Робърт Маккамън
Момчешки живот (11)

2.
Клюки от бръснарницата

— Малко отгоре и изтънено отстрани, нали, Том?

— Така най-много ми отива, чини ми се.

— Ясно, приятелю!

Ето така започваше всяка подстрижка на г-н Пери Долар, собственик на бръснарница „Долар“ на „Мърчант Стрийт“. Всъщност за него нямаше значение какъв тип прическа иска клиентът — той неизменно си тръгваше леко скъсен отгоре и изтънен отстрани. Разбира се, става дума за истински прически, не за глупости от рода на „фризьорско стилиране“. За долар и петдесет цента човек можеше да получи пълната програма: да те увият чак до врата с чиста бръснарска кърпа на сини райета, да те подстрижат с ножица и да те минат с машинка, освен това да ти намажат опакото на врата с топла пяна и тънките косъмчета там да бъдат остъргани с прясно наточен прав бръснач, след което щедро те поливат с балсам за коса от някоя от загадъчните бутилки „Уайлдруут“^[1] и „Виталис“^[2] или „Брилкрийм“^[3]. Наричам ги „загадъчни“, понеже всеки път, когато се подстригвах при г-н Долар, тези бутилки — бяха разположени на полица над бръснарския стол — се оказваха пълни точно до половината и никога съдържанието им не се увеличаваше и не намаляваше дори с инч. Когато подстригването приключеше — „скалпирането“ е много по-точно определение за процедурата — и г-н Долар развържеше бръснарската кърпа от врата ти и забършеше косъмчетата от яката ти с четка, която се усещаше като четината по зурлата на глиган, възрастните имаха право да бръкнат в буркана с фъстъковките, а децата — да избират между близалки с вкус на лайм, лимон, грозде или череша.

— Горещо е днес — коментира г-н Долар, докато повдигаше косата на татко с гребен и кълцаше крайчетата с ножицата.

— Така си е.

— И по-горещи е имало обаче. На днешния ден през 1936-та е било сто и три градуса.

— Сто и четири е било на днешния ден през 1927-ма! — обади се г-н Оуен Каткоут, древно изкопаемо, играещо дама с г-н Гейбриъл „Джазман“ Джаксън в задната стая на бръснарницата, където вентилаторът на тавана поддържаше температурата най-ниска.

Сбръчканото лице на г-н Каткоут беше покрито с кафеникави петна като карта на някаква непозната чужда страна. Очите му представляваха тесни процепи, имаше дълги пръсти и оредялата му жълтеникавобяла коса стигаше до раменете — гледка, която вероятно представляваше вечно мъчение за г-н Долар. Г-н Джаксън беше шкембест чернокож със стоманеносива коса и малки спретнати мустаци, той лъскаше и поправяше обувките на клиентите, които влизаха за подстрижка, а за работилничка ползваше задната стая на салона на г-н Долар. Г-н Джаксън бе получил прякора си оттам, както ми каза татко, че можел „да издуха пеперудите и стършелите с този негов кларинет“. Кларинета — скътан в доста износен черен калъф — г-н Джаксън винаги държеше подръка.

— Ще стане още по-горещо, докле довтаса юли месец — заяви г-н Джаксън, докато умуваше над пуловете си. Накани се да предприеме ход, но размисли. — Оуен, струва ми се, че се опитваш да ме туриш между камъка и другото място, не е ли така?

— Не бих си и помислил такова нещо, г-н Джаксън!

— О, ти си стар хитър лисугер! — увери го Джазман, когато забеляза простия, но смъртоносен капан, приготвен от г-н Каткоут за него. — Каниш се да ме одереш и да ме сервираш за вечеря, нали? Е, да знаеш, че съм корав залък! — Той направи ход, който за момента го спасяваше от опасността.

Г-н Долар беше нисък и пълен, с лице като на доволен булдог. Сивите му вежди стърчаха във всички посоки като диви бурени, а косата му бе обръсната плътно по бледия му череп. Прокарваше най-спретнатите пътища от всички, които съм виждал. Знаеше всичко, което има да се знае за историята на Зефир. Понеже през последните над двайсет години беше и единственият бръснар в града, бе положил длан на ревящия пулс на клюката и можеше да ти разкаже всичко, което се мъти наоколо, стига да разполагаш с един следобед да поседиш и да го изслушаш. Имаше също интересна колекция от парцаливи комикси, броеве на „Фийлд енд Стрийм“^[4] и „Спортс Илюстрейтид“^[5], а от Дейви Рей бях чул и че само за възрастни г-н Долар държи отзад и кашон със списания „Стаг“^[6], „Конфиденшъл“^[7] и „Аргъси“^[8].

