Маги Стийвотър
Ридание (20)

Деветнайсет

— Събуди се, момиче. Слънцестоенето наближава.

Отворих очи и погледнах към надвисналото над мен небе — луната бе променила мястото си, но иначе небето беше същото като в съня ми. Кожата ми беше студена и лепкава, а стомахът ми направо ръмжеше и макар наоколо да нямаше и следа от Томас, не бях сама.

Три феи на ръст като малки деца седяха до краката ми и ме наблюдаваха. Бяха чисто голи, с изключение на венците от цветя, които висяха на раменете им като ножници без мечове. Бяха оскубали тревата около мен и я бяха разпръснали по краката ми, а когато се надигнах и я изтръсках от дънките си, избухнаха в силен смях. Малките им лица бяха толкова сладки, докато се кикотеха, че и аз се засмях.

— Много смешно — казах.

Те извикаха от удоволствие и подскочиха, дърпайки ме за ръце.

— Ставай, ставай и танцувай с нас.

Не бях сигурна кой е любезният начин да им откажа, но определено бях чувала, че когато хората танцуват с феи, загубват душата и разума си. Опитах се да прикрия недоверието си и казах:

— Вие танцувайте, аз ще гледам.

— Ти си толкова нежна и красива — каза една от феите, като ме докосна с възхищение по косата. — Искаме да танцуваш с нас. Искаме да видим твоя танц.

Наистина ми приличаха на деца — малки, аморални деца. Спрях ги с ръка.

— Трябват ми малко цветя.

Те изпищяха отново радостно и увесиха на шията ми венец от цветя, а после заподскачаха нетърпеливо около мен.

— Сега ще танцуваме ли?

Поклатих глава.

— Сега аз ще танцувам, а вие ще ме гледате. Когато свърша, аз ще погледам вашия танц. Така честно ли е?

Феите се разсмяха като хлапета на детска площадка, усмихнатите им лица бяха огрени от звездите над нас и от смътно блещукащите гъби, погребани сред тревата в краката ни.

— Много умно момиче! Което си е право, право си е!

Последната фраза ми напомни за Люк и се запитах дали е възприел този странен начин на изразяване от феите. Пренебрегнах силната болка, която ме прониза при мисълта за него, станах на крака и оправих наниза с цветя около шията си. Погледнах надолу към трите малки феи, които стояха една до друга, прегърнали се през вратовете с една ръка, а с другата — хванали се за кръста, и зяпаха нагоре към мен.

— Е, ще получа ли някаква музика?

— Музика! Да! Тя иска музика!

Една от феите започна да пляска с ръце и да тропа с крак силно и ритмично, а другата започна да издава нисък мелодичен звук, нещо средно между мрънкане и неразбираемо детско бърборене. Третата запя с дързък и предизвикателен глас на език, който не разбирах. Но познавах „езика“ на музиката им: това беше двойна жига^[1].

Започнах да танцувам в средата на кръга, който феите бяха направили, като внимавах да не смачкам техните гъби с мръсните си боси крака. Искаше ми се да мисля, че им направих добро представление — плясках с ръце, извивах се и подскачах с танцова стъпка така, както бях видяла да прави Уна. Когато спрях, бях останала без дъх.

— Ти заслепи луната — каза едната от тях. — Ще дойдеш ли да живееш с нас?

Поклатих глава.

— Не. Но ще ви изпея една песен. Кратичка. Искате ли?

— Да! Да! Тя ще пее за нас! — Те отново запляскаха с ръце и заеха местата си до мене в кръга. Не знаех такива груби песни като техните, но им изпях „Маршът на Брайън Бору“, която беше бърза, енергична и леко тъжна. Те извикаха от радост, когато разпознаха песента, а после станаха и затанцуваха заедно. Стъпките им бяха хармонични и тренирани, движеха се като едно цяло, въртяха се една около друга и в края на всяко завъртане си пляскаха ръцете. Не мисля, че някога съм виждала някой да е толкова щастлив от един обикновен танц. Когато спрях, феите започнаха да ръкопляскат и да се прегръщат, искрящи от радост.

Движенията им все още приличаха на танц, въпреки че вече нямаше музика.

— Искам да ти дам нещо — каза едната.

