Робърт Маккамън
Момчешки живот (22)

4.
Отмъщението на Пет Гръмотевици

В понеделник сутринта открих, че Демонката ме е зарязала. Сега имаше очи само за Лад Дейвин, а злобните й пръсти бяха оставили врата ми на мира. Постигнала го бе картичката за рождения ден в съчетание с направената от незнание декларация на Лад, че той я е пратил. От него щеше да излезе наистина добър футболист, когато влезеше в гимназията; но между днешния момент и онова бъдеще го очакваха предостатъчно упражнения по тичане и изплъзване.

Към историята с рождения ден на Демонката имаше и още едно допълнение — когато я попитах впоследствие как е преминало празненството, докато тя наблюдаваше как Лад подава топката на Барни Галауей. Демонката ме погледна така, сякаш се намирах на една отсянка от невидимостта.

— О, забавлявахме се — каза и отново втренчи поглед в младата футболна звезда. — Роднините ми дойдоха и ядоха сладолед и торта.

— Получи ли някакви подаръци?

— Ъъ — тя започна да дъвче един мръсен нокът, а косата й беше на сламки и мазна и висеше пред лицето й. — Мама и татко ми дадоха сестрински комплект, леля Гретна ми връчи ръкавици, които сама е оплела, а братовчедка ми Чили ми подари венец от сушени цветя, който да си окача над леглото за късмет.

— Това е добре — казах. — Наистина по…

Тъкмо се бях надигнал да се оттегля. Но спрях вцепенен.

— Чили? — повторих. — Как й е фамилията?

— Пърсел. Или поне така беше. Омъжи се за някакъв тип и щъркелът им донесе малко бебче — Демонката въздъхна. — О, не е ли Лад най-прекрасния на света?

Бог има чувство за хумор, което понякога те препъва грозно.

Септември полека се смали и една заран — ето ти го, настъпил октомври. Хълмовете бяха разчертани с червено и златно, сякаш някакъв магьосник беше изрисувал дърветата за кажи-речи една нощ. Следобедите все още бяха горещи, но утрините започваха да нашепват за пуловери. Това беше „индианското“ лято, което настъпва, когато в кошовете на зарзаватчийницата се появят нашарените в пурпурно и червено царевични кочани и тук-там по някое изсъхнало листо се пързаля по тротоара.

В училище имахме ден за „Покажи и разкажи“, което означаваше, че всеки трябва да донесе нещо важно за него и да обясни какво е то. Донесох в час брой на „Знаменити чудовища“, при вида на който Ковашкия мях сигурно щеше да изгърми като римска свещ, но това щеше да ме направи герой на потиснатите. Дейви Рей донесе своята плоча с „I Get Around“ и снимка на електрическа китара, на каквато се надяваше да се научи да свири някой ден, когато родителите му можеха да си позволят уроците. Бен представи конфедеративен долар. Джони пък донесе колекцията си от върхове на стрели, всички държани в отделни чекмеджета в метално сандъче за рибарски принадлежности, всяка защитена от собствена подложчица от памучно топче.

Стрелите бяха истинско чудо. Малки и големи, грапави и гладки, светли и тъмни; те примамваха въображението на пътешествие във времето, когато гората е била девствена и единствената светлина е идвала от огньовете на биваците, а Зефир е съществувал само в трескавите видения на шамана. Джони събираше върхове на стрели откакто го познавах — значи от втори клас. Докато останалите от нас търчаха и играеха без да проявяват и краткотраен интерес към тази прашна пропаст на име „история“, Джони претърсваше горските пътеки и речните корита за острите малки знаци на наследството си. Беше събрал над сто върха и ги почистваше с любов — но не ги лакираше, това щеше да е обида за ръката, издялала кремъка — и ги прибираше в рибарското сандъче. Представях си как ги вади нощем, в стаята си, и надвесен над тях мечтае за това какъв ли е бил животът в Адамс Вали преди стотици години. Чудех се дали си представя, че ние сме четирима индиански приятели, които си имат четири кучета и четири пъргави понита, живеят в типита в едно и също село и си говорят за живота, училището и всичко останало. Никога не го попитах, но предполагам, че ни виждаше точно така.