— Кори? — каза г-н Долар, докато подстригваше косата на баща ми. — Срещна ли се вече с новото момче?

— Не, сър?

Не знаех дори, че има ново момче.

— Вчера дойде да се подстриже с баща си. Има хубава коса, но близнатата му заврънтулка направо ми затъпи остриетата… — щрак-щрак, пееха ножиците. — Преместили са се в града миналата седмица.

— Новото семейство, което е взело под наем къщата на ъгъла на „Грийнхоу“ и „Шантък“? — попита татко.

— Да, същите. Семейство Кърлис. Хубави хора. И всичките са с хубава коса.

— И с какво се занимава г-н Кърлис?

— Пътуващ търговец — поясни г-н Долар. — Продава ризи за някаква компания в Атланта. Момчето е няколко години по-малко от Кори. Сложих го да седне на коня и то направо не трепна.

Конят беше дървено златисто пони, спасено преди време от обречена на смърт въртележка — сега беше завинтено за пода близо до обикновения бръснарски стол. Само бебетата се подстригваха, седнали на кончето, макар да бе имало време, когато си мечтаех да мога отново да го яхна и да пъхна крака в стремената, докато ми покосяват косата. Все пак фактът, че момчето на Кърлис — на девет или десет години горе-долу — искаше да седне на кончето ми подсказа, че сигурно е женчо.

— Г-н Кърлис ми се стори свестен човек — продължи г-н Долар, прокарвайки ножиците по протежение на скалпа на баща ми. — Тихичък обаче. Твърде кротък за търговски пътник, бих казал. Не е за всеки тая лодка.

— Обзалагам се — съгласи се татко.

— Останах с впечатлението, че г-н Кърлис доста се мести. Разправи ми за всичките градове, където са живели със семейството си. Предполагам, че като си в продажбите, се налага да отидеш там, където компанията ти нареди.

— Аз не бих се справил с такъв живот — каза татко. — На мен ми дай корени.

Г-н Долар кимна. Смени темата и запраши през разни други като пътник във висока трева, който не вижда нищо освен следващата стъпка.

— Ако онези Бийтълси дойдеха тук, определено щяха да си тръгнат с вид на мъже, а не на женички… — той сбърчи вежди, докато се отклоняваше в друга посока. — Комунистите казват, че щели да ни погребат. Трябва да ги спрем докато можем, преди да са се добрали до страната ни. Трябва да пратим нашите момчета да им заврат опашките там, където слънцето… е, сещаш се, където расте бамбукът.

— Виетнам — уточни татко.

— Точно там. Това е мястото. Да ги изтребим там и няма да ни се налага да се притесняваме повече — ножиците на г-н Долар набираха скорост. Нова мисъл се роди там, някъде между ушите му. — Джей Ти изобщо откри ли кой потъна в Саксън Лейк, Том?

Гледах лицето на татко. На него не се отрази изражение, но знаех, че въпросът сигурно му е дошъл като удар под кръста.

— Не, Пери. Нищо не откри.

— Бил е от федералните, така смятам — впусна се в предположения Джазман. — Сигурно е търсел контрабандисти. Според мен семейство Блейлок са го заклали.

— Същото смята и г-н Скъли — заяви татко.

— Родът Блейлок са лоша новина, това си е истината — г-н Долар включи машинката си и заработи по слепоочията на баща ми. — Няма да е първият убит от тях.

— Защо го казваш?

— Сим Сиърс по едно време си купуваше уиски от най-малкото синче, Дони. О… — г-н Долар погледна към мен. — Не говоря излишни неща, нали?

— Няма проблем — увери го татко. — Продължавай.

— Е, ами чул съм го от устата на Сим, та предполагам, справил се е с тая работа. Както и да е, Дони Блейлок по едно време продавал скоросмъртница на Сим, който ми каза, че младежът го напил в гората една нощ — нощта, в която метеоритът падна близо до Юниън Таун — и му разказал разни неща.

