Маги Стийвотър
Ридание (12)

Единайсет

В съня ми Люк седеше в уморения си „Буцефал“ с кръстосани на волана ръце и отпусната върху тях глава. Едва видима в тръпнещия мрак на колата, златната гривна-окова на рамото му — неговата най-тъмна тайна — проблясваше леко.

Не бях в колата, но можех да видя долната част на лицето му, сякаш бях миниатюрен наблюдател, кацнал на скоростния лост. Устните му се движеха, гласът му се чуваше слабо.

— Аз съм Люк. — Паузата между тези и следващите думи се разтегли не в минути, а в часове, в един цял човешки живот. Мъглата се раздвижи зад прозорците на колата. Бледи влажни пръсти оставиха белези по стъклото. — Тук съм вече хиляда триста четирийсет и осем години, два месеца и една седмица. Моля те, не ме забравяй.

Мъглата продължи да се носи заедно с някаква бавна, опасна музика, съблазнителна като обещанието, което сънят дарява на умиращия. Люк протегна ръка и завъртя копчето на радиото.

От уредбата гръмна музика, която ме събуди. Известно време примигвах в тъмното, за да се ориентирам къде съм. Не знаех колко е часът, светлината в дневната беше странна. След това осъзнах, че причината е в мъглата, затиснала прозорците, и в луната, която проникваше през всяка пролука. Изстенах и се надигнах от дивана, като се опитах да разтегна схванатото си тяло. Ръж ме погледна от поста си на пода. Възмутеното му изражение намекваше, че и двамата щяхме да се чувстваме много по-добре, ако бяхме спали в леглото ми.

— Да, но там има от онези… маниаци — прошепнах му аз. Докато се протягах още няколко пъти, мярнах с поглед часовника на стената: два часът посред нощ. Нямаше големи шансове обаче да заспя отново.

Преди да имам време да се замисля какво ме беше разбудило, чух тъп удар по прозореца. Ръж се изправи на крака. Подскочих, по-скоро стресната от внезапното му движение, отколкото от шума отвън. Едно лице изплува от мъглата и се появи на прозореца, като остави отпечатък от притиснат до стъклото нос.

Макар че Ръж започна да ръмжи, аз си отдъхнах още преди да успея да се уплаша. Беше Люк. Той притисна отново носа си до стъклото и направи смешна гримаса. Вдигнах пръст, направих му знак — изчакай една секунда! — и хукнах към кухнята. Взех си едни дънки от пералното помещение и блузата с дълги ръкави, с която бях същата вечер. Чувствах се малко глупаво, че Люк ме беше видял в плътно прилепналото потниче, с което спях през лятото, и с разчорлена коса. Ръж ме последва до задната врата, като продължаваше да ръмжи недоволно през стиснати челюсти.

Тогава си спомних думите на баба. Тихият ми вътрешен глас, който винаги беше съгласен с нея и с майка ми, че дори и с Дилия, прошепна: Феи… Играят си с чувствата ти. Ще те отвлекат надалече. Плашат се от желязо. Стой настрана от тях…

Не знам защо подсъзнанието ми си правеше труда да ме тормози с такива неща. Щом видях Люк на прозореца, знаех, че нищо няма да ме спре да изляза, за да се видя с него. Трябваше. Сърцето ми вече биеше лудо от мисълта, че той е отвън и ме чака, макар да не бе казал и дума. Бях жалка и макар да осъзнавах чудесно този факт, това не ми помагаше по никакъв начин.

Отворих задната врата към странния сребрист чужд свят навън. Мъглата висеше във въздуха, а лунната светлина прозираше през нея, като придаваше поразителен ефект на обичайния пейзаж, който беше като окъпан в блещукащо синьо. Люк стоеше на задното стълбище, облечен в блуза с дълги черни ръкави, които скриваха гривната му, ръцете му бяха пъхнати в джобовете, всичко в него и около него беше синьо и сияещо. Гледката пред мен приличаше повече на съня, който току-що бях сънувала, отколкото на действителност.

— Извинявай, че те събудих. — Не звучеше много извинително.

Затворих леко вратата зад себе си и застанах на стълбите с ясното съзнание, че мама и Дилия спят вътре. Снижих гласа си.

— И без това не спях много добре.

— А аз не можах да заспя въобще. — Озърна се наоколо в мъглата и после отново погледна към мен; на лицето му блуждаеше смътна усмивка. — Сега като се замисля, ми се струва ужасно егоистично, че дойдох да те събудя, за да ме забавляваш в моето безсъние.

