Маги Стийвотър
Ридание (6)

Пет

Четвъртък. На работа съм в „Ледът на Дейв“ и нося обичайната бяла тениска с образа на пингвина Дейв. Колежката ми на смяна беше Сара. Сутринта беше много оживена и си разменяхме само реплики, свързани с работата, но с напредването на деня времето започна да се разваля, струпалите се облаци обещаваха дъжд и клиентите намаляха. Опитах се да отложа разговора с нея, като извадих документите за музикалната академия „Торнкинг-Аш“ от раницата си. Облегнах се на студения щанд с гръб към Сара и започнах да пиша името си в горната част на листа, много бавно, с надеждата тя да схване намека.

Не се получи.

— Е, голям улов си направила. — Гласът на Сара се разнесе застрашително близо. Не знаех как да реагирам. Може би за пръв път някой проявяваше интерес към личния ми живот и не бях сигурна дали трябва да отговоря, или да си го запиша в дневника.

— За този университет ли?

Тя изсумтя.

— Да бе! Не. За секси парчето, което доведе онзи ден. Гаджета ли сте?

— Да — излъгах аз, без да се поколебая. Не исках Сара да мисли, че Люк е свободен и може да се пробва с него. Мразех се за това, но си представих как я фрасвам — така, както миналата вечер бях ударила Люк. За малко да се разсмея на тази картинка наум, но се въздържах и продължих да пиша адреса си на документите за кандидатстването.

— Леле! Не се обиждай, но никога не съм мислила, че си момиче, което ще излиза с такива момчета… въобще с момчета…

Обърнах се към нея. В думите й — и най-вече в тона й — май имаше повече снизходителност, отколкото можех да понеса. Погледнах я въпросително. Да видим дали ще посмее да продължи.

Тя побърза да каже:

— Не че си грозна или нещо такова. Просто си толкова… обикновена.

Не бях обикновена. Бях очароваща.

— Предполагам, че той не мисли така — отвърнах аз.

Сара потропваше с боядисаните си в розово нокти по щанда и ги изучаваше съсредоточено.

— Просто малко се изненадах да те видя тук с този младеж, който е направо уау!

Извърнах се отново, за да скрия усмивката, която се появи на лицето ми.

— Доста добре изглежда, нали?

— Майтапиш ли се? — възкликна тя. — Той не е реален, направо не е от този свят! И е невъзможно секси!

Този път не успях да се въздържа.

— Така е, нали? — Запитах се всъщност от кой свят е Люк?

Камбанката на вратата звънна и в заведението влязоха двама мъже. Дадоха поръчките си на Сара, която им се усмихна окуражаващо. Поклатих глава и й казах, че ще поема единия.

Използвах възможността, за да се преместя на другия край на щанда и да се заема с мелбата. Когато казах на Люк, че обичам да работя тук, не го излъгах. Оформянето на идеалния сладолед с идеалните по форма и размер топки за мен поне носи истинско удовлетворение. Всеки вид сладолед има различен цвят и чувството да създадеш една съвършена конструкция от сладоледени топки, пасващи си по цвят и аромат, е толкова изкушаващо, колкото и самото ядене на сладоледа. Преди се бях опитала да го обясня на Сара, но изобщо не схвана за какво й говоря. Тя просто загребва сладолед и го пльосва във фунийките и купичките. Аз създавам сладоледени шедьоври.

— Леле, това изглежда страхотно! — каза клиент номер 1, докато наблюдаваше как клиент номер 2 поема от ръцете ми мелбата си. Разбира се, че е страхотно, помислих си аз. Всяка топка е съвършено кръгла, сиропът и битата сметана са в идеално съотношение. Шоколадовите бисквитки са съвсем леко покрити със сладолед. Ядките са разпръснати така, че да изглежда случайно, но всъщност са идеално премерени, за да не се натрупват на едно място, а другаде да няма. Тази мелба трябва да бъде на корицата на списание „Сладоледът днес“. Най-великолепната мелба, правена някога. Създадена специално за вас.