— Неща ли? — полюбопитства татко. — Какви неща?

— Дони казал на Сим, че е убил някого — уточни г-н Долар. — Не му споделил защо или кога, или кого. Просто, че е убил човек и че много се радвал на това.

— Джей Ти знае ли?

— Не. И няма да го научи от мен, във всеки случай. Нямам желание да убивам Джей Ти. Виждал ли си някога Пищака Блейлок?

— Не.

— Голям е като лос и е въплъщение на дявола. Ако кажа на Джей Ти какво ми е казал Сим, той ще трябва да иде и да потърси семейство Блейлок. Ако ги намери, което малко ме съмнява, тази банда ще го обеси за глезените и ще му пререже гърлото като на… — г-н Долар отново ме стрелна с поглед, както си седях отворил уши и ококорил очи, скрит зад комикса за Хоукман. Завърши по-смирено: — Е, не знам що ми се чини, че повече няма да си видим шерифа.

— Блейлок не са я купили тая страна! — възмути се татко. — Ако са извършили убийство, трябва да си платят за него!

— Така е, трябва! — съгласи се г-н Долар и се върна към подстригването. — Пищака дойде тук миналия ноември да вземе чифт ботуши, които беше дал за смяна на подметките. Помниш ли, Джазман?

— Как да забравя? Хубави, скъпи ботуши. До смърт ме беше страх да не ги повредя.

— Знаеш ли какво каза Пищака, когато си плати за подметките? — попита г-н Долар баща ми. — Каза, че те били ботушите му за газене, и всеки, който попадне под тях, нямало да се надигне повече. Чини ми се да е имал предвид, че не иска никой да си пъха гагата в бизнеса му. Та кой ще бъде такъв глупак, че да тръгне да се рови и да бъде убит от Блейлок?

— Точно това се е случило с оня тип на дъното на езерото! — заяви Джазман. — Ровчил е в бизнеса на Блейлок.

Той го произнасяше като „биднес“.

— Не ми пука, ако ще да си варят скоросмъртницата и да я продават от каросериите на камионите си — заяви г-н Долар, — нали на мен не ми нанасят щети. Не ми пука, ако си уговарят състезанията с коли, понеже не си падам по хазарта. Не ми пука и какви ги вършат с падналите ангели при Грейс Стафърд, понеже съм семеен човек.

— Я почакай — обади се татко. — Какви ги говориш за дома на Грейс Стафърд?

— Не е неин, тя е просто управителка. Блейлок го притежават с все масите, столовете и ролките за коса.

Татко изсумтя тихо.

— Не го знаех.

— О, да! — г-н Долар размаза пяна по опакото на врата на баща ми и плъзна бръснача по кожената ивица. — Блейлок му обират каймака, може да си сигурен. Направо съдират кожите на момчетата от Въздушната база… — със сигурна ръка той започна да бръсне врата на татко. — Блейлок са твърде голяма хапка за Джей Ти. Трябва ни самият Едгар Хувър^[9] да ги пъхне в затвора.

— Уайът Ърп би се справил — обади се г-н Каткоут. — Ако беше все още жив, имам предвид.

— Предполагам, че щеше да успее, Оуен! — г-н Долар ме погледна, усетил интереса ми, а след това се обърна към стареца. — Хей, Оуен! Мисля, че младият Кори тука не е чувал за теб и Уайът Ърп! — бръснарят ми смигна съучастнически. — Разкажи му какво е станало, бива ли?

Г-н Каткоут не отговори в първия момент, но беше на ход, а той не посегна да премести пуловете.

— Не — отсече най-сетне. — Нека си почива в мир!

— Хайде де, Оуен! Кажи на момчето! Искаш да го чуеш, нали, Кори? — преди да кажа да или не, г-н Долар продължи решително. — Виждаш ли? Той иска да те чуе!

— Много време мина — рече г-н Каткоут кротко.

— Хиляда осемстотин осемдесет и първа, нали? Двайсет и шести октомври в Томбстоун, Аризона? И си бил само деветгодишен?

— Така е — кимна старецът. — Бях на девет.

— Давай, разкажи на момчето какво си правил в онзи ден.

Г-н Каткоут седеше, втренчен в дъската за дама.

— Хайде, Оуен! — подкани го Джазман с мил тон. — Кажи му!

