Робърт Маккамън
Момчешки живот (3)

1.
Преди изгрев-слънце

— Кори? Събуди се, сине. Време е!

Оставих татко да ме издърпа от тъмната пещера на съня, разлепих очи и погледнах към него. Вече се беше облякъл, носеше тъмнокафявата си униформа с името — ТОМ, — извезано с бели букви на джоба на гърдите му. Надуших бекон и яйца, а радиото в кухнята свиреше тихо. Издрънча тиган и звъннаха чаши; мама опитно се вихреше в родната си стихия като яхнала течението пъстърва.

— Време е — повтори баща ми, докато включваше лампата до леглото ми и ме остави да присвивам очи срещу последните образи от съня, избледняващи в мозъка ми.

Слънцето още не беше изгряло. Беше средата на март и студеният вятър люлееше дърветата отвъд прозореца ми. Стигаше да положа длани на стъклото, за да го почувствам. Когато татко влезе в кухнята да си вземе кафето, мама разбра, че съм буден, и увеличи леко радиото, за да слуша прогнозата за времето. Пролетта бе пукнала преди няколко дни, но тази година зимата имаше остри зъби и нокти и се беше вкопчила в Юга като бяла котка. Не беше валял сняг — тук никога не валеше сняг, — но вятърът беше леден и духаше силно от дроба на Полюса.

— Дебел пуловер! — подвикна мама. — Чу ли?

— Чух! — отвърнах и извадих от скрина дебелия си зелен пуловер.

Ето я стаята ми, озарена от жълтата лампа и озвучена от ръмженето на калорифера: индианска черга, червена като кръвта на Кочис^[1], бюро със седем вълшебни чекмеджета, кресло, тапицирано с кадифе досущ като черно-синьото наметало на Батман, аквариум, в който плуваха малките ми рибки — толкова бледи, че можеше да се види как тупкат сърчицата им, споменатият по-горе скрин, покрит с ваденки от комплекти самолетни моделчета „Ревел“, легло с покривка, съшита от роднина на Джеферсън Дейвис^[2], гардероб и рафтове. О, да, рафтовете! Моята съкровищница! На тези полици са подредени цели купчини от мен самия: стотици комикси — „Лигата на справедливостта“, „Флаш“, „Зеленият фенер“, „Батман“ „Духът“, „Блекхоук“, „Сержант Рок и Веселото братство“, „Акваман“ и „Фантастичната четворка“. Там са списанията „Бойс Лайф“^[3], дузини издания на „Феймъс Монстърс ъв Филмленд“^[4], „Скрийн Трилс“^[5] и „Попюлър Микеникс“. Има цяла жълта стена „Нашънъл Джиографик“ и тук ще трябва да се изчервя и да призная, че знам къде са всички снимки с африканки.

Полиците се точеха с мили. Колекцията ми камъчета блести в стъклен буркан. Изсушените ми цикади чакат да запеят отново през лятото. Свиркащото ми йо-йо марка „Дънкан“, със скъсано въженце, което татко трябва да оправи. Малката ми книжка с мострени парчета плат за костюми, която взех от г-н Парлоу в мъжкия магазин „Стаг“. Използвам мострите за килим в моите модели на самолетчета. Слагам им и изрязани от картон седалки. Сребърният ми куршум, излят от Самотния рейнджър за ловец на върколаци. Копчето ми от Гражданската война, което падна от „тиквена“^[6] униформа по време на бурята, помела Шайло. Гуменият ми нож за наръгване на крокодили убийци във ваната. Канадските ми монети, гладки като северните равнини. Богат съм отвъд всякакви граници.

— Хайде на закуска! — провикна се мама.

Вдигнах ципа на пуловера, който беше със същия цвят като разпраната риза на сержант Рок^[7]. Сините ми дънки имаха кръпки на коленете — медали за смелост, отбелязващи срещите с бодлива тел и чакъл. Фланелената ми риза беше достатъчно червена да раздразни бик. Чорапите ми бяха бели като гълъбови крила, а кецовете ми — черни като полунощ. Мама беше далтонистка, а татко смяташе, че карето си отива с райе. Аз нямах нищо против.

Забавно е как понякога, когато погледнеш към хората, които са те довели на този свят, се виждаш съвсем ясно в тях. Осъзнаваш, че всеки един от нас представлява компромис на природата. Притежавах тънките кости на мама и вълнистата й, тъмнокафява коса, но татко ми беше дал сините си очи и острия си гърбав нос. Притежавах дългите пръсти на мама — „ръце на художник“, обичаше да ми казва тя, когато се тревожех, че пръстите ми са толкова тънички — и дебелите вежди на татко, както и малката вдлъбнатина на брадичката му. Понякога си мечтаех да заспя нощес и да се събудя, превърнал се в истински мъж като Стюърт Уитман в „Брегът на Цимарон“^[8] или Клинт Уокър в „Чейен“^[9], но истината беше, че растях слабо, жилаво хлапе със среден ръст и външен вид и можех да се слея с тапет, ако затворех очи и затаях дъх. Във фантазиите си обаче следях нарушители на закона заедно с каубоите и детективите, които всяка нощ се строяваха на телевизора за парад пред нас, а навън в горите, които се простираха зад къщата ни, помагах на Тарзан да призовава лъвове и стрелях по нацисти в самотната си война. Имах малка група приятели, момчета като Джони Уилсън, Дейви Рей Кълан и Бен Сиърс, но не бях от хлапетата, които може да наречете „популярни“. Понякога се притеснявах да говоря с хора и езикът ми се връзваше на фльонга, така че си затварях устата. Ние с приятелите ми бяхме на една възраст, с един ръст и темперамент — избягвахме онези, които не можехме да набием, и до един бяхме смотани бойци.

