Робърт Маккамън
Момчешки живот (12)

3.
Момче и топка

Колелото ме чакаше на предната веранда, когато се върнахме от бръснарницата.

Пъчеше се, подпряно на стъпенката си.

Чисто ново колело.

— Боже! — прошепнах, докато слизах от пикапа. Само това бях способен да кажа. Пристъпих към стъпалата на верандата в транс и го докоснах.

Не беше сън. Беше истинско и беше прекрасно.

Татко подсвирна оценително. Можеше да разпознае хубавото колело, когато го види.

— Страхотно изглежда, а?

— Да, сър!

Все още не можех да повярвам. Ето ти нещо, за което съм копнял много, много дълго време. Сега ми принадлежеше и се чувствах като крал на целия свят.

Години по-късно щях да си кажа, че няма женски устни, така червени като това колело. Никоя приведена ниско чужбинска спортна кола със спици на гумите и мъркащ двигател не е изглеждала така могъща или така пъргава, като това колело. Никой хром не би блестял с такава чистота, като сребърна луна в лятна нощ. Колелото имаше голям объл преден фар и тромба с гумена крушка, а рамката му изглеждаше силна и здрава като бицепсите на Херкулес. Но освен това то изглеждаше и бързо — дръжките му бяха наклонени напред като подкана да вкусиш вятъра, а черните му гумени педали не бяха докосвани от ничий крак преди моя. Татко прокара пръсти по фара, а след това вдигна колелото с една ръка.

— Момче, та то тежи колко перушинка! — изуми се той. — Най-лекият метал, който някога съм повдигал!

Той го положи отново на земята и колелото се отпусна на стъпенката си като послушно, но едва опитомено животно.

Озовах се на седалката за две секунди. В началото имах леки проблеми, понеже поради наклона на дръжките и седалката напред балансът ми бе изменен. Главата ми бе наведена над предната гума, гърбът ми — изпънат надолу в права линия в имитация на рамката-гръбнак на колелото. Имах чувството, че съм яхнал машина, която лесно може да се измъкне от контрола ми, ако не внимавам — в колелото имаше нещо, което едновременно ме възбуждаше и плашеше.

Мама излезе от къщата. Новото ми приятелче било пристигнало преди около час, както ни каза. Г-н Лайтфут го донесъл в каросерията на камиона си.

— Каза, че Дамата иска да го караш по-полека, докато се приспособи към теб — предаде ми тя. Погледна към татко, който обикаляше в тесен кръг около придобивката ми. — Той може да го задържи, нали?

— Не ми харесва да приемаме подаяния. Знаеш.

— Това не е подаяние. Награда за добро дело е.

Татко продължи да обикаля. Спря и побутна с обувка предната гума.

— Това сигурно й е струвало ужасно много пари. Хубаво колело е, което си е вярно, вярно си е.

— Може ли да го задържа, татко? — попитах.

Той стоеше неподвижен с ръце на хълбоците. Подъвка долната си устна за момент, а след това погледна към мама:

— Не е подаяние?

— Не.

Погледът на татко се спря върху мен.

— Да — каза ми той и не съм бил тъй благодарен за никоя друга дума. — Твое е!

— Благодаря! Благодаря ти милион пъти!

— Е, сега, като имаш ново колело, как ще го кръстиш?

Още не бях мислил за това. Поклатих глава, все още опитвайки се да свикна с начина, по който то държеше тялото ми изправено като копие.

— Би могъл също така и да го поразходиш, какво ще кажеш? — татко обгърна с ръка мама през кръста и ми се ухили.

— Да, сър! — казах, но се надигнах, за да прибера с крак стъпенката и да спусна колелото надолу по стълбите.

Струваше ми се недостойно да го насилвам, преди да сме се запознали както трябва. Причината беше или тази, или че все още се страхувах да го будя. Седнах отново на седалката, стъпил здраво на земята.

— Давай! — подкани ме татко. — Само да не прогориш улицата!

Кимнах, но не се помръднах. Кълна се, усетих как колелото потрепна, сякаш предвкусваше бъдещето. А може би и само да си въобразявах.

— Настъпи педалите! — нареди татко.

Това беше мигът на истината. Поех си дъх, положих стъпало на педала и се оттласнах с другия крак. След това и двата ми крака бяха на педалите и аз прицелих колелото към улицата. Колелата му се въртяха почти беззвучно, чуваше се само тихо цък… цък… цък… като бомба, която всеки момент ще избухне.

— Да се позабавляваш! — подвикна мама, докато отваряше входната врата.

Погледнах през рамо и свалих ръка от дръжката, за да помахам, а колелото внезапно се изтръгна от контрола ми и врътна див зигзаг. За малко да падна от него за първи път, но успях да го овладея и то изправи курса си. Педалите бяха гладки като сладолед, гумите се въртяха все по-бързо по горещия асфалт. Това беше колело, осъзнах, което можеше да ти се изплъзне като ракета. Понесох се по улицата, вятърът свистеше в новоподстриганата ми коса, и, честно да си призная, имах чувството, че все едно на косъм се крепя на седалката. Бях свикнал със старата, разхлабена верига и зъбчатки, които имаха нужда от много мускулна сила, но това колело изискваше по-лек допир. Когато натиснах спирачката за първи път, за малко да излетя от седалката. Завъртях го в широк кръг и отново го ускорих, и успях да го подкарам толкова бързо за толкова малко време, че по гърба ми потече пот. Имах чувството, че съм на едно завъртане на педала от излитането, но предната гума реагираше на хватката ми върху кормилото, сякаш бе достатъчно да си помисля в коя посока искам да се обърне. Също като ракета, колелото ме ускоряваше по засенчените от дърветата улици на родното ми градче, и докато гравирахме заедно вятъра, реших как ще се казва то.

