Маги Стийвотър
Ридание (14)

Тринайсет

Събудих се от бипкането на телефона си и приглушените гласове, идващи от стълбите. Мама и Дилия. Всичко беше постарому. За тях споровете бяха като въздуха за другите хора; правеха го инстинктивно и нямаше начин да го избегнат. Зарових отново лице във възглавницата, за да се скрия от прекалено яркото слънце. Явно доста си бях поспала.

Претърколих се по корем и извадих телефона от задния си джоб (добре, че спасих тези дънки от пералното, защото иначе телефонът ми щеше да бъде изпран заедно с тях). Изправих се и се опитах да се разсъня. Струваше ми се, че през последните няколко часа съм била мъртва. Сънят ми е бил толкова дълбок, че изобщо не бях чула многобройните позвънявания.

Люк.

Събудих се на мига, а събитията от мрачната мелодрама, в която се беше превърнал животът ми, изплуваха в съзнанието ми. Погледнах телефона: четиринайсет пропуснати съобщения, три нови есемеса. Всичките обаждания бяха от Джеймс. Започваха от шест сутринта, а последното беше отпреди няколко минути. Проверих и есемесите.

Първото: събуди се, сънливке.

Второто: трябва да говоря с теб.

Третото: обади се на баба си.

Естествено, бях забравила да й се обадя. Набрах Джеймс. Той вдигна, преди да беше прозвучал докрай първият сигнал.

— Какво става?

— Обади ли се на баба си?

Измъкнах се от леглото. Чувствах се като вцепенена от спането с дрехите.

— Не, обаждам се на теб. Звънял си ми четиринайсет пъти, та си помислих, че е нещо важно!

— Важно е. Мисля, че нещо се е случило на баба ти.

— Какво?!

— Наречи го „шесто чувство“. Донесе ли ти онази пихтия, дето я приготвяше?

Дадох си сметка, че баба така и не беше дошла. Почувствах се гузна, че бях забравила за нея.

— Не. Нито се обади. За онова твое чувство от кристалното кълбо ли говорим, или е просто обикновено притеснение?

— От кристалната топка. Моля те, обади й се и виж дали съм прав. Надявам се, че не съм, но от рано сутринта имам ужасно предчувствие. Не можах да спя, дори направих едно малко „Диърдри“…

— Повърнал си?

— Аха. Моля те, обади й се.

— Добре, добре. После ще ти звънна.

Затворих, но преди да успея да набера номера на баба, мама се провикна от долния етаж. В гласа й се усещаше леко неконтролируема нотка, която беше признак, че скоро някой или нещо щеше да изригне.

О. Ами ако беше разбрала някак за изминалата нощ? Щеше да ме изтезава, да ме убие и след това да извърши черен сатанински ритуал, за да ме възкреси и да ме убие отново, ако научеше за това. Мама никога не си беше правила труда да говори за секс с мен — това би я принудило да разбере нещо за моите чувства, — но многократно беше показвала съвсем ясно какво мисли за момичетата, които правят нещо повече с гаджетата си, освен да се държат за ръце. Все още си спомням времето, когато започнах работа в „Ледът на Дейв“ и тя първоначално ме караше до там. Един път видяхме как Сара се целува с приятеля си на паркинга. Тъкмо се чудех защо бих искала някой да си пъха езика в ухото ми, когато мама каза: „Момичета като нея нямат никакво самоуважение. Защо ще си купуваш крава, когато можеш да получаваш мляко безплатно?“.

Запитах се как ли бих се чувствала, ако езикът на Люк беше в ухото ми…

— Диърдри! — извика мама отново. Забавих се още малко, за да се поизтупам и да не личи, че съм се мотала навън цяла нощ с тези дрехи. — Не ме карай да се качвам!

