Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

6.
Странникът сред нас

Януари напредваше, студен като гроб.

В единайсет сутринта в събота, на шестнайсети, казах довиждане на мама и яхнах Рокет, за да се срещна с Бен и Джони в „Лирик“. Небето бе отрупано с облаци, а във въздуха бе надвиснала заплахата от леден дъжд. Бях се опаковал като ескимос, но скоро щях да захвърля палтото и ръкавиците си. Филмът днес бе наречен „Адът е за герои“[1], а на постера му се виждаха потните лица на американски войници, приклекнали зад картечница и базука в очакване на вражеска атака. За спътник на тази касапница бе избрана програма за Дафи Дък и следващата глава на „Бойците от Марс“[2]. Предишната бе завършила с Бойците на път да бъдат смазани от падаща скала на дъното на марсиански минен тунел. Вече бях предначертал тяхното бягство — в последната възможна секунда те щяха да се промъкнат в дотогава скрит тунел и така да избягат от опасността да бъдат сплескани.

По пътя си към киното си позволих да поема по съдбовно отклонение от маршрута.

Завъртях педалите към дома на д-р Лезандър.

Не го бях виждал в църквата от Коледната вечер. Откакто го бях нарекъл „Птичар“ и бях надникнал в каменните му очи. Започвах да се чудя дали с г-жа Лезандър не са избягали от града. Няколко пъти се наканвах да споделя с татко подозренията си, но той си бе навил трийсет и три на пръста, а аз не разполагах с нищо друго, освен зелено перо и два мъртви папагала.

Спрях Рокет в подножието на алеята за коли и постоях там, загледан в къщата. Тя тънеше в мрак. Празна ли беше, питах се. Дали докторът и жена му не се бяха изнесли посред нощите, притеснени от онова, което бих могъл да знам? Гледах внимателно, но не забелязах признаци на живот. Героите и бойците можеха да почакат. Трябваше да разбера какво става и полека подкарах Рокет по алеята към къщата. Заобиколих отзад. Табелата „МОЛЯ, ВЗЕМЕТЕ ЛЮБИМЦИТЕ СИ НА ПОВОД!“ все още стоеше. Отпуснах Рокет на стъпенката му и надникнах през най-близкия прозорец.

Мрак в тъмата. Отпървом виждах само силуетите на мебели, но щом очите ми привикнаха към сумрака, съумях да различа дванайсетте керамични птици, кацнали върху пианото. Гледах към помещението, където се намираха птичите клетки. Кабинетът на д-р Лезандър бе долу, по-близо до ада. Не можех да се сдържа да не видя г-жа Лезандър седнала на пианото, как свири „Бютифъл Дриймър“ в безконечно повторение, докато папагалите — зелен и син — трескаво пляскат с криле в клетките си, а през отдушника се носят крясъци и ругатни. Но защо ругатните бяха на немски?

Озариха ме светлини. Сърцето ми прескочи; почувствах се като затворник във филм за бягство от затвора, заловен в светлината на прожектора. Обърнах се трескаво и видях фаровете на кола и самата кола, която приближаваше задната веранда. Беше късен модел стоманено сив „Буик“ с хромиран радиатор, който приличаше на ухилена уста със сребърни зъби — професията на доктора бе добре платена. Пристъпих към Рокет, но беше твърде късно да вдигна стъпенката, преди да чуя глас да казва:

— Кой е там?

Г-жа Лезандър се измъкна навън, в кафявото палто изглеждаше едра като мечка. Сигурно разпозна колелото ми, понеже яката ми бе вдигната.

— Кори?

Бях попаднал в плен. Полека, казах си. Просто карай спокойно.

— Да, госпожо — отвърнах. — Аз съм!

— Направо си като знак от провидението! — каза жената на доктора. — Ще ми помогнеш ли, ако обичаш? — тя мина откъм страната на пътника и отвори вратата. — Събраха ми се доста покупки!

Рокет може би ми шепнеше в тази същата секунда. Като нищо казваше с мрачния си, настоятелен глас: „Махай се, Кори! Махай се, докато още можеш! Ще те отнеса, но трябва да се държиш за мен!“

— Помогни ми, моля! — г-жа Лезандър вдигна първия от половин дузина препълнени хартиени пликове. На всичките с червени букви бе отпечатано „Биг Пол’с Пантри“.

— Тръгнал съм на кино — казах.

— Ще ти отнеме само минута.

Какво можеше да ми се случи посред бял ден? Взех торбата. Г-жа Лезандър, с втори плик под мишница, пъхна ключа си в ключалката на задната врата. Порив на вятъра духна около нас, аз видях полите на палтото й да трепват и осъзнах, че тя е била силуета, който видях пред дърветата в гората.

— Давай! — каза ми, — вратата е отворена!

С извисяваща се зад гърба ми г-жа Лезандър и със заседнала в гърлото буца страх пресякох прага, все едно влизам в минен тунел.

 

 

— Десет точки — каза г-н Уайт и с тропване положи поредната плочка домино.

— И още десет — отвърна татко, полагайки собствената си плочка в края на L-образната фигура.

— Кълна се, не предполагах, че ще ти стигнат силите! — г-н Уайт поклати глава. — Хитрец си ми ти, нали?

— Старая се!

Чу се почукване. Г-н Уайт надникна през прозореца. Облаците бяха потъмнели, а лампите на бензиностанцията лееха светлина над цимента. Малки кишави снежинки бяха залепнали за стъклото. Татко се възползва от възможността да погледне към часовника на стената, който показваше, че до дванайсет остават дванайсет минути.

— Добре, докъде бях стигнал? — г-н Уайт потри брадичка и надвисна над плочките си като гърбав сфинкс.

— Аха, ето… — заяви и посегна към една. — С тази правя петнайсет точки в моя пол…

Нещо изсъска.

Татко извърна глава наляво.

Автобусът на „Трейлуейс“ пристигаше.

— … за — завърши г-н Уайт. — Бре! Бре! Виж кой е подранил в тоз чуден ден!

Татко вече се бе изправил. Мина покрай касата и рафтовете с масло и добавки за бензина и се насочи към вратата.

— Сигурно е имал попътен вятър! — заключи г-н Уайт. — Вероятно Корни е мярнал онова чудовище на Шосе 10 и е настъпил газта!

Татко излезе навън на студа. Автобусът спря под жълтата табелка „Автобусни линии Трейлуейс“. Вратата се сгъна навън с пъшкане на хидравлика. Татко чу шофьора да казва:

— Внимавайте на слизане, господа!

От автобуса слизаха двама души. Лапавицата удряше татко в лицето и вятърът я завихряше около него, но той стоеше непоклатим. Единият от мъжете изглеждаше към шейсетте, другият — наполовина на тези години. По-старият, който носеше палто от туид и кафява шапка, мъкнеше куфар. По-младият, облечен в сини джинси и бежово яке, държеше мешка.

— Приятно прекарване, г-н Стейнър! — каза Корни МакГрау, а по-възрастният мъж вдигна облечената си в ръкавица ръка и размаха пръсти.

Хайръм Уайт, който бе излязъл от офиса зад татко, отправи поздрав към двамата пътници и след това погледна нагоре по стълбичките към г-н МакГрау.

— Хей, Корни! Искаш ли да пийнеш горещо кафе?

— Не, ще продължавам нататък, Хайръм. Сестра ми Джени е родила тази заран и щом си довърша маршрута, мога да ида да я видя! Третото й дете, първо момче. Следващия път ще ти донеса пура по тоя случай!

