Маги Стийвотър
Ридание (2)

Едно

— Ще се почувстваш по-добре, след като повърнеш — обърна се към мен мама от предната седалка. — Винаги става така.

Както си седях отзад в прашното семейно комби, въздъхнах тихо и придърпах към себе си калъфа на арфата. Започваше да ми се гади. Хрумна ми, че твърдението на мама е единствената причина, поради която май щях да се откажа от кариерата на концертираща музикантка.

— Продължавай с вдъхновяващата си реч, мамо.

— Не бъди иронична. — Подхвърли ми сако, което си отиваше по цвят с панталоните ми. — Вземи това. Ще изглеждаш по-професионално.

Можех да кажа „не“, но беше по-лесно да го взема. Както майка ми каза, колкото по-скоро влезех в залата и приключех с изпълнението си — естествено, преди това трябваше да мина през тоалетните и да повърна — толкова по-скоро щях да се почувствам добре. След като всичко свърши, ще се завърна към обикновения си живот до следващия път, когато тя реши да ме изведе от клетката ми. Отказах й да ми помогне с носенето на арфата^[2], макар че много от другите участници се запътваха навътре, придружени от родителите си. Струваше ми се, че е по-лесно да си невидим, ако знаеш, че край теб няма някой, който непрекъснато те наблюдава с критичен поглед.

— Добре, ще паркирам колата тогава. И ще си потърсим места. Обади се, ако имаш нужда от нас. — Мама потупа гълъбовосинята си чанта, която пасваше идеално на гълъбовосинята й блуза с изрязано деколте. — Дилия също скоро ще дойде.

Мисълта за моята леля примадона засили желанието ми да повърна. „О, Диърдри, ще каже тя високо, искаш ли да ти помогна с този пасаж? Малко си недодялана в горния регистър“.

И тогава ще повърна върху нея. Ей, може би това не е чак толкова лош план. Макар че като познавам Дилия, тя ще има какво да добави и в този случай. „Диърдри, скъпа, наистина трябва да поработиш малко върху струята, ако искаш да повръщаш професионално някои ден“.

— Страхотно — промърморих аз. Родителите ми помахаха с ръка и ме оставиха сама да намеря откъде влизаха участниците в конкурса. Заслоних очи и погледнах към сградата на училището. Яркото следобедно слънце ме заслепяваше, но нямаше как да пропусна големия надпис Вход за участници. Бях се надявала да не ми се налага да се връщам в гимназията преди началото на следващата учебна година. Да… Дотук с мечтите.

Уф, наистина беше горещо. Погледнах нагоре с присвити очи; погледът ми се спря на бледата луна, все още увиснала на небето точно до слънцето. По някаква причина призрачният й вид накара стомаха ми да се присвие. По принцип съм си доста нервна, но това беше различна нервност. Имаше нещо магическо в тази луна, заради което ми се искаше да стоя там и да се взирам в нея, докато си спомня защо ме очарова така. Стоенето отвън в жегата обаче не беше от полза за нервния ми стомах, затова обърнах гръб на бледия диск и помъкнах арфата си към входа за участниците.

След като преминах през тежките врати, изведнъж ми хрумна, че преди майка ми да го беше споменала, не ми се повръщаше. Дори не мислех за състезанието. Вярно е, че докато пътувахме, изглеждах леко отнесена, с поглед от типа не-ме-разсейвай-мисля-си-за-нещо, който като че ли се предава по наследство в семейството ни, но причината не бе каквато майка ми предполагаше. Все още бях потънала в снощния си сън. След като тя ми наби идеята в главата обаче, а и конкурсът щеше да започне съвсем скоро, нещата поеха по обичайния си път и в стомаха ми настана истинско бедствие.

Жена с две брадички и папка със списъци в ръка ме попита за името.

— Диърдри Монахан.

Тя ме погледна сърдито — а може би това си беше нормалното й изражение.

— Някой те търси по-рано.

Надявах се, че говори за Джеймс, моя най-добър (единствен) приятел. Ако е бил друг, ми беше все едно дали ще ме намери. Исках да я попитам как е изглеждал човекът, който ме е търсил, но се страхувах, че ако говоря прекалено много, ще изгубя и без това слабия си контрол върху стомашните си рефлекси. Близостта с мястото на състезанието определено не ми се отразяваше добре.

— Висока, светлокоса жена.

Очевидно не беше Джеймс. Но не беше и леля Дилия. Странно, но в момента не можех да мисля за това. Човек трябва да си има приоритети.

Жената записа нещо срещу името ми.

— Трябва да си вземеш документите за конкурса в края на коридора.

