Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

Четири
Студената зимна истина

1.
Самотен пътешественик

— Татко ти изгуби работата си — каза мама.

Тъкмо си бях влязъл вкъщи след училище, а Денят на благодарността бе останал на четири дни зад нас. Тази новина ме улучи като удар в корема. Изражението на мама бе мрачно, а очите й вече виждаха предстоящите ни дни на трудности. Тя знаеше каква е реалността, която дебне пекарската й дейност; „Биг Пол’с Пантри“ имаше огромна секция за пайове и торти, също както и за мляко в пластмасови еднократни шишета.

— Съобщили са му го като е отишъл на работа — продължи мама. — Платили са му за две седмици и са му дали бонус, след което са му обяснили, че вече не могат да си позволят да го задържат.

— Къде е той? — захвърлих учебниците си на най-близката равна повърхност.

— Отиде нанякъде, преди около час. Седя наоколо почти цял ден, не можа да хапне и хапка на обяд и почти не говореше. Опита се да поспи, но не успя. Мисля, че това го е пречупило, Кори!

— Знаеш ли къде отиде?

— Не. Каза само, че ще иде някъде да помисли.

— Добре. Ще се опитам да го намеря.

— Къде отиваш?

— При Саксън Лейк като начало — обясних на мама и излязох при Рокет.

Тя ме последва на верандата.

— Кори, внимавай… — но се спря. Време беше да признае, че съм на път да стана мъж. Вместо това мама ми каза: — Надявам се да го намериш!

От къщи до езерото имаше доста път, и то тежък. Вятърът духаше срещу мен. Докато с глава, приведена към кормилото, въртях педалите по Шосе 10, поглеждах предпазливо наляво и надясно към брулената от вятъра гора. Съществото от изгубения свят все още скиташе на свобода. Само по себе си не беше страшно, тъй като се съмнявах, че трицератопсът имаше особено желание да общува с капана на тинестото дъно на цивилизацията. Това, което ме караше да съм нащрек бе фактът, че два дни преди Деня на благодарността Марти Баркли, който преди изгрев носеше вестниците от Бирмингам, си карал по този същия път, а масивно туловище излязло от гората и се ударило в колата му толкова силно, че гумите излезли от настилката. Бях видял колата на г-н Баркли. Страната откъм пътника беше смачкана, все едно ритната от гигантски стоманен ботуш. Прозорецът беше на парчета. Г-н Баркли разправяше, че чудовището буквално го ударило и побягнало. Вярвах, че трицератопсът бе обявил гъстите и блатисти гори около Саксън Лейк за своя територия и всички превозни средства по Шосе 10 бяха в опасност, понеже трицератопсът ги смяташе за динозаври-съперници. Нямах представа дали би счел Рокет за достоен за нападение или не. Така че предпочитах да настъпя педалите и да внимавам. Очевидно г-н Добро намерение не бе осъзнавал, че вместо голяма сива буца, която си дремуца в тинята, е притежавал танк „Патън“, който може да надбяга кола. Свободата определено ти ускорява краката, това е ясно. А въпреки възрастта и размера си, трицератопсът бе по душа хлапе.

Като изключим, че си поръчах Дейви Рей да цъфне на вратата ми с верижен трион, с нищо не издавах подозренията си. Джони също, а ние така и не споделихме с Бен, понеже понякога излишно му работеше устата. Дейви Рей не продума и дума по въпроса, освен да сподели, че се надява просто да оставят съществото да доживее дните си в мир. Не бях напълно сигурен, но номерът ми се струваше точно от типа, който приятелят ни би врътнал. Откъде би могъл да знае, че трицератопсът ще нанесе щети за десет хиляди долара? Е, стъклото може да се смени, а металът — да се изчука. Г-н Уайн Джили и съпругата му се преместиха във Флорида, точно както се канеха да сторят от пет-шест години насам. Преди г-н Джили да напусне, г-н Долар му каза, че блатата във Флорида гъмжали от динозаври, които ти идвали до задната врата да си просят остатъци от обяда. Г-н Джили пребледня като платно и не спря да трепери, докато „Джазман“ Джаксън не му обясни, че г-н Долар просто се закача с него.

Когато взех завоя, който щеше да ме изведе покрай Саксън Лейк, видях и пикапа на татко паркиран близо до червената скала. Спрях до него, опитвайки се да измисля какво точно да кажа. Внезапно ми бяха свършили думите. Разговорът ни нямаше да прилича на храна за магическата кутия — това си беше реалният живот и щеше да ми бъде много, много трудно.

Не видях татко никъде около камиончето, докато настанявах Рокет на стъпенката му. След това обаче го забелязах — малка фигурка, седнала на гранитна скала на половината път около езерото. Взираше се в черната, набръчквана от вятъра вода. Докато гледах, татко вдигна бутилка към устата си и отпи солидна глътка. След това отпусна бутилката и отново се втренчи във водата.

Закрачих към него през преплетените плевели и магарешки тръни. Червената кал джвакаше под обувките ми и в нея видях следите от стъпките на татко. Той беше идвал по този път многократно, понеже си бе проправил тясна пътека през най-гъстата растителност. По този начин несъзнателно бе изпълнявал и задълженията си като баща, правейки прехода поне малко по-лесен за сина си.

Когато се приближих до него, той ме забеляза. Не ми махна. Сведе глава и ми стана ясно, че и неговите думи също са се изчерпили.

Изправих се на десет фута от него върху скалата, която едно време е била част от входа към каменоломна Саксън. Татко седеше със сведена глава и затворени очи, а до него имаше пластмасова бутилка, наполовина пълна с гроздов сок. Осъзнах, че явно е ходил да пазарува в „Биг Пол’с Пантри“.

Вятърът свиреше покрай мен и караше голите клони на дърветата да трополят.

— Добре ли си? — попитах.

— Не — отвърна татко.

— Мама ми каза.

— Предположих.

Пъхнах ръце в джобовете на подплатеното си с вълна яке и се загледах в тъмната, черна вода. Татко дълго време не продума, аз също. След това той си прочисти гърлото.

