Маги Стийвотър
Ридание (11)

Десет

В „Лепкавото прасе“, единственият истински ресторант в града ни, беше винаги шумно. Все още бе прекалено горещо, за да ядем навън, така че се присъединихме към опашката от гръмогласни и гладни хора, чакащи за маса вътре. Докато вдъхвах аромата на барбекю и висях зад табелата „Моля, изчакайте да бъдете настанени“ с нарисуваното усмихващо се прасе, изпитах усещане за deja vu, за изгубване във времето или нещо подобно. Нещо, свързано с многобройните пъти, които бях идвала на това място през всички тези години, което ме накара да забравя на колко години съм самата аз в момента и какво бях правила, преди да дойда тук. Джеймс ме хвана за лакътя и ме върна в действителността.

— Излез от тунела! — каза той с тих глас. — Диърдри, върни се в земята на живите, върни се при нас, още е рано да следваш светлината… А, приятели, ето я и нея!

Погледнах го смразяващо.

— Стига, просто се бях замислила.

— За други светове, предполагам, ако може да се съди по лицето ти. — Усмихна се чаровно на момичето, което настаняваше клиентите. — Deuce, моля. И без тая димяща гадост.

Момичето беше прекалено зашеметено, за да разбере, така че преведох:

— Две места за непушачи, ако обичате.

Девойката кимна безмълвно и ни поведе към масата. Седнахме един срещу друг. След като тя си тръгна, аз се приведох леко към Джеймс.

— Сладка е.

Той взе менюто (като че ли не го знаеше наизуст) и промърмори:

— Не проявявам интерес. — Гледаше гърба на менюто; прасето от предната му страна ми се усмихваше в карираната си престилка. — Това е щастливият ти ден. Оказва се, че тази вечер специалитетът на готвача е именно зашеметяваща суперпушка за магически създания.

Дръпнах менюто, с което се опитваше да прикрие лицето си, и му казах:

— Тя беше зашеметена.

Джеймс го вдигна отново и се зачете в списъка на ястията.

— Не проявявам интерес, казах.

— Защо не? — Знам, че го притисках прекалено, но изпитвах вина. Бях си паднала доста сериозно по Люк и можех поне да накарам Джеймс да пофлиртува с някого. Така нямаше да се чувствам толкова гузна, че съм предала най-добрия си приятел.

Той смъкна менюто и ме погледна с присвити очи.

— За твоя информация, интересувам се от друга. — Извърна поглед встрани. — Но няма да ти кажа коя е.

Заля ме вълна от облекчение. Благодаря ти, Господи! Дано да е много красива и много интересна, и напълно обикновено човешко същество.

— Знаеш, че можеш да говориш за такива неща с мен. — Добре де, вината пак се завърна, защото аз всъщност не му казвах моите такива неща. — Познавам ли я?

Джеймс сви рамене.

— Може би. — Настроението леко му се подобри. — Тази година е в групата ми по научните дисциплини. — На лицето му се появи нещо като усмивка, но очите му останаха сериозни. Погледнах го изпитателно и той явно изпита желание да потвърди историята си, защото добави: — Казва се Тара.

Странно, докато говореше и аз го гледах в очите, ми се стори, че видях нещо да потрепва около главата му, като капчица олио, плуваща по повърхността на водата. Мигнах.

— Има червена коса — продължи той. Потрепващото олио стана по-плътно и започна да добива форма; върху лицето на Джеймс се появи смътно различимо женско лице, с разпилени отстрани неравни кичури коса. — Къдрава. Зелени очи. — Две сиви очи ме погледнаха от движещото се колебливо очертание, мрачни и замислени. — Ще ми се смееш — добави той. — Тя е готик мацка. — Но момичето срещу мен, с тъмната коса, сивите очи и синята тениска с остро деколте, нямаше грим и определено не беше готик мацка. Момичето, което изплува от съзнанието на Джеймс, бях аз.

Отклоних очи от лицето му, забих поглед в пода и образът изчезна.

— Звучи интересно.

Добре… Може би халюцинирах. Може би просто си въобразявах, че лицето ми плува мистериозно във въздуха като на космически телевизионен екран. Но по-скоро не. Май бях разчела мислите му.

О, по дяволите!

Това беше около хиляда пъти по-трудно за приемане, отколкото ако бях открила, че мога да огъвам лъжици.

Колкото повече мислех, толкова повече се ужасявах. Ако бяха лъжици, щях да се справя. Но не можех до края на живота си да се опитвам да не гледам в очите на хората. Не исках тази сила.

— Диърдри! — Погледнах отново Джеймс. — Какво ще пиеш?

Пъпчивият сервитьор стоеше до масата ни и аз се опитах да обърна глава към него, без да го погледна в очите. Не ми се получи много добре.

— Съжалявам — намеси се Джеймс. — Приятелката ми беше нападната по-рано днес от нервната болонка на майка ми и още е в шок. Ще й донесете ли чаша студен чай с много захар? Метнете направо и една пържола в чинията.

Сервитьорът си тръгна. Аз зяпнах масата пред себе си.

— Какво ти става? Сякаш изобщо не си тук. — Джеймс се пресегна през масата и ме боцна леко с пръст по бузата. — Заради котката убиец или готик гаджето?

Въздъхнах тежко.

— Не знам, просто не искам да се преструвам, че всичко е нормално, когато не е такова.

Джеймс се усмихна.

— Ди, ти никога не си била нормална.

Отговорът му беше прекалено лесен, сякаш го четеше от някакви късметчета или слогани.