— Ще си приготвя кибритче. Карай внимателно, чичо Корни!

— Гу-гу, ’бещавам! — отвърна шофьорът.

Вратите се затвориха, автобусът потегли и двамата непознати се обърнаха към баща ми.

По-възрастният, г-н Стейнър, имаше сбръчкано лице, но брадичка като издялана от гранит. Носеше очила, по които беше полепнала лапавица.

— Сър? Извинете ме — каза с чуждестранен акцент, — тук има ли хотел?

— И пансион ще свърши работа — каза по-младият. Неговата руса коса оредяваше, а акцентът му бе твърд и от Средния Запад.

— В града няма хотел — обясни татко. — Няма и пансион. Тук не срещаме много посетители!

— О, хм — г-н Стейнър се намръщи. — А къде е най-близкият хотел тогава?

— Има мотел в Юниън Таун. „Юниън Пайнс“. То е… — татко спря, вдигнал ръка да посочи пътя. — Дали няма да ви трябва транспорт?

— Много мило от ваша страна, благодаря, господин…

— Том Макенсън — татко разтърсил облечената в ръкавица ръка. Хватката на мъжа му насинила кокалчетата.

— Джейкъб Стейнър — представил се по-възрастният. — Това е приятелят ми, Лий Ханафорд.

— Много се радвам да се запозная и с двама ви! — казал татко.

 

 

Шестата торба беше най-тежка. В нея имаше консерви за кучета.

— Това отива на долния етаж — каза г-жа Лезандър, докато оставяше останалите консерви в кухненския шкаф. — Просто ги остави на тезгяха, сама ще ги занеса.

— Да, госпожо!

Лампите в кухнята светеха. Г-жа Лезандър си смъкна палтото, под което носеше мрачна сива рокля. Извади от четвъртия плик кутия разтворимо кафе „Фолгър’с“ и я отвори с леко завъртане на китката. — Може ли да попитам — каза, обърнала широкия си гръб към мен — защо надничаше през прозореца?

— Ами… аз… — „Мисли бързо!“, наредих си. — Намислил бях да намина, понеже… ъъъ…

Г-жа Лезандър се обърна и се втренчи в мен с безизразен и празен поглед.

— Понеже… ами, исках да попитам доктор Лезандър дали, ъъъ, не се нуждае от помощ следобед. Бих могъл да чистя долу, да мета или… — свих рамене. — Всичко мога!

Длан сграбчи рамото ми изотзад.

За малко да изпищя. На косъм бях. Но стана така, че лицето ми се вцепени с оттичането на кръвта от него.

Д-р Лезандър заяви:

— Амбициозен младеж. Нали така, Вероника?

— Да, Франц! — тя ми обърна гръб и отново се захвана с покупките.

Докторът ме пусна. Погледнах го. Очевидно току-що се бе събудил — очите му бяха подути от съня, косата му се спускаше безредно около спретнато оформената му брадичка и той носеше червен копринен халат, наметнат върху пижамата си. Прозя се и се прикри със същата ръка, стискала допреди малко рамото ми.

— Кафе, моля те, скъпа! — каза. — Колкото по-черно, толкова по-добре!

Съпругата му започна да сипва кафе в чаша с рисунка на коли. След това, приключила тази задача, отвори кранчето за топлата вода.

— Чух Източен Берлин тази сутрин, скъпа! — каза й докторът. — Превъзходен оркестър свиреше Вагнер!

Г-жа Лезандър напълни чашата с колито с гореща вода и я разбърка. Връчи абаносовото кафе на съпруга си, който първо вдъхна аромата му.

— Аааах, да! — възкликна. — Това ще свърши работа! — сръбна си малка глътка. — Хубаво и силно! — заяви, доволен.

— Време е да си тръгвам — насочих се съм задната врата. — Бен Сиърс и Джони Уилсън ме чакат пред „Лирик“.

— Мислех си, че искаш да ме питаш за работа през следобедите?

— Ами… най-добре да тръгвам.

— О, глупости! — докторът отново посегна и дланта му се стовари на рамото ми. Той имаше железни пръсти. — За мен ще бъде радост и удоволствие да наминаваш и да ми помагаш следобед, Кори! Честно казано, започнах да си търся млад чирак…

— Наистина ли? — не знаех какво друго да кажа.

— Наистина… — докторът се усмихна само с устни. Очите му бяха враждебни. — Ти си умен младеж, нали?

— Сър?

— Умен младеж. О, не бъди толкова скромен! Преследваш целите си, нали? Сграбчваш фактите и ги разтърсваш като… като териер! — устата му отново се усмихна и сребърният зъб проблесна. Докторът си сръбна по-голяма глътка от кафето.

— Не разбрах какво имате предвид! — долових как гласът ми трепна, макар и мъничко.

— Уважавам това качество у теб, Кори! Териерска целеустременост да се стигне до дъното на нещата. Това е чудесно качество за едно момче!

— Колелото му е отвън, Франц — каза г-жа Лезандър, докато прибираше пакетите „Райс-А-Рони“[3], деликатес от Сан Франциско.

— Внеси го вътре, ако обичаш!

— Трябва да тръгвам! — казах и сега вече започна да ме задавя страх.

— Не — отвърна докторът с усмивка, — глупости. Ако завали леден дъжд, а определено ми се струва, че навън е доста мрачно днес, хич не ти се ще да караш твоето колело, заледен като шушулка, нали?

— Ами… наистина трябва…

— Ще го внеса — каза г-жа Лезандър и излезе навън.

Гледах, с ръката на ветеринаря на рамото си, как съпругата му избутва Рокет през прага и в килера.

— Много добре — каза докторът. Пийна още една глътка кафе. — Седем пъти мери, един път режи, нали така?

Г-жа Лезандър се върна, засмукала палеца си. Извади го от устата си, за да покаже кръвта по него.

— Виж само, Франц! Порязах се на колелото! — каза го с почти цинично безразличие. Палецът се върна в устата й. По долната й устна остана кръв.

— Докато си тук, Кори, ще ми се да те запозная с подробностите около работата ти. Съгласен ли си?

— Бен и Джони… ще забележат, че ме няма! — казах.

— Да, така е, уверен съм. Но ще влязат и ще седнат да гледат филма, нали? Вероятно ще си помислят… — докторът започна да масажира рамото ми с пръсти — … какъв е филмът?

— „Адът е за герои“. Военен филм.

— А, военен филм. Предполагам, става дума за американските герои, които изтребват гнусните немски псета, прав ли съм?

— Франц! — обади се г-жа Лезандър тихо.

Те се спогледаха и погледите им бяха остри и студени като кинжали.

Ветеринарят отново съсредоточи вниманието си върху мен:

— Да слезем долу, Кори. Какво ще кажеш?

— Мама ще се притесни — пробвах, но знаех, че доводът не го бива.

— Но тя смята, че си на кино, нали? — д-р Лезандър вдигна вежди. — А сега, нека слезем долу и да видим за какво съм готов да ти плащам по двайсет долара на седмица.

Дъхът ми секна.

— Двайсет долара?

— Да. Двайсет долара на седмица за сръчен и умен чирак ми се струва чудесна сделка. Да вървим, а? — той ме насочи към стълбището, което водеше надолу.

