Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книги на феите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lament: The Faerie Queen’s Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2015)
Редакция
maskara (2016)

Издание:

Маги Стийвотър. Ридание

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2010

ISBN 978-954-771-237-9

История

  1. — Добавяне

Девет

Едно от най-положителните качества на баба е също така и едно от най-дразнещите: почти невъзможно е да я изкараш извън релси и да я уплашиш. И мама е такава — и двете притежават умението да „пакетират“ емоциите си и да ги вадят на показ само в много специални случаи. Очевидно да ме открие с наранявания и белези от битка със свръхестествено зло същество не влизаше в категорията на баба за „специални случаи“.

Тя просто ми помогна да прибера арфата в колата, взе покапана с боя кърпа от задната седалка и я постави на мястото до шофьора, за да не изцапам с кръв мъхнатите й сиви калъфки, които миришеха на портокал от препарата за чистене. Запали двигателя, без да каже и дума.

Посочих раните си; донякъде се гордеех с тях. Бяха възможно най-добрият вид рани — изглеждаха ужасно, но всъщност не боляха чак толкова много. Жалко, че гледката на съсирената кръв бе пропиляна пред очевидец като баба, чието състрадание беше прибрано в същата кутия, в която държеше и другите си емоции.

— Имаш ли кърпички или някакви салфетки?

Докато тя изкарваше колата от паркинга, аз дискретно погледнах в огледалото за обратно виждане с надеждата да открия някаква следа от Люк, но се виждаха само стъблата на брезите. Чудех се какво ли ще стане с тялото на гигантската котка.

— Мокри кърпички в жабката — каза баба. — Ще те почистим по-добре вкъщи.

— В твоята къща? — попитах за всеки случай, докато ровех из жабката.

Баба погледна към мен за първи път, откакто се качихме в колата, и аз примигнах притеснено, защото видях познатия поглед на мама — само бръчиците в ъгълчетата на очите бяха повече.

— Наистина ли искаш да обясняваш на майка си какво е станало с роклята ти? Все още пазя твои дрехи в гардероба си.

Значи Люк беше прав. Тя щеше да повярва, ако й разкажех истината.

— Какво беше? — Гласът й беше спокоен и безизразен, сякаш ме питаше „Как си?“ или „Добре ли мина денят ти?“.

Въздъхнах, изумена от това, което се готвех да й разкажа, и после описах цялото нападение — от загубата на пръстена до спасяването ми от Люк. Последната част ми достави голямо удоволствие, защото сякаш й натривах носа след начина, по който тя се държа с него на алеята пред вкъщи. Очаквах баба да ми изнесе една поучителна лекция, лишена от емоция и страст, но първоначално тя не каза нищо. В колата се възцари пълно мълчание, не се чуваше нищо, освен звука на гумите, фучащи по изпъстрения със сенките на надвисналите дървета път.

Най-накрая тя каза:

— Ще поговорим за това, след като те почистим.

Не бях сигурна, че разговорът ни ще бъде различен, ако съм облечена с други дрехи, но с баба беше също толкова опасно да се спори, колкото и с мама. Не си проговорихме повече, докато не стигнахме до старата й къща, построена във формата на буквата L, която си беше истинска селска ферма и се намираше в центъра на поле с царевица.

— Дрехите са горе, в стаята за гости. На рафта в гардероба. Ще ти направя чай. — Баба се запъти към кухнята, а аз към горния етаж.

В селската къща винаги ставаше течение, независимо колко горещо беше отвън, а в стаята за гости беше най-зле. Баба беше покрила скърцащия, нацепен дървен под с цветна плетена черга, а по снежнобелите стени висяха ярки абстрактни картини, но въпреки това там винаги ми беше ужасно студено. Студено като противна-ледена-тръпка-в-главата, а не като вземи-си-пуловера. Татко ми беше казал, че това е била стаята на леля Дилия и че като дете тя претърпяла някакъв инцидент и за малко не умряла там. Дори без частта с умирането фактът, че тази стая беше спомогнала за оформянето на очарователния характер на Дилия, беше достатъчен, за да я мразя.

Грабнах дрехите си от гардероба — ето къде били любимите ми стари дънки! — и се преоблякох в банята. Докато миех засъхналата кръв от кожата си, си спомних чувството, което изпитах, когато Люк ме дръпна и стисна силно в прегръдката си; спомних си аромата на тялото му. В стомаха ми се оформи топка… като от нерви, но този път усещането беше хубаво, някак гъделичкащо.

Къде си сега?

