Маги Стийвотър
Ридание (15)

Четиринайсет

От надвисналите гръмотевични облаци, които бяха превзели и последната частица от чистото синьо небе, проблесна светкавица. Миг по-късно тътенът на гръмотевицата отекна толкова силно, че разтресе прозорците на стария понтиак на Джеймс. Сгуших се в колата и отпуснах глава на познатите жълтеникавокафяви кожени седалки. Сигурна съм, че до края на живота си ще свързвам миризмата на тази кола — на стара кожа и килим — с Джеймс. В известна степен тази кола беше Джеймс. Той беше прекарал толкова много часове в работа по нея, изграждайки я от едно почти голо шаси, че тя бе станала част от него.

Джеймс спря албума на „Аудиослейв“^[1], който слушахме, и явно се канеше да каже нещо, но после внезапно размисли. В колата се възцари мълчание, което беше доста странно в сравнение с обичайното ни бърборене. Известно време наистина не се сещах какво да кажа. После се хванах за нещо.

— Как разбра, че баба е в беда? Какво почувства?

Джеймс потропваше с пръсти по волана, като се правеше, че е много зает да следи пътя напред.

— Тя ми каза. Баба ти. Изведнъж започна да ми се гади и по някаква причина се сетих за нея. Затова ти се обадих и някъде между всичките пъти, които ти звънях, тя ми каза. — Издиша тежко. — Човече, Ди… Аз съм почти същата откачалка като теб. Скоро ще ме гледаш по телевизията с кристалната ми топка и с номер на телефон за зрителски обаждания.

Направих гримаса към него в същия миг, в който светкавица освети бледото му лице от едната страна.

— Ще трябва да си смениш името, за да звучи по-чуждестранно. Никой не вярва на родни психари. Но ако имаш акцент…

— Есмералда е хубаво име — започна да разсъждава на глас Джеймс.

Проехтя поредната гръмотевица, толкова силно, че ушите ми кънтяха дълго след това. Смених темата на разговора.

— Просто не мога да повярвам, че Те са й причинили нещо. Така ми каза Люк.

— Знам. — Джеймс ми хвърли бърз поглед. — Тя ми каза същото. Нарече го „елфски изстрел“.

Звучеше съвсем невинно, дори романтично. Елф да стреля ми се струваше като… като да ти прималее от любов. Чудех се какво ще заваря, когато стигна до болницата. Прилоша ми дори от самата мисъл и се размърдах неловко на седалката.

— Все още ми е трудно да го повярвам. Всичко е така объркано, не знам какво да правя. Все едно компютърът в мен е забил и имам нужда от рестартиране.

— Има и още — „успокои“ ме Джеймс. — Направих някои проучвания за академията „Торнкинг-Аш“, помниш я, нали?

— А-ха… Продължават да се обаждат и настояват да им изпратя документите си за кандидатстване.

— И аз получих писмо от тях. — Джеймс намали при знака за болницата и зави по отбивката, водеща натам. Дори през плътната зелена завеса от гъстите корони на дърветата пурпурночерните облаци още се виждаха над главите ни. Колите на паркинга пред болницата проблясваха през редиците дървета; стомахът ми се сви при мисълта за баба вътре. — Очевидно са училище за всякакви уроди, пардон, откачалки.

— Мислех, че са консерватория, някое от онези, по-автономните училища, спонсорирани от обществени фондове…

— Да, и аз така си мислех. Но се разтърсих за хора, завършили тази консерватория, и всички ми се сториха малко особени. После звъннах на някои от тях и те наистина се оказаха доста странни. Очевидно музикалният талант като този, който притежаваме с теб, се свързва много тясно с това да си смахнат. Каквито всъщност сме и ние.

— Дали?

Джеймс успя да намери свободно място сред морето от паркирани коли; всички изглеждаха сребристи, защото отразяваха искрящото пурпурночерно небе над нас.

