Маги Стийвотър
Ридание (17)

Шестнайсет

Сънувах един от онези сънища. Когато не съм сигурна дали спя, или съм будна. Чувствах се така, сякаш съм будна и просто си лежа в леглото. Но в главата ми всичко беше мътно, като че ли спях, и гласът, който ми пееше, беше неясен и призрачен.

Гласът се покачваше и снижаваше по приятен начин, пееше в не съвсем точен ритъм и ми нашепваше, че името Диърдри означава „тъга“. По мъглявия, типичен за сънищата начин разбрах, че това е историята на една друга Диърдри. Тази трета Диърдри била сгодена за краля на Ълстър, макар да била влюбена в друг. Тя избягала със страстния млад Наоис, истинската й любов, което страшно вбесило краля. Той я последвал, убил Наоис и братята му и отвлякъл отново Диърдри, която трябвало да му стане жена, независимо от всичко. Отчаяна от мъка, Диърдри скочила от каретата и се пребила в скалите. Приглушеният глас в съня ми пееше, че всички момичета с това име свършват зле. Такава им е съдбата.

Поне тази Диърдри е била достатъчно умна да се самоубие, преди да стане още по-зле. Всички тези стари ирландски легенди свършваха трагично. Какво можех да очаквам сега, когато бях част от една оживяла легенда? Ела, човешко дете, шепнеше гласът задъхано, откъсни се от болката на твоя свят.

Беше като свръхестествена версия на онези касети за контролиране на съзнанието — „Спри да пушиш“ — които хората слушат, докато спят.

Отворих очи. Чувствах се отвратително — цялото тяло ме болеше, все едно бях чукала камъни предишната нощ. Баба ми беше убита от феите, най-добрият ми приятел беше влюбен в мен, гаджето ми беше убиец без душа на служба при някаква шизофреничка от другия свят, а възглавницата ми беше мокра.

О. Защо възглавницата ми е мокра? Изправих се бързо и се огледах около себе си с отвращение. Да му се не види, мамка му, мамка му… Чаршафите ми също бяха мокри. Калъфката на възглавницата ми беше направо прогизнала. Нощната масичка бе покрита със съвършено кръгли капки вода. Накъдето и да се обърнех, виждах роса, която изпълваше всеки сантиметър пространство с ароматни изпарения. Погледнах към прозореца, който беше широко отворен, и повдигнах мокрите си пръсти към носа си. Ухаеха на мащерка.

Какво, по дяволите, ставаше тук? Сведох поглед към все още лежащия до леглото ми Ръж; утринната светлина се отразяваше красиво в капчиците роса по козината му.

— Ама и ти си едно проклето куче пазач, нали така? Е, на чия страна си — на Тяхна или на моя?

Отвън, много близо до къщата, чух смях, висок и чист, красив като песен. Скочих от леглото и се втурнах към прозореца с такава скорост, че направо си изкарах дъха, когато се ударих в перваза. Веднага присвих очи от силното утринно слънце, но ми се стори, че с ъгълчето на окото си успях да зърна движението на някакво тъмно, неясно петно под прозореца ми, което обаче изчезна толкова бързо, че не можех да кажа дали наистина беше там или не. Вдигнах ръцете си от перваза и ги погледнах; по дланите ми бяха полепнали цветчета. Най-вероятно, макове.

Тъпите, скапани феи. През целия ден щях да мириша на онези ароматни торбички със сушени цветчета и листенца, които висяха по стените на италианските ресторанти. Махнах листенцата и бутнах навън останалите цветчета от перваза, гледайки навъсено празния двор. Прибрах се обратно в стаята и взех телефона от нощната си масичка.

Джеймс все още не ми се беше обадил, а пощенската му кутия беше пълна догоре, затова звъннах на Люк. Телефонът звъня, звъня, докато накрая се чу някакъв странен звук и се изключи.

Гледах телефона в ръката си и разсеяно си мислех колко са бели кокалчетата на пръстите ми, когато ги стисках силно в юмрук. Можеше да има хиляда причини, поради които и двамата да не се обаждат, но около деветстотин от тях караха сърцето ми да спира от ужас.

Чувствах се напълно объркана, но все пак трябваше да видя има ли и друг живот в къщата, затова се обърнах и се запътих към стълбите, и в този момент погледнах право в чифт невероятно огромни зелени очи.

— Мамка му!

Мина цяла вечност, докато осъзная, че очите бяха на Дилия и ме се струваха огромни, защото бяха толкова близко до мен.

Не знаех, че сред талантите, които тя демонстрираше охотно, е и способността да се придвижва безшумно.

Дилия ми подаде домашния телефон.

— Търсят те.