Преди да започне училището с деня за показване и разказване — от който се ужасявах в течение на дни, понеже си представях какво ще довлече да ни предложи Демонката, — ние с момчетата се срещнахме на обичайното си място, близо до катерушките на прашното игрище, а колелата ни бяха заключени за оградата заедно с дузини други. Седнахме на слънце, понеже сутринта бе студена и небето — ясно.

— Отвори я — каза Бен на Джони. — Хайде, нека да погледна!

На Джони не му трябваше много подканване да щракне ключалката. Може и да пазеше стрелите си подплатени като редки бижута, но никога не се стискаше да споделя магията им.

— Тази я намерих миналата събота — каза той и отвори памучето, за да извади на бял свят светлосив връх на стрела. — Може да се познае, че който и да я е правил, доста е бързал. Виждате ли колко неравни и груби са резките? Не си е губил времето с нея. Просто е искал да се сдобие с връх за стрелата, за да застреля нещо за хапване.

— Аха, и ако се съди по размера, сигурно е улучил някой съсел — коментира Дейви Рей.

— Може да е бил лош стрелец — обади се Бен. — Може пък да е знаел, че сигурно ще я загуби.

— Може и така да е — съгласи се Джони. — А може да е било момче и това да е първата му стрела.

— Ако зависех от създадените от мен стрели, за да има какво да ям — казах, — щях да съм се спаружил и да съм умрял доста бързо.

— Имаш страшно много стрели — Бен може и да го сърбяха пръстите да проучи съдържанието на рибарското сандъче, но уважаваше правото на собственост на Джони. — Имаш ли си любима?

— Да, разбира се. Ето тази… — Джони вдигна едно памуче, отвори го и ни показа коя.

Беше черна, гладка и почти идеално оформена.

Познах я.

Беше стрелата, която Дейви Рей намери вдън гори по време на лагерния ни поход.

— Прекрасна е — каза Бен. — Изглежда все едно е намаслена, нали?

— Току-що съм я почистил, това е всичко. Но наистина сияе… — Джони потри стрелата между кафявите си пръсти и я положи в пухкавата ръка на Бен. — Опипай я, почти няма да усетиш грапавини по нея.

Бен предаде върха за стрела на Дейви Рей, който пък ми я подаде на мен. В стрелата имаше една малка вдлъбнатина, но тя сякаш се разтапяше в ръката ти. Когато я потриваш в дланта си, беше трудно да се каже къде свършва камъкът и къде започва плътта.

— Чудя се кой ли я е направил — казах.

— Да, и на мен ми се ще да знам. Който и да е, е искал да има наистина хубав връх, такъв който ще лети право към целта, дори ако я загуби. Върховете за стрели за индианците са били повече от просто остриета; били са като парите и са показвали колко грижа полагаш за вещите си. Показвали са колко добър ловец си, както и дали ти трябват много евтини стари връхчета, за да си свършиш работата или имаш време да правиш няколко, на които да разчиташ. Определено бих искал да знам кой я е изработил.

Темата явно беше важна за Джони.

— Обзалагам се, че е някой вожд! — предположих.

— Вожд? Наистина ли? — Бен се ококори.

— Той е твърдо решен да измисли приказка — каза му Дейви Рей. — Не бива да се вярва и на думица, която каже оттук нататък.

— Естествено, че е бил вожд! — заявих твърдо. — Да, бил е вожд и е бил най-младият вожд, който племето някога е имало! Бил е на двайсет години и баща му е бил вожд преди него.

— О, братче! — Дейви Рей притисна колене към гърдите си и на лицето му се изписа лукава усмивка. — Кори, ако изобщо съществува състезание за най-голям лъжец в града, несъмнено ще спечелиш първа награда!

Джони също се усмихна, но очите му бяха пламнали от интерес.

— Продължавай, Кори! Нека чуем за вожда. Как се е наричал?

— Не знам. Бил е… Тичащият Елен, да рече…

— Не, не е добре! — възрази Бен. — Това е име като за момиче! Направи името му… ами… като на воин. Примерно Яко Голям Буреносен Облак!

— Яко Голям! — разкикоти се Дейви Рей. — Улучи десетката, Бен!