— Искаш ли гроздов сок?

— Не, сър.

— Останало ми е достатъчно.

— Не, сър, не съм жаден.

Татко вдигна лице към мен. На твърдата, сурова светлина изглеждаше ужасно стар. Имах чувството, че мога да видя очертанията на черепа му под изтънялата плът и тази гледка ме уплаши. Беше все едно гледаш как бавно умира някой, когото много обичаш. Емоциите му вече се крепяха на ръба на отчаянието. Спомних си отчаяно надрасканите му въпроси посреднощ и неизказаните му страхове, че всеки момент ще се побърка. Съвсем ясно виждах, че баща ми — не митичен герой, нито пък супермен, а просто добър човек — е самотен пътник в дебрите на отчаянието.

— Сторих всичко, което поискаха от мен — каза той. — Работех на двоен маршрут. Поемах извънредни задачи където и когато се налагаше. Ставах рано и стоях до късно да оправям склада. Правех всичко, което искаха! — той вдигна очи в опит да намери слънцето, но облаците бяха като железен капак. — Казаха ми: „Том, трябва да разбереш каква е ситуацията.“ Казаха, че се налага да режат до кост, за да запазят „Грийн Медоус“ в действие. И знаеш ли какво още казаха, Кори?

— Не, сър.

— Казаха, че доставките на мляко по домовете са отмрели като динозаврите. Казаха, че няма място за тях при всичките тези лавици с пластмасови шишета. Заявиха, че бъдещето ще бъде в улеснението да прескочиш до магазина и да си купиш начаса, това искали хората… — татко сплете пръсти и мускулът на хлътналата му буза заподскача. — Е, аз лично не искам нищо подобно!

— Ще се справим — казах.

— О, да — той кимна. — Да, разбира се. Ще си намеря друга работа. Преди да дойда тук ходих до железарията и си написах молба. Г-н Вандеркамп Джуниър може да се нуждае от камионджия. Боже, че аз дори и на каса бих работил. Но наистина смятах, че след още три години ще бъда помощник-бригадир на товарната рампа. Честно. Глупаво, нали?

— Не си могъл да знаеш.

— Аз никога не знам — отвърна татко. — В това ми е проблемът.

Водата се вълнуваше под метлата на вятъра, който вдигаше бели гребенчета. В горите отвъд грачеха невидими врани.

— Студено е, татко — казах. — Трябва да се прибираме у дома.

— Не мога да дочакам дядо ти да надуши случката… — татко имаше предвид дядко Джейбърд. — Ще се пръсне от смях, убеден съм!

— Ние с мама няма да се смеем — казах. — Нито пък някой друг.

Татко вдигна шишето с гроздовия сок и си гаврътна още една хубава глътка.

— Минах и през „Биг Пол’с Пантри“. Влязох там и видях всичкото им мляко. Цяло бяло море… — татко отново ме погледна. Устните му бяха посинели. — Искам нещата да си останат, както са. Не ми трябва жвакащо дъвка момиче, което не ми знае името, да ми взима парите и дори да не ми се усмихне, когато я питам как е хавата. Не ми трябват супермаркети, отворени до осем вечерта и пълни с лампи, от които те заболяват очите. В осем вечерта семействата трябва да са си у дома, на масата, а не да ходят до супермаркета да пазаруват от нещата, дето висящите от тавана големи платнища те убеждават, че си длъжен да си купиш. Така де… ако ситуацията се влоши дотолкова, дори в разните дребни подробности от живота, вече не бихме могли да се върнем назад. И някой ден някой ще каже: „О, толкова е хубаво, че можем да отскочим до супермаркета по тъмно и да си харесаме и да си вземем от лавиците разни неща, дето не сме ги и чували досега, но какво ли стана с онези млекари или с онези типове, които продаваха дини от каросериите на камионите си — или с онази жена, която предлагаше пресни зеленчуци направо от градината си и се усмихваше като слънцето, когато я поздравиш с добро утро?“ Някой ще каже: „О, сега всичките тези стоки ги има в супермаркета, така че не се налага да ходиш насам-натам, за да си купиш каквото ти трябва, всичко е под един покрив.“ И защо да не сторят така с всичко? Просто съберете всичките магазини от целия град под един покрив, та дъжд да не пада върху теб и да не ти става студено. Не е ли прекрасна идея? — татко се захвана да пука с кокалчета на пръстите си. — И като краен резултат ще имаш магазини и пътища, и къщи, но вече няма да имаш градове. Не и такива, каквито са сега. И накрая ще влезеш в някой от онези магазини под един покрив и ще потърсиш нещо, а жвакащото дъвка момиче ще ти обясни, че те го нямат. Нямат го и не могат да ти го поръчат, защото такива работи вече не се произвеждат. Хората не търсят такива стоки, нали разбирате? Хората искат само онова, което им казват да искат големите платнища, които висят от тавана. И в магазина има само такива стоки, които се правят от машини по хиляда бройки на минута. Но те са перфектни, ще те убеждава момичето с дъвката. Няма нито една несъвършена стока в партидата. А когато я използваш или ти писне от нея, или когато сменят рекламите, просто изхвърляш покупката, понеже тя е направена да бъде еднократна. А момичето с дъвката ще ти каже: „А сега колко от тези съвършени неща ще ви трябват днес? И побързайте, че зад вас се събира опашка!“

Татко млъкна. Само кокалчетата му пукаха.

— Това е просто един супермаркет — казах.

— Първият — уточни той.

Присви очи и може би в течение на минута се взираше в езерото, докато вятърът рисуваше шарки по повърхността му.

— Чувам те — каза тихо.

Знаех на кого говори.

— Татко? Хайде да се прибираме!

— Ти върви. Аз ще си поседя тук и ще послушам приятеля си.

Чувах вятъра и враните, но знаех чий друг глас звучи в ушите на татко.

— Какво ти казва той, тате?

— Повтаря все същото от самото начало. Казва, че никога няма да ме остави на мира, докато не сляза с него долу, в мрака.

