Робърт Маккамън
Момчешки живот (5)

3.
Нашественикът

Животът се върна към обичайното, както се случва обикновено.

В първия съботен следобед на април, докато дърветата се разлистваха и цветята се надигаха от затоплилата се пръст, аз седях между Бен Сиърс и Джони Уилсън, обкръжен от пищящите орди, а Тарзан — Гордън Скот, най-добрият съществувал някога Тарзан! — забиваше ножа си в корема на крокодила и кръвта пръскаше яркочервена в „Истман Колор“^[1].

— Видя ли? Видя ли! — продължаваше да повтаря Бен, ръгайки ме в ребрата.

Разбира се, че бях видял. Имах очи, нали? Започваше да ми се струва, че ребрата ми нямаше да доживеят до късометражния „Тримата смешници“^[2] между двата филма.

„Лирик“ беше единственото кино в Зефир. Построили го през 1945-а, след Втората световна война, когато синовете на Зефир са марширували — или докуцуквали — до дома и са си търсили забавления, с които да прогонят кошмарите на свастиката и изгряващото слънце. Тогава някой достоен баща на града е бръкнал в джобовете си и е купил архитект от Бирмингам, който е начертал проекта и е размерил метража на празното място, където преди това се издигал складът за тютюн. Тогава, разбира се, не съм се бил родил, но г-н Долар може да разкаже цялата история. И така се издигнал дворец с циментови ангели и в съботните следобеди ние, дяволчетата от класата на простолюдието, посипвахме седалките на киното с пуканките си и с бонбони и ги заливахме с „Ю-Ху“^[3], а за няколко часа родителите ни си поемаха необезпокоявано дъх.

Тъй или иначе ето ни мен и приятелчетата ми, събота следобед в киното, гледаме „Тарзан“. Вече не помня защо Дейви Рей отсъстваше — мисля, че го бяха наказали, задето удари Моли Люджак по главата с борова шишарка. Докато бяхме в киното, навън по широкия свят спътници се отправяха в порой искри към открития Космос. Мъж с брада и пура дърдореше на испански от един остров до бреговете на Флорида, а кръвта от клането оцветяваше залива в червено. Плешив руснак блъскаше с обувка. Войници стягаха багажа си за пътуване до джунглата на име Виетнам. Атомни бомби гърмяха в пустинята и изпепеляваха макети на хора в имитациите на холове в къщите им. Нас не ни беше грижа за всичко това. То не беше магия. Магията витаеше в салона на „Лирик“ в събота следобед, на двойната прожекция, и ние се възползвахме напълно от възможността да се потопим изцяло в дебрите на заклинанието й.

Спомням си как гледах едно телевизионно предаване — „Сънсет Булевард 77“, — в което героят влиза в кино на име „Лирик“, и оттам ми хрумна да се замисля за значението на думата. Проверих я в дебелия си речник с две хиляди четиристотин и осемдесет и три страници, подарен ми за десетия ми рожден ден от дядко Джейбърд.

„Лирик — пишеше там. — Поет, който твори лирика. Лирика: стихотворение, декламирано под съпровод на лира.“ Дотук смисълът като че ли нямаше много общо с някакъв си киносалон, но положението се проясни, когато потърсих в речника и „лира“. Този инструмент ме отведе към приказните поеми, пети от пътуващите менестрели по времето, когато в замъците имало крале. Което пък ме постави пред тази прекрасна дума: приказка. Хранех представата, че самото начало на всички човешки комуникационни средства — било то телевизия, кино или книги — е било положено от някой, горящ от желание да разкаже приказка. Тази нужда да се разказва, да поиш слушателите си с вода от кладенеца на всеобщата мъдрост вероятно е един от най-величавите ни копнежи. А нуждата да се слушат приказки, да изживяваш поне за един кратък миг нечий живот, различен от твоя собствен, е на свой ред ключът към магията, заложена в нас от самото раждане.

„Лирик“.

— Наръгай го, Тарзан! Наръгай го! — изкрещя Бен, а лакътят му работеше на двойна скорост.

Бен Сиърс беше едро хлапе с кестенява, окастрена плътно по черепа коса, имаше висок, момичешки глас и носеше очила с рогови рамки. Нямаше на света риза, която да остава запасана в джинсите му. Беше толкова тромав, че би се удушил и във връзките на обувките си. Имаше широка брадичка и дебели бузи и дори като порасте, нямаше да заприлича на Тарзан от момичешките мечти, но ми беше приятел. В контраст с масивното телосложение на Бен Джони Уилсън беше слаб, тих и начетен. Имаше процент индианска кръв, която си личеше в черните му блестящи очи. На лятното слънце кожата му покафеняваше като борова семка. Косата му също беше почти черна и я зализваше назад с „Виталис“, с изключение на един обърнат перчем, който стърчеше като луково перо насред брилянтина на пътя му. Баща му, който беше бригадир в разположения между Зефир и Юниън Таун завод за каменни плочи, си правеше косата по същия начин. Майката на Джони беше библиотекарката в основното училище в Зефир, тъй че, предполагам, от нея бе наследил склонността си към четенето. Приятелят ми поглъщаше енциклопедии така, както друго дете на негово място би похапвало „Ред Хотс“^[4] или „Лемънхедс“^[5]. Носът му приличаше на брадвичка на племето чероки, а около дясната му вежда се виеше малък белег — през 1960-а братовчед му Филбо го беше ударил с пръчка, докато всички заедно играехме на войници. Джони Уилсън понасяше много училищни шеги, задето бил „малко индианче“ или имал „цветна кръв“, а и беше роден с криво стъпало, което само удвояваше подигравките, на които беше подложен. Той бе станал стоик много преди да узная значението на тази дума.

Филмът изкриволичи до края си като реката в джунглата — до морето. Тарзан победи злите ловци на слонове, върна Звездата на Соломон на племето й и се запрехвърля по клоните към залеза. Дойде ред на късометражното филмче за „Тримата смешници“, в което Моу скубеше цели шепи от косата на Лари и Кърли седна във вана, пълна с омари. Всички си изкарвахме превъзходно.

