Робърт Маккамън
Момчешки живот (6)

4.
Стършели по Великден

Метеорът, както се оказа, сигурно беше изгорял и станал на пепел, докато се спускаше от Космоса, обгърнат в пламъци. Няколко бора се бяха запалили, но в неделя вечер започна да вали и пожарът изгасна от само себе си. Все още валеше в понеделник сутрин, когато прозвъня училищният звънец и дъждът продължи да пада през целия дълъг сив ден. На следващата неделя беше Великден и мама каза, че се надява дъждът — прогнозата за валежите остана непроменена цяла седмица — да не развали великденския парад по „Мърчант Стрийт“, който се провеждаше в събота.

Рано сутринта на Разпети петък, с начало някъде около шест заранта, по улиците на Зефир преминаваше и един по-различен парад. Започваше в Брутън, при малка дървена къща, боядисана в пурпурно, оранжево, червено и ярко като слънцето жълто. От тази къща излизаше процесия чернокожи мъже, облечени в черни костюми и с бели ризи и вратовръзки. Съпровождаха ги жени и деца в скромни дрехи. Двама от мъжете носеха барабани и поддържаха бавен, стабилен ритъм, с който отмерваха крачките. Процесията си проправяше път през железопътните релси и по протежение на „Мърчант Стрийт“ към центъра на града и никой от участниците не говореше с никого. Тъй като събитието бе традиционно, мнозина от белите обитатели на Зефир излизаха от къщите си, за да се подредят отстрани на улицата и да гледат. Майка ми беше една от зрителните, а по това време заранта татко вече бе отишъл на работа. Аз обикновено отивах с мама, понеже осъзнавах значението на това явление — също като всички останали.

Тримата чернокожи, които водеха процесията, носеха конопени чували. Около вратовете им, увиснали върху вратовръзките, подскачаха огърлици от кехлибарени мъниста, пилешки кости и черупки от малки речни мидички. В този конкретен Разпети петък, улиците бяха мокри и дъждът продължаваше да ръми, но членовете на черния парад не носеха чадъри. Не говореха с никой от зяпачите, нито пък публиката би проявила грубостта да заговори някой от тях. Видях г-н Лайтфут да върви близо до средата на парада, и макар че той познаваше всяко едно бяло лице в града, не поглеждаше нито надясно, нито наляво, а бе насочил поглед право към гърбовете на мъжете, които крачеха пред него. Безценна част от скачените едно за друго общества на Брутън и Зефир, Маркъс Лайтфут беше майстор, способен да ремонтира всеки един предмет, изобретяван някога от човешки мозък, макар да работеше със същата скорост, с която расте тревата. Видях и г-н Денис, който беше надзирател в началното училище. Там беше също и г-жа Велвадийн, тя работеше в кухнята в църквата ни, и също и г-жа Пърл, вечно засмяна и усмихната, от „Пекарницата“ на „Мърчант Стрийт“. Днес обаче тя беше много сериозна и носеше прозрачна найлонова шапка да се пази от дъжда.

В самия край на процесията, по-назад дори от жените и децата, вървеше слаб мъж, облякъл черен смокинг и с цилиндър. Той носеше малък барабан, и облечената му в черна ръкавица ръка отмерваше на него ритъма. Повечето зрители в тази студена, дъждовна сутрин бяха наизлезли да видят именно този мъж и неговата съпруга. Тя щеше да пристигне по-късно. Той вървеше сам и със сведена глава.

Наричахме го Лунния човек, понеже не знаехме истинското му име. Той беше много стар, но колко точно — никой не знаеше. Много рядко го виждаха извън Брутън, с изключение на този случай, също както и жена му. Дали заради дефект по рождение, дали заради кожна болест, засегнала едната половина на дългото му, тясно лице, то бе бледожълто, докато другата му страна си оставаше абаносовочерна, а двете половинки се сливаха в битката на петната, чийто фронт минаваше през челото му, през гърба на елегантния му нос и през бялата брада, украсяваща брадичката му. Лунният човек, една загадка, имаше два часовника на всяка от китките си и на верига около врата му беше окачено разпятие с размера на кокал от свински бут. Смяташе се, че той е официалният пазител на времето на парада, както и един от високопоставените му участници.

Парадът продължи, стъпка по стъпка, през целия Зефир и стигна до моста с гаргойлите, минаващ над река Текумзе. Отнемаше известно време, но пък беше зрелище, което си заслужава да закъснееш за училище, за да го видиш, а и защото на разпети петък часовете в действителност не започваха, преди часовникът да удари десет.

Щом тримата мъже с конопените чували стигнаха до средата на моста, те спряха и се изправиха като черни статуи. Останалите участници на процесията се доближиха колкото е възможно, без да блокират моста, макар че шериф Еймъри бе разположил препятствия с мигащи светлини по средата на пътя.

След миг голям „Понтиак Бонвил“, покрит с блестящи пластмасови мъниста от капака на двигателя та чак до ръба на багажника, се зададе полека по „Мърчант Стрийт“ откъм Брутън, минавайки по същия маршрут, по който бе минал и парадът. Когато стигна до средата на моста с гаргойлите, шофьорът излезе и отвори задната врата, а Лунният човек хвана сбръчканата китка на съпругата си и й помогна да стъпи на крака.

Дамата бе пристигнала.

