Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

7.
Точно по пладне[1] в Зефир

 

Носът ми не беше счупен, макар че подпухна като пъпеш и доби зловещ пурпурнозелен оттенък, а очите ми се подуха и станаха на синкавочерни цепнатини. Да кажа, че мама бе ужасена от цялото ми приключение бе все едно да твърдя, че в Мексиканския залив има един-два пръста водица. Но аз оживях и бях жив и здрав или поне щях да бъда, след като носът ми спаднеше до нормалния си размер.

Шериф Еймъри, когото бе извикала г-жа Грейс, ни откри с Лейни да се връщаме пеша към Зефир по Шосе 16. Нямах кой знае какво да му казвам, понеже помнех как Дони крещеше, че Блейлок го притежавали. Казах на татко за това, когато те с мама дойдоха да ме вземат от кабинета на д-р Париш. Баща ми не реагира, но можех да видя, че над главата му се образува буреносен облак и той няма да остави нещата така.

Г-жа Грейс беше добре. Наложи се да бъде отведена в болницата в Юниън Таун, но куршумът не беше разкъсал нищо, което не може да бъде зашито. Струваше ми се, че не е никак лесна работа да тушираш някой като г-жа Грейс.

Това е историята за Лейни и Малкия Стиви Каули, както я научих по-късно от татко, който пък я научил от шерифа: Лейни, която избягала от дома на седемнайсет, срещнала Дони Блейлок, докато била стриптийзьорка в „Порт Саид“ в Бирмингам. Той я убедил да дойде да работи за семейния му „бизнес“, като й обещавал всякакви чудеса от рода на големи мангизи и забавления, и я убедил, че момчетата от военновъздушната база наистина знаят как да се разделят с чека със заплатата си. Тя дошла, но скоро след като пристигнала при г-жа Грейс, когато била отскочила до „Улуърт“ в Зефир, за да обнови летния си гардероб, срещнала Малкия Стиви. Може и да не е било любов от пръв поглед, но било от втори. Тъй или иначе, Малкия Стиви окуражавал Лейни да напусне г-жа Грейс и да влезе в праведния път. Били започнали даже да говорят за сватба. Г-жа Грейс била добронамерена, понеже не искала при нея да стоят момичета, които не могат да вложат душа и сърце в работата си. Но Дони Блейлок си въобразявал, че е приятел на Лейни. И бездруго мразел Малкия Стиви, понеже колкото и да искал да го отрече Дони, Среднощната Мона можела да остави Чворището да й диша прахта по всяко време. Така че бандитът решил, че единственият начин да запази Лейни на работа е да разкара Стиви от картинката. Катастрофата и изгарянето на Среднощната Мона били крах и за мечтите на Лейни и от този момент нататък вече не й пукало какво прави, с кого или къде. Както г-жа Грейс казала, че оттогава станала груба като паве.

Последното, което чух за Лейни беше, че тя се прибира у дома, пораснала и помъдряла.

И тъжна също така.

Но кога пък някой е казвал, че всички приказки задължително имат щастлив завършек?

Част от тази информация стигна до мен право от устата на мръсника. Дони се намираше зад решетките в зефирския затвор, който пък беше до сградата на общината. Фермер с много голяма карабина го беше намерил да танцува с плашилото му. Видът на железните решетки пред очите му позакова част от разхлопаните дъски на Дони и той излезе от лудостта си достатъчно, че да признае, че е избутал Малкия Стиви от пътя. Ясно беше, че този път този Блейлок няма да избяга от дългата ръка на закона, ако ще и тази ръка да стискаше пачка от парите на семейството му.

Ноември докосна дворовете в Зефир със заскрежени пръсти. Хълмовете бяха станали кафяви, листата падаха. Когато някой стъпеше върху тях, пукаха като малки фойерверки. Чухме ги във вторник вечерта, когато огънят бумтеше в камината, татко си четеше вестника, а мама се ровеше в готварските си книги за нови рецепти за пайове и торти.

Татко отвори вратата, когато на нея се почука. Шериф Джуниър Талмадж Еймъри стоеше под лампата на верандата, смръщен и изопнал и бездруго дългата си челюст. Стискаше здраво шапката си в ръка. Яката на якето му беше вдигната — навън бе студено.

— Може ли да вляза, Том? — попита.

— Не знам — отвърна татко.

— Ще те разбера, ако вече не искаш да говориш с мен. Ще го понеса като мъж. Но… много ми се ще да обясня едно-друго!

Мама пристъпи до баща ми.

— Пусни го да влезе, Том. Става ли?

Татко отвори вратата и шерифът прекрачи прага на нощта.

— Здрасти, Кори! — поздрави ме той.

Седях на пода до камината и се занимавах с домашното по история на Алабама. Местенцето, където Ребъл обичаше да се излежава пред топлия дъх на огъня изглеждаше ужасно празно. Но животът продължава.

— Здрасти — казах.

— Кори, върви си в стаята! — инструктира ме татко.

Шериф Еймъри заяви:

— Том, бих искал момчето също да ме изслуша, предвид че именно то разкри как стоят нещата.

Останах си на мястото. Шерифът настани кльощавото си Икабод-крейнско тяло на дивана и положи шапката си на масичката за кафе. Седеше, взирайки се в сребърната звезда, която я украсяваше. Татко отново седна и мама, която винаги бе гостоприемна, попита госта дали ще обича ябълков пай или торта с подправки[2], но той поклати глава. Мама също седна, нейният стол и този на татко обграждаха камината.

— Няма да остана шериф още дълго — сподели шериф Еймъри, — кметът Суоп ще назначи нов човек веднага щом реши кой да бъде той. Предполагах, че ще приключа със задачите до средата на месеца… — той въздъхна тежко. — И смятам, че ще напусна града преди да настъпи декември.

— Съжалявам да го чуя — каза му татко. — Но съжалявах повече да чуя онова, което Кори имаше да ми сподели. Предполагам обаче, че не мога да ти се сърдя много. Можеше да излъжеш, когато дойдох да повдигна въпроса пред теб.

— Много ми се искаше. Наистина много. Но ако човек не може да вярва на собствения си син, то на кого на този свят може да повярва!?

Татко се намръщи. Изглеждаше така, сякаш му се ще да плюе заради неприятния вкус в устата си.

— За Бога, защо го направи, Джей Ти? Да взимаш пари от Блейлок, за да ги прикриваш? Да се обръщаш на другата страна, когато те продават пърцуцата си и ограбват хората в този техен гнусен бордей за покер? Да не споменаваме къщата на г-жа Грейс — и аз харесвам и уважавам тази жена, но, Господ ми е свидетел, тя трябва да си избере някакво друго поприще на труда. Какво друго си правил за Пищака Блейлок? Лъскал си му ботушите?

— Да — каза шерифът.

— Какво да?