— Никога обаче не съм била ненормална по този начин. Сега съм абсолютно смахната откачалка, някакъв изрод, и привличам само други такива смахнати типове.

— Ди, фактът, че можеш да местиш детелини и че си преследвана от зли феи, не променя това коя си всъщност. То е като да се научиш да свириш на някакъв инструмент. Просто нещо, което правиш. А злите феи — те са като… някакъв вид смахнати, досадни фенове, бесни групита. Под повърхността ти си все още ти, независимо колко големи са лъжиците, които ще се научиш да огъваш, или колко ще крещят около колата ти групитата. Единственото нещо, което може да те промени, си ти самата.

Взрях се в него, като внимавах да не го гледам директно в очите.

— Кога стана толкова умен?

Той потупа челото си.

— Мозъчна трансплантация. Сложиха ми мозък на кит. Сега си вземам всички изпити със затворени очи, но имам друг проблем — не мога да преодолея желанието си да ям планктон. — Сви рамене. — И ми е жал за кита, който ми зае мозъка си. Вероятно се мотае около бреговете на Флорида, оглежда мацки по бански и се чуди откъде му е дошло.

Засмях се. Беше невъзможно да говориш за нещо сериозно с Джеймс, но човек не можеше и да остане тъжен и притеснен особено дълго в компанията му. Мисля, че го приемам за даденост. Че той винаги ще е до мен.

— Защо ми вярваш? Всичките тези истории с гигантски котки и феи…

— А защо да не ти вярвам?

— Защото е налудничаво.

Погледът му помръкна и за момент ми се стори, че в очите му видях нещо повече от добрия стар, сигурен Джеймс.

— А може би и аз съм малко луд…

* * *

Когато Джеймс ме докара вкъщи, вече се беше стъмнило. Баба още не беше дошла или ако бе идвала, мама не го спомена. Запитах се колко ли време й е нужно да приготви зелената пихтиеста гадост. И откъде ли се е научила.

Избегнах хватката на мама, преди тя да се приближи прекалено близо до мен, и изтичах в стаята си, за да си сложа блуза с дълги ръкави. Когато слязох отново в сумрачната кухня, тя седеше на един от високите столове до кухненския плот. Побутна към мен чаша с горещо какао. Бял флаг за примирие. Приех го без колебание. Първо, вече бях забравила как ме заряза пред църквата и второ, домашно приготвеното й какао заличава безотказно повечето й грехове.

Тя гледаше съсредоточено в пяната на своята чаша, докато аз се запътих обратно към стаята си. На бледата жълтеникава светлина в кухнята мама изгледаше много млада и красива. Както си я знаех, сигурно нарочно беше боядисала стените в този оттенък.

— Добре ли мина свиренето?

Значи започвахме отдалече с приятелските въпросчета.

— Много добре. После с баба си прекарахме хубаво. Тя… — Спрях навреме, защото се сетих, че баба ме помоли да не казвам, че ще идва. — Запазила ми е някои дрехи при себе си. Без да искам, разлях малко сода върху роклята и се преоблякох. Тя ще я почисти.

— И Джеймс дойде да те заведе на вечеря?

Отпих малка глътка от какаото. Черният шоколад се плъзна нежно по гърлото ми и за момент забравих какво ме беше попитала. Мама повтори въпроса си. Отпих още една глътка. Имаше и портокалова есенция.

— Аха. В „Лепкавото прасе“.

— Добре. Предпочитам да прекарваш времето си с Джеймс, а не с Люк.

Застинах, но не я погледнах. Много по-лесно е да спориш с мама, когато не я гледаш.

— Защо?

— Първо, познавам Джеймс. Познавам семейството му. Знам, че всичко ще е наред, когато си с него.

— Всичко е наред и когато съм с Люк. — Сетих се как замахва мълчаливо с кинжала си към челюстта на котката и забива острието му в мозъка й, без да се поколебае и за миг.

— Той е прекалено голям за теб. И не е от твоето училище. — Последното изречение беше малко колебливо. Гадаеше.

Вдигнах глава и я погледнах. Слабостта й пролича в тази секунда колебливост. Зачудих се колко ли пъти по време на споровете ни съм имала такава възможност и съм я пропускала от притеснение или нерешителност.

— Права си. Той е тук само за лятото и е по-голям. Знам това. Но нямам намерение да правя глупости. А той е джентълмен. Какво лошо има тогава да общувам с него?

Мама примигна нервно. Не мисля, че беше готова за това. Дали някога досега бях й се противопоставяла? С толкова добре подбрани аргументи? Отпи от какаото си, изглеждаше все така млада и красива, но в лъскавата й броня вече имаше пукнатина.

Можех да изчакам да каже нещо, но не исках. Трябваше да се възползвам докрай от малката си победа.

— А и телефонът ми постоянно е у мен, така че във всеки момент знаеш къде съм. Нали винаги ти вдигам? Ти си ме възпитала така — да знам кое е правилно и кое не. Сега трябва да ми се довериш.

О, по дяволите, това беше добро! Прикрих самодоволната си усмивка, докато отпивах глътка какао. Направо убиец.

Мама въздъхна.

— Предполагам, че си права. Но наистина искам да ме държиш в течение, когато излизаш с него. — Изправи се и се запъти към мивката, за да измие чашата си. Главата й беше очертана като в тъмен ореол от нощта, навлизаща през прозореца. — А какво мисли Джеймс за това?

— Ъъъ… какво искаш да кажеш?

Тя се обърна към мен, изражението на лицето й беше леко смразяващо.

— Нали си умна, помисли малко, Диърдри.