Очите ми се напълниха със сълзи. Примигнах, за да ги прогоня.

— Няма да слезеш, нали?

— Не, синко — отвърна баща ми. — Не и днес.

За малко да му кажа за д-р Лезандър. Устата ми се отвори, но мозъкът ми постави въпроса: а какво да кажа на баща си? Че д-р Лезандър не пие мляко и е нощен бухал, а Върнън Такстър вярва, че това са качествата, нужни на един убиец? В крайна сметка от устата ми излезе следното:

— Дамата има голям опит, татко. Тя може да ти помогне, ако я помолим.

— Дамата — повтори той със задавен глас. — Тя изигра страхотен номер на Пищака Блейлок, нали?

— Да, сър, така стори. Тя може да ни помогне, ако отидем да се срещнем с нея.

— Може и така да е. Може и да не е — татко се намръщи, сякаш мисълта да помоли Дамата за помощ му причинява дълбока болка. Определено нямаше как да е по-мъчителна от тази, която вече изпитваше и в плен на която се гърчеше. Когато гримасата му отмина, той отбеляза: — Знаеш ли какво? Ще попитам приятеля си какво мисли той.

Страхувах се за него. Много, много се страхувах.

— Моля те, прибери се скоро — казах.

— Обещавам — отвърна татко. — Скоро!

Оставих го на брега, седнал на скалата под ниските сиви облаци. Когато стигнах до Рокет, погледнах през рамо и го видях изправен на ръба. Вниманието му бе съсредоточено върху водата отдолу, сякаш търсеше някаква следа от кола в онези ужасни дълбини. Понечих да го извикам, да го отпратя назад от ръба, но той сам се върна назад до предишното си място и отново си седна.

„Не и днес“, беше казал. Налагаше се да му се доверя.

Въртях педалите назад по пътя, който бях изминал и в главата ми се въртяха толкова неща, че дори не се сетих за звяра от изгубения свят.

Следващите дни бяха сиви и студени, а хълмовете около Зефир се издигаха кафяви като тревата на Поултър Хил. Влязохме в декември, веселия месец. Понякога, когато се прибирах от училище, татко си беше у дома, в други дни отсъстваше. Мама, която внезапно започна да изглежда твърде напрегната и изморена за годините си, каза, че ходел да си търси работа. Надявах се, че не се връща на онази скала и не се опитва да гадае бъдещето по огледалото от черно стъкло.

Майките на приятелите ми ни оказваха подкрепа. Започнаха да ни носят захлупени яденета, кошници с бисквити, домашни консерви и подобни неща. Г-н Кълан обеща да ни донесе малко месо от първата си плячка за сезона. В замяна мама настояваше да изпече торта на всеки един. Татко ядеше храната, но беше ясно, че да приема такава очевидна благотворителност го убива. Както се оказа, железарията не се нуждаеше от шофьор на камион, нито пък от друг служител на касата. Често нощем чувах, че татко е станал и обикаля из къщата. Започна да се случва така, че спеше до късно през деня — примерно до единадесет или някъде там — и оставаше буден до след четири часа сутринта. Време за нощни птици.

Един съботен следобед мама ме помоли да отскоча до „Улуърт“ на „Мърчант Стрийт“ и да й взема кутия блатове за торта. Потеглих на път с радостния Рокет. Влязох в магазина, купих поръчаните блатове и тръгнах да се връщам.

Спрях пред витрината на кафене „Брайт Стар“.

Г-н Юджийн Осбърн работеше там. Той бе воювал в състава на първа пехотна дивизия. И с лекота можеше да разпознава немски неприлични думички.

Ето тези факти ме човъркаха като тихо демонско гласче в главата, още от нощта, когато бяхме ходили на карнавала „Брендиуайн“. Как може един папагал да научи немски сквернословия, ако собственичката му не говори немски? Сетих се, че г-н Осбърн бе казал и още нещо: „Не са само ругатни. Имаше и други немски думи, но бяха изкривени.“

Как е възможно подобно нещо?

Оставих Рокет отвън и влязох в „Брайт Стар“.

Не беше кой знае какво заведение, просто няколко маси в сепарета и барплот, където клиентите можеха да седнат на високи столове и да си приказват с двете сервитьорки — старата г-жа Маделин Хъкаби и по-младата Кари Френч. Трябва да призная, че г-ца Френч обираше повечето внимание, понеже беше руса и хубава, а г-жа Хъкаби приличаше на две мили разкъртен път. Но тя работеше като сервитьорка в „Брайт Стар“ още отпреди да се родя и управляваше заведението с железен поглед. „Брайт Стар“ не беше особено натоварен в този час от деня, но все пак имаше няколко души, които пиеха кафе, повечето — възрастни пенсионери. Г-н Каткоут беше сред тях, седеше в едно сепаре и четеше вестник. Телевизорът над барплота беше включен. А на барплота седеше и се хилеше на г-ца Френч не друг, ами китоподобният г-н Дик Моултри.

Той ме видя и усмивката му изчезна като призрак при първи петли.

— Здравей! — каза ми г-ца Френч и засия в слънчева усмивка, щом се приближих до барплота. Ако не бяха конските й зъби, като нищо щеше да е сладка като Чили Уилоу. — Какво мога да направя за теб?

— Г-н Осбърн тук ли е?

— Несъмнено.

— Мога ли да говоря с него, ако обичате?

— Почакай минутка — тя отиде до прозореца между тезгяха и кухнята. Забелязах, че големият корем на г-н Моултри се притиска към ръба на барплота, когато той се наведе да се вгледа в краката й. — Юджийн? Някой иска да говори с теб!

— Кой? — чух го да пита.

— Кой? — предаде ми въпроса г-ца Френч.

Тя не се движеше в моите кръгове, а аз не идвах в „Брайт Стар“ достатъчно често, че да ме разпознава.

— Кори Макенсън.

— О, ти не си ли момчето на Том? — попита тя и аз кимнах. На г-н Осбърн тя предаде: — Момчето на Том!