Пооправих се колкото можах и слязох в кухнята. Мама, Дилия и татко бяха седнали в различни точки на стаята, с чаши в ръце. Всички изглеждаха много уморени и притеснени на фона на силната слънчева светлина, нахлуваща през прозорците. Значи щяхме да играем така — трима на един. Не беше много честно.

— Добро утро — казах аз. Ще отричам до последно, такъв беше планът ми.

Мама почти не ме погледна. Отпи глътка кафе, преди да проговори:

— Този следобед си на работа, нали?

Въпросът беше толкова различен от този, който очаквах, че не успях да скрия изненадата в гласа си.

— Да… От един часа.

— Баща ти ще те закара, но Джеймс ще трябва да те върне обратно. А ако той няма да може, се обади и се опитай да се смениш. — Изпи докрай кафето си и остави чашата в мивката. Татко гледаше виновно и предположих, че преди да сляза, е имало спор.

Мама продължи.

— С Дилия трябва да отидем до болницата.

Повторих след нея, вече изплашена до смърт:

— До болницата?

Леля ми извади огромна връзка с ключове от чантата си и стисна здраво ръката на мама.

— Баба ти е паднала, или нещо такова. От болницата не бяха сигурни. Вероятно не е сериозно.

— Паднала е? — повторих аз. Бабите на другите хора падат. Моята не беше от крехкия, падащ вид баби. Тя беше от мъкнещия-влачещия-и-боядисващия-мебели вид. От онези, които стриват разни треви на пихтиести каши, за да прогонват тъмните феи. Не знам защо, но изведнъж се сетих за страховитата усмивка на Елинор малко преди да си тръгне.

— Или нещо такова — повтори Дилия високо, всъщност с доста по-висок глас, отколкото говореше обикновено. — Просто ще проверим дали е добре. Сигурна съм, че скоро ще я пуснат да си ходи. Просто са предпазливи, все пак е на възраст.

Мама я погледна странно, а аз се запитах за какво ли бяха спорили по-рано.

Без да обръща никакво внимание на многозначителните погледи и намеци на майка ми, леля ми насочи царствения си поглед към мен.

— Ти беше вчера при нея, Диърдри. Забеляза ли нещо необичайно?

Хм, не можех да им кажа, че бях прекалено заета със собствените си проблеми, за да забележа каквото и да било. Единственото необичайно нещо вчера май бях самата аз. А, да. И една бясна гигантска котка. Поклатих глава.

— Стори ми се добре.

Мама стрелна Дилия с тържествуващ поглед.

— Хайде, да тръгваме.

Двете се запътиха към вратата и ме оставиха сама с татко. Както обикновено, той беше спокоен; всичко, което би могъл да каже, беше казано от Дилия и мама. Повъртя се наоколо, потърка брадичката си и накрая се обърна към мен:

— Значи се виждаш с онзи флейтист от конкурса, а?

Да говориш с мама беше трудно: трябваше да следваш правилата и да играеш игричките й. С татко беше лесно. Кимнах.

— Харесваш ли го?

Не се притеснявах, но усетих, че се изчервих цялата, когато признах истината:

— Много.

— А той харесва ли те?

— Много.

Татко също кимна и взе ключовете за колата от куката до вратата.

— Радвам се. Отивам да пусна климатика в колата. Ела, когато си готова да тръгваме, става ли?

Излезе през задната врата толкова спокойно, колкото мама и Дилия бяха шумни, а аз се затичах по стълбите към стаята си, за да се преоблека в нещо, което не мирише толкова силно на мокра трева и на стоене навън цяла нощ.

Тъкмо когато се намъквах в новите дънки, телефонът ми звънна. Погледнах номера, но беше непознат.

— Ало?

— Здрасти.

Веднага познах гласа на Люк и въпреки всичко потръпнах. По един хубав начин.

— Ти имаш телефон?

— Вече имам. Никога досега не съм познавал човек, с когото да искам да си говоря по телефона. — Направи пауза. — Ти искаш ли да си говорим?