— Най-накрая попаднах и на онзи, който те уговаряше да кандидатстваш при тях, Грегъри Норманди — той е главният там, знаеше ли? Както и да е. Притиснах го в ъгъла. Той ми каза, че парапсихичните ми способности са свързани с музикалните ми умения и че добрите музиканти често имат т.нар. „дарби“. Това, което с теб наричаме „психарщина“. Твърдеше, че е способен да разбере дали някой музикант е откачалка — т.е. притежава някаква такава „дарба“ — само като го чуе как свири.

— Стига бе!

— О, да. Знаеше, че съм медиум. Люк бил нещо друго — не си спомням как точно го нарече. Нещо свързано с астрални работи. А за теб каза, че направо оглавяваш класацията.

Почувствах се странно поласкана.

— Мисля, че именно затова Те са те погнали, Ди. Не те, хората от консерваторията. Те — онези с главното „Т“. Няма начин да е просто невинно съвпадение, че ти се оказа най-голямата откачалка с някакви суперсили в района и че именно в този момент Те започнаха да те преследват. — Червеникавокафявите му вежди се повдигнаха многозначително. — Може би Те също могат да чуват „дарбата“ ти, когато свириш. Не започна ли всичко това от конкурса?

Започна с Люк.

Поставих ръка на дръжката на вратата.

— А защо те искат хора като нас в училището си? Те — с малкото „т“.

Джеймс отвори вратата. Вълна свеж въздух, миришещ на дъжд, нахлу в колата.

— Очевидно на мнозина от хората с „дарби“ им се случват прекалено лоши неща в живота, направо се провалят с гръм и трясък, че и по-лошо… Синът на Норманди бил концертиращ цигулар, изключително талантлив. Самоубил се на петнайсет години. Имало много други такива случаи. Създали това училище, за да помагат на деца като нас да се справят с подобни проблеми.

Поклатих глава. Много абсурдни истории чух тази седмица, но това беше прекалено странно, голямо и далечно от мен, за да го проумея. Училище за откачалки с музикален талант.

— Не мога да мисля за това в момента. Да вървим, преди да се намокрим.

Затичахме се през осветения в сребристо паркинг към грозната, безлична болница. Приличаше на гигантска бяла кутия, която някой бе смачкал в центъра на също толкова грозния бетонен паркинг. Някоя изтерзана артистична душа беше боядисала рамките на вратите и прозорците в яркосиньо-зелено, но това не беше направило болницата по-малко грозна или по-малко безлична.

Вътре миришеше на антисептици и старци. Ниските тавани и миризмата на химикали като че ли убиха способността ми за мислене и ме накараха да обръщам внимание само на най-незначителните и нелепи детайли около мен. Лекото поскърцване от обувките ми по плочките. Бръмченето на факса. Свистящият въздух от климатика над главата ми. Стържещият смях на актьора от телевизора в чакалнята.

— Мога ли да ви помогна? — Рецепционистката ни се усмихна лъчезарно зад гишето. Загледах се в яркия десен на униформата й — беше като онези картини със скрити образи, в които ако се взираш достатъчно дълго, можеш да видиш сфинкс или селска ферма.

Джеймс ме ритна леко.

— Как е цялото име на баба ти?

— Ъъъ… Искаме да видим Джейн Райли.

Рецепционистката затрака скоростно по клавиатурата и започна да движи устните си, сякаш четеше информацията на монитор.

— Могат да я посещават само роднини.

— Аз съм й внучка.

Жената погледна въпросително към Джеймс.

— А аз съм момчето, което чисти басейна й — каза той. Кръстоса пръстите на ръката си и ги вдигна високо. — Ей така сме двамата. Много сме близки. Като семейство сме си.

Рецепционистката се засмя и ни каза номера на стаята й. Тръгнахме по коридора, кецовете ни продължаваха да проскърцват, климатикът още свистеше, а ние се оглеждахме за стая номер 313. Вратите се редяха една след друга по накичените с мотивационни плакати и фотографии стени и тогава съскащият глас на мама ни показа коя е стаята на баба. Застинах на място в коридора, а Джеймс също спря колебливо зад мен.

— Това не е нормално. — Трябваше да се напрегна, за да чуя какво казва, но с гласа на Дилия нямах проблеми.

— Паднала е. Кое не му е нормалното?

— Не. Всичко е сбъркано. Това е като… като…

Гласът на Дилия беше подигравателен.