Поставих ръка на устата си и попитах внимателно:

— Къде мога да репетирам?

— След като си вземеш документите, продължи по коридора и в дъното ще видиш двойната врата на…

Не можех да чакам повече.

— Ясно. В класните стаи долу.

Жената разтресе брадичките си. Приех го като „да“ и продължих нататък. Беше ми нужна около минута, за да привикнат очите ми към светлината, но носът ми ме ориентира безпогрешно. Познатата миризма на „любимата“ ми гимназия дори и без присъствието на ученици ми действаше на нервите. Да, май наистина съм пълна откачалка.

От калъфа на арфата ми се чу звън. Телефонът ми. Извадих го и видях, че на гърба му беше залепнала четирилистна детелина, съвсем свежа, дори все още влажна. Не от онези, дето са всъщност трилистни, а четвъртото листо е просто леко мутирало разклонение на третото — всяко от четирите листа беше съвършено оформено и отделно.

После си спомних, че телефонът ми звъни. Погледнах номера с надежда, че не е майка ми. Не беше.

— Здрасти — казах, докато внимателно отлепях детелината и я прибирах в джоба си. Нямаше да навреди.

— О — отвърна Джеймс със съчувствие, настройвайки се веднага към тона ми. Макар телефонът да пращеше и гласът му да звучеше по-високо и грапаво, все пак оказа обичайния си успокояващ ефект върху мен. Топката в гърлото ми моментално изчезна. — Трябваше да ти се обадя по-рано, нали? Вече си готова за частта с драйфането, а?

— Аха. — Облегнах се на двойната врата в края на коридора. — Разсей ме, моля те.

— Ами аз закъснявам. — Звучеше весело, сякаш не му пукаше въобще. — Така че май ще ми се наложи да настроя гайдата си в колата и след това да се втурна на сцената по гащи и без риза. Допреди малко тренирах и вдигах тежести. Може би ще ми дадат точки за добре оформените ми коремни плочки, ако не оценят по достойнство музикалния ми гений.

— Ако успееш поне да си нахлузиш полата, съдиите може да ти дадат точки за двойник на Мел Гибсън в „Смело сърце“.

— Не се подигравай с килта ми, жено. Е, сънува ли нещо забавно тази нощ?

— Ами… — Въпреки че с Джеймс бяхме просто приятели, се поколебах дали да му кажа. Изпълнените ми с невероятни подробности сънища обикновено бяха източник на голямо забавление за нас — преди две нощи сънувах, че съм на интервю за „Харвард“, а човекът, с когото говорех, беше потънал до шия в сирене (май беше „Гауда“). Сънят ми от тази нощ обаче не беше толкова весел, даже напротив. — Не спах достатъчно добре, за да сънувам — казах най-накрая.

О, луната! Изведнъж се сетих, че именно в съня си бях видяла тази картина — луната на дневното небе. Затова като че ли имах deja vu преди малко. Разочаровах се, че обяснението беше толкова тривиално.

— Е, това е напълно нормално — каза Джеймс.

— Дилия ще дойде на концерта — оплаках му се аз.

— Ясно, значи тази вечер предстои поредният сестрински бой.

— Не, по-скоро ще бъде серията „Моето дете е по-талантливо, отколкото си мислиш“.

— Може пък да не бъде нито едното, нито другото. Току-виж решили да ти спестят сцените поне веднъж — добави Джеймс успокояващо. — О, по дяволите! Наистина закъснявам. Трябва да замъкна гайдата до колата, но ще се видим след малко. Опитай се все пак да не си изповръщаш червата, става ли?

— Да, благодаря — казах аз. Затворих телефона и го прибрах отново в калъфа. Пристъпих към вратата на залата, зад която се чуваше някаква какофония. Изчаках на опашката за документите, като влачех арфата зад себе си. Най-накрая получих кафявия плик и се обърнах, за да си тръгна. Толкова исках да се махна оттук, че пристъпих много рязко и арфата се наклони. Следващото, което видях, беше как тежкият калъф се стоварва върху участника зад мен.

— О, майчице!

Момчето внимателно изправи арфата обратно и осъзнах, че го познавам: Андрю от духовата секция на училищния оркестър. Май свиреше на тромпет. Нещо шумно, със сигурност. Ухили ми се широко — най-напред на гърдите ми, чак после вдигна очи към лицето ми.

— Внимавай повече. Явно големите предмети имат склонност да вървят пред теб самата.

— Да… — Добре, схванах намека. Ако беше още малко по-забавен, щях да повърна отгоре му. Дръпнах арфата си встрани от него. — Извинявай.

— Ей, споко, можеш да изпускаш арфата си върху мен, когато си поискаш.