— Рокет! — изрекох, и името отлетя зад гърба ми в струите въздух. — Това добре ли ти звучи?

Колелото не ме хвърли. Дори не се отклони към най-близкото дърво. Приех това за „да“.

Започнах да ставам по-смел. Въртях завойчета и осмички, скачах от тротоарите, и Рокет ми се подчиняваше без колебание. Наведох се над онези ми ти ръкохватки на кормилото и напомпах педалите с цялата си сила, а Рокет се стрелна по „Шантък Стрийт“ и пред мен се заразгръщаха локви от сянка и слънчева светлина. Юрнах се по тротоара, а гумите почти не усещаха цепнатините, над които минавахме. Въздухът гореше в дробовете ми и охлаждаше лицето ми, а къщите и дърветата се носеха покрай нас, сливайки се в размазани петна. В този миг се усетих едно цяло с Рокет, сякаш бяхме от една кожа и грес, и когато се ухилих, в устата ми влетя муха. Не ми пукаше — преглътнах я, понеже бях неуязвим.

А подобни мисли неизбежно водят до онова, което ни се случи след това.

Връхлетях дупката в тротоара, без да забавям или да се опитвам да я пропусна, и усетих как Рокет се разтриса от калник до калник. През рамката пробяга звук като стържене. Ударът отлепи ръцете ми от кормилото, предната гума на Рокет се заби в ръба на цимента, колелото подскочи и се завъртя като вбесен жребец. Краката ми излетяха от педалите и задните ми части — от седалката; и когато литнах във въздуха се сетих за нещо, което мама беше казала: „Дамата иска да го яздиш полека, докато свикне с теб.“

Нямах много време за умуване. В следващата секунда катастрофирах в храсталака в нечий двор и дъхът ми със свистене излетя от дробовете, а зелените листа ме пресрещнаха. На практика пробих дупка през целия жив плет. Ръцете и бузите ми бяха издраскани, но като че ли нямах дълбоки и кървящи рани, така че се измъкнах от храста, отърсих листата и видях Рокет, проснат на една страна на тревата. Обзе ме ужас — ако бях строшил новото си колело, татко щеше да си строши ръката от бой. Коленичих до Рокет и проверих за повреди. Предната гума беше ожулена и калникът — чукнат, но веригата си стоеше на зъбчатката, а дръжките на кормилото си стояха прави. Фарът не беше счупен, рамката не беше огъната. Рокет бе насинен, но изумително здрав след такова ужасно падане. Изправих колелото, благодарих на какъвто ангел бе надничал иззад рамото ми и, докато прекарвах пръсти по вдлъбнатия калник, видях окото във фара.

То представляваше златна сфера с тъмна зеница и се взираше в мен с изражение, което можеше да мине за нацупена доброжелателност.

Примигнах, стреснат.

Златното око бе изчезнало. Сега фарът представляваше най-обикновена крушка зад кръгло стъкло.

Продължих да се взирам във фара. В него нямаше око. Завъртях Рокет от слънцето към сянката и обратно, но образът не се появи отново.

Опипах си главата в търсене на цицини. Не намерих ни една.

Само какви щуротии може да си въобрази едно момче!

Качих се отново на седалката и завъртях педалите по тротоара. Този път карах полека и нежно, и не бях изминал и двадесет фута, когато видях разпилени по плочките стъкла от счупена бутилка „Ю-ху“. Отклоних Рокет по бордюра и на улицата, заобикаляйки парчетата и спасявайки гумите на колелото. Хич не ми се и мислеше какво би могло да се случи, ако бях минал през тези стъкла с пълна скорост — няколкото драскотини от листака на храсталака не бяха нищо в сравнение с това, което можеше да се случи.

Ние с Рокет бяхме извадили голям късмет.

Дейви Рей Кълан живееше наблизо. Спрях при къщата му, но майка му каза, че Дейви Рей е отишъл заедно с Джони Уилсън да се упражняват на бейзболното игрище. Нашият отбор от Малката лига — „Индианците“, в който играех на втора база — беше изгубил и четирите си първи мача и се нуждаехме от всяка секунда упражнения, която можехме да си отмъкнем. Благодарих на г-жа Кълан и прицелих Рокет към игрището.

Не беше далече. Дейви Рей и Джони стояха на слънцето, сред червения прах, и си подхвърляха топката напред-назад. Подкарах Рокет през игрището и ги обиколих, а устите им увиснаха при вида на новото ми колело. Разбира се, че трябваше да го пипнат, да седнат на него и да врътнат педалите поне веднъж. В сравнение с Рокет техните колелета изглеждаха като прашни антики. И все пак Дейви Рей даде такова определение за новото ми притежание:

— Не се държи особено добре, нали?

Джони пък заяви:

— Определено е красавче, но педалите са твърди!

Осъзнах, че не го казват просто за да ми развалят деня; те бяха добри приятели и се радваха на това, че се радвам и аз. Истината беше, че предпочитаха собствените си велосипеди. Рокет беше направен за мен и само за мен.

Облегнах го на стъпенката му и позяпах как Дейви Рей хвърля високи топки на Джони. От тревата излитаха жълти пеперуди, а небето над нас беше синьо и безоблачно. Погледнах към оцветените в кафяво пейки и видях, че най-горе, под паната, рекламиращи магазините на „Мърчант Стрийт“, седи някой.

— Хей, Дейви! — подвикнах. — Кой е там?