— Да, лъсках му ботушите… — шериф Еймъри се усмихна вяло и уморено. Очите му бяха като черни дупки от тъга и съжаление. Усмивката му угасна, оставяйки устните изкривени от болка. — Винаги аз ходех в къщата на Блейлок, за да си взема парите. Той ми ги приготвяше на първи всеки месец. Двеста долара в бял плик с моето име на него: „Шериф Джуниър“. Така ме наричаше… — шерифът болезнено се намръщи при тази мисъл. — Когато дойдох него ден, всичките му синове бяха там — Дони, Топчаляка и Бързака. Пищака смазваше една карабина. Дори седнал в стол, можеше да изпълни стаята. Можеше да те погледне и да те пребие с поглед. Взех си плика и изведнъж той посяга към пода и слага калните си ботуши на масата, и ми вика: „Шериф Джуниър, тука имам една каша за почистване и нещо хич не ми се занимава с нея. Мислиш ли, че можеш ги лъсна вместо мен?“ Понечих да му откажа, но той вади от джоба на ризата си петдесет долара и ги слага в единия от грамадните си ботуши и вика: „Ще ти се отплатя за затритото време, разбира се!“

— Не ми го разказвай, Джей Ти! — помоли татко.

— Искам. Трябва… — шерифът се вгледа в огъня. От мястото си виждах как пламъците карат светлина и сенки да танцуват по лицето му. — Казах на Пищака, че трябва да тръгвам и че не мога да чистя ничии ботуши. А той се ухилва и отвръща: „Е-е, шериф Джуниър, ама защо не си каза цената от самото начало?“ вади от джоба си още една петдесетдоларова банкнота и я пъха в другия ботуш… — шериф Еймъри се вгледа в пръстите на предателската си дясна ръка. Каза: — Дъщерите ми се нуждаеха от нови дрехи. Трябваха им неделни обувки с панделки. Нуждаеха се от нещо, което не е вече носено от някой друг преди тях. Така че си спечелих сто допълнителни гущерчета. Но Пищака знаеше, че ще идвам него ден и той… беше походил в мръсотията. Когато ботушите му светнаха, излязох навън и повърнах, и чух момчетата да се смеят в къщата… — той стисна здраво очи за няколко секунди, след това отново ги отвори. — Заведох момичетата си в най-хубавия магазин за обувки в Юниън Таун и купих на Лусинда букет цветя. Не беше само за нея — и аз исках да подуша нещо сладко.

— Лусинда знаеше ли за това? — попита татко.

— Не. Тя си мислеше, че съм взел премия. Знаеш ли колко пъти съм молил кмета Суоп и онзи проклет градски съвет да ми повишат заплатата, Том? Знаеш ли колко пъти са ми отговаряли: „Ще го заложим в бюджета за догодина, Джей Ти!“ — шерифът се изсмя горчиво. — Добрият стар Джей Ти! Добричкият ни Джей Ти ще се справи, ще върже двата края! Той може да разтяга стотинките докато Рузвелт[3] не се разпищи, и не му трябва повишение, защото какво прави той по цял ден? Добрият Джей Ти си кара насам-натам шерифската кола и седи зад бюрцето си и чете „Тру Детектив“[4] и може би от време на време разтърва някоя схватка или пък преследва изгубено куче или опазва двама съседи да не си извадят очите през счупената ограда. Веднъж на сто години има по някой грабеж или престрелка, или нещо като примерно потънала в Саксън Лейк кола. Но нашият добър безвреден Джей Ти не е истински шериф, нали разбирате? Той е просто едно длъжко, прегърбено зверче със звезда на шапката, а и в Зефир и бездруго нищо особено не се случва, така че за какво му е повишение или дори що-годе приличен бюджет за горивото, или бонус от време на време? Не му трябва и потупване по гърба дори! — очите на шериф Еймъри пламнаха от трескав гняв.

Ясно беше, че не само аз, но и родителите ми дори не се бяха досещали за скритите страсти на шериф Еймъри.

— Проклятие — възкликна той, — нямах намерение да идвам тук и да си изливам така стомашните сокове. Съжалявам.

— Ако си се чувствал така от много време — попита мама, — защо просто не напусна?

— Защото… ми харесваше да съм шериф, Ребека. Харесваше ми да знам кой какво прави и с кого, и защо. Харесваше ми хората да зависят от мен. Беше… ами като да си баща и голям брат и най-добър приятел, всичко в една обща опаковка. Може кметът Суоп и членовете на градския съвет да не ме уважаваха, но хората в Зефир го правят. Правеха, имам предвид. Та затова продължавах да се занимавам, макар че трябваше да съм напуснал длъжността още много отдавна. Преди Пищака Блейлок да ме извика посреднощ и да ми каже, че има предложение за мен. Да каже, че бизнесът му не вреди на никого. Че просто кара хората да се чувстват по-добре. Че нямаше да е в бизнеса на първо място, ако хората не идваха да търсят онова, което продава.

— И ти си му повярвал. Боже, Джей Ти! — татко поклати отвратено глава.

— Има и още. Пищака каза, че ако те с момчетата му не са в бизнеса, бандата на Райкър ще се премести от съседния окръг, а съм чувал, че онези типове са хладнокръвни убийци. Пищака каза, че, приемайки парите му, може и да си стискам ръцете с дявола, но онзи, който познавам е по-добър от дявола, който ми е непознат. Да, повярвах му, Том. И все още му вярвам!

— Значи през цялото време си знаел къде са им скривалищата. И ето те, караш всички да вярват, че не можеш да намериш ни вест, ни кост от бандитите…

— Така е. Скривалището е недалеч от мястото, където Кори и момчетата са видели сандъчето да сменя собственика си. Кълна се, че не знам какво има вътре, но знам много отдавна, че Джералд Харгисън и Дик Моултри са в Клана. Но сега съм грешник и съм гнусно влечуго, и не заслужавам да вървя по улиците редом с честните хора… — шериф Еймъри насочи твърдия си поглед към татко. — Няма нужда да ми се казва, че яко съм оплескал нещата, Том. Знам, че съм сбъркал! Знам, че посрамих длъжността на шерифа. Посрамих и семейството си, което ме убива — само като се сетя как добрите ни приятели гледат Лусинда и момичетата, все едно са изпълзели от някоя гадна дупка… Както казах, не след дълго ще напусна града. Но имам да изпълня едно последно задължение в ролята си на избрания шериф на Зефир.

— Какво ли пък ще е това? Да отвориш сейфа на банката за Пищака?

— Не — отвърна тихо шерифът. — Да се уверя, че Дони ще влезе в затвора за убийство. Или за нападение с цел убийство, ако не друго.

— О — каза татко и знам, че сигурно е потънал вдън земя. Но успя да се вземе в ръце доста бързо. — Какво ще си помисли Пищака за това? След като ти е плащал да си кротуваш?

— Пищака не ми е плащал да защитавам убиец. А Дони е точно такъв. Просто благодаря на Господ, че не успя да убие и г-жа Грейс. Познавах Стиви Каули. Може и да беше кораво хлапе и да сме се спречквали най-редовно, но той беше свестен. И родителите му бяха добри хора. Така че не възнамерявам да оставя Дони да се измъкне по терлици, Том. Няма значение с какво ме заплашва Пищака!

— Заплашвал ли те е? — попита мама, когато татко се изправи да разръчка дървата в камината с ръжена.

— Да. По-скоро може да се каже, че ме предупреди… — веждите на шериф Еймъри се сляха, а бръчките под очите му се вдълбаха. — Вдругиден двама щатски шерифи от областния щаб идват с автобуса на „Трейлуейс“. Автобус номер трийсет и три, който пристига по обед. Трябва да съм приготвил всички документи за прехвърлянето и те ще вземат Дони за свой арестант.

Автобусът на „Трейлуейс“ минаваше през Зефир през ден на път за Юниън Таун. В редки случаи спираше под малкия знак „Трейлуейс“ на бензиностанцията „Шел“ на „Риджтън Стрийт“, за да вземе или да свали един-двама пътници. Но през повечето дни дори не намаляваше, запътен към някое друго място.