— Дали е нещо, което бих искала да имам? — попитах подозрително. И трите се разсмяха и аз също се засмях — мисля, че ме харесваха.

— Ще ти го прошепна в ухото.

Намръщих се, защото все още не бях сигурна, че мога да им се доверя. Най-накрая обаче се наведох и дадох знак на феята да се приближи до ухото ми. Усетих сладникавия цветен аромат, красив като летен ден, който се излъчваше от нея, и тогава тя ми прошепна:

— О’Брайън.

Другите феи изпискаха и прикриха устите си с ръце, сякаш ми беше казала нещо наистина скандално.

— О, не, не! Ще изгориш заради това!

Феята, която ми го беше прошепнала, ме погледна със странно изражение на лицето.

— Тя не знае какво е това.

Повдигнах въпросително вежди.

— Това е име.

Те изпищяха отново и плеснаха ръцете си, завъртайки се в кръг. Първата фея ме гледаше, хапейки устни. Очите й блестяха едновременно със злонамерено и заядливо изражение.

— Няма да го забравиш, нали, момиче?

— Не повече, отколкото ти, малко дяволче — отвърнах й аз.

И трите паднаха на земята, кикотейки се толкова силно по средата на гъбения кръг, че направо останаха без дъх. Напомниха ми на групичката гимназисти, които заварих веднъж да пушат трева зад гимнастическия салон. Усмихнах им се с разбиране.

— Сега е време да си вървя. Трябва да спася приятеля си. — Те все още се кикотеха, но въпреки това реших да ги попитам. — Знаете ли къде е той?

— Окървавеният? — попита една от феите. — Или възлюбеният ти? — Тя посочи безсрамно към долната част на тялото си, а аз изсумтях и извърнах поглед встрани. Определено харесвах повече напушените гимназисти.

— И двамата.

— В началото — каза онази, която ми беше прошепнала името О’Брайън. — Ще свърши там, където започна.

— Много тайнствено. Благодаря.

Те просто се изсмяха пак.

— Ще потанцуваш ли с нас отново, момиче?

— Ако оживея, някой ден със сигурност — обещах им аз.

* * *

Лятната нощ бе оживяла и отвсякъде се носеше музика. Чувах звуците на стотици различни мелодии от всички посоки, докато бързах към нашата къща. Навсякъде около мен в мрака виждах блещукащи лъчи светлина, феите осветяваха нощта по загадъчни начини. Макар да бях сигурна, че ме наблюдаваха, нито една не ме приближи, преди да стигна до алеята пред двора ни.

О, мамка му! Босите ми крака направо ме убиваха. Докато бягах от хрътките, ми се бяха появили множество рани, а сегашната „разходка“ не помагаше особено за състоянието им. И тогава застинах на място в сенките. Колата на Дилия все още беше паркирана на пътя пред къщата, а в спалнята на родителите ми светеше. Зачудих се какви ли гнусотии им беше наговорила за моето отсъствие.

За момент се поколебах между желанието да си взема кецовете от вкъщи и страха от срещата с Дилия. Замислих се отново за това, което ми бяха казали малките феи — че всичко ще свърши там, където е започнало. Имаше безброй начини, по които можех да разтълкувам посланието им, но знаех какво смятах аз за начало. Гимназията, там, където срещнах Люк. И ако трябваше да ходя още някъде тази нощ, определено имах нужда от обувки. Край на колебанията.

Промъкнах се до кухненската врата и пробвах дръжката — беше отключено. Изпитах чувство на вина. Мама вероятно я беше оставила отворена, в случай че се прибера без ключ. Нямаше начин обаче да се срещна с родителите си, да им кажа, че всичко е наред, и после да изляза отново да търся Люк и Джеймс.

Влязох в тъмната кухня и останах известно време до вратата, докато очите ми свикнат със смътната зеленикава светлина, идваща от светещите цифри на часовника на микровълновата печка. Кецовете ми бяха все така разхвърляни, както ги бях оставила, след като се върнах от търсенето със Сара. Обух ги направо върху босите си крака, като междувременно оглеждах внимателно стаята. Сетих се, че Дилия може да седи на някой от кухненските столове, готова да ми се нахвърли. Примижах към масата, за да се уверя, че там няма никой.