Не знаех как да реагирам на това, затова просто измънках едно „Аха“. Не ми беше нужно голямо усилие, за да стана отново невидима и Андрю скоро ми обърна гръб. Странно как дори на толкова важен конкурс, където по принцип съм в стихията си, се чувствах точно както в обикновен ден на училище.

Само дето не беше такъв. Докато стоях облегната до вратата на залата за репетиции и слушах идващия отвътре нестроен шум от гласове и инструменти, нямаше начин да забравя защо всички ние бяхме тук. Стотици ученици чакаха да дойде техният ред да излязат на сцената. Да се опитат да спечелят награда на 26-тия ежегоден фестивал на изкуствата на Източна Вирджиния. Да получат шанса си да впечатлят представителите на най-престижните колежи и консерватории, които присъстват сред публиката.

Стомахът ми се преобърна отново и този път знаех, че няма да ми се размине. Затичах се към момичешката тоалетна, която се намираше в приземието под физкултурния салон — там имаше шанс да бъда сама. Подпрях арфата до мивката и едвам успях да се наведа над старата сиво-жълта тоалетна чиния, която вонеше на прекалено много апарат за чистене и прекалено много ученици.

Мразя това. Стомахът ми изкъркори още веднъж. Всеки път, когато свиря пред публика, става така. Знам, че е глупаво да се страхувам от тълпите, знам, че сама съм си виновна за повръщането и нервните кризи, но не можех да ги спра. Джеймс провери в интернет как се нарича страхът от това да станеш за смях пред други хора (катагелофобия) и дори един следобед пробвахме хипноза, съчетана с нежна музика и мотивационни стихчета, за да се преборя със страховете си. Единственият ефект беше, че за известно време и двамата станахме свръхентусиазирани фенове на ню ейдж музиката. После ни мина.

Все още не бях свършила. Тъпата ми коса падаше върху лицето, а отпред беше прекалено къса и неравномерна, за да я прибера отново в опашката. Представих си как излизам на сцената с мръсотии по бретона си. Плача само когато съм напълно изнервена и отчаяна, а в момента бях опасно близо до това състояние.

И тогава усетих как една студена ръка нежно отмята косата от лицето ми и я издърпва назад. Дори не бях чула, че някой е влязъл в тоалетната. Не че това ме изненада — да бъда спипана на място в такова унизително положение си е просто част от моята карма. А по-лошото е, че знаех дори без да погледна, че ръката е момчешка. И определено не беше ръката на Джеймс.

Напълно засрамена, се опитах да повдигна глава, но притежателят на ръката ме задържа и каза спокойно: „Не се притеснявай. Почти свърши“.

И наистина беше така. Най-накрая нямаше какво повече да изхвърлям, цялата треперех и се чувствах напълно празна. Въпреки че не можех да мисля за нищо в този момент, нямаше как да забравя за момчето, което стоеше зад мен. Обърнах се, за да видя кой бе станал свидетел на най-противното и антисекси нещо, което едно момиче може да направи. Ако беше Андрю, щях да го фрасна в лицето, защото се е осмелил да ме докосне.

Но не беше Андрю, а Дилън.

Дилън.

Момчето от съня ми. Ето го, дошъл да ме спаси от публичното унижение и да ме поведе победоносно към заслужените овации на тълпата.

Той ми подаде шепа салфетки и се усмихна обезоръжаващо.

— Здрасти. Аз съм Люк Дилън.

Имаше един от онези меки гласове, които издават абсолютен самоконтрол, глас, който не можеш да си представиш да крещи. Дори сред тази миризлива тоалетна звучеше невероятно секси.

— Люк Дилън — повторих, като се опитвах да не го зяпам. Поех салфетките с все още трепереща ръка и се почистих. Вече познавах това лице. В съня ми образът му беше неясен, замъглен като на всички хора, които човек сънува, но със сигурност беше той. Жилест като вълк, със светлоруса коса и дори още по-светли сини очи. И секси. Това го нямаше в съня ми. — Ти си в момичешката тоалетна.

— Чух те отвън.

— Може ли да изляза? Препречил си ми пътя. — Гласът ми трепереше повече, отколкото ми се искаше.

Люк се отдръпна встрани, за да изляза от кабината, и пусна крана на чешмата, за да си измия лицето.

— Искаш ли да поседнеш?

— Не… да, може би.

Издърпа един сгъваем стол, който беше подпрян на стената, и го постави до мен.

— Бяла си като брашно. Сигурна ли си, че си добре?

Стоварих се върху стола.

— Понякога, след като свърша… с това, припадам. — Опитах да се усмихна, но ушите ми започнаха да бучат. — Един от многобройните ми… ъъъ… чарове.