— Не трябва да го правя. — Сетих се, че татко ме чака в колата и започнах да ровя из чекмеджето за чифт чисти чорапи. — Но искам. Само се надявам да чуя някакво обяснение за това, което видях в главата ти миналата нощ.

От другата страна имаше само мълчание.

— Това телефонната версия на тъжното изражение — Не мога да ти кажа — ли е?

— Предполагам. Сигурно съм се надявал, че ще видиш и нещо, което ще оправдае всички тези… тези неща… или поне ще ги обясни по някакъв начин, когато разчетеш мислите ми.

— Има ли нещо, което може да ги оправдае или обясни?!

Люк въздъхна.

— По-добре си представи, че това е друг телефонен вариант на тъжното ми изражение.

Исках да го попитам за много по-сериозни неща, но любопитството ме тласна в друга посока.

— Какво става, когато не можеш да ми кажеш нещо? Езикът ти замръзва или…?

Нова пауза.

— Болезнено е. Но никога не знам какво точно ще бъде, затова се опитам да го избягвам.

— Ами ако го напишеш?

— Също ще боли. И то много.

— Значи… да ми кажеш кой или какво ти пречи да ми кажеш ще ти причини сериозни проблеми.

— Само при мисълта, че бих могъл да ти кажа, гърлото ми се вледенява — обясни Люк, но усетих усмивката в гласа му. — Ще се видим ли днес?

Замислих се, че това би била доста глупава постъпка от моя страна. И после си спомних.

— Люк, баба е в болница. Мама тъкмо тръгна натам заедно с Дилия. Казаха, че била паднала или нещо подобно. Но…

— Баба ти не е падала — довърши изречението ми той.

Поколебах се.

— Мислиш ли, че може да е…

— Може би. Искаш ли да я посетя? Ще разбера какво е станало.

— Тя те мрази.

— И не е единствената. Ами ние? Може ли да те видя отново? Можеш да кажеш „не“. Е, ще разбиеш всичките ми мечти и надежди, но това си е твое решение.

Нахлузих обувките си, докато продължавах да разсъждавам. Сигурно хормоните ми бяха виновни за всичко. За пълната ми липса на задръжки, морал и разум. Смразяваща купчина тела на мъртъвци, а аз потръпвах от възбуда само при мисълта, че можех да го видя отново. О, божичко, а ако ме целунеше, сигурно щях да експлодирам. Земята вика Диърдри! Осъзнай се. Говорим за убиец, помниш ли? Но може би имаше обяснение за тези тела. Или може би бях жалка с тези глупави надежди. Докато се оплитах в мислите си, на глас казах:

— Значи все пак може и да има нещо, което би могло да оправдае и обясни това, което видях в главата ти.

— Мисля, че ми е позволено да кажа едно положително „може би“.

— И няма да ме убиеш.

По гласа му личеше, че вече не се усмихва.

— Това ти го гарантирам. Ако не друго, това поне мога да обещая. Никога няма да те нараня.

Запитах се какво ли е да имаш нормални отношения, при които не ти се налага да задаваш такива въпроси на приятеля си. Щях ли да изпитвам същото към него, ако беше обикновено момче с обикновен живот и обикновено минало? Взех решението си.

— Тогава ще се видим по-късно днес.

— Това е чудесно, красавице! Отивам да видя баба ти. Носи „тайната“ ми със себе си. — Телефонът в ръката ми замлъкна.

* * *

„Ледът на Дейв“ официално беше мъртъв. Задушната жега беше отишла да тормози хората някъде другаде, мъгливото синьо-сиво небе бе атакувано заплашително от буреносни облаци и никой нямаше желание да похапва сладолед. Облегнах се на щанда и се зазяпах през прозорците към струпващите се облаци, пръстите ми разсеяно си играеха с железния ключ, висящ на верижката на врата ми. Сещах се за поне хиляда места, на които в момента предпочитах да бъда.