Дейви погледна и след това вдигна ръка с ръкавица да сграбчи връщащата се от удара на Джони топка.

— Не знам. Просто някакво хлапе, седи си там, откакто дойдохме.

Огледах момчето. Беше приведено напред — следеше ни, положило една ръка на коляното си и с брадичка, облегната на дланта. Обърнах гръб на Дейви и закрачих към пейките, а хлапето отгоре внезапно се изправи, сякаш се канеше да побегне.

— Какво правиш там горе? — попитах го.

Той не отговори. Просто си стоеше там и можех да позная, че се опитва да реши дали да си обира крушите или не.

Приближих се още. Не го познавах. Имаше късо подстригана тъмнокестенява коса с жилав кичур, щръкнал от лявата страна на главата, и носеше очила, които изглеждаха твърде големи за лицето му. Беше на може би девет или десет години, както прецених, но досущ напомняше колец за домати, с дългурести ръце и крака. Носеше сини джинси със закърпени колене и бяла тениска, а сметановият оттенък на кожата му ми подсказа, че не прекарва много време на открито.

— Как се казваш? — попитах го, когато стигнах оградата между игрището и пейките.

Той не отговори.

— Да не си ням?

Видях го да потреперва. Изглеждаше изплашен като елен, застинал в лъча на фенерчето на ловеца.

— Аз съм Кори Макенсън — представих се. Стоях си и чаках, а пръстите ми бяха вкопчени в мрежата на оградата. — Ти имаш ли си име?

— Та — отвърна момчето.

В първия момент ми се стори, че каза „Тад“, но след това ме осени мисълта, че всъщност фъфли.

— Немо — представи се новият ми познат.

— Немо ли? Като Капитан Немо?

— А?

Определено не беше познавач на Жул Верн.

— Как ти е фамилията?

— Кърлиш — обясни той.

Кърлиш. Отне ми няколко секунди да дешифрирам. Не Кърлиш, а Кърлис. Новото момче в града, онова, чийто баща бил търговски пътник. Момчето, което бе седяло на кончето, докато г-н Долар го подстригва. Женчото.

Немо Кърлис. Е, името му подхождаше. Изглеждаше като твар, измъкната от двайсет хиляди левги дълбочина. Но родителите ми ме бяха учили, че всеки заслужава уважение, без значение дали е женчо или не, и, честно казано, по отношение на външния си вид аз също нямах с какво да се похваля пред съседите.

— Нов си в града — отбелязах.

Той кимна.

— Г-н Долар ми спомена за теб.

— Таха ли?

— Да. Каза… — за малко да изръся „че си седял на кончето“. — Каза, че те е подстригал.

— Аха, направо ме шхалпира — рече Немо и се почеса по оголения скалп с тънкопръста ръка, прикачена към бяла, кокалеста китка.

— Внимавай, Кори! — провикна се Дейви.

Погледнах към приятелите ми. Джони беше вложил цялата си сила в летяща топка, която не само надскочи ръкавицата на Дейви, но прехвърли и оградата, удари се във втория ред седалки и се търколи на дъното.

— Малко помощ! — подвикна Дейви, удряйки по ръкавицата си с юмрук.

Немо Кърлис слезе от горния ред и взе топката. Беше най-дребният изтърсак, който някога съм виждал. Собствените ми ръце бяха слабички, но неговите се състояха само от кокали и вени. Погледна ме, очилата превръщаха тъмнокафевите му очи в ококорени бухалски зъркели. Попита:

— Може ли да я метна?

Свих рамене.

— Що пък не? — обърнах се към Дейви и може и да беше жестоко, но не успях да потисна подигравателната си усмивка. — Идва към теб, Дейви!

— Олеле! — приятелят ми започна да отстъпва в престорен ужас. — Само да не ме цапнеш, хлапе!

Немо се качи отново до горния ред седалки. Присви очи към полето. Извика:

— Готов ли си?

— Готов съм! Мятай я, велики вожде! — отвърна Дейви.

— Не, не ти — поправи го Немо. — Ей онзи тип там!

А след това отстъпи назад, завъртя ръка в невъзможна за проследяване с просто око дъга и топката напусна дланта му като бяла стрела.

Чух я да съска, докато се издигаше в небето, все едно фойерверк с къс фитил.

Дейви извика:

— Ей! — и се затича заднешком да я хване, но тя прелетя над него и изчезна.

Отвъд Дейви, Джони гледаше към падащата сфера и направи три крачки напред. След това две назад. Още една назад, до мястото, където стоеше първоначално, когато му хвърлиха топката. Вдигна ръка и поднесе ръкавицата пред лицето си.

Когато топката целуна кожата, се чу сладко, уверено туп!

— Право в джоба! — извика Дейви. — Човече, видя ли я само как летеше!

На мястото си до първа база Джони вдигна ръкавица и размърда хватателната си ръка, пръстите му още бяха вкочанени от силата на удара.

Погледнах към Немо, зинал от изумление. Не можех да повярвам, че кльощав дребосък като него е способен да хвърли топка за бейзбол през оградата на трибуните, да не говорим и през половината игрище, право в протегната ръкавица. Нещо повече, момчето дори не се държеше така, сякаш го е заболяла ръката, а от замах като този рамото ми щеше да е зле поне седмица, дори ако успеех да изцедя подобно разстояние от него. Хвърлянето си беше за Голямата лига, честна дума.

— Немо! — възкликнах. — Къде си се учил да хвърляш така топка?

Той примигна към мен иззад очилата си.

— Хах „таха“?

— Слез тук при нас, става ли?

