Маги Стийвотър
Ридание (22)

Двайсет и едно

Паркингът пред училището беше претъпкан с феи във всевъзможни размери и форми. Високо в нощното небе се извисяваха клади, от които към звездите хвърчаха искри и въглени. Видях феи-птици: острите им клюнове стърчаха цял метър пред телата им; имаше и изумително красиви феи, пред които и най-ослепителните супермодели изглеждаха като невзрачни гимназистки. Имаше мъже, които сякаш току-що бяха извадени от водата, и грациозни малки феи-деца, които като че ли бяха слезли от небето. От всеки ъгъл се носеше музика и всички танцуваха, въртяха се, пееха…

Ние стояхме точно пред изхода за сценичния състав и приличахме на едно обикновено съвременно семейство с малко по-необикновени проблеми. Люк се притискаше до ръката ми и както обхождаше с очи цялото пространство пред нас, приличаше на ястреб. Кралицата беше на няколко крачки зад нас, абсолютно не на място на прашния асфалт, което й придаваше още по-внушителен вид.

От тълпата излезе напред Томас Стихоплетеца — къдриците му се виеха повече от обикновено — и застана пред кралицата.

— Добро да е слънцестоенето, господарке моя. — Гласът му беше изпълнен с уважение и предпазливост, но не звучеше много искрено.

— Разкарай се, Стихоплетецо. Ти избра на чия страна да застанеш. — Кралицата вдигна небрежно ръка, без изобщо да откъсва поглед от тълпата, и Томас се прекатури близо до краката ми. — Ще се разправям с теб и с бъбривия ти език по-късно.

Люк му подаде ръка, Томас я прие и се изправи сам. Очите му срещнаха моите, но не каза нищо, докато заставаше бавно зад мен. По дяволите, май вече си имам свита.

— Не виждам дийна шии — обърна се към мен Кралицата. — Опасявам се, че са те забравили.

Може би беше вярно. Нямах никаква представа какво да правя сега.

— Не бързай толкова — прошепна глас, който звучеше едновременно като песен и заклинание. Очите на Елинор се разшириха, когато Уна се плъзна безшумно зад нея. — Не е необходимо да изглеждаш толкова изненадана — каза тя. — Само лекичко те щипнах.

— Не приближавай повече — предупреди я Кралицата и вдигна ръка. — Ще те разсека на две.

— Ела тук! — Гласът на Брендън излъчваше притеснението, което липсваше на лицето на Уна. Той изглеждаше почти толкова царствено колкото самата Кралица, пробивайки си път сред веселящите се феи, възседнал пъстър сив кон, украсен със звънчета. Камбанките по копитата му дрънчаха при всяка стъпка, а тези, които висяха от юздите му, запяха красиво, когато конят скочи като призрачно видение в средата на танцуващите в кръг феи. Зад него още шест коня си пробиваха път през тълпата, всичките пъстросиви, с тръпнещи тела, в които се отразяваха цветовете около тях. Многобройните камбанки би трябвало да създават огромна какофония, но вместо това се чуваха безкрайно звънливите акорди на една изумителна мелодия. Въпреки всичко случващо се и надвисналата опасност затаих дъх, смаяна от чудото.

Уна затанцува в кръг около мястото, където беше спрял Брендън, и подръпна поводите на юздите му, за да чуе отново звъна на камбанките.

— Не ти ли казах, че ще бъдат на тази врата? Не се ли чувстваш глупаво сега? — Тя размърда пръстите си в посока на Кралицата и Елинор, която стоеше зад господарката си с покрита клетка в ръка. — Виж как се е надула като паун!

Не бях сигурна дали Кралицата или Елинор беше паунът, но нито една от двете не изглеждаше доволна от сравнението.

— Кажете какво искате — озъби се Кралицата. — Щом така или иначе сте дошли дотук.

Люк се поклони леко към Брендън, колкото беше възможно, без да пуска ръката ми.

— Добро да е слънцестоенето, Брендън. Моля те, побързай. Нямаме много време.

Брендън му кимна в отговор и погледна към другите дийна шии. Те пришпориха конете си и накрая се подредиха в редица по седем, рамо до рамо, толкова близко, че босите стъпала на единия конник допираха пръстите на краката на другия до него.

— Диърдри — каза Брендън. — Тази нощ ти спаси tarb uisge и това ни свърза с теб. — Той запя:

Птицата, която лети през полето,

изкълвава семената по ливадата.

Семената, които падат от човката на птицата,

носят повече плодове, отколкото е загубила ливадата.

Взирах се с недоумение в него. Той ме гледаше с очакване и бях сигурна, че в този момент се предполагаше да кажа нещо умно.

Томас се наведе към мен и докосна леко рамото ми.

— Живот за живот — прошепна той в ухото ми. — Това е песен за равновесието в природата. Ще ти дадат живот заради живота, който си спасила.