Не ми се гледаше към часовника, защото той само щеше да ми напомни още колко много време трябваше да вися тук. Не исках да чета и старите есемеси от Джеймс, защото така само се подсещах, че все още никой не ми се беше обадил да каже какво става с баба.

— Той ти го е дал, нали? — Сара прекъсна скучаенето ми. Беше се навела от другата страна на щанда и разкриваше много по-голяма част от бюста си, отколкото някога ми се е искало да видя. Въпреки че носеше същата проста фирмена престилка с образа на пингвина Дейв, беше успяла да намери тениска, с която изглеждаше, сякаш наистина е облечена само с тази престилка.

Погледнах я бегло.

— Да…

— Видях ви онзи ден, когато седяхте навън до колата му. Наистина е сладък.

— Да…

Сара се приведе към мен заговорнически.

— И по-голям. В горните класове е, нали?

— Да…

Почеса се с пръст по ухото си и надзърна през прозореца, като че ли искаше да види какво гледам аз.

— Знам, че го казах и преди, но наистина не разбирам как някоя като теб си намира гадже като него. Не се обиждай. Сериозно, не се сърди.

По-рано в сериала „Животът на Диърдри“: в последния епизод Сара се подигра с чувствата на Диърдри и тъй като социалният живот на главната ни героиня доскоро беше напълно парализиран, тя не се защити.

Тази седмица в „Животът на Диърдри“: Диърдри отвръща на удара.

Погледнах я с невинно изражение.

— Струва ми се, че по-големите момчета си падат по по-загадъчното излъчване. Не мислиш ли?

Сара проследи погледа ми, който беше забит в гигантската цепка между гърдите й.

— Ами… не съм забелязала. Настина ли?

— Да — казах твърдо аз и продължих да кова желязото, докато беше горещо. — Нали знаеш, по-малките се хващат за всичко, което им се предложи. Не подбират много. По-големите търсят повече дълбочина, искат предизвикателства. — Усмихнах се леко и нанесох последния удар. — Ето защо не излизам с никое от момчетата в училище. — Не можех да повярвам, че водя такъв разговор с нея — все едно сме приятелки. Чудех се дали така правят другите момичета, онези, които киснат пред шкафчетата си в коридора и клюкарстват за гаджетата си и за музиката, която харесват. Може би всички само се преструват, че са големи дружки, а всъщност не знаят нищо една за друга.

Сара беше опулила очи.

— Затова ли не излизаш с момчета? А аз си мислех, че си някаква откачалка.

По скалата от едно до десет за липса на какъвто и да било такт, Сара удари единайсет. Направо се чудех как съм могла да се притеснявам и страхувам от нея преди. Свих рамене.

— Затова и мнозина казват, че не ме познават. Проблемът си е техен, те губят.

Бих платила милион долара за изумения поглед, който ми хвърли Сара. Чувството на задоволство, което се разля по вените ми и изпълни цялото ми тяло, струваше още милион отгоре.

А след това Луничавия перко влезе в заведението и двата ми милиона долара потънаха в тоалетната. Отново изглеждаше съвършено — яката на спортната му риза беше разкопчана, палците на ръцете му бяха пъхнати небрежно в гайките на идеално скроените му шорти в цвят каки, а на едната му китка се виждаха поне дузина кожени гривни.

В сравнение с първия път, в който го видях обаче, сега имаше една голяма разлика — вече можех да кажа със сигурност, че не е създание от нашия свят. Не заради острия аромат на билки, който изпълни заведението, когато влезе, а заради същото завладяващо съвършенство, което излъчваше и Елинор — започвах да мисля, че това е една от основните отличителни черти на феите. Не защото беше красив — а повярвайте ми, наистина беше! По-скоро беше свързано с начина, по който красотата му причиняваше болка, когато човек погледнеше към него. Освен това грееше отвътре, силно и топло, за разлика от мен и Сара. Ние изглеждахме като измити, напълно безцветни на фона на флуоресцентната светлина в заведението и на буреносните светкавици, проблясващи отвън. Как бях могла изобщо да го помисля за човек?