— Сложи главата си между коленете. — Люк коленичи до стола и ме погледна в лицето. — Знаеш ли, имаш много хубави очи.

Не му отговорих. Бях на път да припадна на пода на училищната тоалетна пред един абсолютно непознат, който ръсеше баналности. Той се протегна, ръката му мина между отпуснатите ми ръце и между краката ми и притисна мокра салфетка към челото ми. Сърцето ми заби силно.

— Благодаря — измърморих, преди да започна бавно да се изправям.

Люк се наведе към мен.

— Да не си болна? — Не изглеждаше притеснен, че може да съм заразна, но въпреки това побързах да поклатя енергично глава.

— Не, просто нерви. Винаги повръщам преди концерт. Знам много добре, че е глупаво, но нищо не мога да направя. Поне сега няма да повърна на сцената. Макар че все още има риск да се строполя там.

— Много викторианско^[3] — отбеляза той. — Приключи ли засега с припадъците? Имам предвид, искаш ли да поостанем още малко в тоалетната, или все пак можем да излезем оттук?

Изправих се. Успях да се задържа на крака, значи всичко беше наред.

— Не, по-добре съм. Наистина трябва да отида да репетирам. Мисля, че имам само около четирийсет и пет минути преди изпълнението си. Не знам точно колко време изгубих тук… — посочих към кабината на тоалетната.

— Ами хайде да вървим тогава да репетираме. Ще ти кажат, когато дойде твоят ред.

Ако беше което и да е друго момче от училище, просто щях да го разкарам. Мисля, че това всъщност беше най-продължителният разговор, който бях водила с някого, освен с Джеймс или с член на семейството ми през последните две години. Като дори не броя първата част от срещата ни — онази в плътна близост до тоалетната чиния.

Люк нарами калъфа с арфата ми.

— Ще я нося вместо теб, тъй като ти си типична викторианка, и то от най-хилавите. Ще вземеш ли това вместо мен? — Подаде ми изящно гравирана малка дървена кутия, прекалено тежка за размера си. Хареса ми — изглеждаше така, сякаш крие много тайни в себе си.

— Какво има вътре? — Веднага след като зададох въпроса, осъзнах, че за първи път го питам нещо, откакто той докосна косата ми. Дори не ми беше хрумвало да го направя преди — сякаш всичко, свързано с него, беше безспорно и напълно естествено, част от неписан сценарий, който и двамата следвахме.

— Флейта. — Люк отвори вратата на тоалетната и се запъти към един от изходите на сградата.

— Какво ще свириш?

— О, аз не съм дошъл да се състезавам.

— Тогава защо си тук?

Той погледна през рамо и ме заслепи с победоносна усмивка, която остави в мен усещането, че не се усмихва често по този начин.

— Дойдох да гледам как свириш ти.

Не беше истина, но въпреки това отговорът ми хареса. Люк ме изведе навън, зад училището, и се отправи към една от скамейките за пикник близо до футболното игрище. От разположения до задната врата високоговорител някой обявяваше имената на участниците в конкурса.

— Виждаш ли? Ще разбереш кога е твоят ред.

Настанихме се там, той на масата за пикник, а аз на пейката до арфата си. На светлината на яркото слънце очите му изглеждаха прозрачни като стъкло.

— Какво ще ми изсвириш?

Стомахът ми се сви. Щеше да си помисли, че съм абсолютно жалка, прекалено нервна да свиря дори и само пред него.

— Ами…

Люк отклони поглед от мен, отвори кутията на флейтата си и внимателно я извади отвътре.

— Или ще ми кажеш, че си прекалено велика музикантка и не си струва да споделяш дарбата си с никого?

— Като го казваш така, звучи ужасно егоистично!

Той изви устни на една страна, докато наместваше флейтата си. Духна няколко пъти в нея и започна да я настройва.

— Е, аз държах косата ти в доста неудобна ситуация. Не заслужавам ли поне една песен? Съсредоточи се върху музиката. Престори се, че не съм тук.

— Но ти си.

— Представи си, че съм маса за пикник.

Погледнах към мускулестите ръце, очертаващи се под ръкавите на тениската му.

— Определено не си маса за пикник. — Човече, наистина не беше…

Люк ми хвърли бърз поглед.

— Свири. — Гласът му беше твърд и аз извърнах очи. Не защото му се разсърдих, а защото знаех, че е прав.

Заех се с арфата си — здравей, стара приятелко! — и я опрях назад на петнайсетсантиметровите й крачета, за да я наместя в извивката на рамото си. Прегледах я за секунда само за да се убедя, че все още е настроена, и засвирих. Струните отвръщаха с любов и нежност на допира на пръстите — арфата обича това топло и влажно време.