— Ами… него ден убих човек — обясни г-н Каткоут. — И спасих живота на Уайът Ърп от О. К. Корал.

— Виждаш ли сега, Кори? — ухили се г-н Долар. — Обзалагам се, не си знаел, че си седиш туканката с истински жив стрелец, нали?

Начинът по който го каза обаче ме накара да смятам, че не вярва на нито дума от историята и че много му харесва да води за носа г-н Каткоут, когато я разказва.

Разбира се, бях чувал за О. К. Корал. Всяко момче с поне малък интерес в историите за каубоите и Дивия Запад знаеше за тази случка и за деня, в който в горещия прашен Томбстоун братята Ърп — Уайът, Върджил и Морган, заедно с картоиграча Док Холидей — се изправили срещу крадците на добитък от семействата Клентън и МакЛоуъри.

— Истина ли е, г-н Каткоут? — попитах.

— Истина е. Извадих късмет него ден. Бях просто хлапе и не знаех нищо за пистолетите. За малко да си прострелям крака.

— Кажи му как си спасил дъртия Уайът! — подкани г-н Долар, докато с гореща хавлия избърсваше остатъците от пяната от врата на татко.

Г-н Каткоут се намръщи. Предположих, че не обича да си спомня тази случка — или пък че се опитваше да сглоби отново подробностите. Мъж на деветдесет и две трябва да отвори доста ключалки, за да си спомни деня, когато е бил на девет години. Но предполагам, че точно този конкретен ден си струваше помненето.

Най-сетне г-н Каткоут каза:

— Не се очакваше да има някой на улицата. Всички знаеха, че братята Ърп, Док Холидей, кланът МакЛоуъри и Клентънови ще проливат кръв. Мътеше се от доста време. Но аз бях там, криех се в една барака. Бях малко глупаче — той избута стола си назад от масата за дама и се настани, сплел дългопръстите си ръце и с вентилатор, разбъркващ косата му. — Чух всичкото викане и после трясъците на изстрели. Чух куршумите да удрят плът. Това е звук, който човек не забравя, дори когато стане на сто и две… — тесните му очи се взряха в мен, но можех да позная, че гледа назад в миналото, там, където прашните облаци се вихреха над окървавената земя и сенки насочваха оръжията си една към друга. Додаде: — Имаше много стрелба. Един куршум се заби в бараката точно над главата ми. Чух го да свисти. След това се приведох ниско и останах така. Много скоро покрай мен с олюляване мина един мъж и падна на колене. Беше Били Клентън. Бяха го надупчили на няколко места, но държеше пистолет в ръка. Погледна ме. Гледаше право в мен. А след това се изкашля и от устата и носа му бликна кръв, и падна по лице право пред мен!

— Уау! — възкликнах, целият настръхнал.

— О, има още! — увери ме г-н Долар. — Кажи му, Оуен!

— Над мен падна сянка — продължи г-н Каткоут с дрезгав глас. — Погледнах нагоре и видях Уайът Ърп. Лицето му беше покрито с прах, и ми се стори десет фута висок. Рече ми: „Тичай вкъщи, момче!“ И днес го чувам да изрича тия думи, ясно като камбанен звън. Но аз бях изплашен и останах на мястото си, а Уайът Ърп обиколи до другата страна на бараката. Боят беше приключил. Клентън и МакЛоуъри до един лежаха на земята, надупчени като игленици. След това се случи…

— Какво се случи? — попитах, защото г-н Каткоут спря да си поеме дъх.

— Онзи тип, който се беше скрил в празен дъждовен варел се изправи и се прицели с пистолета си в гърба на Уайът Ърп. Не го бях забелязал преди. Но си беше точно там, толкова близо до мен, колкото си и ти. Прицели се и го чух да натиска спусъка.

— Ето това е хубавата част — намеси се г-н Долар. — Какво стана после, Оуен?