А след това, без тръбен зов, започна вторият филм.

Беше черно-бял, което незабавно предизвика стенания сред публиката. Всички знаеха, че истината се крие в цветните филми. На екрана изгря заглавието: „Нашественици от Марс“^[6]. Филмът изглеждаше стар — все едно е бил правен през петдесетте.

— Отивам за пуканки! — обяви Бен. — Някой да иска нещо?

Отвърнахме „Не!“ и той се отправи самичък по пътеката между седалките.

Надписите свършиха и приказката започна.

Бен се върна с кофата си мазни пуканки навреме да види какво съзира младият герой през телескопа си, насочен към бурното нощно небе: летяща чиния, която се спуска в пясъчния хълм зад къщата му. Обикновено тълпата съботно-следобедни зрителчета крещеше и се смееше към екрана, ако на него не се показваха схватки, но този път самият вид на зловещата чиния бе възцарил тишина в салона.

Убеден съм, че през следващия час и половина будката за лакомства не направи никакъв оборот, макар че имаше деца, които напускаха местата си и търчаха към дневната светлина. Момченцето от екрана не можеше да накара никого да му повярва, че е видял как каца летяща чиния, и то жално гледаше през телескопа си как един полицай е засмукан в яма в пясъка — все едно го всмуква гротескна, извънземна прахосмукачка. След това полицаят дойде да посети къщата и да увери момчето, че не, разбира се, че не е кацала никаква летяща чиния. Никой друг не бил видял да каца тази летяща чиния, нали? Но полицаят се държеше… странно. Все едно е робот, очите му — мъртви върху тестеното лице. Момчето забеляза също и странна X-образна рана отзад на врата на полицая — който, веселяк по природа допреди да отиде до пясъчния хълм, не се усмихваше. Беше променен.

X-образни рани започнаха да се появяват на вратовете и на други хора. Никой не вярваше на момчето, което се опита да накара родителите си да разберат, че в пръстта зад къщата им има гнездо на марсианци. След това родителите му отидоха да проверят лично.

Бен беше забравил за кофата с пуканки в скута си. Джони седеше, притиснал плътно колене към гърдите си. Аз май не успявах да си поема дъх както трябва.

Оф, какво глупаво, глупаво детенце си, казаха на момчето мрачните му родители, когато се върнаха от разходката си. Няма от какво да се страхуваш. Няма. Всичко е наред. Ела с нас, нека идем там, където казваш, че си видял да каца тази чиния. Нека ти покажем какво глупаво, глупаво бебешорче си ти!

— Не ходи! — прошепна Бен. — Недей, не отивай!

Чух как ноктите му изскърцват по подлакътниците на стола.

Момчето избяга. Далеч от къщи, далеч от неусмихващите се непознати. Навсякъде, където погледнеше, той виждаше X-образна рана. Шефът на полицията си имаше такава на врата. Хората, които хлапето бе познавало досега, внезапно се бяха променили и всички искаха да го задържат, докато родителите му дойдат и го вземат. Глупаво, глупаво детенце, казваха те. Марсианци в земята, канят се да превземат света. Кой изобщо би повярвал на подобна небивалица?

В края на този кошмар армията влезе в подземния кошер от тунели, прокопани от марсианците в земята. Марсианците си имаха там долу машина, която клъцкаше врата ти и те превръщаше в един от тях. Командирът на марсианците, поставена в стъклен аквариум глава с пипала, изглеждаше като гнусна твар, изплувала от септична яма. Момчето и армията се сражаваха с марсианците, които се мъкнеха през тунелите, сякаш се бореха с тежестта на гравитацията. При сблъсъка на марсиански машини и военни танкове съдбата на света висеше на косъм…

… и момчето се събуди.

Само сън, каза баща му. Майка му се усмихна. Само сън. Няма от какво да се страхуваш. Хайде заспивай, ще се видим на сутринта.

Просто лош, лош сън.

И след това момчето стана в тъмното, надникна в телескопа си и видя летящата чиния да се спуска от нощното небе в пясъчния хълм зад къщата му.

Край?

Лампите светнаха. Съботният филмов следобед бе приключил.

Докато се изнизвахме от салона, чух г-н Стелко, управителят на „Лирик“, да пита един от разпоредителите:

— Какво им има? Защо са толкова тихи?

Чистият ужас няма глас.

Някак си успяхме да се качим на колелетата си и завъртяхме педалите. Някои деца вървяха към къщи, други чакаха родителите им да ги вземат. Всички ние бяхме свързани от явлението, на което току-що бяхме станали свидетели и когато Бен, Джони и аз спряхме на бензиностанцията на „Риджтън Стрийт“ да напомпаме въздух в предната гума на Джони, хванах Бен да се взира във врата на г-н Уайт, където изгорялата от слънцето кожа се бе набръчкала.

Разделихме се на ъгъла на „Бонър“ и „Хилтоп“. Джони потегли към дома си, Бен засили колелото с пълните си крака, а аз се борех с ръждивата верига за всеки фут от пътя. Велосипедът ми беше отминал разцвета на живота си. Беше древен още когато стигна до мен, купен от вехтошарника. Непрестанно исках нов, но татко ми заяви, че ще трябва да се оправям с това, което имам — или без него. Бяхме зле с парите от месеци; посещенията на киното в събота си бяха истински лукс. Както открих след известно време, тези съботни следобеди бяха и единственият момент, когато пружините в спалнята на родителите ми можеха да пеят в симфония, без аз да се питам какво става.

— Добре ли изкара? — попита ме мама, когато се прибрах след игра с Ребъл.

— Да, госпожо — отвърнах. — Филмът за Тарзан беше супер.

— Нямаше ли двойна прожекция? — полюбопитства татко, седнал на дивана с вдигнати крака. Телевизорът бе включен на някакъв демонстрационен бейзболен мач — наближаваше това време от годината.

— Да, сър — подминах ги и двамата на път към кухнята и една ябълка.