Хватката му бе могъща и не позволяваше да й се съпротивляваш. Налагаше се да ида. Д-р Лезандър щракна ключа, който включваше лампите на стълбището и под мен плисна светлина. Докато слизах, чувах шумоленето на червения му халат и суркането на чехлите му по стълбите. Чух го и да сръбва от кафето си. Звукът бе алчен и ме уплаши.

 

 

Татко не беше завел Джейкъб Стейнър и Лий Ханафорд направо в мотел „Юниън Пайнс“. По пътя, натъпкани в пикапа и със стържещи лапавица от предното стъкло чистачки, той ги попитал дали биха искали да хапнат нещо. И двамата отвърнали, че искат и ето така те се озовали на прага на кафене „Брайт Стар“.

— Какво ще кажете за сепаре отзад? — обърнал се татко към Кари Френч и тя ги завела до едно такова и ги оставила с листовете с обедното меню.

Г-н Стейнър си свалил ръкавиците и палтото. Носел костюм от туид и светлосива жилетка. Окачил си палтото и шапката на закачалката. Косата му била бяла и твърда като четка от свинска четина. Докато г-н Стейнър се настанявал в сепарето и татко също сядал, по-младият господин си свалил якето. Носел риза на сини карета и ръкавите му били навити над мускулестите бицепси. А на десния бицепс… била тя!

Татко възкликнал:

— О, мили Боже!

— Какво има? — попитал г-н Ханафорд. — Не бива да си събличам якето тук ли?

— Не, няма проблем — по челото на татко избила студена пот.

Г-н Ханафорд седнал до г-н Стейнър.

— Имах предвид… тази татуировка…

— Проблем ли имаш с нея, друже? — очите на младежа с цвят на олово се превърнали в зловещи цепнатини.

— Лий! — предупредил го г-н Стейнър. — Не, не!

Държал се така, все едно казвал на лошо куче да седне.

— Няма проблем — казал татко. — Просто… — било му трудно да си поема дъх и имал чувството, че помещението всеки миг ще се завърти. — Виждал съм такава татуировка и преди.

Двамата мъже се смълчали. Г-н Стейнър заговорил първи:

— Може ли да попитам къде, г-н Макенсън?

— Преди да ви кажа, бих искал да знам откъде идвате и защо сте дошли — татко си отлепил погледа от бледите очертания на черепа с крилца, изникнали от слепоочията му.

— Не мисля — предупредил г-н Ханафорд спътника си. — Не познаваме този тип.

— Така е. Тук не познаваме никого, нали? — г-н Стейнър се огледал и татко видял как обхваща с ястребовия си поглед обстановката.

Към дузина клиенти похапвали обяд и си дърдорели. Кари Френч отбивала добронамерения флирт на няколко фермери. Телевизорът бил настроен на баскетболен мач.

— Можем ли да ви се доверим, г-н Макенсън?

— Че какво има да не се доверявате?

Нещо в този човек — начинът по който се държал, по който погледът му се стрелкал насам-натам, как оценявал нещата — накарало татко да зададе следващия си въпрос:

— Полицай ли сте?

— По професия не, но в известен смисъл — да.

— Какъв сте по професия тогава?

— Аз се занимавам с… исторически проучвания — отвърнал г-н Стейнър.

Кари Френч доближила до сепарето дългите си, хубави крака с приготвено тефтерче за поръчки.

— Какво ще обичате?

— Да имате бухти? — г-н Ханафорд извадил пакет „Лъки“ от джоба на ризата си.

— Моля?

— Бухти! Имате ли ги тука или не?

— Мисля — казал г-н Стейнър търпеливо, докато младежът палел цигара, — че в тази част на страната ги наричат „палачинки“.

— Късно е за закуска и не сервираме — Кари се усмихнала несигурно. — Съжалявам!

— Просто ми донеси бургер тогава — младежът издухал дим през присвитите си ноздри. — Иисусе!

— Пилешката супа прясна ли е? — попитал г-н Стейнър, изучавайки листа с менюто.

— От кутия, но въпреки това е добра.

— Не, няма да ям консервирана пилешка супа, мила! — той се вгледал упорито в нея над рамката на очилата си. — И аз ще искам един хамбургер. Много добре опечен, ако обичате! — произнесъл го „обижате“.

Татко си поръчал телешка яхния и чаша кафе. Кари поспряла.

— Вий не сте от тъдява, нали? — попитала тя двамата непознати.

— Аз съм от Индиана — отвърнал г-н Ханафорд. — Той е от…

— Варшава, Полша, родом. И мога да говоря и сам, благодаря!

— Явно и двамата сте доста далеч от дома! — казал татко, когато Кари се оттеглила.

— Сега живея в Чикаго — обяснил г-н Стейнър.

— Все едно, доста далеч е от Зефир — погледът на татко продължавал да се връща на татуировката. Изглеждала така, сякаш младежът се е опитал да я заличи от кожата си. — Тази татуировка означава ли нещо?

Лий Ханафорд оставил дима да се стеле от ъгълчето на устата му.

— Означава — казал, — че не обичам хората да ме разпитват нахално.

Татко кимнал. Първите вълни на гнева зачервявали бузите му.

— Така ли?

— Да, така.

— Господа, моля ви! — обадил се г-н Стейнър.

— И какво ще кажеш за това, господинчо? — татко облегнал лакти на масата и се навел по-близо до младежа. — Какво ще кажеш, ако ти река, че преди десет месеца видях татуировка точно като твоята на ръката на мъртвец?

Г-н Ханафорд не отвърнал. Лицето му било безизразно, погледът — студен. Дръпнал си от цигарата и издишал дим.

— Рус ли беше? — попитал. — Горе-долу като мен?

— Да.

— И горе-долу същия на ръст?

— Така смятам, да.

— Аха… — г-н Ханафорд привел суровото си лице към татко. Когато заговорил, след думите оставала димна следа. — Ами ще кажа, че си видял брат ми.

 

 

— … и тези клетки трябва щателно да се почистват — казваше д-р Лезандър и сочеше една по една клетките. В момента бяха празни. — Също и подът. Ако идваш три пъти седмично, очаквам подът да бъде лъскан три пъти седмично. Ще трябва да храниш и поиш всички животни в кучкарника, а също и да ги разхождаш…

Тътрех се до ветеринаря, докато той ми показваше стая след стая в мазето. От време на време поглеждах нагоре и виждах отдушници.

— Поръчвам си сеното с бали. От теб се очаква да помагаш да разтоварвам камиона, да срежеш телта на балата и да разнесеш сеното по боксовете на конете. И да ти кажа, че рязането на телта хич не е лесна работа. Достатъчно е корава да я туриш за струна на пиано! Плюс това работата ти ще включва всички задачи, с които ми хрумне да те натоваря — докторът се обърна към мен. — Двадесет долара на седмица за три следобеда, да речем от четири до шест. Как ти се струва?

— Леле!

Направо не можех да повярвам. Д-р Лезандър ми предлагаше цяло съкровище.

— Ако идваш и в съботите, ще ти плащам по още пет долара допълнително… да речем от два до четири — той се усмихна отново само с уста. Отпи от кафето си и остави колито върху празна телена клетка. — Кори? — каза тихо. — Обаче имам две изисквания, преди да ти дам тази работа.

Зачаках да ги чуя.

— Първото: родителите ти да не знаят колко ти плащам. Мисля, че спокойно биха повярвали, ако им кажеш, че взимаш десет долара на седмица. Причината да го искам от теб е… ами, знам, че баща ти в момента работи на бензиностанцията. Знам и че майка ти се мъчи с лекарския бизнес. Няма ли да е по-добре, ако не знаят колко много пари печелиш при мен?