По това време, струва ми се, започна „писането“. Или „реденето“ ако щете. Подреждане на обстоятелства, оформяне на света по начин, който е редно да бъде, ако Бог не си беше затворил очите и стиснал зъбите. В реалния свят нямах власт; в моя свят бях като пуснат на свобода Херкулес.

Сигурен съм, че съм наследил една определена черта от дядко ми Джейбърд^[10], бащата на татко: любопитството му за света. Той беше на седемдесет и шест години и корав като бича пастърма, имаше мръсна уста и още по-мръсен характер, и вечно обикаляше из горите около фермата си. Носеше вкъщи чудесии, от които на баба ми Сара й призляваше: змийски кожи, празни стършелови гнезда, дори животни, които беше намерил умрели. Обичаше да разрязва разни твари с джобното си ножче и да им гледа вътрешностите, а парчетиите от тялото им редеше една по една върху вестници. Веднъж беше окачил мъртва жаба на дърво и ме покани да гледам заедно с него как се хранят мухите. Домъкна у дома конопен чувал листа, изсипа ги в предната стая^[11] и оглеждаше всяко едно с лупа, като записваше разликите помежду им в едно от стотиците си малки тефтерчета „Нифти“. Събираше угарки от пури и изсъхнал изплют тютюн за дъвчене, които пазеше в стъклени съдини. Можеше да седи с часове в мрака и да гледа луната.

Може и да беше луд. Може би „луди“ биват наречени всички, които запазват магията в себе си, след като вече са излезли от детството. Но дядко Джейбърд ми четеше неделните комикси и ми разказваше истории за обладаната от духове къща в малкото селце, където бе роден. Дядко Джейбърд може да беше зъл и глупав, и дребнав, но той запали свещта на чудото в мен и на тази светлина можех да надзърна много далеч извън Зефир.

Онази сутрин преди изгрев-слънце седнах да закусвам с татко и майка в същата ни на „Хилтоп Стрийт“ а годината бе 1964-та. Вятърът носеше аромата на големи промени — неща, за които си нямах и представа. Знаех само, че в точно този момент имам нужда от още една чаша портокалов сок, както и че се каня да помагам на татко по маршрута му, преди да ме откара до училище. Така че когато закуската приключи и измихме чиниите, след като бях излязъл на студа да кажа добро утро на Ребъл и да му дам неговия „Грейви Трейн“^[12], а мама ни целуна с татко, аз си облякох подплатеното с вълна яке, взех си училищните тетрадки и ето ни, потеглихме в кашлящия стар пикап. Освободен от клетката си в задния двор, Ребъл ни последва на известно разстояние, но на ъгъла на „Хилтоп“ и „Шоусън“ навлезе в територията на Бадауг, доберман-пинчера на семейство Рамзи, и дипломатично се оттегли назад под тътнежа на яростно джафкане.

А пред нас се простираше Зефир, затихнал в съня си град, озарен от белия сърп на луната в небето.

Светеха няколко прозореца. Малко бяха. Все пак още нямаше и пет заранта. Сърповидната луна осветяваше бавното течение на река Текумзе и ако Стария Мойсей плуваше в нея, значи целуваше тинята с кожестия си корем. Дърветата по тротоарите на улиците в Зефир бяха все още без листа, а клоните им потрепваха на вятъра. Светофарите — и четирите, разположени на онова, което можеше да мине за главни кръстовища — примигваха в жълто в умерен ритъм. На изток реката бе прекрачена от разположен в широко ждрело каменен мост с намусени гаргойли. Твърдеше се, че лицата на издяланите през двайсетте години чудовища имитирали различни конфедеративни генерали — един вид паднали ангели. На запад шосето се виеше през гористите хълмове и водеше към други градове. Железопътна линия прерязваше Зефир от север, минаваше право през района на Брутън, където живееха всички черни. На юг беше разположен градският парк, където се издигаше сцената и в земята бяха издълбани няколко бейзболни бази. Паркът бе кръстен на Клифърд Грей Хейнес, основателя на Зефир, и там имаше негова статуя — седнал на камък с облегната на дланта си брадичка. Татко казваше, че Клифърд му приличал на човек със запек, дето нито може да си свърши работата, нито да стане от клекалото. Още по на юг, Шосе 10 напускаше границите на Зефир и се виеше като черна отровна змия през блатистите гори, покрай парк с каравани и покрай Саксън Лейк, езерото с никому неизвестна дълбочина.