— Е, и за какво се разказваше в другия филм?

— Ами… за нищо — отговорих.

Родителите могат да надушат мишка по-бързо и от примряла от глад котка. Те ме оставиха да си взема ябълката, да я измия на чешмата, да я лъсна и след това да я върна обратно в дневната. Оставиха ме да забия зъби в нея, след което татко отклони очи от телевизора и попита:

— Какво ти става?

Отхапах от ябълката. Мама седна до баща ми и двамата се втренчиха в мен.

— Сър? — попитах.

— Всяка друга събота нахлуваш вкъщи като подивял и умираш да ни разкажеш всичко за филмите. Голям зор виждаме да те спрем да не ни ги изиграеш сцена по сцена. Та какво точно ти става днес?

— Ами… предполагам, че… ами не знам.

— Ела тук! — подкани ме мама. Когато го сторих, долепи длан до челото ми. — Не, нямаш треска. Кори, добре ли се чувстваш?

— Добре съм.

— Та единият филм беше за Тарзан — продължи да ровичка в темата татко, упорит като булдог. — А за какво се разказваше в другия филм?

Предположих, че мога да им издам заглавието. Но как да им разкажа за какво всъщност е ставало дума във филма? Как да им обясня, че току-що бях гледал филм, изграден на фундаменталния страх, който храни всяко едно дете на света: че родителите му биха могли — за една невъзвратима част от секундата — да бъдат за вечни времена изтрити и заменени от студени, лишени от усмивка пришълци?

— Ами… беше филм за чудовища — реших да отговоря.

— Значи е бил точно като по твоя вкус, нали? — когато една бата изтрещя като пистолетен изстрел, вниманието на татко се върна отново към бейзболния мач. — Уха! Тичай да я хванеш, Мики!

Телефонът звънна. Побързах да вдигна слушалката, преди родителите ми да ми зададат още някой въпрос.

— Кори? Здрасти, г-жа Сиърс съм. Може ли да говоря с майка ти, ако обичаш?

— Една минутка. Мамо? — повиках. — За теб е!

Мама взе слушалката, а аз отидох в банята. По малка нужда, слава Богу. Не бях сигурен, че съм готов да седна на тоалетната чиния с твърде пресния спомен за главестия пипалат марсианец.

— Ребека? — каза г-жа Сиърс. — Как си?

— Добре съм, Лизбет. Взе ли билетите за томболата?

— О, разбира се. Четири билета и се надявам, че поне един ще е късметлийски!

— Това е добре.

— Виж, причината да се обаждам е, че Бен се върна от киното преди малко и се чудех как ли е Кори.

— Кори ли? Той е… — мама поспря, обмисляйки наум моето странно състояние. — Казва, че е добре.

— Бен също, но се държи малко… не знам, може би „притеснено“ е думата, която ми трябва. Обикновено ни досажда до смърт на мен и Сим в старанието си да ни разкаже за киното, но днес не мога да го накарам да говори. В момента е зад къщата. Каза, че иска да провери нещо, но не ми отговаря какво.

— Кори е в банята — отвърна мама, сякаш и това на свой ред беше парченце от пъзела. Тя понижи глас, в случай че бих могъл да я чуя зад шума на струйката ми. — И той се държи малко странно. Мислиш ли, че нещо се е случило помежду им в киното?

— Не е невъзможно. Може да са се спречкали.

— Е, те са приятели от много време, но се случва понякога.

— Случи ми се с Ейми Лин МакГроу. Бяхме като сиамски близначки цели шест години и после не си говорехме цяла година заради едно изгубено пакетче с игли за шиене. Но си мислех, че може би момчетата трябва да се съберат. Ако са се скарали за нещо, сигурно е най-добре да се сберат да го обсъдят незабавно.

— Има смисъл.

— Та се канех да питам Бен дали иска Кори да дойде да пренощува. Ако нямаш нищо против?

— Нямам против, но трябва да попитам Том и Кори.

— Чакай секунда — прецени г-жа Сиърс. — Бен си идва… — мама чу да хлопва врата. — Бен? Майката на Кори е на телефона. Би ли искал Кори да дойде да преспи при нас?

Майка ми се вслушваше, но заради пуснатата в тоалетната вода не успя да чуе какъв е отговорът на Бен.

— Съгласен е — осведоми я г-жа Сиърс.

Аз изникнах от банята и попаднах право в капана на добронамерения им заговор.

— Кори, би ли искал да пренощуваш у Бен?

Замислих се за момент и отвърнах:

— Не знам…

Не можех да обясня на мама причината. Последния път, когато бях спал у тях — през февруари, — г-н Сиърс не се прибра цяла нощ и г-жа Сиърс не спря да обикаля, кършейки ръце в чудене къде ли е той. Бен ми каза, че баща му поемал много пътувания с преспиване и ме помоли да не споменавам нищо никому.

— Бен би искал да отидеш — настоя мама, бъркайки причината за колебанието ми.

Свих рамене.

— Ами добре, става.

— Иди да питаш баща си дали е съгласен — а когато се отправих към предната стая да задам въпроса, майка ми каза на г-жа Сиърс: — Ще им съшием приятелството, ако са възникнали проблеми.

— Татко каза, че може — споделих, когато се върнах.

Когато баща ми гледаше бейзбол по телевизията, би се съгласил и да си измие зъбите с бодлива тел.

— Лизбет? Той ще дойде. Около шест? — мама закри слушалката с длан и ми каза. — Ще вечерят пържено пиле!

Кимнах и се постарах да се усмихна, но мислите ми бяха в тунелите, където марсианците крояха планове за изтребване на човешката раса град по град.

— Ребека? Как вървят нещата при вас? — попита г-жа Сиърс. — Знаеш какво имам предвид.

— Върви да играеш, Кори! — каза ми мама.

Така и сторих, макар да знаех, че идва ред на обсъждането на важните неща.