— Смятате ли, че е редно да крия такова нещо от тях? — попитах, изумен.

— Решението си е твое, разбира се. Но вярвам, че и майка ти, и баща ти може да… проявят желание да споделят късмета ти, ако узнаят за него. А има много неща, които едно момче може да си купи с двайсет и пет долара на седмица. Единственият проблем е, че ще трябва да си дискретен за тези покупки. Не можеш да харчиш всичките пари на едно място. Може да се наложи да те закарам даже до Юниън Таун или до Бирмингам, за да пазаруваш оттам. Но съм убеден, че от раз ти хрумват някои неща, които родителите ти не могат да ти купят, а искаш да притежаваш!

Замислих се. А след това отвърнах:

— Не, сър. Честно.

Докторът се разсмя, сякаш това го беше развеселило.

— Е, ще се сетиш. С толкова пари в джоба си несъмнено ще се сетиш!

Не отговорих. Не ми харесваше, дето д-р Лезандър смяташе, че мога да крия нещо от родителите си.

— Второ — той скръсти ръце на гърдите си и боцна бузата си с език отвътре, — възниква и проблемът с госпожица Соня Глас.

— Моля? — сърцето ми, което се беше успокоило, сега отново се ускори.

— Госпожица Соня Глас — повтори ветеринарят. — Тя донесе папагала си при мен. Той умря от мозъчна треска. Точно тук! — домакинът ми докосна телената клетка. — Бедното, бедно същество. Сега, интересното е, че Вероника и г-жа Глас са в един и същи клас в Неделното училище. Госпожица Глас, както се оказа, била ужасно разстроена и озадачена от въпросите, които си й задавал, Кори. Каза, че си проявил голям интерес към една конкретна песен и защо папагалът й… реагирал странно на нея — д-р Лезандър се усмихна леко, — та казала на Вероника, че според нея знаеш някаква тайна, и дали ние с жена ми имаме представа каква е тя? Имало и още нещо странно, ти си притежавал зелено перо от мъртвия папагал на госпожица Катарина Глас. Госпожица Соня каза, че не могла да повярва на очите си, като го видяла… — той започна да мърда кокалчетата на свитата си ръка, докато се взираше в пода. — Това вярно ли е, Кори?

Преглътнах с усилие. Ако кажех, че не е, докторът щеше веднага да разбере.

— Да, сър.

Д-р Лезандър затвори очи. По лицето му пробяга болезнено изражение, след това изчезна.

— И къде намери това зелено перо, Кори?

— Ами намерих го…

Ето го и мигът на истината. Усещах нещо в тази стая да се свива като змия, готово за удар. Макар крушката над главите ни да беше ярка и сурова, покритата с плочки стая сякаш потъна в сенки. Д-р Лезандър, внезапно осъзнах, се бе намърдал между мен и стълбите. Чакаше със затворени очи. Ако тръгнех да бягам, жена му щеше да ме хване, дори ако мина покрай доктора. Пак бях останал без избор.

— Намерих го при Саксън Лейк — казах, изправяйки се пред съдбата. — На края на гората. Преди изгрев, когато онази кола потъна с мъртвеца, прикован към волана.

Д-р Лезандър се усмихна със затворени очи. Беше ужасна гледка. Плътта на лицето му беше изпъната и влажна, плешивата му глава сияеше под лампата. След това се разсмя: бавен прилив на смях, избликващ от сребърнозъбата му уста. Отвори очи и ме прониза с поглед. В течение на няколко секунди имаше две лица: долното, на което сияеше бляскава усмивка и горното, побесняло от гняв.

— Е, така значи… — каза и поклати глава, сякаш току-що бе чул изумителна смехория. — И какво ще правим по този въпрос?

 

 

— Виждали ли сте този човек и преди, г-н Макенсън?

Г-н Стейнър беше извадил портфейла си. Изрови от него ламинирано картонче и го плъзна пред баща ми, както си седяха в задното сепаре в „Брайт Стар“.

Снимката беше зърнеста и черно-бяла. На нея се виждаше облечен в бяла престилка до коленете мъж, който махаше и се усмихваше на някого извън рамката. Тъмната му коса беше зализана назад като плътна шапка, имаше квадратна челюст и трапчинка в брадичката. Зад него се виждаше капотът на лъскава кола, на вид като антика — като извадена от трийсетте или четирийсетте. Татко изучи лицето за момент, съсредоточи се най-вече върху очите и върху бялата следа на усмивката. Въпреки всичките си усилия обаче, лицето си остана на непознат.

— Не — каза и плъзна снимката обратно по плота на масата. — Не съм го виждал.

— Може би днес изглежда различно — г-н Стейнър също огледа фотографията, все едно се взираше в лицето на стар враг. — Може да си е направил пластична операция. Най-лесният начин да си промениш вида е като си пуснеш брада и си обръснеш главата. Така дори собствената ти майка не би те познала!

Произнесе го „мадка“.

— Не ми е познато това лице. Съжалявам. Кой е той?

— Казва се Гюнтер Долу в Мрака.

Какво? — Татко за малко да си изплюе сърцето.

— Гюнтер Долу в Мрака — повтори г-н Стейнър. След това разясни по букви фамилията: „Доловемарке“.

Татко седеше в сепарето с увиснала челюст. Стискаше здраво ръба на масата, за да не бъде усукан от въртящия се около него свят.

— Мили Боже! — прошепна. — Мили Боже! „Ела с мен… Доловемарке!“

— Моля? — изуми се г-н Стейнър.

— Кой е той? — попита татко задавено.

Отвърна му Лий Ханафорд:

— Той е човекът, убил Джеф, ако тялото на брат ми лежи на дъното на проклетото езеро! — татко им бе разказал историята за онази сутрин през миналия март. Г-н Ханафорд изглеждаше достатъчно раздразнен да откъсне главата на кобра. Не беше хапнал много от хамбургера си, но почти беше изгълтал три цигари. — Съдейки по онова, което успяхме да открием, моят глупав, глупав брат вероятно го е изнудвал. Джеф криеше в апартамента си във Форт Уейн дневник. Беше шифрован и написан на немски. Намерих дневника през май, когато напуснах работата си в Калифорния и тръгнах да го търся. Отне ни няколко седмици да разгадаем шифъра.

— Беше основан на „Пръстена на нибелунгите“ на Вагнер — поясни г-н Стейнър. — Много, много завързан.

— Да, Джеф винаги си е падал по тази глупост с шифрите — г-н Ханафорд сплеска още една цигарена угарка в омацаната си с кетчуп чиния. — Още като дете. Винаги се занимаваше с тайнопис и такива щуротии. Та узнахме истината благодарение на дневника. Брат ми изнудвал Гюнтер Доловемарке, първо за по петстотин долара на месец, после за осемстотин, после станали хиляда. В книгата беше записано, че Доловемарке живее в Зефир, Алабама. Под измислено име, естествено. Джеф и гнусните му дружки му помогнали да се сдобие с новата самоличност, след като се свързал с тях. Но Джеф явно е решил, че има нужда от заплащане за мъките си. В дневника беше казал, че се кани да направи голям удар, да си изнесе нещата от апартамента и да се премести във Флорида. Каза, че на тринайсети март щял да тръгне с колата от Форт Уейн към Зефир. И това беше последният запис… — г-н Ханафорд поклати глава. — Брат ми е бил пълен идиот да се забърква във всичко това. Е, и аз съм идиот, след като навремето също се бях забъркал.