— Намерих малко черно тефтерче в джобче под шофьорската седалка в колата на Дони — обясни шерифът.

Татко пъхна нова цепеница в огъня, но наддаваше ухо.

— Там са записани имената и номерата на хора, които според мен имат нещо общо със залози на футболни мачове от висшата лига. Някои от имената там могат да те изненадат. Не са граждани на Зефир, но може да са ти известни от вестниците, ако следиш политическата страница. Мисля, че семейство Блейлок може да подкупват някой и друг треньор за предварително уговорени мачове.

— Мили Боже! — възкликна мама.

— Тези двама шерифи идват да вземат Дони и трябва да съм сигурен, че ще бъде на място да се срещне с тях — шериф Еймъри проследи контура на звездата си с пръст. — Пищака казва, че ще ме убие, преди да ми позволи да кача сина му на онзи автобус. Предполагам, че наистина го мисли, Том!

— Блъфира! — възрази татко. — Опитва се да те уплаши, за да те накара да пуснеш Дони!

— Тази сутрин на предната ни веранда имаше подхвърлено трупче. Мисля… мисля, че беше на котка. Но беше цялото накълцано на парчета и кръвта беше размазана навсякъде, а на предната ни врата беше написано с котешка кръв: „Дони остава тук!“ Трябваше да видиш израженията на момичетата като видяха това клане… — шериф Еймъри сведе глава за момент и се взря в пода. — Уплашен съм. Ужасно ме е страх. Мисля, че Пищака ще се опита да ме убие и да измъкне Дони от затвора още преди да дойде автобусът.

— Честно казано, аз бих се страхувала повече да не би онези проклети змии да тръгнат след Лусинда и момичетата — каза мама и аз осъзнах, че наистина го е взела присърце, понеже много рядко използваше нецензурни думи.

— Тази заран ги пратих при майката на Лусинда — веднага след случката. Тя ми се обади около два следобед и каза, че са пристигнали нормално… — шерифът вдигна глава и се втренчи в баща ми с измъчено изражение. — Нуждая се от помощ, Том!

Джей Ти се зае да обяснява как му трябват трима или четирима мъже, които да мобилизира за заместник-шерифи и те всички да прекарат тази вечер, утрешния ден и утрешната нощ в затвора, пазейки Дони.

Каза, че вече е мобилизирал Джак Марчет, който в момента беше в затвора и носеше дежурство, но че има проблеми с намирането на други желаещи. Беше питал десетима, каза, и му бяха отказали десет пъти. Предстоеше опасно дело, заяви. Всеки от заместниците щеше да получи по петдесет долара от собствения му джоб, и той можеше да си позволи да плати само това. Но в сградата на затвора имаше пистолети и муниции, и самата сграда бе по-стабилна и от крепост. Номерът, обясни шерифът, щеше да е да се закара Дони от килията му до автобусната спирка.

— Та такава е работата — шериф Еймъри стисна кокалестите си колене. — Мога ли да те мобилизирам, Том?

— Не! — гласът на мама направо разтърси прозорците. — Да не си полудял?

— Съжалявам, че трябва да поискам това от Том, Ребека. Кълна се, така е. Но това трябва да стане.

— Тогава помоли някой друг! Не и Том!

— Може ли да получа отговор? — подкани шерифът.

Татко стоеше до камината, а цепениците пукаха. Премести поглед от госта ни към мама и обратно, после и към мен. Пъхна ръце в джобовете си и сведе глава надолу.

— Аз… не знам какво да кажа.

— Знаеш кое е редно, нали?

— Да. Но знам и че не вярвам в насилието. Не мога да понасям дори мисълта за него. Особено… не и по начина, по който се чувствам през последните месеци. Все едно вървя по яйчени черупки с вързана за гърба наковалня. Знам, че не мога да дръпна спусък и да гръмна някого. Знам го със сигурност!

— Ами тогава няма да носиш оръжие. Не го и очаквам от теб. Просто бъди там да покажем на Пищака, че не може да се измъкне след убийство.

— Освен ако Блейлок не ви избият всички! — мама направо скочи от стола си. — Не! Том и бездруго е под силен стрес напоследък, и не е нито във физическа, нито в умствена форма да…

— Ребека! — прекъсна я татко.

Мама млъкна.

Той додаде:

— Мога да говоря от свое име и сам, благодаря.

— Просто ми кажи „да“, Том! — шериф Еймъри вече го умоляваше. — Това е всичко, което искам да чуя!

Татко се гърчеше от болка. Можех да видя мрачния й белег на лицето му. Той знаеше кое е правилното решение в случая, но бе целият стегнат и много го болеше, а ледената ръка на мъжа от дъното на Саксън Лейк го стискаше отзад за врата.

— Не — каза той с дрезгав глас. — Не мога, Джей Ти!

Боже, прости ми! Само едно нещо ми се въртеше в главата в този момент: Страхопъзльо, детският му прякор. Незабавно ме облада срам и лицето ми пламна. Скочих и изтичах в стаята си.

— Кори! — извика ме татко. — Чакай малко!

— Е, това е просто прекрасно! — Шериф Еймъри се изправи, грабна си шапката от масичката и я плесна на главата си. Остави я смачкана отгоре и с накривена звезда. — Просто супер, да му се не види! Всички искат да видят семейство Блейлок зад решетките и да ми наритат задника, задето съм взимал мръсните му пари, но когато стане дума за шанс всъщност наистина да се направи нещо по въпроса, всички с все тато, брато и сестрата хукват да се спасяват! Ама просто страхотно, а?

Татко се обади:

— Бих искал да мога да…

— Забрави тази работа. Стой си вкъщи. Крий се в дупката си! Лека нощ! — Шериф Еймъри излезе през вратата на студа.

Листата хрущяха под обувките му и звукът полека заглъхна.

Татко стоеше до прозореца и гледаше как се отдалечава колата на шерифа.

— Не се притеснявай за него — каза мама. — Ще си намери достатъчно заместници!

— Ами ако не намери? Ако всички наистина хукнат да се спасяват?

— Тогава, щом този град не го е грижа достатъчно за реда и закона и да помага на шерифа, значи Зефир заслужава да изсъхне и да се разпадне на пепел.

Баща ми се обърна към мама със сключени в тънка линия устни.

— Ние сме Зефир, Ребека! Ти и аз. Кори. Джей Ти. Десетимата, които е помолил и които са му отказали — те също са Зефир. Именно душите на хората и грижата един за други изсъхва и става на пепел много преди сградите в града.

— Ти не можеш да му помогнеш, Том! Просто не можеш. Ако нещо ти се случи… — мама не завърши, понеже този влак на мисълта водеше към много неприятна гара.

— Може и да е сгрешил, но заслужава да му се помогне! Трябваше да му кажа, че ще ида.

— Не, не трябваше. Ти не си боец, Том. Онези Блейлок ще те убият, преди да мигнеш!

— Тогава може би не трябва да мигам — каза татко с каменно лице.

— Просто стори както каза Джей Ти — стой си вкъщи, на сигурно място. Става ли?

— Чудесен пример давам на Кори. Видя ли го как ме погледна?

— Той ще го преживее — каза мама. Направи усилие да се усмихне. — Какво ще кажеш за хубаво парче торта с подправки и чаша кафе?