Тя беше слаба като сянка — и също толкова черна. Имаше белоснежен облак от бяла коса, шията й бе дълга и царствена, раменете й — крехки, но изправени. Не носеше костюм с причудлива кройка или цвят, а проста черна рокля със сребърен колан, бели обувки и бяла широкопола шапка с воал. Носеше и стигащи до кокалестите й лакти бели ръкавици. Докато Лунният човек й помагаше да излезе от колата, шофьорът разтвори чадър и го вдигна над царствената й, древна глава.

Дамата, казваха, била родена през лето Господне 1858-мо. Това означаваше, че сега е на сто и шест години. Мама твърдеше, че Дамата била робиня в Луизиана и избягала заедно с майка си в блатата, още преди Гражданската война. Дамата израснала в колония прокажени, избягали престъпници и роби в тръстиката под Ню Орлиънс, и там се научила на всичко, което знае.

Дамата беше кралица, а Брутън бе нейното кралство. Никой извън Брутън — и още повече никой вътре в него, — поне доколкото разбирах, не я знаеше под друго име освен „Дамата“. Прозвището й отиваше: тя беше въплъщение на елегантността от горе до долу.

Някой й подаде звънче. Тя се изправи, загледана в мудната кална река и започна полека да клати камбанката напред-назад.

Знаех какво прави Дамата. Мама също го знаеше. Всички зрители бяха запознати с ритуала.

Дамата призоваваше речното чудовище да излезе от покоите си в калта.

Никога не бях виждал звяра на име Стария Мойсей. Една нощ, когато съм бил деветгодишен, след обилен дъжд, когато самият въздух се беше сгъстил като вода, според мен чух Стария Мойсей да се обажда. Разнесе се нисък тътнеж, все едно най-басовата нота на църковния въздушен орган, толкова дълбока, че я усещаш в костите си, преди да я чуят ушите. Премина в дрезгав рев, от който кучетата в града полудяха, и след това затихна. Продължи не повече от пет-шест секунди. На следващия ден този звук бе главната тема в училище. Вкъщи нашите казаха, че сигурно е било свирката на някой преминаващ влак, но много по-късно научихме, че дъждът е отнесъл част от релсите на близо двайсет мили от Зефир и товарният влак за Бирмингам изобщо не е минавал нея нощ.

Такива неща те карат да се замислиш.

Веднъж под моста с гаргойлите водата изнесе надъвкана крава. Липсвали й главата и вътрешностите, каза г-н Долар на баща ми, когато му дойде ред да го скалпират. Двама рибари с мрежи, които лагерували на брега точно отвъд Зефир разнасяха слух, че по течението край тях минал човешки труп, а гръдният му кош бил забелен като кутия за сардели, пък ръцете и краката му били откъснати от корен, но надолу по реката така и не намериха останки. Една октомврийска нощ нещо удари потопените опори на гаргойловия мост и спука подпорните колони така, че трябваше да ги напълнят с бетон. Официалното обяснение на кмета Суоп пред „Адамс Вали Джърнъл“ гласеше: „Голям дървесен ствол.“

Дамата звънеше с камбанката си, движейки ръката си като метроном. Тя започна да напява с изненадващо чист и висок глас. Напевът се състоеше от африкански думи, които разбирах горе-долу толкова, колкото разбирах и ядрената физика. Дамата спираше за малко с леко наведена настрани глава, сякаш се вглежда или се вслушва в нещо, а после продължаваше да звъни със звънчето. Нито веднъж не произнесе името „Стария Мойсей“. Продължаваше да повтаря: „Дамбала^[1]! Дамбала! Дамбала!“ и след това гласът й отново се извиваше в африканската песен.

Най-сетне тя спря да звънка с камбаната и я отпусна до хълбока си. Кимна и Лунният човек я взе от нея. Дамата се взираше съсредоточено във водата, но какво виждаше там си нямам представа. След това отстъпи назад и тримата мъже с конопените чували застанаха на ръба на моста с гаргойлите. Отвориха чувалите си и извадиха оттам предмети, увити в месарска хартия и връв. Хартията беше окървавена тук-там, и човек можеше да долови медната миризма на прясно месо. Мъжете започнаха да развиват кървавия пир и едно по едно хвърляха надолу в кипналата кална вода пържоли, ребърца, телешки ребра… В реката полетя и цяло оскубано пиле, заедно с пилешки вътрешности, изсипани от пластмасова кутия. От зелена пластмасова паница се плъзна телешки мозък, а от един от влажните пакети изникнаха бъбреци и дроб. Беше отворен буркан с кисели свински крачета, а съдържанието му — изсипано долу в реката. След крачетата се понесоха свинска зурла и уши. Последно бе хвърлено телешко сърце, по-голямо от юмрук на борец. То цопна като червен камък, след това тримата мъже събраха конопените си чували и Дамата отново мина напред, внимавайки къде стъпва заради покапалата по моста кръв.

Сполетя ме мисълта, че изключително много на брой неделни обеди току-що са попаднали във водата.

— Дамбала! Дамбала! Дамбала! — запя Дамата отново.

Стоя на място може би четири-пет минути, неподвижна и втренчена в реката, течаща под моста. След това изпусна дълга въздишка и видях лицето й под воала, докато се обръщаше отново към покрития си с мъниста понтиак. Тя се мръщеше: онова, което бе видяла — или не бе успяла да види — не я правеше особено доволна. Влезе в колата, Лунният човек се качи след нея, шофьорът затвори вратата и се настани зад волана, понтиакът даде заден до място, където можеше да обърне и след това се насочи към Брутън. Процесията пък полека тръгна обратно по пътя, откъдето бе дошла. Обикновено в тази посока имаше много смях и разговори, а хората спираха да си поговорят с белите лица по пътя. Но на този конкретно Разпети петък мрачното настроение на Дамата се бе предало и явно никой нямаше особено желание да се посмее.