— Като какво, Тери? Като сънищата, които сънуваше някога? Тогава, когато подмокряше леглото?

— Не съм подмокряла леглото — изсъска мама бясно. — Там бяха стъпвали краката им. Те винаги бяха с мокри крака.

— Да бе. Нали бяха само сънища?

— Ти каза, че са само сънища. Мама каза, че са сънища. Аз никога не съм го казвала.

Дилия се изсмя. Не звучеше приятно.

— Не съм ти казвала такова нещо, Тери. Умирах по това време, не си ли спомняш?

Мама се поколеба.

— Помня. Проклета да си! Спри да се усмихваш! И ти си част от това, нали?

— Не ставай глупава. — Дилия млъкна, а след това каза по-високо. — Можеш да влезеш, Диърдри.

Спогледахме се с Джеймс и го последвах вътре. Мама и Дилия стояха една срещу друга от двете страни на леглото; на фона на болничната зелено-бяла светлина лицата им изглеждаха абсолютно бледи, напълно лишени от цвят.

Мама приличаше на подплашено животно. Стрелна ме с очи.

— Диърдри. Не знаех, че ще идваш.

— Джеймс ме докара — казах и посочих към него, напълно ненужно.

— Ще отида да взема нещо за ядене — обади се Дилия. Гласът й отново беше овладян и се лееше като мелодия. Обърна се към мама и я заслепи с усмивката си: — Освен ако нямаш нужда от мен за нещо.

Мама я погледна с изражение, което ясно казваше умри веднага на три различни езика, и Дилия изчезна. След като си тръгна, надникнах зад мама, за да видя баба, но на леглото и край него се виждаха само купчина тръби и всякакви апарати. Прозвучах по-обвинително, отколкото възнамерявах:

— Ти каза, че просто е паднала.

Баба лежеше напълно неподвижна, завита до горе, ръцете й бяха отпуснати от двете страни на тялото. Нямаше видими наранявания, нищо, което да ми подскаже какво й бяха причинили феите или какво е това „елфски изстрел“. Но не беше будна и не знам как, но си личеше, че е изпаднала в нещо повече от обикновен сън — от леглото не се усещаше присъствието на каквото и да било съзнание.

Обърнах се към мама. Зад гърба й Джеймс поклати глава — явно беше успял да анализира състоянието й по-бързо от мен.

— Какво й е?

Гласът на мама прозвуча напълно делово, без никакви излишни емоции. Дори и в такива моменти не им позволяваше да се проявяват.

— Баба ти е в кома. Никой не знае защо. Не е падала, не е болна. Просто е в кома и не се знае кога ще излезе от нея. Направиха й купища изследвания и засега всичко изглежда напълно нормално. Някои резултати обаче все още не са дошли. Лекарите казват, че може да се събуди от само себе си във всеки момент.

Или да си лежи така в следващите сто години. Погледнах отново към баба, лежаща спокойно пред мен като мъртвец. Не успявах да се разтревожа; сякаш гледах сериал по телевизията с участието на всички от семейството ми, а истинската аз бях някъде извън телевизора, на сигурно място. Хрумна ми, че може да стане както когато ме нападна котката: чувствата да ме залеят по-късно, след като драмата свърши и се отпусна, мислейки, че съм в безопасност.

В стаята стана тъмно, здрачаваше се. Бях навън и зяпах някаква кална, намачкана дреха, показваща се от яма. Не знам защо, но ми се гадеше от гледката на полупокритата от калта блуза, рокля или каквото беше там… Бяха ми нужни няколко секунди на фона на падащия сумрак да осъзная, че това всъщност е купчина от тела, крайници, преплетени в зловещ пъзел. Една силна бяла ръка ме сграбчи за рамото и ме стисна здраво, новата златна гривна проблясваше на нея. Собственикът й, висок млад мъж с кестенява коса, прошарена с кичури злато, каза: „Хайде, Люк. Ела. Те са мъртви“.

