Маги Стийвотър
Ридание (8)

Седем

Тази нощ спах на дивана. Идеята да деля стаята с някакво безлично създание от света на феите не беше най-привлекателната в този момент и макар да осъзнавах, че то можеше да си бъде също толкова безлично и в дневната, все пак ми беше по-лесно да заспя на дивана.

Събудих се замаяна. Миналата нощ направо не бях на себе заради преживяването в църквата и мисълта за мотаещите се около мен феи, но тази сутрин, вече отпочинала, на бледата утринна светлина, прозираща през тънките бели завеси, се почувствах на седмото небе от радост. Всичко лошо ми се струваше незначително и в ума ми беше останал само споменът за целувките. Онези, повтарящите се отново и отново.

От стаята на родителите ми на горния етаж изведнъж се чу някакво движение и тропот. Мама се беше събудила. Спомних си изражението на лицето й вчера, когато Люк ме върна вкъщи в единайсет часа и се извини за закъснението ни. В момента не бях в настроение да разговарям с нея. Още повече на такава тема.

— Ръж? — прошепнах аз. Кучето надигна глава от поста си до дивана. — Разходка?

Той се изправи, махайки с опашка, и тръгна към кухнята. Последвах го, като се опитвах да прогоня съня от очите си. В движение вързах косата си на обичайната леко раздърпана конска опашка. Намъкнах чифт дънки от коша с изпраните дрехи, подгънах високо крачолите им, за да не се намокрят от росата в тревата, и излязох навън.

Божичко, слънцето днес беше прекрасно, светлината се процеждаше през ранната сутрешна мъгла. Все още беше студено — капчици роса висяха в мрежите на паяците, въздухът миришеше на прясно окосена трева. Всичко беше красиво.

Той ме целуна. Той ме целуна.

Ръж, неподозиращ за бушуващата вътре в мен буря, изтича напред с високо вдигната бяла опашка и заподскача сред все още мократа морава.

Не натам, магическо куче. Ще минем оттук. По пътя.

Той спря, наостряйки уши, сякаш бях произнесла думите на глас. След това се завъртя в кръг наоколо и затърча към пътя.

Малко по-нататък спря за миг и се обърна назад, докато ме изчакваше да го настигна.

Страхотно. Всичко беше направо страхотно. И доста побъркващо. Можех да се обръщам към кучето си наум и Люк ме целуна. Двамата с Ръж излязохме на шосето. Вървяхме от едната страна на пътя, макар че толкова рано сутрин едва ли щяхме да срещнем някакви коли.

Босите ми крака не вдигаха никакъв шум по асфалта. Поведох Ръж към по-спокойния черен път близо до вкъщи — тук можехме спокойно да се движим по средата, без да се притесняваме от нищо. Крачех бавно до него и наблюдавах как мъглата се движи и премества бавно над пасбището за крави вдясно. Забавих крачка, омагьосана от снежнобял заек, подаващ се от тревата. Напълно безцветните му очи бяха приковани право в мен, без да мигат. Освен заека бях напълно сама на пътя с Ръж и мислите си.

Значи така, Ръж беше куче от света на феите. И феите искаха да ме отведат нанякъде. В известна степен това беше доста ласкателно. Някак мило.

А къде беше мястото на Люк в тази история? Защо знаеше толкова много неща за феите? Дали и него са се опитали да отвлекат? И защо баба ми му говореше така? Замислих се, че не злонамереността в гласа й беше най-притесняваща, а фамилиарността. Също както стана на конкурса, когато мистър Хил, диригентът на оркестъра, говореше с него така, сякаш го познаваше. Старателно се опитвах да не задълбавам много в тази тема. За пореден път си дадох сметка колко малко знам за Люк и това определено помрачи сутрешната ми разходка. Знаех, че трябва да разбера кой е и какъв е, когато не е с мен, но май не исках. Исках нещата да са прости.

Дълбоко в себе си знаех, че не е гимназист. Но толкова лошо ли беше, че именно това харесвах най-много в него?

В един момент Ръж спря до мен, изръмжа и се сниши. Проследих погледа му. В далечината пред нас, паркирано в една прашна отбивка край пътя, видях познатото очукано ауди. Сърцето ми подскочи — Люк! — а секунда по-късно мозъкът ми започна да обработва информацията — какво прави тук?

Приближих, без да бързам, към колата и видях Люк на шофьорското място. Беше се изтегнал назад с кръстосани зад главата ръце и затворени очи. Сънят бе заличил всички тревоги от слабото му лице и го правеше да изглежда по-млад и по-невинен — почти приличаше на истински гимназист. Повдигнатата му дясна ръка разкриваше масивна широка гривна от ковано злато, която той носеше високо, около бицепса си, отчасти прикрита от ръкава на тениската му. Не знам как не я бях забелязала по-рано.