На Лизбет Сиърс майка ми отговори:

— Е, Том като че ли спи малко по-добре вече, но все още има кошмари. Ще ми се да можех да помогна с нещо, но мисля, че ще се наложи сам да намери начин да се справи!

— Чух, че шерифът на практика се е отказал.

— Минаха вече три седмици без никакви улики. Джей Ти каза на Том, че в петък е пратил запитване навсякъде из щата, също и в Джорджия и Мисисипи, но не е научил съвсем нищичко. Все едно човекът в онази кола идва от някоя друга планета.

— Е, това вече е зловеща работа.

— Има и нещо друго — добави мама и въздъхна тежко. — Том се… промени. Не е въпрос само на кошмарите, Лизбет! — тя се обърна към кухненския килер и опъна кабела на телефона докрай, само и само да няма шанс татко да я подслуша. — Винаги заключва вратите и прозорците, а преди изобщо не се вълнуваше от ключалките. Чак до този случай, като всички останали оставяхме повечето пъти входната врата отключена. Сега Том става два-три пъти на нощ, за да проверява резетата. А миналата седмица се върна от маршрута си с червена кал по обувките, пък не беше валяло. Мисля, че е ходил до езерото.

— Че за какво му е, мътните го взели?

— Не знам. Искал е да се разходи и да помисли, предполагам. Помня как, когато бях на девет годинки, имах жълта котка, която точно пред къщи я прегази камион. Кръвта на Калико остана на асфалта доста време. Това място ме привличаше. Мразех го, но изпитвах нужда да ходя там и да гледам къде е загинала Калико. Винаги си мислех, че там има нещо, което съм могла да сторя, за да я запазя жива. Или може би, преди да сполети беда, съм си мислила, че всички живеем вечно… — мама замълча за момент, втренчена в чертичките, драснати с молив на задната врата, показатели за това как съм расъл равномерно на височина. — Мисля, че в момента на Том са му много неща на главата.

Разговорът им се отклоняваше в най-различни посоки, макар че в центъра му си оставаше инцидентът при Саксън Лейк. Погледах бейзболния мач с татко и забелязах как той постоянно стиска и разтваря дясната си ръка, сякаш се опитва или да хване нещо, или да се освободи от нечия хватка. След това стана време да се подготвям за тръгване, така че събрах пижамата си, четката за зъби, чисти чорапи и бельо и набутах всичко в армейската си мешка. Татко ми каза да внимавам, мама ми нареди да се забавлявам, но да се върна навреме сутринта за Неделно училище. Погалих Ребъл по главата и му хвърлих пръчка, която да подгони, след което се качих на колелото си и натиснах педалите.

Бен не живееше особено далеч, само на около половин миля от къщата ми, в задънения край на „Диърман Стрийт“. По тази улица карах тихичко, защото на стража на ъгъла на „Диърман“ и „Шантък“ се издигаше сурова сива къща, в която живееха прословутите братя Бранлин. Двамата Бранлин, на тринайсет и на четиринайсет съответно, имаха изрусена с кислородна вода коса и се водеха царе на разрушението. Те често вършееха из квартала, яхнали еднаквите си черни колела като лешояди в търсене на прясна мръвка. Бях чул от Дейви Рей Кълан, че братята Бранлин понякога опитвали с бързите си черни колелета да избутват коли от платното и че той самият е виждал как Гота Бранлин, по-големият, казва на майка си да ходи на едно кофти място. Гота и Гордо бяха като Черната чума; надяваш се, че няма да те пипне, но сложат ли веднъж ръка на теб, няма спасение.

Засега бях останал извън мерника на върлуващата им злоба. Планирах така и да си продължавам.

Къщата на Бен много напомняше моята собствена. Приятелят ми си имаше кафяво куче на име Тъмпър, което си вдигна корема от предната веранда, за да оповести с лай пристигането ми. Бен излезе да ме посрещне, г-жа Сиърс също ми каза здрасти и попита дали искам чаша бира от корени^[7]. Тя беше тъмнокоса и имаше красиво лице, но бедрата й бяха с размер на пъпеши. Когато влязохме в къщата, г-н Сиърс излезе от работилницата си в мазето, за да поговори с мен. Той беше едър и също заоблен, с тежка челюст и лице, зачервено под късо подстриганата кестенява коса. Г-н Сиърс беше веселяк с големи предни зъби и се усмихваше като заек, по раираната му риза бяха полепнали дървени стърготини и ми разказа виц за баптистки свещеник във външен клозет, който всъщност не разбрах, но той се разсмя, за да подкани мен, и Бен каза:

— Ау, тате! — сякаш беше чувал тази глупава шега няколко дузини пъти.

Разопаковах мешката си в стаята на Бен, където той имаше готина колекция бейзболни карти, капачки от бутилки и стършелови гнезда. Докато се оправях, приятелят ми седна на шалтето си със Супермен и каза:

— Разправи ли на вашите за филма?

— Не. А ти?

— Ъъ — той задърпа едно свободно конче на лицето на Супермен. — И защо така не си?

— Не знам. А ти защо не си?

Бен сви рамене, но в главата му се въртяха разни мисли.

— Предполагам — каза, — че е прекалено ужасно за разказване.

— Аха.

— Обаче отидох отзад — добави приятелят ми. — Няма пясък. Само скали.

И двамата се съгласихме, че ако решат да ни дойдат на гости, марсианците доста биха се озорили, докато разпробият цялата тази червена скала в хълмовете около Зефир. След това Бен отвори една картонена кутия и ми показа картите си от дъвки с Гражданската война, с всичките онези кървави картинки на войници, които ги застрелват, наръгват с байонет и ги смазват гюлета, и седнахме да измисляме разкази за всяка една карта, докато майката на Бен не звънна със звънеца да съобщи, че е време за пърженото пиле.

След вечеря — и след прекрасния пай с черно дъно^[8] на г-жа Сиърс, прокаран с чаша студено мляко от „Грийн Медоус“ — всички поиграхме заедно на „Скрабъл“. Родителите на Бен бяха партньори и г-н Сиърс непрекъснато се опитваше да прокара измислени думи, които дори аз знаех, че ги няма в речника — като „каподер“ и „гоганус“. Г-жа Сиърс заяви, че бил луд като маймуна на прах за сърбеж, но се усмихваше на номерата му, докато го казваше.