Просто стоях там и се взирах в телата, беше ми студено, чувствах абсолютна празнота. Донякъде изпитвах облекчение, че не плача за своите братя; заплачех ли, щях да ослепея. Щеше да ми се наложи да си капя от капките в очите с часове, за да мога да Ги виждам отново. Часове, в които да се чудя какво ли правят, докато не мога да следя действията Им.

— Люк. Нищо повече не можеш да направиш.

— Ако бях тук… — Тук, вместо да следвам Нейните заповеди…

— Тогава и ти щеше да си мъртъв. — Младежът с кестеняво-златистата коса ме дръпна по-силно за ръката. — Да вървим. Ще ти помогнем да забравиш.

— Никога няма да го забравя. — Люк затвори очите си, но образът на прекършените тела все още прогаряше болезнено клепачите му.

— Диърдри, говори Джеймс! Ехо!

Отне ми секунда, за да разделя реалността от спомените на Люк и да заменя миризмата на кал и смърт с болничния мирис на антисептици. Все още объркана и леко засрамена, примигнах няколко пъти и се обърнах към Джеймс, който стоеше до вратата.

— Какво?

— Казах: „Съжалявам, че не мога да остана“ — повтори Джеймс. — Тази вечер трябва да свиря на едно място с групата. Не мога да го пропусна.

Лицето на мама изведнъж помръкна.

— Диърдри. Тържеството на Уоршоу. Тази вечер е.

— Мислех, че е в неделя.

— Днес е неделя. Не мога да повярвам, че забравих за това. — Започна да крачи насам-натам и за първи път от доста време изглеждаше разстроена. Джеймс ме погледна объркано зад гърба й, но аз разбирах ужаса на мама. Тя винаги контролира всичко — дори живота на другите до най-малката подробност. Има подробен план за всяка ситуация и всяка среща е записана и категоризирана в главата й като в счетоводна книга. Да забрави уговорка означаваше, че наистина е разтърсена от случилото се с баба. Но тя никога не би си го признала. — Как ще стигнеш до там? Дилия отиде да… каквото там трябва да прави. Баща ти ще дойде да ме вземе от болницата след работа, а аз съм без кола.

— Аз ще я закарам — прекъсна я Джеймс.

— Не, и ти имаш ангажимент.

Поклатих глава, представяйки си как отивам на парти и свиря, докато баба лежи в безсъзнание в болницата.

— Мамо, това не е толкова важно. Ще се обадя и ще им кажа, че не мога да отида. Могат да си пуснат диск, ще измислят нещо. Просто някакъв тъп прием, а баба е в болницата.

Тя спря да крачи и ме погледна.

— Семейство Уоршоу планират това тържество от месеци. Не можеш да се откажеш. Състоянието на баба ти няма да се промени, защото стоиш тук или те няма. Само ако баща ти не трябваше да работи толкова до късно…

Раздразних се от това колко тъпо и инатливо се придържаше към скапания си график.

— Ако ми беше разрешила да изкарам книжка, щях сама да ходя на всички тези места. Колко недопустимо, нали? Шестнайсетгодишна с шофьорска книжка^[2]?

Мама сви критично устни.

— Не ставай глупава, Ди. И двете знаем, че не си готова да караш сама.

Джеймс започна да отстъпва към края на стаята; и без да бъде медиум, беше ясно, че нещата отиваха на зле.

— Глупости! — ядосах се аз. — Мога да паркирам странично по-добре от теб! Просто искаш да контролираш живота ми до най-малката подробност. Разбира се, че не искаш да шофирам сама! Как тогава ще следиш всяко мое мижаво, шибано движение? — Бях ужасена, знаех, че съм прекалила, но просто не можех да се спра. Защо го правя точно сега? Млъкни, Диърдри, затвори си шибаната уста. Но вече не слушах и самата себе си. — Писна ми да правя всичко по твоя начин. Писна ми да планираш всяка секунда от живота ми.

Лицето на мама беше каменно.

— Не мога да повярвам, че си толкова неблагодарна. Не виждаш ли каква късметлийка си, че имаш родители, които са загрижени за бъдещето ти? Искам да съм сигурна, че ще постигнеш нещо в живота си.

— Защото ти не си успяла — прекъснах я рязко аз. — Защото Дилия има всичко, което ти си искала. — О, Господи! Не го казах на глас, нали? Казах ли го?