— Защо? — Немо отново се изплаши.

Имах чувството, че е добре запознат с лошия край на пръчката. Има три неща, присъщи на всяко едно градче в тази страна: църква, тайна и побойник, готов да откъсне главата на кльощаво хлапенце, неспособно да се измъкне и от хартиен пакет. Представих си как Немо Кърлис, следвайки от град на град своя татко-търговец, постоянно се среща с такива злодеи. Засрамих се от подигравателната си усмивка.

— Всичко е наред — казах. — Просто слез при нас!

— Човече, какво хвърляне! — Дейви Рей Кълан, който беше взел топката от Джони, дотича до мястото, където Немо влезе на полето през вратичката за играчите. — Ти направо я закова, хлапе! На колко си години?

— Девет — отвърна хлапето. — Почти девет и половина.

Можех да отгатна, че Дейви също е озадачен от размера на момченцето. Съвършено невъзможно изглеждаше това дребосъче да забие бейзболна топка в ръкавица, както бе направило.

— Иди застани на втора база, Джони! — извиках и приятелят ни помаха и изтича на новата позиция. — Искаш ли да похвърляш, Немо?

— Ами не знам. Трябфа да ше прибирам.

— Няма да те забавим. Просто ми се ще да видим на какво си способен. Дейви, може ли да вземе ръкавицата ти?

Дейви я свали. Ръкавицата погълна лявата ръка на Немо като кафяв кит.

— Защо не застанеш на хълма на питчъра^[1] и да хвърлиш няколко топки на Джони? — предложих.

Немо погледна към въпросната позиция, към втора база и към хоума^[2].

— Ште штоя ето там — каза и се отправи към карето на батера.

Ние с Дейви го зяпахме, озадачени. От хоума до втора база си беше сериозно хвърляне за хлапета на наша възраст, да не говорим за някой си на девет и половина годинки.

— Сигурен ли си, Немо? — попитах.

— Шигурен шъм — отвърна той.

Немо извади топката от ръкавицата, с която можеше и да се завие. Проследих как стяга дългите си пръсти около нея, намира захват по шевовете и се впива в нея.

— Готов? — подвикна той.

— Аха, готов съм! Нека да…

Шльоп!

Ако не го бяхме видели със собствените си очи, никой от нас нямаше и да повярва. Немо беше замахнал и беше хвърлил за секунда, и ако Джони не бе проявил ловкост, топката щеше да се удари право в средата на гърдите му и да го събори на земята. В случая чистата сила на хвърлянето за малко да изблъска приятеля ни от втора база, а от стиснатата в ръкавицата му топка се вдигаше дим. С изкривено от болка лице Джони тръгна да обикаля в кръг.

— Добре ли си? — подвикна Дейви.

— Заболя ме малко! — отвърна приятелят ни.

За да си го признае, и двамата с Дейви го знаехме, значи наистина му беше зле.

— Мога да поема още една! — додаде Джони.

Бяхме твърде далеч да чуем как промърморва под нос „да се надяваме“.

Той хвърли топката към Немо във висока арка. Хлапето направи шест крачки напред, проследи как сферата ускорява към лицето му и я измъкна от въздуха в последната секунда. Знаеше добре що е то пестеливост на движенията и кълна се, беше на част от секундата от разбиване на носа.

Немо се върна на позицията си. Избърса прахоляка от върховете на кафявите си обувки, като ги изтри в опакото на облечените си в джинси прасци. Започна да се засилва, а Джони се стегна да посрещне удара. Хлапето обаче се спря и остави топката обратно в ръкавицата.

— Хвърлянето не е нищо — каза ни, сякаш цялото това внимание го бе притеснило. — Всеки с прицел може да го стори.

— Но не така! — възрази Дейви Рей.

— Момшета, да не мишлите, че е голяма работа или нещо тахофа?

— Бързо хвърляш — казах. — Наистина бързо, Немо. Питчърът в нашия отбор не е и наполовина толкова бърз, а е два пъти колкото тебе.

— Това е лешна работа! — Немо погледна към Джони. — Тишай към трета бажа!

— Какво?

— Тишхай към тхретха бхажа! — повтори Немо. — Жадръж ши ръкавицата фдигната, прошто я оштави отфорена, но да я фиждам!

— Ъ?

— Тхичай колкото се може по-бързо! — подкани го Немо. — Няма нушда да гледаш към мен, прошто да ти е отворена ръкавицата!

— Давай, Джони! — подвикна Дейви. — Давай!

Джони беше смелчага. Той го показа за пореден път, като затупка по прахта между втора и трета бази. Не погледна към хоума, но главата и раменете му бяха стегнати, а ръкавицата бе притисната пред гърдите, джобът отворен и обърнат към Немо Кърлис.

Новият ни познат си пое дълбоко дъх. Отстъпи, бялата му ръка проблесна и топката се изстреля като куршум.

Джони търчеше с пълна скорост, втренчил поглед в трета база. Топката се плъзна в джоба му, докато се намираше още на половин дузина крачки от трета, а усещането от загнездването й така сигурно в ръкавицата стресна приятеля ни, той изгуби равновесие и се хързулна по земята в облак жълт прах. Когато прахолякът започна да се сляга, Джони седеше на трета база и се взираше в топката в ръкавицата си.

— Уха! — каза, вцепенен. — Уха!

Никога в живота си не бях виждал бейзболна топка, хвърлена с такава точност. Нямаше нужда Джони да се пресяга дори на инч за нея — всъщност той дори не знаеше къде се намира топката, докато тя не го удари по ръкавицата.