О.

О.

В главата ми се появи картина: Елинор притиска гълъба — душата на Люк — към гърдите на Одан и той се строполява на земята, мъртъв, носещ лицето на Люк. Но не беше нужно да свършва по този начин. Можех да измоля живота на Люк. Можех да спечеля душата му отново и да го спася. Това нямаше да бъде последният път, в който щях да държа ръката му. Моята история щеше да има щастлив край.

— Спаси неговия живот — прошепна ми Люк, допирайки устни до ухото ми. — Побързай. Не му остава много време.

Огромна вълна на вина ме заля и се изля като сълзи от очите ми. Как бях могла да забравя за Джеймс, захвърлен там, зад сцената, борещ се за живота си?! Що за човек бях? Разбира се, че трябваше да спася Джеймс. Какво си мислех? Извих леко глава към Люк, преглъщайки новия порой сълзи.

— Но тогава… кога… ако успея после да върна душата ти…

Люк ме целуна по ухото толкова бързо и леко, че целувката се сля с тихите думи, които устните му оформиха:

— Знам. Знам, красавице. Всичко знам.

Толкова силно го желаех, че ме болеше — тъпа болка някъде под ребрата ми. Исках да кажа: „Спаси Люк“. Щеше да бъде лесно.

И щеше да бъде грешка.

Забих поглед в земята, във всяка малка грапава пукнатина на асфалта. Ако човек се вгледа достатъчно дълго, може да види малките частици от различните лъскави скали, смесени в едно на повърхността му. Две блестящи капки се пръснаха на асфалта и аз погледнах към Брендън и изтрих бузата си с ръка.

— Благодаря ви за услугата. Наистина, много мило от ваша страна. Моля те, моля те, ще спасиш ли приятеля ми Джеймс? Ако можеш? — Почти щях да припадна при последните думи, но успях да довърша изречението си, преди на земята да се пръсне още една сълза.

— Добро момиче — каза нежно Люк.

— Къде е той? — попита Брендън.

Уна се завъртя край нас.

— Аз знам. Чувам го как умира вътре.

Брендън слезе от коня и я последва през вратата, държейки се на разстояние от мен и железния ми ключ, независимо че беше слънцестоене. Каза ми през рамо:

— Ще бъде направено.

И аз избухнах в сълзи. Не ме интересуваше кой гледа — Кралицата, Елинор, всички феи на света или каквито и други създания да се мотаеха наоколо в мрака. Не ми пукаше. Люк ме прегърна и ме остави да заровя лице в гърдите му. Усетих, че докато ме целуваше по косата, беше вперил очи в Кралицата.

— Остави я — гласът на другата Диърдри беше леден.

Ръцете на Люк се стегнаха по-здраво около мен, докато аз повдигах лице, за да я погледна. Червеното залязващо слънце отново пламтеше в очите й. Моля те, не ме оставяй. Той не го направи.

— Остави я.

Устните на Елинор се извиха в зловеща усмивка, щом долови гнева в гласа на кралицата си.

— Ще го направя, когато тя го поиска от мен — отвърна Люк. — Казах ти вече. Няма да се подчинявам на заповедите ти. Ако това означава да умра, така да е.

Ако се страхуваше, не го усещах. Кралицата се извърна бързо към клетката, поставена в краката на Елинор, и дръпна покривалото й. Под него, в клетка без врата, тънки като жици решетки обграждаха бял гълъб — толкова бял, че заслепи до болка очите ми. Той махаше ужасено с крила, блъскаше се в решетките на клетката и падаше на дъното й. Люк въздъхна, очите му не можеха да се откъснат от птицата, тялото му се притискаше силно до моето, но останалата част от него беше някъде другаде.

— Отвратително, нали? — попита Кралицата. — Изглежда единственият подходящ начин да се изрази същността на убиеца е във формата на мръсен, обикновен гълъб.

Думите изригнаха от устата ми.

— Да не се шегуваш? Това е най-красивото създание, което някога съм виждала. — Взирах се в съвършената птица в клетката. Чувствах, че тя е като обещание за тази чиста и величествена душа, която ние, хората, бихме могли да имаме, ако не се прецаквахме сами с такава лекота. Чувствах, че тя е началото на всичко.

Кралицата ме погледна изненадано.

— Последен шанс, Люк Дилън. Кажи ми, че ще ме обикнеш, и аз ще те пощадя.

Люк само поклати глава, леко движение, което усетих до бузата си. Отскубнах се от прегръдката му и пристъпих към Кралицата.

— Не можеш да накараш някого да те обича насила — не разбираш ли? Не можеш да принуждаваш другите да убиват заради теб. Не можеш да изискваш да ти бъдат поданици. Не можеш просто да заповядваш на някого да се влюби в теб!