Вратите на колата не бяха заключени. Когато отворих тази откъм страната, където обикновено се возех. Люк направо подскочи на място, отвори очи, а ръката му се спусна към глезена.

— Не бива да оставяш вратите отворени — посъветвах го аз. — Никога не знаеш какви досадници ще се намъкнат в колата ти.

Той се взря в мен за един дълъг момент, преди да вдигне ръката си и да отпусне отново глава на седалката със затворени очи.

Тръшнах вратата зад себе си. Навън Ръж се взираше в Люк изпитателно, а после отстъпи встрани и се отпусна край пътя.

— И аз не спах в стаята си.

Люк не отвори очи.

— Трудно е да спиш, когато те наблюдават, нали?

Исках да го попитам защо Те го наблюдават, но се страхувах, че няма да ми отговори. Исках да го попитам защо е спал в колата си на метри от дома ми, но се страхувах, че този път ще ми отговори. Мислех си за това как ръката му се стрелна към глезена и се зачудих какво ли е скрито там може би нещо по-опасно от златната гривна, скрита от ръкава на тениската. Такива и подобни съмнения се въртяха в мислите ми сред притеснителното мълчание, царящо в колата, но тогава Люк отвори онези невероятни светлосини очи и ми се усмихна. И всички съмнения се изпариха за миг, сякаш бяха тънки паяжини, които той разкъса с един замах.

— Прекрасно е, че първото нещо, което виждам тази сутрин, е толкова красиво. И си ти.

Радостта от сутрешната ми разходка се върна отново, сякаш никога не беше изчезвала. Ухилих се.

— Знам. — Защо край него винаги се превръщах в такова странно, пърхащо от вълнение и щастие създание?

Люк се усмихна.

— Хайде, изпей ми нещо, красиво момиче.

Без никакво притеснение започнах да пея някаква измислена песничка за това колко е хубаво да се разхождаш бос и за чудати мъже, спящи в коли, с мелодията на „Красивият корабен прислужник“^[1].

Видях, че лицето му се разведрява, и смело добавих още един стих за опасностите на кравешките пасбища и мъжете, които преспиват близо до тях. Трудно ми беше обаче да римувам „съблазън“ с „тор“.

— Днес си в добро настроение. — Люк се изправи и прокара пръсти през косата си, докато се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. — Чувствам се неудобно, още не съм си сложил грима.

Сега аз се засмях.

— Изглеждаш направо отвратително. Чудя се как се понасяш сутрин. — Внимателно повдигнах ръкава на тениската му и посочих масивната златна гривна, скрита под него. Беше изключително красива, изкована от множество различни фасети, и плътно прилепнала по ръката му, направо впита. — Не я бях видяла досега.

Той извърна поглед встрани, към прозореца, и каза със странно мъртвешки глас:

— Винаги си е била тук.

Докоснах я. Докато потърквах една от кованите фасети, забелязах, че кожата покрай ръба на гривната е доста загрубяла, а мускулът на рамото му е като оформен около самата нея — украшението явно стоеше там от много време. Загледах се в нея по-дълго, отколкото беше нужно, като си търсех извинение да прокарам пръсти по кожата му. Внезапно забелязах нещо друго: бледи, сияйни черти, спускащи се перпендикулярно на накита. Белези. Многобройни равномерни разрези като от стари рани тръгваха от горната част на рамото му и минаваха през целия бицепс. Изглеждаше, че само гривната задържа кожата му да не се разцепи съвсем.

Проследих с пръст един от белезите, който стигаше до лакътя му.

— Какво е това?

Люк ме погледна и отвърна с въпрос:

— Пазиш ли тайната ми?

За миг не разбрах какво ме пита, а после посочих към верижката на врата си и я повдигнах, за да му покажа закачения на нея ключ.

— Да. Ще ми подариш ли още някоя своя тайна?

Устните му се повдигнаха леко в усмивка.

— Разбира се. Ето ти една — все още съм очарован от теб.

— Това не е тайна.

— Може би не, но като се вземат предвид обстоятелствата, е направо изумително.

Нацупих се.

— Не мога да взема предвид обстоятелствата, защото въобще не ги познавам.

— Не се цупи. Изпей ми друга песен. Истинска. Нещо, което кара хората да плачат.

Запях „Fear a’Bhata“ — „Тъжният моряк“. Никога не бе звучала толкова тъжно и толкова красиво, защото този път я пеех специално за него. Досега не бях изпитвала желание да пея за някого — така ли се чувстваше леля Дилия, когато излизаше на сцена?

Той притвори очи.

— Влюбен съм в гласа ти. — Въздъхна. — Ти си като сирена, която ме повежда към опасни места. Не спирай. Изпей ми още нещо.