Баща ми, също като „Бийч Бойс“, го познаваха навсякъде. Усетих, че г-н Моултри ме гледа. Той си сръбна шумно от кафето си, опитвайки се да привлече вниманието ми, но аз не благоволих да му отделя време.

Г-н Осбърн мина през люлеещата се врата. Носеше престилка и бяла шапка и бършеше ръцете си в кърпа.

— Здрасти — каза ми. — Какво мога да направя за теб?

Г-н Моултри се наведе напред, наострил уши и корем.

— Може ли да седнем? — попитах. — Ето там, да речем? — махнах в посока на едно сепаре отзад.

— Предполагам. Води ме!

Когато се настанихме и седнах с гръб към г-н Моултри, казах:

— Бях в къщата на г-ца Глас, когато доведохте Уинифред за урока й по пиано.

— Спомням си, да.

— А спомняте ли си папагала? Казахте, че псувал на немски.

— Немският няма как да се сбърка. Немски беше.

— А помните ли какво друго казваше папагалът?

Г-н Осбърн се облегна назад в сепарето. Наклони глава на една страна. Играеше си с вилица от сервираните прибори. Използваше тази ръка, на която имаше татуиран надпис US ARMY.

— За какво става дума, ако нямаш против да те питам?

— Нищо особено — свих рамене. — Просто ми се пробуди любопитството.

— Любопитството ти, така ли? — той се усмихна леко. — Идваш тук и ме питаш какво е казал папагалът?

— Да, сър.

— Това беше преди почти три седмици. Защо не реши, че искаш да го знаеш по-рано?

— Предполагам, че съм имал други неща, с които да се занимавам.

Естествено, че исках да знам и по-рано, но първо беше бягството на звяра от изчезналия свят, после татко си загуби работата и папагалът не ми беше на челно място в списъка.

— Всъщност не помня какво точно каза, освен пиперливите думички, които не мога да ти преведа без разрешението на Том.

— Не знаех, че татко идва тук.

— Понякога идва. Дойде например да кандидатства за работа.

— О, Боже! — промърморих. — Не знаех, че татко може да готви.

— За мияч на чинии се яви — каза г-н Осбърн, като ме наблюдаваше внимателно. Мисля, че трепнах леко. — Всъщност г-жа Хъкаби се занимава с наемането на работници. Върти това заведение като военен лагер, така си е.

Кимнах, опитвайки се да не срещам втренчения поглед на готвача.

— Та папагалът — каза ми той и усмивката му се разшири. — Този син папагал. С какво невероятно умение ругаеше! Нищо чудно обаче, а? След като принадлежи на госпожица Синьогласна…

— Предполагам, че не.

Дотогава не предполагах, че има и възрастни, които й казват г-ца Синьогласна.

— За какво точно става дума, Кори? Ама наистина.

— Искам да стана писател — отвърнах, макар да не знаех защо го казвам. — Такива неща са ми интересни.

— Писател ли? Да пишеш разкази и тъй нататък?

— Да, сър.

— Чини ми се, че това е доста тежка нива за оран — готвачът сложи лакти на масата. — И това е като… проучване за някакъв разказ, така ли?

— Да, сър! — бях зърнал лъч светлина. — Да, сър, точно така!

— Нали не пишеш разказ за госпожица Синьогласна?

— Пиша… разказ за един папагал — казах. — Който говори немски.

— Така ли? Бре да му се не види! Когато бях на твоите години, исках да стана детектив или войник. Поне едното ми желание се сбъдна… — той се вгледа в татуираните си пръсти. — Мисля, че може би щеше да ми е по-добре да съм детектив — каза с тиха въздишка, която говореше много за това какво представлява истинският войниклък в сравнение с преиграването на сцени от „Битка“ в горите.

— Можете ли да си спомните какво още каза папагалът, г-н Осбърн?

Той изсумтя, но усмивката му все още бе дружелюбна.

— Ако имаш твърдо намерение да станеш писател, значи напредваш по пътя. Толкова ли е важно за теб да знаеш всичко?

— Да, сър. Наистина е важно.

Г-н Осбърн се поколеба, обмисляйки това изказване. След това отбеляза:

— Всичко беше объркано всъщност. Няма кой знае какъв смисъл.

— Просто искам да знам.

— Да видим тогава. Трябва да си попренавия мозъка. Ще ти кажа една тайна… — той се наведе малко напред. — Когато работиш за г-жа Хъкаби, чуваш много лоши думички!

Потърсих с поглед сервитьорката, но тя или беше в кухнята, или в тоалетната.

— Помня, че папагалът каза нещо за… — готвачът притвори очи, ровейки се в спомените. — Кой знае?

— Не можете ли да си спомните? — настоях.

— Не, това каза той — г-н Осбърн отвори очи. — „Кой знае?“ Това повтаряше папагалът, когато не сипеше ругатни.

— Кой знае какво? — попитах.

— Идея си нямам. Просто „Кой знае?“ това е всичко, което успях да разбера. Това и още нещо, което звучеше като име.

— Име ли? Какво беше то?

— Ханафорд, струва ми се. Или поне ми звучеше горе-долу така. „Хана Фьорд“, сетих се.

— Може и да бъркам, разбира се. Чух името само веднъж. Но определено не бъркам за ругатните, може да ми вярваш!

— А помните ли как г-ца Зелено… ъъъ… Катарина Глас каза, че папагалът полудявал, когато му свирят онази песен? — опитах се да се сетя как се казваше. — „Бютифъл Дрийм“?

— „Дриймър“ — поправи ме готвачът. — О, да. Това е песента, която г-ца Синьогласна ме учеше да свиря и мен.

— И вас ли?

— Точно така. Винаги съм искал да свиря на музикален инструмент. Вземах уроци от г-ца Синьогласна… о, предполагам, че е било преди около четири години, когато тя преподаваше на пълен работен ден. Имаше множество по-възрастни ученици и преподаваше на всички ни тази песен. Сега като я спомена, май не си спомням папагалът да е крещял така, както онази нощ. Шантаво, а?