Скръстих ръце на гърдите си и повдигнах лице, за да усетя полъха на нежния нощен бриз. Ароматът на нощта беше прекрасен, усещах мириса на окосена трева и уханието на далечни цветя. Нощи като тази те карат да си мислиш, че слънцето е доста прехвалено.

— И как точно искаш да те забавлявам? Мога да танцувам прилично степ, но изглежда доста тъпо на бос крак.

Люк присви очи, сякаш си ме представяше като степ танцьорка.

— Не мисля, че бих искал да видя тази гледка. По-скоро… — Така, както извърташе поглед към блещукащата променяща се светлина, за пръв път изглеждаше несигурен. — Знам, каза, че не искаш да се „упражнявам“ с теб, но би могла да се поразходиш с мен, а аз ще се преструвам, че все още съм само очарован от теб и не изпитвам нищо повече.

Сърцето ми подскочи. Беше ми нужна повече сила, отколкото си представях, за да остана горе на стълбите.

— Дали подобна разходка е безопасна за скромната ми персона?

Не можах да разгадая изражението на лицето му, беше като маска за мен. Въздъхна.

— Вероятно не.

Въздъхнах и аз, а после слязох по стълбите при него и му подадох ръка. Люк погледна за миг протегнатите ми пръсти и после вдигна очи към лицето ми.

— Чу ме, когато казах „вероятно не“, нали?

Кимнах с глава.

— Не ме интересува. Ще дойда с теб. — Исках да спра тук, но думите сами излязоха от устата ми. — Нали това искаш? Да ме омаеш така, че да не знам къде отивам, и след това да ме отвлечеш надалече?

Той се взря в мен.

Мълчанието беше прекалено дълго и ме принуди да продължа.

— Баба ми каза какъв си.

Люк не откъсваше очи от мен, а когато проговори, думите излизаха от него сякаш против волята му.

— И… какъв… съм… аз?

Почти щях да кажа името, но се сетих навреме.

— Ти си един от Тях. Виждала те е и преди. Затова те мрази. Приготвя някаква отвара, за да те държи далече от мен. — Вече не говорех аз, сякаш някой вътре в главата ми водеше собствен живот, а аз не можех да го спра.

Тялото на Люк се вцепени напълно, а гласът му прозвуча напрегнато:

— Мислиш, че съм един от Тях?

— Не знам. И не ми пука. Това се опитвам да ти кажа. Не ме интересува какъв си. — Отстъпих назад, хапейки нервно устните си. Току-що бях пуснала навън всички емоции, които, като жена от рода Монахан, се предполагаше да държа затворени в личната си кутия с чувства и нерви.

Ръцете на Люк се свиха в юмруци.

— Не съм един от Тях.

— А какъв си тогава?

— Не мога да ти кажа. Не мога да кажа на никого. По-скоро бих си тръгнал веднага.

Внезапно се изпълних с надежда, сияйна и искряща.

— Можеш — казах аз.

Той разтърси глава.

— Не мога.

— Не е нужно да казваш нищо. Нека се опитам да прочета мислите ти. — Идеята ми се стори толкова проста и съвършена. Как не ми беше хрумнало преди? Спомних си как бях влязла в мислите на Джеймс. Щом можех да видя това, след като погледнах в очите му само за секунда, какво ли щеше да стане, ако го направех съзнателно и се постараех истински?

По лицето му се четеше колебание. Ако наистина беше такъв, какъвто твърдеше баба, никога нямаше да се съгласи. А може би не беше такъв, но имаше друга причина да ми откаже. Не бях сигурна дали самата аз бих искала някой да прочете мислите ми, макар да нямах какво толкова да крия.

Люк погледна отново към мъглата, а след това се приближи до мен и ме попита съвсем тихо:

— Можеш ли да го направиш?

— Така мисля. По-рано днес се получи.

Хапеше долната си устна. В този момент изглеждаше много сладък, като малко дете, опитващо се да вземе решение.

— Не знам. Толкова е…

— Лично?

— Аха… — Пое си дълбоко дъх. — Добре. Добре. Да го направим. Но не тук. Някъде на по-сигурно място.

Настроението помежду ни се промени, внезапно отново бяхме на една и съща страна. Погледнах към мъгливата синя светлина, покриваща всичко наоколо, и се запитах от кого или от какво трябваше да се пазим сега. И какво има предвид Люк под „по-сигурно място“. Едва ли смята да ходим до града отново. Може би църква? Най-близката беше на десет минути път с кола оттук.

— Наблизо има гробище, нали? — Гласът му прекъсна разсъжденията ми. — Мисля, че го видях.

Кимнах.