— Кори? — попита таткото на Бен. — Чувал ли си вица за тримата свещеници, които се опитвали да се качат на небесата?

Преди да смогна да отговоря с „не“, той вече разказваше виц след виц. Изглежда, обичаше анекдотите за свещеници, което ме накара да се зачудя какво ли мисли за тях преподобният Ловой в Методистката църква.

Минаваше осем вечерта и бяхме подели втората игра, когато Тъмпър се разлая отпред и няколко секунди по-късно на вратата се почука.

— Аз ще отворя — каза г-н Сиърс.

На прага стоеше жилав мъж с набръчкано лице, облечен с джинси и червена карирана риза.

— Хей, Дони! — приветства го г-н Сиърс. — Влизай, дърти лешоядино!

Г-жа Сиърс наблюдаваше съпруга си и мъжа на име Дони. Видях, че стиска зъби.

Гостът тихичко каза нещо на г-н Сиърс и той ни подвикна:

— Ние с Дони ще излезем да поседим на верандата. Вие продължавайте с играта!

— Мили? — г-жа Сиърс успя да измайстори усмивка, но беше ясно, че не я е сглобила както трябва. — Трябва ми партньор!

Комарникът хлопна зад гърба на мъжа й.

Г-жа Сиърс поседя абсолютно неподвижна известно време, втренчена във вратата. Усмивката й се беше разпукала.

— Мамо? — каза Бен. — Твой ред е!

— Добре… — тя се опита да съсредоточи вниманието си върху плочките за „Скрабъл“ Ясно беше, че се старае колкото й е по силите, но продължаваше да хвърля погледи към комарника. Навън, на верандата, г-н Сиърс и жилестият тип на име Дони бяха седнали на сгъваеми столове и водеха тих и сериозен разговор.

— Добре — каза майката на Бен отново. — Оставете ме да помисля, дайте ми само минутка…

Мина повече от минута. В далечината се разлая куче. След това се обадиха още две. Тъмпър също поде песента им. Г-жа Сиърс все още подбираше плочките си, когато вратата се отвори с трясък.

— Хей, Лизбет! Бен! Елате навън, побързайте!

— Какво има, Сим? Какво…

— Просто излезте навън! — извика таткото на Бен и, разбира се, всички трябваше да станем и да идем да погледнем.

Дони стоеше в двора, обърнат на запад. Лаят на съседските кучета вече наистина набираше мощ. В прозорците на къщите горяха светлини и хората наоколо също излизаха да погледнат какво предизвиква какофонията. Г-н Сиърс посочи натам, накъдето зяпаше Дони.

— Да сте виждали нещо подобно досега?

Вдигнах глава. Бен също и го чух да изпъшква, все едно са го ритнали в корема.

То се спускаше от нощното небе, връхлиташе от покрова на звездите. Беше сияйно червено нещо, зад което се влачеха пурпурни ивици огън, и оставяше бяла следа дим на фона на мрака.

В тази секунда сърцето ми почти избухна. Бен отстъпи крачка назад и като нищо щеше да падне, ако не се беше блъснал в едното бедро на майка си. Знаех в туптящото си като ковашки чук, бунтуващо се сърце, че навсякъде из Зефир децата, посетили кино „Лирик“ този следобед, гледат нагоре към небето и усещат как ужасът изтегля устните им настрани от зъбите.

Бях на косъм да подмокря гащите. Не знам как успях да не пусна вода, но се разминах на ей толкоз.

Бен хлипаше. Издаваше задавени звуци. Хъхреше:

— Това е… то е… то е…

— Комета! — извика г-н Сиърс. — Гледайте я само как пада!

Дони изсумтя и пъхна клечка за зъби в едното ъгълче на устата си. Погледнах към него и на светлината от лампата на верандата видях мръсните му нокти.

Кометата падаше в дълга, плавна спирала, а след нея се виеха панделки от искри. Не издаваше звук, но хората крещяха на всички останали да гледат и някои от кучетата бяха започнали да надават такъв вой, от който гръбнакът ти настръхва.

— Ще падне някъде между нас и Юниън Таун — заяви Дони. Беше наклонил глава на една страна, лицето му беше сурово, а тъмната му коса — зализана с брилянтин. — Пада като кучи син.

Между Зефир и Юниън Таун се простираха осем мили хълмове, гори и блато, пресечено от река Текумзе. Същинска марсианска територия или поне най-близкото до нея, което си имахме, казах си и усетих как връзките в мозъка ми се нажежават като включени противопожарни аларми. Погледнах към Бен. Очите му сякаш бяха изпъкнали под натиска на мозъчното налягане от чист ужас. Единственото, за което бях способен да мисля, когато отново се взрях в огнената топка, беше пипалестата глава в стъклената топка, с лице изтъкано от чисто зло и с донякъде ориенталски черти. Едва се крепях прав, така ми бяха омекнали краката.

— Хей, Сим? — гласът на Дони беше нисък и муден и той дъвчеше клечката си за зъби. — Какво ще кажеш да идем да погоним този проклетник? — извърна лице към г-н Сиърс. Носът му беше плосък, сякаш е бил сплескан от голям юмрук. — Какво ще кажеш, Сим?

— Аха! — отвърна бащата на Бен. — Оха, ще го преследваме и още как! Да видим къде ще падне!

— Не, Сим! — обади се г-жа Сиърс. В гласа й се долавяше умолителна нотка. — Остани при мен и при децата тази нощ!

— Но това е комета, Лизбет! — обясни той с усмивка. — Колко пъти в живота ти се случва да преследваш комета?

— Моля те, Сим! — тя го хвана за рамото. — Остани при нас. Става ли?

Видях как се стяга хватката й.

— Скоро ще падне! — мускулите на челюстите на Дони шаваха, докато дъвчеше клечката си. — Хабим време!