— Казвал се е вожд Гръмотевица! — заяви Джони, втренчен в мен и без да обръща внимание на дразнещия ни дует. — Не. Вожд Пет Гръмотевици. Понеже е бил висок и мургав и…

— … кривоглед… — вметна Дейви Рей.

— … и е имал крив крак — заяви Джони и Дейви Рей спря да се хили.

Поспрях, а върхът за стрела блестеше на дланта ми.

— Давай, Кори! — подкани ме приятелят ми сериозно. — Разкажи ни за този вожд!

— Вождът Пет Гръмотевици… — мислех си, сплитах нишките на разказа, а пръстите ми се свиваха и отпускаха около топлия кремък. — Бил е чероки.

— Крийк — поправи ме Джони.

— Крийк, както казах. Бил е индианец от племето крийк и баща му е бил вожд, но са го убили по време на лов. Отишъл на лов за елени и го намерили там, където бил паднал от една скала. Умирал, но казал на сина си, че бил видял Снегопад. Да, така казал. Бил видял Снегопад отблизо, достатъчно отблизо, че да разгледа бялата кожа и рогата му — били големи като дървета. Казал, че докато Снегопад живее в горите, светът ще продължи да съществува. Но ако някой някога убие белия елен, светът ще свърши. След това умрял, а Пет Гръмотевици станал новия вожд на племето.

— Мислех си, че вождът трябва да се бие, за да стане вожд! — каза Дейви Рей.

— Е, естествено, че било така — отвърнах. — Всички го знаят. Трябвало да се бие с цял куп юнаци, които си мислели, че те трябва да станат вождове. Но Пет Гръмотевици обичал мира повече, отколкото борбите. Не че не можел да се бие, когато се налагало, просто знаел кога да се бие и кога не. Но си имал и пипер в характера. Ето защо не го наричали просто „Една гръмотевица“ или „Две Гръмотевици“. Не се ядосвал много често, но когато се случвало — леле-мале! Било все едно пет гръмотевици трещят едновременно.

— Всеки момент ще звънне звънецът! — Предупреди Джони.

— Какво станало с вожда?

— Той… ами бил вожд дълго, много дълго време. Докато не станал на шейсет години. Тогава предал поста на сина си, Мъдрата Лисица — погледнах към входа — децата започваха да влизат в училище. — Но Пет Гръмотевици бил вождът, който хората запомнили, понеже запазил мира между племето си и другите племена и когато умрял, взели най-хубавите му върхове на стрели и ги разпилели из гората, та да ги намират хората и стотици години по-късно. След това гравирали името му на една скала и погребали тялото в тайно индианско гробище.

— О, така ли? — ухили се Дейви Рей. — И къде е то?

— Не знам — отвърнах. — Нали е тайно.

Момчетата простенаха. Звънецът издрънча и призова децата вътре. Върнах върха на стрелата на Пет Гръмотевици на Джони, който го уви в памук и го върна в сандъчето си. Станахме и тръгнахме през игрището, а изпод подметките ни се вдигаха облачета прах.

— Може би наистина е имало някой като вожда Петте Гръмотевици — каза Джони, докато приближавахме вратата.

— Естествено, че е имало! — възкликна Бен. — Кори така каза, нали?

Дейви Рей издаде звук като пръдня, но знаех, че не ми се подиграва. Просто трябваше да играе своята роля в групата ни — на подстрекател и саркастичен присмехулник — и я изпълняваше превъзходно. Знаех какъв е приятелят ми отвътре — в крайна сметка, нали именно той бе вдъхнал живот на Пет Гръмотевици.

Чух Лад Дейвин да крещи: „Махай се от мен с тези катеричи глави!“ Някакво момиче изпищя, някой възкликна: „О, отврат“… Демонката се бе развихрила.

Както и предсказах, гледката на киночудовищата в класната й стая вбеси Ковашкия мях. Тя изпадна в пристъп, пред който дори изблиците на Пет Гръмотевици приличаха на детски приспивни песнички.

Ковашкия Мях пожела да знае дали родителите ми са в известност с какви боклуци си тъпча главата. След това изпадна в тирада за това как цялото достойнство и добронамереност на света вървят към съсипия, просто вървят на съсипия, и защо ли не се интересувам от истинските книги за четене, ами се занимавам с този чудовищен боклук? Аз просто си седях и понасях бурята, както и се очакваше да сторя. След това Демонката отвори кутията от обувки, която бе донесла, и я завря в лицето на Ковашкия мях, а гледката на онези четири катеричи глави, полазени от мравки и с избодени с клечка за зъби очи, накара Ковашкия мях скоростно да се оттегли в учителската стая.