— Странно — беше мой ред да го поправя.

— Аха. Е, най-добре да се връщам на работа! — той беше видял, че г-жа Хъкаби излиза от тоалетната и тя имаше достатъчно драконова кръв, че да уплаши войника. — Бях ли ти от помощ?

— Така ми се струва — съгласих се. — Все още не съм сигурен.

Г-н Осбърн се изправи.

— Хей, а какво ще кажеш да ме опишеш и мен в твоя разказ?

— Какъв разказ?

Той отново ме изгледа странно.

— Разказът, който пишеш за синия папагал.

— А, този разказ ли? Да, сър, непременно!

— Кажи нещо мило за мен! — поръча си готвачът и се насочи отново към кухненската врата.

По телевизията даваха някакъв мъж в кафява униформа, който вдигаше шумотевица.

— Хей, Юджин! — извика г-н Моултри. — Я го виж само тоя мръсник!

— Г-н Осбърн? — попитах и той ми обърна внимание, преди да погледне към телевизионния екран. — Смятате ли, че г-ца Синьогласна ще има против да изсвири песента отново, в присъствието на папагала? И примерно да го изслушате и да чуете какво точно казва?

— Мисля, че ще е доста трудно — каза той.

— Сър?

— Г-ца Синьогласна занесе папагала при д-р Лезандър преди няколко седмици. Имал мозъчна треска или нещо подобно, дето го прихващат птиците. Така и казал докторът. Та така де, птицата гушнала букетчето. Какво има, Дик?

— Виж го само този! — каза г-н Моултри, ръкомахайки към мъжа, който се зъбеше от телевизора. — Казва се Линкълн Рокуел. Проклетото копеле оглавява Американската нацистка партия, можеш ли да повярваш каква простотия!

— Американски нацисти? — видях как вратът на г-н Осбърн почервенява. — Искаш да кажеш, че съм помагал да ги наритаме хубавичко в Европа, а сега са цъфнали право тука, в Съединените щати?

— Казва, че щели да превземат страната! — обясни му г-н Моултри. — Само го чуй какви ги плещи, ще се пукнеш от смях!

— Ако успея да го докопам, ще му се пукне грозната глава!

Бях на път да изляза, с натежала от мисли глава. Но точно тогава чух г-н Моултри — когото бившият шериф Еймъри бе обявил за член на Ку-клукс-клан — да се изсмива и да казва:

— Е, поне едно нещо е схванал вярно! Викам всички негра да си ги товарим на корабите да си ходят за Африка! Абсолютно сигурно е, че не бих искал да ми влизат в къщата, като определени хора, дето си канят негрото Лайтфут да влиза пред предната врата!

Дочух тази забележка и знаех към кого е прицелена. Спрях и го погледнах. Г-н Моултри се хилеше и говореше с г-н Осбърн, човекът на телевизионния екран дърдореше за „расова чистота“, но дебелакът ме гледаше с ъгълчето на окото си.

— Да, къщата ми е моята крепост! Със сигурност не бих искал да си усмърдявам крепостта като каня негро да ми влиза и да се настанява у дома! Ами ти, Юджийн?

— Линкълн Рокуел, а? — каза г-н Осбърн. — Страхотно име за нацист!

— Струва ми се, че някои хора би трябвало да проявят малко ум, а не да другаруват с негра, нали, Юджийн? — продължи да настъпва г-н Моултри, хвърляйки въдица за мен.

Най-сетне казаното успя да проникне в главата на г-н Осбърн. Той погледна Дик Моултри така, все едно вижда пред себе си мухлясало сирене.

— Един човек на име Ърни Грейвърсън ми спаси живота в Европа, Дик. Беше по-черен и от асо спатия!

— О… чуй сега… нямах предвид… — усмивката на г-н Моултри бе много жалка. — Е — каза той, мъчейки се да запази достойнство, — винаги има един-двама с мозък на бели в главата, вместо на горила!

— Мисля — каза г-н Осбърн, стягайки върху рамото на г-н Моултри хватката на пръстите си с надписа US ARMY и влагайки малко мускулна сила в натиска, — че е най-добре да си затвориш устата, Дик!

Г-н Моултри не пророни и звук повече.

Излязох от „Брайт Стар“ и оставих зад гърба си мъжа с кафявата униформа, който даваше интервю по телевизията. Завъртях педалите на Рокет към дома, а блатовете се возеха в кошницата на колелото. Но по целия път умувах за синия папагал — наскоро починалият син папагал, по-точно — който говореше немски.

Когато се прибрах у дома, татко дремеше в креслото си. Мачът на Алабама бе свършил преди да отида до „Улуърт“, а сега радиото бе настроено на станция с кънтри музика. Доставих на мама блатовете и след това гледах как татко спи. Беше се свил, скръстил ръце на гърдите си. Опитваше се да се вземе в ръце, помислих си. Издаде тих съскащ звук с напиращо на устните му похъркване. Нещо премина през ума му и го накара да трепне. Очите му се отвориха, налети с кръв, и той сякаш се взираше право в мен в течение на няколко секунди, преди отново да ги затвори.

Не ми хареса какво е лицето му насън. Изглеждаше тъжен и изпит от глад, макар да имахме храна в изобилие. Разбира се, в това да бъдеш мияч на чинии също има някакво достойнство. Не казвам, че няма, понеже всяка една професия си има достойнствата и нуждата. Но не можех да не си помисля, че той се намира на прага на отчаянието, щом е влязъл в кафенето „Брайт Стар“ да подава молба за мияч на чинии, когато е бил на крачка от това да стане заместник-бригадир на товарната рампа в мандрата. Лицето му внезапно се изкриви в плен на дневен кошмар, а от устните му се отрони тихо стенание. Дори насън не можеше да избяга задълго.

Влязох в стаята си, затворих вратата и отворих едно от седемте мистични чекмеджета. Извадих кутията от пури „Уайт Оул“, вдигнах капака и проучих перото под настолната ми лампа.

Да, реших, с ускоряващо се сърцебиене. Да.

