Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

8.
От Изгубения свят

Семейство Блейлок, спокойно може да се каже, отидоха право в затвора. Не се бяха запасили с карта „Безплатно излизане от затвора“ и не получиха двеста долара, а злото им монополи бе смачкано. Доколкото разбрах, отначало си затваряли устите по-здраво и от миди, но щом щатските детективи се захванали здравата да ги разпитват, семейните връзки взели да се развързват. Бързака научил, че Дони отмъквал голям процент от прихода от пърцуцата, Топчаляка открил, че Бързака е дърпал пари от свърталището за покер, а Дони заподозрял, че Бързака е сложил арсеник в бутилката му с домашна скоросмъртница, което довело и до появата на призрака. И когато братята Блейлок решили да започнат да си плюят камъчето, татко Пищака решил да поеме по правия път. Паднал на колене при изслушването в съда и, ридаейки така, че да засрами Шекспир, обявил, че е открил Бога, а собствените му съгрешили синове са го подмамили да следва пътищата на Сатаната. Споделил, че те сигурно са го наследили от майките си. Заклел се да посвети живота си на богослужения, ако бъде такава волята Божия и съдията му предложи чашата на милостта.

В отговор му било заявено, че ще разполага с извънредно много време да упражнява богословието си на спокойно и сигурно място, където ще може да си навакса с четенето на Библията.

Когато го извлекли от съдебната зала, ритащ и пищящ, Пищака кълнял всички пред очите си, дори и стенографа. Казват, че изсипал толкова проклятия, че ако онези лоши думи били тухли, от тях можело да се построят двустайна къща и гараж за две коли. Братята също се изправили пред съда — със сходен резултат. Не хранех симпатии към тях. Доколкото съдех по слуховете, братята Блейлок скоро щяха да въртят търговията в затвора и да вадят процент от всяка цигара и метър тоалетна хартия.

Един факт обаче всички Блейлок отказаха да разкрият: какво е имало в дървеното сандъче, което продадоха на Джералд Харгисън и Дик Моултри. Не можа да се докаже, че такова сандъче изобщо е съществувало. Но аз знаех истината.

Семейство Еймъри напусна града. Г-н Марчет се отказа от поста си на шеф на пожарната и встъпи в ролята на шериф. Научих, че шериф Марчет е казал на г-н Оуен Каткоут, че ако му се прииска да поноси значка на заместник, да се чувства добре дошъл по всяко време. Но г-н Каткоут информирал шерифа, че Захаросаното Хлапе е отишло да обикаля границите на Дивия Запад, където му е мястото, и оттук насетне той ще си бъде просто привичния Оуен.

За известно време мама се държеше като зомбирана, а през съзнанието й се въртяха видения за онова, което е можело да се случи, но в крайна сметка се отърси от вцепенението. Убеден съм, че дълбоко в сърцето си тя все пак бе искала татко да остане в безопасност вкъщи, но го уважаваше повече, задето бе взел решението си за това кое е редно. Когато лъжата ми излезе наяве, татко обсъди възможността да не ме пусне да отида на карнавала „Брендиуайн“, когато дойде в града, но в крайна сметка реши, че ми стига в течение на цяла седмица да мия и подсушавам чиниите след вечеря. Не спорих с него. Все пак, на свирача трябва да се плати[1].

След това из града започнаха да се появяват плакатите.

КАРНАВАЛЪТ БРЕНДИУАЙН ИДВА НАСАМ!

Джони с нетърпение очакваше да гледа индианските понита и акробатите-ездачи. Бен се вълнуваше от лунапарка и озарените от пулсиращи многоцветни крушки атракциони. Аз тръпнех за Къщата с духовете, в която се возиш по релсите в дрънчащи вагончета, а междувременно невидими ужасии докосват лицето ти и вият в мрака до теб. За Дейви Рей най-голяма радост беше шоуто на уродите. Никога не съм виждал човек толкова да се вълнува от изроди, колкото него. Мен ме полазваха тръпки от тях и едва можех да ги гледам, но Дейви Рей беше истински ценител на изкривеното. Ако то има три ръце, глава-топлийка, крокодилски люспи по кожата или се поти с кръв, приятелят ми изпадаше в радостни пристъпи от наслада.

И тъй се случи, че онзи участък от парка, недалеч от бейзболното игрище, където бяхме празнували Четвърти юли с барбекю, беше празен в четвъртък през нощта, когато угаснаха и последните лампи в Зефир. В петък сутринта децата на път за училище станаха свидетели на трансформация, случила се за няколко часа. Брендиуайнския карнавал се появи като остров в море от дървени стружки. Наоколо пухтяха камиони, работниците опъваха палатки, сглобяваха скелетите на атракционите като динозавърски кости, издигаха будките, където щеше да се продава храна и за два долара конски подкови можеше да си спечелиш кукла Кюпи[2], която не струва и четвъртак.

Преди училище ние с приятелите ми се врътнахме около парка с колелетата. И другите деца правеха същото, обикаляха като мушици в очакване на запалването на крушката.

— Ето я къщата с духовете! — казах, сочейки към зловещите крила на готическо имение, които тъкмо окачваха.

Бен възкликна:

— Тази година ще има виенско колело, тъй ми се струва!

Погледът на Джони бе втренчен в каравана с нарисувани отстрани индианци и коне.

Дейви Рей извика:

— Леле, гледайте! Малеее!

Видяхме от какво се вълнува толкова — голямо, щедро изрисувано платно със сбръчкано лице в средата, а в центъра на сбръчканото лице имаше едничко ужасяващо око.

ИЗРОДИТЕ НА ПРИРОДАТА, гласеше надписът на платното. МОЖЕШЕ И ТИ ДА СИ СРЕД ТЯХ!

Казано честно, карнавалът не беше голям. Даже не беше и среден размер. Палатките му бяха кърпени, караваните — проядени от ръжда, камионите и работниците — еднакво уморени. За тях идваше краят на карнавалния сезон, а нашият окръг бе една от последните им спирки. Но на нас дори не ни хрумваше, че получаваме огризките от карамелизираните ябълки, индианските понита и ездачите им минават през поредицата си номера с едно око, втренчено в часовника, че атракционите дрънчат с молба да бъдат смазани и че будкаджиите се стискат да добавят овкусители, понеже са капнали от умора. Ние просто виждахме ширнал се пред нас примамлив карнавал, обгърнат в сияние. Това се разкриваше пред очите ни.

— Изглежда обещаващо тази година! — каза Бен, когато полека се насочихме обратно към училище.

— Да, определено…

В този момент зад гърба ми ревна клаксон и Рокет се стрелна встрани от пътя на голям товарен камион. Той зави по стружките, които хрущяха под тежките му гуми. Камионът представляваше каша от различно оцветени части и влачеше голяма каравана без прозорци. Чувахме съединителят да вие. На страниците на караваната аматьорска ръка бе изрисувала груба зелена джунгла — плетеница от лиани и листа. Насред пейзажа от джунглата бе надраскано с дебели червени букви, които после бяха оставени да се разтекат, като че са написани с кръв:

ОТ ИЗЧЕЗНАЛИЯ СВЯТ

Камионът отмина с рев, насочил се към лабиринта от други камиони и каравани. Но при преминаването му долових миризма. Не просто изгорели газове, макар че и те изобилстваха. Беше нещо друго. Нещо… гущерско.

— Пфу! — Дейви Рей сбръчка нос. — Бен пусна една якичка!

— Не съм!

— Безшумна, но смъртоносна — изхили се сладкодумният ни приятел.

— Ти си я пуснал тогава! Не съм аз!

— Аз го подуших — рече Джони кротко.

Дейви Рей и Бен веднага млъкнаха. Бяхме се научили да се вслушваме, когато Джони заговори.

— Дойде от караваната — добави той.