— После… аз вдигнах пистолета на Били Клентън. Чудото беше тежко като оръдие и имаше кръв по ръкохватката. Едва успявах да го държа… — г-н Каткоут замълча, беше затворил очи. Продължи. — Нямаше време за предупреждения. Нямаше време за нищо, освен онова, което направих. Имах намерение просто да уплаша онзи тип като стрелям в небето и така да привлека вниманието на г-н Ърп. Но пистолетът гръмна. Просто ей тъй: буум! — той отвори очи при спомена за изстрела. — Събори ме и направо ми извади рамото. Чух куршумът да рикошира в камък на шест инча от крака ми. Този куршум мина право през ръката на типа, с която държеше оръжието. Издуха му пистолета от ръката, счупи му китката така, че от раната стърчеше парче кост! Кървеше като фонтан. И докато издъхваше от кръвозагуба, аз повтарях: „Съжалявам! Съжалявам! Съжалявам!“, понеже нямах намерение да убивам никого. Исках просто да попреча да пречукат г-н Ърп! — той въздъхна, продължително и меко; беше като звука на вятъра, разнасящ прах по гробовете на Буут Хил. — Стоях над трупа и стисках пистолета на Били Клентън. Док Холидей дойде при мен, даде ми четири бита^[10] и ми рече: „Иди си купи захарна пръчка, хлапе!“ Оттам ми излезе прякорът.

— Какъв прякор? — попитах.

— Захаросаното Хлапе — обясни г-н Каткоут. — Г-н Ърп дойде у дома на вечеря. Татко беше фермер. Нямахме много, но нахранихме г-н Ърп с най-доброто на трапезата. Той ми даде пистолета на Били Клентън и кобура му като подарък за спасяването на живота му — г-н Каткоут поклати рошавата си глава. — Трябваше да изхвърля проклетия пистолет в кладенеца, както предлагаше мама!

— Защо?

— Понеже — рече той и ми се стори все по-раздразнен и развълнуван — ми хареса твърде много, ето затуй! Започнах да се уча как да го ползвам. Започна да ми се нрави миризмата му, тежестта му и как се затопляше в ръката ми, след като току-що бях стрелял и бутилката, в която се целех, се разлетя на парчета за миг, ето защо… — той се озъби, сякаш току-що бе вкусил горчив плод. — Започнах да стрелям птичките от небето и вярвах, че съм майстор по бързото вадене от кобура. След това започнах да умувам по темата, да се чудя колко ли бърз може да съм, ако се меря по някое друго момче с пистолет. Продължавах да се упражнявам, да пляскам онази ми ти кожа и да дърпам пищова отново и отново. А когато станах на шестнайсет, отидох в Юма с пощенската кола и убих там един стрелец на име Едуард Бонтийл, и така стъпих с единия крак в ада.

— Дъртия Оуен тука е бил много известен — заяви г-н Долар, докато изчеткваше останалите косъмчета от раменете на татко. — Така де, Захаросаното Хлапе. Колко души си пратил на среща със Създателя, Оуен? — г-н Долар ме погледна и бързо ми смигна.

— Убих четиринайсетима — уточни г-н Каткоут. В тона му не се долавяше гордост. — Четиринайсет души… — той се взря в червените и черни поленца на дъската за дама. — Най-младият беше на деветнайсет. Най-възрастният — на двайсет и две. Може би някои от тях заслужаваха да умрат. Може би не е моя работа да го казвам. Убих ги, един подир друг, в честни схватки. Но аз възнамерявах да ги убия. Търсех как да си създам голямо име, да стана голям човек. В деня, в който ме простреля по-младо и по-сръчно момче, реших, че живея живот назаем. Пречистих се.

— Простреляли са ви? — попитах. — Къде точно?

— От ляво. Но аз се целех по-добре. Гръмнах онзи тип в челото, чиста работа. Дните ми на стрелец бяха приключени обаче. Поех на изток. Спрях се тук. Това е историята ми.

— Все още пазиш онзи пистолет и кобура, нали, Захаросан? — попита г-н Долар.

Г-н Каткоут не отговори. Просто си седеше неподвижен. Помислих си, че може да е заспал, макар че очите му с тежки клепачи бяха още отворени. След това, внезапно, той стана от стола си и със сковани крака се насочи натам, където стоеше г-н Долар. Приближи лице плътно до неговото и видях изражението му в огледалото: на петна от възрастта, лицето на г-н Каткоут беше мрачно и с уста като черта — като скелет, облечен в кафява кожа. Устата на стрелеца се разцепи в усмивка, но тя не бе весела. Беше ужасна гримаса и видях как г-н Долар се дръпва встрани от нея.