Татко поведе по „Мърчант Стрийт“ и подкарахме през центъра на Зефир, където се намираха магазините. Ето ги бръснарницата „Долар“, мъжка мода „Стаг“, местният железарски и хранителен магазин, зарзаватчийницата „Пигли-Уигли“, също и магазин „Улуърт“ кино „Лирик“ и други разнообразни атракциони, разположени по централната улица, която дори имаше истински тротоари. Не беше кой знае какво обаче — ако мигнеш няколко пъти, вече си я подминал. След това татко прекоси през железопътната линия, продължи още две мили и зави в портала, над който бе окачена табела „Мандра Грийн Медоус“. Камионите за мляко вече стояха на товарните рампи, готови за товарене. Тук кипеше усърден труд, понеже мандра „Грийн Медоус“ отваряше рано и млекарите си имаха постоянни маршрути.

Понякога, когато графикът на татко беше особено натоварен, той ме молеше да му помогна с доставките. Обичах тишината и спокойствието на сутрините. Обичах света преди изгрев. Харесваше ми да откривам какво си поръчват от мандрата различните хора. Не знам защо; може би бях наследил любопитството на дядко Джейбърд.

Татко провери списъка с бригадира — едър мъж с войнишка подстрижка, казваше се г-н Боуърс — и след това започнахме да товарим камиона ни. Ето ги бутилките с мляко, кашоните с пресни яйца, кофите с извара и специалните картофена и бобена салата на „Грийн Медоус“. Всички те бяха още студени от хладилната зала, а под светлините на товарната рампа заскрежените бутилки с мляко блестяха. На хартиените им капачки беше нарисувано лицето на усмихнат млекар и имаше надпис: „Добро за теб!“ Докато работехме, г-н Боуърс дойде и ни погледа с клипборд, отпуснат покрай бедрото му и с бучнат зад ухото молив.

— Ще ли ти се да станеш млекар, Кори? — попита ме той.

Отвърнах, че може и да стана.

— На света винаги ще му трябват млекари — продължи г-н Боуърс, — нали така, Том?

— Което си е вярно, вярно си е — отвърна татко.

Това му беше общата безсмислена фраза, която използваше, ако слуша само с половин ухо.

— Ела да кандидатстваш, като станеш на осемнайсет — посъветва ме бригадирът. — Ще те уредим!

Той ме тупна по рамото така, че за малко да ми изтракат зъбите. Във всеки случай здравата дръннаха бутилките в касетката, която носех.

След това татко се качи зад големия волан, аз се настаних на седалката до него, той завъртя ключа, двигателят изрева и камионът с все сметановия си товар се отлепи от товарната рампа.

— Какво ще речеш за предложението? — попита татко. — Да станеш млекар имам предвид. Влече ли те?

— Би било забавно — съгласих се.

— Всъщност не е. Не, нищо лошо няма, но не е работа, която да те забавлява всеки ден. Предполагам, че никога не сме си говорили за това какъв искаш да станеш, нали?

— Не, сър.

— Ами не мисля, че непременно трябва да си млекар просто защото моята професия е такава. Нали разбираш, не съм започнал с намерението да ставам млекар. Дядко ти Джейбърд искаше да ме прави фермер като него. Баба ти Сара искаше да стана лекар. Можеш ли да си представиш? — Татко ме стрелна с поглед и се ухили. — Аз — доктор? Доктор Том! Не, сър, това не е за мен!

— А какъв си искал да бъдеш? — полюбопитствах.

Татко помълча за малко. Като че ли обмисляше въпроса ми, при това много внимателно. Хрумна ми, че може би никой досега не го е питал подобно нещо. Той стисна укрепения със спици волан в ръцете си на възрастен и се споразумя с пътя, който се виеше пред фаровете ни, а после каза:

— Първият човек на Венера. Или ездач в родео. Или човек, който може да погледне към празно място и да види в главата си къщата, която иска да построи там, чак до гвоздейчетата и керемидките. Или детектив… — татко издаде тих кикот дълбоко в гърлото си. — Но в мандрата им трябваше още един разносвач на мляко, така че станах млекар.

— Не бих имал против да съм шофьор на спортни коли — признах.

Татко понякога ме водеше на състезанията с коли на пистата до Барнсбъро. Сядахме, ядяхме хотдог и гледахме как летят искри от сблъсъците на очукан метал.

— Да стана детектив също няма да е зле. Ще разгадавам мистерии и тем подобни, също като момчетата Харди^[13].

— Аха, няма да е лошо — съгласи се татко. — Човек не знае как ще се извъртят нещата обаче, това си е самата истина. Целиш се към дадено място, летиш като точна стрела, но преди да удариш в десетката, вятърът те повлича. Не вярвам да съм срещал дори един човек, който да е станал такъв, какъвто е искал, когато е бил на твоята възраст.

— Искам да пробвам всичко на света — казах. — Искам да живея милион пъти!

— Ами… — и тук баща ми ме черпи с едно от мъдрите си кимвания — това би било страхотно магическо изпълнение, нали? — Той посочи: — Ето я първата ни спирка!

Тази първа къща сигурно имаше деца, понеже бяха поръчали две кварти шоколадово мляко в допълнение към двете им кварти обикновено. След това потеглихме отново, карахме по улиците, където единствените звуци бяха вятърът и лаят на ранобудните кучета. Спряхме на „Шантък Стрийт“ да доставим пълномаслено мляко и айран на някой, който явно обичаше квасеното мляко. Оставяхме блестящи бутилки на стълбите на повечето къщи по „Бивърд Лейн“ и татко работеше бързо, докато аз проверявах списъка и му приготвях следващата поръчка в студената каросерия на камиона; бяхме добър екип.