Проследихме как камионът и товарът му маневрират между две палатки и изчезват от погледа ни. Сведох поглед към земята и видях, че гумите са сплескали всичките стружки и са оставили кафяви следи в пръстта.

— Чудя се какво ли беше това? — попита Дейви Рей, надушил поредния изрод.

Казах му, че не знам, но каквото и да е то, определено е много тежко.

По път към училище съставихме плановете си. Ако родителите ни пуснеха, щяхме да се срещнем в дома ми към шест и половина и да отидем на карнавала заедно, като четиримата мускетари. Попитах дали това предложение устройва всички.

— Не мога — отвърна Бен, въртящ педалите редом с мен.

Изрече го с такъв тон, все едно удари мрачна камбана.

— Защо не? Винаги отиваме в шест и половина! Тогава пускат всичките атракциони!

— Не мога — повтори Бен.

— Хей, да не ти е заседнал папагал в гърлото? — попита Дейви Рей. — Какво ти става?

Пухкавият ни приятел въздъхна и издиша струйка пара на студеното утринно слънце. Носеше вълнена шапка, а по бухналите му бузи плъзна червенина.

— Просто… не мога. Не и до седем часа.

— Ама винаги отиваме в шест и половина! — настоя Дейви Рей. — Това е… то е… — той ме погледна за помощ.

— Традиция — уточних.

— Аха! Ето това е!

— Мисля, че има нещо, което Бен не иска да ни каже — отбеляза Джони и прехвърли колелото си от другата страна на Дейви Рей. — Плюй камъчето, Бен!

— Ами просто… не мога… — приятелят ни се намръщи и след поредната струйка пара реши да се откаже от играта. — В шест часа имам урок по пяно.

Какво? — Дейви Рей направо кресна.

Рокет се олюля. Джони изглеждаше така, все едно Касиус Клей току-що му е фраснал един от марковите си удари.

— Урок по пяно — повтори Бен.

Както го произнасяше, виждах легиони превзети фукльовци, седнали зад легиони стегнати пиана, докато обожаващите ги майчета им се усмихват и ги потупват по раменцата.

— Госпожица Синьогласна е започнала да преподава пиано. Мама ме записа, а първият ми урок е в шест часа.

Бяхме ужасени.

— Защо, Бен? — попитах. — Защо го е направила?

— Иска да се науча да свиря коледни песни. Може ли да повярвате? Коледни песни!

— Човече… — Дейви Рей поклати съчувствено глава. — Много лошо, че г-ца Синьогласна не може да ти преподава китара! — произнасяше го „кит-тара“. — Виж, това щеше да е яко! Но пиано… уф!

— Мислиш, че не го знам ли? — промърмори Бен.

— Е, има начин да решим проблема — каза Джони, докато приближавахме училището. — Защо просто не отидем да се срещнем с Бен в къщата на сестри Глас? Можем да идем на карнавала в седем, вместо в шест и половина.

— Аха! — Бен наостри уши. — Така и урокът няма да е толкова ужасен!

С това въпросът бе уреден, стига родителските тела да не са против. Но всяка година ние се събирахме и отивахме заедно на карнавала в петък вечер от шест и половина до десет, а родителите ни винаги ни бяха пускали. Всъщност това беше единствената нощ, в която могат да отидат деца на нашата възраст. В събота сутринта и следобед беше времето, отделено за чернокожите посетители, а в събота през нощта беше мигът на по-големите деца. След това до десет заранта в неделя поляната в парка вече беше празна, с изключение на няколко шепи стружки, смачкани картонени чаши и остатъци от кочани с билети, които екипът по почистването бе оставил, както куче маркира територията си.

Денят отмина в бавно пълзене в плен на тръпката на очакването. Ковашкия мях ме нарече тъпоглавец два пъти и накара Джорджи Сандърс, задето се бе обадил остроумно, да стои с нос, притиснат към кръг на черната дъска. Лад Дейвин отиде при директора, понеже си рисувал неприлична картинка на вътрешната корица на тетрадката си и Демонката се закани, че щяла да вкара Ковашкия мях в пътя. Определено не исках да нося масивните кафяви обувки на учителката оттук нататък…

От къщата ни, докато се спускаше синият здрач и изгряваше нахапаната луна, можех да видя светлините на карнавала „Брендиуайн“. Виенското колело се въртеше, озарено в червено. Централната алея сияеше, окичена с бели крушки. Над покривите на Зефир и към мен се стелеха музика на калиопа[3], смях и радостни писъци. Имах в джоба си пет долара — подарък от татко. Бях се увил в подплатеното си с вълна яке, за да не ми е студено. Бях готов да се развихря.

Сестрите Глас живееха на около половин миля от къщи, на „Шантък Стрийт“. По времето, когато стигнах там с Рокет, почти седем без петнайсет, колелото на Дейви Рей вече бе паркирано до това на Бен пред входа на дома на музикантките, на вид досущ като къща от сладкиши, на която и Хензел и Гретел биха завидели. Оставих Рокет и се качих на верандата. През затворената врата ясно се чуваше трясъкът на клавишите на пиано. След това високият, напевен глас на г-ца Синьогласна каза:

— По-нежно, Бен, по-нежно!

Натиснах звънеца. Обадиха се камбанки и госпожицата попита:

— Би ли отворил вратата, Дейви Рей?

Дейви Рей ме пусна вътре, а блъскането по клавишите продължи. От измъченото изражение на приятеля ми стана ясно, че не е добре за здравето да слушаш как Бен до безкрай кове едни и същи пет ноти.

— Уинифред Озбърн ли дойде? — обади се г-ца Синьогласна над цялото това дрънчене.

— Не, госпожо, Кори Макенсън — обясни й Дейви Рей. — И той ще изчака Бен.

— Въведи го тогава. Твърде студено е да стои отвън.

Прекрачих прага и се озовах в дневна, която представляваше момчешки кошмар. Всички мебели имаха вид на крехки антики, които не биха понесли тежестта и на изсушен от глад комар. Малките масички бяха осеяни с порцеланови фигурки на танцуващи клоуни, дечица с кученца и всякакви други чудесии. Сивият килим на пода имаше вид, че неизтриваемо помни следите от стъпки. Висок като баща ми шкаф със стъклени вратички съхраняваше гора от оцветени кристални чаши, чаши за кафе с лицата на всички президенти, към двайсетина облечени в дантелени костюми керамични кукли и може би още около двайсетина украсени със скъпоценни камъчета яйца, всяко с отделна четирикрака метална поставка. Веднага се запитах какъв ли трясък ще вдигне този шкаф, ако се прекатури. На мраморен пиедестал, нашарен със сини и зелени нишки, стоеше отворена Библия, голяма като гаргантюелския ми речник, напечатана с шрифт, който можеше да се прочете и от другия край на стаята.

Всичко изглеждаше прекалено крехко, за да го докосва човек и твърде безценно да му се наслади, и се почудих как ли човек може да живее сред такава вечно замръзнала красота. Разбира се, в стаята царстваше и блестящото кафяво право пиано[4], пред чиито клавиши бе приклещен Бен и зад пейката му стоеше г-ца Синьогласна, стиснала диригентска палка. Каза ми:

— Здравей, Кори! Моля те, седни!

Както обикновено, беше облечена в синьо, с изключение на широк бял колан около кокалестия й кръст. Белезникаворусата й коса бе вдигната над главата като пухкав фонтан, черните й очила бяха толкова дебели, че очите й изглеждаха изпъкнали.

— Къде? — попитах.

— Ето тук. На дивана.

Диванът, покрит с кадифено шалте с нарисувани на него овчари, свирещи на арфите си пред подскачащи овчици, имаше крачета, не по-здрави на вид от прогнили от дъжда сламки. Ние с Дейви Рей се отпуснахме в меката хватка на тапицерията. Под нас конструкцията изскърца съвсем лекичко, но сърцето ми скочи в гърлото.