Опитах се да не изглеждам изпълнена от надежда, докато го поемах от ръката й, но изненадващо за садистичната й натура тя не остана да се наслади на жалкото ми състояние, а се обърна и затвори вратата след себе си. Вдигнах слушалката до ухото си.

— Ало? — Не познах веднага гласа, но фактът, че не беше Люк, направо ме срина със земята. — Ало? Ди ли е?

След това гласът откри познати вълни в мозъка ми — не го бях чувала отдавна: Питър, братът на Джеймс.

— Питър? Да, аз съм. Не очаквах да звъннеш.

Последва кратка пауза.

— Не съм звънял. Леля ти ме потърси.

Намръщих се към затворената врата и се запитах дали ако я отворя рязко, ще намеря Дилия с допряно до ключалката ухо.

— Ами… Това е странно… Откъде знае номера ти?

— Не съм в Калифорния. При родителите си съм.

Имаше нещо в гласа му, което ме накара да осъзная, че до момента не бях обърнала внимание на тона му.

— Да не е станало нещо? Кога се прибра?

— Долетях от Калифорния тази нощ. Божичко, Ди, не си ли чула? Мама и татко не ти ли се обадиха?

Много често се случва да знам какво ще каже някой, преди въобще да си отвори устата. Това беше от тези случаи, затова приседнах на леглото, сграбчвайки завивката с ръка. Знаех, че е по-добре да съм седнала, за да чуя това, което се канеше да ми каже.

— Какво да чуя?

— Джеймс… — Питър звучеше все едно се давеше. Спря за миг, за да се стегне, и когато продължи, гласът му беше отново овладян. — Претърпял е инцидент с колата на връщане от свиренето вчера. Той… той се е блъснал в дърво.

Наведох главата си надолу, свободната ми ръка се беше свила в толкова стегнат юмрук, че ноктите се забиваха в дланта ми, а с другата притисках слушалката до ухото си. Не знам как успях да попитам:

— Как е той?

— Колата е напълно разбита, Ди. Лявата страна… просто я няма. Полицаите пуснаха кучета през нощта, все още търсят… Джеймс.

Знаех, че спря, за да не каже „тялото“. Значи, толкова зле. Прилоша ми при мисълта за колата на Джеймс, за живота му, разбит до неподозирана степен. Колко пъти бяхме паркирали тази стара кола в най-отдалечената част на паркинга, за да не би някой да закачи и одраска боята й? Всичко това ми звучеше толкова глупаво в момента…

Преглътнах тежко.

— Той не е ли бил в колата?

Питър мълча известно време, а после каза с прегракнал глас.

— Ди, те смятат, че е изпълзял навън. Изпълзял е навън и е умрял някъде в гората. Навсякъде има кръв… Видях я. Господи, Ди!

Ноктите ми продължаваха да се забиват в дланта ми. Исках да кажа нещо, за да го утеша, но ми се струваше, че ще бъде фалшиво, идвайки от човек, който сам се нуждае от утешение.

— Пит… не знам какво да кажа. — Чувствах се ужасно неадекватна. И двамата обичахме Джеймс, трябваше да ми хрумне нещо по-смислено.

После се сетих какво исках да го попитам.

— Ще ми помогнеш ли да го потърсим?

Питър се поколеба.

— Ди… не си видяла колко много кръв има. Аз… божичко…

— Ако е жив, не мога просто да стоя тук и да чакам.

— Ди… — гласът на Питър потрепери, но после той отново дойде на себе си. Говореше с прости, кратки изречения, сякаш бях малко дете, на което трябваше да се обясни нещо много важно. — Той е мъртъв. Имаше прекалено много кръв. Сега търсят в реката. Дори не ни казаха да се надяваме. Той е мъртъв. Така ни казаха.

Не. Не, не е мъртъв. Просто не е. Нямаше да го повярвам, докато не видя тялото му.

— Кажи ми тогава къде е колата. Искам да отида.

— Ди, не го прави. Иска ми се и аз да не бях отивал. Не мога да си избия картината от главата си.

— Кажи ми къде е.

Не вярвах, че ще го направи, но той ми каза. Записах мястото на гърба на плика от академията „Торнкинг-Аш“ и затворих. Сега трябваше да намеря начин да стигна дотам.

Обадих се на Люк и оставих телефона да звънне двайсет пъти, преди да се откажа. На гърлото ми беше заседнала голяма лепкава бучка, която се опитвах да преглътна; тя не изчезна и даже май стана по-голяма, когато Люк не вдигна. Отказах се от опитите да се отърва от нея и се намъкнах в едни стари дънки и овехтелите си „Док Мартинс“. Трябваше да се подготвя за търсенето, очакваше ме доста работа. Докато се обличах, се почувствах изненадана от това, което ставаше вътре в мен, от това колко рационална бях. Гледах цялата скапана сцена от сериала за живота на Ди на телевизора от милион километри.