— Забъркан в кое? — попита татко. — Нищо не разбрах.

— Познавате ли термина „неонацисти“? — попита г-н Стейнър.

— Знам какво е нацист, ако това питате?

— Нео-нацист. Нов нацист. Лий и брат му са били членове на Американската Нацистка организация, която действала в Индиана, Илинойс и Мичиган. Символът на тази организация е татуировката на ръката на Лий. Двамата братя били посветени по едно и също време, но след година Лий напуснал групата и отишъл в Калифорния.

— Точно така — грейна клечка и запали поредното „Лъки“. — Исках да отида колкото се може по-далече от тези копелета. Те убиват хората, които смятат, че Хитлер не е дрискал рози.

— А брат Ви е останал с тях?

— Ами да. Даже се издигна до доверен съратник на някакъв лидер или нещо подобно. Иисусе, може ли да повярвате? А в училищния футболен отбор бяхме в Американския сборен[4]!

— Все още не разбирам какво е мястото на този Гюнтер Доловемарке — каза татко.

Г-н Стейнър сплел пръсти върху плота на масата.

— Тук в играта влизам аз. Лий отнесъл дневника за дешифриране в Езиковия департамент в Университета на Индиана. Мой приятел преподава немски там. Когато извадил от шифъра името на Доловемарке, прати дневника право при мен в Северозападния в Чикаго. Оттам аз поех проекта през септември. Вероятно трябва да обясня, че завеждам езиковата катедра. Също така съм и професор по история. И последно, но не на последно място, аз съм ловец на нацистки военнопрестъпници.

— Я пак? — шашна се татко.

— Нацистки военнопрестъпници — повтори г-н Стейнър. — За последните седем години съм помогнал да проследят трима. Битрих в Мадрид, Савелшаген в Олбъни, Ню Йорк и Гейст в Алънтаун, Пенсилвания. Когато видях името на Доловемарке, веднага разбрах, че се доближавам до четвъртия.

— Военнопрестъпник ли? Че какво е направил?

— Д-р Гюнтер Доловемарке беше главен лекар на концентрационния лагер „Естервеген“[5] в Холандия. Заедно със съпругата си Кара определяха кой е годен за работа и кой е готов за газовата камера — г-н Стейнър стрелна бърза и ледена усмивка. — Именно те, трябва да знаете, една слънчева утрин решиха, че аз все още ставам за живот, но не и съпругата ми.

— Моите съболезнования — каза татко.

— Отдавна е минало. Избих му преден зъб и прекарах година при тежък режим. Но това ме закали и ме запази жив.

— Вие… избили сте му преден…

— Направо с един удар. О, тези двамцата бяха чудна двойка! — г-н Стейнър се намръщи от предизвиканата от спомена болка. — Наричахме съпругата му Дама Птица, понеже имаше комплект от дванадесет птички, изработени от глина, смесена с пепел от човешки кости. А д-р Доловемарке, който преди това е бил ветеринар в Ротердам, имаше много интригуващ навик.

Татко бе загубил ума и дума. Насили се да попита:

— Какъв по-точно?

— Когато затворниците го подминаваха на път към камерата, им измисляше прякори… — г-н Стейнър бе приклопил очи, потънал във видения от ужасното минало. — Комични прякори. Винаги ще помня как нарече моята Вероника, моята прекрасна Вероника с дългата златна коса. Нарече я „Слънчевка“. Каза й: „Пълзи право навътре, Слънчевке! Пълзи навътре!“ А тя беше толкова зле, че трябваше да пълзи през собствените си… — сълзи бликнаха иззад стъклата на очилата му. Той бързо ги свали с привичката на човек, който здраво стиска за гърлото чувствата си. Каза: — Простете ми, понякога не успявам да се сдържа.

— Добре ли сте? — наведе се Лий Ханафорд към баща ми. — Много сте пребледнял!

— Нека… нека погледна отново снимката.

Г-н Стейнър я положи пред татко.

Той си пое дълбоко дъх.

— О, не! — простена. — О, моля ви, не!

Г-н Стейнър бе доловил нотката на разпознаването в гласа на татко.

— Сега вече видяхте прилика.

— Да. Знам къде живее. Не е далеч оттук. Не е много далеч. Но той е толкова… мил.

— Познавам истинската природа на д-р Доловемарке — натърти г-н Стейнър. — И истинската природа на съпругата му. Видяхте ги, когато сте погледнал към лицето на Джеф Ханафорд. Д-р Доловемарке и Кара вероятно са го измъчвали, за да научат кой друг знае къде живее нацистът или може би са извлекли от него информацията за дневника му и след това са го пребили до смърт, когато не е искал да им каже къде е скрит или кой друг знае за тях. Когато сте надзърнали в лицето на Джеф Ханафорд, вие сте видели изкривената душа на д-р Гюнтер Доловемарке. Моля се на Господ да не попадате за втори път на такава гледка!

Татко се изправи и се затутка с портфейла си, но г-н Стейнър остави пари на масата.

— Ще ви заведа при него — каза баща ми и се насочи към вратата.

 

 

— Такъв проницателен млад човек — каза д-р Лезандър, застанал между мен и изхода, — с такава териерска целеустременост, нали така? Да намериш едно зелено перо и да преследваш уликата докрай? Възхищавам ти се, Кори, наистина!

— Д-р Лезандър? — имах чувството, че гърдите ми са пристегнати от железни обръчи. — Определено искам да си ида у дома.

Той направи две крачки към мен. Отстъпих две назад.

Ветеринарят спря, наясно, че има власт над мен.

— Аз пък искам зеленото перо. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Защото това, че е в теб, разстройва г-ца Соня. Напомня й за миналото, а тя не го желае. Миналото трябва да остане зад нас, Кори! Светът трябва да продължи да се върти и трябва да остави миналото на мира, не си ли съгласен?

— Ами аз…

— Но не, точно като това зелено перо, миналото изниква пак и пак, и пак. Трябва да бъде разровено и разпръснато на всеобщо обозрение. Миналото трябва да бъде изложено пред хората, та всеки, който се мъчи да не потъне в тази кал, да плаща цената отново и отново. Не е честно, Кори, не е редно. Разбираш ли?

Не разбирах. Някъде по пътя на мисълта, влакчето му бе дерайлирало.

— Ние бяхме уважавани — каза д-р Лезандър с блеснал трескав поглед. — Имахме чест. Имахме гордост. А виж света сега, Кори! Виж в какво се е превърнал! Ние знаехме правилната посока, но те не успяха да ни помогнат да насочим света натам. И виж сега какво те заобикаля. Хаос и вулгарност от всички страни. Близки съешавания и съвкупления, на каквито дори и животни не биха се отдали. Знаеш ли, че имах шанса да съм лекар на човешки същества? О, да. Много пъти. И знаеш ли, че бих предпочел да коленича в калта и да се погрижа за една свиня, вместо да спасявам човешки живот? Понеже това е, което мисля за човешката раса! Това е, което мисля за лъжците, които ни обърнаха гръб и потъпкаха честта ни! Това е, което… което… което мисля! — той вдигна чашата с колито и я метна на пода, където тя се срещна с плочките близо до десния ми крак и се разби на парченца със звук като изстрел.