— А сега! Хайде, стегни се! Пръстите летят като вълни! Едно, две, три, едно, две, три…

Г-ца Синьогласна започна да ръкомаха с палката си, докато пълничките пръсти на дясната ръка на Бен се опитваха да изсвирят все същите пет ноти с някакво подобие на ритъм. Съвсем скоро обаче той отново започна да блъска по клавишите, все едно се опитваше да сплеска хапещи мравки.

— Летят като вълни! — обади се г-ца Синьогласна. — По-нежно, по-нежно! Едно, две, три, едно, две, три!

Свиренето на Бен беше не толкова летящо, колкото падащо.

— Не мога да го направя! — изплака той и дръпна ръка далеч от тези ужасяващи клавиши. — Пръстите ми се преплитат едни в други!

— Соня, остави момчето да си поеме дъх! — подвикна г-ца Зеленогласна от дъното на къщата. — Ще му изтъркаш пръстите до кокал!

Гласът й напомняше повече тромбон, отколкото флейта.

— Не ми се меси в работата, Катарина! — отвърна г-ца Синьогласна. — Бен трябва да научи правилната техника!

— Е, това му е първият урок, за Бога! — г-ца Зеленогласна влезе от коридора в гостната.

Сложи ръце на кокалестите си хълбоци и стрелна с гневен поглед сестра си под собствените си очила с черни рамки. Беше облечена изцяло в зелено, в отсенки, вариращи от бледозелено до горско тъмно. Русо-бялата й коса бе вдигната по-високо от на Соня и й бе придаден смътно пирамидална форма.

— Не всички са музикални гении като теб, да знаеш! — заяви Катарина.

— Да, знам, много благодаря! — по белите като слонова кост бузи на г-ца Синьогласна бяха пропълзели червени облачета. — И ще съм благодарна да не прекъсваш урока на Бен!

— Времето му и бездруго е изтекло. Коя е следващата ти жертва?

— Уинифред Осбърн е следващата ми ученичка — натърти многозначително г-ца Синьогласна. — И ако не бяха твоите абонаменти за списания, на първо място нямаше и да ми се налага да започвам наново с уроците по пиано!

— Хич не ми обвинявай абонаментите за списания! Именно твоята личност е виновна! Кълна се, че ако купиш още един комплект порцеланови чинии, ще побеснея и ще ги изпотроша всичките! За какво въобще купуваш всичките тези сервизи, след като никога не каним гости на вечеря?

— Понеже са красиви, ето затова! Харесвам красиви неща! И може ли да те попитам защо ти отиде и си купи колекция от напръстниците на Първата дама, при условие, че дори не можеш да шиеш!

— Понеже стойността им само ще расте, ето затова! Ти не можеш да познаеш инвестицията, дори ако изпълзи на някоя от твоите глупави порцеланови чинии и те умолява да я хапнеш с бисквитка!

Боях се, че сестрите Глас ще стигнат до размяна на удари. Тембрите на гласовете им звучаха като дуел на недобре настроени музикални инструменти. Приклещен помежду им, Бен изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се продъни вдън земя. След това някъде в дълбините на къщата се разнесе много странно „Квраааааак!“. Беше тъкмо звук, какъвто си представях, че може да издаде от стъклената си купа марсианецът с многото пипала. Г-ца Синьогласна насочи палката към сестра си и отряза:

— Видя ли? Разстрои го! Сега доволна ли си?

Звъннаха камбанките на входната врата.

— Сигурно ще са съседите да се оплакват от виковете ти! — предсказа г-ца Зеленогласна. — Чуват те по целия път чак до Юниън Таун!

Когато г-ца Зеленогласна отвори вратата, на прага стоеше Джони. Беше увит в тъмнокафяво яке, навлечено върху пуловер с обло деколте.

— Тук съм да почакам Бен — каза.

— Боже, имай милост! Целият свят ли ще чака Бен? — г-ца Зеленогласна направи физиономия, все едно е захапала лимон, но добави: — Все още му остават пет минути! Така че заповядай!

Джони влезе в къщата, видя скованите ни физиономии и осъзна, че е настъпил нещо, което в никой случай не е купчинка с розови листенца.

— Квраааак! Квраааак! — изкрещя съществото в задната стая.

— Ще се погрижиш ли за него или си прекалено заета? — попита сестра си г-ца Синьогласна. — След като го разбуди, поне се погрижи за него!

— Кълна се, че ще се изнеса оттук, стига да намеря картонен кашон, в който да се заселя! — заплаши г-ца Зеленогласна, но отново излезе в коридора и поне за момента караницата им приключи.

— Боже, изтощена съм! — г-ца Синьогласна взе една стара църковна брошурка и си повя с нея. — Бен, стани и нека ти покажа какво ще се научиш да свириш, ако си изпълняваш уроците, както ти ги показвам.

— Да, госпожо! — приятелят ми скочи на крака.

Г-ца Синьогласна се настани на пейката на пианото. Вдигна над клавишите китките си, увенчани с дълги елегантни пръсти. Затвори очи — предполагам, настройваше се за изпълнението.

— Когато преподавах пиано на пълен учебен ден, обучавах на тази песен всичките си ученици — каза. — Да сте чували някога за „Бютифъл Дриймър“[5]?

— Не, госпожо! — каза Бен.

Дейви Рей ме сръга в ребрата и подбели очи.

— Ето това е то — обясни г-ца Синьогласна и започна да свири.

Не беше като „Бийч Бойс“, но беше приятно. Музиката излиташе от пианото и изпълваше стаята, а г-ца Синьогласна се люлееше леко наляво-надясно на пейката, докато пръстите й се носеха над клавишите. Трябва да призная, че песента звучеше доста добре.

След това в мелодията се вряза ужасно стържене. Космите по врата ми настръхнаха и се напънаха да се изскубнат от корен. Звукът беше точно като да ти зачукват в ушния канал назъбено стъкло.

— Черепи и кости! Хана Фьорд! Черепи и кости! Крикет и Ринсин!

Г-ца Синьогласна спря да свири.

— Катарина! Дай му бисквитка!

— Той направо откача тук отзад! Блъска се в клетката!

— Черепи и кости! Драга ме цака! Черепи и кости!

Не бях сигурен, че точно това са думите, които онова същество крещи, но поне така ми прозвучаха. Ние с Бен, Дейви Рей и Джони се спогледахме с убеждението, че сме влезли в същинска лудница.

— Хана Фьорд! Квраааак! Крикет у Ринсин!

— Бисквита! — изкрещя г-ца Синьогласна. — Знаеш ли какво е това бисквита?

— Ще ти счупя главата!

Писъците и стърженето продължиха. Насред врявата отново звъннаха камбанките на входната врата.

— Това е заради песента, казвам ти! — извика г-ца Зеленогласна. — Той откача всеки път, когато я засвириш!

— Квраааак! Драга ме цака! Хана Фьорда! Хана Форда!

Станах и отворих входната врата като прелюдия към бягството. На прага стояха мъж на средна възраст и момиченце на осем или девет годинки. Познах г-н Юджийн Осбърн, готвачът в кафене „Брайт Стар“.

— Дошли сме за урока по пиано на Уинифред… — поде той, след това врявата се надигна отново.

— Череп и кости! Кврааак! Крикет у Ринсин!

— Каква, за Бога, е тая шумотевица? — попита г-н Осбърн, положил длан на рамото на момиченцето.

Сините й очи бяха ококорени и озадачени. На кокалчетата на пръстите на г-н Осбърн бяха татуирани избелели букви, както забелязах — US на палеца и A, R, M и Y[6] на другите четири пръста.

— Това е папагалът ми, г-н Осбърн — г-ца Синьогласна се появи и ме избута страни. За толкова слаба жена бе изумително силна. — Напоследък има малко проблеми.

Г-ца Зеленогласна се появи от коридора, понесла клетка за птици, обитавана от източника на цялата врява. Папагалът беше доста голям, нахвърляше се върху решетките и се люлееше като въртяно от торнадо листо.