Запях. Започнах плахо, но после гласът ми укрепна. Внезапно осъзнах, че ужасно много искам да впечатля Люк.

Слънцето блести през прозореца

и в твойта коса.

Сякаш още си тук, до мен,

но знам, че туй е лъжа.

Ти ще седиш до прозореца,

ще прокарваш пръсти през мойта коса.

Винаги си бил, до мен,

макар да знам, че туй е лъжа…

 

О, как искам да съм до теб още веднъж.

О, как искам да те държа за ръка още веднъж.

О, как искам да съм до теб още веднъж.

О, как искам да те държа за ръка…

Спрях да пея, защото чух, че флейтата му се присъедини към песента.

— Знаеш ли я?

— Всъщност, да. Пееш ли стиха, в който се разбира, че е бил убит?

Замръзнах.

— Знам само тази част, която изпях. Не знаех, че умира.

— Бедният момък, разбира се, че умира. Това е ирландска песен, нали така? В ирландските песни влюбените винаги умират. Ще ти я изпея. Ти само свири, за да не загубя ритъма.

Засвирих, чудейки се как ли звучи гласът му, когато пее.

Люк вдигна лице към слънцето и запя.

Ту влизаш, ту излизаш от съня ми,

а песента на арфата не спря.

Със теб умря сърцето ми, любими,

в деня, във който ти умря.

Излизаш и се връщаш във съня ми

и всеки път сърцето ми умира —

не ще да пея тази песен вече,

не ще да чуя арфата звънлива…

— Виждаш ли, той е бил убит…

— Тъжно — прекъснах го аз.

— … и това е много стара песен — продължи Люк. — Куплетът, който пееш — … да съм до теб още веднъж — трябва да е бил добавен по-късно. Досега не го бях чувал. Но това, което пея аз, винаги е било част от оригиналната песен. Не знаеше ли?

— Не, не знаех — казах и добавих съвсем искрено: — Имаш чудесен глас. От теб звучи като нещо, което си чул записано на диск, съвсем обработено и професионално.

— Ти също — отвърна Люк. — Имаш ангелски глас. По-хубав, отколкото предполагах. А това е момичешка песен. Стиховете са на момиче, знаеш, нали?

Усетих, че се изчервявам. Глупаво е, разбира се, защото през целия ми живот са ми казвали — и то висококвалифицирани професионалисти и хора, които са част от този „бизнес“ — че съм добра. Чувала съм го толкова пъти, че вече не означава почти нищо за мен. Но от неговите думи сърцето ми подскочи.

— Момичешка… — успях само да повторя леко иронично.

Люк кимна.

— Но ти се справяш повече от чудесно. Изобщо не се напрягаш. Звучиш толкова сигурно, толкова овладяно.

Настроението ми моментално се промени от удоволствие в раздразнение. Репетирах „Риданието на влюбената фея“ от месеци, бях украсила мелодията с няколко направо невъзможни извивки и акорди, от които и най-критичните арфисти щяха да бъдат впечатлени. Не мисля, че бих могла да понеса определението „сигурно и овладяно“ дори от загадъчния Люк Дилън.

— Не съм сигурна, че е комплимент, но щом казваш… — успях да процедя през зъби със спокоен тон. Наследила съм темперамента от майка си, но също като нея никога не показвам кога съм ядосана. Просто ставам все по-студена и по-студена, докато човекът срещу мен не се вледени. Мисля, че коментарът на Люк смъкна температурата в отношенията ни някъде между „доста студено“ и „предупреждение за измръзване“.

Той ми се усмихна загадъчно в отговор.

— Не се цупи, красавице. Исках само да кажа, че би могла да напишеш една много хубава интерлюдия — лично твоя — към песента. Да импровизираш малко, да бъдеш по-спонтанна. Нещо да се случи в тази мелодия. Имаш талант за това, просто не си опитала.

Отне ми секунда да пропусна лекия му флирт покрай ушите си, докато осъзная какво ми казва всъщност.

— Добавила съм някои акорди — отвърнах аз. — Но ми отне доста време. Седмици. Дни наред. Предполагам, че бих могла да добавя още нещо на други места.

Той се приплъзна по-близо до масата и вдигна флейтата си.

— Нямах това предвид. Напиши нещо ново.

— Не мога. Ще разваля песента.

Люк отвърна поглед.

— Всички така казват.

Имах странното чувство, че този момент е особено важен, макар да не разбирах с какво; че нещо в живота ми щеше да се промени завинаги — независимо дали щях да се откажа, или да опитам. Не бях сигурна. Просто знаех, че не искам да го разочаровам.