Изражението й остана абсолютно същото.

— Трябва ли да водим този разговор сега?

— Ние никога не говорим, мамо. Никога не ме питаш какво мисля или чувствам. Просто ме буташ и буташ напред през цялото време, а това е глупаво. Трябваше да проведем този разговор преди много време.

— И какво точно искаш да ти кажа? Че Дилия открадна живота ми? Че тя получи всичко? Че ти би могла да постигнеш всичко, което аз не успях, че те притискам прекалено много, че съм свръхконтролираща майка… Ето, доволна ли си? — Обърна ми гръб и започна да рови из чантата си. — Ще се обадя на Дилия. Може би ще се върне и ще успее да те закара.

Все още треперех от първото си изправяне срещу нея, бях шокирана от избухването си. Не знаех какво ми беше станало, та се разкрещях на майка си над тялото на изпадналата ми в кома баба. Пръстите й се поколебаха, преди да набере телефона на Дилия — предполагам, че и тя беше толкова „въодушевена“ от мисълта да звънне на сестра си, колкото аз от идеята, че ще трябва да се возя с нея.

— Недей, ще звънна на Люк. Може би той ще ме закара. — Извадих телефона си и набрах номера му. Надявах се да вдигне веднага, отчаяно имах нужда от него… Просто исках да се махна от тази стая и от цялото си семейство. Дори и от Джеймс, който в момента стоеше на прага и се правеше, че въобще не е забелязал спора ни. Исках да се махна далече от всичко, което беше животът ми в този миг.

— Ало?

Гласът на Люк се чуваше приглушено и неясно заради пращенето на телефона, но въпреки това ме накара да копнея да бъда близо до него.

— Люк?

Щом чу името на Люк, Джеймс извърна поглед. В момента обаче нищо друго не ме интересуваше, освен човека — да го наречем така — с когото говорех в момента.

— Мислех си за теб.

Сетих се за мъртвите тела в ямата.

— Аз също. — Не можех да кажа нищо повече в присъствието на недоброжелателната си публика. — Ами… аз съм в болницата. Може ли да те помоля за услуга?

Люк се съгласи незабавно и обеща да дойде скоро. Джеймс измърмори нещо за тръгване и избяга от стаята, преди да се сетя какво да му кажа. А мама просто стоеше там със скръстени на гърдите ръце и ме гледаше втренчено.

Ядосах се.

— Сега какво, мамо?

— Облечи си синия костюм.

* * *

Висях пред входа на болницата вече двайсет минути, когато видях „Буцефал“ да се задава през проливния дъжд — тъмна маса сред сивия, безформен свят. Потръпнах, отчасти от нерви, отчасти от напрежение, отчасти от истинско облекчение, докато гледах как старото ауди спира под бетонения навес, хвърляйки пръски вода по хлъзгавия тъмен асфалт.

В мига, в който се затичах към колата, светкавица освети небето, ярка и мощна, и секунда по-късно въздухът беше разтресен от силен гръм, който ме оглуши напълно. Скочих в колата и затръшнах вратата след себе си.

Потеглихме. Обзе ме странно чувство на избавление, сякаш се бях отървала от болка, която не знаех, че изпитвам. Не можах да се въздържа и издишах тежко.

— Извинявай, че се забавих толкова.

Щом чух гласа му там, до мен, спря да ме интересува, че този човек изобщо не е подходящ за мен. Толкова се радвах, че съм с него в колата, че ми беше трудно да си представя как нещо друго може да има значение. Знаех, че се държа като пълна егоистка, но не ми пукаше.

Обърнах се към него. Той също ме погледна, без да се усмихне. Под очите му имаше тъмни кръгове — бойните му белези от предишната нощ.

— Привет, красавице.

Казах му истината.

— Наистина се радвам да те видя.

— Нямаш представа колко много имах нужда да чуя това. — Въздъхна тежко, почти колкото мен преди малко. — Накъде сме?

— Към вкъщи, за да си взема арфата. И тъпия син костюм.