— Немо? — попитах. — Някога да си хвърлял в отбор от Малката лига досега?

— Нъц.

— Но си играл преди, нали? — поинтересува се Дейви Рей.

— Нъц — хлапето се намръщи и с пръст побутна очилата си нагоре, понеже носът му бе станал хлъзгав от пот. — Мама няма да ме пушне. Щото мога да ше нараня.

— Никога ли не си играл бейзбол в отбор?

— Е, вкъщи имам ръкавица и топка. Понякогаш се упрашнявам да ловя летяща топка. Понякога я хвърлям колкото ше може по-силно. Хвърлям по бутилки по оградата и ги шъбарям. Такива работи.

— Татко ти не иска ли да играеш бейзбол? — попитах.

Немо сви рамене и избърса прахта от върха на обувката си.

— Той няма много право на глас.

Бях поразен от учудване. Ето го тук, пред мен, роденият талант във формата на кльощаво малко хлапенце с дебели очила и фъфлене.

— Ще ми хвърлиш ли няколко? — попитах и той се съгласи.

Взех ръкавицата на Джони — която той с радост свали от насинената си ръка — и хвърлих топката на Немо. Изтичах на втора база и стъпих стабилно.

— Пусни я ето тук, Немо! — казах му и протегнах ръка и вдигнах ръкавицата на нивото на рамото ми.

Хлапето кимна, замахна и топката литна. Не си мръднах ръката. Топката се удари в ръкавицата със сила, която разтресе нервите от връхчетата на пръстите ми, та чак до ключицата. Когато я хвърлих обратно, Немо трябваше да изтича напред, да се стрелне и да отскочи, за да я хване. След това аз отстъпих още малко, към средата на полето, където растяха плевели. Вдигнах ръкавицата над главата си.

— Ето тук, Немо!

Немо приклекна, почти на колене. Приведе напред глава, сякаш се опитваше да се върже в плътен възел. Остана така няколко секунди, слънцето се отразяваше в очилата му, а след това той експлодира.

Изстреля се от приклекналата си позиция като Супермен, излитащ от телефонната будка. Замахващата му ръка се отплесна назад, после напред. Ако този мълниеносен, кокалест лакът бе ударил нечия челюст, човекът щеше да си ходи с уста, пълна с избити зъби. Топката излетя от ръката на Немо и се понесе към мен като топовен изстрел.

Беше ниска топка и направо отнесе прахта между позицията на батера и хълмчето на питчъра. Но се издигаше, докато минаваше над хълма и като че ли набираше и скорост. Все още се издигаше, когато се стрелна над втора база. Чух Дейви да ми крещи, но не различавах думите му. Вниманието ми беше приковано към онази летяща бяла сфера. Задържах ръкавицата над главата си, точно където си беше, когато Немо хвърли топката, но бях готов да приклекна, за да не ме удари. Топката навлезе във външното поле и вече можех да чуя свистенето й, пълно с пара и злоба. Не помръднах крака. Имах време да преглътна — глът! — и след това топката ме докопа.

Вмъкна се в джоба на ръкавицата с удар, достатъчно силен да ме накара да отстъпя няколко крачки назад. Стиснах плячката си с длан, улових я и можех да усетя през телешката кожа как вътрешността й пулсира.

— Кори! — крещеше Дейви Рей, свил длани на фуния около устата си. — Кори!

Не знаех какво точно ми вика и не ми пукаше. Бях в транс. Немо Кърлис имаше неземна ръка. Не знаех каква част от това бе дар Божи и каква част той сам се беше научил да изпълнява, но важното бе едно — че това момче притежаваше рядка комбинация от ръка и око, която го издигаше над обикновените простосмъртни. С други думи, той беше гений.

— Кори! — този път закрещя Джони. — Внимавай!

— Какво? — извиках.

— Зад теб! — изпищя приятелят ми.

Чух звук, все едно се въртяха коси, кълцащи жито. Обърнах се и ето ти ги насреща. Гота и Гордо Бранлин, яхнали ухилени черните си колелета, изрусените им с кислородна вода коси горяха под слънцето. Носеха се към мен през високата до коляно трева отвън окосеното външно поле, краката им здравата помпеха педалите. Изпод въртящите се гуми зелени щурци и черни полеви скакалци скачаха да си спасяват живота. Исках да се затичам, но краката ми се бяха залепили. Братята Бранлин спряха от двете ми страни — Гота отдясно и Гордо отляво. По ъгловатите им лица блестеше пот, очите им се врязваха в мен. Чух някъде в далечината да мучи крава, все едно дяволът се смееше.

Гота, по-големият, на четиринайсет, посегна и боцна бейзболната ръкавица с показалец.

— На топка ли си играеш, Кори?

Както го каза, прозвуча мръсно.

— Играе си със своите топки — изкиска се Гордо.

Той беше на тринайсет, и само косъм по-малък от Гота. И двамата не бяха особено едри, но бяха жилести и бързи като уипети^[3]. Гордо имаше малък белег между веждите си и друг на брадичката — знаци, че се познава отблизо с болката и с кръвопролитието. Погледна към хоума, където стояха Дейви, Джони и Немо.

— Кой, да го еба, е това?

— Новото момче — обясних. — Казва се Немо.

— Задник ли рече?

Гота също оглеждаше хлапето и по лицата на братята Бранлин пред очите ми се изписа вълче настървение. Бяха надушили овча кръв.

— Нека идем да видим Задник! — каза Гота на Гордо и завъртя педалите.

Брат му удари с длан дъното на ръкавицата ми и накара топката да изскочи. Когато се наведох да я вдигна, изплю храчка в косата ми. След това подкара колелото след брат си.