— Не искам торта. Не искам и ябълков пай, кокосови мъфини или къпинови букли! Искам само… — татко бе принуден да замълчи, но приливът на емоции го задушаваше. „Спокойствие“ бе следващото, което се канеше да каже. — Искам да говоря с Кори! — каза на мама и след това дойде до стаята ми и почука на вратата.

Пуснах го да влезе. Бях принуден. Той ми беше баща. Седна на леглото ми, а аз държах пред лицето си комикс за Блекхоук. Преди татко да влезе, тъкмо си припомнях какво беше казал Върнън: „Шериф Еймъри е добър човек, просто не е добър шериф. Той оставя птичките да летят, когато вече ги е докопал.“ Надали можеше да се каже, че шериф Еймъри не се е опитвал да стори добро на семейството си.

Татко си прочисти гърлото.

— Е, предполагам, че съм по-ниско и от змийска фъшкия, нали?

Всеки друг път щях да се изсмея. Но сега просто се взирах в комикса си, опитвайки се да се покатеря вътре в света на изящни абаносови самолети и герои с квадратни брадички, които използват и ума, и юмруците си в името на справедливостта.

Може би някак си съм се издал. Може би татко бе успял за миг да прочете мислите ми. Той каза:

— Светът не е като комиксите, сине… — след това докосна рамото ми, изправи се и на излизане затвори вратата зад себе си.

Спах лошо нея нощ. Не заради четирите момиченца, които ме викаха по име, а заради кола, която прелиташе по червения скален нос и падаше в черната вода, а след това Среднощната Мона се стрелваше през мен и брадатото, демонично лице на Пищака казваше: „Добавих една допълнителна за късмет!“ и раздробената от карабината глава на Луцифер изпищяваше от гроба си и г-жа Лезандър ми предлагаше чаша „Танг“ и казваше: „Понякога остава буден до сутринта и слуша чуждите страни.“

Лежах и се взирах в мрака.

Не бях казал на татко и мама за това, че д-р Лезандър не пие мляко или че може да се окаже нощна птица. Това нямаше как да има нещо общо с колата в Саксън Лейк. Каква разумна причина би накарала д-р Лезандър да убие някой непознат? А и ветеринарят беше мил човек, който обичаше животните, не див звяр, който може да пребие човек до смърт и след това да го довърши като го удуши със струна за пиано! Това беше немислимо!

Да, но си го мислех.

Върнън се бе оказал прав за шериф Еймъри.

Дали можеше да се окаже прав и за мразещата млякото нощна птица?

Върнън беше луд, но, също като „Бийч Бойс“, се справяше. Също като окото на Бог, гледаше пришествията и заминаванията на жителите на Зефир, виждаше големите им надежди и злобните им планове. Виждаше живота наоколо гол. И може би знаеше дори повече, отколкото осъзнаваше.

Взех решение. Щях да започна да следя д-р Лезандър. Също и г-жа Лезандър. Беше ли възможно той да излезе такова чудовище под цивилизованата си кожа, а тя да не го знае?

На следващия ден, който се оказа студен и дъждовен, след училище подкарах Рокет покрай дома на д-р Лезандър. Разбира се, че и двамата със съпругата си бяха вътре. Дори двата коня бяха в обора. Не знам какво точно търсех, но просто исках да погледна. Трябваше да има и още нещо освен теориите на Върнън, което да свързва доктора със Саксън Лейк.

Тази вечер мълчанието около масата на вечеря не можеше да бъде срязано и с моторен трион. Не си вярвах достатъчно, че са срещна погледа на татко, а те с мама също избягваха да се гледат един друг. Така че вечерята беше много забавна, няма що.

След това, докато похапвахме тиквения пай, който вече бе започнал наистина да ни омръзва, татко каза:

— Днес уволниха Рик Спанър.

— Рик? Че той е бил в „Грийн Медоус“ колкото и ти самият!

— Така си е — каза татко и боцна коричката на пая с вилицата си. — Говорих с Нийл Ярбъро тази сутрин. Чул бил, че ни орязват заплатите. Налагало се заради онзи проклет… онзи супермаркет — поправи се той, макар че вече бе изрекъл сквернословието. — „Биг Пол’с Пантри“… — изсумтя толкова силно, че си помислих, че през носа му ще излезе тиквен пай. — Мляко в пластмасови тубички! Какво ли още ще измислят, за да оплескат нещата?

— Лиа Спанър роди бебе този август — каза мама. — Третото им. Какво ще прави Рик?

— Нямам представа. Тръгна си веднага, щом му съобщиха новината. Нийл каза, че чул, че му дали заплатата за месеца, но тя няма да му стигне задълго, с четири гърла за хранене… — баща ми остави вилицата си. — Може да им занесем пай или нещо такова.

— Първата ми работа заранта ще е да опека един нов!

— Добра идея — татко се пресегна и положи длан върху ръката на мама. С всичко това, което се случваше — и изказано, и останало премълчано — гледката стопляше сърцето. — Имам чувството, че това е само началото, Ребека. „Грийн Медоус“ не може да се състезава с цените на супермаркета. Направихме допълнителна отстъпка за редовните си клиенти миналата седмица, а два дни по-късно „Големият Пол“ слезе по-ниско от нас. Мисля, че ще стане още по-зле, преди нещата да се оправят!

Видях как татко стисна нежно ръката на мама и тя отвърна на жеста му. Те теглеха колата заедно, в добро и в лошо.

— Има и още нещо… — баща ми се поколеба. Челюстта му се стегна и отпусна. Очевидно му беше много трудно да изрече това, каквото и да беше. — Говорих с Джак Марчет тази сутрин. Беше на бензиностанцията „Шел“, когато спрях да заредя камиона. Каза… — той отново срещна бодливо препятствие в гърлото си. — Каза, че освен тях двамата Джей Ти е намерил само още един доброволец за заместник. Знаеш ли кой е той?

Мама поклати глава.

— Лунния човек… — тънка усмивка пробяга по лицето на татко. — Можеш ли да повярваш? Сред всичките здрави и прави мъже в този град, само Джак и Лунния човек ще се изправят до Джей Ти срещу Блейлок. Съмнявам се, че Лунния човек изобщо може да държи пистолет, да не говорим да го използва, ако се наложи. Аз лично предполагам, че всички други са решили да си останат у дома, на безопасно място. А ти?

Мама си издърпа ръката и се загледа някъде встрани. Татко се взираше през масата право в мен, с поглед толкова напрегнат, че се наложи да се размърдам на стола, притискан от огъня и силата в очите му.

— Страхотен татко си имаш, а, партньоре? Отиде ли днес в училище да разправиш на приятелите си как съм подкрепил закона?

— Не, сър — отговорих.

— А трябваше. Трябваше да кажеш на Бен, на Джони и на Дейви Рей.

— Не забелязвам техните бащи да са се наредили на опашка да ги убиват Блейлок! — каза мама с напрегнат и несигурен глас. — А къде са хората, които знаят как се използва оръжие? Къде са ловците? Къде са мъжете с големите приказки, дето уж са участвали в цял куп боеве и знаят как да използват юмруци и пушки, за да решат всеки един проблем по целия широк свят?

— Не знам къде са те — татко избута стола си назад и се изправи. — Знам само къде съм аз!

Той тръгна към входната врата.

Мама каза с изплашена въздишка:

— Къде отиваш?