Най-сетне удари звънецът в три следобед и училището остана зад гърба ни до следващия ден. Напуснахме Ковашкия мях, доведена до дрезгав шепот. Навън на игрището, под горещото следобедно слънце, из въздуха се носеха облаци прах, докато децата търчаха към свободата. Както винаги, Дейви Рей поднасяше Бен за едно или друго. Джони остави на земята сандъчето си, докато си отключи веригата на колелото и аз коленичих да въведа номера на катинара, който подсигуряваше Рокет.

Случи се много бързо. Винаги е така с подобни събития.

Те изникнаха от прахоляка. Усетих ги, преди да ги видя. Кожата на опакото на врата ми настръхна.

— Четири малки писета, до едно в редичка… — дойде първата подигравка.

Врътнах глава, понеже познах гласа. Дейви Рей и Бен престанаха да се боричкат. Джони вдигна глава, а очите му се изпълниха с ужас.

— Ето ги значи… — каза Гота Бранлин, с Гордо до себе си. Носеха усмивките си като отворени бръсначи, а черните им колелета бяха приклекнали зад тях. — Не са ли сладурковци, Гордо?

— Аха, нали?

— Това какво е? — с едно бързо движение Гота измъкна от ръката ми списанието, което бях донесъл в клас. То се разкъса по телчетата и на корицата Граф Дракула на Кристофър Лий изсъска от безпомощен гняв.

— Я виж тоз боклук! — каза Гота на брат си и Гордо се разсмя на рисунката на елегантния робот-жена от „Метрополис“.

— Мога да й видя проклетите цици! — рече Гордо. — Дай го насам!

Той сграбчи страницата, Гота също посегна и между ръцете им снимката се разтвори като погълната от киселина. Гота обаче докопа по-голямата част — онази, на която се мяркаха металните гърди — и я напъха смачкана и мръсна в джоба на джинсите си.

Гордо изписка:

— Ти, боклук такъв, дай ми я! — и издърпа останалата част от списанието, която Гота също теглеше.

След секунда и останалите телчета се предадоха и като прилепи на дневна светлина през прахта изпърхаха страниците с тъмни и бляскави сънища, герои и злодеи, и фантастични видения.

— Ти го скапа! — изврещя Гота.

Блъсна брат си толкова силно, че Гордо рухна по гръб в прахта и от устата му бликна слюнка. Седна с лице, подуто от гняв и с ужасяващ поглед, но Гота изнесе назад юмрука си и се извиси над него като Годзила над Хидра.

— Хайде, пробвай се само! — предизвика го Гота. — Пробвай се де!

Гордо остана където си беше. Лакътят му смазваше снимката, на която Кинг Конг се бореше с тлъста гигантска змия. Дори чудовищата си имаха техните противници и битки до смърт. Изражението на Гордо бе каменно и горчиво. Всяко друго дете, получило подобен тежък удар, щеше да изхълца поне веднъж. Предположих, че сълзата в семейство Бранлин е по-рядка и от драконов зъб и че всички тези непролети сълзи и горещ, стаен гняв са изкривили Гота и Гордо в онова, което представляваха днес — два звяра, които не могат да избягат от клетките си, без значение колко яростно се бият и колко далеч скитат на своите колела-лешояди.

Можеше дори да изпитам съжаление към тях, ако ми бяха оставили възможност. Но след това Гота възкликна:

— Кво имаме тука?

Той заграби от земята сандъчето, преди Джони дори да си помисли да го предпази.

Приятелят ми издаде задавен звук, когато Гота отвори ключалката и вдигна капака. Голямата груба ръка се пъхна вътре и започна да дърпа памучетата и да ги разгръща.

— Хей, човече! — каза бандитчето на брат си. — Я виж само кво си има индианчето! Върхове на стрели!

— Защо не ни оставите на мира? — попита Дейви Рей. — Не ви пречим да…

— Затваряй си плювалника, тъпанар такъв! — изрева Гота.