Слязох по стълбите. Долу се спрях за малко при звука на високите гласове, носещи се от дневната.

— Тери, не бива да се занимаваш с организирането на бдението за собствената ти майка. Нека Ерика или Джулия се погрижат. — Гласът на Дилия беше снизходителен и рязък, както обикновено; пиеше кафето си черно с допълнителна лъжица надменност.

— Как ли пък не! — Мама почти изпищя. — Няма да позволя семейството ми да обикаля край ковчега на майка ми, ядейки изсъхнали сандвичи.

— Нашата майка.

Мама се изсмя, силно и истерично.

— Ти си направо изумителна!

Не исках точно в момента да ставам част от това. Може би просто трябваше да открадна колата, докато се караха. Може би татко щеше да ме закара. Промъкнах се в кухнята и заварих баща си, който тъкмо отпиваше последната си глътка кафе и пъхаше портфейла в задния джоб на панталона си. Приличаше на животно в разгара на ловния сезон.

— Ди, добре ли си?

Тъпата бучка беше още там. Проговорих въпреки нея:

— Джеймс…

— Дилия ни каза.

Разбира се, че ще го направи. Вероятно с усмивка на лице. Чудех се дали тази жена въобще има душа.

— Искам да отида да го потърся.

Татко остави чашата си и ме погледна. Знаех, че сигурно приличам на луда, стоях там с обезумелите си очи и стисках здраво измачкания плик от „Торнкинг-Аш“ в ръка. Гласът на баща ми прозвуча нежно и успокояващо, докато прибираше телефона си от масата:

— Говорих с родителите му, докато ти беше горе. Казаха, че е мъртъв.

— Не са намерили тялото му. — Приличах на инатящо се дете, но не можех да се овладея. — Искам да го потърся.

— Ди.

— Моля те, закарай ме там. Нека поне да видя колата.

Очите на татко бяха изпълнени с жал.

— Ди, не искаш да я видиш, повярвай ми. Нека полицията си свърши работата.

— Питър ми каза, че са започнали да проверяват в реката! Не го търсят вече! Той е най-добрият ми приятел, татко! Не е необходимо да ме пазиш от гледката на разбитата му кола!

Той само ме погледна и поклати глава.

Не знаех какво да правя. Никога досега не ми бяха отказвали нищо — защото никога досега не бях молила за нищо. Ако имах собствена кола, ако имах шофьорска книжка, можех вече да съм тръгнала.

— Мразя, когато се отнасяте с мен като с дете! Мразя го!

Мразех, че съм толкова безпомощна. Знаех, че крещенето няма да ми помогне да се почувствам по-добре, но само това можех да направя в момента. Изхвърчах навън и седнах на горното стъпало на стълбището, махайки някакъв досаден конец от дънките си. Струваше ми се, че небето няма право да бъде толкова синьо, нито лятното слънце да гали така приятно кожата ми, сякаш можеха да ме подмамят да помисля, че този ден ще бъде като всички останали летни дни. Не беше. Дните никога вече нямаше да бъдат същите.

Не можех просто да си седя така.

Извадих телефона си и минах по всички входящи обаждания, които бях получавала, докато стигнах до номера на Сара. Поколебах се само за секунда, преди да позвъня.

— Да? — Тази едничка дума, произнесена с обичайния за Сара глас, ме върна отново на земята.

— Обажда се Ди.

— О, божичко, Ди! Чух за това. Джеймс Морган имам предвид. Даваха го по новините! Толкова съжалявам.

Странно, но съчувствието й ме докара по-близо до сълзите, отколкото всичко друго, което бях чула днес. Не им позволих обаче да потекат.

— Не мисля, че е било инцидент.

— О… така ли? Какво? Мислиш, че е бил пиян?

— Не. Мисля, че феите са виновни.

Последва мълчание и вече се бях притеснила да не е решила, че Луничавия перко е просто някакъв смахнат досадник, а аз съм си направила шега с нея, когато тя каза:

— Мамка му. Стига бе, сериозно ли говориш?

Почувствах се облекчена.

— Сериозно. Полицията все още не е намерила тялото, така че той може да е жив. Искам да го потърся, но родителите ми направо…

— … са изперкали. Да, знам. Родителите са кофти.

Събрах кураж.

— Чудех се дали… след като имаш книжка, би могла…

Сара ме изненада и не ме остави да довърша изречението си.

— Дай ми само две секунди. Къде живееш? Аха… Така или иначе щях да излизам, че тук ще полудея. Две секунди, обещавам.