— Говориш за гробището зад къщата ни. Старото гробище с големия паметник?

— Около него има желязна ограда, нали?

Замръзнах на място.

— Да, но вратата е разбита.

— Няма значение. Те не могат да минават под железни сводове. А и си имам един от тези, нали? — Притисна юмрука си до челото си. — Божичко, не мога да повярвам, че правя подобно нещо. Нямаш представа колко глупаво ми се струва. — Свали юмрука си и ми подаде ръка. Поех я, а той ме стисна силно. — Най-глупавото нещо на света.

Прекосихме заедно задния двор на къщата, минахме под сребристите дървета и тръгнахме по старата, утъпкана от елени пътека, водеща към гробището. Въздухът около нас трептеше и блещукаше, променяше се, докосваше ни с невидимите си студени ръце, висеше от дърветата като плътна мъгла и искреше сред листата като малки скъпоценни камъни. В тази нощ нямаше нищо човешко, освен нас двамата с Люк, хванати здраво ръка за ръка, заобиколени отвсякъде от толкова плътна магия, че можеше направо да я докоснеш.

Чувствах, че ме наблюдават.

Люк не пусна ръката ми нито за миг, но личеше, че е нервен, и постоянно се взираше в мрака около нас. Всичко в стойката му разкриваше колко е напрегнат — беше стегнат и изпънат като струна, готов за скок, в случай че някой или нещо се появеше от гората. След като видях как се разправи с онази котка, ми беше трудно да си представя врага, които можеше да му се изпречи. Освен ако той самият не беше врагът.

Желязната арка на старото гробище се появи изненадващо сред тъмнозеленикавите дървета и Люк ме бутна бързо да мина под нея, а той самият направо скочи след мен, сякаш едвам избягва някакви невидими хищни челюсти. Погледнах назад и примигнах, защото с ъгълчето на окото си мярнах за частица от секундата сянка, която премина зад арката и изчезна в мъглата. Настръхнах цялата. Помислих дали да не попитам Люк каква беше тази сянка, но после реших, че май е по-добре да не знам. Винаги е по-лесно да си смел, когато си в неведение за истинската сила на противника си.

— Да вървим? — предложих тихичко аз. Люк проследи погледа ми до масивния паметник в центъра на гробището и кимна с глава. Избрахме си път между надгробните камъни и високите сиви кленове. Мъртвите се вслушваха в стъпките ни, когато минавахме над тях. Никога не бях предполагала, че ще се чувствам по-безопасно в гробище, отколкото извън него.

Паметникът се извиси пред нас, снежнобял сред мъглата. Приличаше на триъгълна гробница, по средата на която имаше статуя на мъж, държащ в ръцете си малко дете. Фигурите също бяха направени от снежнобял мрамор, по-дълговечен дори от самия живот, застинал солидно сред мрачната синева на гробището. Покатерих се върху паметника без колебание, защото се чувствах в безопасност в неговата сянка, а Люк ме следваше неотлъчно.

Седнах в по-отдалечения ъгъл, с гръб, облегнат на студената мраморна стена, и се загледах в Люк, който извади шепа гвоздеи от джоба си. Разположи ги внимателно в права линия по външната страна на паметника така, че всички да сочат в една и съща посока, и след това се отпусна в точно противоположния на моя ъгъл.

— Защо? — попитах аз.

— Сочат към вратата. Ще се преместят, ако някой се опита да премине насила през нея. Ако Те преминат през такава тясна дупка. Тяхната… същност ще се сблъска със следващото желязо, което се опита да препречи пътя им — гвоздеите.

Вгледах се в малките железни гвоздеи, без да помръдна.

— Но ти каза, че Те не могат да минат под арката.

Лицето на Люк беше много бледо.

— Повечето от Тях.

Не исках да мисля за това. Прошепнах:

— Все още ли искаш да го направим?

Той повдигна брадичката си дръзко и кимна.

— Какво трябва да направя?

Прехапах устни, внезапно бях започнала да се съмнявам в силите си. Ами ако бърках за случилото се в „Лепкавото прасе“? Може би изобщо не можех да чета мисли. Може би бях халюцинирала. Може би се бяхме впуснали в тази среднощна авантюра, преследвани от нещо, само за да си седим тук, на студения мрамор, и да се зяпаме един друг.

— Ди — каза Люк нежно. — Какво да направя?

Втренчих се в него — светлите му очи блестяха в студения мрак.

— Нека да погледна в очите ти.

Той въздъхна, сви колене към гърдите си и ги обви с ръце. Гласът му беше почти недоловим.

— Само не си мисли нищо лошо за мен, моля те.