Когато се подпря с ръце на щанда и ни се усмихна, видях как под ръкава на лявото му рамо леко проблясва познатата ми златна масивна гривна. Сара дискретно придърпа малко нагоре престилката си и се облегна игриво на плота срещу него.

— Мога ли да ти предложа нещо?

Луничавия перко премести погледа си от Сара към мен и обратно.

— Не знам. Всичко изглежда толкова… привлекателно. — Сара нацупи леко устни, а аз стоях на мястото си, без да помръдна; по кожата ми пропълзяха тръпки. Някъде дълбоко, под повърхността на собственото ми съзнание, усещах как спомените на Люк за Луничавия се надигаха, готвейки се да изригнат.

— Е, помисли си — каза Сара и посочи към празните маси в заведението. — Не бързай.

Луничавия се приближи до витрината със сладоледите и започна бавно да прокарва пръстите си по горния край на стъклото, като си даваше вид, че разглежда съсредоточено изложените вкуснотии. В главата ми спомените на Люк изплуваха един по един от мъглата на миналото: Перкото, подкарва стадо от млади бичета в реката и се смее при вида на обезумелите от страх животни, които потъват в дълбоката река; Перкото, кръжи около Люк, който държи в свития си юмрук три железни гвоздея; Перкото, гали с ръка окървавената кожа на ужасено момиче, възлите на кожените му гривни оставят бели следи в кръвта. Стиснах зъби, исках да забравя всичко, което бях видяла.

— Толкова е трудно да се избере — каза той, усмихвайки се нежно на Сара. — Мога ли да получа повече, ако не успея да се спра на един вид?

Сара погледна към мен и се разсмя.

— Все още ли говорим за сладолед?

— Кога въобще е ставало дума за сладолед? — Луничавия перко се наклони към Сара, езикът му се подаде леко между съвършените устни.

Аз носех гердана с ключа, но тя нямаше нищо, което да я защити от него. Не можех да повярвам, че ми се налага да предпазвам малката уличница, но се налагаше. Пристъпих напред, отместих с ръка Сара и казах твърдо:

— Мисля, че трябва да си избереш един аромат, иначе няма да усетиш добре вкуса на сладоледа.

За моя изненада Сара не се възпротиви, а се дръпна назад, за да се отдалечи от него. Може би дори и тя имаше граници. Може би дори най-заблудената овца може да надуши вълка, ако той се приближи достатъчно.

Изведнъж Луничавия перко скочи невероятно високо и с изненадваща лекота се метна на щанда, а зад гърба си чух как Сара ахна. Той прехвърли краката си откъм нашата страна на барплота и започна да ги люлее небрежно. Отстъпих назад, за да бъда извън обсега на краката му, а той зацъка с уста.

— О, не се дръж така! Просто си помислих, че Люк няма да има нищо против да сподели новата си играчка. — Ухили ми се — имаше някак гладно изражение — и посочи към ключа на шията ми. — Вероятно мога да ти помогна да се отървеш от това по-късно. — Погледна през рамо към пламтящото на небето слънце. — Много скоро, както ми се струва.

— Изрод! — извика Сара. — Разкарай се веднага или ще повикам ченгетата.

Той въобще не изглеждаше впечатлен от заплахата й. От на пръв поглед празната си шепа пусна на плота в редичка няколко детелини. Те развяха листенцата си като крилца на пеперуда, докато политаха към пода — тъжни, повехнали. От усмивката му отново ме побиха тръпки.

— Мога да ти покажа някои неща, които Люк не може, скъпа моя — промърмори Луничавия.

— И аз мога да ти покажа неща, които той не може. — Джеймс остави вратата да се затръшне зад гърба му. — Скъпи… — Видът му беше доста необичаен — беше облечен с тениска с надпис „Разкарай се от планетата ми!“, а на рамото си бе преметнал като пушка стар железен ръжен. Съчетанието беше невероятно подходящо, особено в този момент.