— Тогава посвири с мен. Помогни ми да измисля нещо. Ще пробвам.

Той дори не ме погледна, но повдигна флейтата към устните си и засвири началните тонове на старата песен. Присъединих се, но с един тон по-ниско. Пръстите ми автоматично намираха нотите така, както ги бях репетирала месеци наред. Също както автоматично следвах Люк и всичките му странни действия през изминалия половин час като по сценарий, написан специално за мен.

На втория такт обаче пръстите ми засвириха нещо различно. Не просто няколко ноти. Беше нещо повече — като че ли на своя глава бяха решили да създадат собствен ритъм. За пръв път поемах такава отговорност и чувството беше страхотно. Не изпитвах никакво съжаление. Никакво колебание.

На третия такт Люк спря след първия куплет и аз продължих сама цели осем такта. От арфата ми се понесе съвсем нова мелодия.

Люк се усмихна.

— Не е хубаво да злорадстваш — казах му аз.

— Права си — съгласи се той.

Прехапах устни и се замислих. Бях в чужда територия и не знаех какви са правилата.

— Ами ако… ако свириш с мен този следобед? Ако променя заявката си за участие от соло на дует?

— Става.

— Отивам да го направя — надигнах се от пейката, но Люк се пресегна и ме хвана за ръката.

— Вече знаят — каза меко той. — Искаш ли да се поупражняваме още малко?

Очевидно не аз определях правилата в тази игра. Седнах отново на пейката и го погледнах с недоумение, опитвах се да осъзная какво ми казва. Настръхнах цялата, нещо вътре в мен ме прободе — не знаех дали като обещание или като предупреждение. Имах избор сама да реша кое от двете е. В сигурния и установен свят, в който живеех, щеше да бъде предупреждение.

Кимнах с глава.

— Добре, да порепетираме.

— Ди, ето къде си била.

Обърнах се — Джеймс стоеше зад мен. За секунда се замислих кога бях говорила за последно с него и за какво. О, да…

— Повърнах.

Люк се обади:

— Хубав килт.

Джеймс го погледна с ледено изражение.

— Не съм ли те виждал някъде преди?

— На паркинга — отвърна Люк меко. — Пред музикалния магазин.

Беше ми доста трудно да си го представя някъде другаде, на толкова обикновено място, но Джеймс май му повярва.

— О, да. Какво стана с онзи цигулар, с когото свиреше?

— Трябваше да се прибере вкъщи.

Имах странното чувство, че между двамата остава нещо недоизказано. Реших да попитам по-късно Джеймс за това, сега имаше по-важни неща.

— Скоро ли ще свириш?

— Тъкмо приключиха изпълненията на хоровите капели и започнаха дуетите. С Джейсън Билър — помниш го — решихме да излезем заедно: аз с гайдата, той с електронната си китара, за да видим можем ли да накараме костюмарите да се надигнат от столовете си. Така че, да, скоро ще излизаме. Ще отида да го намеря. Ще се ослушвам и за твоето име. — Джеймс все още се взираше право в Люк, сякаш беше някакъв рядък растителен вид.

— Късмет — каза Люк.

— Да, благодаря. — Бойният ми другар удари лекичко с юмрук вдигнатата ми длан, нашият обичаен поздрав, и ни обърна гръб. — Доскоро, Ди.

След като си тръгна, Люк каза:

— Харесва му да бъде различен.

Кимнах.

— За разлика от теб — продължи той.

О, заболя ме!

— Не е вярно. Обичам да съм различна. Но някак си всичко, което кара хората извън училище да ме забелязват, вътре в самото училище ме прави абсолютно невидима. — Свих рамене. — Джеймс е единственият ми приятел. — В същия момент си помислих, че бях казала прекалено много. Че ще стана невидима и за Люк.

Но той разсеяно погали флейтата си, преди да вдигне поглед към мен.

— Те губят.

— Диърдри Монахан. Люк Делонг.

Потръпнах, щом чух името си по високоговорителя.

— Спокойно — каза Люк. — Няма да припаднеш, нали? Чакат ни. — Стана и нарами арфата ми, като ми подаде отново кутията с флейтата. Когато стигнахме до вратата, я отвори широко пред мен. — След вас, кралице моя. — Затворих очи за миг, докато вратата се затръшваше зад гърбовете ни, в очакване нервите ми пак да се обадят.

— Нали знаеш как някои хора успяват да се справят с всичко?

Отворих очи. Осъзнах, че ме чака, затова се забързах нагоре по стълбите.

— Какво имаш предвид?