Татко спря. Стоеше си там, между нас и вратата, и вдигна ръка към челото си.

— Навън на верандата. Просто на верандата, Ребека. Трябва да поседя там и да помисля.

— Но навън е студено и вали!

— Ще го преживея — увери я той и излезе от къщата.

Но се върна след около трийсет минути. Седна пред камината и се стопли.

Имах възможност да си легна по-късно, понеже беше петък вечер. Когато ми дойде време да се приготвям за сън, между десет и половина и единадесет, татко все още седеше на стола си пред огъня, скръстил ръце и облегнал на тях брадичка. Навън вятърът се усилваше и хвърляше по прозорците дъждовни капки, все едно шепи чакъл.

— Лека нощ, мамо! — казах.

Тя също ми пожела лека нощ, без да се откъсва от херкулесовите си усилия в кухнята.

— Лека нощ, татко!

— Кори? — обади се баща ми тихо.

— Да, сър?

— Ако ми се наложи да убия човек, ще бъда ли с нещо по-различен от убиеца на онзи, който лежи на дъното на Саксън Лейк?

Помислих старателно по въпроса.

— Да, сър — прецених. — Понеже ти ще си убил само за да се защитиш!

— А откъде знаем, че онзи убиец не се е защитавал по някакъв начин, а?

— Ами не знаем, предполагам. Но ти няма да извлечеш удоволствие от събитието така, както го е извлякъл той.

— Не — съгласи се татко. — Определено няма да извлека.

Аз имах и още нещо за казване. Не знаех дали татко иска да го чуе или не, но трябваше да опитам.

— Тате?

— Да, сине?

— Не мисля, че някой ще ти даде покой, татко. Мисля, че трябва да се бориш за него, независимо дали искаш или не. Виж какво стана с Джони и Гота Бранлин. Джони не си търсеше да се бие. Нямаше избор в случая. Но спечели спокойствие за всички ни!

Изражението на баща ми не трепна и така и не разбрах дали е схванал намека ми.

— Има ли някакъв смисъл, както го обяснявам?

— Чудесен смисъл има — отвърна татко. Вдигна брадичка и видях ръбчето на усмивка, надничащо от ъгълчето на устните му. — Утре по радиото ще предават мач на Алабама. Сигурно ще е страхотно. Ти най-добре си лягай!

— Да, сър! — запътих се към спалнята си.

— Благодаря ти, сине! — додаде татко.

Събудих се в седем сутринта от дрънченето при запалването на студения двигател на пикапа.

— Том! — чух майка ми да вика от предната веранда. — Том, недей!

Надникнах през прозореца да видя на ранната утринна светлина мама да тича по улицата по пеньоар. Но пикапът вече бе потеглил и тя изплака:

— Не отивай!

Татко подаде ръка през прозореца откъм шофьора и помаха. Раздвижването бе извело кучетата по „Хилтоп Стрийт“ от къщурките им и те се късаха да лаят.

Знаех къде отива татко. Знаех и защо.

Страх ме беше за него, но през нощта той бе взел правилното решение. Щеше да иде да потърси покоя, вместо да чака да го намери той.

Тази сутрин беше упражнение по мъчение. Мама почти не проговаряше. Препъваше се наоколо по пеньоар, със стъклени от тревога очи. На всеки петнайсетина минути се обаждаше в кабинета на шерифа да говори с татко, докато накрая около девет сутринта той вероятно й каза, че повече не бива да им звъни, понеже тя не понечи да набере номера отново.

В девет и половина се облякох. Навлякох си джинсите, риза и пуловер, понеже макар слънцето да беше ярко и небето — синьо, въздухът бе пронизващо студен. Измих си зъбите и си сресах косата. Гледах как часовникът клони към десет. Мислех си за автобуса на „Трейлуейс“, номер трийсет и три, на път по виещите се шосета. Дали щеше да подрани, да закъснее или да дойде точно навреме? Днес такова нещо като секунди закъснение можеше да е въпрос на живот или смърт за баща ми, шерифа, шеф Марчет и Лунния човек. Но избутах мисли като тази настрани, поне доколкото можех. Те се връщаха, зли като отровен бръшлян. Към десет и половина вече знаех, че трябва да отида. Трябваше да съм там и да видя баща си. Не можех да чакам телефонното обаждане, което да каже, че Дони се е качил на автобуса с двамата шерифи или че татко лежи прострелян от куршум на Блейлок. Трябваше да отида. Сложих си моя „Таймекс“[5] и бях готов.

С наближаването на единайсет мама беше станала толкова нервна, че беше пуснала и телевизора, и радиото, и печеше три пая едновременно. Мачът на Алабама бе на път да започне. Не давах и пукната пара за него.

Влязох в ухаещата на тиква и индийско орехче кухня и казах:

— Мога ли да ида у Джони, мамо?

— Какво? — тя ме погледна с див поглед. — Да идеш къде?

— При Джони. Момчетата се събират там да… — погледнах към радиото. „Вълллл-на!“ ликуваше публиката. — Да слушат мача.

Лъжата в случая беше необходимост.

— Не. Искам те точно тук до мен!

— Казах им, че ще отида.

— Аз пък казах… — лицето на мама пламна от гняв.

Тя тресна купата за разбъркване на плота. Покрити с тиква прибори изпопадаха на пода. В очите на майка ми избиха сълзи и тя прикри устата си с ръка, за да сдържи ядосания си писък.

Хладен отвън, но с горящи в ада вътрешности. Такъв си бях.

— Искам да отида — настоях.

Ръката повече не сдържаше вика на мама.

— Ами върви тогава! — изкрещя тя, нервите й най-сетне се развиха чак до дъното на изтормозената й душа. — Върви, не ми пука!

Обърнах се и изтичах навън преди морето от сълзи, което се заформяше, да залепи обувките ми за пода. Докато се качвах на Рокет, чух трясък в кухнята. Купата за разбъркване се бе срещнала с пода. Завъртях педалите към „Риджтън Стрийт“, а студът ме хапеше по ушите.

Рокет беше бърз него ден, все едно предусещаше надвисналата трагедия. При все това, градът лежеше кротко в съботната си дрямка, а студът бе прогонил по домовете всички, освен няколко корави дечица и повечето жители се бяха настроили да слушат за най-новия триумф на „Беърс“. Наведох се напред, прорязвайки вятъра с брадичка. Гумите на Рокет тупкаха по паважа и когато спрях да напипвам педалите с обувки, колелата му продължиха да се въртят от само себе си.

Стигнах до бензиностанцията малко след единайсет и петнайсет. Имаше две помпи и маркуч за въздух. Във вътрешното помещение, което беше свързано с гараж с две места, собственикът на бензиностанцията, г-н Хайръм Уайт — възрастен мъж с гърбица, който се поклащаше около гаечните си ключове и ремъците за двигатели като Квазимодо сред камбаните — в момента седеше зад бюрото си, с глава, наклонена по посока на радиото.

На една от циментовите плоскости на ъгъла на сградата на ръждиви винтове висеше жълт тенекиен знак с надпис „АВТОБУСНИ ЛИНИИ ТРЕЙЛУЕЙС“. Паркирах Рокет отзад, близо до оцапаните с масло кофи за боклук, и седнах на озарен от слънцето участък на земята, в очакване да настъпи обед.