— Пери — натърти г-н Каткоут, — знам, че ме смяташ за стар глупак, дето си е изгубил половината ум. Приемам факта, че ми се смееш, когато смяташ, че не те виждам. Но ако нямах очи на опакото на главата си, Пери, нямаше да съм жив днес.

— Аз… ами… защо, не, Оуен! — избърбори г-н Долар. — Не ти се подигравам! Честна дума!

— А сега или ме лъжеш, или ме наричаш лъжец — додаде старецът и нещо в мекия тон, с който го каза, накара костите ми да се вкочанят.

— Аз… съжалявам, че мислиш, че…

— Да, все още пазя пистолета и кобура — прекъсна го г-н Каткоут. — Пазя ги заради доброто старо време. А сега, нали ме разбираш, Пери…

Той се наведе напред и г-н Долар се опита да се усмихне, но успя да изобрази само слабичко повдигане на устните.

Старецът продължи:

— Можеш да ме наричаш Оуен или пък господин Каткоут. Можеш да ме наричаш „Хей, ти“ или „Дъртак“. Но никога не ме назовавай с прякора ми на стрелец. Нито днес, нито утре, нито никога. Стискаме ли си ръцете за това, Пери?

— Оуен, няма причина да…

— Стискаме ли ръце? — повтори г-н Каткоут.

— Ами… да. Що не. Разбира се — г-н Долар кимна. — Каквото кажеш, Оуен.

— Не, не каквото кажа. Само това.

— Добре. Няма проблем.

Г-н Каткоут остана втренчен в очите на г-н Долар още секунда-две, все едно търсеше в тях истината. След това каза:

— Сега ще си тръгвам — и се насочи към вратата.

— Ами партията ни, Оуен? — попита Джазман.

Г-н Каткоут се поколеба и отвърна.

— Не ми се играе вече!

Той бутна вратата и излезе в горещия юнски следобед навън. Вълна жега се плисна навътре, докато вратата се затвори. Изправих се, отидох до стъклото на прозореца и проследих как, пъхнал ръце в джобовете си, г-н Каткоут се отдалечава полека по тротоара на „Мърчант Стрийт“.

— Е, кой да си представи, че така ще стане? — попита г-н Долар. — Какво според вас го прогони?

— Знае, че не вярваш грам на историята му — отвърна Джазман и започна да прибира пуловете за дама и дъската.

— Истина ли е или не? — татко стана от стола. Ушите му бяха бая скъсени доста, а вратът му — зачервен там, където бе обръснат и остърган.

— Разбира се, че не е истина! — разсмя се презрително г-н Долар. — Оуен е луд! Не е на себе си от години!

— Не се ли е случило както той го разказва? — продължавах да следя как г-н Каткоут се отдалечава по тротоара.

— Не. Измислил си е всичко.

— И защо си толкова сигурен? — попита татко.

— Стига де, Том! Какво пък ще прави стрелец от Дивия Запад тук, в Зефир? И не мислиш ли, че щеше да го пише в историческите книги — че хлапе е спасило живота на Уайът Ърп в О. К. Корал? Ходих до библиотеката и проверих. Не се споменава никакво момче, което да се намесва в историята, а в книгата за стрелците, която намерих, не се споменава и никой на име Захаросания — г-н Долар изтърси космите от стола с гневни движения. — Твой ред е, Кори. Скачай на седалката!

Понечих да се отдалеча от прозореца, но видях г-н Каткоут да маха на някого. От другата страна на „Мърчант Стрийт“, гол като самата невинност, вървеше Върнън Такстър. Крачеше бързо, сякаш отиваше на някаква важна среща, но вдигна ръка да приветства стареца.

Двамата луди се разминаха, всеки тръгнал в своята посока.

Не се засмях. Чудех се какво ли е накарало г-н Каткоут да вярва с такава сила, че е бил стрелец, както и Върнън Такстър вярваше, че наистина бърза нанякъде.

Настаних се на стола. Г-н Долар стегна врата ми с бръснарската кърпа и прокара няколко пъти гребена през косата ми, докато татко сядаше да разтвори „Илюстровани спортове“.

— Малко отгоре и изтънено отстрани, нали? — попита г-н Долар.

— Да, сър! — казах. — Това ме устройва.

Ножиците запяха и се разхвърчаха малки мъртви частици от мен.