Знаех точно за какво се изпълнява целият този ритуал. Всички в града бяха наясно. Дамата хранеше Стария Мойсей с ежегодната му почерпка. Не знаех точно кога е започнала традицията, със сигурност продължаваше от много преди да съм бил роден. Човек може да си рече, както бе казал преподобният Блесет в Баптистката свободна църква, че това е варварски обичай от дявола и трябва да бъде обявен извън закона от кмета и градския съвет, но достатъчно бели хора вярваха в Стария Мойсей, за да пренебрегнат възраженията на пастора. То беше малко като да носиш заешко краче или да хвърляш сол през рамо, ако се случи да разсипеш солницата; такива неща са част от основата и същността на живота, и по-добре да ги има, отколкото да ги няма просто в случай че пътищата Господни са по-неведоми, отколкото могат да знаят християните.

На следващия ден дъждът се сипеше по-силно и над Зефир се събираха буреносни облаци. Великденският парад на „Мърчант Стрийт“ бе отменен, за голямо разочарование на Съвета по изкуствата и на Търговския клуб. От шест години насам г-н Вандеркамп Младши, чието семейство притежаваше железарията и магазина за семена, се маскираше като великденския заек и се возеше в последната кола на парада, а това си занятие бе наследил от г-н Вандеркамп Старши, който остаря прекалено, за да подскача. Този Великден дъждът накисна всички надежди да ловим сладките яйца, хвърляни от различни търговци и техните семейства от колите им, дамите от Слънчевия клуб не успяха да покажат великденските си рокли, съпрузите, децата и членовете на VFW^[2] в Зефир не успяха да маршируват зад флага, а „Конфедеративните симпатяги“ — момичета, които посещаваха гимназията „Адамс Вали“ — не можаха да облекат кринолините си и не въртяха чадърчетата си.

Обгърнато в мъгла, настъпи великденското утро. И двамата с татко мърморехме срещу издокарването по случая и необходимостта да се обличат бели колосани ризи, костюми и лъснати обувки. Мама разполагаше с универсален отговор за възраженията ни, горе-долу същия като „Което си е тъй“ на тате. Тя каза:

— Само за един ден е!

Сякаш това правеше твърдата яка и възелът на вратовръзката по-удобни!

Великден беше семеен празник и мама се обади по телефона на дедъ Остин и нана Алис, а след това татко взе слушалката, за да говори на дядко ми Джейбърд и баба ми Сара. Всички ние, както на всеки Великден, щяхме да се срещнем в Първа Методистка църква в Зефир, за да чуем за празната гробница.

По времето когато паркирахме наблизо пикапа, бялата църква на „Седъруайн Стрийт“ между „Бонър“ и „Шантък“, вече бе започнала да се пълни. Преминахме през валмата мъгла към светлината, която се лееше през витражните стъкла на входа на църквата, а прясно нанесената боя се стичаше от обувките ни. На сушина под надвисналите върби пред входа миряните събличаха дъждобраните си и затваряха чадърите. Църквата беше стара, построена през 1939-та, а варта падаше от стените на сиви ивици. Обикновено за Великден я стягаха като нова, но тази година дъждът бе победил бояджийската четка и косачката, така че в предния двор избуяваха плевели.

— Влизай, красавецо! Хайде, цветенце! Внимавай къде стъпваш, сладурче! Добро ти утро, слънчице!

Това беше д-р Лезандър, който изпълняваше ролята на църковен посрещач. Никога не пропускаше неделя, поне доколкото знаех. Д-р Франц Лезандър беше ветеринарят на Зефир, и миналата година тъкмо той бе лекувал Ребъл от глисти. Беше холандец, и макар че все още имаше тежък акцент, те с жена му Вероника, както ми каза татко, дошли чак от Холандия много преди да се родя. Сега беше в средата на петдесетте, около метър и седемдесет и пет висок, с широки рамене, плешива глава и имаше старателно оформена сива брада. Обличаше изискани костюми от три части, винаги беше с папионка и с боцнат в ревера карамфил и постоянно измисляше мили обръщения към хората, които влизаха в църквата.

— Добро утро, прасковке! — каза на усмихнатата ми майка. На баща ми, с когото се ръкува здраво и решително: — Достатъчно силен ли е дъждът за теб, дъждосвирецо? — а на мен, след като ме стисна за рамото и ми се усмихна така, че светлината блесна на сребърния му зъб: — Влизай вътре, жребче!

— Чу ли как ме нарече доктор Лезандър? — попитах татко, когато влязохме вътре. Жребче! — да получиш ново прозвище, пък макар и за ден, винаги си беше една от църковните радости.