Десет минути преди дванайсет, с изгризани до кост нокти на пръстите, чух ръмженето на приближаващи се коли. Пристигна тази на шерифа, последвана от пикапа на татко. До баща ми седеше Лунният човек, нахлупил цилиндъра си. Шеф Марчет беше на пътническата седалка при шерифа, а зад Еймъри се намираше самият престъпник. Дони Блейлок бе надянал сива униформа и презрителна усмивчица. Никой не излезе от колите. Просто си седяха там и двигателите им ръмжаха.

Г-н Уайт излезе от кабинета си, щъкайки странешком като рак. Шериф Еймъри нави ръчката на прозореца си, спусна стъклото и двамата си размениха няколко думи, но не чух какво точно си казаха. След това г-н Уайт се прибра в кабинета. Няколко минути по-късно вече си тръгваше, навлякъл оплескано с грес яке и нахлупил бейзболна шапка. Влезе в своето „ДеСото“ и го подкара, а от ауспуха му бълваше сив дим, накъсан на тирета и точки като съобщение на морзов код.

Шерифът си вдигна прозореца. Проверих на своя „Таймекс“. До дванайсет часа оставаха две минути.

Две минути по-късно автобусът не беше пристигнал.

Внезапно зад мен се разнесе глас:

— Не мърдай, хлапе!

Нечия ръка ме сграбчи изотзад за врата, преди дори да успея да обърна глава. Сухи пръсти се врязаха в плътта ми толкова здраво, че ми смръзнаха нервите. Ръката ме дръпна и аз отстъпих назад от ъгъла на сградата. Бързака ли ме беше хванал или беше Топчаляка? Боже, дали нямаше начин да предупредя татко? Ръката продължи да ме влачи, докато не се озовахме при кофите за боклук. След това ме пусна, а аз се обърнах да видя кой ме е отвлякъл.

Г-н Оуен Каткоут попита:

— Какво, проклетите мътни го взели, правиш тука, момче?

Не можах да заговоря. Осеяното с кафяви старчески петна лице на г-н Каткоут беше увенчано с петносана с пот кафява каубойска шапка, по форма по-близко до тази на Гейби Хейес[6], отколкото на Рой Роджърс. Мазната му жълтеникавобяла коса висеше безредно до раменете му. Върху омазнените си черни панталони и джинсов пуловер с цвят на кал бе наметнал бежов шлифер, на вид все едно изваден от кофа за боклук. Оръфаните му поли висяха чак до глезените на простичките черни ботуши на г-н Каткоут. Но не от тази гледка бях изгубил ума и дума. Причината да се сащисам толкова бяха пристегнатият около тънкия му кръст оръжеен колан от щавена кожа и пистолетът с кокалена дръжка, затъкнат в кобура от лявата страна и обърнат така, че да сочи навън. Присвитите очи на г-н Каткоут ме огледаха оценяващо.

— Зададох ти въпрос — каза той.

— Татко — успях да кажа, — той е тук. Да помага на шерифа.

— Така си е. Това не обяснява защо ти си тук обаче.

— Ами просто исках да…

— Да ти пръснат черепа, вероятно? Тук се готви престрелка, ако правилно съм познал от какво са изковани семейство Блейлок. Така че се качвай на колелото и си обирай крушите.

— Автобусът закъснява — казах, опитвайки се да отклоня г-н Каткоут от темата.

— Не ме мотай — отвърна той. — Марш! — и ме бутна към Рокет.

Не се качих на колелото.

— Не, сър. Оставам с татко!

— Искаш ли да те напляскам хубавичко начаса? — по врата му изпъкнаха вени.

Предположих, че е способен така да ме напляска, че когато татко ме удари, да ми се струва, че ме гали с пухен тампон. Г-н Каткоут се приближи към мен. Отстъпих една крачка назад, след което реших, че повече няма да му се давам.

Г-н Каткоут също спря, на няма и три фута от мен. По устните му се плъзна ръбеста усмивка.

— Добре — каза. — Има пясъчец в тебе, а?

— Оставам тук — заявих му.

След това и двамата чухме звука от приближаващ автомобил и разбрахме, че времето за спорове е приключило. Г-н Каткоут се завъртя вихрено и се прокрадна към ъгъла на сградата, а полите на шлифера му шумоляха. Спря и надникна колебливо иззад ръба, а аз осъзнах, че вече не гледам към г-н Оуен Каткоут.

Пред себе си виждах Захаросаното Хлапе.

Преди г-н Каткоут да ми махне да се дръпна, аз също надникнах зад ъгъла.

Сърцето ми прескочи при вида на гледката. Не идваше автобусът на „Трейлуейс“, а черен „Кадилак“. Влезе на паркинга на бензиностанцията и паркира под ъгъл спрямо предницата на колата на шерифа. Отскочих встрани от възпиращата ме ръка на стареца и изтичах към купчина използвани гуми за коли близо до гаража. Пльоснах се по корем зад тях. Сега разполагах с ясна гледка към онова, което щеше да се случи — и останах там, въпреки че г-н Каткоут ми правеше знаци да се прибера обратно зад сградата.

Иззад волана на „Кадилака“ се измъкна Топчаляка Блейлок, облечен в бяла риза с разкопчана яка и в сив костюм, който направо сияеше. Косата му бе подкастрена по войнишки, злата му уста бе извита в тънка усмивка. Той бръкна навътре в колата и извади отвътре револвер с перлена дръжка. След това от страната на пътника слезе Бързака Блейлок, чиято черна коса бе зализана назад, а брадичката му стърчеше. Той носеше толкова тесни черни панталони, че изглеждаха нарисувани върху краката му, а ръкавите на синята му карирана риза в каубойски стил въпреки студа бяха навити, за да се виждат тънките му, татуирани ръце. Носеше под мишницата си кобур с пистолет в него и при излизането си от колата извади и карабина, която бързо зареди: ка-чънк!

След това се отвори задната врата и кадилакът се олюля, когато огромното туловище се измъкна отвътре. Пищака Блейлок бе надянал гащеризон с камуфлажни шарки и тъмнокафява риза. Досущ приличаше на оживял ноемврийски хълм, отскубнал се от каменното си легло, за да се търкаля през земята. Беше се ухилил зъбато, а плешивата му глава с ореола от сива коса блестеше, намазана с масло. Беше се задъхал от усилието да излезе от колата.

— Хайде, момчета! — каза между всмукванията на въздух.

Бързака насочи карабината. Топчаляка повдигна пистолета си. И двамата взеха на прицел колата на шерифа и започнаха да стрелят.

Направо ми идеше да изскоча от кожата си. Куршумите улучиха предните гуми на колата на шерифа Еймъри и я строполиха по джанти. След това Бързака и Топчаляка се прицелиха в пикапа на татко, въпреки че той превключи лоста на задна скорост и се опита да изхързули камиончето извън опасност. Беше безполезно — двете предни гуми гръмнаха и камионът остана куц и ужасен да се люлее на джанти.

— Нека поговорим по работа, шериф Джуниър! — изтътна Пищака.

Шериф Еймъри не излезе от колата. Ухиленото лице на Дони бе притиснато към стъклото като детенце, което разглежда пресни торти в сладкарница. Погледнах встрани да проверя какви ги върши г-н Каткоут. Но Захаросаното Хлапе беше изчезнал.

— Автобусът ще се позабави известно време — каза Пищака.