Гордо се надигна ухилен, братската им омраза бе забравена за момента.

И двамата се заеха да ровят в колекцията от върхове на стрели, пръстите им сграбчваха и стискаха. Не ми се щеше и да си представям как изглежда вечерята в дома на семейство Бранлин.

— Те са мои! — каза Джони.

Думите никога не бяха спирали Бранлин досега, не го сториха и този път.

— Принадлежат на мен — уточни Джони с блеснала по бузите пот.

Този път нещо в тона му накара Гота да вдигне поглед.

— Какво каза, негърска пот?

— Това са моите върхове на стрели. Аз… искам си ги.

— Искал си ги! — подигра му се Гордо.

— Вие, малки пикльовци, се опитахте да ни причините неприятности, нали? — дясната ръка на Гота беше пълна с върхове на стрели. — Отидохте да плачкате на шерифа и се опитахте да настроите татко срещу нас, нали?

Тази тактика не разклати вниманието на Джони.

— Върни ми ги — повтори той.

— Хей, Гота! Мисля, че индианчето си иска проклетите стрели!

— Момчета, защо не… — подех аз, но Гордо моментално ми скочи, сграбчи предницата на ризата ми и ме блъсна върху оградата.

— Малък пикльо — измляска той с уста. — Малко гейско пикалце!

Видях златното око на Рокет във фара да блясва за момент и да оценява ситуацията, после да изчезва.

— Ето си ги стрелите ти, индианче! — Гота метна тези, които държеше, през прашното игрище.

Джони потръпна, сякаш го бяха ударили с невидим боздуган. Гледаше как Гота отново пъха ръка в сандъчето, вади я и пръска небрежно върховете на стрелите, все едно са безполезни парченца камък.

— Пикльо, пикльо, пикльо! — напяваше Гордо, натиснал с косматата си мишница врата ми. Носът му течеше, а той вонеше на машинно масло и прегоряло барбекю.

— Я стига! — изхъхрих. Дъхът му също не ухаеше като френски парфюм.

— Буу-хуу, буу-хуу — занадава индиански викове Гота, докато разпиляваше колекцията на Джони. — Ууу-ууу…

— Спри веднага! — изкрещя Дейви Рей.

В този момент пръстите на Гота се показаха, стиснали връх на стрела гладък и черен — почти идеален на форма. Дори Гота можеше да познае, че този тук е специален, понеже спря пороя на злобата си и се загледа в стрелата.

— Недей! — каза с умолителна нотка Джони.

Каквото и да бе видял Гота в черния връх на стрела на вожда Пет Гръмотевици, това бе преходно видение. Той замахна назад, пръстите му се разтвориха и върхът на стрела полетя. Въртеше се и се въртеше и падна в тревата и буренака близо до контейнера за боклук, а Джони изпъшка, все едно са го ударили.

— Какво ще кажеш за това, малко инди… — поде Гота.

Не успя да се доизкаже, понеже в следващата секунда Джони изкуца и подскочи към него, и след това юмрукът му се стрелна като вихрушка и се удари от упор в брадичката на Гота Бранлин.

Гота се олюля, притихна и през лицето му премина вълна на болка. След това езикът му изскочи и по него имаше кръв. Той захвърли встрани сандъчето и изръмжа:

— Мъртъв си, негро такова!

— Хвани го, Гота! — извика Гордо.

Джони не трябваше да се бие. Знаех го и знаех, че и той го знае. Юмруците на братята Бранлин вече го бяха пращали веднъж в болница. Все още от време на време му прилошаваше и стигаше едва кажи-речи до рамото на противника си.

— Бягай, Джони! — извиках.

Джони обаче бе приключил с бягането.

Гота го нападна със замах. Улучи рамото на приятеля ми и юмрукът му го отхвърли назад, а Джони се изплъзна от удар в лицето и тресна собствения си юмрук в ребрата на Гота.

— Бой! Бой! — развика се някой от малкото деца, останали на игрището.

Бутнах Гордо назад с цялата си сила. Той изпъна ръка да се подпре, но пръстите му сграбчиха дръжките на Рокет.

— Олеле! — изпищя той внезапно, дръпна ръка и се втренчи в пръстите си. На кожата между палеца и показалеца му имаше кръв. — Копелето ме ухапа!