Знаех какво ще се случи. Достатъчно лошо беше, че Немо е дребен и кльощав, но когато братята чуеха и фъфленето му, това щеше да е последната капка. Затаих дъх, докато Бранлинчетата приближаваха Рокет. Когато го подминаха, Гота с изключително безразличие го ритна на земята. Преглътнах горчивото семе на гнева си, без да знам, че ще върже плод.

Братята Бранлин спряха рязко черните си колелета, поставяйки трите момчета помежду им.

— Вие кво, мачле ли ще правите? — попита Гота и се усмихна като змията в Райската градина.

— Просто упражняваме хвърлянията си — отвърна му Дейви Рей.

— Хей, негрото — изръмжа Гордо на Джони. — Кво си зяпнал бе?

Приятелят ни сви рамене и се втренчи в земята.

— Смърдиш на лайно, знаеш ли? — подигра му се Гордо.

— Не искаме неприятности — каза Дейви. — Ясно?

— Че кой е споменавал за неприятности? — Гота се размота от колелото си и се изправи. Облегна велосипеда на стъпенката му и се опря на него. — Не сме и намекнали за такова нещо. Дай цигарка!

Гордо бръкна в задния си джоб и поднесе на брат си пакет „Честърфийлд“. Гота извади кибрит с надпис от предната страна „Железарски и хранителен магазин Зефир“. Пъхна цигара в устата си и подаде кибритената кутия на Немо Кърлис.

— Запали ми я!

Немо взе кибрита. Ръцете му трепереха. Наложи се да драсне клечката три пъти, за да я възпламени.

— Запали ми цигарата! — нареди Гота.

Немо, който вероятно бе виждал много други Готи и Гордовци в много други градчета, стори каквото му бе казано. Големият Бранлин си дръпна здраво дим и издиша през носа.

— Казваш се Задник, нали така?

— Казвам ше… Немо.

— Ше? — Гордо плю престорено. — Ше? Какво й има на устата ти бе, Задник?

Тъкмо вдигах Рокет от тревата. Бях изправен пред сериозно решение. Можех да се метна на колелото и да го подкарам, оставяйки на произвола на съдбата приятелите си и Немо Кърлис — или пък да се присъединя към тях. Не бях герой, което си е истина — истина си е. Бойните ми умения бяха в сферата на фантазиите. Но знаех, че ако в този момент напусна това място, завинаги ще остана обезчестен. Не че не ми се искаше и че всяка капка здрав разум не ми подсказваше да си обирам крушите незабавно.

Но има здрав разум, в който се вслушваш — и такъв, с който не можеш да живееш занапред.

Тръгнах към предстоящия побой, а сърцето ми подскачаше на коренчето си в гърдите.

— Приличаш ми на обратен — рече Гордо на Немо Кърлис. — Такъв ли си?

— Хей… слушайте, момчета — Дейви Рей съумя несигурно да се усмихне. — Защо не вземем да…

Гота се завъртя към него, направи две крачки, лепна длан на гърдите на Дейви и го блъсна силно, събаряйки го на земята чрез ловко преметнат иззад глезена му крак. Дейви изпъшка при удара, а около него бликна прахоляк. Гота се надвеси над него, дърпайки от честърфийлда си.

— Ти… — каза му. — Просто. Затваряй. Плювалника.

— Трябва да ше прибирам вкъщи — Немо започна да се отдалечава, но Гордо го сграбчи за ръката и го задържа.

— Яла ся тука — каза му. — Никъде не ти се ходи.

— Напротив, отивам ши, понеше мама каза, че тря…

Гордо наддаде смеещ се лай — звук, който стресна птиците по дърветата около игрището.

— Чуваш ли го, Гота! Вика, че майка му вонеше!

— Ми сигурно е смукала твърде много пишки — заяви Гота. — Така ли е? — той насочи суровия си поглед към Немо. — А ти смукал ли си пишки, а?

Можеше само да се гадае какво е направило братята Бранлин такива, каквито бяха. Може би злобата им бе вродена; може би бе придобита, досущ като гной, изтичащ от незарастваща рана. Във всеки случай те не познаваха друг закон, освен своя собствен и настоящата ситуация бързо пропадаше по спирала в опасната зона.

Гордо разтърси Немо.

— Така ли е? Харесва ли ти да ближеш пишлета?

— Не — отвърна Немо със задавен глас.

— Харесва му я! — възрази Гота, чиято сянка тежеше върху Дейви Рей. — Харесва му да смучка дебели магарешки пръчки!

— Не, никак! — гърдите на Немо потреперваха в опит да сподави първите хлипове.

— О, маминото бебченце ще ми ревне сегинка! — рече Гордо и се ухили.

— Ишкам… вкъщи… — разхълца се Немо, а сълзите рукнаха иззад очилата му.

Няма нищо по-жестоко на този свят от млад негодник с еполет на ръкава и гняв в душата. Но е още по-лошо, ако имаш и жълта ивица отзад под кръста, за наличието на която свидетелстваше фактът, че братята Бранлин никога не преследваха деца на своята възраст или по-големи.

Огледах се. Една кола подминаваше игрището, но шофьорът й не ни обърна никакво внимание. Бяхме сам-самички тук, под палещото слънце.

— Остави бебчето, Гордо! — каза Гота.

Малкият Бранлин бутна Немо на земята.

— А сега нахрани бебето, Гордо! — допълни големият.

Гордо разкопча сините си джинси.

— Хей, стига де! — възрази Джони. — Недей!

Малкият, който стискаше извадения си пенис, се надвеси над Немо Кърлис.