— Донесох ти подарък — каза Люк. Без да отклони поглед от пътя, се пресегна към джоба си и постави пръстена на баба в ръката ми.

— Извадил си го от канала?! — Сложих го отново на пръста си. След като вече знаех колко е полезен, не ми се струваше толкова грозен. Загледах се навън към леещия се дъжд, дори не се усещах, че продължавам да въртя пръстена с ръка. Вятърът блъскаше колата от всички страни. Нова светкавица проряза небето, кратка и ярка, и аз се свих на седалката миг преди да се чуе гръмотевичният тътен. — Страхотна вечер за купон.

Люк погледна в огледалото за обратно виждане, макар че зад нас нямаше нищо друго, освен сива дъждовна стена.

— Бурята ще спре за тържеството. Само дето всички тези светкавици… — Лицето му помръкна. — Прекалено много енергия в атмосферата.

Досетих се за какво намеква.

— Енергия като тази, която Елинор може да използва за някой друг свой магически трик с изчезване?

— Не се притеснявам за изчезването — отвърна той печално, — а за появяването.

Затова ли продължаваше да гледа в огледалото? Тази мисъл накара и мен да зяпам в страничното огледало по целия път към вкъщи, въпреки че наистина не се виждаше нищо друго, освен струята вода, хвърчаща от гумите.

Стигнахме до нас.

— Ще почакаш ли тук, докато си взема арфата и се преоблека?

Люк погледна през рамото ми към празната къща, чиито очертания се виждаха смътно през поройния дъжд.

— Не искам да оставаш сама. Ще дойда с теб.

Изскочихме от колата и се затичахме към задната врата. Дъждът се лееше върху нас, докато припряно се опитвах да намеря ключовете си и да ни вкарам колкото се може по-бързо вътре. Не се справих много добре. Най-накрая нахълтахме в кухнята и погледнах към Люк — и двамата дишахме запъхтяно.

Той сведе поглед към подгизналата си тениска и каза с мек глас:

— Е, бяха ти нужни около три години, за да отвориш вратата, така че какво друго да очакваме? Имате ли сушилня? Ще я метна вътре, докато се преоблечеш.

Само като си помислих как стои в кухнята ми без тениска, гол до кръста, си глътнах езика, затова безмълвно му посочих вратата на пералното помещение и се качих в стаята си. Изобщо не погледнах старомодния син костюм, който мама искаше да облека, и си избрах тясна бяла риза и пола в цвят каки. Искаше ми се да вярвам, че този ми външен вид казва професионално, но секси.

За разлика от избора на мама, който казваше по-скоро нещо като фригидна пуританка, чалната на тема музика.

Слязох отново долу, като се придвижвах внимателно сред дъждовносивия мрак, царящ в къщата. Беше ми странно да съм си у дома без никой друг от семейството ми. Без звука на телевизора или гръмкия глас на Дилия, или постоянното бръмчене от миксера на мама; единственият признак за наличието на живот беше бавното, ритмично въртене на сушилнята, идващо от кухнята. Представих си как Люк стои там долу и ме чака да сляза, и раменете ми се разтресоха от същата нервна тръпка, която изпитвах всеки път, преди да изляза да свиря пред публика.

Когато бях с него, си нямах доверие.

Влязох в слабо осветената кухня и се взрях в бледата фигура на Люк. Беше се облегнал на барплота и гледаше през прозореца навън. Без тениската можех да видя какво представлява тялото му — всеки сантиметър беше мускул, съвършено оформена смъртоносна машина. Тънки белези очертаваха загадъчна карта по раменете му. Погледът ми я проследи и се спря на тайнствената златна гривна, проблясваща около бицепса му. По лекото накланяне на главата му разбрах, че ме е чул да влизам, но той продължи да се взира в дъжда още няколко секунди преди да се обърне.

— Това беше бързо. — Когато се извърна напълно към мен, видях най-големия белег по тялото му — огромен, бял, безформен, близо до сърцето му. Не се опитах да прикрия любопитството си и скъсих разстоянието помежду ни. Присвих ужасено очи, когато видях колко голяма трябва да е била раната, от която беше останал белегът.

— Откъде ти е?