— Черепи и кости! — изкрещя, показвайки черния си език. — Драга ме цака!

— Ти си му дай бисквитата! — г-ца Зеленогласна без особена нежност тропна клетката с птицата върху пейката на пианото. — Няма защо да ми отхапва пръстите!

— Хранех твоя през цялото време и все съм си рискувала пръстите!

— Няма да храня тази твар!

— Хански Форд! Драга ме влага! Черепи и кости!

Папагалът беше ярко-тюркоазено син, без капчица друг цвят по себе си, освен жълтото на човката. Нападаше решетките и хвърчаха сини пера.

— Е, ами занеси го в спалнята! — каза г-ца Синьогласна. — Метни кърпа върху него и ще се успокои!

— Аз съм робиня! Просто робиня в собствения си дом! — изстена г-ца Зеленогласна, но отново хвана клетката за дръжката и излезе от гостната.

— Черепи и кости! — пищеше папагалът на раздяла. — Крикет из Ризлинг!

Хлопна се врата и, за наше щастие, шумотевицата заглъхна.

— Той има малък проблем — каза г-ца Синьогласна на г-н Осбърн с нервна усмивка. — Изглежда не харесва една от любимите ми песни. Моля, влезте, влезте! Бен, урокът ти за тази вечер завърши! Не забравяй! Отнасяме се сериозно! Пръстите летят като вълни!

— Да, госпожо! — след това Бен прошепна под нос, към мен. — Да се махаме оттук!

Тръгнах навън, последван от Дейви Рей. Папагалът бе утихнал или може би бе укротен от нощната си кърпа.

След това чух г-н Осбърн да казва:

— За първи път чувам папагал да псува на немски!

— Моля, г-н Осбърн? — г-ца Синьогласна вдигна изрисуваните си с молив вежди.

— Да псува на немски — повтори готвачът. — Кой го е научил на такива думички?

— Ами… нямам представа за какво точно говорите, моля Ви!

— Служих като готвач в Голямата червена единица[7] в Европа. Имах възможност да говоря с много затворници и, повярвайте ми, мога да разпозная немалко неприлични думички на немски, щом ги чуя. А току-що чух доста такива.

— Моят… папагал приказва такива неща? — усмивката на г-ца Синьогласна трепна, но пак се появи. — Сигурно бъркате, няма съмнение!

— Да вървим! — каза ми Джони. — Карнавалът ни чака!

— Не бяха само псувни — продължи г-н Осбърн. — Имаше също и други немски думи, но те бяха силно изкривени.

— Папагалът ми е американски — осведоми го г-ца Синьогласна, вирнала нагоре брадичката си. — Нямам ни най-малка представа за какво ми говорите!

— Ами добре тогава — събеседникът й сви рамене. — За мен няма никакво значение!

— Момчета! Ще затворите ли тази врата, преди всичката топлина да е избягала?

— Хайде, Кори! — подвикна Дейви Рей, вече яхнал колелото си. — И бездруго сме достатъчно закъснели!

Във вътрешността на къщата се отвори врата. Г-ца Зеленогласна каза от коридора:

— Сега се успокои, благодаря на Бога! Просто недей да свириш тази песен отново, каквото и да става!

— Казах ти, че не е от песента, Катарина! Свирила съм му я през цялото време и той я обичаше!

— Е, сега я мрази! Просто не я свири!

Дърлянето им започваше да ми напомня за два кълвящи се стари папагала, един зелен и един син.

— Затвори тази врата, моля те! — извика ми г-ца Синьогласна.

Джони ме бутна през прага, за да отлепи краката ми от пода. Затвори след нас, но все още чувахме сестрите Глас да стържат като дует триони. Искрено съжалявах момиченцето на Осбърн!

— Тези двете са луди! — каза Бен, когато се качи на колелото си. — Човече, това беше по-ужасно и от училище!

— Сигурно си направил нещо, с което много си разсърдил майка си! — заключи Дейви Рей. — Хабим време! — той извика весело и потегли в посока на карнавала, а педалите на колелото му направо летяха.

Влачех се зад приятелите си, макар че те постоянно ми подвикваха да ги настигна. Немски ругатни, мислех си. Как тъй папагалът на г-ца Соня Глас знаеше немски ругатни? Доколкото знаех, и двете сестри не говореха друг език освен южняшки диалект на английския. Не бях знаел и че г-н Осбърн е служил в Голямата Червена Единица. Това, бях научил от книгите, беше извънредно известна пехотинска дивизия. Г-н Осбърн е бил в центъра на действието, на същата разкъсвана от войната земя като сержант Рок! Иха, казах си. Суперско!

Но все пак как папагалът се беше научил да ругае на немски?

След това веселите звуци на карнавала достигнаха до мен заедно с ароматите на полети с масло пуканки и карамелизирани ябълки. Оставих зад гърба си ругаещия на немски папагал и врътнах педалите по-бързо, за да догоня приятелите си.

Платихме доларите си на будката на входа и се хвърлихме в карнавала като изгладнели просяци — на богата трапеза. Жичките на нощните лампи блестяха над главите ни като хванати в капан звезди. Имаше много деца на нашата възраст, заедно с родителите си, както и по-възрастни посетители, и дори гимназисти. Около нас атракционите пъшкаха, дрънчаха и звънтяха. Купихме си билети и се качихме на виенското колело, а аз направих грешката да седна до Дейви Рей. Когато стигнахме на самия връх и колелото спря, за да позволи да се качат пътници в най-долната гондола, той се ухили и започна да ни люлее напред-назад и да крещи, че винтовете всеки момент ще се откачат.

— Спри! Спри! — умолявах го, а тялото ми се бе смръзнало, за да компенсира прекомерната му подвижност.

На тази височина виждах целия ширнал се карнавал. Погледът ми попадна на шарена табела с груба зелена плетеница — джунгла — и червените, капещи букви ОТ ИЗГУБЕНИЯ СВЯТ.

В къщата с духовете си го върнах тъпкано на Дейви Рей. Когато вещицата с брадавичестия нос изскочи от мрака и се хвърли върху дрънчащата ни количка, аз го сграбчих изотзад за врата и наддадох такъв вой, че засрамих надраскания запис с бръщолевенето на призрак и таласъм.

— Стига! — каза той, след като успя да седне отново на седалката.

Навън ми сподели, че къщата с духовете била най-тъпото нещо, което някога е виждал в живота си и изобщо не била страшна. Но определено ходеше странно и се намърда на опашката за преносимите тоалетни.

Натъпкахме се до пръсване със захарен памук, намаслени пуканки и глазирани миниатюрни донъти. Ядохме карамелизирани ябълки, покрити с фъстъци. Гризкахме корндогове[8] и изпихме толкова бира от корени, че коремите ни плискаха при вървене. След това Бен реши да се повози на Торнадото; резултатите не бяха особено красиви. Успяхме да го вкараме в една от походните тоалетни и, за щастие, прицелът му беше добър, а дрехите му бяха пощадени от заливане в цветовете на дъгата.

Бен подмина удоволствието от забавленията на палатката, рекламирана от голямото, сбръчкано еднооко лице. Дейви Рей само дето не си прегриза вход в стената от бързане да влезе вътре, а ние с Джони отидохме с него въпреки здравия си разум.

В сумрачните дълбини мрачен господин с нос, голям като кисела краставичка, царстваше над половин дузина други извращения на природата. Известно време ни разправяше за греховете на плътта и окото на Господа. След това дръпна малка завеска и включи прожектор, и ето ти го в голяма стъклена бутилка — спихнато, розово и голо бебе с две ръце, два крака и око на циклоп в средата на изпъкналото си чело. Трепнах, а Джони се помръдна с неудобство, когато мъжът вдигна пълната с формалдехид бутилка и бебето-циклоп се залюля в съня си. Мъжът започна да го показва на всички отблизо.