Предположих, че се е набол на гайка или на метално парче, макар че по-късно разгледах Рокет и не намерих нито щръкнал винт, нито остър ръб. Гордо се завъртя и срита Рокет, и тогава Пет Гръмотевици ми заговори.

Каза, както беше казал и на Джони:

СТИГА.

Нямах силен удар. Щом Гордо искаше да рита, това ме устройваше. Пристъпих напред с кипнала кръв и така го сритах в глезена, че той се разпищя и затанцува като еднокрак джигит. Джони и Гота се въргаляха на земята, а около тях се вдигаше прахоляк. Хвърчаха и се стоварваха юмруци, а Дейви Рей и Бен бяха готови да се хвърлят, ако Гордо започне да побеждава Джони или да го удря начесто. Приятелят ни обаче не отстъпваше на противника си. Въртеше се, дърпаше се и се биеше, а потното му лице бе побеляло от праха. Гота сграбчи косата на Джони, но той се изплъзна. Юмрук се стовари в брадичката му, но другарят ни не показа болка. Вместо това се нахвърли върху противника си като момче, което няма какво да губи, освен достойнството си и когато ударите му улучиха целта, накараха Гота да изпъшка от болка и да се опита да се свие като дъждовен червей.

— Бой! Бой! — продължаваше веселият напев.

Около Джони и Гота, които се сражаваха на земята, се образува кръг от зяпачи.

Но Гордо идваше да ми се нахвърли с пръчка в дясната ръка.

Нямах никакво желание да ми попилява мозъка или да пребие Рокет до подчинение. Скочих на колелото, ритнах стъпенката и врътнах педалите, опитвайки се да набера преднина между нас. Очаквах, че Гордо ще отклони вниманието си от мен и може би ще успея да се промъкна и да избия пръчката от ръката му. Но грешах. Той се метна на черното си колело и се засили след мен, изоставяйки Гота да води собствената си гнусна войничка.

Нямах време да викна на Бен и Дейви Рей. Съмнявах се, че и бездруго ще ме чуят при цялата шумотевица, вдигана от жадната за кръв тълпа. Обърнах Рокет и трескаво завъртях педалите през игрището, излитайки през вратата в оградата и понасяйки се по тротоара. Когато погледнах през рамо, Гордо набираше скорост, бе навел глава над кормилото и краката му помпеха педалите. Започнах да насочвам Рокет обратно към игрището, за да се добера до подкрепата на приятелите си.

Но Рокет не ме остави.

Той се вкочани. Не можех да движа кормилото. Нямах избор, освен да продължавам напред по неравния тротоар и тогава се случи нещо странно.

Педалите започнаха да се въртят все по-бързо — толкова бързо, че едва си държах на тях краката. Всъщност маратонките ми се пързулнаха от стъпенките няколко пъти. Педалите обаче продължаваха да се въртят. Веригата на Рокет дрънчеше по зъбчатките и постепенно прерастваше във висок, могъщ напевен звук.

Колелото ми се носеше напред, а аз не правех нищо друго, освен да се държа за гърба му като на див кон. Скоростта ни нарастваше, вятърът брулеше косата ми. Погледнах през рамо — неизбежен като краят на света, Гордо все още беше по петите ми.

Той искаше да ме скалпира и нямаше да спре, докато не постигне своето.

Междувременно на игрището Гота се мъчеше да се изправи на крака. Преди да успее да прицели удар, Джони го срита в коленете и двамата пак се извъргаляха на земята, а зяпачите с викове изразяваха задоволството си. Дейви Рей и Бен бяха започнали да ме търсят, после видяха, че Рокет го няма и липсват и Гордо и едно от черните колелета.

— Ооу… — каза Бен.

Колелото на Гордо беше бързо. Сигурно можеше да надбяга всяко едно друго в Зефир, но Рокет не беше като другите колелета. Рокет се носеше като адска хрътка и аз се ужасявах при мисълта какво може да стане, ако веригата му падне от зъбчатката.