Слязох при баба в кухнята, като примигвах от силната слънчева светлина, влизаща през прозорците. Тя пъхна чаша студен чай в ръката ми и ми махна да седна на стола до кръглата маса.

Огледа внимателно ръката ми, за да види дали съм я почистила добре.

— Знаеш какво стана там, нали?

Почувствах се леко глупава.

— Феи?

Тя ме погледна гневно.

— Не произнасяй името Им. Ако кажеш думата, Те ще те чуят. Има причина, поради която старите хора Ги наричат „добрите съседи“ или „малкият народ“. Другата дума е по-скоро като обида. Груба е.

Отпих от чая. Баба никога не го подслажда достатъчно — рафинираната захар е вредна за теб, или нещо подобно.

— Щом си знаела за Тях, защо не каза? Защо остана само с това — „на ти този грозен пръстен“, без да ми обясниш нищо?

Баба стисна устни, но си личеше, че се опитва да не се засмее.

— Значи затова го изпусна случайно в канала?

— Наистина стана случайно!

— Хм… Те винаги са се притеснявали малко от жените в рода ни.

Притеснявали се малко. Току-що бях почти сдъвкана от котка, в сравнение с която акулата от „Челюсти“ приличаше на раздразнителна златна рибка. Ако това беше признак за леко притеснение, направо нямах търпение да видя останалото!

Баба барабанеше с пръсти по масата.

— Според Тях вече си на подходящата възраст да започнеш да Им създаваш проблеми. Повърхностни създания. Не мисля, че Им се занимава с нещо старо или грозно. Интересуват се само от чисто нови играчки. — Сви рамене, все едно говореше за проблем с мравки в кухнята или нещо подобно, напълно банално и ежедневно. — Затова ти дадох пръстена.

— Държиш се така, сякаш няма защо да се страхувам от Тях.

Тя отново повдигна небрежно рамене.

— Ако носиш желязо със себе си, Те наистина не могат да ти направят нищо. Защо според тебе в новините няма постоянно истории за подменени или отвлечени деца? Днес навсякъде около нас има желязо. Те тормозеха майка ти и Дилия, когато бяха малки, и после се отказаха.

Информацията ми дойде в повече. Моята праволинейна и методична майка да е имала вземане-даване с феи? А мисълта за Дилия и тези създания беше още по-абсурдна. Можех да си представя картинката. Феите: Ела при нас, момиче. Дилия: Защо? Феите: Ще изпиташ нечувани наслади и ще получиш вечна младост. Дилия: Ще изчакам по-добро предложение. Е, имате ли да добавите нещо?

— Защо не ми даде пръстена по-рано? При раждането ми например…

— Наистина мислех, че са се отказали от нас. Но после го видях и разбрах, че са се върнали.

Не беше нужно да питам за кого говори. Стомахът ми се преобърна отново, само че този път си беше от нерви, а не от трепетното чувство, което изпитвах при спомена за Люк. Не знаех какво да кажа. Всяка моя дума щеше да издаде нарастващото ми увлечение по него, а не мисля, че баба щеше да одобри това. А дори да успеех да задам въпроса с невинен глас, не исках да чуя отговора й.

Спомних си отново как той ме спаси и ме прегърна след смъртта на котката. Хванах се за този образ като моряк за мачта при задаваща се на хоризонта буря.

И бурята дойде.

— Той е един от Тях, Диърдри.

Разтърсих глава.

— Знам това. Видях го преди двайсет години и той изглеждаше по същия начин, както онзи ден.

Сигурно се беше припознала.

— Той дойде точно преди да се появят останалите от Тях. Беше тук за Дилия.

Успях да отроня няколко думи.

— Той ме спаси, бабо. Забрави ли това?

Тя сви пренебрежително рамене. Прииска ми се да я зашлевя заради лекотата, с която скачаше върху сърцето ми.

— Това е игра, Диърдри. Те обичат игричките. Жестоките спортове. Не си ли спомняш старите приказки, които ви разказвах за „лека нощ“? Гатанки, имена и подли номера. А и Те не те искат мъртва, мила. Те искат да те откраднат, да те вземат при себе си. — Баба погрешно разтълкува погледа ми и необичайно за нея в гласа й се прокрадна съчувствие. — О, не се страхувай! Ще ти намеря друго желязно бижу.

Извадих верижката изпод тениската си и тикнах ключа към лицето й.