* * *

Двете секунди се оказаха всъщност двайсет минути, но Сара все пак дойде. Спря в края на алеята, както й бях казала, а аз изтичах към стария й форд „Таурус“, преди родителите ми да разберат, че е там. Спряхме на няколко километра от вкъщи, за да се ориентирам на спокойствие в старата изцапана карта — исках да проуча лъкатушещите черни пътища, по които се налагаше да минем, за да стигнем до мястото на инцидента.

— Това е в средата на супернищото. Защо, по дяволите, трябва да ходим там? — попита Сара, но в момента нямах отговор за нея. В неловко мълчание излязохме извън града и подкарахме по безкрайните абсолютно безлични и еднакви черни пътища на Вирджиния: тесни, извити пътеки, изпъстрени със сенките на дърветата. Погледнах бегло към небето, което продължаваше да бъде все така яркосиньо, само на места съвършено бели облаци нарушаваха идилията му. Не можех да повярвам, че нещо лошо може да се случи в толкова прекрасен ден.

Свих се на седалката и се зарових в телефона си. Получени обаждания, пропуснати обаждания… Гласова поща, есемеси. Буквите минаваха пред очите ми, безсмислена поредица от думи за моето разбито сърце. После пръстите ми спряха и аз се втренчих с празен поглед в съобщението, което всъщност подсъзнателно търсех.

ди, обичам те

Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Не биваше да плача. Не биваше да губя контрол.

— Благодаря ти, че дойде — казах най-накрая, нарушавайки мълчанието.

Сара изглеждаше облекчена, че проговорих.

— Разбира се, няма проблем. А какво става с родителите ти, какво беше това криене?

Свих рамене.

— Не знам. Всъщност… баба почина тази нощ в болницата.

— Леле. Ужасно съвпадение, а? — Сара спря на знак „стоп“ и наведе глава, за да погледне и в двете посоки.

Преглътнах тежко, лепкавата буца още стоеше заседнала на гърлото ми. Не знаех какво да кажа.

— Мисля, че е мило, че ти е тъжно за нея — обади се Сара.

Погледнах я изненадано. Не че се бях обидила, но това, което беше казала, звучеше доста тъпо.

— Баба ми — тази, която е жива все още — тя е невидима. — Сара сви рамене. — Все едно е от друга планета. Не гледа филми, не знае нищо за музиката, която слушам. Говорим си за времето и за подобни простотии, защото тя не забелязва нищо друго. Онзи ден се замислих за нея и не можах да се сетя за абсолютно нито една дреха, която е носила. Ужасно е, нали? Чувствам се зле, че не изпитвам нищо към нея, като че ли за мен тя вече си е мъртва. Светът се е променил и отдавна я е оставил зад гърба си.

Това бяха най-личните неща, които някога си бяхме споделяли, и беше странно. Струваше ми се, че трябва да кажа нещо, за да затвърдя този момент, за да ни обвърже завинаги с връзките на приятелството. Но не можех да измисля нищо. Беше прекалено късно, когато казах:

— Кара те да се страхуваш да остарееш…

— И да погрознееш. Да знаеш, когато стана прекалено стара да нося къса пола, моля те, застреляй ме.

Почти се засмях. Тя също.

После видях табела пред нас и й казах:

— Мисля, че е тук.

Сара подмина знака и трябваше да направи обратен завой, за да влезе в тесния тъмен път с много подходящо име — на табелата пишеше „Сумрачната улица“.

Напуснахме пътя с шарената сянка и се озовахме в пълен мрак — гъстите клони на дърветата от двете страни на улицата бяха сплетени в плътен покрив над главите ни като в гигантски зелен храм. Не знаех къде е било последното свирене на Джеймс и групата му, но не се сещах за някаква разумна причина да се забива в този изоставен път.

— Предполагам, че вече са откарали колата му. Трябва да потърсим мястото по следите от сблъсъка и ако случайно са останали някакви части.

Това беше най-дългата минута в живота ми — докато оглеждах зелено-кафявия мрак за белези от гибел и търсех какъвто и да е знак, че всичко, което познавах, си е отишло завинаги. И когато Сара спря до едно от дърветата, което изглеждаше като всички останали масивни дъбове край пътя, в началото не видях какво я беше накарало да избере точно това място.

Тя изключи двигателя.

— Имаш ли нещо против да остана в колата? Не мога да гледам кръв.

Кимнах.

— Няма проблем.