Дилия не беше там, но чантата й беше. Хрумна ми гадна идея. За секунди прерових чантата и извадих ключовете от колата й. Стиснах ги, за да не дрънчат, грабнах няколко от малките ябълкови кифлички на мама и изтичах отново навън в нощта. Сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите, не можех да повярвам какво бях направила.

Погледнах назад към къщата, за да съм сигурна, че никой не ме наблюдава, и после влязох в колата на Дилия. Вътре беше пропито с миризмата на парфюма й, който ми беше също толкова неприятен, колкото самата нея. И тогава видях почти празния буркан със сместа на баба, поставен на предната седалка до шофьора.

Кучка. Когато приключа с това, ще разбия колата й.

Пъхнах ключа, за да запаля, и си представих, че едно дебело одеяло покрива плътно колата и я скрива от външния свят.

— Давай, но тихо — прошепнах аз и завъртях ключа. Тихо като шепот двигателят се включи. Хвърлих още един поглед към къщата, за да се убедя, че не са чули нищо, и потеглих.

Нарушавам поне десет различни закона.

Пъхнах една кифличка в устата си, за да си дам малко смелост.

След като се отдалечих достатъчно от вкъщи, запалих фаровете и подкарах колата към училището. Дилия беше оставила един от своите албуми в сидиплейъра, затова пуснах радиото и въртях, докато попаднах на някаква рок станция. Имах нужда от тежки баси и режещи китари, имах нужда от енергия и кураж. Захапах още една кифличка и се почувствах по-добре — не бях осъзнала колко гладна съм била. Сега трябваше да подредя приоритетите си. Ако махнех риска от опитите за убийство от страна на свръхестествените същества, това си беше проблем като всеки друг, с който се бях сблъсквала: суперсложен училищен проект, мелодия, която не успявах да науча, музикална техника, която се опъваше на пръстите ми. Винаги бях решавала тези проблеми, като ги разделях на малки парченца и се справях с всяко едно поотделно.

Добре. Значи ясно е, че ще трябва да се изправя срещу Кралицата. Какво знаех за нея? Нищо, освен че едновременно прилича на мен и на феите, защото е живяла много дълго време сред тях. Което означаваше, че всякаква надежда да разчитам на емоциите й е излишна. Може би имаше шанс да се обърна към човешката й природа, ако такава въобще й е останала. Сякаш знаех как да го направя. Натъпках друга кифличка в устата си.

Докато отбивах в пряката, която водеше към празния училищен паркинг, изведнъж видях огън, който се издигаше нависоко и свободно под една от уличните лампи. Под трептящата оранжева светлина огромно черно животно виеше и се въртеше бясно, а високи мъже с рога и извити като камшици тела го измъчваха, като хващаха с голи ръце искрящи живи въглени и ги хвърляха към муцуната му от всички страни. Почти можех да усетя колко тънък е в този момент воалът между моя свят и света на феите — мислено си представях как се разкъсва, крехък и тънък като най-фината хартия.

Намалих. Цялото глупаво нещо ставаше пред очите ми. Трябваше някак да мина оттам и да успея да стигна до училището. Отправих мълчалива молба към небесата: Аз съм идиот. Моля ви, не ме оставяйте да умра заради това кравеподобно черно нещо.

Подскочих. Искрящ въглен се разби в предното стъкло на колата, прогаряйки черно петно на капака, преди да изгасне. Тъкмо щях да изругая, когато се сетих, че това е колата на Дилия. Мъжете-камшици се изсмяха, преди да се върнат към заниманието си; сигурно си мислеха, че са си направили шега с някой обикновен смъртен, който не може да ги види.

Грабнах буркана от предната седалка, отворих вратата и излязох насреща им. Аз съм смела. Спомних си една случка от времето, когато бях на тринайсет години или някъде там — едно от съседските момчета беше намерило ранена птичка, посипваше я с пръст и я гледаше как се мъчи. Спрях само за миг, докато се опитвах да се сетя какво да му кажа, за да престане, смутена от страха си и от неговата жестокост. Тогава Джеймс застана до мен и каза на момчето: „Смяташ ли, че това е най-добрият начин да прекараш безспорно жалкия си живот?“.

Споменът като че ли ми вдъхна сила и заех моята типична поза на Ледена кралица. Гласът ми излъчваше презрение.