— Аха! Времето лети, Лизбет! — г-н Сиърс се отърси от хватката на жена си. — Ще си взема якето!

Той изтича по стъпалата към верандата и нахлу в къщата. Преди комарникът да се хлопне, Бен вече търчеше след баща си.

Г-н Сиърс влезе отново в спалнята, която делеше с жена си. Отвори гардероба, извади отвътре поплиновото си яке и го нахлузи. След това се пресегна към горния рафт на гардероба и пъхна ръка под едно червено одеяло. Когато извади длан изпод него, Бен влезе в стаята след баща си и мерна проблясък на метал между пръстите на татко си.

Знаеше какво е това. Знаеше и за какво служи.

— Татко? — каза. — Моля те, остани у дома!

— Хей, момко! — баща му се обърна към него с укрепнала усмивка, пъхна металния предмет в джоба си и дръпна ципа на якето. — Ще ида да видя къде е паднала кометата заедно с г-н Блейлок. Няма да ме има известно време!

Бен стоеше на прага между баща си и външния свят. Очите му бяха насълзени и уплашени.

— Може ли да дойда с теб, тате?

— Не, Бен. Не и този път. Трябва да тръгвам.

— Вземи ме с теб! Става ли? Няма да издавам нито звук! Моля те!

— Не, сине! — г-н Сиърс стовари ръка върху рамото на Бен. — Ти трябва да останеш тук с майка си и Кори!

Макар че момчето упорито се съпротивляваше, бащината му ръка го избута встрани.

— Сега се дръж като добро хлапе! — добави г-н Сиърс, докато големите му обувки го носеха към вратата.

Бен направи още един опит, като сграбчи татковите си пръсти и се опита да го задържи.

— Не отивай, тате! — каза. — Не отивай! Моля те, не отивай!

— Бен, не се дръж като бебе! Пусни ме, сине!

— Не, сър! — отвърна момчето. Влагата в очите му бе преляла по пухкавите му бузи. — Няма!

— Просто ще ида да видя къде е паднала кометата. Ще отсъствам само малко!

— Ако отидеш… ако отидеш… — гърлото на Бен се задръстваше от емоции и той едва успяваше да избута думите навън. — Ще се върнеш променен!

— Да хващаме пътя, Сим! — подкани Дони Блейлок от верандата.

— Бен? — дръпна се упорито г-н Сиърс. — Излизам с господин Блейлок. Дръж се като мъж, ясно? — той си освободи пръстите и Бен остана на място, загледан в него с агонизиращо изражение. Баща му прокара пръсти през късо подстриганата му коса. — Ще ти донеса парче от нея, ясно, тигре?

— Не отивай! — изхъхри разплаканият тигър.

Баща му му обърна гръб и отвори комарника, за да излезе при чакащия го Дони Блейлок. Все още стоях на двора до майката на Бен и гледах последните секунди от спускането на горящото чудо. Г-жа Сиърс каза:

— Сим? Не го прави! — но гласът й бе толкова тих, че не се чу.

Г-н Сиърс не каза нито дума на жена си, докато вървеше след другия мъж към тъмносиния шеви, паркиран на тротоара. От антената на радиото висеше червено стиропорено зарче, а десният заден калник беше смачкан. Дони Блейлок се настани зад волана и г-н Сиърс мина от другата страна. Колата запали все едно изстрелваше гюлета, само дето хвърляше черни облаци дим. Когато потегли, чух г-н Сиърс да се смее, сякаш току-що бе разказал поредния виц за свещеници. Дони Блейлок сигурно бе настъпил педала на газта, понеже задните гуми изскърцаха, докато шевито се засилваше по „Диърман Стрийт“.

Погледнах отново на запад и видях как огнената топка изчезва над гористите хълмове. Сиянието й пулсираше в мрака като туптящо сърце. Щеше да стигне до земята някъде в пустошта.

В околностите нямаше песъклива почва. Марсианците, казах си, щяха да бъдат принудени да се плацичкат в кал и заблатени вирчета.

Чух комарникът да се хлопва, обърнах се и видях Бен да стои на верандата. Избърса очи с опакото на дланта си. Взираше се по протежение на „Диърман Стрийт“ сякаш се опитваше да следи напредъка на шевито, но по това време колата вече беше завила по „Шантък“ и бе изчезнала от полезрението ни.

В далечината, сигурно някъде в Брутън, кучетата все още виеха. Г-жа Сиърс издаде дълга, безсилна въздишка:

— Да влизаме вътре.

Очите на Бен бяха подути, но бе свършил с плача. Явно на никого не му се довършваше играта на „Скрабъл“. Г-жа Сиърс предложи:

— Момчета, защо не идете да си поиграете в стаята ти, Бен?

Той кимна бавно с очи, глазирани така, сякаш преди малко бе отнесъл силен удар по главата.

Г-жа Сиърс се прибра в кухнята, където пусна водата. В стаята на Бен аз седнах на пода с картите от Гражданската война, а приятелят ми се настани на прозореца.

Явно беше, че страда. Не го бях виждал такъв преди и не можех да го подмина безмълвно.

— Не се притеснявай — уверих го, — не бяха марсианците. Беше просто метеор, нищо повече.

Той не отговори.

— Метеорът е просто голяма гореща скала — продължих. — В него не се крият марсианци.

Бен мълчеше, потънал в мислите си.

— Всичко ще е наред с баща ти — допълних.

Едва тогава той заговори с глас, ужасяващ с кротостта си:

— Той ще се върне променен.

— Не, няма. Виж… онова беше просто филм. Беше измислица… — осъзнах, докато го казвах, че по този начин захвърлям важно късче вяра и това беше едновременно мъчително и добро. — Нали разбираш, че всъщност няма машина, която реже шиите на хората изотзад? Всъщност няма голяма марсианска глава в стъклена колба. Всичко е измислица. Няма нужда да се плашиш. Нали?

— Той ще се върне променен — повтори Бен.