— Ето ви го грехът на плътта, и ето ви го окото на Господа като наказание за този грях! — заяви той.

Имах чувството, че вероятно чудесно биха се разбрали с преподобния Блесет. Когато мъжът спря пред мен видях, че окото е златно — като на Рокет. Лицето на бебето беше толкова сбръчкано, че като нищо би могло да принадлежи и на вехт старец, който се кани да отвори беззъбата си уста и да си викне глътка бяла светкавица[9] за отпускане на болежките.

— Забележи, сине, как пръстът на Господ е изтрил знаците на греха! — каза мъжът, а в обрамчените му от провиснали торбички очи блестеше искра на евангелистична треска.

Видях какво има предвид — бебето нямаше нито мъжки, нито женски органи. Там долу нямаше нищо друго, освен сбръчкана розова кожа.

Мъжът завъртя бутилката да ми покаже гърба на бебето. То се докосна до стъклото и чух как при сблъсъка на стъклото с рамото му се чува тих влажен звук.

Видях лопатките на бебето-циклоп. Бяха дебели, костени израстъци. Заприличаха ми на чукани от крила.

И прозрях. Наистина прозрях.

Бебето-циклоп е било нечий ангел, паднал на земята.

— Горко на грешника! — каза мъжът и пристъпи към Джони и Дейви Рей. — Горко на грешника под окото на Господа!

— А, това беше фалшификация — възмущаваше се Дейви Рей, когато излязохме отново на пътеката между палатките. — Аз си мислех, че ще е живо! Мислех, че ще може да се говори с него!

— А не можеше ли? — попитах го и той ме изгледа така, все едно половината ми таван е паднал.

Отидохме да гледаме представление, където мотоциклетисти се въртяха в обграден с решетка цилиндър, двигателите им виеха право пред лицата ни и гумите им се крепяха на ръба на катастрофата. След това ходихме при индианските понита, под огромна шатра, където бледолики, които не биха разпознали Джеронимо от Седящия Бик[10], скачаха наоколо по набедрени превръзки и с пера и се опитваха да вдъхнат малко живец на коне, намиращи се на една бала сено от фабриката за лепило. Финалът настъпи, когато фургон с каубои обиколи палатката, преследван от псевдо-индианците и каубоите стреляха от упор, а белите червенокожи се разкрещяха и хукнаха да се спасяват. Историята на Алабама никога не е била толкова отегчителна, но накрая на представлението Джони се усмихна бледичко и каза, че едно от понитата, малко жълтеникаво конче с хлътнал гръб, имало вид все едно наистина може да галопира, стига да му се даде възможност.

По това време Дейви Рей отново бе гладен за изроди, така че го съпроводихме да видим слабата като клечка червенокоса дама, която можеше да кара електрически крушки да светят, като ги подържи в устата си. Следваше Колата на Смъртта на Ал Капоне, витрина, в която се виждаха кървящи тела, проснати на градски тротоар, а мотаещи се гангстери прорязваха въздуха с куршуми от въздушни пистолети. Истинската кола, зад волана на която имаше чучело и други четири чучела стояха и я зяпаха, представляваше такъв боклук, че и г-н Скъли би й се намръщил. Повъртяхме се с Дейви Рей, който стремително обработваше редицата. Момчето-алигатор, Човекът-гъсеница, Жирафовратата жена — всички те го мамеха зад гънките на палатките си.

А след това завихме зад ъгъла и доловихме миризмата.

Просто намек за нея, носещ се към нас изпод смрадта на мазнина за хамбургери и мас за понички.

Гущерска смрад, казах си.

— Бен е оцапал гащите! — каза Дейви Рей. Трябваше да се изкаже.

— Не съм! — Бен пък трябваше да знае кога да не провокира този зловещ цикъл.

— Ето го — каза Джони и точно пред мен висеше голямо червено ИЗГУБЕН, съпроводено от СВЯТ от другата му страна.

Караваната имаше стъпала, които се изкачваха до голяма, квадратна, подобна на кутия площадка. Напреко на нея бе дръпната парцалива кафява завеса. На будката за билети на столче седеше мъж с мазни кичури тъмна коса, заресани плътно по плешивото кубе на черепа му. Дъвчеше клечка за зъби и четеше комикс за Джъгхед. Малките му, светлосини като мраморни топчета очи се стрелнаха нагоре и ни забелязаха, а той лениво посегна към един микрофон. Гласът му изстърга през съседната колона:

— Елате, елате всички! Да видите звяра от изгубения свят! Хайде, елате… — той изгуби интерес към рекламната си реч и отново се съсредоточи върху балончетата в комикса.

— Тук смърди — заяви Дейви Рей. — Да вървим!

— Чакай малко — казах му. — Само малко!

— Защо?

ИЗГУБЕН изпълваше полезрението ми.

— Може пък да искам да видя какво е това!

— Не си хаби парите тук! — предупреди ме Бен. — Ще се окаже голяма змия или нещо подобно!

— Е, не може да е по-тъпо от Колата на смъртта!

Приятелите ми бяха принудени да се съгласят с това заключение.

— Хей, ето там има двуглав бик! — Дейви Рей посочи към изрисуваното платно. — Това е като за мен!

Той понечи да се отдалечи и Бен направи две стъпки след него, но спря, когато осъзна, че ние с Джони не сме ги последвали. Дейви Рей погледна през рамо, намръщи се и също спря.

— Ще е някоя фалшификация! — заяви.

— Може и да е — съгласих се. — Но може и да е…

Нещо хубаво, канех се да кажа.

В този момент се разнесе звукът на масивно тяло, преместващо тежестта си. Караваната простена. Бууум!, разнесе се трясъкът от туловище, удрящо дърво. Цялата каравана се разтърси, а мъжът зад будката за билети се пресегна покрай хълбока си и вдигна нещо. След това започна да блъска по караваната с бейзболна бата, обкована с гвоздеи. Виждах безбройните дупчици от гвоздеите, разпръснати по голямото червено Т на ИЗГУБЕНИЯТ.

Каквото и да беше нещото вътре, то се успокои. Караваната спря да се люлее. Мъжът остави бухалката настрани с напълно безизразна физиономия.

— Уха! — каза Бен тихо. — Там вътре има наистина голяма твар!

Любопитството ми се бе развихрило. Блатната миризма като че ли отблъскваше клиентите, но аз трябваше да узная. Приближих продавача на билети.

— Един? — попита той, без дори да ме погледне.

— Какво има вътре? — попитах.

— Идва от изгубения свят — отвърна той. Продължаваше да зяпа в комикса си. Лицето му беше дълго, а бузите и челото му бяха покрити с белези от акне.

— Да, сър, но какво е то?

Този път той погледна към мен. Едва не отстъпих назад, понеже в очите му кипеше яростен гняв, който ми напомни за беса на Бранлин.

— Ако ти кажа — обясни мъжът, осмуквайки шумно клечката си за зъби, — тогава вече няма да е изненада, нали?

— Дали е… урод или нещо такова?

— Влез вътре — мъжът ми се усмихна студено, показвайки ми огризки от изтърканите си зъби. — След това ще ми кажеш какво си видял.

— Кори, хайде! — зад мен стоеше Дейви Рей. — Това е фалшификация, казах!

— О, така ли си казал? — мъжът остави с плясък комикса си. — Ти пък какво знаеш, хлапе? Не си виждал нищо, освен този твой град, дето е като калъфчица, нали?

— Мога да позная фалшификацията, като я видя! — възрази Дейви Рей, усети се и добави: — Сър.

— Така ли? Момче, ти не може да различиш главата от задника си! Я се махай оттук и спри да ми се пречкаш!

— Така и ще сторя! — кимна Дейви Рей. — Може да се обзаложите! Хайде, Кори!

Той се отдалечи, но аз останах.