Клиент номер 1 трябваше да се задоволи с мелбата на Сара, която не отговаряше и на най-елементарните стандарти и имаше доста отчайващ вид. Нито една топка не приличаше на другата. Тази мелба никога не би намерила място на корицата на някое списание. Сара беше успяла дори да размаже малко шоколадов сладолед от първата топка върху втората, която беше ванилова. Доста неприятна гледка.

Клиент номер 2 ми се усмихна приятелски и сложи голям бакшиш в буркана с моето име. Хвърли ми още една усмивка и направо усетих как следващата стъпка е да ме покани на среща. Тия флиртове ми бяха до болка познати. Наистина, ако съблазниш стомаха на мъжа, нататък е лесно.

— По-добре побързайте — казах аз. — Бисквитките ще разтопят сладоледа.

— Твоите бисквитки са затоплени?! — попита невярващо клиент номер 1. Двамата излязоха, като се чуваше как клиент номер 2 надълго и нашироко възхвалява достойнствата на своята мелба. Заех се отново с документите си, но Сара също се върна при мен.

— Е, къде се запознахте?

Не й отговорих, защото изведнъж нещо в буркана с бакшишите ми привлече погледа ми. Сред множеството монети и банкноти, които бях натрупала през целия ден, се подаваше едно зелено листенце, чието място определено не беше там. Изсипах рязко целия буркан на щанда.

Сара затисна с ръка няколко монети, които се търкулнаха към нея.

— Какво правиш? Да не откачи?

Между намачканите банкноти, прегъната наполовина, се мъдреше тя. Поредната четирилистна детелина. Взех я и я вдигнах пред лицето си. Сара също се загледа в нея.

— Четирилистните не са ли изключително редки?

Намръщих се.

— И аз така си мислех.

Камбанката звънна отново и двете погледнахме към вратата. Сара въздъхна леко и аз се усмихнах, защото беше Люк.

Той отвърна на усмивката ми.

— Привет, любима. — Лицето му помръкна за секунда, когато видя какво държа в ръката си. — Още една?

Моето изражение беше отражение на неговото.

— Беше при бакшишите ми.

Люк хвърли поглед към купчината монети на щанда и поклати глава.

— Не мисля, че имаш нужда от такъв късмет.

— Всяко момиче се нуждае от късмет — намеси се Сара. — Ще взема твоя, ако ти не го искаш. — Погледнах към Люк. Той сви рамене, така че й подадох детелината.

Докато прибирах парите отново в буркана, Люк каза:

— Носят се слухове, че скоро ще си тръгваш. Да те закарам ли до вас?

— Смяната ми свършва след петнайсет минути. Ще ме изчакаш ли?

Сара въздъхна.

— Никой няма да дойде повече, Диърдри. Скоро ще завали. Тръгвай си, аз ще затворя в пет и половина.

Изненадващата й жертвоготовност направо ме зашемети.

— Ами… благодаря. Сигурна ли си?

Сара ми се усмихна, после се усмихна широко и на Люк.

— Да. Хайде, потегляй. И си вземи бакшишите.

— Половината са твои.

Тя погледна към своя буркан — беше пълен само с дребни центове.

— Добре.

Прибрах банкнотите в джоба си, оставих монетите — клиентите винаги дават по-големи бакшиши, ако видят, че в буркана вече има пари — и тръгнах след Люк. Следобедният въздух беше тежък, смазващ. От гъстите облаци над нас беше очевидно, че дъждът наближава, но докато се излееше, щеше да стане още по-задушно. Бях доволна, че Люк ще ме закара до вкъщи; когато излизах тази сутрин, денят се очертаваше ясен и спокоен.

Спряхме за миг и се взряхме в небето, което приличаше на бурно море, и тогава носът ми долови вече познатото ухание на билки. Люк явно също го усети, защото застина до мен и се загледа към края на паркинга.

— Хайде, да вървим. — Дръпна ме за ръката и ме повлече към колата. Щом влязохме вътре, пусна климатика, но миризмата на мащерка се промъкна през процепите — много по-силна, отколкото би трябвало да бъде, ако беше просто странният парфюм на един странен тип. Не разбирах какво става, но ароматът ми напомни момента, когато луничавият обикаляше около мен. И тогава, и сега усещах наближаваща опасност.

— Да тръгваме — казах нетърпеливо.