Опитвах се, но нищо, което казвах, не го накара да повярва в обратното. Когато дойде г-жа Сиърс, нейните очи също ми се сториха подпухнали. Но тя успя да ни се усмихне смело — усмивка, която нарани сърцето ми — и каза:

— Кори? Искаш ли да си първи в банята?

Г-н Сиърс не се беше прибрал в десет, когато съпругата му угаси лампите в стаята на Бен. Лежах до него под колосания бял чаршаф и се вслушвах в нощта. Няколко кучета все още пролайваха тук и там и от време на време и Тъмпър изказваше приглушено мнението си.

— Бен? — прошепнах. — Буден ли си?

Той не отговори, но начинът, по който дишаше, ми подсказа, че не спи.

— Не се притеснявай — казах. — Става ли?

Бен се обърна и притисна лице във възглавницата.

В крайна сметка се унесох. Изненадващо, но не сънувах марсианци и X-образни разрези по вратовете на близките ми. В съня ми татко плуваше към потъващата кола и когато главата му потъна под повърхността, не се показа отново. Стоях на червената скала и го виках, докато Лейни не се приближи до мен като бяла мъгла и не сграбчи ръката ми във влажната си хватка. Докато ме отвеждаше надалеч от езерото, чувах как мама ме вика отдалече, а на края на гората стоеше изправен силует, надянал дълго палто, чиито краища се вееха като крила.

Събуди ме земетресение.

Отворих очи с разтуптяно сърце. Нещо беше треснало; звукът подскачаше в капана на черепа ми. Лампите все още бяха угасени, а навън цареше нощ. Пресегнах се и докоснах Бен до мен. Той си пое остро дъх, сякаш допирът ми му беше изкарал ангелите. Чух рева на двигател и погледнах през прозореца към „Диърман Стрийт“ навреме, за да видя стоповете на шевролета на Дони Блейлок да изчезват в мрака.

Комарникът, осъзнах. Беше ме стреснал звукът от удара на комарника.

— Бен? — изсъсках с все още залепнала от съня уста. — Татко ти се е прибрал!

Нещо друго изтрещя долу в дневната. Сякаш цялата къща се разлюля.

— Сим? — разнесе се пискливо гласът на г-жа Сиърс. — Сим?

Станах от леглото, но Бен остана да си лежи. Мисля, че зяпаше в тавана. Минах през коридора в тъмното, а дъските скърцаха под босите ми крака. Блъснах се в г-жа Сиърс, която стоеше там, където коридорът влиза в дневната. Никъде не светеха лампи.

Чух дрезгаво, ужасно дишане.

Това беше, казах си, точно звукът, който би издавал един марсианец, докато извънземните му дробове се напъват да обработват земния въздух.

— Сим? — повтори г-жа Сиърс. — Ето ме, точно тук!

— Точно тук — отвърна й глас. — Точно… тук. Точно… шибано… тук.

Да, гласът принадлежеше на г-н Сиърс. Но беше различен. Променен. В него нямаше веселие, нито хумор, нито намек за виц за свещеници. Беше тежък като съдбата, и също толкова злобен.

— Сим, сега ще светна лампата!

Щрак.

И ето го и него.

Г-н Сиърс стоеше на четири крака, с отпусната надолу глава и опряна в килима буза. Лицето му изглеждаше подуто и мокро, а очите му бяха хлътнали в гънките подпухнала плът. Дясното рамо на якето му беше изцапано, пръст имаше и по крачолите на джинсите му, сякаш беше падал в гората. Той примигна срещу светлината, а от долната му устна висеше сребърен конец лига.

— Къде е то? — попита той. — Къде е?

— То е… до дясната ти ръка.

Лявата му ръка опипа насам-натам.

— Ти си проклета лъжкиня! — заяви таткото на Бен.

— Другата ти ръка, Сим! — отвърна жена му уморено.

Дясната му длан се мръдна към металния предмет, намиращ се до нея. Беше манерка за уиски, а пръстите му я стиснаха и я придърпаха по-наблизо.

Г-н Сиърс седна на колене и се втренчи в жена си. По лицето му премина ярост, грозна в плавния си поток.

— Я не ми се перчи толкоз — каза. — Да не си отворила тая твоя тлъста гадна уста!

Отстъпих назад в коридора. Виждах как от тялото му се поражда чудовище.

Г-н Сиърс се помъчи да стане. Хвана се за масата, на която се намираха плочките за „Скрабъл“, и тя се преобърна с взрив от гласни и съгласни. След това той успя да се изправи на крака, отвинти капачката на манерката и облиза гърлото й.

— Ела да си легнеш, Сим! — призова го г-жа Сиърс.

Каза го безсилно, сякаш знаеше много добре каква ще е реакцията на това предложение.

— Ела да си легнеш! — имитира я той подигравателно и разтегли устни. — Ела да легнеш! Не искам да си лягам, тлъста крава такава!

Видях как г-жа Сиърс трепна, все едно ударена с камшик. Притисна длан към устата си.

— О… Сим! — простена и възклицанието й беше ужасяващо.

Отстъпих още малко назад. След това Бен мина покрай мен в жълтата си пижама, с празно като на кукла лице, но по бузите му блестяха сълзи.

Има някои неща, които са по-страшни от филмите с чудовища. Има ужаси, които избухват от рамката на екрана и страницата и се явяват изкривени и ухилени иззад лицето на някой, когото обичаш. В този момент осъзнах, че Бен с радост би погледнал в стъкления аквариум с марсианската глава с пипалата вместо в зачервените от пиене очи на баща си.

— Хей, Бени бой! — възкликна г-н Сиърс. Олюля се и се подпря на един стол. — Хей, знаеш ли какво се е случило с теб? Знаеш ли? Най-добрата част от теб е останала в оная спукана гумичка, е т’ва е станало!

Бен се спря до майка си. Каквито и чувства да го гризяха отвътре, не си пролича по лицето му. Сигурно е знаел, че така ще стане, казах си аз. Знаел е, че когато баща му излезе с Дани Блейлок, ще се върне променен не от марсианците, а от домашната шльокавица в тази манерка.