Можеше да бъде перо от папагал.

Но беше изумрудено зелено. Ругаещият на немски папагал на г-ца Синьогласна беше тюркоазено-син, без нито капчица друг цвят по него, освен жълтото на човката му.

Твърде жалко, че г-ца Зеленогласна не беше сестрата с папагала, казах си. Защото в такъв случай нейният би бил изумрудено зелен и…

… и внезапно ми се стори, че съм скочил от червената скала.

Какво точно беше казала г-ца Синьогласна, когато г-ца Зеленогласна отказа да даде на папагала й бисквитка, понеже се боеше да не й отхапе пръстите?

Три думи.

Аз.

Хранех.

Твоя.

Твоя какво — папагал?

Дали и двете сестри Глас, и двете изживели живота си в странните условия на преструвки и съперничество, не бяха притежавали по един папагал? Дали бе имало втора птица — само че изумруденозелена и с едно перо по-малко — някъде в онази къща, безмълвна толкова, колкото първата бе шумна?

Бях на едно телефонно обаждане от истината.

Стиснах перото в шепата си. Сърцето ми туптеше, когато излязох от стаята си и се насочих към телефона. Не знаех номера, разбира се — наложи се да го потърся в тънкия телефонен указател.

Преди да успея да стигна до номера на Глас, телефонът звънна.

— Аз ще вдигна! — казах и грабнах слушалката.

Ще помня до края на живота си тона на гласа, който ми заговори.

— Кори, г-жа Кълан е. Моля те, дай да се чуя с майка ти!

Тонът й бе стегнат и уплашен. Веднага разбрах, че е станало нещо ужасно.

— Мамо! — извиках. — Мамо, г-жа Кълан е!

— Не буди баща си! — скара ми се мама, когато стигна до телефона, но изсумтяване и шумолене ми подсказаха, че забележката й е закъсняла. — Здравей, Даян! Как си… — тя спря. Усмивката й повехна. Прошепна:

— Какво е станало? О, Иисусе…

— Какво има? Какво има? — попитах.

Татко влезе с подпухнало лице.

— Да, разбира се! — каза мама. — Разбира се. Да. Веднага тръгваме. О, Даян, толкова съжалявам!

Когато остави слушалката на вилката, очите й бяха пълни със сълзи, а лицето й бе пребледняло от шока.

Мама погледна към татко, после към мен. Каза:

— Дейви Рей е бил прострелян.

Дланта ми се разтвори и зеленото перо се понесе към пода.

За няма и пет минути се натоварихме в пикапа и се насочихме към болницата в Юниън Таун. Седях между родителите си, напълно замаян от онова, което ми бе казала мама. Днес Дейви Рей бе отишъл на лов с баща си. Беше много възбуден, че ще ходи с татко си и в докоснатите от зимата гори ще търсят следи от елени. Те се спускали по един хълм, бе казала г-жа Кълан. Най-обикновен хълм. Но Дейви Рей стъпил в скрита под опадалите листа лалугерска дупка и паднал по лице, и при падането карабината останала заклещена под него, прицелена в дробовете и сърцето му. Гръмнала при удара на тялото в земята. Г-н Кълан, който не беше в особено добра физическа форма, вдигнал сина си на ръце и тичал цяла миля през гората, за да го върне до камиона им.

Дейви Рей бил приет за спешна операция, додаде мама. Бил пострадал много зле.

Болницата бе изградена от червен камък и стъкло. Стори ми се прекалено малка като за такова важно място. Минахме през входа на спешното, където сестра със сребърна коса ни упъти накъде да отидем. Родителите на Дейви Рей намерихме в чакалня с чисто бели стени. Г-н Кълан носеше ловджийски дрехи с камуфлажни шарки и с окъпана в кръв предница — гледка, от която ми секна дъхът. Беше намазал маслиновозелена маслена боя по бузите си и по гърба на носа си. Тя се беше разтекла и приличаше на ужасна синина. Предполагам, че се намираше в прекалено дълбок шок дори да си измие лицето; какво значение имат сапунът и водата в сравнение с плътта и кръвта? Под ноктите му още имаше натъпкана горска пръст. Беше застинал в мига на катастрофата. Г-жа Кълан и мама се прегърнаха и майката на Дейви Рей се разплака. Татко застана до г-н Кълан до прозореца. Малкото братче на Дейви Рей — Анди — отсъстваше, вероятно го бяха оставили при роднини или в дома на съседи. Беше твърде малък да разбере какво прави нож във вътрешностите на Дейви Рей.

Седнах и се опитах да намеря нещо за четене. Не можех да съсредоточа поглед върху страниците на списанието.

— Толкова бързо — чух г-н Кълан да казва. — Стана толкова бързо!

Мама седна с г-жа Кълан и те се хванаха за ръце. Някъде по коридорите на болницата звънна камбана и глас по високоговорителя извика д-р Скофийлд. Мъж със син пуловер надникна в чакалнята и всички го погледнаха напрегнато, но той каза:

— Вие ли сте семейство Ръсел?

Мъжът си отиде в търсене на друго страдащо семейство.

Дойде свещеникът от презвитерианската църква в Юниън Таун, към която принадлежаха семейство Кълан, влезе и ни помоли да се хванем всички за ръце и да се помолим. Хванах едната ръка на г-н Кълан — беше влажна от нервна пот. Знаех силата на молитвата, но бях приключил с егоизма. Исках Дейви Рей да се оправи, разбира се, и точно за това се молех с цялото си сърце, но никога не бих си и помислил да пожелая смърто-живота на Ребъл на природна стихия като приятеля ми.

Появиха се Джони Уилсън и неговите родители. Бащата на Джони, стоик като сина си, тихо заговори на г-н Кълан, но не показа емоции. Г-жа Уилсън и мама седнаха от двете страни на г-жа Кълан, която не можеше да стори кой знае какво, освен да се взира в пода и да повтаря:

— Той е добро момче, толкова добро момче! — отново и отново, сякаш се приготвяше да се бори с Господ за живота на Дейви Рей.