Подминахме един господин, който събираше с гребло листата от пътеката си. Подминахме две жени, които си говореха в предния си двор. Исках да спра, но всеки път, когато се опитвах да натисна спирачката, се чуваше високо, гневно съскане и Рокет отказваше да се подчини. На следващото кръстовище опитах да завия надясно и да се прибера у дома. Рокет искаше да тръгне наляво и аз изкрещях, когато дръжките на кормилото взеха завоя, а задното колело се плъзна на ръба на катастрофата. Но Рокет удържа пред паважа и ето ни отново с блъскащия ме в лицето вятър.

— Какво правиш? — извиках. — Къде отиваме?

Въпросите ми имаха само един отговор: Рокет бе полудял.

Още един поглед през рамо ми показа, че Гордо все още е по петите ми, макар че пухтеше и лицето му бе нашарено с пурпурночервено.

— По-добре спри! — изкрещя той. — Ще те хвана най-накрая!

Не и ако питате Рокет. Но всеки път, когато се опитвах да го насоча към дома, той отказваше да се подчини. Колелото си имаше собствена цел и аз нямах избор, освен да се возя към нея.

През вихрещия се прах побойниците в училищния двор се надигнаха на крака. Гота, който не беше свикнал да му оказват съпротива, показваше слабостта си; раздаваше бясно безцелни удари и беше толкова уморен, че се препъваше като пияница. Джони танцуваше напред-назад, карайки го да замахва отново и отново. Когато момчето изрева от ярост и се юрна напред, по-дребният боец отскочи встрани и Гота се препъна в собствените си крака и падна по лице, издирайки до кръв ожулената си брадичка по каменистата пръст. Отново се изправи с натежали ръце. Отново нападна и Джони пак му се измъкна, използвайки кривия си крак като Пан, който се завърта и извива на копито.

— Стой мирен! — изпъшка Гота. — Стой мирен, негро такова!

Гърдите му тежко се повдигаха, а лицето му бе червено като прясна мръвка.

— Добре — каза Джони, чийто нос кървеше и на бузата му имаше драскотина. — Ела ми де!

Гота го нападна. Джони се изплъзна наляво. Дейви Рей каза после, че му приличало все едно гледаш Касиус Клей в действие. Когато противникът се наклони да пресрещне маневрата, Джони вложи всичката си сила в един прав, който се срещна с челюстта на Гота и му отплесна главата. Бен каза, че тогава е видял очите на големия Бранлин да се обръщат нагоре и да се забелват. Но Джони имаше още една гръмотевица в себе си — той пристъпи напред и удари Гота в устата толкова силно, че всички чуха кокалчетата на приятеля ни да изпращяват като пистолетни изстрели.

Гота не издаде и звук. Дори не простена.

Просто падна като голямо тъпо дърво.

Лежеше си, а от устата му капеше кръв. Между устните му се изплъзна преден зъб, след което Гота започна да се тресе и да плаче в твърдо, гневно мълчание.

Никой не му предложи помощ. Някой се разсмя. Друг пък подигравателно извика:

— Ще си ходи разплакан при мамичка!

Бен потупа Джони по гърба. Дейви Рей го сграбчи за рамото и възкликна:

— Показа му кой е по-корав, а?

Джони се отърси от него. Обърса носа си с опакото на дланта, която д-р Париш скоро щеше да шинира заради две спукани кости. Родителите на Джони щяха много да му се карат. Те най-сетне щяха да разберат защо през цялото онова горещо дълго лято е прекарвал толкова много време насаме в стаята си, четейки книга, която му бе струвала три долара и петдесет цента, поръчана по пощата и със заглавие „Основите на ръкопашния бой“ с автор Шугър Рей Робинсън^[1].

— Не съм толкова корав — каза Джони и се наведе над Гота и попита: — Имаш ли нужда от помощ?

Аз обаче не разполагах с поуките от опита на Шугър Рей. Имах само Рокет под мен и Гордо бе неуморен преследвач, а когато Рокет внезапно зави с удар на кормилото и се втурна по една просека през гората, се уплаших, че бързо се нося към последния завой в живота си.

Рокет отказа да послуша спирачката и не реагира на трескавото ми дърпане на кормилото. Ако колелото ми беше полудяло, трябваше да сляза от него. Стегнах се за скок в храсталака.

Точно тогава Рокет излетя през дърветата и пред нас се разкри огромен ров, пълен с бурени и боклуци, и с изблик на скорост, от която ми настръхна всяко косъмче по скалпа, колелото полетя над него.

