Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

9.
Лятото приключва

Август умираше. Също и лятото. Училищните дни, дните на поука и възпитание — това се простираше пред нас, на позлатения ръб на есента.

Ето какво се случи през последните дни на лятото: научих, че шериф Еймъри наистина е посетил господата Харгисън и Моултри. Техните съпруги казали на шерифа, че и двамата мъже са си били у дома през онази конкретна нощ, чак до сутринта, и че не били и прекрачвали през вратите на къщите си. Шерифът не можеше да направи нищо повече — в крайна сметка не бях видял лицата на двамата мъже, които получиха онова дървено сандъче от Пищака Блейлок.

Септемврийският брой на „Знаменити чудовища“ кацна в пощенската ми кутия. На плика, на който бе изписано името ми, имаше размазан голям зелен сопол.

Една сутрин мама вдигна телефона и ми каза:

— Кори! За теб е!

Взех слушалката. На телефона се оказа г-жа Евелин Пратмор, която ме информира, че в конкурса за писане на Съвета по Изкуствата в Зефир съм спечелил трето място в раздела за разкази. Щяха да ми връчат плакет с гравирано моето име, както ми съобщи тя. Дали съм щял да имам готовност да прочета разказа си по време на приема в библиотеката през втората събота на септември?

Бях поразен. Приех със заекване. Веднага след като затворих телефона ме връхлетя прилив от радост, който насмалко да ме извади от моите хъш-пъписки и след това — от смазващ ужас, от който бих пропаднал в пода. Да си чета разказа? На глас? Пред пълна с народ зала — все хора, които не познавах?

Мама ме успокои. Това беше част от работните й задължения и беше добра в работата си. Каза ми, че имам предостатъчно време да се упражнявам и добави, че съм я накарал толкова да се гордее, че едва се побирала в кожата си. Обади се на татко в мандрата, а той ми заяви, че ще ми донесе оттам две студени бутилки шоколадово мляко. Когато се обадих на Джони, Дейви Рей и Бен да им кажа новината, те я сметнаха за страхотна и ме поздравиха, но и тримата бързо подкладоха огъня на ужаса ми от публичното четене, като реагираха подобаващо на факта, че ще трябва да чета разказа си на глас. Ами какво ще стане, ако ципът ти се развали и не можеш да го затвориш? — попита Дейви Рей. Ами ако започнеш да трепериш толкова силно, че не можеш да държиш листа? — поинтересува се Бен. Ами ако си отвориш устата и гласът ти изчезне и не можеш да произнесеш и една дума? — полюбопитства Джони.

Приятели! Те наистина знаят как да те съборят от пиедестала, нали?

Три дни преди училището да започне, в един ясен следобед с небе, пълно с пухкави облачета и с полъхващ хладен бриз, ние подкарахме колелетата си до игрището за бейзбол, вързали ръкавиците си за дръжките. Заехме позициите си около ромба, който беше надупчен от шпайкове и скоро щеше да буреняса. На дъската с резултатите се виждаше доказателството, че отборът ни от Малката лига не е сам в нещастието си — мъжкият отбор, „Куейлс“, бе понесъл загуба с пет на нула от отбора на военновъздушната база, „Хай Флайърс“[1]. Газехме в езера от сенки до глезените и си прехвърляхме топката напред-назад, докато си говорехме с известна тъга за отминаващото лято. Но дълбоко в сърцата си бяхме възбудени от мисълта за началото на училището. Идва миг, когато свободата става… ами, твърде свободна. Бяхме готови да ни вкарат в ред, тъй че да можем да летим отново следващото лято.

Хвърляхме си бързи топки, криви, летящи и прахобърсачки. Бен имаше най-добрия червячен удар, който някога сте виждали, а Джони можеше да накара топката да подвие опашка миг преди да се удари в ръкавицата. Твърде кофти, че всеки един от нас беше крал на страйкаутите[2]. Е, винаги ще има нов сезон.

Бяхме на игрището може би от около четирийсет минути, тъкмо бяхме загрели, когато Дейви Рей каза:

— Я, вижте кой идва!

Обърнахме се всички. През бурените към нас крачеше Немо Кърлис, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на джинсите си. Все още беше кльощав и с кожа с цвета на кисело мляко. Не се съмнявах, че за този тен отговаряше майка му.

— Здрасти! — казах на Немо.

— Хей, Немо! — подвикна Дейви Рей. — Ела да ни хвърлиш някоя топка!

— О, супер! — възкликна Джони, припомняйки си натъртената си ръка. — Ами… защо този път не похвърляш на Бен вместо на мен?