Олтарът тънеше в омара, макар вентилаторите на тавана да работеха. Най-отпред бяха сестрите Глас, които изпълняваха дует за пиано и орган. Те бяха съвършената дефиниция на термина „странен“. Макар да не бяха идентични близначки, двете стари моми си приличаха досущ като леко изкривени отражения. И двете бяха високи и кокалести, Соня — с вдигната високо бяло-руса коса, докато Катерина се носеше с вдигната високо русоляво-бяла коса. И двете имаха очила с дебели черни рамки. Соня свиреше на пиано, но не и на орган, а Катерина — обратното. В зависимост кого питате, сестрите Глас — които явно постоянно се заяждаха една с друга, но живееха заедно на „Шантък Стрийт“ в къща, която приличаше на шоколадената къщурка на вещицата — и двете бяха или на петдесет и осем, или на шейсет и две, или на шейсет и пет. Странностите им завършваха с техните гардероби: Соня носеше само синьо във всичките му различни отсенки, а Катерина беше робиня на зеленото. Което бе довело до неизбежното: ние, децата, наричахме Соня Мис Синьогласна, а Катерина беше наричана… досетихте ли се? Но, странни или не, те двете определено умееха да свирят като истински дяволици.

Пейките бяха натъпкани почти до отказ. Църквата изглеждаше и приличаше на парник, в който цъфтят екзотични шапки. Множество посетители все още се опитваха да си намерят места, а един от разпоредителите — г-н Хорас Кайлър, който имаше мустак и наклонено ляво око, от което те побиваха тръпки, ако се взираш в него — дойде до пътеката да ни помогне.

— Том! Насам! За Бога, да не си сляп?

В целия широк свят има само един човек, способен да крещи в църквата като разгонен лос.

Беше се изправил и размахваше ръце като крила на мелница. Усетих как мама се намръщва, а татко я прегърна през кръста, сякаш да я предпази да не падне от срам. Дядко Джейбърд винаги правеше нещо, с което, както казваше татко, когато той не би могъл да ни чуе, „да си покаже рогата“ и днешният ден не беше изключение.

— Запазихме ви места! — изрева дядо ми и с това накара сестрите Глас да сбъркат — едната взе горна нота, другата долна. — Насам, преди някой да ги открадне!

Дедъ Остин и нана Алис също бяха на този ред. Дедъ Остин носеше крепонен костюм с такъв вид, все едно дъждът го бе свил с два размера, сбръчканият му врат — стегнат от колосаната бяла яка и синята папионка, оредялата му бяла коса — зализана назад и очите му — изпълнени с нещастие, докато си седеше, изпънал дървения си крак право под пейката на предния ред. Бе настанен редом с дядко Джейбърд, което допринасяше за обладалата го печал — те двамата си отиваха като кал и бисквити. Нана Алис обаче беше въплъщение на радостта. Носеше покрита с малки бели цветенца шапка, ръкавиците й бяха бели, а роклята — лъскавозелена като озарено от слънцето море. Милото й овално лице сияеше; тя седеше до баба Сара, а те двете си отиваха като маргаритки от един и същ букет. Точно сега обаче баба Сара дърпаше дядко Джейбърд за сакото — същият черен костюм, който той носеше и на Великден, и на погребения, в дъжд и слънце — и се опитваше да го накара да седне и да спре да регулира движението. Той тъкмо обясняваше на хората по реда да се нагъчкат по-плътно и след това ревваше: „Място за още двама тук!“

— Сядай, Джей! Сядай!

Наложи се баба Сара да прибегне до ощипване на кокалестите му задни части, и едва тогава дядко Джейбърд й се озъби и си зае мястото.

Ние с родителите ми се натъпкахме на пейката. Дедъ Остин каза на татко:

— Радвам се да те видя, Том! — и си стиснаха ръцете. — Тоест, ако можех да те видя де! — очилата му се бяха замъглили, така че той ги свали и избърса стъклата с носната си кърпичка. — Бих казал, че се е събрала най-голямата тълпа от половин дузина Велик…

— Църквата е натъпкана като бардак по заплата, а, Том? — прекъсна ги дядко Джейбърд и баба Сара го сръга с лакът в ребрата толкова силно, че изкуствените му зъби изчаткаха.

— Много ми се ще да ме оставиш да довърша поне едно изречение! — каза му дедъ Остин, с надигаща се по бузите червенина. — Още откакто седнах тука, така и не съм успял да вмъкна нито една ду…

— Момче, страхотно изглеждаш! — продължи дядко Джейбърд, пресягайки се през дедъ Остин да ме плесне по коляното. — Ребека, храниш си момчето с месо, нали? Знаеш, че растящите момчета трябва да получават месо, за да правят мускули!

— Да не си глух? — попита го дедъ Остин, с вече пулсираща по лицето червенина.

— Какво да съм? — отвърна му дядко Джейбърд.

— Включи си слуховото апаратче, Джей! — сръчка го баба Сара.

— Какво? — попита я той.

— Слуховото апаратче! — извика тя, на края на нервите си. — Включи го!

Да, този Великден щеше да се помни дълго.

Всички усърдно се поздравяваха, а в църквата продължаваха да влизат още хора — мокри, понеже дъждът бе започнал да чука по покрива. Дядко Джейбърд, с дълго и величествено лице и с коса като настръхнала бяла четка за дрехи, искаше да поговори с татко за убийството, но баща ми поклати глава и отказа да участва в разговора. Баба Сара ме попита дали тази година ще играя бейзбол. Уверих я, че имам такова намерение. Тя беше дебелобуза, с мило лице и светлосини очи, потънали в гнезда от бръчки, но знаех, че понякога дядко Джейбърд успява да я накара да кипне от гняв.