Тишина.

След малко г-жа Лезандър се обади от горния етаж:

— Франц? Какво се счупи, Франц?

Мозъкът му, помислих си.

— Говорим си — каза й д-р Лезандър, — просто си говорим, нищо повече.

Чух стъпките й да отекват тежко по пода и тя отстъпи. След това над главата ми се разнесе стържене.

А няколко секунди по-късно засвири пианото.

Песента беше „Бютифул Дриймър“. Г-жа Лезандър всъщност се оказа наистина талантлива пианистка. Имаше подходящите ръце, както бе казала г-ца Синьогласна. Чудех се дали има и ръце, достатъчно силни да увият тел за балиране около гърлото на човек и да го удушат. Или ветеринарят го бе сторил, докато съпругата му свиреше същата мелодия в кабинета горе, а папагалите крещяха и пищяха от спомена за бруталното насилие?

— Двайсет и пет долара на седмица — каза д-р Лезандър. — Но трябва да ми донесеш зеленото перо и никога, никога не бива да говориш за него с г-ца Соня Глас. Миналото е мъртво. Трябва да си остане погребано, където му е мястото. Съгласен ли си, Кори?

Кимнах. Бях готов на всичко, само да се измъкна оттук.

— Добро момче. Кога можеш да ми донесеш перото? Утре следобед?

— Да, сър.

— Това е много, много добре. Когато го донесеш, ще го унищожа, за да не може г-ца Соня Глас да си мисли повече за миналото, и то няма да я наранява. Когато ми го донесеш, ще ти дам парите за първата ти седмица. Става ли?

— Да, сър.

Наистина бях готов на всичко.

— Ами добре — той отстъпи встрани от стълбите. — След теб, mein herr!

Тръгнах нагоре.

Звънецът на входната врата звънна. „Бютифул Дриймър“ секна внезапно. Отново чух стърженето — пейката на пианото бе издърпана назад. На върха на стълбището д-р Лезандър положи ръка на рамото ми отново и ме задържа.

— Чакай! — прошепна.

Чухме входната врата да се отваря.

— Том! — възкликна г-жа Лезандър. — Какво мога да сто…

Татко! — извиках. — Помощ!

Дланта на д-р Лезандър се лепна върху устата ми и го чух да издава приглушен писък на ярост, че всичко бе стигнало до законния си край.

— Кори! Махай се от пътя ми, ти…! — татко се втурна в къщата, последван от г-н Стейнър и г-н Ханафорд.

Той изблъска едрата жена настрани, но в следващата секунда г-жа Лезандър изрева:

Nein! — и го блъсна с лакът през бузата.

Баща ми падна заднешком върху г-н Стейнър с бликнала от цепнатата вежда кръв. Само г-н Стейнър бе способен да разбере какво крещи г-жа Лезандър на съпруга си:

— Гюнтер, бягай! Вземи момчето и бягай!

Докато тя викаше, г-н Ханафорд я сграбчи изотзад през гърлото и с цялото си тегло и сила я събори на пода. Тя се надигна на коляно и се опитваше да се бори, но внезапно г-н Стейнър също й налетя и се помъчи да прикове вършеещите й ръце. Масичката за кафе и една лампа се преобърнаха с трясък. Г-н Стейнър, с литнала шапка и с долна устна, цепната от един замах на госпожата, извика:

— Край на всичко, Кара! Приключи, край!

Но още не беше приключило за съпруга й.

При предупредителния вик на жена си докторът ме сграбчи с една ръка и забърса ключовете за колата от кухненския тезгях, където ги беше оставила тя. Докато се гърчех да се измъкна, той ме извлече през задната врата под лапавицата и вятърът разтвори червения му халат. Похитителят ми изгуби единия си чехъл, но това не го забави. Метна ме в буика, тресна вратата на практика върху крака ми и за малко да седне на главата ми, когато скочи зад волана. Заби ключа в запалването, завъртя го и двигателят се съживи с рев. Докато превключваше на задна скорост и гумите на колата ожулваха гума по алеята, седнах навреме да видя татко да изтичва през задната врата и да се взира във фаровете.

Татко!

Посегнах към дръжката на вратата от моята страна. Лакът се заби в рамото ми и ме парализира от болка, а когато ръката ме хвана за опакото на врата и ме метна върху пода като стар чувал, останах да лежа долу, замаян и обладан от болка. Д-р Гюнтер Доловемарке, убиецът — когото все още познавах като д-р Франц Лезандър, убиецът — ръгна скоростния лост на първа и двигателят на буика изпищя, когато колата се стрелна напред. Зад нас татко вече тичаше през къщата, за да се добере до пикапа. Прескочи борещите се тела на г-н Стейнър, г-н Ханафорд и Кара Доловемарке. Жената все още се биеше, но г-н Ханафорд използваше юмруците си върху конското й лице и резултатите не я разкрасяваха особено.

Д-р Лезандър се стрелкаше през улиците на Зефир, а гумите на колата пищяха на всеки завой. Започнах да изпълзявам от мястото си, но ветеринарят ми кресна:

— Стой там! Не мърдай, малко копеленце!

Удари ме в лицето и аз се хързулнах обратно долу. Навярно бяхме подминали „Лирик“, чудех се колко ли ад може да издържи един герой. С рев прелетяхме през моста с гаргойлите и когато за момент воланът се изплъзна от трескавите пръсти на д-р Лезандър, буикът забърса лявото перило на моста и разхвърли във въздуха искри и парченца хром, а купето на колата простена от удара. След това обаче докторът овладя машината отново и, със стиснати зъби, ни насочи по Шосе 10.

Видях светлина да изскача на огледалото за задно виждане и да пронизва д-р Лезандър в очите. Той изруга на немски по-високо и от стенанията на буика и си представих какво ли са били принудени да понасят папагалите цяла нощ. Но знаех чии са онези фарове, които рикошираха в огледалото. Знаех кой е зад нас, право на опашката на буика и кой напъва стария пикап до точката на взривяване. Знаех.

Посегнах и сграбчих долната дъга на волана, като тласнах колата надясно. Гумите се запързаляха и тя слезе от пътя на неравния чакъл. Д-р Лезандър отново ме прокле на немски, крещейки със силата и мощността на гърмяща от упор гаубица, и с удари на юмрука си освободи пръстите ми. Със същия юмрук ме удари по челото толкова силно, че видях пурпурни звезди и с това сложи край на героичните ми изпълнения.

Оставете ме на мира! — изпищя д-р Лезандър по посока на пикапа, чиито фарове изпълваха огледалото за задно виждане. — Не може ли да ме оставите на мира?

Той се бореше с волана около змийските завои по Шосе 10, а силата на гравитацията правеше всичко възможно да отлепи гумите ни от пътя. Отново се издърпах на седалката, главата ми все още звънтеше, и докторът изкрещя:

— Ти, малко копеленце! — и ме сграбчи за яката, но му трябваха и двете ръце за волана, така че ме пусна.