Ние с Джони не знаехме какво да си кажем. Това беше най-лошото изпитание, през което бяхме преминавали и двамата. Бен и родителите му дойдоха няколко минути след семейство Уилсън и след това се появиха роднините на Дейви Рей. Презвитерианският свещеник отведе г-н и г-жа Кълан за по-уединена молитва, както предположих, а ние с Бен и Джони стояхме в коридора и си говорихме за това, което се беше случило.

— Той ще се оправи — каза Бен. — Татко казва, че тази болница е наистина добра!

— Татко казва, че Дейви Рей е извадил късмет, че не е умрял на място! — отвърна Джони. — Каза, че знае за едно момче, което се застреляло в корема, но не оцеляло и няколко часа.

Погледнах часовника си. Дейви Рей беше в операционната от четири часа.

— Той ще се справи — казах на приятелите си. — Той е силен. Ще се справи!

Полека край нас пропълзя още един час. Бе паднала нощ, съпроводена със студена мъгла. Г-н Кълан беше измил боята от лицето си, беше изстъргал пръстта изпод ноктите си и бе приел назаем една зелена болнична риза.

— Това е последният ми ловен поход — заяви на татко. — Кълна се пред Иисуса. Когато Дейви Рей се оправи, ще изхвърлим всички пушки в гората!

Той прикри лицето си с ръка и изхлипа задавено.

Татко го прегърна през рамото.

— Знаеш ли какво ми каза той днес, Том? Нямаше и десет минути преди случката. Каза: „Ако го видим, няма да стреляме по него, нали? Тръгнали сме просто на лов за елени, нали? Няма да стреляме, ако го видим!“ Знаеш ли за какво говореше?

Татко поклати глава.

— Тварта, която избяга от карнавала. Как според теб си е наумил подобно нещо, а?

— Нямам представа — каза татко.

Заболя ме да чуя тези неща.

Дойде лекар с късо подстригана коса и очила с бели рамки. Семейство Кълан веднага скочи на крака.

— Може ли да говоря и с двама ви отвън, ако обичате? — попита той.

Мама хвана татко за ръката. Аз също знаех, че това не е добра новина.

Когато се върнаха, г-н Кълан каза на всички, че Дейви Рей е излязъл от операционната. Все още бил с опасност за живота, нощта щяла да покаже. Благодари на всички за това, че са дошли да окажат подкрепа и каза, че е време да се разотиваме по домовете и да се опитаме да поспим.

Бен с родителите му стояха до десет и после си тръгнаха. Семейство Уилсън се прибраха у дома половин час по-късно. Полека-лека и роднините се разотидоха. Презвитерианският свещеник обеща да стои, докато присъствието му е необходимо. Г-жа Кълан стисна ръката на мама и я помоли да не си тръгва все още. Така че чакахме в онази стая с белите стени, а мъглата се превърна в дъжд, който спря, пред прозорците се спусна мъгла и омарата се завърна.

След полунощ г-н Кълан отиде да вземе чаша кафе от машината в коридора. Върна се след няколко минути със сивокосия доктор.

— Даян! — възкликна радостно. — Даян, той се е събудил!

Те се втурнаха навън, хванати за ръце.

Минаха десет минути. След това, след, както изглеждаше, цяла вечност, г-н Кълан се върна в чакалнята. Бях виждал цигарени угарки с повече живец от този в погледа му.

— Кори? — каза тихо. — Дейви Рей иска да те види.

Страхувах се.

— Върви, Кори! — подкани ме татко. — Всичко е наред.

Станах и последвах г-н Кълан.

Докторът стоеше пред стаята на Дейви Рей и си говореше със свещеника. Представляваха мрачна гледка. Г-н Кълан отвори вратата и аз влязох. Вътре беше г-жа Кълан, седнала в кресло до леглото, покрито от прозрачна кислородна палатка. Пластмасови тръбички се разклоняваха като змии от фигурката, просната под бледосин чаршаф. Бяха свързани с торбички, пълни с кръв и бистра течност. На една машина се виждаше зелена точка и тя бибипкаше бавно по объл черен екран. Г-жа Кълан ме видя и се наведе към главата под онази палатка.

— Дейви Рей? Той е тук!

Чух звука от затруднено дишане и надуших „Клорокс“ и „Пайн Сол“[1]. По прозореца зачука дъжд. Г-жа Кълан каза:

— Кори, седни тук! — и се изправи. Отидох при нея. Тя взе едната ръка на Дейви Рей; беше бяла като италиански мрамор. — Ето тук ще бъда, Дейви Рей! — тя призова усмивка с огромно усилие и след това отново положи ръката му на леглото и се отдалечи.

Застанах до леглото и погледнах през кислородната палатка към лицето на приятеля си.

Беше много блед и имаше тъмнопурпурни кръгове под очите. Някой му беше сресал косата с влажен гребен. Дейви Рей беше завит до врата и не видях следи от раната, която го бе довела тук. От ноздрите му излизаха тръбички и устните му бяха сиви. Лицето му изглеждаше като восъчно, а очите му се взираха право в мен.

— Аз съм — казах. — Кори.

Той преглътна с усилие. Може би зеленото писукане се ускори леко, а може и просто да си въобразявах.

— Ти си паднал — казах и веднага си помислих, че това е най-глупавото нещо, излизало от устата ми.

Той не отвърна. Вероятно не можеше да говори. Продължих:

— Бен и Джони бяха тук.

Дейви Рей дишаше. Дъхът му се превърна в дума:

— Бен… — едната страна на устата му трепна. — Идиот.

— Аха — съгласих се и се постарах да се усмихна. Не бях силен като г-жа Кълан. — Помниш ли какво точно се случи?

Той кимна. Очите му бяха трескаво ярки.

— Да ти кажа — рече с прегракнал глас. — Трябва да ти кажа.

— Добре — съгласих се и седнах.

Той се усмихна:

— Видях го.

— Така ли? — наведох се заговорнически напред. Надуших нещо, което ми замириса на кръв, но не го показах. — Видял си тварта от изгубения свят?