Заради дъжда прозорците бяха здраво затворени и вътре започваше да става наистина задушно. Дъските на пода бяха мокри, стените пропускаха, а вентилаторите стенеха, докато се въртяха. Църквата миришеше на стотици различни парфюми, лосиони за бръснене и тоници за коса, плюс сладките аромати на цветята, украсили шапки и ревери. Хорът изтича вътре, понесъл пурпурните си роби. Преди да завърши първата песен, вече се потях под ризата си. Станахме прави, изпяхме химна и седнахме. Две твърде натруфени дами — г-жа Гарисън и г-жа Пратмор — излязоха отпред да говорят за благотворителния фонд за поразените от бедност семейства в Адамс Вали. След това се изправихме, изпяхме още един псалм и седнахме. И двамата ми дядовци имаха гласове като къпещи се в блатен вир бичи жабоци.

Пълничкият преподобен Ричмънд Ловой с облото лице пристъпи зад пюпитъра и поде разказа за това какъв славен ден е днес, когато Иисус възкръснал от мъртвите и тъй нататък. Преподобният Ловой имаше кестеняв кичур над лявото око, отстрани косата му беше посивяла и всяка неделя, без пропуски, докато той проповядваше и жестикулираше, зализаната му назад букла се освобождаваше от капана на положения заранта лак и падаше над лицето му като кестеняв водопад. Жена му се казваше Естър, а трите му деца бяха Матю, Люк и Джони^[3].

Докато преподобният Ловой говореше и гласът му се състезаваше с гръмотевиците от небесата, открих кой седи точно пред мен.

Демонката.

Тя можеше да чете мисли. Това беше твърдо доказан факт. И точно когато ме осени мисълта, че пред мен се намира именно тя, главата й се завъртя и Демонката се втренчи в мен с онези нейни черни очи, които можеха да смразят и вещица в полунощ. Всъщност се казваше Бренда Сътли. Беше на десет години, имаше сплъстена рижа коса и бледо лице, обсипано с кафяви лунички. Веждите й бяха дебели като гъсеници, а нестройните й черти изглеждаха така, все едно някой се е опитал с опаката страна на лопата да угаси огън върху лицето й. Дясното й око видимо беше по-голямо от лявото, носът й приличаше на клюн с две зейнали в него дупки, а устата й с тънки устнички сякаш се местеше от единия край на лицето й до другия. Е, тя не би могла да надскочи наследството си, разбира се — майка й беше като пожарен кран с червена коса и кафяви мустаци, а червенобрадият й баща би могъл да накара и ограден кол да изглежда хубав. С всички тези червенокосковци в родословието, нищо чудно че Бренда Сътли беше страховито чедо.

Демонката бе спечелила прякора си, понеже веднъж в час по рисуване спретна картинка на баща си с рога и заострена опашка и каза на г-жа Диксън, учителката, и на съучениците си, че нейното тате имало в дъното на гардероба си цяла купчина списания, в които момченца-демони си пъхат опашките в дупките на момиченца-демони. Но Демонката не само изкара наяве семейните си тайни — за часа по „покажи и разкажи“ тя донесе мъртва котка в кутия от обувки и с лепнати за очите пенита. За проекта в час по изкуство построи гробище от зелено и бяло „Плей-До“^[4], а на надгробните камъни бяха написани имената на съучениците й и датите на смъртта им, което предизвика изпадането в истерия на доста деца, осъзнали, че няма да доживеят до шестнайсет; освен това Демонката беше любител на странни овеществени шегички, включващи кучешко лайно, пъхнато между две филии хляб; говореше се също, че тя стояла зад взрива на тръбите в дамската тоалетна в началното училище на Зефир миналия ноември, когато всяка една тоалетна беше запушена с нотна хартия.

С една дума, Демонката беше странна.

А сега нейно царско странночество се взираше в мен.

Лека усмивка се разля по изкривената й уста. Не можех да отлепя поглед от пронизващите й черни очи, и си помислих: „Спипа ме!“ Проблемът с възрастните е, че когато искаш да ти обърнат внимание и да се намесят, умовете им са на мили надалеч; когато искаш да са много надалеч, те ти дишат във врата. Исках татко или мама, или който и да е, да каже на Бренда Сътли да се обърне и да слуша Преподобния Ловой, но, разбира се, все едно Демонката си бе пожелала да бъде невидима. Никой не я виждаше освен мен, жертвата й в момента.

Тя вдигна дясната си ръка като главата на малка бяла змия с мръсни зъби. Бавно, със злобно изящество, изпъна показалеца си и го насочи към едната от зейналите си ноздри. Пръстът й се зарови дълбоко в тази ноздра и имах чувството, че тя ще продължи да натиска навътре, докато потъне целият. След това полека го изтегли и на върха му блесна лъскава зелена бучка, голяма колкото царевично зърно.

Черните очи на Демонката не мигнаха. Устата й започна да се отваря.

Не, умолявах я, опитвайки се да й внуша мислите си. Не, моля те, недей!

Демонът насочи увенчания си със зелено пръст към влажното си розово езиче.

Не можех да сторя друго, освен да се взирам в нея, докато стомахът ми се връзваше в малък твърд възел.

Зелено на фона на розово. Мръсен нокът. Лепкав сопол, увиснал надолу…

Демонката близна пръста си там, където допреди малко се бе намирало зеленото нещо. Сигурно съм се втресъл бясно, понеже татко ме стисна за коляното и промърмори:

— Съсредоточи се!