Люк не се нуждаеше от допълнително напомняне. Зави толкова рязко, че гумите изсвистяха по асфалта и оставиха следи, когато спря и после превключи на първа скорост. Излязохме от паркинга и поехме по пътя към вкъщи с много над позволената скорост. След около два километра уханието на мащерка започна да отслабва. След пет — на половината път до нас — беше почти изчезнало. Десет километра след „Ледът на Дейв“ в колата не се усещаше нищо друго, освен миризмата на свежест и чистота, която идваше от самия Люк.

Исках да кажа нещо за случилото се току-що, но това щеше да означава, че вече дори не се преструвам, че го приемам за обикновено момче. Както и да е, едно нещо знаех със сигурност — не само той имаше тайни. Задаваше се истински ураган, точно като пурпурната буря над главите ни. Този ураган бе надвиснал над мен и се готвеше да изригне всеки момент, а Люк беше само един от неговите елементи. Луничавият също беше част от играта, а може би и Елинор от приема. И всички четирилистни детелини.

— По дяволите! — изкрещя внезапно Люк и удари рязко спирачките. Бяла хрътка изскочи изненадващо по средата на пътя и аз възкликнах: „Ръж?!“. Но след това още едно куче, абсолютно същото, се появи от храсталаците покрай шосето, и после още едно, и още едно — изскачаха и изчезваха в шубраците на срещуположната страна. Сигурно бяха около двайсет, всичките — копия на Ръж, ръмжащи и лаещи.

— Всичките приличат на Ръж — казах бавно. По някаква причина това беше най-странното и свръхестествено нещо, което бях видяла през цялата седмица, а всъщност беше само глутница хрътки. Глутница хрътки със същия цвят на козината като Ръж. Можеха да бъдат от едно котило. Чудовищно голямо котило. Бях живяла седемнайсет години на този свят, без да видя куче, подобно на Ръж, а сега се сблъсквам с двайсет като него?

Изведнъж си дадох сметка, че Люк се взира в мен изпитателно.

— Видя ли ги?

— Бяха поне двайсет. Естествено, че ще ги видя.

Той измърмори нещо под носа си и направи завой, за да продължим към вкъщи. Пръстите му стискаха силно волана. Не разбирах какво не беше наред, но не ми харесваше да го виждам разстроен. Познавах го само от няколко дни и вече бях свикнала да разчитам на него — да бъде уравновесен и спокоен; тази трудно прикрита тревога ме притесняваше повече, отколкото би трябвало.

Опитах се да се успокоя и протегнах ръка към него. Той ми позволи да го докосна; ръцете ни останаха една в друга, отпуснати на таблото. Пътувахме така през останалите няколко минути до вкъщи. Сърцето ми биеше лудо. Той отместваше ръката си само за да сменя скоростите, а после отново преплиташе пръсти в моите.

Съвсем скоро стигнахме до алеята пред къщата ни. Люк паркира на улицата и се загледа замислено към силуета, който се движеше зад кухненския прозорец. Който и да беше, не ни забеляза, очевидно унесен в приготовленията за вечерята.

— Майка ти може да се справи с почти всичко, с което се захване, нали?

Въпросът беше странен. Дори не би ми хрумнало, че може да ме пита подобно нещо.

— Предполагам. Тя никога не вярва и не смята, че е добра в това, което върши, но е така.

— Може би за това става дума. Генетично е. Ти просто си от семейство с ненормално талантливи хора.

Отдръпнах ръката си от неговата.

— Знаеш ли, доста е обидно да говориш така.

Очите му не се откъсваха от кухненския прозорец.

— Не, обещаващо е.

Майната му на негласното ни споразумение!

— Ще ми обясниш ли какво става? Ще говориш ли с мен за това?

Погледът му се стрелна покрай мен към прозорците на колата и после към огледалото за обратно виждане. Протегна се и докосна брадичката ми; нежността на движението му можеше да ме накара да забравя напълно гнева си.

— Шшш, красавице… — Затворих очи и го оставих да прокара пръста си по шията ми.

Мама. Мисълта, че може да погледне навън всеки момент, ме накара веднага да отворя очи.

— Не си мисли, че можеш да ме съблазниш. И то в старата си кола.