Излязох от колата. Спрях за миг на ронещия се път, миризмата на мокри листа и гора се пропиваше отвсякъде, почти потръпнах от студа в постоянната сянка на дърветата и тогава видях защо беше спряла: от едната страна на най-близкия дъб имаше обелена кора, а на тревата до него лежеше странично огледало, което хората от товарната платформа очевидно бяха пропуснали, когато са откарвали колата на Джеймс. А после видях и тъмната ивица по пътя — като онези следи, които остават, когато някой прегази елен и екипите от пътна помощ после дойдат да извлекат окървавеното тяло. Само че тази следа не беше от елен.

И имаше ужасяваща форма; зацапаните очертания на разплискана при борба кръв.

Затворих очи и се опитах да забравя за кръвта. Нямаше да мисля за Джеймс. Просто щях да си свърша работата.

Отидох до дървото. Мислех да взема огледалото със себе си, но се спрях точно преди да го вдигна от земята. То не беше важно. Джеймс беше важен. Продължих напред сред папратите и листата. Всичко изглеждаше безформено в този застинал, вечен полумрак. Беше тихо, чуваха се само приглушените гласове на скритите в короните на дърветата птици. Напредвах болезнено бавно — не исках да пропусна някоя следа сред мъхнатите папрати.

На около петдесет крачки от мястото на катастрофата обувките ми се натъкнаха на нещо твърдо в меката земя. Коленичих, присвих очи и видях бял предмет, блестящ сред тъмнината.

Внимателно го вдигнах и стомахът ми се сви. Малко шишенце с капки за очи, без етикет. Когато го отворих, от него се разнесе сладникавата миризма на детелини. Хиляди нови спомени, всичко мина едновременно през главата ми, образи, следващи един подир друг като на киноекран — Люк си слага капки в очите, Люк старателно приготвя самите капки, Люк прибира шишенцето в джоба си…

Прехапах устни и извадих телефона си, поколебах се за секунда, а после набрах номера му.

И тогава чух звън на няколко крачки от мен — странен модерен звук сред този почти древен покой.

Искаше ми се да затворя телефона и да се престоря, че не съм чула другото звънене, но беше прекалено късно. Последвах звука и открих мръсния телефон на Люк, наполовина заровен в земята, сред изпотъпканите храсти. Наведох се да го взема и видях червените капки по листата около него.

Дъхът ми някак застина в дробовете ми, а краката отказаха да ме носят повече. Притиснах ръка до устата си и задържах сълзите си. Исках да съм по-силна, исках да не си правя прибързани заключения, но сълзите все пак потекоха. Първо две малки капки едновременно се спуснаха бавно по бузите ми, после три и четири, и пет, докато накрая направо се изля порой, който за малко да ме удави. Свих се на кълбо в папратите, храстите и бодлите се забиваха в краката ми, но виждах само капката кръв по телефона и плачех за баба, за Джеймс, за Люк.

Когато сълзите ми затихнаха, бавно започнах да осъзнавам, че цялото ми тяло трепери, както ставаше с ръцете ми, когато се опитвах да преместя нещо със силата на мисълта си посред бял ден. Тялото ми беше като проводник на енергия, която се стичаше в момента през мен. Спомнях си усещането отпреди — и се огледах бързо, готвейки се за среща е Елинор или с някой още по-опасен от нея.

Видях обаче Уна, присвита върху един дънер на няколко крачки от мен, заела почти невъзможна форма — като котка, смучеща лапичките си, след като току-що е приключила с вечерята си. На фона на зелената светлина на гората бледата й кожа изглеждаше по-малко зелена от преди, въпреки че и така едва ли някой би я взел за човек. Странното й облекло веднага привлече вниманието ми: някакво палто, което приличаше на военна униформа от деветнайсети век с повече от дузина копчета и висока яка, а под него дълга бяла пола с волани. Необичайната комбинация създаваше впечатление за ултрашикозен вкус, умело подбрал дрехи от евтин вехтошарски магазин — едновременно мъжествен и женствен.

Тя сбърчи нос, когато забеляза сълзите ми.

— Правиш това отново?

Избърсах с длан лицето си и като си спомних какво ми беше казал Люк, застинах неподвижно, преди да отговоря:

— Тъкмо приключих.

Уна ми се усмихна лъчезарно.

— Виж какво мога аз, човешко момиче. — Фините й черти се изкривиха, веждите й се събраха, изразявайки тъга, устните й се нацупиха и една сълза — моята сълза — се спусна по мраморнобялото й лице. Капката проблесна в извивката на брадичката й и после, тъкмо когато се откъсна от лицето й, Уна протегна ръка и я хвана, прибирайки си я за после. Усмивката й се завърна така светкавично, както беше изчезнала секунди преди това, и тя се засмя високо и диво. — Не е ли идеално?

Аз подсмръкнах, носът ми се беше запушил от плача.