Дейви Рей видя, че не тръгвам след него и издаде звук като пръдня, след което отиде до будката близо до двуглавия бик.

— Един — казах на мъжа и изрових четвъртак от джоба на джинсите си.

— Петдесет цента — обяви продавачът.

— Всичко друго е по четвъртак! — Бен дойде да застане до мен, а от другата му страна се изправи Джони.

— Този тук е пейсет цента! — отвърна мъжът. — Тварта трябва да плюска. Винаги трябва да плюска!

Плъзнах монетите към него. Той пусна двата четвъртака в тенекиена кутия, която — съдейки по звука — беше почти празна, след това скъса един билет и ми даде половината.

— Мини през оная завеса и ме изчакай. От другата страна има още една завеса. Не минавай през нея, докато не дойда. Чу ли?

Потвърдих и се изкачих по стъпалата. Гущерската, блатна смрад стана ужасна, а под нея се долавяше и болезнената миризма на гниещи плодове. Преди да стигна до завесата, вече обсъждах със себе си колко разумно е било да задоволявам любопитството си.

Но все пак избутах завесата и се изправих в почти пълната тъмнина.

— Аз също идвам — чух Джони да казва зад гърба ми.

След това чаках.

Пресегнах се и напипах груба завеса от кече между мен и каквото там друго имаше в караваната.

Нещо изтътна като далечен товарен влак.

— Мръдни малко — сопна се продавачът на билети.

Говореше на мен и се изкачваше по стъпалата, подкарвайки пред себе си Джони и Бен. Когато премина през първата завеса, видях, че държи обкованата с гвоздеи бейзболна бухалка. Направих на приятелите си място да застанат между завесите. Бен стисна ноздрите си с пръсти и заяви:

— Много гадно смърди!

— Харесва зрели плодове — обясни мъжът. — Понякога загниват.

— И какво е това нещо? — попита Джони. — И какъв е този изгубен свят?

— Изгубеният свят си е изгубен. Точно както в поговорката — каквото е изгубено, не може да се върне вече. Това влиза ли ти в черепа?

И на трима ни отношението му не ни харесваше. Джони вероятно можеше да му угаси крушката. Но вместо това каза:

— Да, сър.

— Хей, и аз идвам! — обади се Дейви Рей. — Къде сте всички?

Мъгът мръдна към стълбите, за да му блокира пътя.

— Петдесет цента или забрави!

Разбира се, това предизвика съответния изблик. Надникнах през завесата да проследя как Дейви Рей се пазари с мъжа. Приятелят ми дъвчеше шоколадова вафла „Зиро“, от онези белите, с шоколадова нуга в средата.

— Ако не си затвориш устата — предупреди го мъжът, — ще те таксувам седемдесет и пет цента! Плащай или се махай!

Два четвъртака смениха собственика си. Дейви Рей се напъха при нас и след това мъжът влезе, мърморейки си кисело. Каза ми:

— Ти, хлапе! Минавай!

Избутах настрани парчето чувал. Когато влязох, смрадта направо ме събори. Момчетата се пъхнаха след мен, след това дойде г-н Добро отношение. Единственото осветление осигуряваха четири маслени лампи, окачени на куки на тавана и светлината им беше в най-добрия случай неясна. Пред мен се намираше нещо като голяма кочина, оградена с железни колове, дебели като питони. В кочината лежеше нещо, толкова голямо, че от самия му вид краката ми се подгънаха. Чух Бен да възкликва зад гърба ми. Джони подсвирна тихо. В кочината имаше купчини гнили, мухлясали огризки от плодове. Разлагащите се останки лежаха в супа от зеленикавокафява тиня и, нека се изразим деликатно, тинята бе украсена с дузини кафяви парчета, дълги като ръката на баща ми и двойно по-дебели. Тъмен облак мухи се виеше над кочината като миниатюрно торнадо. От упор миризмата на всичко това можеше да изтрие и ивицата на скункс. Нищо чудно, че кутията на г-н Добро отношение беше празна.

— Качи се тук и погледни! — каза ми мъжът. — Хайде, платил си си!

— Ще повърна! — простена Бен и се наложи да се обърне и да избяга навън.

— Не връщам пари! — извика след него г-н Добро отношение.

Може би беше заради свадливия глас на мъжа. Може би заради начина по който всички ние миришехме на животното в кочината. Но внезапно то започна да се измъква от тинестото си гнездо и огромното му туловище просто продължи да нараства и нараства, отлепвайки се част по част от течното си легло. Тварта издаде самотно изсумтяване, което отекна като хиляда гръмотевици. След това се помъкна към далечната страна на караваната, сивата му влажна плът блестеше от тиня и мръсотия, а цяла вселена мухи пълзяха по хълбока му. С писък на амортисьори й измъчено дърво цялата каравана започна да се накланя в тази посока и ние тримата се разпищяхме и се развикахме в плен на страха, който така и не усетихме в къщата на духовете.

— Стой мирен, лайноглавецо! — г-н Добро настроение се изправи на една дървена платформа. — Казах стой мирен, преди да ни обърнеш! — той вдигна бейзболната си бухалка и яростно я стовари надолу.

Звукът от бухалката, удряща върху плът, накара стомаха ми да изкурка. За малко да изгубя карнавалното си пиршество, но стиснах здраво зъби. Г-н Добро отношение продължаваше да удря звяра — втори път, трети и четвърти. Съществото не издаде нито звук, но след четвъртия удар се отдръпна от стената на караваната и пристъпи отново към средата на кошарата си, а караваната се изправи.

— И си стой там, тъпанар такъв! — извика г-н Добро отношение.

— Да не се опитвате да го убиете, господине? — попита Дейви Рей.

— Тоя кучи син не изпитва болка! Кожата му е като проклета бронирана плоча! Хей, я не ми разправяй как да си гледам работата, че ще те изхвърля оттука по задник!

Не знаех дали съществото може да изпитва болка или не. Знаех само, че гледам към голям участък от сбръчкана сива кожа с капчици кръв, избликващи по него.

Тварта бе наполовина на ръста на слон и голяма като пикапа ни. Когато дебелите мускули на задните му крака потрепнаха, във въздуха лениво литнаха орляци мухи. На мътната светлина на маслените лампи тварта стоеше неподвижна в калната си дупка, с масивни крачища, забити сред гнили огризки от плодове и собствените му екскременти, и виждах чуканите на трите рога, издигащи се от костената му яка, покрита с кожеста суха плът.

Почти припаднах, но се боях какво може да има долу на пода.

— Това тука е много старо — каза г-н Добро отношение. — Знаете ли, че някои костенурки доживяват до двеста, че и триста години? Е, това чудо тука е толкова старо, че пред него тия костенурки изглеждат като тийнейджъри. По-старо е от парчето на Метусалем! — каза той и се разсмя, все едно това беше забавно.

— Къде го намерихте? — чух гласа ми да пита, макар умът ми да бе твърде поразен, за да се включи.

— Купих го за седемстотин долара в брой, пълен комплект. Едно приятелче го въртеше по маршрута в Луизиана, из земите на каюните. Преди това го е показвал някакъв тип в Тексас. Преди Тексас някакво момче от Монтана го возило насам-натам. Предполагам, че е било през двайсетте години. Аха, пообикалял е бая!

Дейви Рей каза с тих и притеснен глас:

— Кърви!

Държеше половината от вафлата „Зиро“ покрай хълбока си, апетитът му бе изчезнал.

— Аха, и кво? Трябва да го пошляпвам, за да му привлека вниманието. Да му се не види, той и бездруго има мозък горе-долу колкото половин орех!

— Откъде идва той? — попитах. — Така де… кой го е намерил пръв?