Татко каза, че има няколко клиенти надолу и на юг близо до Саксън Лейк, а след това ще се върнем обратно нагоре, така че да довършим останалите улични доставки, преди да бие училищният ми звънец. Той ни прекара покрай парка и извън Зефир, а гората притисна пътя и от двете страни.

Наближаваше шест сутринта. На изток, над обраслите с борове и кудзу^[14] хълмове, небето започваше да просветлява. Вятърът си проправяше път през дърветата като юмрук на бияч. Подминахме кола, пътуваща на север. Шофьорът й примигна с фарове и татко му махна. Обясни ми:

— Марти Барклий разнася вестниците.

Замислих се за факта, че има цял свят, който си върши работата преди изгрев и хората, които току-що се събуждат, не принадлежат към него. Завихме по Шосе 10 и поехме нагоре по прашното платно да доставим мляко, извара и картофена салата на малка къща, кацнала сред гората, а после се насочихме отново на юг към езерото.

— Колеж — каза татко. — Непременно трябва да отидеш в колеж, чини ми се.

— Може и да трябва — отвърнах, макар в момента между колежа и мен да се простираше цяла безконечна вечност.

За тези учебни заведения знаех само, че там тренират отборите по американски футбол на Обърн и Алабама, както и факта, че някои хора обожават Биър Брайънт^[15], а други коленичат пред Шъг Джордан^[16]. Струваше ми се, че избираш в кой колеж да отидеш според това кой треньор ти харесва повече.

— Трябва да имаш хубави оценки, за да идеш в колеж — сподели татко. — Трябва да си учиш уроците!

— На детективите нужно ли им е да ходят в колежа?

— Тъй ми се чини, ако искат да са професионалисти в областта си. Ако бях ходил в колеж, можеше да стана именно оня човек, дето строи къща на празното място. Никога не знаеш какво те очаква занапред и това е самата…

Истина, канеше се да каже той, но така и не си довърши мисълта, понеже излязохме иззад обраслия с дървета завой и една кафява кола изскочи от гората право пред нас, а татко извика, все едно са го нажилили стършели, докато натискаше здравата спирачката.

Татко диво въртеше волана наляво, а кафявата кола се пързулна през нас и видях с очите си как слезе от Шосе 10 и се спусна по насипа от дясната ми страна. Фаровете й не бяха включени, но определено зад волана имаше човек. Гумите на колата се врязаха в храсталаците и след това тя се друсна над малкия нос от червен камък и изчезна в мрака. Изплиска вода и аз осъзнах, че току-що се е хвърлила в Саксън Лейк.

— Падна във водата! — извиках.

Татко спря млекарския камион, дръпна ръчната спирачка и изскочи в буренака покрай пътя. Докато изляза от кабината, той вече тичаше към езерото. Вятърът плющеше и виеше около нас, а татко се изправи на червения каменен нос. На слабата розова светлина виждахме само как колата се люлее във водата, а от багажника й излизат големи мехури въздух.

— Хей! — извика баща ми, свил длани около устата си. — Излизай отвътре!

Всички знаеха, че Саксън Лейк е дълбок като греха и когато тази кола потъне към мастилените дълбини, ще си е отишла веднъж завинаги.

— Хей, излизай! — извика татко отново.

Човекът зад волана, който и да беше той, не реагира.

— Сигурно е припаднал от удара! — реши баща ми.

Събу си обувките. Колата започваше да се обръща към страната на пътника и от нея се разнасяше ужасен вой, вероятно резултат от нахлуването на вода в купето.

Татко каза:

— Дръпни се!

Отстъпих и той скочи във водата.

Баща ми беше добър плувец. Стигна до колата с няколко мощни загребвания и видя, че прозорецът откъм шофьора е отворен. Можеше да усети засмукването на въртящата се около краката му вода, която теглеше автомобила надолу към неизмеримата дълбина.

— Излизай! — извика, но шофьорът просто си седеше вътре.

Татко се хвана за вратата, посегна вътре и сграбчи жертвата за рамото. Беше мъж и не носеше риза. Плътта му беше бяла и студена и баща ми усети как собствената му плът настръхва. Главата на шофьора се заклати назад със зинала уста. Русата му коса бе подстригана късо, черни синини плътно затваряха очите му, лицето му беше подуто и деформирано в резултат от зверски побой. Около гърлото му беше стегната медна телена струна за пиано, тънкият метал — усукан толкова здраво, че кожата се бе цепнала.

— Иисусе! — прошепна баща ми, цапайки във водата.

Колата се люлееше и съскаше. Главата на шофьора увисна отново върху гърдите, като че ли нещастникът се готвеше за молитва. Водата вече се беше вдигнала над голите му колене. В този момент баща ми осъзна, че шофьорът е чисто гол, няма и конец по себе си. Нещо проблесна на волана — белезници, които прикрепяха дясната китка на мъжа към кормилото.