— Справяш се дори по-добре от човек.

Уна се надигна притеснително внезапно, закръжи около мен като птица — толкова близо, че усетих полъх от аромата й: нещо мускусно и едновременно сладко, диво и свободно. Прошепна в ухото ми:

— Знам какво търсиш.

Опитах се да не поглеждам към изпръскания с кръв телефон на земята и преглътнах тежко.

— А знаеш ли къде е?

Тя се изсмя и скочи отново на падналия дънер, изтанцува няколко стъпки върху него, а после с леки подскоци започна да се отдалечава от мен.

— Толкова е поетично. Нямам търпение да го изпея. Трябва да е в минорна тоналност, разбира се.

Искаше ми се да я удуша; не можеше ли просто да спре да се върти и да ми каже? С огромно усилие на волята успях да прикрия нетърпението си и да прозвуча мило:

— Би ли я изпяла за мен сега?

Уна се усмихна леко със свенливо сведен към земята поглед.

— Би ли дошла да живееш при мен завинаги?

Беше прекалено лесно да забравиш, че тя е също толкова опасна, колкото и Луничавия перко. Отклоних вежливо предложението й:

— Звучи чудесно, но не мисля, че мога да го направя. Това ли е единственият начин да ми го изпееш?

Уна ме погледна и каза с нежен, галещ слуха глас:

— Не, глупаво човешко момиче. Ще ти я дам като подарък, без да искам нещо в замяна, защото това ще вбеси Брендън, когато разбере. — Прекоси разстоянието между нас с два дълги подскока във въздуха, озова се отново до мен и полуизпя, полупрошепна в ухото ми:

Далеч след дъбове зелени, в земята надълбоко

кръвта на младия гайдар се лее,

кръвта на воина млад със нея се преплита,

и два потока кървави се стичат в езерото,

бъдещето що предрича.

 

На воина заповяда Тя

любимата си да убие,

а на гайдаря нареди:

„Убий ти любовта!“

Мелодията и гласът й сякаш спряха времето, а аз застинах на място, унесена от вълните на музиката. Имах чувството, че някаква невидима ръка ме люлее в невидима люлка. Не можех дори да си помисля да проговоря.

Уна зацъка неодобрително и щракна с пръсти пред лицето ми.

— И най-леката песен те омагьосва, скъпа. Как очакваш да откриеш любовниците си, ако не можеш да опазиш себе си? Предполагам, че ще се окажеш голямо разочарование. Така ли е?

Мигнах, все още леко неадекватна от магията на гласа й.

— Те не са ми любовници и двамата. Искам да кажа, никой от тях не ми е любовник. Имам предвид… — Песента постепенно загуби очарованието си и думите й най-накрая добиха смисъл в главата ми. — Твърдиш, че не са мъртви?!

Уна сви рамене и се отдалечи от мен, прелитайки в елегантен полушпагат над орловата папрат, а после се обърна назад и се поклони, сякаш беше направила нещо много впечатляващо.

— Все още не!

Отново можех да дишам. Чувствах се така, сякаш не бях вкарвала въздух в дробовете си, откакто видях телефона на Люк и капките кръв. Сега, за пръв път от доста време насам, си поех дълбоко дъх и после издишах свободно. Вътре в мен едно тихо гласче пееше те са живи, те са живи.

— Значи са при Нея. При Кралицата, имам предвид.

Уна затанцува бавно и с мънички подскоци и спря на около сантиметър от мен. Пръстите й се протегнаха към железния ми ключ, по-близо и по-близо; раздвижи ги леко, сякаш се изкушаваше дали да не ги допре до него. Наведе се към мен — лицето й докосна косата ми — и прошепна в ухото ми с глас, лъкатушещ между радостта и сериозността:

— Слънцестоенето наближава. Виждаш ли колко силни сме станали? Скоро Ловецът ще може сам да те докосне; скоро Одан, шутът на глупците, ще може да те оскверни, както пръстите му оскверняват всичко, до което се допрат. Те ще вземат песните ти, ще ги скрият дълбоко в себе си и дори няма да разбереш, че си загубила нещо. Те ще си играят с теб, докато настъпи моментът, в който с усмивка ще пожелаеш смъртта да влезе в теб.

Замръзнах, може би за пръв път напълно осъзнавайки колко опасно е това диво създание до мен и колко различно е от хората; създанието, което беше достатъчно близо, за да види изсъхналите сълзи по бузите ми.

С ъгълчето на окото си забелязах как устните й се разтягат в усмивка. Прошепна ми отново:

— Мисля, че сега е прекрасен момент да помолиш за онази услуга, която ти обещах. В замяна на сълзата ти.