Немо поклати глава, свел очи към земята. Продължи да крачи през полето, подмина Джони и Бен и ме приближи. Стоях на хоума. Когато Немо спря и вдигна глава, видях, че е плакал. Очите му зад дебелите очила бяха червени и подпухнали, а пътечките на сълзите блестяха по бузите му.

— Какво е станало? — попитах. — Някой да не те е набил?

— Не — отвърна той. — Аз… аз…

Дейви Рей дойде при нас, стиснал бейзболната топка.

— Какво има? Немо, плакал ли си?

— Аз… — той изхлипа задавено. Опитваше се да се вземе в ръце, но чувствата го заливаха. Простена. — Трябва да тръгвам!

— Да тръгваш ли? — намръщих се. — Накъде, Немо?

— Прошто… нанякъде… — той махна с кльощавата си ръка. — Прошто шръгвам.

Бен и Джони стигнаха до хоума. Събрахме се в кръг около Немо, който той хлипаше и бършеше протеклия си нос. Бен не можа да понесе гледката, отстъпи на няколко крачки и се захвана да подритва едно камъче.

— Аз… ходих до ваш, да ти каша, а майка ши ми каша, че ши тук — обясни Немо. — Ишках да шнаеш.

— Е, и къде отиваш? На гости на някого ли ще ходиш? — попитах аз.

— Не — по бузите му потекоха пресни сълзи. Гледката беше направо ужасна. — Трябва да ше премештя, Кори!

Местиш се? Къде?

— Не шнам. Някъде далеше ош шука.

— Леле — възкликна Джони. — Та ти не си изкарал в Зефир дори цялото лято!

— Надявахме се, че ще можеш да играеш в отбора ни догодина! — каза му Дейви.

— Да — подкрепих го. — И се надявахме да тръгнеш на училище с нас.

— Не — Немо продължаваше да клати глава с изпълнени с мъка очи. — Не. Не. Не мога. Мештим се. Мештим ше утре.

Утре? Защо така бързо?

— Мама каша. Мештим се. Така че татко да моше да продава риши.

Ризите. А, да. Ризи. Никой в Зефир не носеше ризи по поръчка. Съмнявах се, че такива носи дори един човек из градовете, в които г-н Кърлис настаняваше сина си, жена си и книгата с мостри. Съмнявах се и че има шанс местните да си сменят стила на обличане.

— Не мога… — Немо се взираше в мен, а от болката в очите му ме заболя сърцето. — Не мога… да ши намеря приятели — додаде дой. — Понеше… вше ше мештим.

— Съжалявам, Немо! — казах. — Наистина. Ще ми се да не се налагаше да се местиш!

Внезапен импулс ме накара да извадя бейзболната топка от ръкавицата си и да му я подам.

— Ето, вземи. Запази я, за да можеш да си спомняш за приятелите си в Зефир. Става ли?

Немо се поколеба. След това посегна и обви кокалестите пръсти на чудната си подаваща ръка около топката и я прие. Тук Джони показа истинска класа — топката беше негова, но той не каза нито дума.

Немо прехвърляше бейзболната топка от ръка в ръка и видях червения й шев отразен в стъклата на очилата му. Той се взираше в топката като в дълбините на магьосническа кристална топка.

— Ишкам да оштана тук — каза меко. Носът му течеше и той подсмръкна. — Ишкам да оштана тук и да ходя на ушилижте и да имам прияшели… — погледна към мен. — Прожто ишкам да шъм като вшички други! Ушашно ишкам да оштана тук!

— Може да се върнеш някой път? — предположи Джони, но това си беше бедняшко подаяние. — Може би ще…

— Не — прекъсна го Немо. — Никога няма да се върна. Никога. Дори жа един ден! — той извърна глава и погледна към къщата, която семейството му скоро щеше да напусне. По бузата му пропълзя сълза, която увисна трепереща на брадичката му. — Мама кажва, че татко трябва да продафа риши, жа да имаме пари. Нощем понякога му крещи и го нарича мържеливеж, и кашва, че не е трябвало да се омъшва ша него… А той вика: „Ще бъде шледващият град. В шледващия град ще ни ижлеже къшмета!“

Немо отново се извърна към мен. В тази секунда се беше променил. Все още плачеше, но в очите му имаше гняв — толкова силен, че се видях принуден да отстъпя назад, за да избягам от горещия му полъх.

— И никога не е шледващият град! — възкликна той. — Ще ше мештим и мештим и мештим, и майка ми винаги ще вика и татко винаги ще кажва, че ще е шледващият град. Но това е само лъжа!