Баща ми беше преживял трийсет и четири години. Беше виждал мъртъвци и преди. Когато и двамата са били на по петнайсет, Ходж Клемънсън — един от най-добрите му приятели — се беше удавил в река Текумзе и тялото му беше намерено чак след три дни, подуто и покрито с жълта дънна тиня като черупка на древна мумия. Преди шест години татко се бе изправил пред останките на Уолтър и Джийни Трейнър след челен сблъсък между буика им и камион с трупи, каран от надрусано със стимуланти хлапе. Беше видял и овъглените мощи на Малкия Стиви Каули, след като пожарникарите угасиха пламъците по смачканата черна спортна кола на име Среднощната Мона. Татко се бе взирал към ухилената усмивка на смъртта няколко пъти и бе понесъл тази гледка като мъж, но този път бе различно.

Този път смъртта бе надянала маската на убийството.

Колата потъваше. Когато се потопи капакът на двигателя, опашните й спойлери щръкнаха нагоре. Тялото зад волана помръдна отново и баща ми забеляза нещо на рамото на мъртвеца. Синя ивица на фона на бялата кожа. Не, не беше синина, а татуировка. Представляваше череп с крилца, излизащи от костените му слепоочия.

Колата нагълта още вода и блъвна силна струя мехури. Езерото не търпеше да му се отказва; то се канеше да си прибере играчката и да я пъхне в едно от потайните си чекмеджета. Когато купето започна да се плъзга в тъмата, струята награби краката на татко и го дръпна под повърхността. Застанал на червения каменен нос, аз видях главата му да изчезва и извиках:

— Татко! — а паниката кипеше в стомаха ми.

Под водата баща ми се бореше с мускулите на езерото. Колата потъваше под него и докато краката му блъскаха за опора в течния гроб, нов поток мехури избликна нагоре и го откъсна от водовъртежа, позволявайки му да се изкатери по сребърната стълба към въздушния джоб на тавана.

Видях главата му да се подава на повърхността.

— Татко! — извиках отново. — Татко, излизай!

— Добре съм! — отвърна той, но гласът му трепереше. — Идвам!

Той заплува кучешката към брега, тялото му внезапно бе отслабнало като изцеден парцал. Езерото продължаваше да се бунтува там, където колата бе разтревожила вътрешностите му, сякаш храносмилаше нещо развалено. Татко не успя да се изкатери на червената скала, така че изплува до място, където можеше да се издърпа по израслите лози и камъните.

— Добре съм! — повтори ми, докато излизаше от езерото и краката му потъваха до коленете в тинята.

Костенурка с размер на супена чиния се стрелна покрай него и потъна с разтревожено избълбукване. Погледнах назад към камиона с млякото; не знам защо, просто така направих.

И видях нечий силует, застанал в горите от другата страна на пътя.

Просто си стоеше там. Носеше дълго тъмно палто. Полите му трепкаха на вятъра. Може би бях усетил погледа на онзи, който ме гледаше, докато на свой ред гледах как татко плува към потъващата кола. Потреперих леко — мъртвешки студ, — а след това примигнах няколко пъти и там, където бе стоял силуетът, сега отново имаше само люляна от вятъра гора.

— Кори? — повика ме татко. — Подай ми ръка, сине!

Спуснах се на тинестия бряг и му оказах каквато помощ можех — на колкото бе способно изплашено дете. След това той стъпи на твърда почва и бръсна мократа коса от челото си. Каза настоятелно:

— Трябва да намерим телефон. В онази кола имаше човек. Пое право към дъното!

— Видях… видях… — посочих към гората от другата страна на Шосе 10. — Някой сто…

— Хайде, да вървим!

Татко вече пресичаше пътя със сковани, джапащи крачки, понесъл обувките си в ръка.

Сритах на скорост собствения си кракомобил и го последвах плътно като сянка, а погледът ми се върна натам, където бях видял силуета, но там нямаше нищо и никой — абсолютно никой.

Татко запали двигателя на млекарския камион и включи парното. Зъбите му тракаха, но на сивия сумрак лицето му беше бледо като восъчна свещ.

— Каква проклетия само… — каза той и с това ме шокира, понеже никога не псуваше пред мен. — Закопчан с белезници за волана, така беше! С белезници! Боже мой, лицето му беше направо смазано от бой!

— Кой беше?

— Понятие си нямам — татко усили парното и след това подкара на юг към най-близката къща. — Сигурация е обаче, че някой добре го беше опухал! Боже, колко ми е студено!

Отдясно се отклоняваше черен път и татко тръгна по него. На петдесетина ярда от Шосе 10 се издигаше малка бяла къща с веранда и комарник на вратата. От едната й страна бе разположена розова градина. Под зелен пластмасов навес бяха паркирани две коли, едната — червен „Мустанг“, а другата — стар „Кадилак“, опръскан с ръждиви петна. Татко спря пред къщата и нареди:

— Чакай тук! — след което зашляпа с мокрите си чорапи към вратата и натисна звънеца.

Наложи се да позвъни още два пъти, преди да му отворят под звънтенето на вятърни чанове и на прага да застане червенокоса жена, в която можеха да се съберат три като майка ми. Носеше син пеньоар с черни цветя по него.

Татко каза:

— Госпожо Грейс, трябва да използвам телефона ви наистина бързо!

— Целият сте мокър! — гласът на г-жа Грейс прозвуча като стържене на ръждив трион.

В ръка стискаше цигара, а пръстите й бяха обсипани с пръстени.