Но, разбира се, той така и не забеляза невидимата Демонка и нейното представление на злостно мъчение. Тя ми се усмихна с доволни черни очи, а после обърна глава встрани и изпитанието ми приключи. Майка й вдигна ръка с космати кокалчета и погали огнените къдри на Демонката, сякаш тя беше най-сладкото момиченце, което някога е поемало от божия дъх.

Преподобният Ловой поръча на всички да се молят. Сведох глава и стиснах здраво очи.

На петата секунда от молитвата нещо се удари силно в тила ми.

Огледах се.

Задави ме ужас. Точно зад мен седяха Гота и Гордо Бранлин с очи с цвета на пикня и с погледи, сякаш наточени като ножове. От двете им страни родителите им бяха потънали дълбоко в молитва. Представях си, че се молят да бъдат освободени от бремето си. И двете момчета Бранлин носеха тъмносини костюми, бели ризи и еднакви вратовръзки, само дето тази на Гота имаше черни райета на бял фон, а тази на Гордо — червени. Гота, който беше по-голям с година, имаше и по-белезникава коса; тази на Гордо беше по-скоро златиста. Лицата им приличаха на злобни гравюри от кафяв камък и дори костите им — щръкнали напред долни челюсти, скули, които всеки момент щяха да разкъсат плътта, чела като плочи от гранит — подсказваха стаен гняв. В трескавите секунди, в които си позволих да се вгледам в лукавите им изражения, Гордо пъхна безцеремонно среден пръст в лицето ми, а Гота зареди сламка с друго твърдо, черно грахче.

— Кори, обърни се напред! — прошепна мама и ме дръпна. — Затвори очи и се моли!

Така и сторих. Второ грахче отскочи от тила ми. Тези чудесии могат да те нажилят като пчели. В течение на цялата молитва слушах как зад гърба ми братята Бранлин си шепнат и се кикотят като зли тролове. Главата ми служеше за днешната им мишена.

След като молитвата приключи, изпяхме още един псалм. Прозвучаха обявления, бяха приветствани гостите. Подносът за дарения тръгна да обикаля. Сложих на него долара, даден ми от татко именно с тази цел. Хорът пееше, сестрите Глас свиреха на пианото и на органа. Зад мен братлетата Бранлин се хилеха. После Преподобният Ловой се изправи отново, за да изнесе великденската меса и точно тогава стършелът кацна на ръката ми.

Дланта ми бе отпусната върху коляното. Не я помръднах, макар че страхът се изстреля нагоре по гръбнака ми като светкавица. Стършелът се намести между показалеца и средния ми пръст и остана там, а синьо-черното му жило потрепваше нервно.

Нека първо ви разкажа едно-друго за стършелите.

Те не са като пчелите. Пчелите са дебели и щастливи, и прехвърчат от цветенце на цветенце, без да ламтят за човешка плът. Осите са любопитни и от време на време ги прихващат бесните, но и те като цяло обикновено са предвидими и можеш да ги избегнеш. Стършелите обаче, особено онези тъмни и тънки, които приличат на кинжал с глава отпред, са родени да забиват това тяхно жило в епидермиса на смъртните и да извличат такъв писък, все едно сервитьор отваря бутилка изискано вино. Чувал съм, че ако си удариш главата в гнездо на стършели, усещането е извънредно сходно с това с въздушна пушка да те обстрелят със сачми. Виждал съм лицето на хлапе, ужилено по устните и клепачите, когато проучвало стара къща в средата на лятото; такова подуто мъчение не бих искал да пожелая дори на братята Бранлин. Стършелите са луди; те нямат ум или причини да те нажилят. Биха те жилили чак до костния ти мозък, ако успеят да забият жилата си толкова дълбоко. Пълни са с гняв, също като братята Бранлин. Ако дяволът наистина си има домашни любимци, то това не са нито черна котка, нито маймунка или гущер със суха кожа; начело в списъка е винаги ще бъде стършелът.

Трето грахче ме улучи по тила. Много болеше. Но аз се взирах в настаненото между показалеца и средния ми пръст насекомо и сърцето ми тупа-лупаше, и бях изтръпнал целият. Нещо прелетя край лицето ми и аз вдигнах глава — само за да видя втори стършел, който кръжеше около главата на Демонката и кацна на короната й. Демонката сигурно усети гъдел. Тя се пресегна и цъкна с нокът стършела, без дори да осъзнава какво е докоснала, а звярът излетя с яростно бръмчене на черните си криле. Помислих си, че на Демонката ужилването й е в кърпа вързано, но стършелът сигурно усети събратята си, понеже се понесе нагоре към тавана.

Преподобният Ловой вече наистина се бе задълбочил и проповядваше за разпнатия Иисус и за плачещата Мария, и за камъка, който бил изтърколен встрани.

Вдигнах глава към тавана на църквата.

Близо до един от въртящите се вентилатори имаше малка дупка, не по-голяма от четвъртак. Гледах точно към нея, когато отвътре изникнаха три стършела и се спуснаха надолу към паството. Няколко секунди по-късно се появиха още два и се завъртяха в мудния, захаросан въздух.

Над църквата изтрещя гръмотевица. Тътенът на дъжда буквално удави повишаващия се и затихващ глас на преподобния Ловой. Не знаех какво точно казва в момента — гледах отново стършела между пръстите ми, после върнах поглед към дупката на тавана.