— Той може да докосва желязо, бабо. Ти каза, че Те не могат да го правят. Е, той може. Нямаше проблем да докосне пръстена и ми даде и това. Предупреди ме за Тях. — Прибрах ядосано верижката на врата си. — Не мисля, че е от Тях.

Баба отвори кутията си с емоции толкова, колкото да пусне едно леко намръщване да излезе навън.

— Сигурна ли си, че може да докосва желязо?

В главата ми ръцете му докоснаха кожата ми близо до ключа и задържаха моите пръсти, макар да избягваха допира до пръстена.

— Сигурна съм.

Тя пусна още едно, този път доста по-сериозно намръщване от кутията.

— Трябва да е някакъв вид нечистокръвен, мелез… нещо като… Виждала ли си го да ползва капки за очи?

Сърцето ми започна да бие по-бързо при думата „нечистокръвен“, но спря, когато тя спомена капките. Не отговорих, но лицето ми й каза всичко, което искаше да знае.

— Използва ги, за да може да Ги вижда. — Изправи се и бутна стола си назад. — Трябва да потърся нещо, което да му подейства.

Не можах да се въздържа.

— Наистина ли трябва?

Баба ме погледна отново, погледът й беше суров.

— Диърдри, всичко, което ти е казал, е лъжа. Те нямат душа. Те нямат приятели и не знаят какво е любов. Те си играят. Като големи, жестоки деца, които постоянно искат нови, лъскави играчки. Ти си лъскава и нова. Той си играе с теб.

Уплаших се, че ще заплача, но очите ми дори не се бяха насълзили. Може би трябваше да съм гневна, да се ядосам, но не изпитвах нищо. Бях толкова пълна с това нищо, че празнотата в мен бе добила плътност и се беше превърнала в нещо.

— Върви да полегнеш на дивана, почини си. Ще бъда в ателието си. Когато свърша, ще те закарам у вас.

Не й отговорих, защото нищото няма глас. Направих каквото ми каза, отидох в дневната и легнах на дивана. В главата ми беше образът на Люк, който идва при мен, прегръща ме и намира в прегръдките си само едно нищо. Това, което беше останало от мен.

* * *

Гледах повторенията на „Ченгета“, докато сенките се издължиха и стигнаха чак до ръба на бялата плетена кушетка. Осемстотното ченге разбиваше осемстотния престъпник на покрива на колата му, когато телефонът ми звънна. Погледнах номера и вдигнах.

— Здрасти.

— Привет, Ди! — Гласът на Джеймс прозвуча въодушевено от другата страна.

Не можах да докарам същия ентусиазъм.

— Извинявай, че не ти звъннах днес. Аз съм…

— При баба си. Майка ти ми каза. Звучеше по-ядосано от раздразнен от туристи бизон. Да дойда ли да те взема и да излезем малко?

Обмислих бързо предложението. Не знаех какво точно искам, но да бъда сама в този момент не беше сред желанията ми.

— Страхотна идея.

— Надявах се, че ще го кажеш — отвърна Джеймс и в същия момент чух как отвън се затръшна врата на кола. — Защото вече съм тук и щеше да бъде тъпо да се прибирам до вкъщи сам.

Чух как се отвори и външната врата с мрежата против гадинки. Джеймс ме намери в дневната и аз се надигнах, за да отместя купчината с книги по холистична медицина от другия край на дивана и да му направя място.

Той постави голяма картонена кутия на масичката.

— Знам, че баба ти не си пада по тези неща, затова ти донесох истинска храна от „Лепкавото прасе“. — Забеляза ръката ми, която беше чиста, без кръв, но раните от зъбите на котката личаха ясно. — Добре ли си?

Изглеждаше толкова нормален и безопасен, седнал до мен със загорелите си от слънцето ръце и тениска с надпис „Сарказъм: още една услуга, която предлагам“. Изглеждаше така, както всяко лято, откакто се познавахме, и ми напомни за всичко, което май вече не можех да имам. Около половин секунда се борих смело с внезапния пристъп на емоции, а после избухнах в сълзи.

— Хей, хей! — Джеймс седна до мен на кушетката и ме гушна, за да поплача с лице забито в „саркастичната“ му тениска. Не ме попита нищо, нито ме накара да обяснявам какво е станало, защото той е такъв приятел, на границата на съвършенството. Като се замислих за това, се разплаках по-силно. А после си дадох сметка колко жалък е целият този рев, което ме разплака още повече.

Джеймс ме притисна по-близко до себе си и аз започнах да треперя. Ръцете му се обвиха около мен като жив пуловер. Зъбите ми тракаха. Най-накрая изстрелях:

— Мисля, че съм в шок.