— Добре ли си прекарвате слънцестоенето?

Главите на мъжете-камшици се обърнаха към мен. Извитите им тела бяха черни като катран и като че ли поглъщаха светлината на огъня, вместо да я отразяват. Гигантският бик, от друга страна, беше бледокафеникав под пепелта, която покриваше тялото му, а във влажните му очи видях ужас и бяс.

— Господарката на детелините — изсъска единият от тях. Гласът беше същият, който бях чувала да говори на Люк — много гласове, смесени в един. — Това е Господарката на детелините.

— Да, аз съм — съгласих се, като все още стоях до колата. Бях изплашена до смърт, но запазвах съвършено спокоен вид. — Мисля, че има по-приятни неща, с които бихте могли да си поиграете в тази толкова специална нощ.

Един от мъжете се обърна към мен, устата му се изви в нещо като усмивка. С погнуса забелязах, че няма очи под веждите си — само празни цепнатини с гладка кожа сред сенките. Другите изглеждаха също като него, без очи.

— Казваш истината, Господарке на детелините. Мога да кажа, че нещо е истина, когато го чуя. Можем ли да си поиграем с теб в тази нощ на нощите?

— Вървете по дяволите.

В мига, в който го казах, си помислих, че е малко излишно, защото те вече изглеждаха като дяволи и сигурно идваха оттам. Но мъжът отвърна с грапав глас, в който се чуваше шепот, наслоен от хиляди години:

— Адът е за тези, които имат души.

Друг от мъжете, също толкова висок и с прекалено много шипове по гръбнака, се обади:

— Ела при нашия огън и ни кажи какво искаш от нас. Да направим сделка: тялото на tarbh uisge^[2] — посочи с ръка към масивния кафеникав бик — за твоето?

Отворих капака на буркана.

— Имам по-добра идея. Какво ще кажете да пуснете бика да си върви и да спрете със забавленията за тази нощ?

Мъжът, който предложи да си „поиграят“ с мен, се приближи; походката му беше някак сбъркана и ме накара да потръпна от отвращение.

— Това не ми звучи като истина, Господарке на детелините.

Загребах пълна шепа със зелената каша от буркана, като се опитвах да не мисля колко гадна е на допир (все едно си пъхаш ръката в прясно кучешко изпражнение), и я метнах в лицето на феята.

В първите няколко секунди не стана нищо и аз си помислих: „Бабо, ти ме предаде!“. Но след това той започна да се задъхва. Дишаше и издишаше тежко, докато накрая просто падна на земята и спря да диша въобще.

Мислех, че ще се почувствам зле, но изпитах само облекчение.

Вдигнах буркана към другите.

— Не е останало много, но ще има достатъчно за всекиго от вас. Пуснете го.

Единият от тях изсъска:

— Не мисля, че искаш да видиш tarbh uisge свободен. Ще те завлече към водата и твоят мехлем няма да ти помогне там.

Погледнах към широко отворените очи на бика, докато масивното му тяло продължаваше да трепери, осветено и от кладата, и от зелено-сивата светлина на уличната лампа над него. Той не принадлежеше на този свят — беше останка от друго време и друго място и виждах как страхът от настоящето прозира от всяка негова пора.

— Не ме е страх от него. — Пристъпих напред, насилвайки се да прекрача тялото на онзи, когото убих, макар че част от мен си представяше как той се надига и ме сграбчва за краката. — Махайте се оттук.

С гневно жужене, като вбесени пчели, мъжете камшици започнаха да отстъпват назад към огъня, позата им издаваше страхопочитание. Те влязоха право в огъня и телата им пламнаха веднага; можех да реша, че са умрели, ако не виждах очертанията на безоките им лица във въглените и в дърветата на кладата.

Бикът сведе глава и тупна с копито по земята, очите му бяха огромни и ме гледаха напълно разумно. Нещо в него беше толкова древно и чисто, че закопнях по това недостижимо минало, което никога нямаше да позная.

Поклоних му се леко.

— Добре дошъл.

Той разду червените си ноздри към мен и изчезна в нощта. Побиха ме тръпки. Усещах как феите кръжаха около мен. Трябваше да се върна в началото, преди да е станало прекалено късно.