— Случи се нещо лошо — осведоми я татко.

Тя въздъхна като червеноглав буреносен облак и се съгласи:

— Ами добре тогава, айде влезте! Пазете килима!

Татко влезе в къщата, звънтящата врата се затвори, а аз си седях в млекарския камион, докато първите оранжеви лъчи на утрото избликваха иззад хълмовете на изток. Можех да надуша езерото в кабината при мен. На пода под седалката на баща ми имаше локва вода. Бях видял някой да дебне в гората. Знаех, че съм го зърнал. Или не бях? Тогава защо този някой не дойде да види какво е станало с човека в колата? И кой изобщо беше онзи в колата?

Умувах върху тези въпроси, когато вратата се отвори отново и г-жа Грейс излезе навън, този път навлякла върху синята си роба торбест бял пуловер. Беше си обула гуменки, глезените и прасците й бяха дебели като млади дървета. В едната си ръка крепеше кутия с бисквити „Лорна Дун“, а в другата — запалената цигара. Приближи се до млекарския камион и ми се усмихна.

— Здрасти! — каза ми. — Ти си Кори.

— Да, ’спожо! — отвърнах.

Г-жа Грейс не се усмихна особено убедително. Устните й бяха тънки и носът — широк и плосък, а веждите й представляваха драснати с черен молив черти над хлътнали сини очи. Ръгна кутията с бисквити към мен.

— Искаш ли бисквитка?

Не бях гладен, но нашите винаги са ме учили да не отказвам подаръци. Взех си бисквитка.

— Вземи си две — предложи г-жа Грейс, така че си взех и втора. Тя също изхруска една бисквита и след това си дръпна от цигарата и блъвна дим през ноздрите си. Каза: — Баща ти е нашият млекар, та смятам, че сигурно сме в списъка. Шест кварти мляко, две мътеници, две шоколадови и три пинти сметана.

Проверих в списъка. Ето го името й — Грейс Стафърд — и поръчката точно както ми я издиктува. Казах на г-жа Грейс, че ей-сега ще й приготвя покупките.

— На колко си години? — поинтересува се тя, докато работех. — Дванайсет?

— Не, ’спожо. Ще ги навърша през юли.

— Аз имам син — г-жа Грейс тръсна пепелта от цигарата си. Сдъвка още една бисквита. — Стана на двайсет през декември. Живее в Сан Антонио. Знаеш ли къде е това?

— Да, ’спожо. Тексас. Където е и Аламо.

— Точно така. Стана на двайсет, което значи, че аз съм на трийсет и осем. Какво съм дърто изкопаемо, а?

„Това е въпрос капан!“, казах си и реших да отговоря:

— Не, ’спожо!

— Я се виж какъв си малък дипломат! — тя се усмихна отново и този път усмивката стигна до очите й. — Вземи си още една бисквитка! — Г-жа Грейс ми остави кутията и отиде до външната си врата, за да се провикне навътре в къщата: — Лейни! Лейни, вдигни си задника и ела навън!

Баща ми излезе пръв. На острата светлина на утрото изглеждаше стар, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— Обадих се в офиса на шерифа — каза ми, докато сядаше на мократа си седалката и пъхаше крака в обувките си. — Някой ще ни пресрещне там, където потъна колата.

— Кой, по дяволите, е бил в нея? — поинтересува се г-жа Грейс.

— Нямам идея. Лицето му беше… — татко бързо погледна към мен, после върна поглед към жената. — Беше много лошо пребит.

— Сигурно е бил пиян. Нафиркал се е с домашарка, чини ми се!

— Надали — татко не беше споменал по телефона нищо за това, че шофьорът на другата кола е бил гол, удушен със струна от пиано и закачен с белезници за волана. Тази информация беше предназначена за шерифа, не за ушите на г-жа Грейс или някой друг. — Да сте срещали мъж с татуировка на лявото рамо? Приличаше на череп с крилца, растящи от главата?

— Виждала съм повече татуировки, отколкото има в целия флот… — отвърна г-жа Грейс, — но не си спомням нищо подобно да се въди наоколо. Защо? Онзи по без риза ли е бил или какво?

— Аха, така беше. Имаше такова черепче с крила, татуирано приблизително тук — татко докосна лявото си рамо. Потрепери отново и потри длани една в друга. — Никога няма да успеят да извадят колата. Никога. Саксън Лейк е триста фута дълбоко като едното нищо!

Звъннаха вятърните чанове. Погледнах към вратата, притиснал в обятията си щайгата с квартите мляко.

От къщата се изтърколи момиче с подути от съня очи. Носеше дълъг едноцветен халат за баня и краката й бяха боси. Косата й имаше цвета на царевичина и висеше около раменете й, а когато се приближи до млекарския камион, момичето примигна срещу светлината и каза:

— Леле, как съм преебана!

Имах чувството, че ще се препъна както си стоя на едно място, понеже никога през живота си не бях чувал женка да използва толкова мръсна дума. О, знаех какво значи думата, разбира се, но ей тъй да бъде изтърсена от подобна красива устичка — това ме шокира до дън душа.

— Да знаеш, че там отзад стои млад господин, Лейни! — каза г-жа Грейс с тон, способен да накъдри и железен гвоздей. — Следи си езика, моля те!