Люк не ми отговори, но в очите му видях същото мъртвешко изражение, което имаха, когато влязох в мислите му. Протегнах ръка и докоснах внимателно с пръсти грапавия криволичещ белег, почувствах топлината на лъщящата му кожа. Щом го направих, отново потънах в паметта му.

Беше спомен, който бях виждала и преди, там, в гробището. Но този път виждах по-ясно. Гърбът му бе опрян на стара дървена постройка, държеше зловещия си кинжал срещу рамото си и го прокарваше внимателно по линията на гривната, сякаш за да провери колко е здрава. Капки кръв започнаха да се стичат по ръката му, а аз потръпнах, когато видях изражението в очите му — бяха празни, като че ли зад тях, в съзнанието му, нямаше никой и нищо. Следващият удар беше по-силен, но все така решителен, разряза кожата му и се плъзна по гривната. А следващият — още по-непоколебим. Но това, естествено, беше глупаво. Ако искаше да се отърве от гривната, нямаше да стане, като се наранява; самата гривна изобщо не беше засегната от ножа. Тя си оставаше непоклатимо на ръката му, около бицепса, докато той продължаваше да насича безмилостно кожата си на парцали и кървавите слоеве се стичаха един върху друг, зацапвайки прокълнатото злато.

Най-накрая Люк свали ножа с трепереща ръка и аз въздъхнах с облекчение. Оказа се, че съм прибързала. С бързината на змийско ухапване той заби острието в гърдите си и го завъртя, за да влезе по-надълбоко. Ръцете му се отпуснаха, главата му се удари назад в стената на сградата, а тялото му се наклони и свлече на земята.

Ахнах от изненада и с усилие излязох от спомена му. Мигах невярващо, очите ми бяха пълни със сълзи.

— Опитал си да се самоубиеш. — Щом произнесох думите на глас, споменът стана реален. Погледнах го и повторих: — Опитал си да се самоубиеш…

Той преглътна тежко, без да помръдва — статуя, неподвижна под пръстите ми.

Исках да поставя това парче от пъзела „Люк“ на правилното място; прокарах пръсти по бледите линии, насичащи кожата на ръката му под и над гривната.

— Защо си искал да си причиниш такова нещо?

— Ти видя. — Погледна решително в очите ми. — Кой не би го направил?

Шестнайсетте години, изпълнени с поученията от неделните католически служби, ме бяха заредили с някои отговори, но в момента те ми звучаха напълно нелепо, като отживелица, затова си замълчах. Внезапно ми хрумна, че не трябва да отговарям на този въпрос, че изобщо не искам да говоря. Вместо това го прегърнах, ръцете ми обхванаха жилестото му тяло и притиснах лице към белега на рамото му там, където за първи път беше прокарал острието на ножа си.

Люк отпусна главата си върху моята, дъхът му отброяваше изминалото време, а сърцето ми започна да бие по-бавно, за да влезе в ритъм с неговото. След това почувствах устните му, парещия му дъх по студената ми кожа, плъзгащ се по врата ми, едновременно нежен и настоятелен. Част от мен искаше да го спре, докато все още можех да контролирам сетивата си, но другата, по-голямата част го желаеше отчаяно. Копнеех да усетя как покрива с целувки шията ми, как минава с език под ухото ми, по брадичката, докато устните му намерят моите и откраднат дъха ми. Не можех да мисля, докато мускусното ухание на кожата му беше толкова близо до мен. Пръстите му, които се заровиха в косата ми, не помагаха особено. Мозъкът ми викаше: „Отиваш прекалено далече!“, но тялото ми се движеше по собствен график и се притискаше по-плътно до него.

Внезапна пронизваща болка в сърцето ме накара да простена и усетих как Люк се вцепени. Той се отдръпна от мен, ръката му се вдигна към гърдите му, докосна кожата, а очите му помръкнаха. Болката ме проряза отново и Люк потръпна целият, затваряйки очи.

— Какво става? — прошепнах аз. Парещ пристъп премина през сърцето ми отново и този път тялото на Люк се сгърчи и той се блъсна в барплота, събаряйки капака на една тенджера на пода. Протегна трепереща ръка към плота, преди да се строполи на земята, свит на кълбо. Гривната пламтеше и излъчваше топлина на ръката му, светейки отвътре с плашеща магическа сила.