Кралицата изпищя пронизително:

— Моите поданици ме обичат! Не ги принуждавам насила да ми се подчиняват!

Елинор повдигна многозначително вежди.

Реших да се възползвам от този малък жест и стрелях напосоки.

— Докажи го. Докажи го.

— Ти ще умреш, Господарке на детелините — изръмжа Кралицата. А после се провикна към поданиците си толкова силно, че гласът й се извиси над музиката и над смеха и веселбата. Те замръзнаха на място и просто усетих как в тази странна нощ магията надвисна във въздуха. — Виждате ли ме, мои прелестни поданици? Виждате ли красотата ми? Сега погледнете момичето, което твърди, че има власт над детелините — вижте колко е обикновена, колко е незначителна! Тя е никой, едно нищо, но твърди, че вие, моите поданици, не ме обичате!

Лека усмивка се появи по лицето на Елинор, която стоеше зад гърба на Кралицата. С всяка дума, която Кралицата произнасяше, усмивката ставаше все по-широка, докато накрая беше истинска агония да гледаш към тази изумителна красота.

Кралицата вдигна нагоре ръце и когато изпищя, гласът й беше пронизителен като лятна мълния.

— Изберете своята кралица!

Нощта мълчеше.

Беше толкова тихо, че чувах цикадите, жужащи в полето от другата страна на пътя, и жабите, квакащи в клисурата зад училището. Гумите на колите свистяха глухо на отдалечената магистрала, а над мен, в царящото наоколо абсолютно мълчание, чувах как електричеството пращи съвсем слабо в уличните лампи.

И тогава феите се втурнаха към Кралицата — полудяла маса от блестящи тела и крила, и човки, и нокти — и натискът на тълпата ме изтласка встрани от Люк. Шумът беше невъобразим: викове и смях, и ръмжене. Не знаех какво става, а и не можех да видя нито Люк, нито Кралицата, нито когото и да било от всички тези тела, които препускаха край мен.

Но един вик се чуваше над останалите — висок, писклив вопъл, който смрази кръвта ми със своята необузданост и луда ярост и постепенно заглъхна. И тогава видях висока фея, мъж с рунтава козина, растяща по раменете му, да крачи гордо към мен, държейки шепа руси кичури в огромния си юмрук. Дълга руса коса с малко червено в края. Все още не проумявах, докато не видях три грациозни феи, приличащи на върби, да танцуват в кръг и да си подхвърлят като топка една ръка. Видях как от нея капеше кръв. А после забелязах и две феи с цвета на небето да дърпат от двата края дълго парче плат от роклята на Кралицата.

— О, Господи! — Затиснах устата си с ръка. Застанала до мен, Елинор тихичко се разсмя, очевидно наслаждавайки се на гледката.

Едно създание, невероятно високо, с дълги като на кон уши, вдигна някакво окървавено парче над главата си и подивялата тълпа го приветства с тържествени викове, радваща се напълно искрено и първично на убийството, което беше извършила.

Те я бяха убили.

— Ди. — Люк блъсна встрани Елинор, сякаш изобщо не я забеляза, и ме сграбчи за рамото. — Добре ли си? Помислих… — спря, вперил поглед в една прилична на дракон фея, която се приплъзваше покрай нас с ръка, подаваща се от дългата й зъбата уста. Светлите му очи проследиха движението й, докато тя изчезваше в странната тълпа.

— Не мислех, че ще я убият.

— Реших, че си ти. — Внезапно осъзнах, че Люк за първи път изглеждаше уплашен. — Видях, че разнасят една ръка и…

— Замълчи. Добре съм. Всичко е наред. — Хареса ми, че поне веднъж аз бях тази, която го успокояваше, а не обратното, че аз се опитвах да му вдъхна сили. — Какво ще стане сега?

Висока фея, красив мъжки екземпляр, беше привлякъл вниманието на останалите и държеше високо в ръце окървавената диадема на кралицата. Гласът му прозвуча като хиляди гласове едновременно:

— Ние избрахме новата си кралица.

Тръгна през тълпата, феите му правеха път, докато той вървеше право към мен с кошмарната корона, все още покрита с кръвта на доскорошната им кралица. Дори не можех да си представя ужасната й тежест върху главата си. Потръпнах, ръката на Люк стисна по-силно рамото ми.

О, Господи! Не!

Феята приближаваше към мен през тълпата, не се отклоняваше от пътя си.

Не. Не аз. Не аз, пожелах си пламенно. Всеки друг, но не и аз.

Феята спря пред мен и видях как от диадемата потече кръв по ръката му.

Не и аз.

Той пристъпи напред и когато вече беше почти до мен, се извърна леко встрани и постави диадемата на главата на стоящата на една крачка разстояние Елинор.

— Да живее дълго новата ни кралица!

— О, обещавам. Така и ще бъде — каза тя.