Отстъпи назад и ме погледна преценяващо — сигурно представлявах жалка картинка, както си стоях там, трепереща от думите й, но с повдигната в някакъв последен опит за смелост брадичка.

Вгледах се в тези бездънни зелени очи и се опитах да открия някаква следа от емоция в тях, някакъв намек какъв трябва да е правилният отговор, но не видях нищо, освен дълбочина. Така че кимнах и казах, сякаш е било моя идея:

— Да, искам си онази услуга, ако обичаш.

— Мислех — Уна начерта пред себе си кръг с пръст, — че никога няма да го кажеш.

Прикани ме с ръка и аз се приближих предпазливо към нея.

— Вие, хората, харесвате хора, нали?

Не бях сигурна как точно да отговоря на това, но все пак кимнах с глава.

Тя начерта още веднъж кръга във въздуха и сега той като че ли остана там, след като сведе пръста си.

— Виждаш ли го? — Погледнах към блещукащите очертания на кръга, но виждах само кривия дъб от другата страна. — Не? — Уна изсумтя недоволно. — Опитай се да използваш очите си.

Очерта кръга отново и този път сиянието на линиите му ме заслепи и примигнах от болка; беше като да се взираш в слънцето, но освен това кръгът блестеше по някак погрешен начин, сякаш в очертанията му се побираха краищата на самата гора, но нямаше гора.

И сега го видях. Мъж на около трийсет-четирийсет години, с дълги разпуснати кафяви къдрици, четеше книга в средата на полето.

— Кой е този?

— Томас Стихоплетеца. Един от Нейните. Човек. Мъж. По-конкретна ли да бъда?

— Мисля, че тази информация ми е достатъчна — отвърнах иронично аз, макар да ми се искаше да ми обясни появата на дългокосия, защото нямах идея как образът на странен мъж, четящ книга в полето, може да се сметне за услуга.

— Виж колко човешки изглежда — каза замислено Уна, докато мъжът обръщаше страница от книгата. Не бях сигурна дали коментарът й се отнасяше за външния му вид или за способността му да обръща страници. — Мисля, че трябва да си поговориш с него.

— Къде е той?

— Там.

Още веднъж се преборих с изкушението да фрасна фея по лицето и перифразирах въпроса си.

— Как да отида там? — Надявах се искрено да не отвърне „пеша“, защото не бях сигурна, че щях да удържа юмрука си, ако го беше казала.

— Постоянно забравям колко сте глупави — усмихна се все така лъчезарно Уна. Разтегна още повече очертанията на кръга и видях, че мъжът седеше в средата на пасището близо до нашата къща, същото, в което бях срещнала за пръв път белия заек. След това тя бързо пъхна пръста в устата си, сякаш блясъкът от кръга я беше изгорил. — Да си призная, великодушието ми изненадва дори мен самата. Не можеш да си представиш колко голяма е услугата, която ти направих.

Ъъъ…

— Ами благодаря ти.

Уна се изплю в кръга и той изчезна като дим.

— Ще ти предложа още нещо, без да искам нищо в замяна. Безплатно. Удави хрътката на Ловеца, която пазиш. Ще трябва да я натиснеш под водата няколко минути. — Направи движение, все едно държеше една от ръцете си под вода. — Докато мехурчетата изчезнат.

Зяпнах изумено срещу нея.

Тя като че ли не забеляза ужаса ми и вместо това каза любезно, с очевидно усилие:

— Искаш ли си сълзата обратно? Ще имаш нужда от нея.

— Не, благодаря. Мисля, че на теб ти стои по-добре.

Уна ми се ухили в отговор.

* * *

Сара нямаше никаква представа как да се върнем вкъщи, затова отби и ме остави аз да карам. Въпреки че рядко бях шофирала, се ориентирах много по-добре сред черните пътища и скоро намерих главния път, по който можехме да се приберем. Все още бях замаяна. Да бъдеш отвлечен от феи и измъчван е доста лошо, но е много по-добър вариант от това да си мъртъв. Смъртта е необратима. Внезапно почнах да забелязвам подробности, които досега бях пропускала: колко прекрасен беше всъщност този ден, колко шумно пееха цикадите, как се въртяха листата на дърветата, за да разкрият бледата си страна, и как вятърът предвещаваше буря, независимо от искрящо чистото небе в момента. Може би заради промяната в настроението ми успях да забележа и нещо, което беше убягнало от вниманието ми на идване: колата на Люк.

Набих рязко спирачки. Сара изпищя.

— По дяволите! Какво правиш?

Подкарах колата на заден ход, за да се върна до малката отбивка, в която зърнах „Буцефал“.

— Извинявай. Видях нещо и трябва да го проверя — само две секунди.