Лейни ме погледна и студените й очи ме накараха да си спомня онзи път, когато бях пъхнал вилица в електрически контакт. Очите на момичето бяха шоколадово-кафяви, а на устните й сякаш цъфтеше полуусмивка полупрезрителна гримаса. Изражението й изглеждаше едновременно кораво и предпазливо, сякаш й беше свършил запасът доверие. Във вдлъбнатинката на гърлото й имаше малък червен белег. Попита:

— Кое е хлапето?

— Синът на господин Макенсън. Покажи малко култура, ясно?

Преглътнах с усилие и отклоних очи от тези на Лейни. Халатът й започваше да се разтваря. Озари ме предположение какви трябва да са момичетата, които използват мръсни думи, и що за място ще да е това. Бях чул и от Джони Уилсън, и от Бен Сиърс, че някъде в околностите на Зефир има къща, пълна с курви. Това беше общоизвестно в началното училище. Когато кажеш на някого „да го смучеш на курвата“, значи си застанал на ръба на насилието. Винаги си бях представял обаче, че курвенският бардак е вид имение с надвиснали върби и на верандата черни слуги сервират на клиентите ментов джулеп. Оказваше се обаче, че бардакът не се отличава много от потрошена каравана. И въпреки всичко ей я на, право пред мен, девойката с царевичната коса и мръсната уста, която си вадеше хляба с удоволствията на плътта. Усетих по гърба ми да маршируват мравки и няма и да опитвам да ви разказвам какви сцени се въртяха в главата ми като бавен, опасен ураган.

— Взимай млякото и другите работи и ги занеси в кухнята! — нареди г-жа Грейс на Лейни.

Презрителната гримаса надмогна на усмивката и кафявите очи потъмняха до черно.

— Да н’съм дежурна по кухня! Сега е седмицата на Дона Ан!

— Сега е седмицата на когото кажа аз, коконо, и знаеш много добре защо би трябвало да те пратя в кухнята за цял месец, нали? А сега се хващай за каквото съм ти казала и си затваряй умната устичка!

Лейни сбра устни в обидено, обиграно нацупване. Но тази фалшива гримаса не се отрази в очите й — в сърцевината им гореше студен гняв. Тя взе касетката от мен и докато стоеше с гръб към баща ми и г-жа Грейс, изплези мокрото си розово езиче право в лицето ми и го нави като фунийка. След това прибра отново език в устата си, обърна ми гръб и ни зачеркна всички с такова врътване на задните части, че все едно ни беше поразила с меч. С люлееща походка се отправи към къщата и чак когато Лейни бе изчезнала вътре, г-жа Грейс изсумтя и каза:

— Груба е като чеп!

— Не са ли всичките? — попита татко.

Г-жа Грейс издуха кръгче дим и отвърна:

— Така си е, но тя дори не се преструва, че има някаква култура! — погледът й се спря върху мен. — Кори, защо не задържиш бисквитиерата? Става ли?

Погледнах към татко. Той сви рамене.

— Добре, госпожо — казах.

— Хубаво. Беше истинско удоволствие да се запознаем! — г-жа Грейс отново насочи вниманието си към татко и цигарата в ъгълчето на устата си. — Непременно да ме осветляваш как вървят нещата!

— Непременно и благодаря, че позволи да използвам телефона! — той се настани отново зад волана. — Ще прибера касетката при следващото минаване.

— И да внимаваш! — добави г-жа Грейс, след което се прибра в боядисания в бяло курвенски бардак, а татко запали двигателя и спусна ръчната спирачка.

Върнахме се обратно до мястото, където беше потънала колата. На утринната светлина по Саксън Лейк се гонеха синьо и пурпурно. Татко вкара камиона по един черен път; по него, както и двамата осъзнахме, беше дошла колата. След това поседяхме и почакахме да се появи шерифът, докато слънчевите лъчи се усилваха и небето се превръщаше в син лазур.

Докато седях в очакване, мислите ми се рояха: една част от съзнанието ми умуваше за колата и за силуета, който бях видял, а другата част се чудеше откъде татко познава г-жа Грейс и бардака така добре. Но баща ми общуваше с всичките си клиенти; на масата на вечеря ги обсъждаше с мама. Не си спомням обаче да е споменавал за г-жа Грейс и за бардака й. Е, това не беше и подходяща тема за вечеря, нали така? Пък и бездруго нашите не биха говорили за подобни неща в мое присъствие, въпреки че всичките ми приятели и всички деца в училище от четвърти клас нагоре знаеха, че някъде в околностите на Зефир има цяла къща, пълна с лоши момичета.

Бях я видял лично. Бях видял с очите си истинско лошо момиче. Бях зърнал навития й език и как се върти задничето й в гънките на халата.

Това, предположих, щеше да ме направи голямата знаменитост.

— Кори? — каза баща ми тихичко. — Знаеш ли точно какъв бизнес върти г-жа Грейс в тази къща?

— Ами… — дори и учениче в предучилищната би се сетило. — Да, сър.

— Всеки друг ден бих им оставил поръчката на верандата — татко се взираше в езерото, сякаш все още виждаше колата да се люлее полека надолу към дълбините с все закачения с белезници труп на волана си. — Г-жа Грейс ми е в маршрута с клиентите от две години насам. Всеки понеделник и четвъртък, точна като часовник. В случай че си си го помислил, майка ти знае, че идвам редовно насам.