— По дяволите — каза Люк. — Сигурна ли си? А какво ще кажеш за малко пазаруване? Ще дойдеш ли утре с мен в града?

— Не си падам много по пазаруването. Може би все пак трябва да пробваш със съблазняването.

Светлите му очи се взряха отново през прозорците навън, а после той се наклони много близо до мен и прошепна в ухото ми:

— В града е по-спокойно. Там има по-подходящи места за разговор. — Отдръпна се назад и каза с по-висок глас: — Знаеш, за да се опознаем по-добре.

Така… сега вече не можеше да ме спре, дори да поиска.

— Добре, става. Кога?

— Да те взема в четири?

Кимнах с глава. Люк хвърли още веднъж поглед навън, този път към небето.

— По-добре се прибирай, да не те хване дъждът.

С нежелание се измъкнах от колата, а той ме последва. Стояхме в края на алеята. Една студена капка дъжд се пръсна на ръката ми, цялата ми кожа около нея настръхна. Някъде в далечината над дърветата се чу гръмотевица.

— Голяма буря ще бъде. — Люк хвърли бърз поглед към облаците.

Гледах като на забавен кадър как друга капка пада върху листенце сред тревата и веднага попива в земята. Изведнъж ми се стори, че в моравата пред вкъщи тази вечер има нещо необичайно. Може би беше свързано със слабата светлина, идваща от облаците, но просто изглеждаше по-мрачна, по-жива, по-зелена, отколкото си я спомнях от сутринта. После осъзнах откъде идваше разликата.

— Люк — казах с безизразен глас и посочих напред.

Той застана до мен и погледна към плътния зелен килим от детелини, покрили моравата — доколкото можех да видя, всички бяха четирилистни. Известно време просто стояхме там в мълчание. От време на време усещах как някоя от редките капки дъжд пада върху косата ми или се плъзва по врата ми.

После Люк каза високо, без да се обръща към никого конкретно:

— Губите си времето, тя вече няма нужда от тях. — Хвана ме за ръката и ме поведе към вкъщи. — Моля те, бъди по-внимателна от обикновено до утре. Наближава буря.

Обърна се и се запъти към края на алеята. Щом стигна до колата си, спря отвън. Качих се на задната веранда, престорих се, че се каня да вляза в къщи, а после се дръпнах назад и се прикрих зад един азалиев храст.

Гласът на Люк беше много тих, но го чувах. Тембърът му обаче беше странен и не можех да разгадая по него настроението, с което говореше.

— Тя видя глутницата. Учи се бързо — скоро ще може да вижда и вас. Няма нужда да си хабите времето с тези глупави номерца. Не са й необходими.

Спря, сякаш изчакваше, докато някой друг говори, въпреки че не чувах нищо, освен шума от падащите капки дъжд и далечния тътен на гръмотевиците. После Люк отново се обади:

— Не ми е нужна помощ. Не смятате ли, че съм го правил и преди?

Прехапах устни.

— Просто не мисля, че тя представлява интерес за вас. — Нова пауза. — По дяволите, ще се справя! Оставете ме на мира, чувате ли? Просто ме оставете на мира. — Вратата на колата се затръшна и чух как двигателят се включи.

Прибрах се вкъщи. Внезапно ми беше станало много студено.

* * *

Сънувах. Фонът беше тъмносиньото на нощта, виждах как Люк се отдалечава бавно от мен. Бяхме в двора на гимназията, той гледаше към пейката, на която бяхме репетирали. Запъти се към футболното игрище и изведнъж осъзнах, че вали: студени, болезнени капки по кожата в горещата лятна нощ.

Люк съблече тениската си — истинска лудост в това време — и разпери ръце встрани, като че ли беше разпънат на кръст. Опитваше се с пръсти да улови дъжда, взираше се в небето, капките се забиваха в кожата му със студена ярост, устните му се движеха, докато се обръщаше бавно. Не можех да чуя какво казва заради силния дъжд и внезапните гръмотевици, които се стоварваха върху земята. Приличаше на таен, невиждан досега ритуал: загадъчно заклинание или напяване, или пък ужасяваща магия.

Когато Люк се отпусна на колене върху острия чакъл, отново се чу тътен; ръцете му бяха все така разперени, а главата му се отметна назад.