Погледнах назад към пикапа на татко. Двайсет фута лапавица разделяха задната броня на ветеринаря от предната на баща ми. Излетяхме от поредица остри завои и аз се хванах за седалката, когато д-р Лезандър настъпи газта, разширявайки дистанцията между превозните средства. Чух пукане и обърнах глава навреме да видя как похитителят ми бърка в жабката, която бе отворил с удар на юмрука си. Ръката му изникна отвътре, стиснала тъпонос пистолет 38 калибър. Той отметна тази си ръка назад и за малко да ме удари по главата с приклада на пистолета, но се приведох и той стреля двукратно, без да се цели. Задното стъкло избухна и стъклените парченца се понесоха към пикапа на татко като късчета назъбен лед. Видях пикапа да залита и почти да излиза от пътя, задницата му диво се люлееше, но баща ми успя да го изправи. Когато пистолетът на д-р Лезандър отново мина над главата ми, аз посегнах нагоре и го хванах за китката, притискайки го към седалката с цялата си сила. Буикът започна да се люлее насам-натам, докато ветеринарят се бореше с волана и с мен по едно и също време, но аз не се предавах.

Пистолетът гръмна пред лицето ми, куршумът мина през седалката и потъна през вратата с металическо дзън. Звукът и горещината от прекомерно близкия изстрел ме отхвърлиха в шок и трепет през костите ми, и предполагам, че съм се пуснал, но не помня, а след това д-р Лезандър ме удари странично по дясното рамо с приклада на пистолета. Беше може би най-ужасната болка, която съм изпитвал в живота си — изпълни ме и се изля през устата ми в писък. Без подплатата на палтото ми на пътя, рамото ми със сигурност щеше да е счупено. Сега просто го стиснах и се срутих върху вратата откъм пътника с изкривено от болка лице и вцепенена дясна ръка. Видях, сякаш заключен в циклично повтарящ се сън, сходен с този от „Нашественици от Марс“, че всеки момент ще подминем тъмното огледало на Саксън Лейк. А след това д-р Лезандър настъпи спирачката с босия си крак и щом буикът забави и татко ни наближи, докторът отново отметна ръка назад и този път погледна през рамо, за да се прицели. На светлината на фаровете лицето му бе покрито с лъскава трескава пот, зъбите му бяха стиснати, а погледът му бе див, като на преследвано животно. Той стреля и предното стъкло на пикапа на татко внезапно се сдоби с дупка с размер на юмрук. Видях пръста му да се стяга на спусъка и исках да се боря с него с цялото желание на тялото си, но ужасната болка в рамото ме бе смазала.

От гората от другата страна на пътя, близо до мястото, където бях видял г-жа Лезандър да стои онази мартенска утрин, изникна грамадно, тъмно и бързо същество.

Връхлетя ни преди д-р Лезандър дори да го забележи и се бе насочило право към вратата му.

В един и същи миг пистолетът гръмна и звярът от изгубения свят се сблъска с нас.

Това, наистина, бе звукът, с който ще свърши светът.

Докато се сливаха в една какофония изстрел и лезандро-писък, трясък на счупено стъкло и стенание на изкривен метал, буикът се изправи на двете гуми откъм моята страна и те заквичаха като баншита със запек, докато цялата кола излизаше от настилката. Д-р Лезандър, чиято врата бе изкривена все едно Господ я е ритнал, се търколи върху мен през седалката и ми изкара дъха, а ребрата ми изпукаха, готови да се счупят. Чух сумтене и гъргорене — трицератопсът, който охраняваше територията си, избутваше от Шосе 10 съперника си динозавър. Лицето на д-р Лезандър бе притиснато към моето, теглото му ме смазваше и надушвах страха му като зелен лук. След това той изпищя отново и мисля, че и аз изпищях, защото колата падаше.

Цопнахме с косторастърсващ удар и плисък.

Тъмната вода се заплиска по пода. Току-що ни бе прегърнал Саксън Лейк.

Димящият капак на буика се вдигаше нагоре. Съответно водата започна да залива капака на багажника и да се лее през счупеното стъкло. Прозорецът откъм д-р Лезандър беше счупен, но повърхността още не бе стигнала до нивото му. Той лежеше върху мен, изтървал пистолета си. Очите му бяха стъклени, от устата му, където си бе прехапал езика, течеше струйка кръв. Лявата му ръка — онази, с която бе посрещнал яростната атака на звяра, лежеше под странен неестествен ъгъл. Видях влажното сияние на бяла кост, щръкнала от китката при червения копринен ръкав.

Езерото нахлуваше все по-бързо, а от багажника се взривяваха въздушни мехурчета. Задното стъкло представляваше истински водопад. Не можех да махна д-р Лезандър от себе си, а сега и колата започна да се обръща полека върху мен, докато буикът се въргаляше като щастлив нерез и моята страна започна да потъва. Д-р Лезандър гърголеше кървава пяна и аз осъзнах, че най-вероятно и ребрата му са понесли част от удара.

— Кори! Кори!

Вдигнах глава и се взрях покрай д-р Лезандър и счупения прозорец, издигащ се над мен.

Татко беше там, с прилепнала по главата коса и мокро лице. От сцепената му вежда се стичаше кръв. Той започна да се мъчи да кърти парчетата стъкло от прозоречната рамка с пръсти. Буикът се тресеше и стенеше. Водата преля над седалката и студеното й докосване ме втресе и накара ветеринаря да започне да се гърчи.

— Можеш ли да ми хванеш ръката? — татко препъхна тялото си през счупения прозорец и се напъна да ме достигне.

Не можех, не и с цялата тази тежест върху ми.

— Помогни ми, тате! — изхриптях.

Той се пребори да се пъхне още по-навътре. Хълбоците му сигурно бяха ожулени и издрани от стъклата, но на лицето му не се изписа болка. Устните му бяха стегнати и мрачни, а очите му — вторачени в мен като лампи с червен ръб. Ръката му се мъчеше да скъси дистанцията между нас, но въпреки това разстоянието си оставаше твърде голямо.

Тялото на д-р Лезандър се сгърчи. Той каза нещо, но сигурно беше някоя немска ругатня. Примигна, фокусирайки болезнено погледа си. Около нас бълбукаше вода като ръка от гроба. Той погледна към счупената си китка и простена гърлено.

— Махни се от него! — извика татко. — В името Господне, махни се от сина ми!

Д-р Лезандър потръпна и се закашля. На третото покашляне от носа и устата му бликна яркочервена кръв. Той се хвана за хълбока и внезапно по ръката му се появи кръв. Звярът от изгубения свят бе прокарал ребрата му право през вътрешностите.

Водата вече нахлуваше с рев. Багажникът на колата беше под повърхността.

— Моля те! — умоляваше татко, напъвайки се да се добере до мен. — Моля те, върни ми сина!

Д-р Лезандър се огледа, сякаш се опитваше да проумее точно къде се намира. Надигна се полека от мен, което ми позволи да дишам, без да се чувствам, все едно съм натъпкан в консерва. Ветеринарят погледна назад към потъващия багажник и бликащата тъмна и пенеста вода на мястото на задното стъкло. Чух го да шепне:

— О!

Това бе шепотът на отстъплението.

Д-р Лезандър завъртя глава. Втренчи се в мен. От носа му капеше кръв и течеше надолу по бузата ми.

— Кори! — каза той и гласът му изгъргори. Сключи здравата си ръка върху китката ми. — Хайде нагоре! — прошепна. — Жребчо!

Надигна се с усилие, което сигурно го бе измъчило ужасно и положи ръката ми в татковата.

Татко ме издърпа навън, а аз преметнах ръце около врата му. Той ме притискаше към себе си, предейки водата с крака и със стичащи се по героичното му лице сълзи.