Не казах нищо, но ми олекна на душата.

— Не искам да споменаваш на никого за г-жа Грейс и нейната къща — продължи баща ми, — искам да забравиш, че сме ходили там и всичко, което си видял и чул. Ще можеш ли?

— Защо?

Не можех да не попитам.

— Понеже г-жа Грейс може да е много по-различна от теб и от мен, или от майка ти, може и да е корава и зла и работата, с която се занимава, да не е по вкуса на някой свещеник, но тя е добра жена. Просто не искам да разбутвам гнездото на стършелите. Колкото по-малко се говори за г-жа Грейс и онази къща, толкова по-добре. Разбираш ли?

— Така ми се струва.

— Добре! — той размърда пръсти върху волана. Темата беше приключена.

Удържах на дадената дума. Вярно, превръщането ми в знаменитост даде фира, но какво да се прави.

Канех се да отворя уста и да спомена на татко за силуета, който бях видял в гората, когато зад завоя се появи и полека спря зад млекарския камион черно-бял „Форд“ със синя лампа отгоре и с емблемата на Зефир на шофьорската врата. От колата излезе шериф Еймъри, чието име беше Джей Ти — съкратено от Джуниър Талмадж, — и татко излезе да го посрещне.

Шериф Еймъри беше слаб, висок мъж с дълга челюст и всеки път ми напомняше за една илюстрация: Икабод Крейн, опитващ се да надбяга Конника без глава. Той имаше големи длани и стъпала и чифт уши, които биха засрамили и слончето Дъмбо. Ако носът му беше с една идея по-голям, щеше да се получи страхотен ветропоказател. Еймъри носеше шерифската си звезда забодена отпред на шапката, под която беше почти плешив, с изключение на ореол тъмнокафява коса. Бутна шапката високо по лъсналото си чело, докато двамата с татко говореха на брега на езерото, а аз гледах как жестикулира баща ми, докато показваше на шерифа откъде се е появила колата и къде е потънала. След това и двамата се обърнаха към повърхността на езерото. Знаех за какво си мислят.

Онази кола все едно беше потънала до центъра на земята. Дори водните костенурки, които живееха по брега на езерото, не можеха да доплуват толкова надълбоко, че отново да видят колата. Който и да е бил шофьорът, в момента той седеше самичък в тъмното и скърцаше с тинята между зъбите си.

— С белезници… — каза с тих глас шерифът Еймъри. Той имаше дебели тъмни вежди, надвиснали над дълбоко поставените очи с цвят на въглени и с оттенък на кожата, който подсказваше, че си има пристрастия към нощта. — Сигурен ли си в това, Том? И за струната също?

— Сигурен съм. Който и да е удушил горкия човек, свършил е страхотна работа. Само дето не му е отрязал главата.

— С белезници… — повтори отново шерифът. — Сигурно е, за да не изплува случайно… — той почука долната си устна с показалец. Накрая каза: — Е, чини ми се, че сме стиснали убийството за гушата, нали така?

— Ако не е така, значи не знам какво е убийство.

Докато те си говореха, аз излязох от млекарския камион и се запътих натам, където ми се бе сторило, че видях някой да ме наблюдава. Там нямаше нищо освен плевели, камъни и прахоляк — поне на мястото, където бе стоял този някой. Ако изобщо е било мъж, добавих наум. Дали би могла да бъде жена? Не бях видял дълга коса, но пък — не бях видял и кой знае какво освен люлеещото се под поривите на вятъра палто. Обходих напред-назад външната редица дървета. Отвъд нея гората се сгъстяваше и почвата ставаше блатиста. Не намерих нищо.

— Най-добре ела с мен до шерифския офис и си напиши показанията — каза шерифът на баща ми. — Няма проблем, ако искаш да си идеш у вас да си сложиш сухи дрехи.

Татко кимна.

— Трябва освен това да довърша с поръчките си и да закарам Кори до училище.

— Добре. Струва ми се, че и бездруго не можем да направим кой знае какво повече за оня тип на дъното — шерифът изсумтя и пъхна ръце в джобовете си. — Убийство. За последно имахме убийство в Зефир през 1961-ва. Помниш ли, когато Боби Калаган преби жена си до смърт с трофея от боулинга?

Върнах се при млекарския камион и зачаках татко. Слънцето вече беше изгряло напълно и изцяло и озаряваше света. Или поне света, който познавах. Но на ума ми тежаха множество неща. Струваше ми се, че съществуват два свята: един преди изгрев-слънце и един след. И ако това беше вярно, то тогава може би имаше хора, живеещи във всеки от тези два свята. Някои с лекота се движеха из пейзажа на нощта, а други се придържаха към ярките часове. Нищо чудно да бях видял един от гражданите на тъмното, от света преди изгрев-слънце. И — което си беше вледеняваща мисъл — може би той бе видял, че съм го забелязал…

Осъзнах, че съм вкарал кал в млекарския камион. Целите ми кецове бяха изплескани с нея.

Погледнах си подметките и пръстта, която бях довлякъл.

На петата на левия ми кец имаше малко зелено перо.