Този път бях достатъчно близо, за да чуя думите: „Хиляда триста четирийсет и осем години, два месеца и една…“.

Нов гръм и едно дърво се стовари върху земята. Отворих очи.

Дъждът барабанеше върху покрива и почукваше по прозореца, а отвън се чу как удари гръм. Бях будна, но не и напълно разсънена, така че не разбирах кое е истинско и кое сънувах. Дъждът истински ли беше? Дали все още спях?

Светлина. Докато си мислех за това, лампата светна и жълтото сияние отчасти освети стената откъм страната на леглото ми. Във все още тъмната част на стаята, в ъгъла, забелязах черна и неясна фигура. Мигнах. Просто сянка. Въпреки че стаята беше празна, сърцето ми все още биеше лудо. Протегнах ръка към верижката на шията си, на която вече бях закачила подарения ми от Люк ключ на тайните. Лежащият до леглото ми Ръж надигна глава, тъй като явно беше усетил безпокойството ми.

— Стори ми се, че има някого — казах му аз.

Ръж погледна към ъгъла на стаята. Нов тътен отвън. Осмелих се все пак да хвърля и аз един поглед към ъгъла. О. Божичко. Там имаше някаква фигура и едно неразличимо лице се взираше в мен. Затворих очи от страх. Отворих ги пак. Фигурата все още беше там, много приличаше на обикновена сянка. Очите на Ръж също бяха вперени в нея, но после той излая леко и отпусна глава на пода, сякаш това не го засягаше.

Защото може би е била тук открай време.

Грабнах телефона от нощното си шкафче и набрах номера на Джеймс. Видях, че е почти два часът, но си помислих — надявах се — че Джеймс няма да има нищо против.

Телефонът звъня и звъня, докато продължавах да гледам неподвижната фигура. Тъкмо реших, че ще се включи гласовата поща, когато чух замаяния глас на Джеймс: „Ди?“.

След като го бях събудила и вече беше на телефона, изведнъж се почувствах ужасно глупаво.

— Аха…

— Нещо лошо ли е станало?

— Ами… не, може би… Уф, това е тъпо, Джеймс. Съжалявам, че те събудих.

— Ди. Два часът през нощта е. Ясно е, че нещо те тормози. Давай накратко.

Разказах му за разговора, който Люк беше провел с въздуха.

— А сега ми се струва, че има нещо в стаята ми. Мисля, че винаги е било тук, но едва сега го виждам. Прилича на сянка. Или на човешка фигура. На човек.

Джеймс не отговори. Погледнах право към сянката. Дали и тя гледаше към мен?

Мигнах отново.

Ъгълът беше празен: никакви сенки, никакви фигури.

— Ъъъ… Джеймс… тя просто изчезна. — Вече бях напълно изперкала. Вмъкнах се под завивките си, както правят децата. Сякаш това щеше да помогне срещу истински таласъм например. Обикновените сенки не изчезват просто ей така, тъй че явно това беше нещо повече. И по-лошо, сега не знаех къде е. Огледах се из стаята, но не видях нищо по-особено.

— Обикновените сенки не изчезват. — Гласът на Джеймс звучеше спокойно. — Искаш ли да дойда?

Разбира се, че исках.

— Родителите ми ще полудеят, ако разберат.

— Както казах, искаш ли да дойда?

Ръж погледна към мен и после отново отпусна глава върху лапите си. Въздъхна тежко и затвори очи. Каквото и да имаше в стаята, той не се притесняваше. Двоумях се между това, което исках, и това, от което се нуждаех, и най-накрая избрах по-малко егоистичния вариант. Както и този с по-малкото евентуални последици.

— Ще се оправя. Ръж се готви отново да заспи. Мисля, че ще ме предупреди, ако има някаква опасност.

Джеймс въздъхна, но не толкова доволно, колкото кучето ми.

— Не бива да ми се обаждаш, да казваш, че си притеснена, и след това да махаш с ръка, все едно нищо не е станало.

— Съжалявам. Може ли да мина да те видя на сутринта?

— Знаеш, че винаги можеш.

След като затворих, изчаках няколко минути, за да видя дали фигурата ще се появи отново. Най-накрая заспах от изтощение.