— Не, по-хубаво — усмивката му угасна, когато Джони Рей преглътна болезнено, после се върна. — Видях Снегопад!

Снегопад — прошепнах. Великият бял елен с рога като дъбове. Да, прецених. Ако някой заслужава да види Снегопад, това е именно Дейви Рей.

— Видях го. Заради това се спънах. Не гледах къде стъпвам. О, Кори! — възкликна той. — Толкова беше красив!

— Обзалагам се — съгласих се.

— По-голям е, отколкото разправят! И е и много по-бял!

— Сигурно — казах. — Той трябва да е най-красивият елен, живял някога.

— Точно така — прошепна Дейви Рей. — Стоеше право пред мен. И когато започнах да казвам на татко, Снегопад скочи. Просто скочи и изчезна. Тогава се спънах, понеже не гледах къде стъпвам. Но Снегопад не беше виновен за падането ми, Кори. Никой не беше виновен. Просто така се случи!

— Ще се оправиш — казах му.

Гледах как на ръба на устата му се надува кърваво мехурче от слюнка.

— Много се радвам, че видях Снегопад! — заяви Дейви Рей. — Не бих го пропуснал за нищо на света.

Той помълча. Чуваше се само мекото влажно съскане на дъха му. Апаратът бип… бип… бипкаше.

— Май е най-добре да тръгвам — казах и понечих да се надигна.

Мраморнобялата му ръка ме сграбчи.

— Разкажи ми приказка! — помоли Дейви Рей.

Поспрях се. Той ме гледаше с гладен поглед. Отпуснах се отново на мястото си. Той продължаваше да ме стиска за ръката и не я дръпнах. Пръстите му бяха студени.

— Добре — казах. Трябваше да си я измислям в движение, както и приказката за вожда Пет Гръмотевици. — Имало едно момче.

— Аха — съгласи се Дейви Рей, — трябва да има момче.

— Това момче стигало само да си го помисли и се озовавало на други планети. Това момче можело да има червен марсиански пясък по гуменките си и да кара кънки на Плутон. Можело да се вози на колелото си по пръстените на Сатурн и да се сражава с динозаври на Венера.

— Можело ли да ходи на Слънцето, Кори?

— Разбира се, че можело. Можело да ходи на слънцето всеки ден, ако му се искало. Там отивало, когато искало да хване хубав тен. Просто си слагало слънчевите очила и ходело там, а после се връщало кафяво като орехова черупка.

— Сигурно там е много горещо, нали? — попита Дейви Рей.

— Момчето си носело и ветрило — заявих. — Та то било приятел с всички крале и кралици на планетите и посещавало постоянно дворците им. Ходело в червения пясъчен замък на крал Лудвиг Марсиански и в облачния дворец на крал Николъс Юпитерски. Помогнало да разтърват спречкването между крал Зантас от Сатурн и крал Деймън от Нептун, когато те почнали война заради собствеността върху една комета. Отишло до огнения замък на крал Бърл Меркуриански и на Венера помогнало на крал Суейн да построи замък във високата синя трева. На Уран крал Фарън го помолил да остане цяла година и да стане адмирал на ледения му военноморски флот. О, всички благородници познавали това момче! Знаели, че никога няма да има друго момче също като него, дори и ако всички звезди и планети изгорят и се запалят по милион пъти. Понеже той бил само един на цялата земя, който можел да крачи между световете, и единственият, чието име било изписано в адресниците на всички…

— Кори?

— Да?

Гласът на Дейви Рей бе започнал да звучи замаяно.

— Много ми се ще да видя облачен замък, а на теб?

— На мен също — казах.

— Леле! — Дейви Рей вече не гледаше към мен. Гледаше някъде другаде, като самотен странник на път да се пренесе в обетована земя. — Никога не съм се боял да летя, нали?

— Никога.

— Ужасно съм уморен, Кори! — той се намръщи, а червената лига се стече надолу по брадичката му. — Не ми харесва да съм толкова уморен.

— Трябва да си починеш тогава — казах. — Ще дойда да те навестя утре.

Смръщването на Дейви Рей отмина. По устните му пробяга усмивка.

— Не и ако ида на слънцето утре. След това ще съм хванал тен, а ти ще си киснеш тук и ще си трепериш.

— Кори? — обади се г-жа Кълан. — Кори, лекарят трябва да влезе при него!

— Да, госпожо! — изправих се.

Студената ръка на Дейви Рей продължи да стиска моята за няколко секунди, после се изплъзна.

— Ще се видим — казах през кислородната палатка. — Става ли?

— Сбогом, Кори! — каза Дейви Рей.

— Сбо… — спрях се. Сетих се за г-жа Невил в първия ден на лятото. — Довиждане! — казах му и минах покрай майка му на път към вратата.

В гърлото ми още преди да изляза напираше ридание, но стисках здраво зъби. Както бе казала и майката на Чили Уилоу, можех да го понеса.

Нямаше с какво повече да помогнем. Подкарахме към къщи по мъгливото Шосе 16, където Среднощната Мона се стрелкаше в търсене на любовта. Не си говорехме — във времена като тези думите са като празни съдове. У дома зеленото перо лежеше на пода там, където бе паднало — прибрах го на мястото му в кутията за пури.

В неделя сутринта се събудих сепнат. В очите ми напираха сълзи, а слънчевата светлина чертаеше ивици по пода на стаята. Татко стоеше на вратата, облечен със същите дрехи, които бе носил и вчера цял ден.

— Кори? — каза той.

На път, на път: да се срещне с кралете Лудвиг, Николъс, Зантас, Деймън, Фарън, Върл и Суейн. На път, на път: към замъци от червен пясък, короните на сини дървета, построени от огън, оформени от изваяни облаци. На път, на път: сред далечни планети и звезди, и адресници, отворени на едно-единствено име. Самотният странник бе напуснал този свят. И нямаше да намине отново оттук.

Бележки

[1] „Клорокс“, „Пайн Сол“ — почистващи препарати.