Той изтри сълзите от бузите ми с изписаната си с мастило длан.

— Това има ли нещо общо с изпохапаната ти ръка? Защото ако тези белези са били тук и преди, не си ги спомням. А аз имам, как да кажа, набито око за детайлите.

Изхленчих жалостиво:

— Ако имах камера, когато ги получих, щях да забогатея. Беше гигантска котка, или поне нещо, което приличаше на котка… не знам… — Преглътнах нова серия от тъпите сълзи и неволно потреперих отново. — Кога ще спре това треперене?

— Когато се успокоиш. — Джеймс стана и ме хвана за здравата ръка. — Хайде, очевидно имаш нужда от една хубава пържола.

Оставих го да ме изправи, вече се чувствах по-добре.

— Имам нужда от зашеметяваща суперпушка за свръхестествени твари.

— Може би имат и от тях. Не разгледах менюто много подробно.

Хрумна ми, че пропускам нещо.

— Трябва да кажа на баба, че излизам. Тя прави някакви вуду магии в ателието си.

Излязохме навън и тръгнахме по каменната пътечка, която баба беше направила към ателието си. Различни билки и красиви високи цветя обрамчваха камъните отстрани, а над тях кръжаха всякакви буболечки, привлечени от аромата им. Засмях се, когато Джеймс размаха ожесточено ръце срещу една пчела, която се осмели да долети прекалено близо до него.

— Подскачаш като малко момиченце — отбелязах.

— О, кой го казва!

Гласът на баба се чу от отворената врата на ателието, което приличаше по-скоро на малка работилничка, пълна с всевъзможни неща:

— Ти ли си, Джеймс?

Джеймс ме последва в замъглената синева на помещението.

— Кой друг да е? — Въпреки че ателието бе осветено от три голи крушки и през отворената врата също влизаше светлина, вътре беше доста мрачно в сравнение с направо ослепяващото слънце отвън. Примигнах няколко пъти, за да свикнат очите ми с разликата.

— Какво те води насам? — Баба вдигна глава от главната си работна маса. Беше преместила встрани кутиите си с бои и с лакове и четките, за да освободи място за последния си проект — нещо, което предполагам, че трябваше да бъде свръхестествен унищожител на феи. Или газова бомба срещу гигантски твари. Или просто репелент срещу досадни насекоми. Каквото и да беше, вонеше ужасно, както когато напръскаш малка стая с прекалено много ароматизатор.

— Едно пиленце ми каза, че Ди е гладна. — Джеймс се промуши покрай малките работни масички и се загледа в дървените табла, изрисувани с преплетени фигури във всевъзможни цветове. — Пристигнах веднага, за да я спася. Знам къде мога да намеря любимите й напоени със сос вредни и мазни гадости.

Баба се засмя. Тя харесва Джеймс. Всъщност всички го харесват.

— Май в момента наистина се нуждае от това. Но е хубаво да има и някой край нея. — Спря за миг, предполагам, че искаше да разбере какво точно съм му разказала, преди да продължи.

Джеймс взе в ръка един камък с дупка в средата и погледна към баба през нея.

— Не искаме никакви свръхестествени твари да я отвлекат нанякъде, нали?

Доволна, баба се зае отново да мачка безмилостно някакво невинно растение в дървената купа пред нея.

— Не, не искаме. Имаш ли нещо желязно у себе си?

— Не.

Баба свали желязната гривна от ръката си и му я подаде. Беше масивна и изтъркана от много носене, със заоблени краища от двете страни, които почти се докосваха.

— Тази ми е последната. Вземи я.

— Мисля, че на теб ще ти е по-нужна.

Тя поклати глава и посочи към зелената пихтиеста смес в купата.

— Това ще върши много повече работа от желязото, когато стане готово. Ако ще се мотаеш покрай Диърдри, ще имаш нужда от гривната.

Джеймс я прие неохотно и разшири малко краищата й, за да му стане на китката.

— Благодаря.

Баба ми махна с омазаната си в зелено ръка.

— Внимавай! И помни какво ти казах. Ще се видим по-късно вечерта. Като приключа тук, ще ти донеса от тази смес. Не казвай на майка си, че ще идвам, защото ще се почувства задължена да направи торта с трюфели или да заколи някое прасе.

Засмях се. Вярно си беше.

— О! И още нещо. — Баба ме погледна право в очите, тонът й внезапно стана много сериозен. — Внимавай какво говориш пред Дилия.

Интересно.