Мисля, че изпищях. Сигурен съм, че намокрих панталоните и че се държах толкова здраво, че ръцете ме боляха с дни.

Рокет прескочи оврага и се стовари от другата страна със сила, от която зъбите ми изщракаха и почувствах гръбнака си като тетива на лък, която току-що се е скъсала. Скокът дойде в повече дори за Рокет — рамката иззвънтя, гумите се подхлъзнаха на пласта листа и борови иглички и ние паднахме, вплетени един в друг. Видях Гордо да се носи по пътеката към мен и лицето му се изкриви от ужас, когато забеляза зейналия пред него овраг. Натисна спирачката, но се движеше твърде бързо, за да спре навреме. Черното му колело се хързулна настрани и заедно с ездача си се преобърна през бурените и боклука.

Оврагът не беше чак толкова дълбок. Не беше пълен с тръни или с остри камъни. Гордо всъщност се приземи меко сред дебели лози с месести зелени листа и сред купчина вещи — възглавници с изсипващ се навън пълнеж, няколко алуминиеви форми за кекс, чорапи и скъсани ризи, парцали и подобни. Погърчи се за минута сред зелените лози, опитвайки се да се измъкне изпод черното колело. Не беше в лоша форма. Каза:

— Чакай само секунда, малко лайненце такова! Просто задръж един мо…

Внезапно изпищя.

Понеже в оврага заедно с него имаше още нещо.

Беше се приземил право върху него, докато животинчето кротко си дояждаше остатъците от кокосовия пай, откраднат от перваза на отворен кухненски прозорец преди няма и десет минути.

А сега Луцифер, който въобще нямаше намерение да споделя убежището и съкровищата си от боклукчийските кофи, беше много, много ядосан.

Маймуната се изстреля от лозите и се нахвърли на Гордо с оголени зъби и пръскайки кафява гадост от задната си страна.

Момчето се сражаваше за живота си. Злобната маймуна отхапваше парчета месо от ръцете му, от бузата му, от ухото му, и почти успя да му отхапе пръст, преди Гордо, пищейки до небесата и смърдейки като в ада, да успее да се измъкне от оврага и да се втурне да бяга. Луцифер хукна след него пищейки, плюейки и дрискайки, и за последно ги видях, когато маймуната скочи върху главата на Гордо и сграбчи шепи от изрусената му с кислородна вода коса, яздейки момчето — същински император върху слон.

Изправих Рокет и се качих на него. Този път беше послушен, целият му боен устрем се бе изчерпил. Преди да настъпя педалите в търсене на пътека през оврага, се замислих как ли ще се чувства Гордо през следващите няколко дни, с и бездруго подути от ухапванията лице и ръцете, когато осъзнае, че всичките тези зеленолисти лози във владенията на Луцифер са били отровен бръшлян, натежал от безмълвно зло. Щеше да представлява ходеща пришка. Ако изобщо можеше да върви.

— Има нещо зло в теб — казах на Рокет.

Победеното черно колело лежеше на дъното на оврага. Който и да слезеше да го вади оттам, най-добре да се запаси с каламинов лосион.

Подкарах обратно към училище. Боят беше приключил, но тримата ми приятели претърсваха игрището. Един от тях държеше рибарското сандъче под мишница.

Намерихме повечето върхове на стрели. Не всички. Около дузина бяха погълнати от земята. Един вид жертвоприношение. Сред изгубените се оказа и черната гладка стрела на вожда Пет Гръмотевици.

Джони като че не страдаше чак толкова много. Каза, че пак ще я потърси. Също и че ако не я намери, то след десет или след двадесет години, а може и повече, тя ще иде при някой друг. И без друго не била лично негова собственост. Той просто я съхранявал известно време, докато на вожда му потрябва във Вечните ловни полета.

Винаги съм се питал какво има предвид преподобния Ловой, когато говори за „добродетелност“. Сега разбрах. Означаваше да можеш да се откажеш от нещо, загубата на което ти разбива сърцето, и да си щастлив заради отказа си.

По тази дефиниция добродетелността на Джони бе голяма.

Не го знаех още, но стоях на ръба на моя собствен изпит по добродетел.