— Било е много отдавна. Не помня какво точно ми разказа онзи каюнски боклук. Нещо за… някакъв професор го бил намерил. Или в амазонската джунгла, или в Белгийско Конго, забравих кое от двете. На някакво плато, дето никой не можел да се качи отново. Казвал се… професор Чандлър… не… — мъжът се намръщи. — Каландър, не, не и това… — той щракна с пръсти. — Професор Челинджър[11]! Та той го намерил и го довел насам. Знаете ли какво е това? То е три… три…

— … цератопс — довърших вместо него.

Познавах си добре динозаврите — и това не е лъжа.

— Някой му е отрязал рогата — каза Джони.

Той също го беше разпознал и пристъпи покрай мен, за да стисне здраво желязната решетка. — Кой му е отрязал рогата, господине?

— Аз, заедно със себе си и мен. Налагаше се. Трябваше да ги видите какви са само! Като копия, такива бяха. Той все мушкаше стените на караваната с тях. Пробиваше метала като хартия. Верижният ми трион се строши на две, преди да стигна и до средата, та се наложи да ползвам проклета брадва. Той просто си лежеше. Това прави той, просто си лежи там и плюска и дриска… — г-н Добро отношение ритна покрития с бял мухъл пъпеш, избутан кой знае как от калното дъно. — Знаете ли колко струва да снабдявам дъртия пръч с плодове по това време на годината? Човече, това са най-тъпо похарчените седемстотин долара на света!

Дейви Рей пристъпи към решетката и застана до Джони.

— И как тъй яде само плодове?

— О, той може да яде почти всичко. Щом свърши карнавалният сезон го храня с отпадъци и дървесни трици — г-н Добро отношение се ухили. — Обаче от плодовете ухае по-добре.

Малките черни очички на трицератопса бавно примигнаха. Масивната му глава се завъртя от една страна на друга в търсене на мисъл. Кошарата едва му стигаше да се обърне в нея. След това издиша дълбоко и се отпусна отново в калта, и се втренчи в нищото със струйки кръв, стичащи се по хълбока му.

— Ужасно тясно е там, а? — попита Дейви Рей. — Така де… никога ли не го пускате навън?

— Божке, не! Та как ще го вкарам обратно вътре, гений такъв? — мъжът се наведе над железните решетки, които му стигаха до кръста, когато стоеше на дървената си платформа. — Хей, дрисльо! — извика. — Защо не вземеш да направиш нещо, за да си заработиш проклетия хляб? Защо не се научиш да балансираш топка на муцуната си или да скачаш през обръч? Мислех си, че мога да те обуча, да му се не види, да правиш номера! Как тъй не можеш нищо друго, освен да си стоиш там и да тъпееш? — г-н Добро настроение направи гримаса и гневът му бе грозен.

— Хей, на теб говоря! — той фрасна гърба на звяра с бухалката и след това го удари втори път, а гвоздеите изкараха кръв.

Воднистите очи на трицератопса се затвориха в поне привидно безмълвно страдание. Г-н Добро отношение вдигна бухалката за трети удар и изпочупените му зъби изскърцаха.

— Не го правете, господине! — каза Дейви Рей.

И нещо в гласа му подсказваше, че е сериозен.

Бухалката преустанови възхода си.

— Какво каза, момче?

— Казах… не го правете. Моля! — добави Дейви Рей. — Не е редно!

— Може да не е редно — съгласи се господинът, — но е забавно!

И той за трети път цапна трицератопса по хълбока, с все сила.

Видях как се стяга юмрукът на Дейви Рей, който смачка останките от вафлата „Зиро“.

— Стига ми толкова — каза Джони.

Той обърна гръб на кошарата, подмина ме и излезе от караваната.

— Да вървим, Дейви Рей! — казах на приятеля си.

— Не е редно — повтори Дейви Рей.

Г-н Добро отношение бе спрял да бие звяра и гвоздеите бяха оцветени в червено.

— Нещо като това там не бива да е оковано в тинеста локва!

— Получи си удоволствието за петдесетте си цента! — заяви мъжът. Звучеше изтощено, по челото му блестеше пот. Предполагам, че си е тежък труд да забиваш тези гвоздеи в дебелата кожа и да ги вадиш оттам. Актът на насилие като че ли бе поусмирил гнева му. — Вървете си у дома, селянчета! — каза.

Дейви Рей не помръдна. Очите му ми напомниха за горящи въглени.

— Господине, не знаете ли какво притежавате?

— Аха. Проклето голямо главоболие. Искаш ли да го купиш? Да му се не види, ще ти предложа изгодна цена. Накарай татко си да ми донесе петстотин долара. Няма проблем да ви го стоваря на моравата пред къщата и да си спинкаш в леглото с него!

Дейви Рей не се остави да го всмуче този гняв.

— Не е редно — повтори — да мразиш нещо само задето е живо!

— Ти пък какво знаеш? — изсумтя г-н Добро отношение. — Не знаеш нищо за живота, хлапе! Изкарай още двайсетина години и виж каквото аз съм видял от тоя смрадлив свят и след това ела ми разправяй какво трябва и не трябва да правя!

След това Дейви Рей направи нещо странно. Той хвърли смачканата вафла „Зиро“ в калта, точно пред човкоподобната муцуна на трицератопса. Вафлата издаде тихо „плоп“ и потъна в тинята. Трицератопсът просто си стоеше там, притворил клепачи.

— Хей! Не хвърляй нищо в тая кошара, момче! И двамата се махайте!

Вече бях тръгнал да излизам.

Чух величествен всмукващ звук и погледнах през рамо да видя как трицератопсът отваря уста и загребва вафлата и тинята около нея като жив булдозер. Звярът предъвка няколко пъти и след това наклони глава назад, за да позволи на всичката тази тиня да се стече в гърлото му.

— Хайде! — подкани ни г-н Отношение. — Затварям за…

Караваната потрепери. Трицератопсът се изправяше, с оттичаща се по него тиня като древен блатен дъб. Кълна се, че езикът му с цвят на ръжда, голям като супник, се появи да оближе сивата му, покрита със спечена кал муцуна. Главата му с трите отрязани чукана от роговете се наклони към Дейви Рей и той се помъкна напред.

Беше все едно гледам как набира скорост танк. А след това трицератопсът сведе глава да се сблъска с железните решетки и дебелата костена яка издаде звук, все едно се удрят два гигантски шлема за футбол. Трицератопсът отстъпи три крачки назад и с пъшкащо сумтене отново фрасна глава в железните решетки.

— Хей! Хей! — крещеше г-н Добро отношение.

Трицератопсът се бутна напред, а краката или лапите му, или каквото и да представляваха те, се пързаляха в тинята. Силата му беше забележителна, мускули се издуваха под слоноподобната плът и мухите избягаха от земетресението. Железните решетки стенеха и започнаха да се огъват навън, а болтовете им се изскубваха с протяжно скърцане.

— Хей, спри веднага! Спри! — г-н Отношение започна отново да бие трицератопса, а от гвоздеите му се разлетяха капки кръв. Звярът не обръщаше внимание и продължаваше да огъва решетките в резултат на усилията си; осъзнах — да се добере до Дейви Рей.

— Ти, кучи син! Ти, глупав стар негодник! — крещеше мъжът, докато бухалката му се вдигаше и се спускаше. Погледна ни с полудели очи. — Махайте се! Вие го побърквате!

Сграбчих Дейви Рей за ръката и го дръпнах.

Той тръгна с мен и чухме още болтове да се изскубват зад нас. Караваната започна да се люлее като демонична люлка — трицератопсът, както ми се струваше, бе получил пристъп. Слязохме по стъпалата и видях, че Джони стои прав, а Бен — идеалният образ на нещастието — седи на преобърната щайга за безалкохолни напитки с лице, заровено в дланите си.

— Той се опитва да се освободи — каза Дейви Рей, докато гледахме караваната да се люлее, да дрънчи и да се клати. — Видяхте ли?

— Аха, видях. Той полудя.