Тя присви очи към прозореца, после се пресегна към задната седалка и си взе списание. Явно смяташе, че моите две секунди са същите като нейните. Оставих я да си чете и се запътих към мястото, където беше колата на Люк — зарязана в края на малък черен път, който преди е служел за достъп към царевичното поле зад него. Начинът, по който беше паркирана, намекваше за известна припряност и си представих как Люк се е притекъл на помощ на Джеймс — видял е, че се е блъснал, спрял е бързо и се е затичал да го извади от разбитата кола. Тази картина ми се струваше много по-приемлива от образа на окървавения Джеймс, изпълзяващ сам от понтиака и влачещ се по асфалта.

Аудито не беше заключено и макар да се чувствах малко глупаво, все пак се метнах на шофьорското място и затворих вратата. Отпуснах се назад на седалката, затворих очи и се оставих уханието на Люк, което все още изпълваше колата, да се пропие в мислите ми. Представих си, че той е тук с мен. Въпреки че не го бях виждала само един ден, вече ми липсваше непоносимо; онази част от мен, която беше в него, се чувстваше така, сякаш бе на милиони километри разстояние, на толкова далечно място, че не беше възможно да се стигне дотам. Когато бях с него, усещах, че съм обичана, желана, закриляна; сега бях като малка лодка, носеща се без посока в странно и бурно море.

Отворих очи и наоколо беше тъмно. Нощта обграждаше колата като плътно черно одеяло. Беше ми нужна около минута, за да осъзная, че се намирам в спомен. Бях Люк, шофирах и сърцето ми биеше лудо от адреналина. Бързах колкото можех — трябваше да стигна на мястото на катастрофата преди Тях. Погледнах към поставения на съседната седалка буркан, пълен с жълто-зелена смес, и си помислих, че може би трябва да намажа с нея подметките на обувките си за защита. Не, не, трябва да има достатъчно за Ди и родителите й, не можех да рискувам да я изхабя напразно. А и Те не искаха мен. По дяволите! Оставих буркана на пода и изскочих от колата, надявайки се, че хлапето още е живо.

Споменът свърши със звука от отварянето на колата. В истинския живот, моя живот, вратата още беше затворена и аз седях на шофьорското място. Погледнах към пода пред седалката до мен и ето го — полегнал на една страна под дълбоката сянка, хвърляна от следобедното слънце, което влизаше през предното стъкло — буркана, пълен с приготвената от баба смес. Приличаше на котешко повръщано.

Значи, той го беше намерил. Въздъхнах, вдигнах буркана — о, отврат, беше леко топъл, като нещо живо — и излязох от колата. Зачудих се какво да кажа на Сара, за да си намеря извинение и да закарам „Буцефал“ у дома. Знам, че беше егоистично да я оставя да се прибере сама, но исках да имам близо до себе си нещо, което да ми напомня за Люк.

Някакво движение привлече вниманието ми — нещо препречи за миг светлината, преминаваща през редките дървета, ограждащи царевичното поле. Пред мен, на три-четири метра от колата, вървеше висок мъж — кожата му беше кафеникава, с цвета на прашния път. Заради височината си му се налагаше да се придвижва бавно между клоните на дърветата. Беше чисто гол, мускулест и жилав като елен или състезателен кон, и макар че вниманието ми би трябвало да е привлечено към някои негови по-интимни части, просто не можех да откъсна очи от опашката му. Дълга и извита като камшик, завършваща накрая със снопче косми както при козите. Феята, защото това беше фея, макар и мъж, и то с такъв вид — трябваше да свикна най-накрая — спря и обърна бавно главата си, за да ме погледне. Очите му бяха прекалено събрани едно до друго, а носът прекалено дълъг и тънък над голямата му уста, за да го сбъркам някой с човек. Беше поглед на диво нещо, на създание, което знаеше какво представлявах аз, и това нито го притесняваше, нито го интересуваше. Изчаках известно време, след като то се скри в гората, изстрелях се светкавично към колата на Сара и се метнах вътре, носейки внимателно в ръце буркана.

— Какво е това? — Сара остави списанието и ме погледна.

— Нещо като противоотрова срещу феи, която баба ми направи.

— Леле! Откъде я взе?

Посочих с ръка към пътя.

— От колата на Люк.

— Люк е онзи готиният сладур, нали? Къде е той?

— Не знам.

Сара се намуси.

— Ди, мисля, че е време да изчезваме. Това абсолютно започва да прилича на филм на ужасите, а всички знаят, че в тях готините секси мацки умират първи. Хайде, да се махаме.

Направихме го, оставяйки единственото доказателство за съществуването на Люк на прашния път зад нас.