Немо млъкна, но гневът му говореше. Пръстите му се стегнаха около топката, кокалчетата му побеляваха, а погледът му бе втренчен в нищото.

— Ще ни липсваш, Немо! — казах.

— Аха — съгласи се Джони. — Пич си.

— Ще стъпиш на хълма на питчъра някой ден, Немо — каза му Дейви Рей. — Когато се качиш горе, всичките ги прати в страйк! Ясно?

— Яшно — отвърна Немо, но не звучеше особено убедено. — Ще ми се да не ше налагаше… — не си довърши изречението. Нямаше и смисъл в протеста му, понеже беше малко момче и му се налагаше да се премести.

Немо тръгна към дома през игрището, стиснал здраво бейзболната топка в шепата си.

— Довиждане! — извиках след него.

Той не се обърна.

Опитвах се да си представя какъв ли е животът му: забранено му е да играе играта, за която е природно надарен, стои затворен в поредица къщи в парад от градове, остава на едно място само толкова, колкото да му се подиграват и да го бият, но не достатъчно дълго, че момчетата да го опознаят и да открият какво се крие зад бледата му кожа, фъфленето и дебелите очила. Никога не бих понесъл такива страдания.

Немо изкрещя.

Дойде му отвътре с такава сила, че викът ни накара да подскочим. Крясъкът се промени и прерасна във вой, който се усилваше и усилваше, болезнен в копнежа си. След това Немо се обърна, първо главата и раменете му и след това хълбоците — и видях, че очите му са огромни и ококорени, а зъбите му са стиснати. Замахващата му ръка се стрелна през въздуха като на ускорен кадър, гръбнакът му изпука като камшик и той метна бейзболната топка почти право нагоре в небето.

Видях я да се издига. Видях я да се носи нагоре. Видях я да се превръща в точица. След това слънцето я грабна.

Немо беше паднал на колене, крясъкът и хвърлянето бяха изцедили всички сили от него. Примигна, очилата стояха накриво върху лицето му.

— Хвани я! — каза Дейви Рей, присвил очи към небето. — Ето я, пада!

— Къде? — попита Джони, вдигайки ръкавицата си.

— Къде е? — попитах и аз, отстъпвайки от групичката в опит да открия топката в яркото сияние.

Бен също вдигна глава. Ръкавицата му висеше покрай тялото. Меко каза:

— Проклетата топка отлетя!

Чакахме и се взирахме в небето.

Чакахме с ръкавиците в ръце.

Чакахме.

Погледнах към Немо. Той се беше изправил и вървеше към дома си. Не крачеше нито бързо, нито бавно, просто мрачно. Знаеше какво го очаква в следващия град и в другия след него.

— Немо! — извиках след него.

Той продължи да върви и не се обърна повече.

Ние чакахме топката да падне.

След известно време седнахме на червената пръст. Очите ни претърсваха небето, докато пухкавите облачета се местеха и слънцето започна да се спуска към западния хоризонт.

Никой от нас не продумваше. Не знаехме какво да кажем.

По-късно Бен щеше да предположи, че вятърът е издухал топката в реката. Джони вярваше, че е ударила ято птици и това я е отклонило от курса. Дейви Рей беше преценил, че топката не е била наред, високо горе се е разпаднала и ние просто не сме видели парчетата от обвивката и пълнежа й да падат обратно надолу.

А аз?

Аз просто вярвах.

Над нас се спусна здрач. В крайна сметка се покатерих на Рокет, приятелите ми се качиха на техните колелета и изоставихме бейзболното игрище с все летните си мечти. Лицата ни вече бяха обърнати към есента. Предстоеше ми скоро да спомена на някого за четирите чернокожи момиченца, които виждах в съня си — издокарани и викащи името ми под дърво без листа. Предстоеше ми да прочета разказа си за мъжа на дъното на Саксън Лейк пред зала, пълна с хора. Предстоеше ми да открия какво е имало в дървеното сандъче, което Пищака Блейлок продаде посреднощ за четиристотин долара.

Предстоеше ми да помогна на баща ми да намери покой.

А сега въртяхме педалите — четирима приятели с вятър в гърбовете и пред нас се простираха всички пътища, водещи към бъдещето.

Бележки

[1] Хай Флайърс — от high flyers, „летящи високо“. Названието на отбора е игра на думи — освен в буквалния смисъл (летци) идиомът се използва и със значение на „хора, постигнали бърз успех“.

[2] Страйкаут — в бейзбола страйкът е неуспешно батиране (батерът не улучва топката); при три страйка напуска играта (страйкаут).