С наближаването до залата по коридора срещахме все повече участници, чакащи реда си, които разговаряха шумно помежду си, но чувах гласа на Люк зад себе си без никакво усилие.

— Казваш на такива хора да напишат песен, а те създават симфония. Казваш им да напишат разказ, а те ти дават по един роман на ден. Казваш им да преместят лъжица, без да я докоснат, правят го на мига. Ако искат нещо, то става. Чудеса.

— Ами всъщност не, не знам — отвърнах аз. — А и не съм виждала такива неща, освен в научнофантастичните филми. Ти познаваш ли някого, който може да прави нещо подобно?

Люк снижи гласа си.

— Щях да го помоля да направи няколко чудеса за мен, ако познавах.

Проправихме си път до кулисите. Предишният дует — два тромпета — беше отвратително добър.

Люк продължи:

— Помисли си само — би могла да минеш покрай такъв човек на улицата. А може и ти самата да имаш такива способности, но никога няма да го разбереш, ако не опиташ.

— Говориш за импровизацията, нали? — Потърсих с поглед някого от организаторите. Бях започнала да изпитвам лекота, едно прекалено топло чувство обхващаше цялото ми тяло, което означаваше, че или ще завладея сцената с гръм и трясък, или ще се проваля по същия начин. — Схванах. Нямаше да знам, че мога да импровизирам така, ако ти не ме беше накарал да опитам.

— Диърдри Монахан и Люк Дилом? — Поредната дама с папка в ръце, която произнесе по ужасяващ начин фамилията на Люк. — Добре. Вие сте следващите. Изчакайте, докато тези момчета слязат от сцената. После аз ще ви представя. Може да кажете нещо кратко за мелодията, която ще изпълнявате. Кратко. — С измъчено изражение на лицето се обърна към музикантите зад нас и започна да повтаря речта си.

— Просто мисля, че не си даваш много зор — продължи Люк оттам, откъдето ни бяха прекъснали. — Доволна си от добрите резултати и толкова. Но това са най-обикновени добри резултати, нищо повече.

Сякаш нещо ме прободе. Обърнах се към него. Ще променя правилата на тази игра.

— Не искам обикновени неща.

Той ми се усмихна, или пък се усмихваше на нещо зад мен — не можах да разгадая изражението му. После извади малко шишенце като онези, в които има капки за очи, но без никакъв етикет.

— Очите ли те болят?

— Не, просто са… особени. Искам тази вечер да виждам всичко. — Примигна, очите му засияха от капките и се просълзиха.

Едно движение на ръката му и сълзите изчезнаха, а очите му останаха напълно сухи, но не по-малко сияйни. Нещо в тях ме накара да поискам да видя това всичко, което той щеше да види тази вечер.

— Диърдри? Реших, че си ти. — Мистър Хил, учителят ни по музика и диригент на хора, ме докосна по лакътя. Държеше се като мой музикален наставник, откакто минах в гимназията. Знаех, че според него ми предстои велика музикална кариера. — Как си?

Не отговорих на въпроса му машинално, както обикновено, а се замислих за миг.

— Всъщност не толкова зле, колкото очаквах.

Мистър Хил се усмихна зад телените рамки на очилата си.

— Страхотно. Исках само да ти пожелая късмет. Не че се нуждаеш от него, разбира се. Само помни — избягвай високите тонове на струните, когато пееш.

Усмихнах му се.

— Благодаря. Всъщност днес ще свиря в дует.

Мистър Хил погледна Люк и усмивката му изчезна. Попита го с неодобрение:

— Познавам ли те?

— Никой не ме познава — отвърна Люк.

Хвърлих му бърз поглед. Аз ще те опозная.

— Диърдри? Лукас? Ваш ред е. — Жената с папката ме хвана здраво за лакътя и ме насочи към сцената. — Успех!

Двамата излязохме заедно на прекалено осветената сцена. Косата на Люк изглеждаше направо бяла на ярката светлина. Погледнах към залата и се опитах да открия къде е седнало семейството ми, но публиката беше потънала в сянка. Така беше по-добре, не ми се щеше да виждам самодоволното изражение на леля Дилия. Настаних се на сгъваемия стол в средата на подиума — беше неприятно затоплен от прекалено нервния предишен участник.

Люк постави арфата до мен, пристъпи зад гърба ми и ми прошепна:

— Не бъди обикновена.

Потръпнах и придърпах арфата към себе си. Нещо ми подсказваше, че „обикновеното“ не е вариант, щом и Люк е намесен, и тази мисъл беше по-вълнуваща и плашеща от всеки конкурс, на който се бях явявала някога.

— Диърдри Монахан и Люк Делонг — изпълнение на келтска арфа и дървена флейта.