Наведе се към задната седалка на колата и се изправи, стиснал карабина с две дула в едната си ръка с размер на пушен свински бут и камуфлажна мешка в другата. Остави мешката на покрива на „Кадилака“, дръпна ципа и бръкна вътре.

— Най-забавното проклето нещо, шериф Джуниър! — каза, пречупи карабината, извади два патрона от торбата с мунициите и ги пъхна в дулата. След това с щракане затвори оръжието си. — Проклетият бус спука две гуми на около шест мили нататък по Шосе 10. Яко зор ще видят да оправят тия големи копелдаци! — Пищака се облегна удобно на колата, която простена, и додаде: — Аз самият мноу мразя да сменям гуми!

Обади се пистолет: xpac xpac!

Задните гуми на кадилака гръмнаха. Пищака, при все туловището си, скочи с два крака във въздуха. Издаде звук, досущ като комбинация от тръбен йодел и оперна ария. Бързака и Топчаляка се завъртяха трескаво. Пищака тупна на земята с разпукващ цимента удар.

Дим се виеше около силует, застанал зад колата на Блейлок и недалеч от паркирания влекач на г-н Уайт. Захарното Хлапе държеше пистолета в дясната си ръка.

— Що за шибана работа, мамка му да…! — изрева Пищака, лицето му се наливаше с кръв и връхчето на брадата му трепереше.

Шериф Еймъри изскочи от колата си.

— Оуен! Казах ти, че не те искам тука!

Захаросаното Хлапе не му обърна внимание, забил ледения си поглед в Пищака.

— Знаеш ли какво му се вика на това, г-н Блейлок? — той внезапно завъртя пистолета си около показалеца на спусъка, слънцето се отразяваше в синкавия метал и стрелецът вкара оръжието в привичната позиция с дръжката навън в левия си кобур със стъъъържещия звук на щавена кожа. Обясни: — Нарича се патова позиция!

— Пат-мат, друг път! — изрева Пищака. — Ковнете го, момчета!

Бързака и Топчаляка откриха огън, а шериф Еймъри извика:

— Не! — и извади пушката, която държеше до хълбока си.

Захаросаното Хлапе може и да беше сбръчкан старец, но в скоростта му си пролича кое е онова, дето му напираше отвътре и го бе превърнало в истински стрелец. Той се гмурна зад влекача, а куршумите изтрещяха през предното му стъкло и надупчиха бронята. Шериф Еймъри стреля два пъти и предното стъкло на кадилака се строши. Бързака писна и се просна на земята, но Топчаляка се извърна с изкривени от гняв черти и пистолетът му изпука. Шапката на шерифа хвръкна от главата му като гълъб. Следващият изстрел от пушката на закона прокара път във войнишката подстрижка на Топчаляка и той сигурно бе усетил горещината от преминаващия куршум, понеже изпищя:

Олей! — и се просна на нивото на змийски поглед.

Г-н Марчет излезе от шерифската кола с пистолет в ръка. Татко се измъкна от пикапа и се хвърли на земята, а през мен премина тръпка на смесена гордост и страх, когато видях, че и той също има оръжие. Лунният човек си остана в пикапа и приведе глава така, че се показваше само цилиндърът му.

Бум! — изтрещя карабината с двете дула. Влекачът се разтърси, а от него се разлетяха парченца стъкло и метал. Пищака беше коленичил зад кадилака и ми хрумна, че хич не бива да съсипва влекача, понеже ще му трябва, за да съумее да се изправи отново.

— Тате! — изкрещя Дони от шерифската кола. — Измъкни ме оттука, тате!

— Никой не взима квото ми принадлежи! — извика в отговор Пищака.

Стреля отново по шерифската кола и разлетя на парчета предната решетка. Врялата вода от радиатора бликна като гейзер. От задната седалка, където вероятно беше придържан с белезници или с въже, Дони изкрещя:

— Не ме убивай, преди да ме спасиш, тате!

Пищака се пресегна и грабна дръжката на мешката с мунициите, която смъкна долу при себе си, за да презареди. Нов куршум се удари в кадилака, и единият стоп се строши. Захаросаното Хлапе все още се трудеше върху ръкоделието си.

— Няма полза! — извика Пищака, затваряйки карабината си с щракане. — Ще минем през вас като лайно през гъска! Чу ли ме, шериф Джуниър?

Татко се изправи. За малко да му изкрещя да стои долу, но той изтича по протежение на колата на шерифа и приклекна до шериф Еймъри. Виждах колко е пребледнял. Но участваше в събитията, което беше важното.

Настъпи кратко затишие, докато всички си поемат глътка смелост. Топчаляка и Бързака започнаха отново да стрелят по колата на шерифа, а Дони се сви на задната седалка.

— Спрете стрелбата, глупаци проклети! — нареди Пищака. — Да не искате да пръснете мозъка на брат си?

Може би беше само плод на въображението ми, но нито Бързака, нито Топчаляка спряха да стрелят толкова бързо, колкото би трябвало.

— Заобиколи ги отзад, Бързак! — извика Топчаляка.

Ти ги заобиколи изотзад, тъп задник!

Доказвайки, че да си хитър играч на покер не се пренася непременно в реалния живот, Топчаляка се изправи и спринтира към ъгъла на сградата. Измина около три крачки, когато проехтя един-едничък изстрел и той се хвана за десния крак и се просна по лице на земята.

— Простреляха ме! Тате! Тате, простреляха ме! — скимтеше той, захвърлил пистолета си на земята.

— Хич не ми се стори, че са те изгъдилкали! — изрева в отговор Пищака. — Мили Боже, кога са раздавали мозъците, ти си бил в кенефа!

— Дайте ми нещо друго, по което да стрелям! — подкани Захаросаното Хлапе, скрит добре в сенките зад влекача. — Имам си пищаче, пълно със самотни патрончета!

— Предай се, Блейлок! — каза шериф Еймъри. — Пометохме земята с теб!

— Ако сте помели, ще ви накарам да се задавите с метлата, копелета!

— Няма никакъв смисъл някой да пострада! Хвърлете оръжията и се предайте!

— Да беееей! — изръмжа Пищака. — Да не мислиш, че съм стигнал до нейде в тоя живот като съм се предавал? Да не мислиш, че съм дошъл от свинската кочина и от полята с памука, за да оставя някаква си тенекиена звездичка да ми вземе малкото момченце и да съсипе всичко? Трябваше да използваш тия пари, дето ти ги давах, да си платиш на нов дофтур за главата!

— Пищака, всичко приключи! Обградени сте! — този път гласът принадлежеше на баща ми. И на смъртния си одър няма да забравя стоманения звън в тона му. В крайна сметка той все пак се оказа Блекхоук!

— Обкръжи това! — Бързака скочи и започна да стреля с карабината си по посока на татко.

Пищака му изкрещя да се прикрие, но Бързака се бе изправил на ръба на лудостта, досущ като Дони. Куршумите избиваха искри от паважа, а един от тях цвъкна в гума в моето гнездо-скривалище. Сърцето си спря, толкова близо удари. След това пистолетът на Захаросаното Хлапе изпука отново, само веднъж, а парче от лявото ухо на Бързака отлетя от главата му и по покрива на кадилака плисна червена кръв.

Човек можеше да си помисли, че куршумът е отнесъл някой по-жизненоважен орган, понеже Бързака изпищя като жена. Сграбчи разкъсаното си ухо и падна на земята, където започна да се въргаля като Кърли от „Тримата смешници“ в безумен припадък.