Чак тогава разбрах. Това не беше моята болка — беше неговата. Това, което усещах, беше само бледа сянка, нещо като съпричастна болка вследствие на странната магия, която бях направила на гробището. Свлякох се до него на пода, а той продължаваше да потръпва от време на време, когато горещите вълни преминаваха и през моите гърди.

— Люк… — Докоснах лицето му и той успя да спре погледа си върху мен, хапейки устните си. — Какво става с теб?

Беше по-лошо, отколкото бих могла да си представя — да чувствам треперещото му тяло под ръката си и да го гледам как се опитва да не се разплаче. Гласът му беше напрегнат.

— Наказват… ме…

Вдигнах рязко глава нагоре и погледнах към прозореца, за да видя кой би могъл да ни наблюдава тук.

Люк проследи с очи жеста ми и се обади с усилие:

— Заради това… което ти казах… Елинор… — простена и тялото му се сгърчи още повече, юмруците му бяха свити, вените му изпъкваха така, сякаш щяха да се пръснат.

Спомних си лицето на Елинор, изненадата в гласа й, когато го попита защо не може да ме убие — мен, обикновеното момиче. Не знаех, че и феите могат да бъдат кучки! Аз не съм обикновено момиче. Аз съм момиче със свръхсили, на върха на класацията! Измъкнах се от кълбото преплетени крайници, което бяхме образували, и притиснах ръка към гърдите на Люк. Усещах как сърцето му бие, бавно и измъчено, блъскаше се в ребрата му и с всеки удар отмаляваше все повече.

Затворих очи и се опитах да си припомня чувството, което бях изпитала, когато за първи път преместих детелината по нощната масичка. В главата си видях огъня в гърдите на Люк, горящ силно и ярко под крилата на обезумял гълъб. Пламъците в оранжево и бяло се отразяваха в черните очи на птицата, поглъщаха перата едно по едно, превръщайки ги в обгорели и безполезни жалки клечки.

— Спри… — прошепнах аз. Но огънят продължаваше да гори и гълъбът отвори човката си и се втренчи в небето с празните си и изпълнени с болка очи. Трябваше да измисля, да направя нещо… Това не можеше да продължава! Какво можеше да спре огъня? Липсата на кислород, нали така? Представих си как изсмуквам въздуха от пламъците, как отблъсквам жегата и не оставям за „храна“ на огъня нищо друго, освен празнота.

Пламъците примигнаха и отслабнаха под едното крило и сърцето ми трепна в отговор.

— Не — изстена Люк. Отворих очи и го видях как разтърсва глава. — Не, не го прави. Остави ме сам.

— Защо?

— Тя ще разбере. — Усетих как под дланта ми ритъмът на сърцето му се ускори рязко. — Ще разбере… какво можеш. Засега… само… предполага.

Болката му крещеше от всеки мускул на тялото му.

— Не мога просто да те оставя в това състояние!

— Аз… я излъгах. Казах й, че… не си заплаха. — Извърна главата си встрани, хапейки устни. — Моля те, Ди… Недей.

Не знаех какво да правя. Бях толкова уплашена, че може да умре точно там, на кухненския под. Ако беше способен да умре — след като видях как острието се забива в гърдите му, не бях убедена в това. Но знаех, че може да изпитва болка, и да го гледам как се гърчи на пода пред мен беше по-трудно, отколкото ако трябваше аз самата да понеса тази болка.

Легнах на студените плочки и се свих до него, зарових лице във врага му и обвих раменете му с ръце. Лежахме така, като лъжички — Люк постепенно се затопляше, а аз го притисках все по-силно, докато накрая той спря да трепери и се отпусна спокойно, дишайки тежко. И през цялото време знаех, че мога да спра това мъчение. Беше най-трудното решение, което съм вземала през живота си.

Люк отвори очи и ме докосна плахо по лицето, думите, които произнесе, бяха почти недоловими:

— Благодаря ти.

А може би дори не ги каза на глас.