Исках да го заведа на опасни места, ако аз самата бях включена в бройката им, затова затворих очи и запях „Градините с върби“^[2].

Акустиката в колата не беше най-добрата, но толкова исках песента да звучи красиво, че се получи. Мисля, че никога не съм пяла тази песен по-добре.

Почувствах го близо до мен секунда преди да усетя дъха му на врата си. Изненадах се от емоцията, която ме прониза в мига, когато устните му се притиснаха до кожата ми. Страх — вярно, беше съвсем за кратко, но въпреки това не можех да го пренебрегна.

Явно съм се стегнала несъзнателно и това ме издаде, защото Люк се отдръпна рязко назад.

— Плаша ли те?

Странен начин да зададе въпроса. Не трябваше ли да бъде само „изплаших ли те“? Нима и друг път съм реагирала така? Дали имаше причина да се страхувам?

Присвих очи, като се опитвах да разгадая изражението на лицето му. Не успях. По-скоро ми се струваше, че мога да видя себе си отразена в неговите очи, че той ми показваше като в огледало собствения ми образ: нещо, свързано с начина, по който бях обсебена от музиката, и с борбата ми да поема контрола върху живота си. Не бях сигурна как и защо, но просто чувствах с цялото си тяло и с цялата си душа, че това, което ме правеше да съм такава, каквато съм — аз, беше в пълна хармония с това, което правеше Люк него.

Отвърнах с въпрос:

— А трябва ли?

Той се усмихна леко.

— Знаех си, че си умна. — После усмивката изчезна. Погледът му се измести някъде край рамото ми и аз се извърнах да видя какво гледа.

Навън, пред колата, с щръкнали нагоре уши, без да помръдва, стоеше чисто бял заек и се взираше в нас с черните си, немигащи очи.

Стомахът ми се преобърна.

Люк гледаше като вцепенен животното известно време, а когато проговори, гласът му беше напрегнат и тих.

— По-добре си тръгвай.

Да си тръгна?

— Ами този…

— Какво този? — попита той спокойно.

Погледнах отново към заека. Знаех, че няма да получа отговор.

— Нищо. Прав си, а и днес имам едно свирене. Майка ми ще ми пили много на главата, ако не се прибера скоро.

Поставих ръка на дръжката на вратата, готвейки се да изляза, но Люк бързо се присегна — под нивото на прозореца — и докосна нежно другата ми ръка, която все още беше опряна на седалката.

Разбрах. Не показвай чувства пред заека. Излязох от колата и тръшнах вратата. След като вече бях навън, заекът се обърна и с лениви подскоци се скри в храстите, сякаш искаше да ме убеди, че е един нормален, миличък и пухкав заек, а не някакво свръхестествено опасно създание от света на феите с воайорски наклонности. Да, ама номерът вече не минаваше.

Ръж притича от другата страна на колата при мен, без дори да погледне в посоката, в която изчезна заекът, и тръгна по пътя. Бяхме изминали около трийсетина метра, когато чух как вратата на колата се отваря и се тръшва отново. Хвърлих небрежно поглед назад, като се преструвах, че гоня някакви несъществуващи досадни комари. Колата беше празна.

Къде беше изчезнал Люк?

Концентрирай се. Все пак би трябвало да има някаква полза от тази тъпа телекинеза. Заслушах се. Нищо. Само повтарящото се цвърчене на чинките в дървесата над мен. Трудно ми беше да се съсредоточа върху нещо толкова абстрактно като звука; имах нужда от по-конкретен образ. Представих си Люк, който ми звъни по телефона и забравя да го затвори. Представих си как сухите съчки пукат под краката му, докато преследва заека в гората, как диша тежко и запъхтяно. Представих си гласа му, идващ отдалече, съвсем приглушено…

— Някога провалял ли съм се преди?

Друг глас, по-плътен, по-рязък. Пронизващ и вледеняващ, сякаш говореха много хора, а не един.

— Никога не ти е отнемало толкова много време.

— Имам си причини за това.

В странно множествения глас се усети нотка на презрение.

— Прекарай я и приключвай с тази работа.

Последва малко по-дълга пауза, а после Люк се засмя.

— Да. Така и ще направя.

Дрезгавият глас не се засмя в отговор.

— Просто я изчукай. Не е сложно, нали?

Този път нямаше забавяне.

— Аз самият нямам търпение.

Впуснах се да бягам, босите ми стъпала се набиваха в пътя. Не исках да чуя нищо повече. Въображаемият ми телефон запиука и прекъсна разговора. Той лъжеше. Той лъжеше дрезгавия глас. Лъжеше. Ако го кажех три пъти, щеше да бъде истина.