Оттам излизаха още, спускаха се по спирала надолу във влажната, затворена, мокра от дъжда църква. Броях ги. Осем… девет… десет… единадесет. Някои от тях се лепваха за бавните лопати на вентилатора и ги яздеха като въртележка. Четиринадесет… петнадесет… шестнадесет… седемнадесет. Тъмен, гърчещ се юмрук от стършели се промуши през дупката. Двадесет… двадесет и един… двадесет и два. Спрях да броя на двадесет и пет.

Сигурно там горе на тавана имаше цяло гнездо, казах си. Вероятно гнездото беше с размер на футболна топка, пулсиращо във влажния мрак. Докато гледах, в плен на омая, досущ както Мария е била, когато странникът на пътя й е показал ранената си страна, от дупката изригнаха още дузина стършели. Никой друг не ги забелязваше. Да не бяха невидими, също както Демонката, докато си бъркаше в носа? Стършелите полека закръжиха по тавана, имитирайки вентилаторите. Сега вече бяха достатъчно на брой да оформят тъмен облак, сякаш бурята отвън бе намерила начин да се вмъкне вътре.

Стършелът между пръстите ми се размърда. Погледнах го и простенах, когато ново грахче се удари в основата на врата ми, точно там, където започваше да расте косата. Стършелът пропълзя по протежение на показалеца ми и спря на кокалчето. Жилото му бе опряно в плътта ми, усещах мъничкото му назъбено острие като зрънце счупено стъкло.

Преподобният Ловой вече беше в стихията си, жестикулираше бурно и косата му бе започнала да се разсипва напред. Отвън изтътна гръмотевица и дъждът зачука по покрива. Звучеше все едно навън е настъпил Денят на Светия съд, времето да се насече малко дърво и да се призоват живите твари по двойки. Всички други, но не и стършелите, добавих наум — този път можеше да поправим грешката на Ной. Продължавах да следя дупката на тавана със смес от почуда и ужас. Хрумна ми мисълта, че Сатаната е намерил начин да проникне на Великденската служба и ето го на, кръжеше над главите ни, търсейки плът.

Две неща се случиха едновременно.

Преподобният Ловой вдигна ръце и произнесе с високата си свещеническа каденца:

— И на славната заран след най-черния ден ангелите се спуснаха на земята и ааааах!

Той бе вдигнал длани към ангелите и внезапно усети как по тях пълзят малки крилца.

Мама положи длан върху моята, там където се намираше собственият ми стършел, и ме стисна обичливо.

Ужилиха я в същия миг, когато стършелите решиха, че проповедта на Преподобния Ловой е продължила достатъчно дълго.

Техният синьо-черен облак, над сто жила мощ се спусна като мрежа надолу върху главите на затворените в капан зверове.

Чух дядко Джейбърд да крещи:

— Кофаслайна! — когато го ръгнаха.

Нана Алис издаде оперетна, висока нота. Щом стършелите атакуваха врата й, майката на Демонката изпищя. Бащата на момиченцето вършееше из въздуха с тънките си ръце. Демонката избухна в смях. Зад мен малките Бранлин хълцаха от болка, забравили за стрелбата с грахчета. Навсякъде из църквата се разнасяха писъци и викове, хората във великденските си костюми и рокли скачаха и се бореха с въздуха, все едно се мъчеха да сграбчат дяволи от невидимо измерение. Преподобният Ловой танцуваше в пароксизма на агонията, тръскайки многократно нажилените си ръце, сякаш искаше да ги откачи от китките. Целият хор беше станал на крака и пееше, но не псалми, а пищяща песен от болка, докато стършелите ги жилеха по бузите, брадичките и носовете. Въздухът беше пълен с тъмни, вихрещи се течения, които влитаха в лицата на хората и се въртяха около главите им, все едно бяха корони от тръни.

— Навън! Навън! — крещеше някой. — Тичайте!

И зад мен врещяха хора. Сестрите Глас се пречупиха и хукнаха към изхода със стършели в косите. Всички наскачаха изведнъж и онова, което допреди броени секунди представляваше мирно паство, сега се превърна в мачкащо всичко по пътя си стадо побеснели говеда.

Стършелите правят такива неща с хората.

— Проклетият ми крак се заклещи! — извика дедъ Остин.

— Джей, помогни му! — викна баба Сара, но дядко ми Джейбърд вече си пробиваше с бой път през задъханата, гърчеща се маса от тела около пътеката.

Татко ме дръпна нагоре. Чух злобно бръмчене в лявото си ухо и в следващата секунда отнесох жило в ръба на ухото ми, което препълни очите ми със сълзи.

— Ау! — чух се да викам, макар че в цялата бъркотия от писъци и врясъци едно мъничко „ау“ нищо не променяше.

Обаче ме чуха още два стършела. Единият ме хвана за дясното рамо и ме улучи през все сакото и ризата; другият се стрелна към лицето ми като африканско копие и се вряза в горната ми устна. Издадох задавено грухтене — оубожейоууоуоу от вида, който обяснява извънредно много за тоновете изпитана болка, но не съдържа и една гласна мисъл и на свой ред взех да се боря с бръмчащия въздух. Стресна ме остър смях когато погледнах към Демонката, през сълзящите си очи видях, че тя скача нагоре-надолу по пейката, устата й е цепната в усмивка, а по цялото й лице греят червени подутини.

— Всички вън! — изкрещя д-р Лезандър.