— Млъквай, негровец, ако не искаш да завали и на твойто лице!

Не можех да понасям всичко това и миг повече. Погледнах към бейзболната топка в ръката си. Немо плачеше. Гордо чакаше водата да потече. Просто не можех да го понасям повече.

Сетих се как ритна Рокет. Сетих се за сълзите по лицето на Немо. От около десет фута разстояние запратих топката право в Гордо.

Всъщност нямах кой знае колко сила, но въпреки това, когато се удари в дясното му рамо тя, издаде солидно тупване. Жетвата ми изврещя като дива котка и се олюля встрани от Немо — точно когато чучурчето бликна. Урината измокри предницата на джинсите му и потече по краката му, но Гордо стискаше рамото си и лицето му беше ужасно изкривено, и той крещеше и подсмърчаше едновременно. Гота Бранлин се обърна към мен, стиснал цигарата между зъбите си и с дим, кълбящ се от устата му. Бузите му горяха и той ме нападна мълниеносно. Вряза се в мен с пълна сила, преди да се сетя да отскоча. В следващия миг се озовах проснат по гръб, Гота седеше върху мен и тежестта му ми смазваше гърдите.

— Не мога… да… дишам… — изхъхрих.

— Хубаво! — рече той и ме удари по лицето с десния си юмрук.

Първите два удара бяха болезнени. Ужасно болезнени. Следващите два ме вцепениха напълно, но се гърчех и крещях, и се опитвах да се измъкна, а кокалчетата на юмрука на Гота бяха целите в пурпурна кръв.

— О, мамка му, счупи ми ръката! — стенеше Гордо на колене в тревата.

Нечия ръка сграбчи изрусената коса на Гота. Главата на големия Бранлин се отметна назад, цигарата падна от устата му и видях Джони застанал над него. След това Дейви Рей рече:

— Дръж го! — и стовари юмрук в носа на Гота.

Вързопът с плът се цепна. Кръв рукна от ноздрите на големия брат и той изрева като звяр и скочи от мен. Нападна Дейви Рей, стоварвайки върху него порой юмручни удари. Джони се втурна след него, опитвайки се да му хване ръцете, но Гота се извъртя и му фрасна удар, който изхрущя върху слепоочието на приятеля ми. После Гордо отново стъпи на крака с лице като петносана карта на чистата ярост. Хвърли се напред и срита Джони в краката. Той падна и видях как отнася юмрук право в окото. Дейви Рей изкрещя:

— Негодници!

Той се нахвърли върху Гота, но по-голямото момче го хвана за яката и го завъртя като чувал с пране, преди да го метне на земята. Седях с пълна с кръв уста. Немо беше на крака и търчеше да си спасява живота, но се препъна в собствените си дългурести кокили и падна по лице в тревата.

Не ми се ще и да си мисля за онова, което последва в следващите трийсет секунди. Първо Гота и Гордо оставиха Дейви Рей присвит и разплакан, после се стовариха върху Джони и го обработиха с брутална прецизност. Когато приятелят ми започна да се дави за въздух с пълни с кръв ноздри, братята Бранлин се прехвърлиха върху мен.

— Ти, малко лайно такова! — изръмжа ми Гота с капещ нос.

Сложи крак на гърдите ми и ме просна отново по гръб.

Гордо, все още стиснал рамото си, се обади:

— Остави го на мен!

Бях твърде замаян да отвърна на удара. Дори да не ми се виеше свят, нямаше да постигна кой знае какво срещу тези двамата, не и без помощта на заострена пика, двуостър меч и поне петдесет паунда живо тегло отгоре.

— Сплескай въшката, Гордо! — подкани брат си Гота.

Гордо сграбчи предницата на ризата ми и ме издърпа на крака. Ризата се скъса и помня, че си казах, че мама ще ме убие заради нея.

— Ще те убия! — каза някой.

Гота джафкащо се разсмя:

— Я я пусни, хлапе!

— Ще те убия, хълна се, ше ште!

Примигнах, изплюх кръв и се втренчих в Немо Кърлис, който стоеше на петнайсет фута встрани. В шепата си държеше бейзболна топка, кокалестата му ръка бе изнесена назад.

Сега вече ситуацията бе станала интересна. Бях извадил късмет да ударя Гордо в рамото. В ръката на Немо обаче тази твърда обла сфера беше смъртоносно оръжие. Нямах съмнение, че той може да улучи който и да е от двамата Бранлин право между очите и да им разкапе мозъка. Нямах съмнение и че ще успее. Понеже го виждах в очите му, увеличени иззад очилата. Гневът сияеше в тях като далечно съзвездие, и беше ужасен. Немо вече не плачеше и не трепереше. Стиснал здраво бейзболната топка, той беше господар на вселената. Наистина смятам, че беше готов да убива. Може би благодарение на гнева, задето е роден кекав или че фъфли, или че привлича побойници досущ като слабовато теле, от което на хищниците им потичат лигите. Може би му беше дошло до гуша да го блъскат и да му се подиграват. Каквато и да бе причината, в погледа му се четеше смъртоносна решителност.

Гордо ме пусна. Седнах в тревата с разкъсана устна и сцепена риза.

— Виж ме как треперя! — рече с копринен глас Гота и направи крачка по посока към Немо.

Гордо се отклони на няколко крачки встрани от брат си. Пенисът му все още висеше от ципа на джинсите. Чудех се дали той представлява добра мишена.

— Хвърляй де, пилещарник! — предизвика го Гордо.

Един Бранлин на ръба на смъртта.