— Страхотна гледка сте. И двамата! — г-н Сиърс се опита да завинти капачката на място, но не успя да налучка гърлото на манерката. — Какви сте се изкумили с тия мръсни усти! Мислиш си, че е голям смях, нали, хлапе?

— Не, сър.

— О, напротив, мислиш го! Не можеш да дочакаш да се нахилиш и да разправиш на всички, нали? Къде е това хлапе на Макенсън? Хей, ти! — той ме забеляза в коридора и аз трепнах. — Да вземеш да кажеш на проклетия си татко млекаря да се юрва право в ада, ясно?

Кимнах и вниманието му се отклони от мен. Думите не идваха от устата на г-н Сиърс, не и наистина — това беше гласът на нещото, налято от манерката право в окървавената вътрешност на душата му, онова, дето риташе и блъскаше, докато не се наложи да пищи в търсене на изход.

— Какво каза? — той се втренчи в г-жа Сиърс, клепачите му бяха подути и натежали. — Какво каза, а?

— Нищо не съм…

Той й се нахвърли като раздразнен бик. Г-жа Сиърс изписка и отстъпи, но той я сграбчи за предницата на нощницата с една ръка и изнесе назад другата си длан, в която все още стискаше манерката, сякаш се канеше да я удари по лицето с нея.

— Напротив, каза! — изкрещя. — И хич не смей да ми отговаряш!

— Татко, недей! — изхленчи Бен, обгърна с две ръце едното бедро на баща си и се вкопчи здраво.

Мигът се проточи. Г-н Сиърс се канеше да удари жена си, а аз стоях вкочанен от шока насред коридора. Бен пък се държеше за крака на баща си.

Устните на г-жа Сиърс затрепериха. Както манерката беше вдигната за удар в лицето й, тя заговори:

— Казах, че… и двамата те обичаме… и че… искаме да си щастлив. Това е всичко! — сълзите й се трупаха и потекоха по бузите. — Просто щастлив!

Той не продума. Беше затворил очи и ги отвори отново с усилие.

— Щастлив! — прошепна.

Бен открито хлипаше, притиснал лице към бедрото на баща си, а кокалчетата му бяха побелели, толкова силно го стискаше. Г-н Сиърс сведе ръка и откопчи пръстите на другата от нощницата на жена си.

— Щастлив съм. Ето, виж. Щастлив съм. Виж, че се усмихвам!

На лицето му не се появи усмивка.

Той си стоеше там, дишаше хъхрещо, а дланта с манерката все още висеше до хълбока му. Залюля се да пристъпи насам или натам, но сякаш не можеше да реши накъде да тръгне.

— Защо не поседнеш, Сим? — предложи г-жа Сиърс. Подсмръкна и обърса потеклия си нос. — Искаш ли да ти помогна?

Той кимна:

— Да. Помогни.

Бен го пусна и г-жа Сиърс насочи съпруга си към креслото му. Той се срути в него като голяма купчина мръсно пране. Взираше се в отсрещната стена с увиснала отворена уста. Съпругата му придърпа към него друг стол. В стаята витаеше усещане, сякаш току-що е отминала буря. Можеше да се завърне някоя друга нощ, но засега беше отминала.

— Не мисля… — поде г-н Сиърс, но се спря, като че ли изгуби нишката на мисълта си. Примигна в търсенето й и завърши:

— Май не ми е хич добре!

Г-жа Сиърс нежно положи главата му на рамото си. Той стисна здраво очи, гърдите му подскочиха и започна да плаче, а аз излязох от къщата на студения нощен въздух, както си бях по пижама, понеже не ми се струваше редно да стоя вътре при тях — един непознат присъстващ на личната им болка.

Седнах на стъпалата на верандата. Тъмпър се домъкна, настани се до мен и ме близна по ръката. Имах чувството, че съм ужасно далеч от дома.

Бен го знаеше. Каква ли смелост изискваше да легне в онова ми ти легло и да се престори на заспал. Знаел беше, че когато късно след полунощ се тресна комарникът, в къщата е влязъл пришълецът, навлякъл плътта на баща му. Знанието и очакването сигурно бяха отчаяно мъчение.

След известно време и Бен излезе и седна на стъпалата до мен. Попита ме дали съм добре и аз отговорих, че съм. Питах го дали той е добре. Увери ме, че е. Повярвах му. Той се беше научил да живее с тази болка и макар да бе ужасно, справяше се с положението както му идваше отръки.

— Татко го прихващат от време на време — обясни Бен. — Понякога казва лоши неща, но не ги мисли.

Кимнах.

— Нямаше наум нищо лошо за татко ти. Не го мразиш, нали?

— Не — отвърнах. — Нищо подобно!

— Наистина си ми добър приятел! — каза Бен и ме прегърна през раменете.

Г-жа Сиърс излезе и ни донесе одеяло. Беше червено. Седяхме си там, докато звездите полека се въртяха по пътя си, а скоро птиците подеха утринната си песен.

На масата за закуска получихме купи с гореща овесена каша с боровинкови мъфини. Г-жа Сиърс ни каза, че г-н Сиърс спи и че ще проспи по-голямата част от деня, и че ако искам, мога да помоля мама да й се обади и да си поговорят хубавичко. След като се облякох и си прибрах вещите в мешката, благодарих на г-жа Сиърс за нощувката и уверих Бен, че ще се видим утре на училище. Той ме изпрати до колелото ми и няколко минути си говорихме за бейзболния отбор от Малката лига^[9], който скоро щеше да започне тренировки. Бе настъпил този миг от годината.

Никога повече не споменахме един на друг филма, където марсианците се мъчеха да завладеят земята град по град, баща по майка по дете. И двамата бяхме видели лицето на пришълеца.

Беше неделя сутрин. Въртях педалите към дома и когато погледнах назад към къщата в задънения край на „Диърман Стрийт“, приятелят ми продължаваше да ми маха.