Наклоних се към Люк и му прошепнах:

— Постоянно бъркат името ти.

Той се усмихна лекичко.

— Всички го правят.

— Но аз не го бъркам, нали?

Светлините от прожекторите се отразяваха в очите му като в бистро езеро; усетих, че не мога да спра да се взирам в тях.

— Не, не го бъркаш.

Люк нагласи микрофоните ни и се обърна към публиката. Погледът му пробяга по лицата на хората в залата, като че ли търсеше някой познат.

— Какъв вълнуващ ден, нали?

От залата се чуха слаби ръкопляскания и подвиквания от някои по-шумни бащи.

— Не ми прозвуча много въодушевено. Това е най-големият музикален конкурс за ученици в радиус от хиляда километра. Състезаваме се за големи награди. Това са вашите деца, техните приятели и връстници и те свирят от цялото си сърце и душа! Сега вълнувате ли се или не?

Този път ръкоплясканията бяха много повече и по-силни. Люк се усмихна широко.

— Така е по-добре. С Диърдри ще ви изсвирим стара ирландска песен — „Риданието на влюбената фея“. Надявам се, че ще ви хареса.

Това беше моментът, в който обикновено или повръщах, или припадах, но сега ми се струваше, че няма да направя нито едното, нито другото. Усещах, че се усмихвам широко като Люк. Усещах, че ще сритам няколко музикални академични задника. Беше най-прекрасното чувство, което някога бях изпитвала. Къде изчезна истинската Диърдри? Не че ме интересуваше особено, май не исках тя да се връща.

— Готова ли си, Ди? — попита ме Люк нежно.

Усмивката му беше заразителна и за първи път в живота си почувствах, че ми е писано да бъда на сцената, че тя е правилното място за мен. Усмихнах му се широко вместо отговор и засвирих. Струните още бяха меки и приятни на допир от жегата отвън, а акустиката в залата караше звука от малката ми арфа да звучи така, все едно излизаше от класическа, висока метър и половина арфа. Люк се включи с флейтата си. Звукът й беше нисък и задъхан като гласа му, когато пееше навън — силно изразителен, приличаше на човек, който едва сдържа емоциите си. Заедно звучахме като оркестър, едновременно старинен и някак извън времето, а когато започнах да пея, публиката в залата замръзна, сякаш вледенена от студа в зимна нощ.

Чий беше този ангелски глас? Гласът, който изпълни залата, изобщо не звучеше като моя — беше много по-зрял, по-оформен и предаваше напълно агонията на влюбената фея от песента.

Първият стих свърши и усетих как за частица от секундата флейтата се поколебава и спира в очакване. Започнах да свиря мелодия, която не беше чувана досега. Само че аз я бях свирила и преди и знаех, че мога да се заиграя с нея, без да се загубя. Този път я атакувах нежно, но силно. Катерех се по гамата с болка и любов едновременно, а флейтата на Люк ме следваше в по-долните тонове, почти непоносимо близко.

После започнах да пея последния стих, онзи, който току-що бях научила от Люк. Във всеки друг ден вече щях да съм забравила текста, но не и днес — гласът му не спираше да звучи в главата ми. Думите като че ли придобиваха нов смисъл, когато ги пеех аз; бяха истински.

Защото аз бях влюбената фея.

Ту влизаш, ту излизаш от съня ми,

а песента на арфата не спря.

Със теб умря сърцето ми, любими,

в деня, във който ти умря.

Излизаш и се връщаш във съня ми

и всеки път сърцето ми умира —

не ще да пея тази песен вече,

не ще да чуя арфата звънлива…

Когато стигнахме до последния рефрен, Люк вече се усмихваше толкова широко, че почти не можеше да свири. Оставих гласа си да заглъхне постепенно, да отмре с последната изсвирена от флейтата нота и да се завърне там, откъдето беше дошла изумителната непозната мелодия.

Залата остана абсолютно тиха.

На лицето на Люк се появи лека, почти неуловима усмивка и тогава публиката скочи на крака, всички викаха и ръкопляскаха. Дори съдиите на предния ред се изправиха. Прехапах устни и усетих как цялата се изчервявам, докато с Люк се споглеждахме тържествуващо.

Напуснахме сцената, на която трябваше да излязат новите изпълнители. Люк стисна силно ръката ми, лицето му грееше.

— Добро момиче! — Пусна ме бързо. — Добро момиче! Трябва да тръгвам, за да… но ще се върна за приема довечера.

— Трябва да направиш какво…? — повторих аз, но той вече беше изчезнал в претъпканото с хора пространство зад кулисите. Почувствах се странно изгубена.