След това повдигна глава. За момент не можех да мисля за нищо друго, освен колко хубаво беше да мога спокойно, без притеснение да се взирам в лицето му, да оглеждам правилната тясна линия на носа му, колебливите очертания на устните му и светлите вежди, свъсени над застиналите очи, в които сякаш плуваха ледени блокчета.

Искрящобяла птица размаха криле над главата му, вперила очи право в мен. Подскочих от изненада и в същия миг тя просто се разтвори във въздуха и изчезна.

Люк вече също беше скочил на крака.

— Какво?

Разтърсих глава.

— Извинявай. Видях птица. Изненадах се.

Той се ухили леко притеснено.

— Тъкмо си мислех за една птица.

Седнахме отново един срещу друг и започнах отначало.

— Опитай с нещо друго.

Макар вече да знаех, че трябва да съм готова за всякакви странности, все пак се стреснах, когато на мраморната плоча между нас падна детелина.

— Детелина? — попитах аз.

Люк кимна мълчаливо.

Исках повече. Не само отговори на подбрани двайсет въпроса например. Исках него, изцяло.

— Не мисли за нищо.

Той изглеждаше неспокоен.

— Знаеш, че природата не търпи вакуум, нали? — Но въпреки това кимна в знак, че е съгласен.

Този път започнах да чувствам самото усещане — какво е да виждам в ума му. Челото ми се затопли, щом опитах да се концентрирам, а когато между нас въздухът започна да трепти и да блещука все по-силно и по-силно, усетих и все по-нарастващо напрежение. Поколебах се. Люк ме допускаше в мислите си, но не напълно.

Изведнъж прозвуча тих задъхан тон, но този път не подскочих. Бях сигурна, че идва от трептящата светлина, която беше съзнанието на Люк. Флейтата продължи мелодията и понесе познатия марш около образа на широко зелено поле, обградено от камъни с човешки ръст. Образът се разпадна като пясък, разнесен в миг от бурния вятър, и на негово място се появи мрачен бар, претъпкан с блъскащи се музиканти. От всички страни бумтеше бясна музика, която следваше някакъв ритъм, подобен на вечния пулс на сърцето. Този образ изчезна по-бързо от предишния и бе заменен от друг — връзка с ключове за автомобили, дрънчащи на вратата на кола. И отново, със светкавична бързина се появи нова картина: аз, как отивам на училище за първия учебен ден в гимназията. И друг: млад мъж със златисти кичури в тъмната си коса потупва Люк по рамото.

Усетих, че Люк потрепери, докато се облягаше на мраморната стена на гробницата срещу мен. Пред очите ми със светкавична скорост се редуваха различни образи. Люк, свит почти на кълбо в някакво малко, тъмно пространство, зъзнещ от студ. Цигулар свири рил, а познатата флейта на Люк му приглася. Красива жена хваща Люк за врата, докато той коленичи пред нея. Бели линии, прелитащи между гумите на кола.

И още по-бързи кадри: острие се показва за частици от секундата. Страховито красив нож. Млад мъж пада по лице на мокра улица, ножът, захвърлен край него.

Друг мъж в странни дрехи стене и се строполява на земята, докато топлата му, пулсираща с живот шия е между ръцете на Люк. Изгаряща болка в гърдите на Люк.

Жена — пронизителният й писък секва, когато острието пронизва бялата й кожа. Ръцете й стискат силно три железни гвоздея, които постепенно стават кървавочервени в дланите й.

Друг млад мъж с шия, насечена на множество резки, като от ноктите на голяма котка. Момиче на моите години, от което животът си отива с всеки дъх, лежи сред пурпурна река от кръв.

Жесток нож нанася резка след резка по рамото на Люк, опитвайки се да разсече златната гривна. Люк лежи сред море от кръв и самоунищожение. Бяла птица пляска с напоени с кръв криле, опитва се да се надигне от кръвта и да полети. Друго тяло. И още едно. Ръце, окъпани в червено.

Пред очите си виждах само червено, само кръв. Зави ми се свят. Строполих се на студения мрамор почти без да дишам. Раните на ръката ми се отвориха наново.

— Достатъчно! — Гласът на Люк, едва доловим, достигна с мъка до съзнанието ми. Беше се свлякъл на пода до стената, по-блед от белия мрамор на който се облягаше. Животът като че ли се бе отдръпнал от лицето му, изглеждаше безкрайно тъжен. Беше извърнал глава настрани и видях как една самотна сълза се стича по бузата му, оставяйки червена диря след себе си.

Вече знаех, че не само бях разчела мислите му. Бях направила много повече.