Три стършела се бяха вкопчили в плешивия му череп и го жилеха зверски, а сивокосата му съпруга с упорита гримаса вървеше отзад, украсената й със синьо великденска шапка бе килната встрани и по широките и рамене пълзяха насекоми. Тя стискаше с една ръка библията, а с другата чантичката си и с тях нанасяше зловещи удари на атакуващите рояци, стиснала зъби в праведен гняв.

Хората се биеха на прага, забравили за шлифери и чадъри в мъчителната борба да се измъкнат на свобода от изтезанията. На влизане в църквата великденската тълпа представляваше модел на любезната християнска цивилизация; на излизане се бяха обърнали на варвари до дън душа. Жени и деца падаха в калния двор, а мъжете се препъваха в тях и политаха по лице в удряните от дъжда локви. Великденски шапки излитаха и се търкаляха встрани като мокри колела, докато течението не ги захлупи по лице.

Помогнах на татко да изкара крака на дедъ Остин изпод седалката. Стършелите жилеха ръцете на баща ми и всеки път, когато някой успяваше да го ръгне, чувах как изсвистява дъхът му. Мама, нана Алис и баба Сара се опитваха да излязат на пътеката, където хората се препъваха един в друг и се бяха сплели на кълбо. Преподобният Ловой с пръсти, подути като верига наденички, се опитваше да закрие главите на децата си, които водеше между себе си и хлипащата Естер. Хорът се беше разбягал, някои от участниците в него бяха зарязали празните си пурпурни роби. Ние с татко изкарахме дедъ Остин на пътеката. Стършелите нападаха опакото на врата му и бузите му бяха мокри. Татко ги бръскаше с ръка, но други кръжаха около нас в отмъстителен облак като команчи, обградили заселнически фургон. Деца пищяха и жени виеха, а стършелите въпреки всичко продължаваха да се стрелкат и да жилят.

— Вън! Вън! — крещеше на вратата д-р Лезандър и изблъскваше хората на двора, както си бяха сплетени един в друг като топка. Съпругата му, Вероника, едра холандска мечка, награби някакъв гърчещ се нещастник и направо го изхвърли през прага.

Почти бяхме излезли. Дедъ Остин се олюля, но татко го удържа на крака. Майка ми вадеше стършели от косата на баба Сара, все едно бяха живи шипчета. Две горещи игли се забиха отзад във врата ми, едната — част от секундата след другата и от болката имах чувството, че главата ми ще изригне. След това татко ме хвана за ръката и дръпна, и дъждът се плисна по черепа ми. Всички минахме през вратата, но татко се подхлъзна в една локва и падна на колене в калта. Хванах се за врата и затичах в кръгове, пищейки от болка, и след малко краката ми се изплъзнаха изпод мен и моят великденски костюм също се срещна със зефирската кал.

Преподобният Ловой излезе последен. Той тресна вратата на църквата и облегна гръб на нея, все едно да задържи злото вътре.

Гръмотевица изтрещя и се изтърколи в далечината. Дъждът заплиска като набивани с чук клинци и ни нашамари безмилостно. Някои от паството седяха в калта, други се мотаеха наоколо, зашеметени; трети просто си стояха и оставяха дъждът да се излива върху им като студен компрес за горещото им страдание.

И мен ме болеше. А и си представях, в делириума на болката си, как зад затворените врати на църквата празнуват стършелите. В крайна сметка и за тях беше Великден, нали? Те се бяха вдигнали от зимната смърт — сезонът, който изсушава гнездата на стършелите и мумифицира спящите им дечица. Бяха изтърколили настрани собствения си камък и бяха изникнали преродени в новата пролет, и след това бяха изнесли своята жилеща проповед върху изобилието от живот и тя щеше да остане с нас много по-дълго, отколкото бяха способни и най-разпалените слова на преподобния Ловой. Всички ние лично бяхме изживели близка среща с тръните и гвоздеите.

Някой коленичи до мен. Усетих да лепват студена кал върху ужилванията на врата ми. Погледнах към просмуканото от дъжд лице на дядко Джейбърд. Косата му стърчеше, все едно са го качили на електрическия стол.

— Добре ли си, момчето ми? — попита той.

Беше обърнал гръб на всички ни и беше избягал да си спасява кожата. Беше се проявил като страхливец и Юда, и жертвоприношението му с калта не носеше удовлетворение.

Не му отговорих. Погледнах право през него. Той каза:

— Ще се оправиш!

После се изправи и отиде да види как е баба Сара, която се гушеше с мама и нана Алис. Изгледа ме като полуудавен, кльощав плъх.

Ако бях голям като татко, може би щях да го ударя. Не можех да се сдържа да не се чувствам засрамен от него — дълбок и жилещ срам. Не можех да се сдържа и да не се чудя дали не съм наследил и аз някаква част от страхливостта на дядко Джейбърд. Не знаех тогава, но съвсем скоро щях да науча дали е така.

Някъде далеч из града зазвъняха камбаните на друга църква, звукът се разнасяше през дъжда над нас като че ли бе сън. Изправих се, а долната ми устна, рамото и вратът ми пулсираха. Номерът с болката е, че тя те учи на покорство. Дори братята Бранлин мучаха като бебета. Не съм виждал някой да се перчи гордо, след като са го нашарили с жила, а вие?

Звънът на великденските камбани се носеше над мокрия град.

Службата свърши.

Алилуя.