— О, душата ми! — простена Пищака.

Очевидно беше, че също като братята Бранлин, семейство Блейлок можеха да ти сервират ударите, но определено не можеха да ги понасят.

— По дяволите, не улучих! — обади се Захаросаното Хлапе. — Целех се в главата му, а не в задника!

Ще те убия! — гласът на Пищака се бе върнал в зоната на гръмотевиците. — Ще убия всички ви и ще танцувам на гробовете ви!

Звукът беше страховит. Но при условие, че Топчаляка и Бързака се въргаляха в прахта, а Дони квичеше като тъжно малко кученце, в гръмотевичния облак не бяха останали много светкавици.

А след това вратата на пикапа се отвори и Лунният човек стъпи отвън. Носеше черен костюм и червена папийонка, а също и високия си цилиндър. Около врата му имаше шест-седем наниза и на тях бяха закачени дребни чудесийки с вид на чаени пликчета. На единия му ревер бе забодено пилешко краче, а на всяка китка имаше по три часовника. Не се приведе, нито се прикри. Вместо това тръгна покрай колата на шерифа, подмина пожарникаря Марчет и татко, а също и шерифа.

— Хей! — викна шеф Марчет. — Я се приведи!

Но Лунния човек продължи да крачи решително напред, вдигнал високо глава. Насочваше се право към мястото, където Пищака се бе присвил до кадилака, стиснал заредената си двуцевна карабина.

— Спрете с това насилие! — заяви Лунния човек с тих, почти детски глас. Дотогава никога не го бях чувал да говори. — Спрете с насилието, в името на всичкото добро на света!

Дългите му крака без колебание прекрачиха през Бързака.

— Я стой далеч от мен, лудо негро! — предупреди го Пищака.

Но Лунния човек не можеше да бъде спрян.

Татко извика:

— Върни се! — и понечи да се изправи, но шериф Еймъри го хвана здраво за лакътя.

— Ще те разстрелям на вуду парченца! — предупреди Пищака, посочвайки, че е добре запознат с това каква слава се носи на Лунния човек и Дамата. Очите му бяха добили влажен вид от страх. — Стой далеч от мен! Стой далеч, казах ти!

Лунният човек спря пред Пищака. Усмихна се, около очите му се появиха бръчки и той протегна напред дългите си, тънки ръце с думите:

— Нека заедно потърсим светлина!

Пищака прицели карабината в Лунния човек от упор. Изсумтя:

— Потърси една и за мен! — и дебелият му пръст забра и двата спусъка наведнъж.

Но не се разнесе изстрел.

— Стани и върви като човек! — каза Лунния човек, все тъй усмихнат. — Не е твърде късно!

Пищака се задави и изпъшка едновременно. Пак обра спусъците. Отново не последва изстрел. Той отвори с трясък карабината и онова, което бе запънало в дулата, се изля върху ръцете му.

Вътре имаше малки градински змии. Дузини змии, оплетени една в друга. Напълно безобидни, но определено нанесоха някаква травма на Пищака Блейлок и това не е лъжа.

— Хаааааргх! — изкашля се той.

Изтърси змиите от дулата, пресегна се към торбата с мунициите и вдигна длан, пълна с гърчещи се зелени телца. Пищака издаде звук като Лу Костело, сблъскал се лице в лице с върколака на Лон Нейни Джуниър[7]: Вай-вай-вай-вай-вай! — и внезапно чудовищното му туловище се изправи на крака и показа, че той може и да не е способен да върви като човек, но е способен да тича като заек. Разбира се, в такива случаи реалността и физиката в крайна сметка си влизат в ролята и тежестта на Пищака го притисна към цимента, преди да е стигнал кой знае колко далеч. Той се гърчеше и се мяташе като костенурка, обърната по гръб.

Изсвистяха гуми. На паркинга на бензиностанцията с рев нахлу пикап, натоварен с хора. Разпознах сред тях г-н Уилсън и г-н Калахан. Повечето от мъжете държаха бейзболни бати, брадви… или пистолети. Плътно зад тях караше кола, последвана от още една. След тях и втори пикап спря рязко. Мъжете от Зефир — както и мнозина от мъжете на Брутън — скочиха, готови да пукнат някоя и друга глава.

— Всичко свърши — каза шериф Еймъри и се изправи на крака.

Новодошлите бяха горчиво разочаровани, меко казано, от факта, че всичко е свършило. По-късно научих, че отзвуците от стрелба бяха размразили смелостта им и ги бяха извели да защитават шерифа си и града си. Предполагам, всички си бяха мислили, че някой друг ще поеме отговорността, а те могат да си останат у дома, на безопасно място. Много съпруги бяха излели реки от сълзи. Но мъжете все пак бяха дошли. Не всички мъже от Зефир и от Брутън, но достатъчен брой да се погрижат за ситуацията. Представих си как, като видяха тази тълпа от подивели мъже с касапски ножове, луисвилски биячи[8], брадвета, пистолети и месарски ханджари, семейство Блейлок са благодарили на съдбата, че няма да влязат в затвора в ковчези.

В цялата какофония и аз излязох от скривалището си. Г-н Оуен Каткоут стоеше надвесен над Бързака и го просвещаваше за правия и тесен път. Бързака го слушаше само с половин ухо. Татко беше с Лунния човек, при кадилака на Блейлок. Отидох при тях, баща ми ме погледна и се накани да ме попита какво правя тук, но след това не го стори, понеже отговорът щеше задължително да доведе до пердах. Така че не попита нищо, а само кимна.

Ние с татко стояхме редом и се взирахме в двуцевката на Пищака и мешката с муниции. Зелени градински змии се гърчеха една върху друга като голяма топка морски водорасли, преливаща от мешката.

Лунният човек само се ухили.

— Съпругата ми — рече той — е една лууууда стара дама!

Бележки

[1] „Точно по пладне“ („High Noon“) — драматичен уестърн (1952) с участието на Гари Купър и Грейс Кели. Филмът печели 4 Оскара, а е номиниран в 7 категории.

[2] Торта с подправки (spice cake) — овкусява се с букет от подправки, най-често индийско орехче, канела, джинджифил, карамфил и бахар.

[3] Американският президент Теодор Рузвелт е бил изобразен на сребърния дайм (монетата от 10 цента, която до 1965 г. е била със състав от 90% сребро и 10% мед). След 1965 г. съставът на 10-центовата монета се променя и сребърните даймове лека-полека излизат от употреба.

[4] „Тру Детектив“ („True Detective“) — списание (1924–1995) за криминалистика и борба с престъпността.

[5] Марка часовници.

[6] Гейби Хейес — американски радио, филмов и телевизионен актьор. Докато Рой Роджърс носи типичната широкопола каубойска шапка „с вълнообразна периферия“, Гейби Хейес по-често играе с по-малка, приплесната отгоре и с права периферия шапка.

[7] Лу Костело, Лон Нейни Джуниър — американски кино, радио и телевизионни актьори, Лон Нейни участва най-вече в хорър-филми, Костело е известен комик. Двамата се снимат заедно с „Абът и Костело срещат Франкенщайн“ („Abbott and Costello Meet Frankenstein“).

[8] Луисвилски бияч — има се предвид бейзболна бата марка „Луисвил Слъгер“ („Louisville Slugger“) на компанията „Хилерих и Брадсби“ които са най-големите производители на бейзболно оборудване.