Луничавия перко се усмихна, показвайки всичките си зъби с леко издаден език, и се плъзна надолу от плота.

— Може би искаш да си поиграя и с теб? — Наведе се отново към мен и ме подуши. — Но тя все пак мирише по-добре. Направо цялата да я изядеш.

Джеймс свали ръжена от рамото си и се приближи небрежно към Перкото.

— Махай се. Веднага.

Луничавия мина на безопасно разстояние покрай него, стигна до вратата, а след това се обърна към мен и ми показа среден пръст.

Джеймс изръмжа ядосано и замахна с ръжена към главата му. Така и не успя да го улучи — Луничавия отскочи рязко от желязото и се заби с глава в стъклената врата достатъчно силно, за да счупи стъклото. После се строполи на пода.

Джеймс се изплю върху него. Създанието от магическия свят отвори очи, когато плюнката се приземи върху бузата му, и се усмихна.

— Значи така ще играем, а?

В съзнанието ми внезапно се появи нов образ: Люк притиска Луничавия към една стена, опрял кинжала си в гърлото му, а той се хили срещу него и казва: „Интересна игра ще бъде“.

После погледнах отново към вратата — там стоеше само Джеймс, а подът беше празен. Бял заек подскачаше отвън по асфалта.

Двамата с Джеймс се бяхме втренчили в заека, докато той се скриваше в гъстите храсталаци зад паркинга, и след това се спогледахме.

— Проблеми с гризачи? — попита Джеймс.

— Струва ми се, че беше по-скоро невестулка, отколкото заек… — отвърнах аз, издишайки дълбоко. Дори не бях осъзнала, че през последните секунди съм сдържала дъха си. — Защо си тук?

Той нарами отново ръжена, погледна през прозореца, където тъкмо просветна светкавица, но преди да каже нещо, Сара се обади от мястото си, скрита до машината за млечни шейкове:

— Какво, по дяволите, беше това?!

Не бях сигурна как да й обясня случилото се, Джеймс сви рамене:

— Тъмни феи убийци.

Сара се взираше през прозореца към паркинга, където беше изчезнал заекът. Момичето, което никога не млъкваше дори когато нямаше нищо, за което да се говори, не знаеше какво да каже единствения път, когато наистина имаше.

Погледнах часовника.

— Ще заключа задната врата. Мисля, че е време да се махаме оттук. — Сара все още не помръдваше. Хапеше устните си, зареяна нанякъде; за първи път виждах лицето й такова — изглеждаше напълно различно, когато мисли. Явно досега не й се беше налагало да го прави.

Добра идея — каза Джеймс. — Ще те закарам да видиш баба си, като приключиш тук. И ще изпратя Сара до колата й.

Заех се с обичайните ритуали по затварянето на заведението: заключих задната врата и затворих контейнерите със сладките топинги и с шоколадовите бисквитки. Сара се зае със своите задачи и машинално избърса машината за шейкове и барплота. Мълчанието й ме караше да се чувствам неудобно, сякаш бях длъжна да кажа нещо само за да я накарам да проговори. Зачудих се дали това не е причината тя да бърбори през цялото време — може би се опитваше да ме извади от обичайното ми замислено мълчание.

Ситуацията беше неловка, но не продължи дълго, защото тъкмо приключихме със задълженията си и се чудехме накъде да погледнем, когато Джеймс подреди и последния стол до масите. Метна ръжена отново на рамото си.

— По-добре да тръгваме, преди да е завалял дъждът.

Телефонът в джоба ми звънна и го извадих, за да видя кой е. Този път разпознах номера и вдигнах още по средата на звъненето.

— Люк?

Говореше толкова тихо, че едва го чух да казва:

— Видях баба ти. Били са Те.