— Хей, момчета! Хей, спрете!

Гласът се разнесе над бейзболното игрище. Идваше откъм пътя, който минаваше по протежението му.

— Хей, момчета, добре ли сте?

Обърнах глава с лице, натежало като чувал с камъни. На ръба на шосето бе паркирал пощенски камион. Самият пощальон крачеше към нас, лицето му — засенчено от шапка с козирка. Носеше шорти с черни чорапи и по синята му риза имаше петна от пот.

Като всички животни, братята Бранлин познаваха добре скърцането на пантите на капака на клетката. Без да си кажат и дума, те обърнаха гръб на нанесената от тях касапница и се затичаха към колелетата си. Гордо бързешком набута пениса си обратно в гащите и дръпна ципа, след това се метна на седалката. Гота се спря да ритне Рокет отново — предполагам, че съблазнението да руши просто бе твърде голямо. След това скочи на своя велосипед и двамата братя трескаво завъртяха педалите по пътя, откъдето бяха дошли.

— Чакайте малко! — извика пощальонът, но братята слушаха само вътрешните си демони.

Те се понесоха през игрището, вдигайки облаци прах, врязаха се в коловозите, които бяха помлели през буйната трева и изчезнаха в пътека сред дърветата, които се издигаха отвъд. Там се разкрещяха гарвани: лешояди, приветстващи роднините си.

Приключението свърши, остана разчистването на последиците.

Г-н Джералд Харгисън, нашият пощальон, който доставяше месечното ми издание на „Знаменити чудовища“ в обикновен кафяв плик, стигна до мен и се спря, когато видя лицето ми.

— Мили Боже! — каза, което ми подсказа колко са зле нещата. — Кори?

Кимнах. Усещах долната си устна голяма като декоративна възглавничка, а лявото ми око се подуваше.

— Добре ли си, момчето ми?

Не се чувствах готов да въртя хула-хоп, това беше ясно. Но можах да седна и всичките ми зъби си стояха на венците. Дейви Рей също беше добре, като изключим, че на лицето му синините се бореха за място и че някой от братята бе стъпил на пръстите му. Джони Уилсън обаче бе пострадал най-зле. Г-н Харгисън, който имаше пухкаво, червенобузо лице и по време на обиколките на маршрута си пушеше пурети с пластмасов мундщук, простена, докато помагаше на Джони да седне. Подобният на томахавка на чероки нос на момчето без съмнение бе счупен. Кръвта беше тъмна и гъста, а подутите очи на Джони не можеха да се фокусират.

— Хлапе? — каза му г-н Харгисън. — Колко пръста съм вдигнал?

Беше навирил три, право пред лицето на Джони.

— Шест — отвърна приятелят ми.

— Струва ми се, че е получил…

Идваше ред на думата, която винаги успяваше да те изплаши, да предизвика представа за лигавене вследствие на умствено увреждане.

— … сътресение. Ще го закарам при док Париш. Вие двамата можете ли да се приберете?

Ние двамата? Дейви Рей беше тук при мен, но къде се намираше Немо? Топката лежеше на земята до хоума. Момчето с перфектната ръка беше изчезнало.

— Това бяха братчетата Бранлин, нали?

Г-н Харгисън помогна на Джони да стане, извади носна кърпа от джоба на шортите си и я притисна към ноздрите на приятеля ми. За отрицателно време бялото се нацапа с кръв.

— Тези типове трябва да бъдат напердашени здравата!

— Всичко ще се оправи, Джони! — казах.

Той не ми отговори. Придържан от г-н Харгисън, пристъпваше по посока на камиона с крака, подгъващи се като гумени. Ние с Дейви седяхме и гледахме как г-н Харгисън го качва и после заобикаля и запалва двигателя. Джони се облегна назад в седалката и главата му се люшна. Беше пострадал зле.

След като г-н Харгисън обърна камиона и натисна газта в посока на кабинета на д-р Париш, ние с Дейви закарахме колелото на Джони под трибуните, където нямаше да се вижда лесно. Братята Бранлин можеха да се върнат и да го натрошат на парчета, преди таткото на приятеля ни да дойде да го вземе, но това беше най-доброто, на което бяхме способни. След това в замъглените ни мозъци се роди мисълта, че Бранлин могат все още да се крият в горичката, където да чакат г-н Харгисън да си тръгне.

Тази идея ни накара да се поразбързаме. Дейви взе бейзболния си инвентар и се качи на колелото си, а аз за втори път вдигнах Рокет. За кратък миг зърнах отново златното око във фара. То сякаш ме гледаше със студена жалост, все едно казваше: „Ти ли си новият ми господар? Ще ти трябва всяка троха помощ, която можеш да получиш!“ Рокет бе имал тежък първи ден и се надявах, че ще се разбираме добре занапред.

С Дейви, и двамата ранени, побързахме да се махнем по-далеч от игрището. Знаехме какво ще последва — пристъп на ужас от страна на родителите ни, вирене на нос откъм семейство Бранлин, гневни телефонни обаждания и вероятно посещение на шерифа, празното обещание на г-н и г-жа Бранлин хлапетата им никога, ама никога повече да не правят подобно нещо…

Но ние си знаехме каква е истината.

Засега се бяхме изплъзнали на братята Бранлин, но Гота и Гордо бяха злопаметни. Всеки момент можеха да ни връхлетят на черните си колелета и да довършат онова, което бяха започнали. Или което бях започнал аз, хвърляйки онази проклета топка.

Лятото внезапно бе отровено от допира на Бранлин. Все още ни предстояха юли и август, но надали щяхме да запазим зъбите си до септември.