С величествено подрипване и със стенещ звук колата потъна. Водата се юрна около нас, дърпайки ни под повърхността. Татко се напъна да ни измъкне от водовъртежа, но течението бе твърде силно. След това, разкъсван от съскащата битка на горещината и водата, буикът бе издърпан надолу в дълбините. Чувствах как баща ми се бори с всмукващия ни напор и, когато зина да си поеме въздух знаех, че е изгубил.

Потънахме.

Колата се носеше под нас, към огромната сумрачна тъмница, където слънцето бе нежелан гост. Въздушни мехури се надигаха от нея като сребърни медузи. Татко риташе трескаво, опитвайки се да се измъкне от течението, но потъвахме заедно с д-р Лезандър. В размазаната вода видях бялото лице на доктора, притиснато към предното стъкло. От отворената му уста излизаше струйка мехурчета.

И внезапно нещо се надигна от дълбините и залепна за багажника. Може да представляваше буца водорасли или пък парцали, захвърлени от някого в Саксън Лейк с все боклука. Каквото и да беше това, то се движеше бавно и нахлу в колата през счупеното задно стъкло. Колата се въртеше, превърташе се като странна, окачена в мрака въртележка от карнавала „Брендиуайн“. Дробовете ми горяха за въздух, но видях отново размазаното петно на лицето на доктора, само че този път парцаливото мъхнато нещо се бе увило около него като зловещ халат. Каквото и да беше то, бе го стиснало за челюстта. Мярнах за момент отблясък от сребърния зъб, като гаснеща звезда. След това колата се преобърна по гръб като гигантска костенурка и от нея бликна нов поток въздушни мехури. Усетих ги да ни удрят и да ни измъкват от водовъртежа. Издигахме се към света на светлината.

Татко ме вдигна нагоре, така че главата ми първа проби повърхността.

Нямаше кой знае колко светлина там горе, но имаше ужасно много въздух. Двамата с баща ми се държахме на неравните вълни, дишайки.

Най-сетне се добрахме до място, където можехме да се измъкнем от водата и през тиня и плевели да стъпим на твърда земя. Татко седна на земята до пикапа, ръцете му бяха издрани до кръв от неравното стъкло, а аз се свих на червения скален нос и се вгледах над Саксън Лейк.

— Хей, партньоре! — каза татко. — Добре ли си?

— Да, сър! — зъбите ми тракаха, но да ми е студено бе преходно състояние.

— По-добре влизай в колата! — подкани ме баща ми.

— Ще влезна — отвърнах, но не бях готов все още.

Рамото ми, което през следващите дни щеше да представлява подута като буца синина, бе милостиво вцепенено.

Татко придърпа колене към гърдите си. Сипеше се лапавица, но ние и бездруго бяхме замръзнали и мокри, така че какво от това?

— Имам да ти разказвам нещо за д-р Лезандър — каза той.

— Аз също имам да ти разказвам за него — отвърнах аз.

Вслушвах се. Вятърът премиташе езерната повърхност и я караше да шепне.

Той вече бе там долу в мрака. Бе дошъл от мрака и се бе върнал в него.

— Нарече ме жребчо! — казах.

— Аха. Какво ще кажеш за това, а?

Не можехме да останем още дълго тук. Вятърът наистина ставаше хаплив. Беше точно времето, в което можеш да си намериш смъртта.

Татко вдигна глава към ниските сиви облаци и януарския здрач. Усмихна се — лицето на необременено момче.

— Боже — каза, — какъв прекрасен ден!

 

 

Адът може и да е за героите, но животът е за живите. Ето какво се случи впоследствие.

Когато мама се надигна от пода след припадъка си, беше добре. Прегърна ни с татко, но не се притисна към нас. Бяхме се върнали при нея леко поодрусани от живота, но живи и здрави. Особено татко — сънищата му за мъжа на дъното на Саксън Лейк бяха приключили веднъж завинаги.

Г-н Стейнър и г-н Ханафорд, колкото и да бяха изумени, че дори не са докоснали с пръст д-р Гюнтер Доловемарке, бяха поне доволни от финала на суровото правосъдие. В ръцете си държаха г-жа Кара Доловемарке и нейните птички от човешки кости, което си беше сериозна утеха. Последно чух за нея, че влизала в затвор, където дори и светлината е с окови.

Когато осъзнаха, че са седели пред киноекрана, докато аз съм се сражавал за живота си с нацистки военнопрестъпник, Бен и Джони направо излязоха от кожите си. Бен подскачаше нагоре-надолу до припадък, а Джони се зъбеше и тропаше с крак. Да се каже, че случилото се ме превърна в знаменитост в училище е все едно да твърдим, че луната е с размера на малко камъче. Дори учителите искаха да изслушат историята ми. Хубавата г-ца Фонтейн беше очарована от нея, а г-н Кардинал поиска да я чуе два пъти.

— Трябва да станеш писател, Кори! — заяви г-ца Фонтейн. — Определено добре боравиш с думите!

Г-н Кардинал заяви:

— Ще станеш страхотен автор по мое мнение!

Писател? Автор?

Разказвач, ето такъв исках да стана.

В една студена, но слънчева неделна сутрин към края на януари оставих Рокет на предната веранда и се качих в пикапа с мама и татко. Той ни прекара през моста с гаргойлите и по протежение на Шосе 10 — бавно, като през цялото време се оглеждаше за звяра от изгубения свят. Макар че трицератопсът продължаваше да се скита на свобода в гората, повече не го видях. Вярвам, че е бил дар за мен от Дейви Рей.

Стигнахме до Саксън Лейк. Водата бе гладка. Нямаше и следа от онова, което лежеше на дъното, но всички знаехме какво е то.

Застанах на червения каменен нос, бръкнах в джоба си и извадих зеленото перо. Татко го беше омотал с корда и бе окачил на края й малка оловна тежест. Хвърлих го в езерото и перото потъна по-бързо, отколкото можете да произнесете Доловемарке. Много по-бързо, честно казано.

Не исках да пазя сувенири от трагедията.

Татко стоеше от едната ми страна, мама — от другата. Бяхме страхотен екип.

— Вече съм готов — казах им.

И се прибрах у дома, където ме чакаха чудовищата и магическата ми кутия.

Бележки

[1] „Адът е за герои“ („Hell Is For Heroes“) — филм от 1962 г. с участието на Стив МакКуин.

[2] „Бойците от Марс“ („Fighting Men of Mars“) — такъв филм (вероятно по Едгар Бъроуз) не съществува и си е чиста, сладка измишльотина на МакКамън. Но би могъл да съществува — и ако съществуваше, несъмнено щеше да е готин.

[3] „Райс-А-Рони“ („Rice-A-Roni“) — пакетирани полуготови храни за бързо приготвяне, комбинация от ориз и макарони с различни вкусове: пиле терияки, пържени зеленчуци и т.н. „Деликатес от Сан Франциско!“ е рекламният слоган на продукта.

[4] Американският сборен отбор: All-American Team е де факто почетен „сборен“ отбор на книга, за членове на който се избират най-изявените спортисти от гимназии и колежи. Тези отбори практически никога не играят реални мачове, макар избраните за тях играчи да имат такова почетно задължение.

[5] Затворническата колония „Естервеген“ започва да се използва като концентрационен лагер през 1943 г. и се е използвал предимно за политически затворници съгласно директивата „Нощ и мъгла“ (за директно отвличане на антинацистки дейци). Впоследствие ролите се обръщат — там остават затворени нацистки военнопрестъпници в очакване на процесите си.