се опознаят двамата, без да им се меся. Обърнах се на другата страна и оставих съня да ме вземе.

На следващия следобед, при д-р Лезандър, татко и докторът ме оставиха насаме, докато се сбогувам с Ребъл. Той ме близна със студения си език. Аз погалих обезформената му глава и го потупвах известно време, а след това моментът настъпи. Д-р Лезандър беше приготвил формуляра и татко вдигна химикалката в готовност да чуе последното ми решение.

— Татко? — казах. — Той е моето куче, нали?

Татко ме разбра.

— Да, разбира се — отвърна и ми подаде химикалката.

Оставихме при д-р Лезандър формуляра със заглавие „Случай #3432“, с моето име написано на пресечената линия.

Когато отново се прибрахме у дома, обиколих дворчето на Ребъл. Изглеждаше толкова мъничко. Когато излязох, оставих портичката отворена.

Бележки

[1] „Търсене на бъдещето“ („Search For Tomorrow“) — американска сапунена опера (1951–1986); с 35-те си години непрекъснато излъчване и досега е сапунката с най-дълъг живот на екрана.

[2] „Сержант Саундърс“ („Sgt. Saunders“) — 1960 г., телевизионен сериал за поделение, сражаващо се в Европа и Африка през Втората световна война.

[3] „Галантният отряд“ („The Gallant Men“) — американски телевизионен сериал (1963–1964) за поделение, което воюва в Италия през Втората световна война.

[4] Плешивата планина (Bald Mountain) е местообиталището на злия злодей в анимационния филм на Дисни „Фантазия“ (1940). Името на планината и сборището на демони произлизат от източнославянската легенда, че през есента духове и нечисти твари се събират на Лиса Гора.

[5] „Хорът на наковалнята“ — английското название на Coro di zingari, хор от 2-ро действие, 1-ва сцена на операта на Джузепе Верди „Трубадур“.