— Обзалагам се, че никога досега не е ял вафла! — каза Дейви Рей. — През целия си живот. Харесва „Зиро“ също като мен, а? Леле, вкъщи имам цяла кутия, в която той би искал да се завре, обзалагам се!

Не бях сигурен дали точно вкусът на десертчето го бе постигнал, но казах:

— Мисля, че може и да си прав!

Люлеенето на караваната намаля. След няколко минути г-н Отношение излезе навън. Дрехите и лицето му бяха изпръскани с капки тиня и фъшкии. И двамата с Дейви Рей се разтресохме от усилията да сдържим смеха си. Г-н Отношение дръпна завесата, затвори вратата и я заключи с верига и катинар. След това ни погледна и избухна:

— Махайте се оттук, казах! Хайде, махайте се, преди да… — той ни се нахвърли, въртейки обкованата с гвоздеи бухалка, а ние пуснахме на свобода смеха си и се затичахме.

Карнавалът затваряше за през нощта и гъстите тълпи се разотиваха, а атракционите спираха и водещите на шоуто с изродите прибираха експонатите си. Лампите започнаха да угасват една по една.

Вървяхме към мястото, където бяхме оставили колелата си. Въздухът бе станал леден. Зимата настъпваше.

Бен, с донякъде олекнало тегло, се бе завърнал в земята на живите и бърбореше весело. Джони не казваше кой знае какво, но спомена колко интересни са били мотоциклетистите. Казах, че мога да построя къща с духове, която да изкара ангелите на хората, ако си го наумя. Дейви Рей обаче не пророни и дума.

Докато стигнахме до колелата си. Тогава каза:

— Аз не бих искал да живея така!

— Как? — попита Бен.

— В тази кошара. Знаеш. Като съществото от изгубения свят.

Бен сви рамене.

— Аха, той вероятно вече е свикнал.

— Да свикнеш с нещо — заяви Дейви Рей — не е същото като да го харесваш. Глупак.

— Хей, не ми се сърди на мен!

— Не се сърдя на никого — Дейви Рей седна на колелото си и стисна здраво кормилото. — Просто… Сигурно бих мразил да живея така! Едва да можеш да се помръднеш. Никога да не виждаш слънцето. И всеки ден да е досущ като предишния, дори да живееш милиони дни. Не мога да понеса подобна мисъл. А ти, Кори?

— Би било доста ужасно! — съгласих се.

— Този човек ще го убие съвсем скоро, както го пребива! След това може да го изхвърли на сметището и да приключи с него… — Дейви Рей погледна към нагризаната луна и издиша бял облак. — Това нещо не е истинско и бездруго. Сигурно е деформиран носорог, нали така? Какво ще кажете? Фалшификация, точно както предположих! — той се отдалечи решително, преди да успея да споря с него.

Така завърши посещението ни на карнавала „Брендиуайн“.

Рано в събота сутринта, някъде около три, започна да вие сирената на гражданската отбрана на покрива на общината. Татко се облече толкова бързо, че си сложи бельото наопаки, и взе пикапа, за да иде да провери какво се е случило. Аз лично си помислих, че руснаците ни бомбардират. Когато татко се върна към четири заранта, ни разказа какво е научил.

Един от експонатите на карнавала бил избягал. Разбил караваната, в която го държали и я оставил в руини. Мъжът, който му бил собственик, спял в друга каравана. По-късно чух татко да казва на мама, че става дума за караваната, обитавана от червенокосата жена, която правеше странни неща с крушки. Тъй или иначе, тварта се измъкнала и хукнала между палатките като танк „Патън“, разкъсвайки шатрите, все едно били купчини есенни листа. Тварта била забелязана да пробягва по „Мърчант Стрийт“, където нахлула в няколко магазина, след това помела паркираните коли в двора на г-н Скъли. Нанесени били щети за десетки хиляди долари, казал кметът Суоп на татко, по негови думи. И все още не били хванали звяра. Той бил стигнал до гората и се насочвал към хълмовете, още докато преследвачите си обували ботушите — с изключение на г-н Уайн Джили, който го видял как разбива с глава стената на спалнята му и г-н Джили и жена му в момента получавали противошоково лечение в болницата в Юниън Таун.

Звярът от изгубения свят бе на свобода и карнавалът си тръгна без него.

Оставих въпроса до неделя вечер. След това от Джони се обадих в дома на Кълан и използвахме телефона в задната стая, докато родителите му гледаха телевизия. Вдигна малкото братче на Дейви Рей, Анди. Помолих да говоря с г-н Кълан.

— Какво мога да сторя за теб, Кори? — попита таткото на Дейви Рей.

— Звъня от името на татко — обясних. — Каним се да събаряме оградата на Ребъл тази седмица и се чудехме дали имате… о, верижен трион, който можем да ползваме?

— Е, сигурно за тази работа ще ти трябва ножица за желязо. Има разлика.

— Трябва да бъдат прерязани и няколко вериги — уточних.

— Ами добре. Няма проблем. Ще дам на Дейви Рей да ти го донесе утре следобед, ако те устройва. Знаеш ли, купих този верижен трион преди години, но никога не го използвам. В кашон някъде долу в мазето е.

— Дейви Рей вероятно знае къде е — предположих.

Г-н Отношение се бе изнизал, най-вероятно заради това, че загуба в размер на седемстотин долара е по-евтина от ваканция в затвора за десет хиляди. Много яки ловци излязоха по следата на звяра от изгубения свят, но се връщаха с фъшкии по ботушите и с посмачкано его.

Аз пък си представях една сцена.

Представях си парка, след като карнавалът си е събрал багажа и е заминал. Отново е чисто, като изключим няколко шепи стружки, смачкани хартиени чаши и кочани от билети, които екипът по почистването е оставил, както куче маркира територията си.

Но тази година вятърът разнася обвивки от вафли „Зиро“ и при прелитането си те издават шумолене, все едно се кикотят.

Бележки

[1] Става дума за свирача, извел плъховете от града.

[2] Кукла Кюпи (Kewpie) — вид куклички от целулоид (и по-късно от твърда пластмаса), произвеждат се от 1909 г.

[3] Калиопа — парен орган, използващ локомотивни или корабни свирки. Типичният калиоп включва 32 свирки, повечето калиопи са с механична програма и изпълняват мелодии без участието на музикант.

[4] „Право“ или изправено пиано — пианата в днешни времена се срещат в две форми: криловидно (тип роял) и изправено — обичайното домашно пиано. При „правото“ пиано механизмът се намира вертикално над клавишите (в изправената стояща част), в рояла и подобните му — хоризонтално (по дължина).

[5] „Бютифъл Дриймър“ („Beautiful Dreamer“, красив мечтател): сантиментална балада от XIX в.; популярна в САЩ песен, записвана от множество музиканти, сред които горе-долу по времето на Кори Макенсън — Бинг Кросби и Рой Орбисън. Популярно е и изпълнението на Тони Орландо от 1963 г.

[6] US ARMY — Армия на САЩ.

[7] Голямата червена единица (the Big Red One) — прозвище на 1-ва пехотна дивизия на Военните сили на САЩ; на нашивките на войниците вместо звезда и до днес има червена единица. Пехотинците от Голямата червена единица са се сражавали по време на Първата и Втората световна война, във Виетнам, във Войната в залива, в Косово; днес служат в Ирак и Афганистан.

[8] Корндог — типично американско лакомство: набучен на клечка кренвирш, паниран в дебел слой пухкаво тесто.

[9] Бяла светкавица — картофено домашно уиски.

[10] Джеронимо — вожд на племе от групата на апачите, сражавал се в течение на десетилетия с армиите на Мексико и САЩ при опитите им да завземат териториите на племето; Седящият Бик — вожд на сиуксите хункапапа лакота, оглавявал известно време съпротивата на сиуксите срещу САЩ.

[11] Герой от „Изгубеният свят“ на Артър Конан Дойл.